Когато мъртвите се пробудят

Улица „Свеавеген“, 13 август, 22,49

— Наздраве, коменданте.

Хенинг вдигна картонената кутия с вино „Гато Негро“ във въздуха и пи, загледан в металната паметна плоча на тротоара. На мястото, където Улоф Палме1 бе убит преди шестнайсет години, сега лежеше една-единствена изсъхнала роза. Хенинг приклекна и прокара пръст по гравираните букви.

— По дяволите — рече той. — Всичко се влошава, Улоф. Все повече и повече.

Главата му щеше да се пръсне от болка, но не защото бе изпил твърде много вино. Хората, които минаваха по улица „Свеавеген“, бяха забили поглед в земята, а някои дори притискаха слепоочията си с ръка.

По-рано тази вечер въздухът бе настръхнал от напрежение, като при приближаваща буря. Невидимият заряд бавно и неусетно бе нараствал и сега електрическата му сила ставаше непоносима. На нощното небе не се мяркаше нито едно облаче, далечината мълчеше без признак за гръм, всяка надежда за спасение гаснеше. Безформеното електрическо поле, макар и невидимо, напомняше неумолимо за присъствието си.

Електрическата мрежа бе извън контрол. От около девет часа нито една крушка не можеше да бъде угасена и нито една машина — изключена. Всеки опит да се издърпа някой щепсел бе съпроводен с ужасно пукане и облак от искри, които не позволяваха да се прекъсне потокът от електрони.

Напрежението в невидимото поле нарастваше ли, нарастваше.

Хенинг имаше чувството, че около главата му е увита жица, по която тече електричество. Непрестанната пулсираща болка бе изключително мъчителна.

Профуча линейка с включена сирена, може би екипът бързаше за някъде или просто не можеше да я изключи. Няколко паркирани коли глухо бръмчаха.

„Наздраве, коменданте.“

Хенинг повдигна виното до лицето си, отметна глава назад и отвори кранчето. Струйката първо се стече по брадичката и шията му, чак след това успя да уцели устата си. Затвори очи и отпи няколко големи глътки, без да избърше виното, което вече се бе смесило с потта на гърдите му и продължаваше да се стича надолу.

Каква жега. Не стига другото, ами и жегата.

През последните две седмици телевизионните карти на метеоролозите бяха изпъстрени с огромни усмихнати слънца, които покриваха цялата страна. От нажежените през деня тротоари и сгради се издигаше пара, а термометърът продължаваше да показва трийсет градуса, въпреки че вече беше единайсет часа.

Хенинг кимна за довиждане на министър-председателя и тръгна по стъпките на убиеца му към улица „Тунелгатан“. Дръжката на кутията с вино се бе скъсала и сега трябваше да я носи под мишница. Хенинг прокара пръсти по челото си — имаше чувството, че главата му е придобила формата на надут мехур.

Не, беше си нормална, поне отвън. За сметка на това обаче пръстите му бяха подпухнали от горещината и виното.

„Проклето време. Съвсем се побърка.“

Хвана се за парапета и се заизкачва бавно по стълбите. Всяка неуверена стъпка усилваше пулсиращата болка в главата му. Всички прозорци от двете страни на улицата бяха отворени и изпълнени със светлина. От някои струеше музика. Хенинг копнееше за мрак, за мрак и тишина. Искаше му се да се напие с вино до забрава.

Когато стигна до върха на стълбата, спря да си почине за няколко секунди. Всичко продължаваше да се влошава. Сам не знаеше дали собственото му тяло губеше сили, или зарядът на електрическото поле нарастваше. Дори болката в главата му вече не просто пулсираше, а изгаряше мозъка му.

Не. Проблемът не беше само в него.

Съвсем наблизо, до тротоара, бе спряла кола. Моторът ѝ продължаваше да ръмжи намясто, вратата от страната на шофьора беше отворена, а от уредбата гърмеше песента Living doll. Собственикът на колата бе коленичил насред улицата и държеше главата си с ръце.

Хенинг стисна очи за миг и после отново ги отвори. Дали не си въобразяваше, или струящата от прозорците светлина бе станала още по-ярка?

Нещо. Ще. Се. Случи.

Хенинг прекоси с бавни предпазливи стъпки улица „Дьобелнсгатан“, скри се в сянката на кестените на Йоханешките гробища и се строполи на земята. Беше на края на силите си. Целият свят се въртеше, имаше чувството, че в клоните над главата му жужи рояк пчели. Електрическото поле се усили, налягането в главата му нарасна неимоверно, като на дъното на морето, а през отворените прозорци заваляха писъци.

„Свършено е с мен.“

Болката беше нереална. Как бе възможно толкова малко пространство да побере такава огромна болка. Главата му щеше да се пръсне всеки момент. Светлината в прозорците се усилваше все повече и повече, а листата на дърветата рисуваха живи сенки по тялото му. Хенинг извърна лице към небето, отвори широко очи и зачака мига на приближаващата експлозия.

„Щрак.“

Изчезна.

Сякаш някой превключи бушона. Всичко изчезна.

Болката в главата му, жуженето на пчелите. Светът отново стана нормален. Хенинг се опита да отвори уста, да проговори, да промълви няколко благодарствени думи, но челюстите му бяха като вкочанени. Лицевите мускули го боляха след дългото напрежение.

Тишина. Мрак. В този момент нещо падна от небето. Хенинг го забеляза, миг преди да се удари в земята точно до главата му. Беше съвсем малко. Насекомо. Хенинг вдишваше и издишваше дълбоко през носа и се наслаждаваше на мириса на пресъхнала пръст. Главата му лежеше върху нещо твърдо и хладно. Обърна се настрани, за да охлади и бузата си.

Оказа се, че е легнал върху мраморна плоча. Усети неравност под бузата си. Вдигна глава и прочете надписа.

По-нагоре бяха изредени още имена. Явно това беше семеен гроб. Грета е била женена за Карл, а през последните петнайсет години е живяла като вдовица. Мда. Пред очите на Хенинг изплува образът на слабичка побеляла жена, която с мъка напуска луксозния си апартамент. Можеше само да си представи какъв спор за наследството ѝ трябва да се е развихрил след нейната смърт преди няколко месеца.

Усети как нещо се движи по мраморната плоча и примижа. Беше някаква ларва. Млечнобяла ларва, с дължината на цигарен фас, която измъчено се гърчеше върху черния камък. Хенинг я съжали и я побутна с показалец, за да я свали на земята, но тя не помръдна.

„Какво е пък това…“

Хенинг буквално прилепи лице до ларвата и отново я побутна. Отново нищо, насекомото сякаш бе залепено за камъка. Мъжът извади запалката от джоба на панталоните си и я щракна, за да види по-добре какво се случва. Ларвата се смали. Хенинг бе толкова близо до нея, че буквално я докосна с носа си. Огънят опърли няколко косъма от главата му. Не. Ларвата не се смаляваше. Тя просто изчезваше надолу в камъка като въртяща се бургия.

„Не…“

Хенинг почука със свит юмрук по камъка, но всичко бе нормално, камък като камък. Здрав, скъп мрамор. Той се изсмя и рече на висок глас:

— Не, гъсеничке, чуваш ли, не може така…

Тя бе изчезнала почти напълно. Хенинг видя как последната малка бяла точица от нея сякаш му махна и потъна в земята. Той дори прокара пръст по плочата, за да се увери, че я няма. Но там не откри нито дупка, нито следи от преминалото през нея насекомо. То сякаш бе пропаднало вдън земя. Хенинг потупа камъка с ръка и промълви: „Браво, добра работа.“

След това хвана кутията с виното и се отправи нагоре към параклиса, седна на стълбите пред него и продължи да пие.

Никой друг не видя случилото се.