Кодът на Луцифер

21.

Централен бизнес квартал

Икономическият град на крал Абдула

Саудитска Арабия

24 март 2010

В мрака на утрото Уебстър стоеше в хотела небостъргач, зареял поглед към морето отвъд града. До зазоряване имаше по-малко от час, но той знаеше, че насилието, което чака да помете земята, ще изпревари слънцето.

И той беше точно там, където искаше да бъде: в окото на наближаващата буря.

Последните пет дни обаче не бяха минали съвсем безпроблемно. Лурдс и Братството на Свитъка на радостта бяха изчезнали в Истанбул. Въпреки всички усилия на Екарт от тях не беше останала нито следа.

Уебстър знаеше, че професорът и новите му съмишленици са останали в рамките на града. Ако Свитъкът на радостта попаднеше в ръцете им, вицепрезидентът беше сигурен, че ще разбере. Щеше да усети заплахата, така както усещаше обещанието за надвисналото насилие, което се канеше да погълне Саудитска Арабия.

Отпи от скоча, разреден с вода, и погледна към телевизора в ъгъла на стаята. Разполагаше със собствена сателитна чиния, която го свързваше със западните новинарски канали, а не само с пропагандата, която принц Халид позволяваше в ефира на местните телевизионни станции.

Американските мрежи и „Би Би Си“ отразяваха усиленото военно присъствие по границите на Близкия изток. През последните няколко дни регионът се беше превърнал в буре с барут. Една искра щеше да вдигне всички във въздуха и светът щеше да се запъти към огнен ад.

Уебстър възнамеряваше да осигури искрата.

Развеселен, той прехвърли новинарските канали. Видеорепортажи, стари и нови, показваха въоръжени пехотни части, самолети и войници в пълна бойна готовност. Израел беше подозрително мълчалив, но не по-малко усърден. Индия, Пакистан и Китай бяха засилили граничната си охрана.

В Ирак и Турция американските сили също бяха готови. В Залива се бяха строили военни кораби и поддържаха непрекъсната връзка.

Уебстър беше безмерно доволен. Трябваше му само Свитъкът на радостта, за да довърши нещата и да си осигури окончателната победа.

— Още ли си буден? — попита Вики Деанджело.

— Дремнах малко — призна Уебстър. — Но не мога да спя добре. Имам прекалено много работа.

Вики седна на леглото и придърпа чаршафите към себе си. Само овалът на лявата й гърда се виждаше и Уебстър беше съвсем сигурен, че тя отлично знае какво показва и какво крие. Стройните й бронзови крака бяха кръстосани, но чаршафът покриваше скута й.

Тя се усмихна.

— Мислех, че съм те изтощила.

— Постара се.

Вики повдигна сластно вежди.

— Това похвала ли е, или предизвикателство?

— Вероятно по малко и от двете.

— Ще дойдеш ли тук, или аз трябва да дойда при теб?

Уебстър не отговори.

Вики отметна чаршафите и се изправи, разкривайки пълния си блясък. Беше красива, с алабастрова кожа и тяло, оформено от безмилостни упражнения и уменията на надарен пластичен хирург. Не беше останал нито един недостатък.

Тя прекоси стаята като кралица, изпълвайки всеки сантиметър от пространството с неоспорима похот. Тя беше изкусителка от Стария завет, сирена, която можеше да прелъсти царе и герои, и Уебстър не можеше да не се възбуди при вида й и обещанието, което носеше.

Когато се приближи до него, Вики обви лявата си ръка около врата му и взе чашата с дясната. Глътна на екс останалия скоч, после притисна огнените си устни към неговите. Той я вдигна и се извърна така, че да я опре с гръб към стената.

Като извиваше страстно тялото си, той проникваше в нея отново и отново. Тя наведе глава и покри лицето му с целувки. Притискаше се към него и викаше, щом свършеше, отново и отново. Накрая и двамата притихнаха.

Вики бавно се съвзе. По бузите й се стичаха сълзи от удоволствие и болка. Въпреки адреналина и желанието, които изпълваха очите й, Уебстър видя в тях и страх.

— Никога не съм чувствала подобно нещо — задъхано каза Вики.

— Знам — отвърна й Уебстър.

— Ужасно си самоуверен, нали?

— Имам ли причина да не съм? — подразни я той.

— Не, никаква. — Вики го целуна. — Трябва да призная, че очаквах да ме отблъснеш, когато дойдохме тук.

— Вече няма нужда да се преструвам на опечален вдовец. — Уебстър отново я целуна.

— Преструвал ли си се?

— Не. Обичах жена си. — Беше сигурен, че тъкмо затова му беше отнета. Загубата й беше едно от малкото препятствия в неизменно успешния му живот. Но сега плановете му най-сетне щяха да се осъществят. Можеше да си позволи да се позабавлява малко. Той отново се извърна към нея и я вдигна.

Тя с готовност разтвори крака.

Нищо не можеше да го спре. Нямаше да го позволи.

Офисът на „Оушънвю“

Квартал Еминьоню

Истанбул, Турция

24 март 2010

— Искаш ли чай?

Лурдс вдигна глава от бележките, които си беше водил предната нощ, все още уморено се мъчеше да ги разбере. Беше имал план за атака, по-скоро догадка, но тя бе започнала да се оформя, преди той да сложи глава на масата и да заспи.

Олимпия стоеше пред бюрото му и изглеждаше уморена колкото него. Заедно с монасите бяха преглеждали книги, които бяха взели от местни библиотеки и университета, или купили от „Кагалоглу“, улицата на книжарниците и издателствата.

Успяха да съберат някои факти, но това не помогна за превода, с който Лурдс се мъчеше. Клийна стоеше при него да го пази, но явно не беше особено доволна. Лурдс се зачуди отново какво я кара да стои при тях, след като сама се беше убедила колко опасно е това.

— С удоволствие бих изпил чаша чай — каза той.

— Ами закуска?

— Имаме закуска?

— Ходих на пазар сутринта — обясни Олимпия. — Нищо кой знае какво, колкото да залъжем глада.

— Закуската силно ме заинтригува.

— Добре. Защо не си вземеш един душ и ще излезем да закусим на балкона. Слънцето току-що изгря и времето е идеално за ранно похапване.

— Наистина нямам време да…

— Томас — нежно го прекъсна тя и обгърна лицето му с ръце, все едно беше дете. — През последните четири дни стигна до пределите на човешката издръжливост. В момента си се забил в една точка и не виждаш нищо встрани. — Тя му се усмихна. — Вземи си душ. Закуси с една красива жена. Почини си. Дремни. После погледни свитъка с отпочинал поглед.

— Имаш право.

— Разбира се, че имам право. — Тя се наведе да го целуне. При това нежно докосване той си даде сметка, че беше пропуснал да сподели леглото й през последните четири дни.

Голяма ваканция, помисли си тъжно.

Олимпия го погледна и се усмихна.

— Май трябва да си вземеш и студен душ.

— Или — предложи Лурдс, като взе ръката й в своята и започна да целува пръстите й — ти можеш да дойдеш под душа с мен.

— И кой ще ти приготви закуската?

— Когато се върнем, чисти и доволни, ще ти помогна.

— Нали разбираш, че ако ни хванат, брат ми ще бъде покрусен.

— Подозирам, че ще трябва много повече от това, за да бъде покрусен брат ти.

Олимпия се поколеба само за миг; после кимна и го хвана за ръката.

Офисът на „Оушънвю“ някога беше приютявал външнотърговска фирма. Лурдс не беше научил цялата история от Йоаким, но главното изглежда беше, че дейността бе приключила внезапно.

Няколко дупки от куршуми и подозрителни на вид петна украсяваха стените и пода на два от задните кабинети. Лурдс умишлено избягваше да влиза там. Не вярваше в призраци, но не искаше да рискува с отрицателната енергия, която можеше да е останала.

Каквато и дейност да се беше извършвала в офисите, компанията беше добре оборудвана. Освен заседателната зала, където работеше Лурдс и която гледаше към крайбрежието и „Света София“, имаше още пет по-малки офиса, две бани — едната с малка душкабина и кухня. Монасите бяха донесли обикновени спални чували и кухненски съдове.

В момента офисите се даваха под наем. Лурдс не знаеше дали Йоаким се беше разбрал със собствениците или просто са се самонастанили. В крайна сметка нямаше голямо значение. Нямаше — не можеха — да останат дълго.

Освежен от душа, Лурдс помогна на Олимпия да приготви закуска от хляб, пресни плодове, сирена и наденички, които беше купила от пазара. После излязоха на балкона с кана тъмно турско кафе.

През последните дни някой — и Лурдс подозираше, че това бе Олимпия — беше донесъл стара маса и пет различни стола на малкия балкон с изглед към морето.

— Изненадана съм, че кучето ти пазач не се е появило още — каза Олимпия.

Лурдс се загледа във водата и крайбрежните ресторанти.

— Не смяташ ли, че си малко несправедлива към нея?

— Тя насила се вмъкна в групата ни.

— Може би.

— И то само защото провали първоначалното отвличане за Кайин и хората му.

— Доколкото си спомням, тя ме спаси от Кайин.

— Чак след като те отведе при него.

Лурдс не можеше да го оспори.

Намаза хлебчето с масло и го изяде замислено. Умът му още вреше от всички символи, които беше изучил през последните няколко дни. На няколко пъти му се беше сторило, че добиват смисъл, после смисълът му се изплъзваше.

— Малкото приятелче в ухото й също е проблем — отвърна Олимпия. — Откъде да знаем дали можем да му имаме доверие?

— Откъде знаеш, че е мъж?

Олимпия го изгледа.

— Моля те. Личи си по държанието й. Повярвай ми.

— Добре, вярвам ти.

Олимпия вдигна подноса, приборите и чашата и излезе, без нито дума повече.

Лурдс въздъхна уморено. Явно имаше два езика, които в момента не разбираше. Отпи от кафето си и долови раздвижване с периферното си зрение. Първоначално си помисли, че Олимпия се връща, но се оказа Клийна.

Младата жена имаше само две препечени филийки, грозде и парче пъпеш в чинията. Червената й коса беше хваната на опашка.

— Възнамерявате ли да ходите някъде през следващия един час? — попита тя.

— Не възнамерявам. Защо?

— Трябва да изпълня една поръчка.

Подозрение помрачи мислите му и той разбра, че го е прочела върху лицето му.

Клийна се усмихна и вдигна вежди.

— Нямате ли ми доверие?

— Имам ти — отвърна й Лурдс. — Доколкото мога.

— Толкова, колкото и на гаджето ви?

— Тя не ми е…

— Може друг да не е забелязал, че се измъкнахте заедно от душа преди броени минути, но аз ви видях. — Отхапа от пъпеша и сок се стече по брадичката й.

— В интерес на истината, мисля, че само аз ти вярвам.

— Сигурно. — Клийна погледна бележките, които стояха до чинията му. — Още ли не сте разгадали свитъка?

— Не, не съм.

— Вярвам във вас — отвърна простичко тя.

— Каква е поръчката ти? — Лурдс отхапа парче от пъпеша и усети сладостта му.

— Трябва да отида някъде.

— Къде?

Клийна тъжно му се усмихна:

— Изчерпа ли ви се доверието, професоре?

— Явно е станало дефицитна стока напоследък. От четири дни си с нас, но си най-мълчаливата от всички.

— Аз съм затворен човек.

— Затворените хора не налагат приятелството си на другите, като им опират пистолет в челото.

Клийна се усмихна.

— Трябва да признаете, че е много по-ефективно и дава по-бързи резултати.

— Предпочитам хората, които правят нещата по бавния начин.

— Невинаги има време.

— Искаш много, а даваш съвсем малко.

— Може би ви давам повече, отколкото подозирате.

Лурдс си пое дълбоко дъх.

— Стигаме до критичен момент в нашето партньорство. Явно имаме трудности с доверието, така че може би е време ти да започнеш да ми се доверяваш.

— Забравяте ли срещу кого сте изправен, професоре? Преследва ви армия от призраци, като съдя от „привиденията“, които бродят от Ирак. От друга страна, ви преследват Кайин и неговите хора. После идват и монасите.

— Те са на моя страна.

— За момента. Но не забравяйте: те не ви казаха всичко в началото. Гаджето ви — също. Според моята вяра спестяването на истината още се смята за лъжа. Щом като няма да вярвате на мен, направете си услуга и не вярвайте и на тях.

Преди Лурдс да успее да отговори, тя вдигна чинията си и кафената чаша и излезе. Той стоеше на сянка в прохладната утрин и я гледаше как се отдалечава. Не знаеше дали да се страхува от нея или за нея.

— Къде да спра, госпожице?

Клийна откъсна поглед от морето и огледа редицата магазини и барове от лявата страна на улицата. На доковете имаше круизери и туристите се вихреха наоколо с пълна сила. Амбулантните търговци хвалеха стоката си от входове и колички. Из уличките имаше малки сергии под чергила.

Повечето хора трудно биха се ориентирали в обстановката, но Клийна се надяваше, че тя ще й осигури лесен начин да изчезне, ако се стигнеше дотам.

— Тук. — Тя посочи едно интернет кафе с реклама от войнствени роботи, направени от неонови светлини. Витрината беше покрита с имена и плакати на известни игри.

— Разбира се, госпожице, веднага — Шофьорът премина през две платна — за малко не удари друго такси, което се движеше прекалено близо отзад — и се плъзна до бордюра.

Клийна остави на мъжа хубав бакшиш, но не чак такъв, че да я запомни, и слезе. Вля се в тълпата и се огледа.

— Севки — рече тя.

— Никого не съм видял още. — Той звучеше уморено и тя се почувства ужасно, че иска толкова много от него.

— А от монасите?

— Никой.

— Не мисля, че ме оставят да се движа сама, защото ми имат доверие.

— Вероятно си мислят, че ще ги вкараш в капан.

Клийна се ухили при тези думи. Мисълта, че монасите се страхуват от нея, я погъделичка приятно. Надуваха се и се правеха на много праведни.

Но не тях искаше да вкара в капан.

— Скоро ще видиш някого. Само не ме изпускай от поглед.

— Никога. Но да знаеш, че не съм съгласен с начина ти на действие.

— Пак ли? — Клийна дръпна вратата на интернет кафето и влезе в мрака. Свали си слънчевите очила и огледа внимателно огромното помещение.

Редовните клиенти бяха заели повечето от трийсетте или четирийсетте компютъра, разположени вътре. Почти всички играеха онлайн или сърфираха из порносайтове. Понякога правеха и двете едновременно.

— Да, пак — отвърна Севки. — Не ме послуша предишните няколко пъти.

— Не бяха няколко. — Клийна се приближи до администратора и поиска компютър. Показа една от фалшивите си лични карти, които Севки й беше уредил, и плати с английски лири.

— Но бяха достатъчно — възпротиви се Севки. — Не си от лигата на хората, с които си играеш.

— Бях въвлечена във всичко това. — Клийна седна на масата и вкара картата, която й бяха дали, в четеца на данни. Компютърът се включи и й позволи достъп. — Ако зависеше от мен, още щях да играя в нисшата лига.

— Знам.

— Това не са хора, които просто ще те оставят да изчезнеш, след като всичко приключи. Наясно си с това. — Севки въздъхна.

— Наясно съм. Мога само да вдигна мизата. Направихме същото, когато ти направи погрешна крачка с руската мафия. — Не й беше приятно, че повдига въпроса, но нямаше друг избор.

— Знам, още съм ти задължен за това.

— Не, не си. — Клийна пое дълбоко дъх. — Но сега имам нужда от помощ. Не мога да го направя сама. Ако аз не мога да бъда в безопасност, искам поне сестра ми да е.

— Ще бъде. На компютъра ли си?

— Да.

— Тогава иди на този IP-адрес.

Клийна го направи и свали всички програми и приложения, които Севки беше качил там. Компютърът възнегодува за миг, после предупредителният прозорец на защитната стена замлъкна и се затвори. За секунди Севки го върза към своя.

— Готови сме — каза той след миг.

Стомахът на Клийна се сви от напрежение. Тя хвана телефония апарат на масата и го включи в юесби порта. За секунди интернет телефонната връзка беше установена.

Набра номера, който й беше даден, после се облегна назад, за да има видимост към предната и задната врата. Ако беше права, а тя беше убедена, че е, нещата щяха да се случат много бързо.

Трябваше само да се погрижи да не се случат на нея.

Телефонът иззвъня.

Специалният агент на ЦРУ Джеймс Доусън чу пронизителното звънене на телефона на нощното шкафче в хотелската си стая и вдигна ръка към младата жена, която го беше възседнала. Тя престана с бясното извиване, но продължи с леко поклащане, което го държеше до ръба.

Той погледна номера, беше непознат. Имаше само един човек, който можеше да му се обади от номер, който го нямаше в телефона му. Той самоуверено отвори капака и прокара свободната си ръка по изпотеното гладко тяло на младата жена върху него.

— О, госпожице Маккена! — поздрави Доусън. — Вече почти ви бях отписал.

— Горилите ви в „Света София“ за малко да се престараят с работата — рече тя.

Доусън беше искрено озадачен.

— Не знам за какво говорите.

— Не мислех, че ще знаете. Но атаката им породи проблем.

Част от самоувереността на Доусън се изпари.

— Професорът добре ли е?

— Добре е. Засега. Въпреки че наемниците ви се опитаха да го очистят.

— Налага се да възразя, госпожице Маккена. Не знам за какво говорите. — Доусън нямаше представа какво искаше да каже, но тя звучеше ужасно самоуверено.

— Казаха ли ви, че професорът намери свитък?

Това привлече вниманието му.

— Какъв свитък?

— Не мисля, че е същинският — продължи тя. — Всички тук изглеждат леко разстроени, че той още не се е появил. Но са убедени, че професорът скоро ще го намери.

— Добре. Когато го направи, вие ще бъдете извън играта. Както и сестра ви.

— Сестра ми вече е извън играта.

Доусън се ухили.

— Знам, че сестра ви изчезна. Но разполагам с огромен брой хора, които наистина ги бива да откриват бегълци.

Гласът й стана по-суров.

— Не бих го правила на ваше място.

— Вие наистина представлявате заплаха — отвърна Доусън, — но никога няма да сте в състояние да изпълните някоя от заканите си. — Той замълча. — Защо ми се обаждате сега?

— Да преговаряме.

— Нямате какво да ми предложите.

— Знам къде е професорът и първият свитък.

— Но не знаете къде е същинският.

— Щом заловите професора и свитъка, който има в момента, ще успеете да го откриете.

— Какво искате в замяна?

— Прекратяване на огъня помежду ни. Сделката е следната: аз ви давам професора и първия свитък, вие забравяте за сестра ми и за мен.

Доусън си погледна часовника. Беше минало достатъчно време, за да могат хората, които проследяваха обажданията до този телефон, да засекат местоположението й.

— В момента съм зает — отвърна Доусън и се усмихна на младата жена. — Мога ли да ви звънна?

— Предпочитам аз да ви се обадя.

— Добре. Обадете ми се след час. — Спокойно затвори телефона и той звънна незабавно. — Кажете ми, че сте засекли мястото.

— Засякохме го. Едно интернет кафе на пристанището. Изпратихме отряд.

— Кажи им да изчакат. Не искам да ги види, преди да е станало късно. Никой да не предприема нещо, докато не наредя. Ясно ли е?

— Да, сър.

Доусън затвори телефона и отново го постави на нощното шкафче. Протегна се към младата жена. Вместо да го разсее, телефонният разговор беше засилил желанието му. Нямаше търпение да докаже на Клийна Маккена, че той е най-опасният мъж, който някога се е изпречвал на пътя й.

Клийна се втренчи в компютъра.

— Достатъчно дълго ли го задържах?

— Да — обади се Севки в ухото й. — Успях да проследя сигнала до Съединените щати. Трудно беше, защото използват много сателитни превключвания. Правителствена работа, здраво шифрована.

— Разбрах. Явно трябва да съм впечатлена.

— За жалост не си достатъчно наясно, за да се впечатлиш от това, което току-що направих — въздъхна Севки.

— Е, кой е?

— Централното разузнавателно управление, ако трябва да гадая.

Вълна от ужас разтресе Клийна. Подозираше го, но да го чуе изречено на глас беше плашещо. По време на оръжейните сделки понякога се беше сблъсквала с агенти и винаги зарязваше всичко и бягаше.

— Не са хора, с които искаме да си играем — изтъкна Севки.

— Знам.

Той изруга тихо.

— Но въпреки това ще го направиш.

— Този тип заплаши сестра ми. Сигурно той я е ударил. Няма да го позволя. — Завладя я ледено спокойствие.

Севки изруга отново, този път по-разпалено.

— Е, ще имаш тази възможност. Приключих с проследяването на всички връзки. Този човек е тук, в града.

Обзелата я параноя, допълнително усили страха й.

— В Истанбул?

— Да. Хората, които осигуряват комуникациите му, са доста умни и ако не бях толкова добър, нямаше да го открия. Но го открих. Той е в града. Обзалагам се, че скоро ще имаш компания.

— Тук всичко готово ли е?

— Разбира се.

Клийна скочи от стола и се запъти към задната врата. Севки вече я беше инструктирал как да се измъкне от сградата, без да я видят.

— Периметърът е осигурен.

— Да. Ако е възможно, искам мишената жива. Нараняванията в случая са под въпрос. Но искам жертвата да може да отговаря на въпроси.

— Разбрано, сър.

Настанил се на седалката до шофьора в джипа, паркиран на две пресечки от интернет кафето, Доусън държеше пистолета в скута си и наблюдаваше действията на ударната група.

Той взе сателитния си телефон и се обади на друг номер. Когато му вдигнаха, рече:

— Сър, в изходна позиция сме.

Вицепрезидент Уебстър не се поколеба:

— Заловете мишената. Искам да говоря с професор Лурдс.

— Да, сър. Ще ви се обадя, щом хванем втората мишена.

— Направете го. Успех! Настъпиха много опасни времена за всички ни.

Доусън никога не го беше чувал да говори с толкова мрачен тон. Представи си как вицепрезидентът е малко или много изоставен зад вражеската линия в Саудитска Арабия. Напрежението в тази част на света продължаваше да расте, а уличните престрелки и гражданското неподчинение се разпростираха като подпалена трева.

— Добре ли сте, сър? — попита Доусън. Ако вицепрезидентът кажеше, веднага би зарязал мисията в Истанбул и би тръгнал да го спасява.

— Не се тревожи за мен — отвърна Уебстър. — Добре съм. — Гласът му се усили. — Ще бъдем обсипани със слава. Повярвай ми.

Доусън се поколеба, изобщо не беше сигурен за какво говори вицепрезидентът. Но долови убеждението в думите му. Залозите, каквито и да се окажеха, бяха огромни. На Доусън му се искаше да може да разбере каква е връзката между събитията в Саудитска Арабия и Истанбул. Доколкото знаеше, никоя друга американска разузнавателна служба не се интересуваше от професор Томас Лурдс.

— Вярвам ви, сър — отвърна Доусън.

— Добре, защото ще трябва, да си имаме доверие през следващите няколко дни — отвърна му Уебстър.

— Какво искате да кажете, сър?

— Скоро, Джими. Всяко нещо с времето си. Планирам всичко от много отдавна. Залови Лурдс и ми го доведи.

— Да, сър.

Вицепрезидентът затвори телефона, но преди това Доусън чу взривовете в далечината. От новинарските репортажи знаеше, че насилието в Саудитска Арабия ескалира.

Саудитската армия беше мобилизирана и започваше да се разполага в големите градове. Но усилията и не бяха достатъчни, за да попречат на шиитските терористи или бунтовници — както ги наричаха някои от местните новинарски станции — да отвърнат на удара. Шиитите избираха за мишени американски или европейски компании, както и саудитски правителствени сгради. Няколко петролни полета горяха и международните инвеститори заплашваха да предприемат ответни действия.

Слушалката в ухото на Доусън избръмча.

— Администраторът разпозна мишената — рече агентът в кафето.

Доусън погледна към него.

— Виждаш ли я?

— Не, сър. Няма я на нито един от компютрите.

— Но е била там?

— Със сигурност. Момчето я разпозна.

— Тогава къде е? — Гневът му нарастваше.

— Не знам, сър. Гледаме.

Доусън изруга.

— Не гледайте, а я намерете. — Той свали предпазителя от пистолета си и отвори вратата.

Останалите от отряда се изсипаха в сградата отсреща.

Шофьорът на Доусън също слезе и застана до него. Беше млад, силен мъж с черни слънчеви очила, които го караха да изглежда като шпионин. Той се завъртя и издърпа пистолета си изпод сакото. Доусън не знаеше какво е привлякло вниманието му, но се обърна заедно с него.

Клийна Маккена се нахвърли върху тях с бързината на дебнещ хищник. Стреля с електрошоков пистолет по шофьора. Двете стрелички се забиха в гърдите му и освободиха заряда си. Шофьорът се разтресе за миг и се свлече на земята.

Клийна вече се беше приближила до Доусън. Електрошоковата палка се разгъна с плътно щрак! Доусън инстинктивно извади пистолета си, за да стреля. Така и не успя. Жената удари с палката дясната му китка.

Доусън почувства невероятна болка и ръката му изтръпна, а пистолетът падна от обездвижените му пръсти.

Той посегна към Клийна с другата си ръка, а тя му се усмихна и удари и нея с палката. Преди той да успее да превъзмогне болката, тя стовари палката върху чатала му. Когато Доусън падна на колене, Клийна го удари още веднъж, този път по врата.

Зави му се свят от силната болка. За малко да припадне. Съдържанието на стомаха му се надигна и прогори гърлото му, после изригна през устата му и се разплиска по тротоара. Беше прекалено слаб, за да вдигне ръцете си от повръщаното.

Спокойно, сякаш имаше цял ден на разположение, Клийна отвори вратата от другата страна на шофьора. Притисна палката в гърлото на Доусън в задушаваща хватка и го накара да седне на седалката.

Тя приклекна до шофьора и бързо извади ключовете за колата от джоба на панталоните му. Това, че знаеше в кой джоб са, подсказа на Доусън, че ги е наблюдавала как слизат от колата.

Срещата беше капан.

Мислеше си, че ще я надхитри, а сам се беше наврял в него. Опита се да размърда ръце, да се раздвижи, но само удвои болката и за малко щеше да изгуби съзнание. Беше безпомощен.

Клийна се пъхна зад волана, запали двигателя и си закопча колана.

Погледна към него, очите й бяха студени.

— Ако пробваш нещо, ако ме излъжеш, ще те убия. Вече ти го дължа, задето си ударил сестра ми.

Доусън се изкашля с усилие, докато тя се включваше в движението.

— Но аз не съм…

Тя го цапардоса с опакото на дланта си, без дори да го поглежда. Устните му се цепнаха и вкусът в устата му стана солен.

— Недей! — изръмжа тя. Хвана изтръпналата му дясна ръка и я вдигна. — Виждаш ли ожуленото?

Доусън си спомни пътуването до Бостън.

— То ми казва, че неотдавна си ударил някого. Ако се опитваш да ме убедиш, че не е било сестра ми, напразно се хабиш. Сериозно ти говоря. Убийството ти няма да ме вкара в по-голяма беда, отколкото вече съм.

Доусън й вярваше, облегна се на седалката с надеждата да изпадне в несвяст. Жената си я биваше. Но кражбата на колата беше грешка. Щеше да го разбере. Съвсем скоро.

И той беше категорично решен да я убие.