Кодът на Луцифер

24.

Проходът на знаменията

Подземието на „Света София“

Истанбул, Турция

24 март 2010

Йоаким и останалите монаси хванаха Лурдс за краката и го вдигнаха към тавана. Той се олюля, но възвърна равновесието си и с лекота се изправи нагоре. Подпря се с една ръка на тавана, а с другата опипа надписа.

— Бихте ли побързали, професор Лурдс — подканиха го монасите.

— О, съжалявам! — Лурдс искаше да направи натривка на издълбаните в камъка букви, но явно беше невъзможно в момента. Помъчи се да открие отключващия механизъм.

Входът личеше по малките пукнатини, които го ограждаха. През отвора едва можеше да се провре голям мъж. Йоаким и монасите напрягаха сили, за да го удържат, когато той откри как се отваря.

Нещо изщрака в каменната врата.

Лурдс реши, че капакът се отваря навън, и се беше приготвил за целта. Но той не помръдна от мястото си.

Лурдс внимателно го бутна нагоре. Беше тежък, но се плъзна настрани и се стовари с трясък върху горния етаж. От ехото Лурдс разбра, че помещението отгоре е доста просторно.

— Слезте — рече Йоаким. — Да се прегрупираме и да помислим за следващия…

Обзет от любопитство, Лурдс хвърли фенера си през отвора и се хвана за ръбовете с две ръце. Присви колене и се отблъсна от Йоаким и останалите монаси. Те се олюляха и паднаха на земята.

Йоаким се развика и скочи на крака.

Лурдс дори не понечи да се извини. Не се беше засилил достатъчно, за да се провре през отвора, но почти успя. Набра се отново, провря се нагоре и се вмъкна в скрития проход.

Задъхан от усилието и почти разтреперан от вълнение, той вдигна фенера и зашари с лъча из помещението. Проходът беше тесен и се простираше между две ниски стени, върху които имаше красиви мозайки.

— Лурдс! — изрева Йоаким. — Слезте долу!

Лурдс не можеше да слезе. Възхищението му беше пълно. Прокара лъча на фенера върху мозайките и видя образи от Стария завет. На една мозайка господ създаваше човек. На друга господ пропъждаше ангел от небето. Трета показваше ангел с горящ меч, който прогонваше Адам и Ева от Райската градина.

Още един лъч се присъедини към този на Лурдс, докато той вървеше в прохода. Почти не забеляза, че Йоаким е зад гърба му. Монахът беше поразен от видяното.

Появи се Олимпия, следвана от Клийна, а накрая влязоха и монасите. Проходът едва ги побра.

— Мили боже! — прошепна Олимпия. Гласът й отекна в затвореното пространство. — Колко са красиви!

— Нещо повече — рече й Лурдс, — те са история. — Пресегна се и докосна мозайка на Ноевия ковчег, носещ се през бурно море.

— Те са от Светото писание — рече Йоаким. — Не са само история.

Лурдс не понечи да спори. Беше погълнат от гледката.

— Можеш с години да изучаваш всичко, което е в този проход — рече Олимпия. — Темата. Художниците. Използваната техника.

— Не за това сме дошли — обади се Клийна. Явно не беше възхитена от историята наоколо.

— Права е — рече Йоаким. — Къде е Свитъкът на радостта?

Лурдс се разбърза.

— Свитъкът не споменава точното място, но в него се казва, че отговорите са тук.

Тунелът свършваше малко по-напред. Лурдс освети с фенера тясно помещение и видя още мозайки по стените му.

— Има свещи. — Олимпия освети с фенера си железните свещници от двете страни на входа.

Лурдс неохотно отклони вниманието си от мозайките и извади запалката си. Условията в прохода бяха останали почти непроменени в продължение на стотиците и дори хиляди години, през които свещите бяха стояли в свещниците.

За миг, докато държеше пламъка към фитила, Лурдс си помисли, че няма да се запалят. Но усуканите нишки бавно приеха пламъка и се уголемиха в златни ореоли, които прогониха мрака. Олимпия запали свещта от другата страна на входа. Йоаким и монасите влязоха в помещението и запалиха останалите свещи.

Когато приключиха, мозайките заискриха от стената и мирисът на горяща лой подразни ноздрите на Лурдс.

Четирите мозайки показваха различни образи, но бяха с еднакви бели ръбове, които се открояваха върху каменните стени.

Първата мозайка показваше цистерна с потопена във водата обърната наопаки глава на Медуза.

— Това е Цистерната на базиликата — рече Олимпия.

Лурдс кимна. Щом върху мозайката беше изобразена главата на Медуза, не можеше да бъде друго. Отдолу имаше надпис, направен с мънички ярки камъчета.

— Какво пише? — попита Йоаким.

— „Когато главата на чудовището се изправи, ще видиш първото знамение на наближаващия Апокалипсис. Само Свитъкът на радостта може да спре лъжите на Лукавия. Пътуването ти започва тук“.

Лурдс отвори раницата си и извади цифровия си фотоапарат. Направи няколко снимки на цялата мозайка и си записа нещо в бележника. После се премести на втората.

Втората мозайка показваше църква с купол. В църквата — ясната фигура на Исус, с ореол на главата, почиващ в мир.

— Кое е това място? — попита Клийна.

— Голгота — отвърна Лурдс.

— Там, където е бил разпнат и погребан Исус — обясни Йоаким. — В стария град на Йерусалим.

— Там бил пазен истинският кръст известно време — добави Олимпия. — Майката на Константин, Елена, наредила на епископа на Йерусалим да издигне на мястото църква. Щом била построена, започнали християнските поклонения. За жалост църквата била център на вълнения дълго време. Части от истинския кръст били изгубени при мюсюлманското нашествие през десети век. Тарик ал Хаким, един от халифите, сравнил църквата със земята в израз на протест срещу християнските пилигрими.

— Неприятната страна на туризма — вметна Лурдс. — Синът на Ал Хаким, Али аз Захир, се съгласил Константин VIII да построи отново църквата, но чак когато дошли кръстоносците, църквата била възстановена изцяло. Оттогава е разрушавана безброй пъти.

— Този надпис изглежда различен от първия — отбеляза Олимпия.

— Така е. — Лурдс записа в бележника си превода. — „Двама братя ще си обявят война, вярващи и двамата в нов пророк, който ще се роди на света, и ще се бият за завръщането на сина ми“.

— Единственият нов пророк, роден след Исус, е Мохамед — рече Олимпия.

— Ако решиш да вярваш на Корана — отвърна Йоаким кисело.

— Също ценен исторически документ — каза Лурдс. — Но предполагам, че тук става дума за Мохамед. — Кимна към мозайката. — Има още и то гласи: „Когато сянката на истинския кръст се върне в храма на нашия спасител, ще знаеш, че краят на дните е близо“.

— Как сянката на истинския кръст ще се върне в Църквата на Божи гроб? — попита Олимпия. — Истинският кръст е бил унищожен и загубен завинаги.

— Не знам — отвърна Лурдс. — Само чета написаното. — Премести се на третата мозайка.

— Това изглежда като второ изображение на Църквата на Божи гроб — обади се Клийна. — Само че тук има ридаеща жена.

— Не просто жена — поправи я Йоаким, — а Мария, майката на Исус. — Над главата на Мария също имаше ореол.

— Новойерусалимската църква — отвърна Лурдс. — Бил съм там. Имат страхотна сбирка от гръцки и славянски ръкописи. Патриарх Никон, Никита Минин, принадлежал към руската православна църква. Като седми патриарх той провел редица реформи. За жалост те накрая разцепили църквата и му коствали благоразположението на цар Алексей, който дотогава му бил най-добър приятел и източник на финансиране.

— Новойерусалимската църква била превърната в манастир — допълни Йоаким.

Лурдс кимна.

— Това станало през 1990 г. За известно време била напълно затворена. Много от ценностите и иконите изчезнали, но запазили статуята на Дева Мария.

— Какво казва този надпис? — попита Олимпия.

— „Голям приятел на църквата ще падне, но не преди да събуди отглас в последния дом на нашия блажен спасител. Когато статуята на блажената майка заплаче, ще знаеш, че краят на света наближава“.

— Не звучи много обнадеждаващо, а? — попита Клийна.

— Нямаше да ни пратят тук, ако не можем нищо да направим — заяви Йоаким. — Дошли сме с цел на това място.

На четвъртата мозайка имаше портокалови дръвчета около фонтан. В дъното се виждаше храм, но с ислямска архитектура, а не византийска или готическа. Лурдс познаваше дългата и интересна история на църквата, защото беше учил там известно време.

— Тази църква — предполагам, че е църква — не прилича на останалите две — каза Клийна.

— Храм е — отвърна Олимпия. — Това е Голямата джамия в Кордоба.

— Джамията не е място, на което бих очаквал да открия християнски находки.

— Двете култури редовно са си сменяли храмовете — отвърна Олимпия. — „Света София“ е станала ислямски храм, също както и Голямата джамия в Кордоба, Испания.

— Изглежда така, сякаш винаги си е била джамия — каза Клийна.

— Не, първоначално е била вестготска църква.

— Няма да се преструвам, че знам какво е това.

— Това е готско племе. Няма нищо общо с вампири — сопна се Олимпия.

— Това го разбрах.

— Само проверявам. Да не избързвам с материала.

— Ще ти кажа, ако избързаш.

— И така — продължи Олимпия, — вестготите започнали да строят църквата в началото на седми век. После дошли мюсюлманите. Емир Абд ар Рахман I си я присвоил и я кръстил на жена си. Започнал да я реконструира и това траяло двеста години.

— Е, добре, сега чия е?

— Крал Фердинанд III Кастилски си възвърнал църквата обратно през 1236 година и впоследствие била прекръстена на „Катедрала на Успение Богородично“.

— Какво казва надписът под нея?

Лурдс се наведе, за да вижда по-добре, и го преведе:

— „В църквата на кръстопътя, където Изтокът среща Запада и заедно почитат Светата майка, ще бъде направено езеро. Когато водите на езерото поаленеят от кръв, краят на света ще е близо“.

— И това трябва да ни помогне, така ли? — попита Клийна. — Нищо насърчително няма в него.

— Не богохулствай — скара й се Йоаким.

— Не разбираш колко удивително е това — рече Лурдс. — Йоан от Патмос е умрял стотици години преди Голямата джамия в Кордоба да бъде построена. И престроявана. Това, че е могъл да го предскаже и дори да насочи майсторите на мозайките да го предадат по такъв начин, че ние да разберем за какво става дума, е невероятно.

Лурдс беше разтревожен от откритието. Нищо в научната му кариера не го беше подготвило за нещо подобно. Разбира се, не беше подготвен и за Атлантида.

— И да разберем откъде е знаел всичко това, няма да ни помогне сега — рече Клийна.

Йоаким се обади:

— Сега ти трябва да проявиш търпение.

Клийна не му обърна внимание.

— И къде е Свитъкът на радостта?

Лурдс се отдръпна от стената и се опита да осмисли нещата.

— Свитъкът не е тук, не трябва ли да има нова следа?

Докато гледаше мозайките, Лурдс имаше чувството, че нещо му убягва. Освен това беше сигурен, че е точно пред него и ще му извади очите.

Нещо в мозайките. Нещо във фона. Но не се виждаше с невъоръжено око. Пое си дълбоко дъх и остави ума си да попие всичко в помещението. Пламъкът на свещите леко потрепваше и сенки подскачаха по повърхността на мозайката.

Тъкмо щеше да се сети, и то изчезна, изплъзна се от ума му като мъгла. Мозайките имаха удивителна перспектива. Изглеждаха триизмерни, сякаш някой можеше…

Лурдс се съсредоточи, не смееше да повярва на това, което си мислеше. Приближи се и прокара ръце по мозайките.

— Томас, какво правиш? — попита Олимпия.

— Трябва да е тук. Няма причина да се крие повече. Това помещение, този проход, бяха тайни. Свитъкът е бил скрит тук. Още е.

Щом се раздвижи пред мозайките, сянката му падна върху тях. Бързо просветване във втората мозайка хвана погледа му. Едва доловимо потрепване на сенки.

Когато понечи да докосне мястото, пръстите му сякаш преминаха през мозайката. Щом илюзията беше нарушена, видя колко умен всъщност е бил художникът. В последния дом на Исус Лурдс откри дупка, в която имаше цилиндричен предмет. Усмихна се както на собствената си находчивост, така и на тази на майстора.

Издърпа го от кухината. Цилиндърът представляваше резбовано дърво и съдържаше няколко думи на език, който Лурдс току-що беше научил. В превод те означаваха: Радостта.

Ръцете на Лурдс трепереха от вълнение, докато отваряше цилиндъра.

Икономическият град на крал Абдула

Саудитска Арабия

24 март 2010

Лошо предчувствие изпълни Уебстър, докато наблюдаваше как хеликоптерите се спускат над петролните полета. Частният охранителен отряд сигурно е бил разположен на някой товарен кораб на брега, за да дойде толкова близо.

Саудитските сили се сражаваха с шиитските. Пилотите на хеликоптерите откриха огън с тежки картечници и ги избиха всичките, без да подбират.

— Имаме ли някой там? — попита Вики Деанджело, докато наблюдаваше атаката. — В момента се заформя международен инцидент и трябва да го гледам по „Дабълю Ен Ен Нюз“! Не за това ти плащам!

Уебстър се приближи до Спайдър.

— Кой е в хеликоптерите?

Спайдър се усмихна лукаво.

— Каубоите са от „Карнахан Ойл“. Същата дружинка, която разреши трудовия спор в онези западноафрикански компании преди години.

Уебстър си спомняше историята. „Карнахан Ойл“ бяха известни с това, че мачкаха здраво страните от Третия свят, с които правеха бизнес.

В Африка петролният бизнес обикновено се съпровождаше от рязане на гърла. Щом се откриеше петрол, политиците — или кралят — се бореха да натрупат колкото се може повече пари. Като през цялото време обещаваха да разпределят богатството. Когато средният гражданин забележеше, че богатството не се разпределя, обикновено се вдигаше на бунт. Тогава кралят, или политиците, викаха военните да се оправят с безредиците и да започнат отново изпомпването на петрола. Проблемите започваха, когато военните решаваха, че те поемат всички рискове, а не им се плаща достатъчно. Тогава ставаше военен преврат и на мястото на краля, или на политиците, идваше военен диктатор, който разпределяше богатството между войниците си.

По време на източноафриканските размирици „Карнахан Ойл“ изпрати отрядите си за бързо реагиране, за жалост не успяха да спасят краля и застреляха диктатора в тронната зала. Сложиха свой човек начело, разпределиха малко повече от богатствата между гражданите и отрязаха посредника.

Почти за една нощ парадигмата за правене на петролен бизнес в Западна Африка се промени. Голямата част от печалбата вече не отиваше за страната източник на петрола. Отиваше при онези, които можеха да го изкарат.

В другия край на стаята Тристан Хамилтън се радваше на пристигащите хеликоптери.

— Елиът — каза президентът по телефона.

— Тук съм, Майк. Както разбираш, проблемите се увеличават.

— Трябва да се махнеш оттам — отвърна Уегънър. — Щом се разбере, че американците са дошли и вършат такива неща, саудитци и шиитите ще отвърнат на удара.

— Трябва да намерим начин да върнем всички американци у дома.

— Добре — отвърна Уегънър. — Ще говоря с Пентагона и ще видя какво могат да организират. Пази се, докато не ти се обадя, чуваш ли ме?

— Чувам те. Ще се пазя. — Уебстър премести поглед от телевизора към стъклената стена и улови потрепващото си отражение сред пожарищата, които горяха из града. — Ще се справим, Майк, ще видиш.

Президентът прекъсна линията и Уебстър прибра сателитния телефон в джоба си.

Вики използва дистанционното, за да превключи каналите на телевизора. Щом пусна отново на нейния, явно се успокои. Хората й бяха навлезли по-навътре в сблъсъка на петролното поле от репортерите на „Дабълю Ен Ен Нюз“. Уебстър нямаше да се изненада, ако още някой загинеше. Сигурен беше, че Вики Деанджело разчита на това.

— Президентът ли беше? — попита тя. Не пропускаше нищо, особено когато беше превъзбудена.

— Да.

— Иска да те измъкне оттук.

— Да, иска.

— Но ти няма да тръгнеш? — Тя го погледна.

— Ти си в новинарския бизнес. Ще ми кажеш ли как би представила новина за вицепрезидента на Съединените щати, който бяга от страната, докато стотици негови сънародници остават, с опасност за живота?

Усмивката й беше достатъчно студена, за да украси морга.

— Казано честно, господин вицепрезидент, ще ви разпъна на кръст.

— Това е особено мъчителна смърт.

— Значи оставаш тук.

— Ти как би се почувствала, ако те зарежа?

— Ще те разпъна два пъти.

Уебстър се усмихна.

— Трябва да призная, че съм малко ядосана от нежеланието ти да бъдеш спасен.

— Защо?

— Защото, ако спасят теб, ще спасят и мен. Изглежда много егоистично да решиш, че всички можем да умрем тук.

— Няма да умрем тук.

— Откъде знаеш?

— Знам.

Вики го изгледа, в погледа й се появиха разбиране и подозрение.

— Уегънър ще го направи, нали? Ще се опита да ни измъкне оттук.

— Ще ме цитираш ли?

— Не.

— Тогава, да. Ще се опита да ни измъкне оттук.

— Кога?

— Скоро.

Вики се обърна назад и погледна през прозореца към горящия град.

— Дано не закъснее!

Уебстър я прегърна и я привлече към себе си. Колкото и да се преструваше, че е капитан на собствената си съдба, Вики Деанджело живееше в страх. Всички на планетата живееха така.

Разбира се, те не знаеха какво означава истински страх. Но когато му дойдеше времето, ако не се присъединяха към Уебстър, той възнамеряваше да им покаже.

В този миг леденостудена стрела прониза сърцето на Уебстър. Той се олюля за миг и за малко не падна. Насили се да остане на крака и усещането отмина.

Вики го погледна загрижено.

— Добре ли си?

— Разбира се — усмихна й се окуражително той. — Защо да не съм?

— Ще бъдеш. Ти винаги си добре. — Вики го потупа по гърдите.

Но той знаеше какво бе станало. Някой беше открил онзи проклет свитък, написан от Йоан от Патмос. Остави Вики и се оттегли в ъгъла. Извади сателитния си телефон от джоба и набра номера на Екарт.

— Не си ги открил.

— Още не — отвърна Екарт. — Ще ги открием. Въпрос на време е.

— Намерили са Свитъка.

— Къде?

— Не знам. Ако знаех, щях веднага да те пратя там. — Уебстър се помъчи да се успокои и да смекчи тона. Щом бяха намерили Свитъка, значи Лурдс бе разчел създадения от Братството език.

Един от езиците.

В продължение на хилядолетия планът действаше. Дори и Братството на Свитъка беше разгромено накрая. Константинопол, императорът, бяха само началото. Той беше спомогнал за параноята, обхванала Братството, накара ги да осъзнаят колко уязвимо е знанието им. Господ беше създал човека открит, да няма тайни.

И господ нямаше тайни. Това човекът не го беше разбрал. И затова змията беше успяла в Райската градина. Змията беше подтикнала Адам и Ева да узнаят неща, които дори господ не бе в състояние да им обясни. Змията знаеше, но дори и змията не можеше да ги обясни по божия начин.

Просто бяха такива.

Можеше само да се предполага, че има неща, които господ не иска човечеството да узнае. Разломът беше започнал тогава и не беше свършил.

— Намери ги! — нареди Уебстър. — И ги убий!

— Ами професорът?

— И него. Вече не ме интересува какво знае. Убий го и ми донеси Свитъка. — Уебстър пъхна телефона в джоба си.

В плановете си не беше предвидил като фактор някой толкова надарен — или всъщност толкова късметлия — като професор Томас Лурдс. Сега уменията му само щяха да го пратят по-рано в гроба.

Проходът на знаменията

Подземието на „Света София“

Истанбул, Турция

25 март 2010

Под златистата светлина на свещите Лурдс преведе свитъка и го прочете на висок глас:

Лурдс вдигна очи от свитъка.

— Това е всичко. Остава вторият свитък. — Вторият свитък беше увит в първия. Думите на Йоан от Патмос се оказаха верни и Лурдс не успя да го разчете.

Йоаким погледна към стената зад него.

— Трябва да намерим местата от мозайките.

Лурдс също погледна към стените.

— Да, и то когато всички ни преследват.

Йоаким се обърна към него с усмивка:

— Сега ще откриете вярата си, професор Лурдс. Мисля, че ще се съгласим, че не можем да преодолеем сами всичко, което е изправено срещу нас.

„Не знам дали изобщо ще го преодолеем“, помисли си Лурдс.

Цистерната на базиликата

Подземието на „Света София“

Истанбул, Турция

25 март 2010

— Как ще обърнем главата на Медуза? — попита Клийна.

Стояха в огромното помещение, пълно с каменни колони. Всеки звук, който издаваха, отекваше в сградата.

— С това — отвърна Лурдс. Той вдигна дървения свитък и им показа края. Беше си блъскал главата над него, откакто го видя за първи път. Вече беше сигурен, че това е ключ. Но къде беше ключалката?

— Тук — провикна се Олимпия. Явно се беше сетила за какво може да се използва дървото.

Лурдс заобиколи и се приближи към нея от другата страна на главата на Медуза. Тя насочи фенера си към цепнатината между две змии, които се виеха от главата.

Лурдс пъхна пръта в цепнатината и усети жлеба на дъното. Плъзна пръта по него и чу щракане на механизъм.

Главата на Медуза се разтресе, четири змии се изпънаха и се превърнаха в пиедестал. Чу се стържене на камък върху камък, когато змиите поеха тежестта на главата и й позволиха да се завърти на обратно. Лурдс гледаше удивено. След миг гладкото на вид чело на главата се разтвори и разкри дупка, в която имаше златен пръстен, широк десет сантиметра. Когато шумът заглъхна, Лурдс се пресегна и извади пръстена от скривалището му.

Напипа надписите от вътрешната страна, преди да ги види. Бяха издълбани изкусно и ясно, изглеждаха така, сякаш са направени само преди дни, а не преди две хиляди години.

— Какво е това? — попита Йоаким, когато се приближи до Лурдс.

Лурдс посочи резките, издълбани върху пръстена.

— Част от устройство, което, надявам се, ще се окаже нещо като Розетски камък.

— Сигурен ли си? — попита Олимпия.

— Да — отвърна Лурдс, — освен ако Йоан от Патмос не възнамерява да се пошегува за последно за сметка на света. — Постави пръстена внимателно в закопчаващ се джоб вътре в раницата. После извади пръта от главата на Медуза.

Чуха се още стържещи звуци и главата отново се обърна на обратно и застина под каменната колона.

— Мислиш ли, че Константин е знаел за това? — попита Олимпия.

— Да — отвърна Лурдс. — Той има пръст във всичко, което открихме досега.

— Много добре е пазел тайните си.

Лурдс мълчаливо се съгласи. Преметна раницата си на рамо и се запъти навън.

— Няма да е никак лесно да се измъкнем през границата, щом ни издирват — рече Йоаким.

— Нима? — Лурдс се направи на изненадан. — Не е ли късмет, че с нас водим професионален контрабандист с мрежа от канали за контрабанда?

Клийна не се извърна и не каза нищо, но Лурдс знаеше, че се усмихва.

Олимпия се намръщи.

— Не се дръж така, сякаш си го планирал, Томас — тихо каза тя. — Много добре знам защо позволи на младата жена да дойде с нас.

— Доста я бива с оръжията.

Олимпия каза нещо, което изобщо не подхождаше на една дама.