Когато мъртвите се пробудят

Улица „Сварваргатан“, 07,30

Малко преди седем и половина Давид вече стоеше в коридора, до външната врата. Точно след две минути чу как асансьорът започва да се изкачва нагоре, а след това някой тихо почука на вратата. Всъщност тази тайнственост бе напълно излишна — Давид знаеше, че Магнус вече е буден, но малко магия никога не е в повече, когато някой има рожден ден. Особено когато този някой става на девет години.

Стюре, тъстът на Давид, чакаше на стълбите с кош за котки в ръка. Обикновено Стюре носеше сини панталони и дебел пуловер, но днес се бе облякъл с риза на червено и оранжево каре и леко отеснели официални панталони. По повод на тържествения случай.

— Заповядай, Стюре.

— Благодаря.

Стюре вдигна леко коша и кимна към него.

— Много е хубав — рече Давид. — Влизай.

Стюре бе широкоплещест мъж, почти метър и деветдесет на ръст. На неговия фон апартаментът се превръщаше от просторна тристайна квартира в нещо като функционален затвор. Стюре имаше нужда от простор около себе си, от въздух, от дървета. Веднага след като влезе в коридора, той направи нещо твърде необичайно — остави коша за котки на входа и прегърна Давид. Не защото искаше да получи утеха или пък да я даде, а по-скоро като знак за общата им тъга. Вместо ръкостискане. Стюре притисна Давид до себе си, задържа го около пет секунди и отново го пусна. Давид дори не успя да реши дали да положи глава на гърдите му, или не. Но когато тъстът му отстъпи назад, му се прииска да го бе сторил.

— Да — рече Стюре. — Така стоят нещата.

Давид само кимна. Не знаеше какво да му отговори. Отмести леко капака на коша за котки. На дъното му лежеше малко сиво зайче. В единия край имаше няколко листа маруля, а в другия — малки черни топчета. От коша се носеше остра миризма, която скоро щеше да пропие целия апартамент.

Стюре пое зайчето в огромните си длани като в малко гнездо.

— Къде е клетката?

— Мама ще я донесе.

Стюре погали зайчето по ушите. Носът на възрастния човек бе значително по-червен от последната им среща, а кожата на бузата му бе изпъстрена с малки червени кръвоизливи. Давид усети лек мирис на уиски, вероятно изпито предната вечер. Стюре в никакъв случай не би седнал в колата в нетрезво състояние.

— Искаш ли кафе?

— Да, благодаря.

Седнаха край кухненската маса. Зайчето все още лежеше в ръцете на Стюре, беззащитно, но спокойно. Малката му муцунка трептеше, животинката се опитваше да опознае новото място. Стюре едва успяваше да отпие от кафето си, все пак едната му ръка бе заета. Поседяха мълчаливо известно време. Давид чу, че Магнус започва да се върти в леглото. Вероятно му се пишкаше, но не искаше да стане и да развали магията.

— Много по-добре е — рече Давид. — Много по-добре. Разговарях с тях вчера вечерта и ми казаха, че… има невероятен напредък.

Стюре отпи още една глътка кафе.

— Кога ще я пуснат да се прибере вкъщи?

— Не можаха да ми отговорят на този въпрос. Продължават с рехабилитацията. Имат цяла изработена програма.

Стюре кимна, но продължи да мълчи, а Давид се почувства като пълен глупак — не само че използваше техните термини, ами и защитаваше методите им. Беше се превърнал в едва ли не представител на властите.

Неврологът, с когото разговаря, му обясни, че дейността на мозъка на Ева се усилва успоредно с подобряването на речта ѝ и когнитивните ѝ способности. Изглежда мъртвите мозъчни клетки се пробуждаха за живот — поредното чудо.

Лекарят обаче започна да увърта, когато Давид му зададе същия въпрос като Стюре преди малко — кога може да се прибере вкъщи.

— Още е твърде рано — отвърна му той. — Има някои проблеми… за които е най-добре да поговорим утре. След като се срещнете. Трудно ми е да ви обясня по телефона.

— Какви проблеми?

— Ами, както ви казах… Едва ли ще разберете, ако не го изпитате сам. Утре ще съм в Хеден. Тогава ще обсъдим всичко.

Разбраха се да се срещнат рано сутринта. Щяха да отворят Хеден в дванайсет, а Давид планираше да отиде там преди това.

На вратата отново се чу плахо почукване. Давид отвори и пусна майка си, която носеше клетката за зайци в ръка. За негова най-голяма изненада тя прие новината за инцидента на Ева изключително спокойно и му спести вайкането, от което се бе опасявал.

Клетката беше хубава, но нямаше стърготини. Стюре каза, че могат да използват вестници, а и така щяха да спестят малко пари. Заедно подредиха клетката, а Давид чакаше със зайчето на ръце.

Двамата с Ева много пъти се бяха шегували, че трябва да сватосат родителите си, които живееха сами. Тогава това им се струваше напълно невероятно — бяха прекалено различни и яко вкопчени в обичайното си ежедневие. Сега обаче, докато стоеше и ги гледаше как си шушукат и късат вестниците, а после наливат вода в малката паничка, вече не му се струваше толкова невъзможно да се съберат. За миг смениха ролите си — те се превърнаха в семейна двойка, а той бе сам.

„Не, аз не съм сам. Ева ще се оправи.“

Дупката, зееща в гърдите ѝ.

Давид затвори очи, после отново ги отвори и се взря в зайчето, което гризеше едно от копчетата на ризата му. Ако Ева не беше катастрофирала, никога нямаше да го купи. И двамата със съпругата му смятаха, че човек не бива да отглежда животни в клетки, в големия град. Ала сега…

Искаше да зарадва Магнус. Поне на рождения му ден.

Давид преглътна с мъка, когато влязоха в стаята на Магнус. Той не лежеше свит в леглото и дори не се преструваше на заспал. Вместо това се бе изтегнал с ръце на корема и ги гледаше сериозно. Давид осъзна, че главният герой отказваше да участва в малкия им спектакъл.

— Честит рожден ден, миличко.

Майката на Давид стигна първа до леглото, а Магнус леко омекна, когато видя пакетите в краката си. Сякаш за миг забрави всичко. Получи карти за игра „Покемон“, „Лего“ и няколко филма. Накрая внесоха и клетката.

Давид за миг се притесни при мисълта, че Магнус просто се преструва заради тях, но щастието, което се изписа по лицето му, когато вдигна зайчето, погали го по главата и го целуна по муцунката, беше съвсем искрено. Първите му думи, след като го нагушка хубаво, бяха:

— Може ли да го взема с мен и да го покажа на мама?

Давид се усмихна и кимна. Магнус почти не бе споменавал името на Ева след инцидента, а когато баща му се опитваше да подхване тази тема, усещаше единствено силната му ярост — Магнус се сърдеше на Ева, че е изчезнала от живота им. Но детето явно разбираше, че чувствата му са напълно неоснователни, и затова отказваше да говори за майка си.

Сега, щом искаше да вземе със себе си заека, баща му дори нямаше и да се опита да го спре.

Стюре погали Магнус по главата и попита:

— Как се казва?

Магнус отговори веднага:

— Балтазар.

— Аха — рече Стюре. — Добре, че е мъжко.

Внесоха тортата. Давид бе купил готова торта „Принцеса“ от една сладкарница, но Магнус не каза нищо. Напълниха чашите с кафе и горещ шоколад. Сладките хапки и надвисналата над масата тишина щяха да са потискащи, ако Балтазар не беше с тях. Зайчето подскачаше из леглото на Магнус, после изведнъж реши да подуши тортата и муцунката му се покри със сметана.

Вместо да говорят за Ева, забранената тема, разговаряха за Балтазар. Балтазар бе петото живо същество в тяхната компания. Балтазар замени Ева. Смееха се на подскоците му, обсъждаха проблемите, свързани с отглеждането на зайци, и голямата радост, която животинките могат да доставят.

След като майка му най-накрая си тръгна, Давид изигра няколко партии „Покемон“ с Магнус, за да изпробват новите карти. Стюре ги гледаше с интерес, но само поклащаше глава всеки път когато Магнус се опиташе да му обясни сложните правила.

— Не, това не е за мен. Ще се придържам към „Блато“ и „Белот“.

Магнус спечели и двете игри, след което отиде в стаята си при Балтазар. Наближаваше девет и половина. Ако пийнеха още малко кафе, рискуваха да ги заболи коремът, а същевременно трябваше да убият още почти два часа. Давид се зачуди дали да не им предложи да поиграят на „Блато“, но идеята му се стори неуместна. Вместо това седна до кухненската маса срещу Стюре, с празни ръце.

— Видях, че днес ще работиш — рече Стюре.

— Какво? Днес?

— Така пишеше във вестника.

Давид извади тефтера си и провери. 17 август — НБ, 21. Стюре бе прав. Освен това за свой ужас откри, че на 19 трябва да е в Упсала, за да участва в едно фирмено тържество. Да работи — да се шегува, да разсмива хората. Потърка чело с ръка.

— Ще трябва да се обадя и да откажа участията.

Очите на Стюре се смалиха, сякаш гледаше към слънцето.

— Така ли?

— Да, знаеш ли, не мога просто да се изправя на сцената и да вляза в ролята на клоун. Не. Няма начин.

— Според мен ще ти се отрази добре, ако се покажеш сред хора.

— Да, но кой ще напише текстовете? Аз няма да мога. Не.

Освен това част от хората в публиката вероятно бяха гледали репортажа по ТВ 4 и знаеха за съдбата му. Ето го съпруга на мъртвата. Вероятно Лео сам го бе свалил от списъка с участващи, но бе забравил да промени рекламата.

Стюре сключи ръце на масата пред себе си.

— Мога да гледам Магнус, ако искаш.

— Благодаря — рече Давид. — Ще видим, мисля, че едва ли ще се наложи.

Улица „Бундегатан“, 09,30

В събота сутринта някой позвъни на вратата на Флора. Оказа се Мая — една от малкото ѝ приятелки от училище. Тя бе с цяла глава по-ниска от Флора и с около трийсетина килограма по-тежка. На яката на войнишкото ѝ яке от магазин „ЙоБе“ имаше значка със следния надпис: „I’m a bitch & I moan. What is your religion?“41

— Можеш ли да излезеш за малко? — попита тя.

Флора прие с радост поканата ѝ. Апартаментът ѝ се струваше още по-задушен тази сутрин по време на закуска, а мирисът на препечени филийки злобно ѝ напомняше за изгубеното им щастие. Освен това Флора пушеше единствено в присъствието на Мая, а днес страшно много ѝ се искаше да запали цигара.

Заразхождаха се безцелно по улиците, докато Мая изпуши първата си цигара за тази сутрин. Флора си дръпна няколко пъти.

— Говорихме да подготвим нещо срещу Хеден — рече Мая и ѝ подаде цигарата.

— Ние?

— Да, от сдружението.

Мая бе член на една от фракциите на „Младите леви“. Тя се състоеше предимно от момичета, които непрекъснато измисляха разни акции. Когато списанието „Кафе“ празнуваше десетгодишния си юбилей на кораба „Патриция“, те изляха десет кофи с лепило за тапети на пристана и сложиха табела с надпис „Внимание! СПЕРМА“. На гостите им се наложи да джапат през сиво-бялата каша, докато накрая не успяха да я отмият.

— Какво сте намислили? — попита Флора и ѝ върна цигарата, без да си дръпне.

Вече бе заситила никотиновия си глад.

— Ами — рече Мая и демонстративно извърна поглед от едно накипрено момиче с бели ленени панталони, което разхождаше декоративното си куче. — Всичко това е пълна лудост. Първо ги третираха като опитни зайци, а сега ще ги затворят в проклетото гето.

— Права си — съгласи се Флора. — Но каква е алтернативата?

— Алтернатива? Няма значение каква е алтернативата. Постъпката им е погрешна. Всяко общество не е по-добро от…

— … от начина, по който се отнася към най-беззащитните си членове — довърши Флора изречението ѝ. — Да, знам, но…

Мая махна ядосано с ръката, в която държеше цигарата.

— Никога преди не сме имали по-беззащитна група от мъртвите. — Разсмя се и добави: — Кога за последен път си чула някой мъртвец да се бори за правата си? Те на практика нямат такива и властите могат да постъпват с тях както си поискат. Не се и съмнявам, че ще се възползват от надмощието си. Прочете ли статията в „Дагенс Нюхетер“ от онази проклета философка, как ѝ беше името…

— Да — отвърна Флора. — Съгласна съм с теб, че подобно отношение е напълно неприемливо. Успокой се малко. Чудя се само…

— Чуденето го остави за после. Първо трябва да открием грешките им и да предприемем нужните действия. Веднага щом се появи нещо ново, властимащите са първи на опашката, за да се възползват. Да речем, че сега успеят да изработят лекарство против смъртта. Кой, мислиш, ще го получи? Да не би да вярваш, че политиците ще се погрижат населението на Африка да живее вечно? Едва ли. По-скоро ще оставят всички негри да пукнат от спин и чак след това ще вземат да умуват как да постъпят с Африка. Разпространението на лекарства на практика се контролира от фармацевтичните компании на САЩ. — Мая поклати глава. — Не се и съмнявам, че ще си наврат големите носове и в Хеден.

— Мислех да намина утре там, след като отворят — каза Флора.

— Къде? В Хеден? Идвам с теб.

— Едва ли ще те пуснат. Само роднините имат…

— Как ще докажеш, че си нечий роднина?

— Не знам.

Мая загаси цигарата между палеца и показалеца си. Спря, наведе глава на една страна и погледна Флора с премрежени очи.

— Защо изобщо ще ходиш там?

— Не знам. Просто… трябва. Искам да видя как изглежда.

— Всичко, свързано със смъртта, дълбоко те вълнува, нали?

— Не е ли така с всички?

Мая се загледа в нея в продължение на няколко секунди и след това каза:

— Не.

— Да.

— Не.

Флора сви рамене.

— Всъщност не мисля, че разбираш за какво става дума.

Мая се усмихна широко и хвърли фаса в красива дъга към близката кофа за боклук. Колкото и невероятно да беше, успя да я уцели. Флора заръкопляска, а Мая я хвана за рамото.

— Знаеш ли каква си?

Флора поклати глава.

— Не.

— Претенциозна. Но не много. Това е хубаво.

Продължиха да се разхождат и да си говорят още няколко часа. След това се разделиха, а Флора се качи на метрото към район Тенста.

Град Тебю Шуркбю, 09,30

— Трябва да се възползваме от този шанс. Все пак там ще се съберат страшно много хора.

— Дали някой изобщо ще поиска да се вслуша в думите ни?

— Не се и съмнявам.

— Как ще ни чуят?

— Ще има тонколони.

— Дали ще ни позволят да ги използваме?

— Чуйте сега. Да не мислите, че Христос е искал разрешение, за да прогони търговците от храма? „Простете, ще ми позволите ли да ви преобърна сергиите?“

Останалите се разсмяха, а Матиас самодоволно скръсти ръце на гърдите си. Елви бе опряла глава на касата на вратата и ги наблюдаваше как обсъждат стратегията за идния ден. Реши да не се меси в дискусиите им. През последните дни бе съвсем отмаляла от безсъние, породено от обладалото я съмнение.

Нощем лежеше будна и се мъчеше да запази видението си, да не му позволи да избледнее и да се превърне в поредния спомен. Опитваше се да разбере.

„Единственото им спасение е да дойдат при мен…“

След първата успешна вечер спасението на нови души вървеше далеч по-бавно. След като първият шок отмина и обществото доказа, че може да се пребори със ситуацията, хората станаха глухи за думите им. Елви участва само през първия ден. След това се почувства твърде уморена.

— Ти как мислиш, Елви?

Матиас обърна кръглото си детско лице към нея. На Елви ѝ отне няколко секунди да разбере какво точно я пита. Седем чифта очи се впиха в нея. Матиас бе единственият мъж в компанията. Останалите бяха все жени — Хагар, Грета, съседката и дамата, която се появи в дома на Елви през първата вечер от начинанието им. Елви не си спомняше името ѝ. Тук бяха и двете сестри, Ингегерд и Есмералда, приятелки на безименната жена. Те решиха да дойдат още на сутрешната среща. Останалите последователи щяха да се присъединят към групата по-късно.

— Мисля… — започна Елви. — Мисля, че… Не знам какво мисля. Матиас сбърчи вежди. Грешен отговор. Елви потри разсеяно коричката на челото си.

— Преценете кое е най-правилното решение в този случай и… ще се опитаме да го приложим. Мисля, че трябва да си легна.

Матиас я настигна до вратата на спалнята и я хвана нежно за рамото.

— Елви, ние сме тук заради твоята вяра и твоето видение.

— Да, знам.

— Нима си започнала да се съмняваш?

— Не. Просто… нямам сили за нищо.

Матиас се загледа в Елви. Погледът му се местеше от раната до очите ѝ и обратно.

— Аз ти вярвам. Мисля, че имаш мисия. Която е важна.

Елви кимна.

— Да, просто… не съм сигурна каква точно е тя.

— Отиди си легни сега, а ние ще се погрижим за останалото. Тръгваме след час. Видя ли листовките?

— Да.

Матиас не помръдна от мястото си, сякаш чакаше още нещо. Елви добави:

— Много са хубави.

След това влезе в спалнята и затвори вратата след себе си. Сгуши се под кувертюрата, без дори да се съблече, и я дръпна над носа си. Очите ѝ зашариха из стаята. Нищо не се бе променило. Приближи ръце на около десет сантиметра от очите си.

„Ето ги ръцете ми.“

Сви пръсти.

„Ето ги и пръстите ми. Движат се.“

Телефонът в коридора зазвъня. Нямаше сили да стане да го вдигне. Някой, вероятно Есмералда, го стори вместо нея.

„Аз съм една напълно обикновена жена.“

Винаги ли е така?

Светците, които жертваха живота си в името Господне; Франциск, който танцува в екстаз пред папата; Биргита, посветила живота си на святата вяра в монашеската килия. Дали и те са се съмнявали така? Дали понякога Биргита не се е чудела дали всичко това не е плод на собственото ѝ въображение? Дали на Франциск не му се е искало да отпрати учениците си с думите: „Оставете ме на мира. Нямам какво повече да ви кажа.“

Дали това бе част от изпитанието?

Нямаше кого да попита. Всички те отдавна бяха мъртви, а легендите вече господстваха над имената им, лишили ги от всичко човешко и греховно.

Ала тя видя.

Вероятно имаше и други като нея, хиляди на брой през вековете. Може би това, което отличаваше светците от останалите простосмъртни, бе, че те държаха на вярата си, че не позволяваха на виденията си да избледнеят и да изчезнат. Кътаха ги и ги пазеха, осъзнали, че забравата е инструмент на дявола. Това бе тайната.

Елви хвана кувертюрата и силно я стисна.

„Да, Господи, ще устоя.“

После затвори очи и се опита да си почине. Тялото ѝ точно бе започнало да се отпуска, когато дойде време да тръгват.

Вилна зона Кохолма, 11,00

Елиас проявяваше напредък. Огромен напредък.

Първия ден не показа никакъв интерес към упражненията, които Малер се опитваше да направи с него, консултирайки се с книгата. Когато му подаде кутия за обувки с думите: „Какво мислиш, че има вътре?“, Елиас не се помръдна дори след като откри, че в кутията го очаква малко плюшено куче.

След това Малер постави един пъстроцветен пумпал на нощното шкафче на Елиас и го завъртя. Пумпалът направи няколко оборота и накрая тупна на пода. Елиас дори не го проследи с поглед. Въпреки това Малер продължи. Все пак Елиас хващаше бебешкото шише с ръце. А това означаваше само едно — трябва да намери нужния стимул, с който да накара внука си да реагира.

Ана не се противопостави на идеята с тренировъчната програма, но и не прояви особено голям ентусиазъм. Тя прекарваше часове наред до Елиас. Спеше на един дюшек на пода до леглото му, но по никакъв начин не се опитваше да подобри състоянието му.

Колата с дистанционното управление най-накрая успя да разчупи леда. На втория ден от престоя им в лятната къща Малер я зареди с нови батерии и я подкара към стаята на Елиас с надеждата, че любимата му играчка ще успее да пробуди желанието му за живот. Така и стана. Веднага щом колата се шмугна в стаята Елиас застана нащрек. След това започна да я следи с поглед, накъдето и да тръгнеше. Когато Малер я спря, внучето му протегна ръка към нея.

Вместо да му я подаде, Малер отново я подкара и направи още няколко обиколки в стаята. В този миг се случи чудото, на което дядо му така силно се надяваше. Елиас тръгна да слиза от леглото съвсем, съвсем бавно, сякаш се движеше през кал. Когато колата спря, детето застина за миг, но после продължи да се надига.

— Ана! Ела да видиш!

Ана влезе точно в мига, в който Елиас спусна крака през ръба на леглото. Майка му се хвана с ръка за устата, извика и изтича към него.

— Не го спирай — рече ѝ Малер. — Помогни му.

Ана хвана Елиас под мишниците и му помогна да стъпи на крака. Детето се опря на нея и направи стъпка към колата. Малер я подкара леко напред, после отново я върна назад. Елиас направи още една крачка. Когато най-накрая я достигна и протегна ръка, Малер Даде газ към вратата.

— Остави го да я хване — намеси се Ана.

— Не — рече Малер. — Ако го сторя, ще спре да се движи.

Елиас извъртя глава в посока към колата, после се обърна към нея с цялото си тяло и тръгна към вратата. Ана го последва, а сълзите се застинаха по бузите ѝ. Когато Елиас стигна до прага, Малер изведе колата в коридора.

— Остави го да я хване. — Гласът на Ана прозвуча съвсем сподавено. — Иска си я.

Малер продължи да мести колата веднага щом Елиас я стигнеше, докато Ана накрая спря на място с устременото напред детенце в ръце.

— Спри — рече тя. — Спри. Не мога повече.

Малер спря колата. Ана държеше Елиас през гърдите с две ръце.

— Държиш се с него, сякаш е робот — рече тя. — Няма да участвам в това.

Малер въздъхна и свали дистанционното.

— Какво предпочиташ, да продължи да живее като зеленчук? Това, което става, е невероятно.

— Да — съгласи се Ана. — Невероятно е. Но… не е правилно.

С тези думи тя седна на пода, нагласи Елиас на коленете си, взе колата и му я подаде.

— Ето, миличко.

Детските пръсти погладиха пластмасовата каросерия, сякаш търсеха къде да я хванат. Ана кимна и го погали по косата. Тя бе заздравяла и вече не се скубеше. Само по темето му имаше няколко плешиви петна от първите дни.

— Чуди се как е възможно да се движи — рече Ана и избърса носа си. — Чуди се какво я кара да се движи.

Малер остави дистанционното.

— Откъде знаеш?

— Знам — отвърна Ана.

Малер поклати глава, отиде в кухнята и си взе бира. На няколко пъти, след като пристигнаха в Кохолма, Ана му обясняваше, че „просто знае“ какво иска Елиас, а Малер се ядосваше, че използва подобни реплики и пречи на упражненията му.

— Елиас не харесва този пумпал… Елиас иска аз да го намажа с крема…

Когато Малер я попиташе откъде би могла да го знае, винаги получаваше един и същи отговор: „Просто знам“. Той отвори бирата, изпи половината и погледна през прозореца. Тропическият дъжд очевидно не бе достатъчен, за да спаси дърветата. Много от тях бяха изгубили листата си, въпреки че бяха едва в средата на август.

Този път обаче мислеше, че Ана е права. Повечето от старите играчки на Елиас изобщо не можаха да събудят интереса му, Следователно самото движение на колата трябва да го бе върнало към живота. Как би могъл да го използва, за да продължи напред?

Ана остави Елиас да си играе на пода с колата и отиде в кухнята.

— Понякога — заговори Малер, като все още гледаше през прозореца, — понякога си мисля, че не искаш да се оправи.

Чу как Ана си пое въздух, за да отговори, и бе напълно сигурен какво се канеше да каже, когато от коридора се чу силно трополене.

Елиас седеше на пода с количката в ръце. По някакъв начин бе успял да счупи цялата горна част на шасито, така че всичките ѝ съставни части и кабели се виждаха. Преди Малер да успее да го спре, Елиас хвана батериите, изтръгна ги и ги заоглежда.

Малер махна с ръце и погледна Ана.

— Аха — рече той. — Доволна ли си сега?

Елиас успя да разглоби още една механизирана количка с батерии, преди на Малер да му хрумне да купи комплект дървени релси. Локомотивът бе толкова плътно сглобен и съдържаше толкова малко части, че Елиас със слабите си пръсти едва ли щеше да успее да го демонтира.

Сутринта отиде до град Нортелье и купи още един. Прокара една лента тиксо през масата, за да я раздели на две зони, и сложи по един локомотив във всяка. Първата стъпка в рехабилитацията на деца с аутизъм, която книгите описваха, включваше упражнение за имитация. Малер сложи по три релси във всяка зона, след което взе Елиас от спалнята и го сложи да седне на един кухненски стол.

Детето погледна през прозореца към градината, където Ана косеше тревата с ръчна косачка.

— Погледни — каза му Малер и приближи единия локомотив към Елиас.

Не последва реакция. Малер постави локомотива на масата и го включи. Чу се слабо бръмчене и локомотивът бавно се понесе напред. Елиас извърна глава към звука и протегна ръка. Малер дръпна локомотива.

— Там.

Посочи към втория локомотив, който стоеше пред Елиас. Детето се наведе над масата и се опита да хване локомотива, който все още се въртеше в ръката на Малер. Той го спря и отново посочи към другата играчка.

— Там. Това е твоята.

Елиас се отпусна назад в стола с каменно изражение. Малер протегна ръка през масата и включи локомотива в зоната на Елиас. Той тръгна бавно напред по плота, докато Елиас не сложи тромаво ръка отгоре му, хвана го и го вдигна пред очите си. След това се опита да разглоби въртящите се колела.

— Не, не.

Малер заобиколи масата, успя да измъкне локомотивчето от скованите пръсти на внука си и отново го постави на масата.

— Виж.

После остави своя локомотив от другата страна на масата и го пусна. Елиас посегна към него.

— Там. — Малер посочи играчката пред Елиас. — Ето, направи същото.

Елиас се хвърли с цялото си тяло напред към масата, хвана локомотива на Малер и се опита да го разглоби. На Малер не му харесваше да гледа внука си от този ъгъл — в главата на Елиас зееше дупка на мястото на едното му ухо. Възрастният мъж разтърка очи.

„Защо не разбираш? Защо си толкова глупав?“

Локомотивът изпращя, когато Елиас въпреки всичко успя да го разглоби. Батерията падна на пода.

— Не, Елиас, не!

Малер изтръгна частите на локомотива от ръцете на Елиас и колкото и да не му се искаше, усети силен яд. Всичко това започваше ужасно да му дотяга. Тресна собствения си локомотив в масата и посочи с пръст към копчето за стартиране.

— Ето. Оттук го пускаш. Оттук.

После го натисна. Локомотивът забръмча бавно към Елиас, детето го хвана и счупи едно от колелата.

„Не издържам вече. Не се получава. Нищо не може да се направи.“

— Защо трябва да чупиш всичко — рече той високо. — Защо ти трябва да унищожаваш…

Изведнъж Елиас отметна ръка назад и хвърли локомотива към лицето на Малер. Играчката спука устната му и падна с трясък на пода. Метален вкус на кръв изпълни устата му. Малер се втренчи в Елиас с нарастваща ярост. Тъмнокафявите устни на детето бяха изкривени в зловеща усмивка. Цялото му изражение излъчваше… злост.

— Какво правиш? — попита го Малер. — Какво правиш?

Главата на Елиас се клатеше напред-назад, сякаш под напора на някаква невидима сила. Краката на стола подскачаха и удряха по пода. Преди Малер да успее да реагира, Елиас се сви на топка и застина. Сякаш скелетът му внезапно се бе превърнал в желе — отпусна се на стола и се свлече на пода. Малер видя как в следващия миг самият стол полетя назад и осъзна, че облегалката ще удари внука му по бузата. Изведнъж съзнанието му се изпълни със силно бръмчене, като от зъболекарски бор. Малер стисна очи.

Хвана се с ръце за слепоочията и силно ги притисна, но в следващия миг бръмченето изчезна от само себе си. Елиас лежеше неподвижен на пода, със стола отгоре си.

Малер забърза към него и вдигна стола.

— Елиас? Елиас?

Вратата към верандата се отвори и Ана влезе вътре.

— Какво правите?

Хвърли се на колене до Елиас и го погали по бузите. Малер премигна, огледа кухнята и го побиха тръпки.

„Тук има някой.“

Бръмченето се завърна, този път по-слабо. После отново изчезна. Елиас вдигна ръка към Ана, тя я пое и я целуна. После погледна злобно към Малер, който все още въртеше глава ту на една страна, ту на друга в опит да открие източника на невидимото присъствие. Облиза устната си, която вече бе започнала да се подува. Беше гладка като пластмаса.

„Изчезна.“

Ана го дръпна за ризата.

— Не прави така.

— Какво да не правя?

— Недей да му се сърдиш.

Пръстите на Малер потръпнаха и се разтвориха нерешително, сочещи към различни ъгли на кухнята.

— Тук имаше… някой.

Все още усещаше тайнственото присъствие с цялото си същество. Някой гледаше към него и Елиас. Малер се изправи, отиде до мивката и напръска лицето си със студена вода. След това го избърса с кърпа и усети, че съзнанието му се прояснява. Седна на един от кухненските столове.

— Не издържам.

— Да — съгласи се Ана. — Виждам.

Малер вдигна разглобения наполовина локомотив от пода и го претегли в ръка.

— Нямам предвид само… това. Искам да кажа… — Очите му се смалиха и се втренчиха в Ана. — Има още нещо. Нещо, което не разбирам. Нещо не е наред.

— Не искаш да ме чуеш — рече Ана. — Вече си взел решение.

С тези думи тя премести тялото на Елиас и го сложи на рогозката пред печката. Ако човек наистина се вгледаше в него, веднага осъзнаваше горчивата истина — детето наистина имаше напредък и се държеше все по-осъзнато, но телцето му се бе съсухрило още повече. Ръчичките, които стърчаха от ръкавите на пижамата, бяха покрити с люпеща се кожа, а лицето му приличаше на череп, разкрасен с грим и перука. Бе невъзможно дори да си помислиш, че в него се крие мек, влажен и нормално функциониращ мозък.

Малер сви юмрук и го удари в бедрото си.

— Какво не разбирам? Какво. Не. Разбирам?

— Че той е мъртъв — отвърна му Ана.

Малер точно понечи да отрече, когато чу тропането на дървено сабо по верандата и проскърцването на вратата.

— Ехо, има ли някой вкъщи?

Малер и Ана се погледнаха в очите, обладани от едно и също чувство — паника. Дървеното сабо на Аронсон затрополи навътре в къщата, а Малер скочи от масата и залости с тялото си вратата към кухнята.

Аронсон вдигна глава и посочи към устната на Малер.

— Аха. Да не би да си участвал в някакъв побой? — Старецът сам се разсмя на шегата си, след което свали шапката си и започна да си прави вятър с нея. — Как се справяте с жегата?

— Ами — отвърна му Малер, — всъщност в момента сме малко заети.

— Ясно — добави Аронсон. — Няма да ви преча. Исках само да попитам дали са изпразнили кофата ти за боклук.

— Да.

— Така ли? А моите стоят пълни от две седмици. Даже им се обадих, за да се оплача, и ми обещаха, че ще дойдат, но още ги няма. И то в тази жега. Как изобщо си позволяват подобна безотговорност?

— Не знам.

Аронсон сбърчи вежди. Явно надуши нещо. На теория Малер можеше да го вдигне, да го занесе до вратата и да го изхвърли навън. По-късно дори съжали, че не го е сторил. Аронсон започна да наднича зад него.

— Колко изискано. Цялата фамилия се е събрала. Хубаво сте направили.

— Точно щяхме да сядаме на масата.

— Ясно, ясно. Няма да ви преча. Просто исках да поздравя…

Аронсон се опита да мине навътре, но Малер подпря ръката си на касата, като един вид бариера. Аронсон замига.

— Какво ти става, Густав? Искам само да кажа здравей на девойчето.

Ана бързо се изправи и тръгна към вратата, за да се здрависа с Аронсон, без да се налага да го пускат в кухнята. Когато Малер свали ръката си, за да може дъщеря му да излезе, Аронсон се шмугна вътре.

— Откога не сме се виждали — рече той и протегна ръка към Ана.

Любопитните му очи зашариха из кухнята, а Ана дори не си направи труда да го поздрави. Беше твърде късно. Аронсон видя Елиас и се облещи, застина на място, като радар, който най-накрая е прихванал целта си. Изплези език и облиза устни, а Малер се зачуди за миг дали да не го удари по главата с ръжена.

Аронсон посочи към Елиас.

— Какво… е това?

Малер го хвана за раменете и го издърпа в коридора.

— Това е Елиас, а сега е време да си ходиш вкъщи.

В следващия миг издърпа шапката от ръцете на съседа си и му я нахлузи на главата.

— Може би трябва да те помоля да запазиш видяното в тайна, но знам, че е напълно безсмислено да го правя. Махай се!

Аронсон избърса слюнката от устата си с опаката страна на ръката си.

— Мъртъв ли е?

— Не — отвърна му Малер, докато го буташе към външната врата. — Един от пробудените е и аз се опитвам да подобря състоянието му. Но ако те познавам добре, то с плановете ми е свършено.

Аронсон запристъпя назад по верандата с потайна усмивка. Вероятно обмисляше къде точно да се обади, за да ги издаде.

— Ами, късмет тогава — рече той и продължи да се отдалечава заднешком.

Малер тресна вратата. Ана седеше на кухненския под с Елиас в ръце.

— Трябва да се махнем оттук — рече Малер, очаквайки дъщеря му да възрази, но тя просто кимна.

— Да, така е.

Напъхаха всичко от хладилника в една хладилна чанта, а нещата на Елиас прибраха в спортен сак. Малер се погрижи да вземе всички играчки и локомотива. Както и мобилния телефон и малко допълнителни дрехи.

Нямаха нито спални чували, нито палатка, но Малер имаше план. През последните дни всяка нощ, преди да заспи, обмисляше всевъзможни варианти на действие, в случай че бъдат разкрити. Затова побърза да пъхне чук, отвертка и крик в найлоновата торба с дрехите.

Минали години, когато излизаха с лодката в езерото за един ден, им отнемаше цял час да съберат всичко. Този път заминаваха за неограничено време, а багажът им бе готов само за десет минути. Сигурно бяха забравили половината неща. Но нищо. Малер винаги можеше да се върне и да купи нужните им провизии по-късно. Най-важното сега бе да скрият Елиас.

Вървяха бавно през гората. Ана носеше багажа, а Малер — Елиас. Засега сърцето му не се обаждаше, но в положението, в което се намираше, никак не бе изключено всеки момент да получи спазъм. Затова трябваше да внимава.

Елиас беше напълно отпуснат в ръцете му. Никакви признаци на живот. Малер не можеше да погледне надолу, затова вървеше внимателно и пристъпваше леко по корените на дърветата, пресичащи пътеката. Очите му се пълнеха с капки пот.

„Толкова много усилия за едната нищожна капчица живот.“

Улица „Сварваргатан“, 11,15

Бяха измили волвото на Стюре, но вътре все още се усещаше миризмата на дърво и лак. Стюре беше дърводелец и живееше в шестоъгълна дървена хижа, която проектира и построи сам, най-вече за да може да приютява гостите си през лятото.

Магнус се сгуши на задната седалка, Давид му подаде клетката с Балтазар и се настани отпред. Стюре разтвори картата, която откъсна от телефонния указател, почеса се по главата и се опита да намери района.

— Хеден, Хеден…

— Не мисля, че изобщо е обозначен на картата — рече Давид. — Намира се при полето Йервафелтет. В посока към Акала.

— Акала…

— На северозапад.

Стюре поклати глава.

— Може би е най-добре ти да караш.

— Не мисля. Чувствам се… Не, не искам.

Стюре вдигна глава от картата. В ъгълчетата на устата му заигра лека усмивка, той се наведе напред и отвори жабката.

— Виж какво взех — Стюре подаде на Давид две дървени кукли, високи около петнайсетина сантиметра, и запали колата. — Тръгвам към шосе Е 20, пък после ще видим.

Куклите бяха съвсем гладки, сякаш много детски ръце бяха играли с тях. Представляваха момче и момиче. Давид знаеше отлично историята им.

Когато Ева била малка, Стюре работел като дърводелец на различни строежи в Норвегия. Прибирал се за по една седмица вкъщи, а през следващите две го нямало. Веднъж, докато бил със семейството си, издялкал куклите и ги подарил на шестгодишната си дъщеря. За негова най-голяма радост те се превърнали в любимите ѝ играчки, нищо, че имала и Барби, и Кен, и дори кучето на Барби.

Най-странното е, че Ева кръстила куклите Ева и Давид. Ева му разказа за първи път историята няколко месеца след като се запознаха.

— Няма мърдане — каза му тя тогава. — Отредено ти е да ме получиш още когато бях на шест.

Давид затвори очи и прокара пръст по куклите.

— Знаеш ли защо ги измайсторих? — попита Стюре, без да откъсва очи от пътя.

— Не.

— За в случай, че загина. Работата ми никак не е безопасна. Така че си помислих… ако нещо се случи… ще ѝ остане спомен от мен. — Стюре въздъхна. — Само че не аз загинах.

Произнесе последните думи с мъка в гласа. Майката на Ева бе починала от рак преди шест години. Още тогава Стюре казваше, че той е трябвало да си отиде, по-обикновеният от двама им. Той, а не тя.

Стюре погледна куклите.

— Не знам. Мисля си… че така може да си спомни за мен.

Давид кимна и се замисли какво щеше да остави след себе си за Магнус. Купища хартия. Видеокасети с представленията му. Не бе измайсторил нищо с двете си ръце. Нищо, което да си струва да съхрани.

Давид помагаше на Стюре да кара напред през града, поне доколкото можеше. На няколко пъти се чуха клаксони, защото тъстът му караше твърде бавно. Но най-накрая стигнаха. В дванайсет без десет паркираха на полето до една набързо поставена табела за паркинг. Тук вече имаше хиляди паркирани коли. Стюре загаси мотора, но решиха да останат в колата.

— Поне не събират такса — рече Давид.

Магнус отвори вратата си и изпълзя навън с клетката в ръка. Стюре все още държеше волана с ръце. Загледа се в огромната тълпа от хора, скупчила се пред вратите.

— Страх ме е — рече той.

— Да — добави Давид. — И мен.

Магнус почука по прозореца.

— Хайде де!

Преди да слезе от колата, Стюре взе куклите. Стискаше ги здраво в ръце, докато вървяха към Ева.

Районът бе обезопасен с нова ограда, с която ужасно напомняше на концентрационен лагер. На практика бе точно това. Нещо като събирателен пункт. Имаше само една съществена разлика — тук тълпата се бе събрала от външната страна на оградата. Вътре беше пусто. Виждаха се само разхвърляните сиви сгради.

В оградата имаше две врати с по четирима пазачи. Въпреки че нямаха нито пистолети, нито палки, а разчитаха единствено на възпитанието на посетителите, на човек му бе трудно да повярва, че се намира в Швеция. За Давид най-мъчителни бяха не толкова оградата, тълпата и потискащата атмосфера, колкото усещането, че присъства на някакъв спектакъл. Че се намира сред запъхтяна публика, нетърпелива да види какво се крие зад завесите. Че самата Ева го очаква на сцената.

Някакъв млад мъж го приближи и пъхна лист хартия в ръцете му.

Диплянката беше професионално изработена, като за фон на красиво изписания текст бе използвана икона на Дева Мария. Мъжът, който му я подаде, приличаше повече на агент за недвижимо имущество, отколкото на религиозен фанатик. Давид му кимна в знак на благодарност и продължи напред, хванал Магнус за ръка. Мъжът направи крачка встрани и застана пред тях.

— Това послание е напълно сериозно — каза им той. — Трудно е… — продължи непознатият, като посочи диплянката и сви рамене — за обяснение. Не сме представители нито на някое сдружение, нито на Църквата, но словото ни е праведно. Разбирате ли? Всичко това… — мъжът махна с ръка към оградата — … всичко това ще отиде по дяволите, ако не се обърнем към Бог.

В следващия миг човекът хвърли състрадателен поглед към Магнус и ако Давид само преди няколко секунди се бе възхитил от хубавите му думи и трикратното „моля“, то този поглед наклони везните в другата посока — мъжът може и да имаше право, но всъщност бе просто набожен гадняр.

— Извинете ни — рече му той и дръпна Магнус напред.

Непознатият не се опита да ги спре отново.

— Ненормалници — добави Стюре.

Давид пъхна листовката в джоба си и видя, че тревата наоколо е осеяна с много други като нея, смачкани и стъпкани. В този миг настроението на тълпата изведнъж се промени — всички сякаш застанаха нащрек, още по-концентрирани от преди. Чу се добре познато бучене. Някой изпробваше микрофоните.

— Едно, две…

Спряха се.

— Какво правят? — попита Стюре.

— Нямам представа — отвърна Давид. — Сигурно… Някой сигурно чака да се качи на подиума.

Усещането му, че е дошъл на някакво национално честване, все повече се засилваше. Всеки миг Тумас Ледин42 щеше да се качи на сцената и набързо да изпълни няколко номера. Стомахът на Давид се сви. Със страх си представи, че ще му се наложи да гледа шоуто на комик, който дори не може да те разсмее, който е забравил как се прави това.

Министърът на труда и социалните грижи застана пред микрофона. Разнесоха се отделни освирквания, но след това настъпи тишина. Давид се огледа. Въпреки че пробуждането на мъртъвците бе новина номер едно във всички вестници и телевизии през последните дни, той продължаваше да гледа на цялата тази драма като на лична и интимна трагедия. Сега обаче осъзна, че греши.

Няколко телевизионни камери се извисиха над множеството, други се скупчиха пред подиума, където министърът пооправи сакото си, наведе се леко напред, почука по микрофона и рече:

— Добре дошли. В ролята ми на представител на правителството бих искал първо да ви помоля за извинение. Това трябваше да се случи много по-рано. Затова ви благодаря за търпението. Както сами разбирате, настоящата ситуация ни свари напълно неподготвени и може би взехме решения, които днес ни се струват неправилни…

Магнус дръпна баща си за ръката и той се наведе към него.

— Да?

— Татко, защо този чичко говори?

— Иска да ни накара да го харесаме.

— Какво казва?

— Нищо особено. Да взема ли Балтазар?

Магнус поклати глава и стисна по-силно клетката. Давид си помисли, че ръцете сигурно вече го болят, но не настоя. Видя, че тъстът му е застанал с ръце, скръстени на гърдите, и мръщи вежди. Може би страхът на Давид щеше да се окаже оправдан — това представление бе пълно фиаско. За щастие социалният министър се оказа достатъчно разумен и не след дълго отстъпи микрофона на някакъв мъж в светъл костюм, който се представи като главния лекар на отделението по неврология на болница „Дъндерид“.

Още от първите му думи стана ясно, че е против целия този цирк — нищо че го каза със заобикалки.

— А сега да пристъпим към същността. През последните дни станахме свидетели на различни слухове и спекулации, но истината е, че в присъствието на пробудените хората могат да четат мислите си. Нямам намерение да ви губя времето и да ви обяснявам как и колко дълго се опитвахме да докажем, че това не е вярно. Всичките ни опити се провалиха.

Мъжът махна с ръка към заградения район с театрален жест.

— Когато влезете зад тази ограда, ще можете да четете мислите на хората около вас. Все още не можем да обясним как е възможно това, но трябва да сте подготвени за едно доста неприятно преживяване.

Неврологът замлъкна за миг, сякаш за да позволи на събралите се да осмислят думите му. Може би очакваше, че мнозина ще се уплашат и веднага ще поемат обратно към къщи. Това не се случи. Давид, чиято работа малко или много го бе научила да усеща настроението на публиката, усети, че хората започват да губят търпение. Присъстващите запристъпяха от крак на крак, взеха да се чешат по ръцете и краката. Предупрежденията на лекаря бяха излишни — те просто искаха да се срещнат с мъртвите си сродници.

Неврологът не се предаде.

— Този феномен има далеч по-малък ефект, когато пробудените са разделени един от друг, както сега. Това е една от причините да изберем именно Хеден, но въпреки това искам да ви помоля… — мъжът наклони глава на една страна и продължи с леко шеговит тон — … да прогоните от главите си всички обидни и неприятни мисли.

Хората се огледаха, неколцина веднага се усмихнаха един на друг, сякаш за да покажат какви прекрасни мисли изпълват съзнанието им в този момент. Стомахът на Давид се сви още повече, а усещането, че ситуацията излиза от контрол, се засили. Болката бе толкова силна, че му се наложи да клекне и да се хване с ръце през гърдите.

— Това беше всичко — заключи неврологът. — При портите ще научите къде са настанени близките ви. Благодаря.

До ушите на Давид достигна силно шумолене на дрехи — тълпата се понесе напред. Ако се помръднеше, щеше да се изпусне в гащите.

— Татко, какво ти е?

— Просто малко ме боли коремът. След малко ще ми мине.

Така и стана. След малко спазъмът попремина и той успя да се изправи. Стюре каза скептично:

— При тази организация ще ни трябват часове, докато влезем.

„Ева, там ли си?“

Давид вложи цялата си енергия в тази мисъл с надеждата да успее да я изпрати до съпругата си, но не получи отговор. Къде точно започваше полето, за което говореха, и защо хората можеха да чуят мислите на останалите живи, но не и на пробудените?

Някакъв полицай, който обикаляше безцелно наоколо сред дисциплинираната тълпа, се приближи и ги поздрави. Те отвърнаха на поздрава му, а мъжът посочи коша в ръцете на Магнус.

— Какво носиш вътре?

— Балтазар — отвърна Магнус.

— Това е заекът му — обясни Давид. — Днес има рожден ден и…

След тези думи замлъкна, осъзнавайки, че всяко допълнително обяснение е напълно излишно.

Полицаят се усмихна.

— Ами тогава честит рожден ден. Смяташ ли да го внесеш вътре? Заека, имам предвид?

Магнус погледна към Давид.

— Така възнамеряваме — отвърна той.

Не смееше да излъже от страх, че Магнус по един или друг начин ще опровергае думите му.

— Едва ли е уместно.

Стюре пристъпи напред.

— Защо? — попита той. — Защо да не може да внесе зайчето си?

Полицаят разтвори ръце с дланите нагоре, сякаш искаше да им каже, че само изпълнява заповеди.

— Не допускат никакви животни вътре. Само това знам. Съжалявам.

След тези думи униформеният мъж се отдалечи, а Магнус седна на земята с клетката в скута си.

— Тогава няма да дойда.

Стюре и Давид се спогледаха. Никой от тях не искаше да остане отвън с Магнус, а детето никога нямаше да се съгласи да оставят заека в колата. Давид погледна злобно след полицая, който продължи да се разхожда наоколо, и му се прииска да може да го убие с поглед.

— Хайде да се отдалечим малко — предложи Стюре.

Излязоха от тълпата и се озоваха пред малка горичка, където Давид с облекчение забеляза няколко химически тоалетни. Извини се на тъста и сина си, че ще ги остави за миг, влезе в кабината с най-малко графити и се облекчи. Когато приключи, забеляза, че няма хартия. Опита се да използва брошурата, която бе получил преди малко, но гланцираната ѝ повърхност само размаза всичко още повече. Тогава свали чорапите си, използва ги, за да се избърше, и ги хвърли в дупката.

„Така… ами сега…“

Почувства се по-добре. Всичко щеше да се оправи. Завърза обувките си на бос крак и излезе. По лицата на Стюре и Магнус бе изписано тайнствено изражение.

— Какво сте намислили? — попита Давид.

Стюре разтвори леко сакото си като търговец на черно и показа вътрешния си джоб, откъдето стърчеше главичката на Балтазар. Магнус се разсмя, а Стюре вдигна рамене: „Така няма да ни хванат.“ Давид не възрази. Чувстваше се чист отвътре, облекчен. От тежките мисли нямаше и следа. Точно както бе наредил неврологът.

Върнаха се при портите. Стюре се оплака, че Балтазар гризка ризата му, а Магнус отново се разсмя. Давид погледна към Стюре, който дърпаше закачливо сакото си, и сърцето му се изпълни с искрена благодарност. Без него нямаше да се справят. Освен това Магнус така се развълнува около тайното вмъкване на Балтазар, че забрави за предстоящата среща. Стигнаха до портите точно преди поредната сценична изява. Тълпата вече се бе стопила значително, така че охраната едва ли влагаше особено старание при проверката на личните документи на роднините на пробудените. Точно когато се наредиха на опашката, подиумът отново привлече вниманието им.

Две възрастни жени се качиха на сцената и високоговорителите изпращяха. Преди някой да успее да реагира, едната от тях застана пред микрофона.

— Ехо? — извика тя, но в следващия миг отстъпи крачка назад, уплашена от силата на собствения си глас.

Другата дама бързо запуши едното си ухо с ръка. Приятелката ѝ отново събра смелост, пристъпи напред и заговори:

— Здравейте! Бих искала да ви кажа, че всичко това е грешка. Мъртвите се пробудиха, защото душите им се върнаха. А сега ние, живите, трябва да се погрижим за нашите души. Загубени сме, ако…

Жената така и не успя да довърши изречението си. Високоговорителите замлъкнаха, така че само хората на първия ред чуха края на магическата ѝ формула за спасение. Някакъв едър мъж с костюм, вероятно част от охраната, се качи на подиума, дръпна непоколебимо дамата от микрофона и я свали от сцената. Другата жена ги последва.

— Татко — промълви Магнус. — Какво е душата?

— Някои хора вярват, че тя е част от нас, че живее вътре, в тялото ни.

Магнус се заопипва с ръце.

— Къде по-точно се намира?

— Няма определено място. Тя е като малко невидимо призраче, което поражда всичките ни мисли и чувства. Някои хора вярват, че след като си отидем от този свят, то напуска телата ни.

Магнус кимна.

— И аз си мисля, че е така.

— Добре — продължи Давид. — А аз не вярвам.

Магнус се обърна към Стюре, който се държеше за гърдите, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар.

— Дядо? Вярваш ли в душата?

— Да — отвърна му Стюре. — Напълно съм убеден, че тя съществува. Освен това си мисля, че скоро в ризата ми ще се появи дупка. Хайде да продължим напред.

Застанаха на опашката. Пред тях все още имаше около стотина души, но всичко вървеше много бързо. След десетина минути щяха да могат да влязат вътре.

Район Хеден, 12,15

Когато пристигна в Хеден и видя, че огромната тълпа от хора пред портите бързо се топи, Флора отново се обнадежди, че ще успее да влезе вътре. Фамилията на дядо ѝ бе различна от нейната и затова нямаше как да докаже роднинската си връзка с него. Сутринта се обади на Елви, за да я помоли за пълномощно, но както обикновено, разговаря с някаква лелка, която я уведоми, че Елви е заета.

Флора застана на едната опашка, която бавно се придвижваше към портата. През последните няколко дни разговоря много с Петер, който все още продължаваше да се крие в мазето си. Предната вечер обаче батерията му се бе изтощила, а нямаше как да я зареди, докато властите все така трескаво разчистват района.

„Направо са се скъсали от работа.“

Колко ли усилия са вложили, за да издигнат трикилометровата ограда около района. Само за два дни. Веднъж Петер бе успял да излезе за малко навън и после ѝ разказа, че целият район буквално гъмжи от военни, а работата продължава денонощно. Властите вероятно бяха държали медиите в пълно неведение или пък се бяха споразумели с тях да не споменават нищо за новото предназначение на Хеден преди речта на министър-председателя по този въпрос.

Флора тръгна бавно напред и нагласи раницата си — бе я напълнила с плодове, които смяташе да занесе на Петер. Не можеше да търпи да е заобиколена от толкова много хора и се опита да се разсее, като започна да брои наум прости числа — „две, три, пет, седем, единайсет, тринайсет, седемнайсет…“.

Страхът, който гъделичкаше ноздрите ѝ по улиците на града, бе нищо в сравнение с този тук. Накъдето ѝ да извърнеше глава, улавяше един-единствен сигнал. Хората изглеждаха напълно нормални на външен вид, само очите им бяха някак празни и изпълнени с решителност. В душите им обаче вилнееше страх пред неизвестното, пред „другото“.

„… деветнайсет, двайсет и три…“

За разлика от нея повечето от хората наоколо щяха да се срещнат с пробудените си роднини за първи път. Ставаше дума най-вече за мъртъвците, пробудили се в моргата или изровени от военните и отведени до затворените отделения. Хората си представяха най-страшното. Флора се опита да се абстрахира от натрапчивия ужас около себе си, но така и не можеше да проумее защо властите бяха решили да организират срещата с пробудените точно по този начин.

Флора наведе глава, затвори очи и се съсредоточи в броенето.

„Двайсет и девет, трийсет и едно… трийсет и седем… само за да ни покажат, че ситуацията е под контрол… трийсет и девет… мама, разложено лице, пръсти и крака… четирийсет и едно… четирийсет и едно…“

— Ехо?

Гласът проряза мъглата от мисли в главата ѝ, гласът, който ѝ прозвуча толкова познато. Флора отвори очи, вдигна глава и видя баба си за първи път от четири дни. Зад нея стоеше и Хагар.

Момичето така се стъписа, че загуби контрол над съзнанието си и то се изпълни с порой от объркани, уплашени мисли, които заглушиха гласа на баба ѝ. Успя да дочуе единствено думата „души“, преди Елви да бъде свалена от сцената. Флора се затича натам.

Един охранител държеше Елви за раменете, но я пусна веднага щом Флора се приближи. Някакъв костюмиран мъж застана до звуковата уредба и привлече вниманието му. Охранителят размаха пръст към мъжа и високоговорителя…

— По дяволите, не трябва да си там! Ти остани тук.

— Бабо!

Елви вдигна глава, а Флора направо се уплаши. От последната им среща насам баба ѝ бе остаряла с няколко десетилетия. Прегърна я със слаби, отпуснати ръце.

— Бабо, как си?

— Ами добре.

— Да не си болна?

Елви докосна покритата с коричка рана на челото си.

— Малко съм… уморена.

Охранителят избута младия мъж към тях и им нареди:

— Веднага се махайте оттук.

Около тях се насъбраха още хора, най-вече възрастни дами, които се приближаваха до Елви, тупаха я по рамото и ѝ шепнеха нещо.

— Бабо — каза Флора, — какво правите тук?

— Здравей — младият мъж протегна ръка и Флора я пое. — Ти ли си Флора?

Флора кимна и пусна ръката му. Наоколо имаше толкова много хора, че не можа да чуе мислите му — рядко и приятно чувство. Хагар се приближи и потупа Флора по ръката.

— Здравей, миличка. Как си?

— Ами — Флора замахна към сцената. — Какво става тук?

— Моля? О, да, извинявай! — Хагар пъхна пръста зад ухото си. — Та какво каза?

— Просто се чудя какво правите.

Мъжът изпревари Хагар и ѝ отговори.

— Баба ти — започна той с такъв тон, сякаш искаше да накара Флора да се почувства горда, че е внучка на Елви — получи послание, че трябва да помогне на хората да спасят душите си. Че няма време за губене — сега е моментът. Ние ѝ помагаме в борбата. Вярваш ли в Бог?

Флора поклати глава, а мъжът се изсмя.

— Това си е направо комично, а? Мен ако питаш, ти първа трябваше да подкрепиш баба си след преживяното в градината онази нощ…

Флора се ядоса, че мъжът е научил за тази случка — тя бе решила да я запази в пълна тайна. Елви все още бе заобиколена от дълбоко загрижените си приятелки и Флора в миг осъзна, че ръцете им изпиват живота ѝ, вместо да ѝ помагат — на това се дължеше умората ѝ.

— Бабо? Какво е това послание?

— Баба ти… — започна мъжът, но Флора го игнорира, отиде при Елви и сложи ръката си върху нейната.

Дали заради близостта на пробудените, или не, но пред очите на Флора изникна следната картина: облят в светлина женски образ на телевизионния екран.

„… Единственото им спасение е да дойдат при мен…“

Телевизорът изгасна, картината изчезна и Флора се вгледа в уморените очи на Елви.

— Какво означава това?

— Не знам. Но трябва да направя нещо. Не знам.

— Виждам, че това е твърде тежка задача за теб.

Елви примижа леко и се усмихна.

— Не, не си права.

— Защо не ми вдигаш, когато те търся по телефона?

— Вече ще ти вдигам, извинявай.

Една от жените се приближи и погали Елви по гърба.

— Хайде, скъпа. Трябва да измислим друг начин.

Елви кимна уморено и тръгна послушно след нея. Флора извика:

— Бабо, мисля да отида при дядо.

Елви се обърна.

— Добре, прати му много поздрави.

Флора постоя още малко така, с отпуснати ръце, без да знае как да постъпи. Когато всичко това приключи, когато видеше с очите си какво се случва зад оградата, ще отиде при Елви и… ще я освободи? Или поне ще стори нещо. Но не сега. Сега искаше да види.

Нареди се на опашката и се опита отново да върне спомена, който Елви ѝ изпрати. Не разбираше. Да не би да беше някаква телевизионна програма? Жената ѝ се струваше позната, но не можеше да си спомни откъде.

„Актриса? Татко, всички цветя, ръката му, капака, пръстта.“

Бе невъзможно да събере мислите си сред тази тълпа от хора. Опита се да ги затвори в нещо като непроницаема кутия, която се люшкаше напред-назад сред мисловните потоци на чуждите съзнания. Не можеше да я контролира.

Пред нея имаше дете, което държеше някакъв мъж за ръката. До тях чакаше възрастен човек, който се въртеше неспокойно. Изведнъж в съзнанието ѝ изскочи зайче. То заподскача сред потоците, но се изгуби в кръговрата от ковчези, пръст, празни очи и вина.

„Единственото им спасение е да дойдат при мен.“

„Да“ — помисли си Флора. Нямаше съмнение, че хората имаха нужда от помощ. Вече бе съвсем до портите. Направи ѝ впечатление, че лицата на всички около нея бяха станали още по-сериозни и решителни. Усети как се опитват да сподавят страха си, но без успех. Бяха като деца, които се готвят да преминат през тунела на ужасите за първи път и не знаят какво всъщност ги очаква там.

Някой я побутна по гърба, до ушите ѝ достигна женски глас:

— Ленарт, какво има?

Отговорът прозвуча съвсем сподавено:

— Не, не знам… не знам… дали мога…

Обърна се и видя мъж, отпуснат в прегръдката на жена си. Лицето му бе посивяло, а очите — облещени. Той погледна Флора и посочи към загражденията.

— Татко… не го обичах особено, когато бях малък. Тогава той…

Жената дръпна мъжа за ръката, смъмри го да мълчи и се усмихна извинително на Флора. Момичето веднага видя целия им брак, а после и детството на непознатия, и се обърна ужасено напред.

— Ева Зетерберг.

Бе мъжът пред нея, този с детето. Охранителят със списъка го попита:

— А вие сте?

— Съпругът ѝ — отвърна той, а после посочи към момченцето и възрастният мъж. — Това са синът ѝ и баща ѝ.

Охранителят кимна, отвори на една от последните страници и прокара пръст по нея.

„Зайчето, зайчето…“

Бобърът Брюно. И един заек. Малко зайче в джоб. Дори момчето, синът на Ева Зетерберг, си мислеше за зайчето. Същото зайче. Значи това беше семейството ѝ. И всички си мислеха за зайчето.

— 17 В — съобщи им пазачът и посочи навътре към блоковете. — Следвайте табелите.

Цялото семейство тръгна напред през портите, Флора усети облекчението им и се опита да запомни номера — 17 В. Охранителят я погледна нетърпеливо.

— Туре Лундберг — рече Флора.

— А ти си?

— Внучката му.

Охранителят я огледа от глава до пети — прецени облеклото ѝ, взря се в гримираните ѝ в черно очи и тупираната ѝ коса. Стана ѝ ясно, че няма да я пусне.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не — отвърна му Флора. — Не мога.

Нямаше смисъл да спори. Охранителят си мислеше за павета, за младежи, които къртят павета.

Флора се отдалечи от портата и тръгна край оградата, пръстите ѝ притичваха през дупките ѝ. Докато се отдалечаваше от тълпата, мисловните потоци постепенно губеха сила и избледняваха. Бе като да се прибереш вкъщи насред буря. Продължи напред, докато всички чужди гласове изчезнаха от съзнанието ѝ. Седна на тревата и си отдъхна.

Когато събра сили, отново се изправи и вървя покрай оградата, докато сградите не я скриха от охранителите. Нямаше да има проблем да прескочи оградата, но как щеше да успее да прекоси поляната, която я делеше от сградите? Изненада се, че тук няма повече охранители. Ако се провеждаше концерт, щяха да са разположени на всеки двайсет метра.

Може би не смятаха, че някой ще се опита да се промъкне скришом вътре.

„Защо тогава им е нужна ограда?“

Флора метна раницата си от другата страна на заграждението и си помисли, че бе извадила истински късмет, когато любимите ѝ кецове буквално се бяха разпаднали на парчета. Затова ѝ се наложи да си обуе ботушите, а острите им върхове влизаха идеално в дупките на мрежестата ограда. Успя да я прехвърли за десет секунди. Веднага след това приклекна плътно до земята — не че имаше какъвто и да било смисъл, тъй като се виждаше отдалеч като лебед върху телефонна жица — и бързо установи, че никой не реагира на действията ѝ. Метна раницата си през рамо и тръгна към сградите.

Вилна зона Кохолма, 12,30

Малер бе напълно подготвен за ситуацията, в която се намираха. Лодката се клатушкаше край пристана с пълен резервоар. Той положи внимателно Елиас на земята и се качи на борда, за да поеме багажа и хладилната чанта, която Ана му подаде.

— Спасителни жилетки — рече Ана.

— Нямаме време за това.

Малер си спомни, че те все още висяха на пирона в малката колиба. Елиас вече бе твърде голям за своята.

— Сега е по-лек — коментира Ана.

Малер поклати глава и подреди багажа. С взаимни усилия положиха Елиас на едно одеяло на кърмата, а Ана отвърза лодката, докато Малер се опитваше да запали мотора. Плавателният съд бе същинска антика от марката „Пента“ с двигател от двайсет конски сили. Възрастният мъж се зачуди дали някой води статистика колко души са получили сърдечен удар, докато с все сила са дърпали въжето на мотора.

„… няма… прав… хник…“

На осмия неуспешен опит бе принуден да направи кратка пауза. Седна и отпусна ръце върху коленете си.

— Ана, да не би току-що да ми каза: „Нямаш правилната техника?“

— Не, но си го помислих.

— Ясно.

Малер погледна към Елиас. Набръчканото му лице бе все така неподвижно, а полузатворените черни очи се взираха в небето. Докато вървяха през гората към кея, Малер ясно усети, че опасенията му са основателни — през последните четири дни, откакто напусна гроба си, Елиас бе станал много по-лек.

Нямаше време да се замисля. Едва ли Аронсон щеше да чака дълго, преди да се обади на властите, а и те вероятно щяха да пристигнат начаса. Разтри очи, болката отново се промъкна тихомълком в главата му.

— Спокойно — рече му Ана. — Ще им трябва поне половин час.

— Би ли била така добра да престанеш? — отвърна ѝ Малер.

— С какво?

— Да… четеш мислите ми. Разбирам отлично. Не е нужно да ми го демонстрираш.

Ана се свлече от седалката на гребеца и мълчаливо седна на одеялото на Елиас. Капките пот изгаряха очите на Малер. Мъжът отново се обърна към двигателя и дръпна въжето толкова силно, че за малко да го скъса на две. Накрая успя да запали. Намали газта, нагласи огледалото за обратно виждане и потегли напред.

Ана лежеше, опряла буза в главичката на Елиас. Устните ѝ се движеха. Малер изтри потта от очите си и осъзна, че тези нови тайни способности му са чужди. Беше чел за телепатията, която пробудените предизвикват у живите, но не разбираше защо съзнанието му е като отворена книга за Ана, а нейното остава заключено за него?

Духаше слаб до умерен вятър, вълните заплискаха леко по пластмасовия корпус, когато излязоха от залива. Морето бе съвсем спокойно.

— Накъде отиваме? — извика му Ана.

Малер не ѝ отговори на глас, вместо това си помисли: „Птичия остров“.

Ана кимна, а Малер натисна педала на газта до дупка.

Когато достигнаха до водния път, който отвеждаше фериботите до Финландия, Малер осъзна, че е забравил морската карта. Затвори очи и се опита да си представи пътя.

„Остров Феян… остров Сундшер… плитчината Ремар…“

Докато следваха водния път, нямаше да има проблем. Освен това си спомняше, че антената на остров Маншер ще се извисява точно пред тях, докато не дойде време да свърнат на юг. След това започваше сложното. Водите около остров Хамншер бяха доста опасни и осеяни с плитчини.

Погледна към Ана, но очите ѝ бяха празни. Знаеше, че морската карта не е с тях и има реална опасност да се изгубят. Със сигурност бе видяла и мислената скица, която баща ѝ се опитваше да нарисува в главата си. Усещането бе много неприятно, сякаш някой те наблюдава през огледало, а той остава невидим за теб. Не му харесваше, че дъщеря му има достъп до мислите му. Нито пък му харесваше, че той не може да прочете нейните. Не му харесваше и че…

— Стига!

Така стояха нещата, нищо не можеше да направи. Нали преди да запали мотора успя да проникне в съзнанието ѝ? Защо това се случи само веднъж? Какво правеше в онзи миг…

Вдигна поглед нагоре и сърцето му се сви. Не знаеше къде се намират. Островите, покрай които преминаваха, му бяха напълно непознати. Само няколко секунди след като тази мисъл прониза съзнанието му, Ана се изправи и погледна през перилата. Малер съзерцаваше малките късчета земя с растяща паника. Нищо. Само острови. Бе като да се събудиш в непозната стая след нощ на жесток запой — чувстваш се напълно дезориентиран, все едно си попаднал в друг свят.

Ана посочи през перилата откъм левия борд и извика:

— Това не е ли остров Бутвешер?

Малер присви очи, заслепен от ярката слънчева светлина, и веднага забеляза малката бяла точка в края на острова. Бутвешер? Тогава точно зад него се намираше плитчината Ранкарьогрунд и… да. Всичко си дойде на мястото. Насочи лодката на изток и само след минута се върна на главния морски път. Погледна Ана и мислено ѝ благодари. Тя му кимна и се върна при Елиас.

След петнайсет минути, изпълнени с тишина, приближиха плитчината Ремаргрунд. Малер отправи поглед на юг, за да открие тесния залив, към който трябваше да свърнат, когато до съзнанието му достигна някакъв неочакван звук. Като тих тътен. Огледа се наоколо, но не забеляза никакъв ферибот.

„Фрумфумфрумфум.“

Дали не си въобразяваше? Не, този звук нямаше нищо общо с виенето, което прониза съзнанието му, докато седеше в кухнята. Отново се огледа и този път откри източника на шума — беше хеликоптер. В същия миг Ана се хвърли към Елиас и покри тялото му с одеялото.

Малер се опита да измисли някакъв план за действие, но му хрумна само едно — най-добре бе да спре лодката и да чака. Бяха съвсем сами насред морето. Нямаше къде да се скрият. Хеликоптерът, който принадлежеше на армията, вече се намираше точно над тях. Малер се почувства като герой от филма „Апокалипсис сега“ — представи си пръста на пилота върху спусъка, ракетите, водните каскади, счупената на две лодка. Представи си как полетяват във въздуха — може би дори щеше да успее да зърне Земята отвисоко, преди очите му да се затворят завинаги.

„Швеция — помисли си той. — Все пак сме в Швеция. Никога не биха постъпили така.“

Хеликоптерът ги подмина, а Малер целият настръхна в очакване да чуе как някой му нарежда по мегафона да изключи двигателя на лодката или нещо подобно. Но машината продължи напред, после зави рязко наляво и се стопи в далечината. Малер се разсмя с облекчение, а след това веднага се ядоса сам на себе си.

Островите. Свободата. Да. Освен това се намираха само на десет километра от най-голямата военна база в региона. Какво значение всъщност имаше това?

„Къде е най-добре да скриеш писмото, за да не го открие никой? Ами в пощенската кутия.“

Всичко си имаше и предимства, и недостатъци. Проследи смаляващия се хеликоптер с поглед и само след миг зърна залива, завъртя руля и пое по стъпките на врага.

Нивото на водата бе толкова ниско, че някои от най-потайните и опасни плитчини се бяха показали и се зеленееха насред вълните. За свое учудване осъзна, че си спомня пътя отлично. След още двайсетина минути достигнаха до целта. Най-много се притесняваше да не би в хижата да има хора. Не му се вярваше, особено по това време на годината, но не можеше да е напълно сигурен. Отпусна газта и се плъзна през тесния залив между островите съвсем, съвсем бавно. Скоростта му бе не повече от два морски възела. На пристана не се виждаха други лодки, което на практика означаваше, че са съвсем сами.

Пътуването им отне почти час, а тялото на Малер съвсем се вкочани от студения вятър. Той угаси мотора и насочи лодката към пристана. Между островите цареше абсолютно безветрие и ненарушавана от нищо тишина — какво великолепно усещане само. Лъчите на следобедното слънце проблясваха по спокойната водна повърхност, а въздухът бе изпълнен с покой.

Бяха идвали тук и преди, на пикник със сандвичи на скалите и за да се изкъпят. Харесваха това сурово островче, което се намираше на самата граница с големия остров Оланд. Малер обичаше да си мечтае как някой ден ще купят една от двете рибарски хижи, които бяха единствените постройки тук.

Ана се изправи и погледна през перилата.

— Толкова е красиво.

— Да.

Брегът беше съвсем скалист, покрит с ниски хвойнови храсти. Над тях се ширеха поляни, осеяни с пирей и тук-там с елши. Петнайсетина минути стигаха, за да ги обиколиш всичките. Растителността не се отличаваше с кой знае колко голямо богатство. Един съвсем мъничък свят, достъпен за човешкия поглед.

Малер и Ана слязоха мълчаливо от лодката, свалиха Елиас и багажа на сушата и ги отнесоха до едната хижа. През последните няколко дни Малер се опитваше да поддържа някакъв разговор, а сега, когато Ана четеше мислите му, всички думи изведнъж се оказваха излишни.

Положиха Елиас върху една туфа пирей и започнаха да търсят ключа. Провериха и тоалетната, която се намираше на около петдесет метра зад хижата, и установиха, че изпражненията в бидона са напълно изсъхнали. Очевидно островът отдавна бе пуст. Надникнаха под всички камъни наоколо, в пукнатините в скалите и под съборените дънери, но от ключа нямаше и следа.

Малер нареди инструментите си на скалите и потърси погледа на Ана за подкрепа. Тя му кимна. После пъхна крика в процепа между вратата и стената, удари го с чука и го огъна. Ключалката веднага поддаде. Дървената рамка се оказа прогнила, бравата падна и вратата се отвори.

Лъхна ги мирис на застояло. Това бе добре — значи стените на хижата все пак не бяха чак толкова паянтови. А това беше важно, в случай че се наложеше да останат тук по-дълго. Малер разгледа ключалката. Голямо парче от рамката на вратата липсваше, на собственика нямаше да му е лесно да я поправи. Възрастният мъж въздъхна.

— Ще трябва да им оставим малко пари, преди да си тръгнем.

Ана се огледа, обгърна притихналия остров с поглед и добави:

— По-скоро доста пари.

Хижата бе около двайсет квадрата и се състоеше от две стаи. Нямаше нито електричество, нито течаща вода, но в кухнята намериха газова печка с два котлона. На кухненския плот имаше голям бидон за вода и кран. Малер вдигна бидона и се удари по челото.

— Вода. Забравих да взема вода.

Ана, която точно в този миг внасяше Елиас в хижата, за да го сложи да легне върху едното легло, сви рамене.

— Не разбирам защо се притесняваш. — После кимна към сина си и добави: — Защо просто не му дадем морска вода?

— Всъщност да, може — съгласи се Малер. — Бихме могли да опитаме. Ами ние какво ще правим?

— Наистина ли няма нито капка питейна вода?

Докато Ана настаняваше Елиас в леглото, Малер претърси кухнята. Откри почти всичко необходимо, както и очакваше — чинии и прибори, две въдици и мрежа. Но нямаше нито капка вода. Накрая отвори хладилника, който също работеше на газ, и намери вътре бутилка кетчуп и няколко консерви със сардини в доматен сос. Разви леко газовата бутилка, но установи, че е празна.

Тази до печката обаче веднага зашумя и той побърза да затвори вентила.

„Вода.“

Беше я забравил, а без нея животът бе невъзможен. Затова в Швеция нямаше къща без кладенец.

С изключение на хижите по островите, разбира се.

Спря се насред кухнята, а погледът му попадна на картина с трол, който пече риба на открит огън. Дали в детската стая на Ана нямаше подобна, точно над леглото? Едва ли — личеше си, че тази картина е далеч по-нова.

Огледа за последен път кухнята, но не откри никаква вода.

Ана бе настанила Елиас в едно от леглата и сега седеше до него, загледана в картината на стената.

— Погледни — рече му тя. — Имах същата…

— Над леглото, когато беше малка — добави Малер.

— Да. Откъде знаеш? Така и не дойде в апартамента на мама.

Малер седна на стола.

— Прочетох мислите ти — отвърна той. — От време на време успявам да доловя нещо.

— Ами неговите? — Ана погледна към Елиас. — Чуваш ли и неговите?

— Не… — Малер замлъкна. — Да не би ти да ги чуваш?

— Да.

— Защо не ми каза?

— Казах ти.

— Не си.

— Напротив. Но ти не поиска да ме чуеш.

— Ако ми го беше казала в прав текст…

— Чуй се само — прекъсна го Ана. — Дори и сега, когато ти казвам, че мога да чуя мислите на Елиас, че знам какво се случва в главата му, дори и в този миг ме нападаш, упрекваш ме, вместо да се поинтересуваш за какво си мисли внукът ти.

Малер погледна към детето и се опита да изпразни съзнанието си, да го отвори за невидимото, да се превърне в бял лист, който Елиас да изпълни със съдържание. Пред очите му внезапно изникнаха накъсани картини, но изчезнаха, преди да успее да ги задържи. Дори не беше сигурен дали това не бяха собствените му мисли. Изправи се, отвори хладилната чанта, извади кутия с мляко и изпи няколко децилитра направо от кутията. През цялото време усещаше погледа на Ана. Подаде ѝ млякото и си помисли: „Искаш ли и ти малко?“

Ана поклати глава. Малер избърса устата си и отново прибра млякото в чантата.

— Е, за какво си мисли?

Ъгълчетата на устата на Ана затрептяха.

— Едва ли искаш да чуеш.

— Какво имаш предвид?

— Ами той говори с мен. Споделя с мен неща, които не иска да знаеш, затова и няма да ти ги кажа. Окей?

— Но това е глупаво.

— Може и да е глупаво, но така стоят нещата.

Малер обиколи стаята, взе книгата за гости, която лежеше на един от шкафовете, и се зачете в хвалебствените слова за хижата: „Благодаря, че ни приютихте“, и така нататък. Зачуди се дали и той не трябва да напише нещо, преди да си тръгнат. След това се обърна.

— Измисляш си — рече Малер. — Никъде не… не съм чул някой да казва, че пробудените могат да… говорят с живите. Вероятно си внушаваш.

— Може би живите не искат да чуят.

— Добре, тогава искам да знам какво ти говори.

— Както ти казах…

Ана седна на ръба на леглото и го погледна с поглед… изпълнен със състрадание, или поне така му се стори. Обзе го силен яд. Не беше честно. Той спаси Елиас, той стори всичко по силите си, за да му помогне да се възстанови, само той. Ана сякаш вегетираше, през цялото време. Малер пристъпи към нея и вдигна показалец.

— Няма да…

Елиас изведнъж се изправи в леглото и го погледна втренчено. Малер ахна и отстъпи назад. Ана не помръдна.

„Какво е това…“

Усети прорязваща болка в слепоочията, сякаш някакъв кръвоносен съд се спука в главата му. Едва не се подхлъзна на чергата. Подпря се на шкафа, но болката в главата му изведнъж изчезна, напук на очакванията му. Съвсем инстинктивно вдигна ръце пред себе си, като да се защити, и промълви:

— Няма да… няма да… — дори не знаеше какво иска да каже.

Ана и Елиас седяха един до друг и го гледаха. Обзе го неприятно усещане. Малер излезе заднишком от стаята, без да сваля ръцете си. Мина през външната врата и тръгна към гладките скали.

„Какво става?“

Отдалечи се колкото се може повече от хижата. Ходилата го боляха, беше му трудно да върви по каменистия бряг. Сгуши се зад една скала, която не се виждаше от къщата, и се загледа в морето. В небето се носеха самотни чайки, които напразно търсеха храна.

„Не ме… искат.“

Не, наистина не го искаха. Какво бе сторил? Струваше му се, че Ана през цялото време тайно се е подготвяла за този удар под кръста, за да му даде да разбере, че е нежелан. Нарочно изчака да дойдат тук, където вече нямаше връщане и път назад.

Малер взе един камък, хвърли го по някаква чайка, но не му достигнаха няколко метра, за да я уцели. Бяло платно проряза хоризонта в далечината, като перка на акула. Малер удари с ръка по скалите.

„Нека се оправят сами. Нека опитат.“

В следващия миг се постара да прогони неприятната мисъл, да я изтрие завинаги от съзнанието си. Дали можеха да го чуят?

Не стига всичко останало, ами трябваше и да внимава какво мисли — това го вбесяваше още повече. Дори в самотата не намираше покой.

Не това беше очаквал. Ни най-малко.

Район Хеден, 12,50

С всяка стъпка напред към сградите Флора усещаше как невидимото енергийно поле се засилва все повече и повече. Отвъд оградата до съзнанието ѝ достигаха единствено отделни мисловни потоци, ала сега имаше чувството, че е обгърната от гъста мъгла. Мъгла, която действаше като усилвател — чуваше отделни мисли, съвсем ясно и отчетливо, същински зов за помощ. Когато достигна сградите, се спря между тях и отвори сетивата си.

Никога досега не бе изпитвала подобно нещо. Полето представляваше съвкупност от множество съзнания. Усещаше присъствието им — носеха се около нея, сякаш лишени от мисъл. Но не — мислите бяха там, чуваше ги като отделни викове на ужас и страх вътре, в самото поле. Именно това му даваше сила и го караше да расте, точно като електрически проводник, нагрят от преминаващия през него ток.

„Колкото повече се страхувате от нас, толкова по-силни ставаме.“

Флора се облегна на една стена. Чувстваше се притисната отвсякъде, обкръжена. Главата ѝ се бе превърнала в някакъв микрокосмос, който отразяваше всичко случващо се наоколо, най-вече страх и отчаяние — най-примитивните човешки чувства. Усещаше ги навсякъде, и то с такава сила, че не можеше да разбере как полето успява да остане невидимо, вместо да изпълни въздуха като мараня над нагорещения асфалт.

„Това не е добре… Дори е опасно…“

Направи няколко крачки напред, като държеше главата си с ръце, и погледна през балконската врата в един от апартаментите на първия етаж. Пред очите ѝ се разкри стая без мебели. По средата на пода седеше някаква фигура, облечена със синя болнична риза и панталони. Фигура бе точната дума, защото не можеше да се разбере дали е мъж, или жена. Съществото беше почти напълно плешиво, лицето му бе разложено и проядено, а жълтеникавата кожа — полепнала по костите като своеобразна временна украса, за да не се плашат посетителите. По тялото нямаше нито плът, нито мускули. Беше напълно лишено от идентичност, приличаше на плашило, набито на кол.

Въпреки това съществото не бе отпуснато, дори напротив — седеше сковано, напрегнато, с изправен гръб и разтворени ръце. Очите бяха съвсем хлътнали в черепа и Флора не можеше да види накъде точно гледат, но главата беше обърната напред.

Между краката на създанието подскачаше жаба. В първия миг Флора реши, че е съвсем истинска, но когато се загледа в ритмичните ѝ подскоци, разбра, че става дума за играчка. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Жабата не спираше да се движи, а мъртвецът я следеше със зяпнала уста. После откъм прозореца се разнесе съвсем леко тиктакане.

Движенията на жабата се забавиха, сякаш силите започнаха да я напускат. Накрая с едно последно мъртвешко потрепване на краката тя остана неподвижна.

Мъртвецът се наведе напред, протегна ръка към играчката и я удари няколко пъти. Тъй като нищо не се случи, той я вдигна на нивото на очите си и започна да я оглежда внимателно. Дори я побутна оттук-оттам. Накрая намери ключето и започна да го върти. Когато приключи, остави жабата на пода и тя продължи да подскача под втренчения му, изпълнен с любопитство, поглед.

Флора се дръпна от прозореца и разтърси глава. В съзнанието ѝ все още отекваха ужасени писъци. Тази мъка не бе нейна, но не можеше и да я прогони. Тръгна през най-близката морава, загледана в сивите фасади на сградите и редиците наново остъклени прозорци. Край портите вече беше пусто — всички бяха влезли при пробудените си роднини.

„Ад. Това е същински ад.“

Даже и преди да бе смятала това място за опасно, то това бе нищо в сравнение с днешния ден. По чакълените пътеки нямаше нито едно боклуче, а районът непоносимо вонеше на дезинфектант. Апартаментите бяха подредени и изчистени. Мъртвите бяха получили дом, нещо като нови гробове, и сега седяха в тях мирно и спокойно, загледани в подскачащите жаби. Същински ад.

Флора стигна до средата на моравата в междублоковото пространство, където по план вероятно трябваше да има детска площадка, но строителите бяха успели да поставят само няколко пейки и скеле на люлки. Отпусна се тежко на една от пейките и запритиска с пръсти очите си, докато не видя звезди посред бял ден.

„Невидимото поле… присъствието…“

Две превити фигури излязоха от един вход. Мъж и жена. Мъжът си мислеше за жената като за мъртва, като за малко момиченце, което се хвърля в прегръдките на мама.

Флора свали раницата от гърба си, остави я на земята до пейката и се сви. Блокът на Петер бе на неколкостотин метра оттук, а тя нямаше сили да продължи напред. Искаше ѝ се полето около нея да се разнесе поне малко, но то продължаваше да изпълва въздуха, подхранвано от какофонията на погнусата и отрицанието.

Някой счупи прозорец. Флора погледна натам, но успя да съзре единствено проблясващите парченца стъкло, които полетяха към земята. Разнесе се писък. Незнайно защо това я поуспокои. Напрежението започна да се разсейва. По устните ѝ пробяга усмивка.

„Започва се.“

Да. В началото се чуваше единствено далечно жужене, подобно на невидимо ято комари в лятна нощ, което все повече и повече се приближаваше, заглушавайки всички останали звуци.

Предстоеше нещо голямо.

Острият пронизителен звук блъсна главата ѝ със страшна физическа сила и я изтласка надясно.

Дали заради дарбата си, или не, но Флора веднага успя да локализира източника му — звукът идваше от една точка на около десет метра надясно от нея. Посланието беше съвсем ясно — не биваше да поглежда натам.

Източникът се измести, отдалечи се от нея.

„Не ме е страх!“

Флора напрегна шията си, превита от огромната тежест, и извърна глава нагоре и наляво. В този миг видя нещо немислимо.

Видя собствения си Аз да се отдалечава от нея.

Момичето, което вървеше през двора, носеше същия твърде голям костюм. На гърба ѝ висеше същата раница, зад която се забелязваше щръкнала червена коса. Само обувките ги отличаваха. Момичето носеше любимите ѝ маратонки, онези, скъсаните, които обаче отново бяха цели.

Момичето спря, сякаш усети погледа на Флора зад гърба си. Ужасното жужене неспирно пронизваше съзнанието ѝ. Нямаше как да се изправи и да последва момичето, което изчезна в следващата пресечка. Краката ѝ бяха съвсем отмалели. Флора се отпусна на пейката, изхлипа и извърна поглед. Писъкът изчезна.

Затвори очи, легна на пейката, положи глава на раницата си и се обгърна с ръце.

„Видях я — помисли си. — Видях я.“

Район Хеден, 12,55

Никак не им беше лесно да открият номер 17 В. Новите табели, които напомняха на тези в болничните коридори, висяха редом със старите — никой не се бе погрижил да ги свали. В резултат на това по улиците цареше пълно объркване, докато хората се опитваха да открият точния номер сред идентичните блокове. Сякаш бяха попаднали в лабиринт и търчаха напред-назад като опитни мишки, без надежда за помощ.

На всичкото отгоре им беше трудно да съберат мислите си и да се концентрират. Всеки път щом Давид си помислеше, че е разбрал сложната система, обърканите мисли на хората около него нахлуваха в съзнанието му — те бяха изпълнени с нови, непознати номера. Бе като да се мъчиш да пресметнеш нещо, докато някой ти нашепва случайни числа в ухото. А зад цифрите клокочеха страх и мъка.

„Глътка. Алкохол. Спокойно.“

Усети силно желание да пийне, но не знаеше дали просто не чете мислите на Стюре. Вероятно истината бе някъде по средата — в съзнанието му изплува въображаема уста, пълна със смес от вино и уиски.

Не го притесняваше, че може да чете мислите на Стюре или на Магнус, или на когото и да било друг. Неприятното в случая беше, че изгуби своите. Чак сега разбра защо положението в болниците бе извън всякакъв контрол.

Постепенно си даде сметка, че мислите на чуждите хора са някак по-слаби, като фон от гласове и картини. Отне му около десетина минути, преди да успее да си възвърне контрола върху съзнанието си насред целия хаос. Дори не искаше да си представя как са се чувствали хората в присъствието на всички пробудени — вероятно отделните им идентичности са се преливали една в друга като водни боички.

— Татко, уморен съм — рече Магнус. — Къде е мама?

Намираха се по средата на едно междублоково пространство. Хората около тях непрекъснато влизаха или излизаха от входовете. Повечето явно бяха открили желания адрес. Стюре погледна към номерата по стените на сградите.

— Идиоти — измърмори той. — Защо изобщо им е трябвало да сменят номерата! Ай!

Стюре сви юмрук и посегна към гърдите си, но успя да се спре навреме.

— Да го понося ли малко? — попита Давид.

— Да.

Стюре се огледа и разтвори леко сакото си. В ризата му зееше голяма дупка, точно над сърцето. Балтазар подритваше в джоба му и се опитваше да се измъкне навън. Давид пое зайчето, което се замята бясно в ръцете му, и го прибра във вътрешния си джоб. Бедното животинче продължи да се бори.

— Ще пристигнем ли скоро? — попита Магнус.

Баща му се наведе към него.

— Да. Как се чувстваш? — продължи той и посочи към главата му. — Тук?

Магнус разтри чело.

— Чувам стотици гласове.

— Разбирам. Страх ли те е?

— Не. Мисля си за Балтазар.

Давид го целуна по челото и се изправи. В следващия миг обаче се закова на място. Нещо се бе случило. Гласовете заглъхнаха, почти замряха. После в съзнанието му изплува неясна картина. Дълги жълти стъбла насред мека топлина. Топлината на нечие тяло, съвсем наблизо.

Стюре също спря със зяпнала уста и започна да се оглежда наляво-надясно.

„Сигурно има същото видение — помисли си Давид. — Какво се случва всъщност?“

Стюре погледна към Давид и се хвана за главата…

— Това ли е? — попита той с широко отворени от ужас очи.

Давид не разбра. В този миг в душата му цареше чувство на покой и сигурност. Усещаше туптенето на сърцето в топлото тяло до себе си — то биеше бързо, с повече от сто удара в минута, но въпреки това му действаше успокоително.

— Всички мисли — рече Стюре. — Направо можеш да полудееш…

В този миг Давид осъзна какви бяха тези жълти стъбла. В първия миг не можа да ги разпознае, защото изглеждаха много по-големи и дебели. Слама. Лежеше върху слама, до едно топло тяло. Струваше му се така голяма, защото самият той бе съвсем мъничък.

„Балтазар.“

Съзнанието на зайчето се бе преплело с неговото. Топлото тяло с туптящо сърце вероятно принадлежеше на майка му.

Стюре се приближи към него с протегната ръка.

— Върни ми го — рече той. — Предпочитам да го нося пред това.

— Какво става? — попита Магнус.

— Ела…

Давид даде знак с ръка на Стюре и тримата приклекнаха в кръг, с гръб към заобикалящия ги свят. Давид извади Балтазар и го подаде на Магнус.

— Ето — рече му той. — Виж сам.

Магнус пое зайчето, притисна го към гърдите си и се втренчи пред себе си с невиждащи очи. Стюре отвори сакото си и подуши с погнуса вътрешния си джоб. По лилавата му подплата се виждаха няколко струйки заешка урина. Поседяха така половин минута, докато по бузите на Магнус не започнаха да се стичат сълзи. Давид се наведе напред.

— Какво има, миличко?

Очите на момчето блестяха. То погледна Балтазар и рече:

— Той не иска да е при мен, а при майка си.

Давид и Стюре се спогледаха и възрастният мъж заговори пръв:

— Да, но това е невъзможно, даже и да беше див, пак нямаше да може да остане с мама цял живот. Те отбиват децата си.

— Как така ги отбиват? — поинтересува се Магнус.

— Ами така. За да ги научат да се справят сами. Балтазар имаше късмет, че дойде при теб.

Давид не знаеше дали това е вярно, но Магнус като че ли се поуспокои. Притисна зайчето по-силно към гърдите си и му заговори с нежен глас като на бебе:

— Миличък Балтазар. Отсега аз ще съм твоята мама.

Колкото и невероятно да беше, тези думи успокоиха Балтазар. Той спря да се мята и застина в ръката на Магнус. Стюре се огледа.

— Мисля, че е най-добре да се върне при мен. Въпреки всичко.

Напъхаха отново животинчето в джоба на Стюре и продължиха напред. Съвсем случайно зърнаха желания номер върху един блок. На табелата пишеше 17 А-Ж.

Докато седяха скупчени около зайчето, атмосферата в района се бе променила. Когато наближиха входа, чуха звън от счупено стъкло на прозорец, тряскане на врати и отделни писъци. Хората около тях се забързаха, започнаха да се оглеждат неспокойно наоколо, а въздухът се изпълни с жужене като от ято летни мухички.

— Какво е това? — попита Стюре и погледна към небето.

— Не знам — отвърна му Давид.

Магнус отметна глава назад и рече:

— Сигурно е някаква машина.

Не можеха да разберат нито откъде идваше, нито на какво се дължеше, но може би Магнус бе прав. Сякаш някой бе пуснал някакъв апарат, например компютър, и сега чуваха бръмченето на вентилатора му.

Влязоха във входа.

Вместо да усетят обичайния мирис на храна, прах и пот, въздухът ги облъхна с миризмата на спирт и на дезинфектант, като в болница. Всичко бе изтъркано до блясък, а по разнебитените врати имаше етикети с различни букви. Апартаменти А и Б бяха на долния етаж. Продължиха нагоре по блестящите от чистота стълби.

Магнус вървеше като насън и стъпваше с двата крака на всяко стъпало. Давид усети страха му и забави ход. Когато стигнаха до площадката между двата етажа, Магнус спря и промълви:

— Искам Балтазар.

Подадоха му зайчето и детето го гушна с две ръце, така че само нослето му се виждаше. Магнус запристъпя към вратата на апартамент В толкова бавно, сякаш вървеше през вода.

Звънецът не работеше, но Давид реши да провери дали вратата е заключена, преди да почука. Не, беше отворено. Влезе в пустия коридор, следван от Стюре и Магнус.

— Ехо?

След няколко секунди пред тях се появи възрастен мъж с вестник в ръка. Приличаше на отнесен професор — бе нисък и слаб, а над ушите му се подаваха сиви кичури коса. На носа му се мъдреха чифт очила. Давид веднага го хареса.

— Аха — рече мъжът. — Вие ли сте… — Свали очилата и ги пъхна в джоба на ризата си, като едновременно с това пристъпи напред и им подаде ръка. — Казвам се Рой Бодстрьом. Ние… — и той прилепи ръка към ухото си в опит да имитира телефонна слушалка.

Давид и Стюре го поздравиха на свой ред. Магнус отстъпи назад към външната врата и се опита да скрие Балтазар с ръце.

— Здравей — обърна се към него Рой. — Как се казваш?

— Магнус — прошепна детето.

— Магнус значи. Какво държиш в ръчички?

Магнус поклати глава и Давид веднага се намеси.

— Днес е рожденият му ден. Подарихме му зайче и му се прииска да го вземе със себе си и да го покаже на… Ева. Тя е тук, нали?

— Разбира се — потвърди Рой и се обърна към Магнус. — Зайче? Мда, разбирам напълно, че искаш… И аз на твое място щях да постъпя така. Последвайте ме.

Без повече приказки възрастният мъж им даде знак с ръка и ги поведе към съседната стая. Давид си пое дълбоко въздух, сложи ръка на рамото на Магнус и тръгна напред.

Стаята бе почти празна и изпълнена с ехо. Чистото и оскъдно болнично обзавеждане засилваше усещането за пустота. Имаше само легло с нощно шкафче, на което се мъдреше някакъв апарат. До леглото стоеше обикновен фотьойл. На пода се търкаляха няколко броя на американско медицинско списание. Ева седеше на леглото.

На мястото на превръзката, която преди скриваше половината ѝ лице, сега имаше чорап от дебел бинт, който само подчертаваше контурите на счупените ѝ кости. Синята болнична риза бе хлътнала навътре от едната страна на гърдите. От главата ѝ се спускаха няколко кабела, които изчезваха в апарата на нощното шкафче. Подвижната рамка на леглото бе повдигната до седящо положение. Ръцете на Ева бяха отпуснати върху болничното одеяло с емблемата на областта. Единственото ѝ око се взираше във вратата, през която влязоха.

Давид и Магнус тръгнаха бавно към леглото. Давид усети колко напрегнато е детето. Ева се бе променила от последния път, когато я видя в болницата. Беше отслабнала минимум с няколко килограма. Сивата ципа на окото бе напълно изчезнала и сега то изглеждаше почти нормално. Почти. Здравата ѝ буза бе хлътнала навътре.

Ева ги погледна и устните ѝ се извиха в зловеща усмивка.

— Давид — рече тя. — Магнус, детенцето ми.

Гласът ѝ все още бе леко дрезгав, но човек вече не можеше да го сбърка, беше съвсем като нейния. Магнус спря. Давид свали ръка от рамото му и тръгна към леглото. Не смееше да прегърне Ева от страх, че ще прекърши тялото ѝ. Затова просто седна на края на леглото и сложи ръце на раменете ѝ.

— Здравей, мила — рече той. — Вече сме тук.

Стисна устни, за да не се разплаче, и махна на Магнус да се приближи към леглото. Детето пристъпи колебливо напред.

— Милите ми — продължи Ева. — Милото ми семейство.

Настъпи кратка тишина. Искаше им се да ѝ кажат толкова много неща, че не знаеха откъде да започнат. Рой се приближи, скръстил ръце, за да им покаже, че няма да ги прекъсва, и посочи към апарата.

— Мерим ЕЕГ-то ѝ — осведоми ги той. — Не е опасно. Тя е като…

С тези думи той отново се отдалечи, но недовършеното му изречение сякаш увисна във въздуха. Давид погледна към машината — няколко почти прави линии се носеха през черното пространство и само от време на време се извиваха нагоре.

Така ли трябваше да изглежда?

Отново впери поглед в Ева. Окото ѝ бе спокойно, сякаш го изчакваше. Не беше страшно. Въпреки това го побиха тръпки. Едва след няколко секунди осъзна защо. Съзнанието му бе изпълнено с мислите на Магнус, Балтазар, Стюре и Рой, но от мислите на Ева нямаше ѝ следа. Дори не можеше да я усети.

Погледна право в окото ѝ и си помисли: „Миличка, къде си?“ Не получи никакъв отговор. Опита да се съсредоточи и в съзнанието му изплува съвсем бледа картина на неговата Ева. Тя обаче бе по-скоро плод на спомените му и нямаше нищо общо с жената пред него. Хвана внимателно ръката ѝ. Стори му се студена, въпреки че вероятно бе с температурата на стаята.

— Магнус има рожден ден днес — продължи Давид. — Не можах да му направя торта от палачинки. Не знаех как. Затова купих готова.

— Честит рожден ден, мили Магнус! — поздрави го Ева.

Давид видя, че в този миг Магнус се реши, пребори се със страха си и пристъпи към леглото с Балтазар в ръка.

— Подариха ми заек. Балтазар.

— Много е хубав — каза Ева.

Магнус остави зайчето на леглото. То заскача предпазливо напред, седна между тънките бедра на Ева и загриза одеялото ѝ. Тя не му обърна никакво внимание.

— Казва се Балтазар — повтори Магнус.

— Хубаво име.

— Може ли да спи при мен, в леглото?

Давид понечи да възрази, но осъзна, че въпросът е насочен към Ева, и си замълча. Тя отвърна сухо:

— Не, не може.

— Защо не?

— Магнус… — Давид сложи ръка върху рамото на сина си. — Достатъчно.

— Значи не може да спи при мен?

— Ще го обсъдим по-късно.

Магнус сбърчи чело и погледна към Ева. Рой се прокашля и пристъпи напред.

— Мда — започна той. — Исках да ви попитам нещо.

Давид погали ръката на Ева с пръст, после се изправи и отиде при Рой. Стюре зае мястото му. Преди това обаче хвърли един последен поглед към монитора. Линиите бяха все по-начупени и неравни.

Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от леглото, Давид попита:

— Това ли имахте предвид? Че тя е като… — не намери сили да довърши изречението. „Като машина.“ Точно това усещаше. Ева отговаряше напълно нормално на всички въпроси, но думите ѝ звучаха някак механично, като заучени.

Рой кимна.

— Не знам — рече той. — Може и да се подобри. Както ви казах, до момента има голям напредък и… — мъжът не довърши изречението си. — Чудех се… „Рибарят“. Говори ли ви нещо?

— Рибарят?

— Да. Всеки път, когато ѝ задам някакъв въпрос, свързан със самата нея… винаги започва да говори за Рибаря. Той я плаши.

Стюре се изправи от леглото и се приближи до тях.

— За какво става дума? — попита той.

— Рибарят — отвърна му Давид. — Очевидно Ева е обсебена от него, но аз нямам идея за какво става въпрос.

Стюре се обърна към леглото. Магнус обясняваше нещо на майка си и сочеше към Балтазар, който вече се бе покатерил на корема ѝ.

— Аз обаче имам — рече Стюре. — Наистина ли говори за това?

Рой кимна, а Стюре продължи:

— Ясно. Това се случи, когато беше малка. На седем години. Ако трябва да съм честен, то вината бе изцяло моя. Просто за миг проявих невнимание и за малко да я изгубя. Щеше да се удави. Беше на косъм. Добре че съпругата ми знаеше как точно да постъпи, иначе… — Стюре поклати глава. — Както и да е. Когато най-накрая… успяхме да я свестим…

— Татко, татко!

Давид чу вика на сина си миг преди звуковите вълни да достигнат ушите му. Не, не Магнус, Балтазар пищеше. Това чу Давид в мислите си. Когато ехото от вика на детето заглъхна, в стаята се разнесе някакво писукане, като на птиче, последвано от леко изпукване.

Давид се хвърли към леглото, но закъсня.

Тялото на Балтазар все още лежеше в скута на Ева, но главата му беше в ръката ѝ. Тя я приближи до единственото си око и започна да я оглежда. Въртеше я на всички посоки, малката заешка главичка с облещени от ужас очи и все още трептящо носле. Краката на зайчето подритваха по одеялото, а струйката кръв се стичаше по гънките му и капеше на пода.

После краката на Балтазар потръпнаха за последен път и замряха неподвижно. Окото на Ева бе на милиметър от това на заека — две тъмни вселени, взрени една в друга.

Магнус пищеше:

— Мразя те, мразя те!

В следващия миг започна да удря Ева по ръцете и раменете. Така силно замахваше, че разкачи кабелите на машината от главата ѝ. Давид успя да зърне ЕЕГ-линията на монитора миг преди да изчезне — цялата бе прорязана от високи, остри вълни. Хвана Магнус, задържа ръцете му и го изведе от апартамента, като му шепнеше успокоително.

— Не разбирам… Никога не е…

Рой закърши ръце и запристъпя от крак на крак. Не знаеше как да постъпи. В този миг Ева обърна главата на зайчето и пъхна пръст в окървавеното му гърло сред серпантините от сухожилия и стави.

Стюре се приближи до леглото, измъкна заешката глава от тъмночервените ръце на Ева и я остави на нощното шкафче. Замижа от болка, когато чу виковете на внучето си. След това извади двете кукли и ги пъхна в ръцете ѝ.

— Ето — рече ѝ той. — Донесох куклите ти. Давид и Ева.

Ева ги пое и започна мълчаливо да ги разглежда.

— Ева и Давид — промълви тя. — Моите кукли.

— Да.

— Много са хубави.

Тонът ѝ изплаши Стюре повече от случката с Балтазар. Имаше чувството, че това не е дъщеря му. Сякаш някой се опитваше да имитира гласа ѝ. Не можеше да я слуша нито миг повече. Стана от леглото и ѝ остави куклите.

Давид носеше Магнус, а Стюре — останките на Балтазар. Малкото пухено телце, което никога вече нямаше да може да мечтае за слама. Пред входа срещнаха някакъв полицай, който замаха с ръце и им посочи изхода.

— Моля ви веднага да напуснете района.

— Защо? — поинтересува се Стюре.

Полицаят поклати глава.

— Ослушайте се — рече той и влезе във входа, за да продължи с евакуацията.

Бяха толкова обсебени от Ева и случката със заека, че останаха глухи за предупредителните викове на полето. Мислите на Давид бяха изцяло изпълнени с болката на Магнус, но Стюре долови някакъв звук — стори му се, че чува предсмъртния писък на огромно дърво, което всеки миг ще се срути на земята под напора на резачка или брадва. Остър пукот, стъблото се разлюлява — накъде ще падне?

Полето бе изпълнено с мислите на хиляди хора, обзети от огромна паника. Те се сливаха в неистово бръмчене, прорязвано от металически вой. Лицето на Стюре се изкриви и възрастният мъж хвана Давид за рамото.

— Хайде — подкани го той. — Да се махаме. Веднага.

Забързаха към изхода. Всичките им мисли изчезваха в полето като във вакуум. Бяха обградени от обезумели хора, които изскачаха от входовете и тичаха към изхода, сякаш някой ги гонеше.

Хеден щеше да остане завинаги затворен за външни лица.

Район Хеден, 13,15

Прегърнала раницата си, Флора лежеше на пейката, свита на кълбо като бебе. Светът около нея се срутваше. Душата ѝ кървеше. Цареше пълна лудост — същинска експлозия. Тя стисна силно очи в опит да прогони действителността. Не можеше да се движи. Просто изчакваше ужасът да свърши.

Мъртвите объркваха живите, но очевидно и живите влияеха на мъртвите. Чувствата им сякаш се отразяваха едни в други като в огромно огледало, усилваха се взаимно до безкрай, а полето ставаше все по-мощно и по-мощно.

След пет минути напрежението започна да се разрежда. Ужасните мисли заглъхнаха. След десет минути се осмели да отвори очи и осъзна, че са я забравили вътре. Двама полицаи точно тръгваха към изхода. Някакъв мъж седеше пред входа на един от блоковете и плачеше. Лицето му бе изподрано, ризата — опръскана с кръв. Един санитар се приближи към него, проми раните му и ги превърза.

Флора лежеше напълно неподвижно. Черните ѝ дрехи я превръщаха в сянка. Ако помръднеше, щяха да я разкрият. Да я изгонят.

Когато всички рани бяха превързани, санитарят хвана мъжа под ръка и го отведе. Мъжът вървеше с приведена глава и си мислеше за майка си, за обичта ѝ и за ноктите ѝ — красиво оформени и лакирани в черешово червено. Не спря да полага неимоверни грижи за ноктите си дори и по време на болестта. Бе загубила достойнството си, но упорито отказваше да занемари ноктите си. Поддържаше ги и винаги ги лакираше в червено. Точно тези нокти се забиха в лицето му. Един дори се счупи.

Флора ги изчака да се отдалечат и надзърна навън. Усетът, с който бе надарена, ѝ нашепваше, че наоколо няма жива душа, но цялата атмосфера ѝ се струваше толкова странна, че не смееше да се довери на нищо.

Не се виждаха хора. Флора изтича до пресечката към следващото междублоково пространство. Наложи ѝ се да изчака още няколко минути. Видя двама души — единият от тях бе психолог, който сериозно се замисляше дали да не се самоубие, когато се прибере. Със свръхдоза морфин, например. Нямаше живи роднини. Нито тук, нито където и да било другаде.

Беше два без петнайсет, когато Флора внимателно почука по прозореца на Петер. Той я пусна да влезе. Беше последният жив човек тук.