Когато мъртвите се пробудят

Остров Лабшер, 16,45

Когато Малер излезе от скривалището си и се отправи към хижата, слънцето вече залязваше. Цялото тяло го болеше — толкова дълго бе останал, седнал на своя камък. Стоя там доста дълго, след като се успокои. Нарочно, за да покаже на Ана какво ще стане, ако той, излишният, ги напусне.

На скалите при хижата имаше стари пръти за мрежи — приличаха на три големи букви Т, прободени от малки куки. Ана стоеше под една от тях, свирукаше си с уста и простираше дрехите на Елиас, които бе изпрала със сапун и солена вода. Изглеждаше напълно спокойна, явно изобщо не се притесняваше, противно на очакванията на Малер.

Чу стъпките му по камъните и се обърна.

— Здравей — поздрави го Ана. — Къде беше?

Малер махна с ръка, а Ана наведе глава и го погледна.

„Сякаш съм бебе“ — помисли си Малер, а Ана се разсмя и кимна. Залязващото слънце се огледа в очите ѝ.

— Намери ли вода? — попита я баща ѝ.

— Не.

— Това не те ли притеснява поне малко?

— Да, но… — Дъщеря му вдигна рамене и закачи две малки чорапчета на една и съща кука.

— Но какво?

— Мислех, че ще отидеш да донесеш.

— Ами ако не искам?

— Е, тогава ще те помоля да ми покажеш как да работя с двигателя.

— Стига глупости.

Ана го погледна с упрек, а Малер влезе в хижата. Установи, че спасителната жилетка с най-големия размер му беше малка — когато закопча колана ѝ през кръста си, заприлича на бебе великан. Затова реши, че ще се справи и без нея. Изведнъж всичко загуби смисъл. Погледна към Елиас, който лежеше в леглото под картината с трола, но нямаше желание да се приближи. Взе тубата за вода и отново излезе.

— Ами тогава ще тръгвам.

Ана бе приключила с простирането на прането. Седеше на земята, обвила с ръце коленете си.

— Татко, стига!

— Какво стига?

— Просто стига. Няма смисъл.

Малер я подмина и продължи надолу към лодката. Ана извика след него:

— Карай внимателно!

— Да, да.

Когато бръмченето на мотора заглъхна сред островите, Ана легна на затоплената от слънцето скала и се понамести, така че цялото ѝ тяло се сгря. След малко влезе вътре, донесе Елиас и го сложи да легне до нея на скалата, без да го изважда от одеялото.

Обърна се на една страна, подпря главата си с ръка и се загледа в една точка на покритото му с черни петна чело.

„Елиас?“

Получи отговор, но не облечен в думи. По-скоро чу мисълта му: „Да, тук съм.“ На няколко пъти Елиас действително бе успял да поговори с нея. За последен път това се случи, докато тя косеше тревата в двора на лятната им къща, а баща ѝ го занимаваше с безсмислените си упражнения. Точно се опитваше да извади един камък от косачката, когато ясният му, нежен глас изпълни съзнанието ѝ.

„Мамо, ела! Дядо е ядосан. Ще…“

След тези думи гласът му изчезна, заглушен от остър виещ звук. Когато влезе в къщата, Елиас лежеше на земята, затиснат от кухненския стол. Ана изгуби контакт с него. В същия миг и виенето изчезна.

Беше го чула и през нощта. Дълго не можа да заспи, но накрая умората я пребори. Беше ѝ трудно да спи, докато Елиас лежи в леглото си, взрян в тавана. Не можеше да понесе мисълта, че го оставя съвсем сам и изчезва в тъмницата на съня.

Лежеше на матрак до леглото му. Изведнъж чу гласа му и се събуди. Подскочи, седна и го погледна.

— Елиас? Каза ли нещо?

„Мама…“

— Да.

„Не искам…“

— Какво?

„Не искам да остана тук.“

— Къде тук? В лятната ни къща?

„Не. Не искам да съм… тук.“

В този миг чуха виещия звук за първи път. Той се засилваше все повече и повече. Бе напълно непоносим. Ана усети как Елиас отново се затвори в себе си. Явно успя да се освободи само за миг, колкото да ѝ „каже“ тези няколко думи. След това можеха да си общуват съвсем слабо.

Имаше и още нещо.

Елиас се затваряше в себе си от страх. Ана го усещаше. А нещото, което плашеше сина ѝ, бе свързано и с виещия звук.

Докато гледаше мумифицираното му личице на фона на слънчевата светлина, Ана си даде сметка, че от тялото му е останала само една съвсем тънка и съсухрена обвивка. Кожа — суха и сбръчкана, обгърнала нещо странно, необяснимо, чуждоземно. Елиас, който така обичаше да се люлее и да си похапва нектарини, никога вече нямаше да се върне при нея. Осъзна го още през първите минути в спалнята на Малер във Велингбю.

„Но въпреки това, въпреки това…“

Сега бе далеч по-силна. Простираше дрехи и си подсвиркваше шлагерни песни. Само до преди седмица това би било невъзможно. Защо?

Защото сега знаеше, че смъртта не е краят.

Всеки път, когато отиваше до „Рокста“, Ана сядаше и шептеше на гроба му. През цялото време знаеше, че телцето му е заровено в земята под нея, но не може да я чуе, защото си е отишъл завинаги. Жив бе единствено споменът ѝ за него, за всички онези мигове, в които той се бе люлял, хапвал нектарини, играл с лего, за миговете, когато се усмихваше, упорстваше или я молеше да го целуне за лека нощ.

Сега знаеше, че е грешила. Затова си тананикаше шлагерни песни. Тялото на Елиас бе мъртво, но не и душата му.

Ана разтвори леко одеялото, за да проветри телцето му. Елиас все още миришеше лошо, но по-слабо отколкото в началото. Сякаш източникът на вонята се бе изпарил.

— От какво те е страх?

Не последва отговор. Ана разтвори пижамата над коремчето му. Лъхна я мирис на застояло. Чакаше дрехите да изсъхнат и щеше да го преоблече. Останаха на скалата, докато слънцето не залезе. Подухна хладък бриз и Ана прибра детето вътре.

Спалното бельо миришеше на мухъл, затова Ана реши да го изнесе навън и да го проветри малко на един ясен до хижата. Намери празна маслена лампа и я напълни със запалителна течност за през нощта. Реши да провери камината — запали няколко вестника. Стаята се напълни с пушек, явно коминът бе запушен, вероятно от някое птиче гнездо.

Ана направи няколко сандвича с хайвер, напълни чаша с мляко и излезе да седне на скалата. Изяде храната и се приближи до водата, за да огледа големия сребрист предмет, който вече няколко пъти бе привлякъл вниманието ѝ.

В първия момент не можа да разбере какво представлява. Някакъв огромен надупчен цилиндър. Сигурно го използваха, за да правят снимки във въздуха и да се шегуват с приятелите си, че са заснели НЛО. В следващия миг осъзна, че това е барабан на перална машина и вероятно държаха в него улова си.

Тръгна надолу по плажа, намери празна туба от крем за бръснене и бутилка от бира. Облаците започнаха да червенеят. Малер трябваше да се върне всеки момент.

Изкачи се на хълма зад къщата и седна на купчината камъни — така можеше да се полюбува на залеза и да види баща си. Изгледът бе невероятен. Хълмчето бе само няколко метра по-високо от къщата, но оттук можеше да види целия архипелаг.

Купчината облаци приличаха на огромно пухено одеяло, скрило най-ниските острови. Одеяло, оцветено в кървавочервено. На изток погледът се плъзгаше през празното пространство чак до хоризонта. В този миг разбра защо хората някога са вярвали, че земята е плоска и че зад правата линия на хоризонта ги очаква едно огромно Нищо.

Колкото и да се ослушваше, не можеше да чуе бръмчене на мотор.

Докато седеше така, взряна в необятната шир, загуби вяра, че баща ѝ изобщо ще успее да открие верния път и да се върне при тях. Светът бе така огромен и безкраен.

„Какво е това?“

Взря се в една туфа от храсти и дървета от другата страна на острова. Стори ѝ се, че вижда нещо да се движи. Да, така беше. Чу се пращене и сред клоните се мярна някаква бяла сянка, но веднага се скри отново.

Бяла? Кои животни имаха бяла козина?

Само онези, които живеят сред вечния лед и сняг. Като се изключат котките, разбира се. И кучетата. Възможно ли бе да е котка? Изоставена или забравена. Може би беше паднала от някоя лодка и успяла да доплува до брега.

Тръгна към падината, но спря.

Не, твърде е голямо, за да е котка. По-скоро приличаше на куче. Сигурно е паднало от някоя лодка и съвсем е подивяло.

Ана се обърна и се забърза към хижата. Спря на прага и се ослуша още веднъж. Вече минаваше осем. Къде се бавеше баща ѝ?

Влезе вътре и затвори вратата след себе си. Тя отново се отвори. Нали бяха разбили ключалката. Хвана една метла и я пъхна през дръжката. Никое животно нямаше да може да отмести метлата и да отвори залостената врата.

Но колкото повече се замисляше, толкова повече се плашеше.

Не беше животно, а човек.

Отиде до вратата и се заслуша. Нищо. Чуваше се единствено самотната песен на кос, който се опитваше да имитира цял хор от птички.

Усети биенето на сърцето си, имаше чувството, че ще изскочи от гърдите ѝ. Опита се да си внуши, че прави от мухата слон. Нали беше съвсем сама с Елиас и не можеше да напусне острова, заради това ще да е. Никой не би се замислил, ако трябва да премине по летва, която лежи на земята, но в мига, в който я вдигнете на десет метра във въздуха, сърцето веднага се свива от страх. А летвата си е същата.

Вероятно бе видяла лебед.

Лебед. Как изобщо не се сети по-рано. Сигурно някъде тук е свил гнездо. Лебедите са доста едри.

Успокои се и отиде да нагледа Елиас. Детето лежеше с глава към стената, сякаш гледаше към картината с трола. Сумракът я бе превърнал в черен квадрат. Седна на леглото до него.

— Здравей, миличко. Как си?

Гласът ѝ изпълни тишината и я прогони. Страхът ѝ се разсея.

— Когато бях малка, над леглото ми висеше картина като тази. Само че на нея бяха изобразени татко трол с дъщеричката си как ловят риба. Момиченцето държеше въдицата, а баща ѝ, огромен и целият покрит с брадавици, придържаше внимателно ръцете ѝ и ѝ показваше как да я хвърля. Не знам дали мама някога разбра как всеки път, щом погледнех картината, си представях, че имам баща като трола. Нежен и мил, който да ме насърчава и да ме учи, който винаги да стои зад мен. Тогава ми се искаше да съм трол. Животът им изглеждаше толкова лесен. Нямаха нищо, а всъщност имаха всичко.

Ана отпусна ръце в скута си и си представи картината…

„Къде ли е сега?“

Спомни си как седеше на леглото си и прокарваше пръст по очертанията на лицето на татко трол.

Въздъхна и погледна към прозореца. Някакъв нарисуван балон се носеше във въздуха. Дъхът ѝ секна. Не беше балон, а лице. Подуто бледо лице с два процепа вместо очи. На мястото на устните му се виждаше редица разядени зъби. Ана се втренчи в лицето, напълно вкаменена. От носа му бе останала само една дупка насред гъбясалата бяла плът. Приличаше на лице от тесто, в което някой е забучил големи зъби.

В следващия миг на прозореца се появи ръка. И тя бе смъртно бледа и подута.

Ана изкрещя с все сила.

Лицето се отдръпна от прозореца и тръгна към вратата. Ана скочи на крака, удари бедрото си в ръба на леглото, но не усети болка, и се втурна към кухнята…

„Мамо?“

Хвана здраво дръжката на вратата.

„Мамо?“

Чу гласа на Елиас в съзнанието си. Подпря се на стената и дръпна дръжката с все сила. Усети как някой я хваща от другата страна. Ана се напрегна. Съществото започна да дърпа вратата към себе си.

„Мили Боже, моля те, не го пускай да влезе!“

„Мамо, какво…“

„Не го пускай!“

„… има?“

Когато врата започна да потраква, Ана се разплака.

— Махай се, махай се.

Усети мъртвешката му няма сила, с която упорито дърпаше дръжката. Искаше да влезе при нея и Елиас. Гърлото ѝ се сви от ужас. Извърна глава към кухнята и затърси някакво оръжие, каквото и да било.

Под кухненския плот имаше брадва, но за да я вземе, трябваше да пусне дръжката. Съществото дърпаше все по-силно и по-силно. Вратата се открехна за миг и Ана успя да види цялото му тяло. Бе бяло, голо, като скелет, покрит с тесто. В този миг разбра.

„Удавник, това е удавник.“

Разсмя се, но не отпусна хватката. Продължаваше мислено да вижда разложеното, проядено от риби месо.

„Удавниците. Къде са?“

Изведнъж пред очите ѝ изплува цяло море от удавници, жертви на изминалото лято. Колко ли бяха на брой? Белите им тела се носеха по дъното. Хищните риби и змиорките бяха прояли кожата им и пируваха с вътрешностите им.

„Мамо!“

Гласът на Елиас бе изпълнен със страх. Нямаше време нито да се зарадва, че говори с него, нито да го успокои. Можеше единствено да държи здраво вратата, за да не позволи на съществото да влезе при тях.

Ръцете ѝ започнаха да се схващат от умора.

— Какво искаш? Махай се, махай се!

В този миг натискът изчезна.

Вратата се тръшна за последен път, няколко черни трески се откъртиха от дъските ѝ и паднаха в краката на Ана. Тя затаи дъх и се заслуша. Косът бе замлъкнал. Чу единствено някакво потропване. Като от кост, която се удря в камък. Съществото се отдалечаваше.

„Мамо, какво има?“

Ана му отговори.

„Не се страхувай. Тръгна си.“

Виенето отново изпълни съзнанието ѝ, сякаш цяла флотилия от малки лодки се приближаваше към фиорда. На Ана ѝ се прииска да извика: „Спри, остави ни на мира!“, но не посмя. Страхуваше се, че така само ще уплаши Елиас още повече. Гласът му бързо напусна съзнанието ѝ. Детето отново се затвори в себе си, а виенето изчезна.

Ана се отдръпна от вратата, хвана брадвата и отново застана на пост. Заслуша се. Навън цареше тишина. Дръжката на брадвата се плъзна в потната ѝ ръка. Нито за миг не усети съзнанието на удавения в своето и това я плашеше още повече. Около Елиас винаги се носеше някаква аура, като невидимо присъствие, а удавникът бе напълно ням.

„Какво ли прави?“

Едва ли виждаше нещо, все пак нямаше очи. Ана седна на ръба на леглото с брадвата в ръка. Нарочно застана така, че да не може да гледа през прозореца. Щеше да го чуе, ако отново решеше да се приближи. Не бе виждала нищо по-противно през целия си живот. Трябваше да го прогони от мислите си. Имаше чувството, че някаква връзка в главата ѝ всеки момент ще даде накъсо и ще помътни съзнанието ѝ до пълна лудост.

Взря се в картината на стената, в милия трол с големите, силни ръце. В малкото дете. В този миг съзнанието ѝ се изпълни с една-единствена мисъл.

„Татко, върни се!“

Остров Кунгсхолмен, 17,00

Избраха един храсталак по средата на пътя между парламента и апартамента им. Давид подозираше, че е забранено да погребват животни насред града, но нямаше избор.

Преди да излязат, направиха малък кръст от няколко клечки и връвчица. Магнус изписа сам името БАЛТАЗАР с флумастер. Давид стоеше на пост, докато Стюре и Магнус изкопаха дупка в храстите, достатъчно голяма, за да побере кутия за обувки.

Случилото се накара Давид да преосмисли значението на погребалните церемонии. Докато Магнус подготвяше кръста, украсяваше кутията за обувки и подбираше цветята, с които да я напълни, душата му намираше покой, който никакви думи не можеха да постигнат. По пътя от Хеден към къщи детето бе плакало безутешно, но веднага щом се прибраха, започна да планира погребението.

Дори Давид и Стюре се заловиха да му помагат. Все още не си бяха разменили нито дума за случилото се. Не можаха да говорят за постъпката на Ева в присъствието на Магнус, който се нуждаеше от цялото им внимание. Едно нещо бе сигурно: Ева още дълго нямаше да се върне вкъщи.

Дупката бе готова. Магнус отвори кутията за последен път, а Стюре побърза да пъхне ръце вътре и да нагласи главичката на зайчето. Магнус го погали с пръст по козинката.

— Сбогом, Балтазар. Надявам се да се чувстваш добре там, където отиваш.

Давид не можеше да плаче. Усещаше единствено ярост. Безнадеждна, напрегната ярост. Ако беше сам, щеше да размаха свити юмруци към небето и да закрещи: „Защо, защо, защо, защо правиш така?“ Вместо това се отпусна на земята до Магнус и постави ръка на гърба му.

„Днес е рожденият му ден, по дяволите. Не можеше ли поне сега да получи малко покой?“

Магнус сам затвори кутията и я пъхна в дупката. Стюре му подаде градинската лопатка и детето започна да хвърля пръст по картонения капак, докато той не изчезна съвсем. Давид седеше напълно неподвижно и гледаше втренчено към изчезващата купчина пръст и смаляващата се дупка.

„Ако то… се върне…“

Удари се с ръка през устата и всмука навътре бузите си, за да спре дивия смях, който го обземаше, когато си представяше как обезглавеният заек си проправя път нагоре през рохката пръст, поема като зомбиран към апартамента им и се качва по стълбите. Стюре помогна на Магнус да зарови дупката, да изравни пръстта и да забучи кръста в земята. Двамата с Давид се спогледаха и си кимнаха. Едва ли гробът щеше да остане непокътнат, но поне сториха каквото можаха.

Всички се изправиха. Магнус запя „Светът е остров на скръб…“ — песента, която бе научил от една телевизионна програма. Давид си помисли:

„Това е дъното. Трябва да сме го стигнали вече.“

Двамата със Стюре сложиха ръце върху раменете на Магнус. Давид не можеше да прогони усещането, че всъщност погребват Ева.

„Дъното. Това ще да е то…“

Магнус скръсти ръце на гърдите си, а Давид усети как раменете му се свиват.

— Аз съм виновен.

— Не — възрази баща му. — Не, в никакъв случай.

Магнус кимна.

— Аз го предизвиках.

— Не, миличко. Стана…

— Не, татко, аз бях. Аз си го помислих и мама го стори.

Давид и Стюре се спогледаха. Стюре се наведе напред и попита:

— Какво имаш предвид?

Магнус прегърна баща си през краката и зарови лице в корема му.

— Помислих си нещо лошо за мама и тя затова се ядоса.

— Миличко… — Давид клекна и обгърна Магнус с ръце. — Ние трябваше да го предвидим… не си виновен ти.

Телцето на Магнус се разтресе от плач, а думите се изляха като водопад от устата му.

— Не, аз съм виновен, защото си помислих… помислих си, че аз… Мама говореше толкова странно, че реших, че вече не ме обича… и си помислих, че и аз вече не я обичам, че е грозна и я мразя. Не че исках да я мразя, но просто очаквах да е каквато я помня, а тя бе толкова различна. Затова си го помислих и точно в този миг… Точно когато си го помислих, мама уби Балтазар.

Магнус не спря да говори през цялото време, докато Давид го носеше към къщи. Замлъкна едва когато го положиха в леглото му. Очите му бяха червени от плач, а клепачите — подути.

„Рожденият му ден…“

След малко клепачите му съвсем натежаха и той заспа. Давид го зави, отиде при Стюре в кухнята и се свлече на един от столовете.

— Толкова е уморен. Последните дни го изцедиха съвсем. Почти не спи нощем, а днес… Дойде му в повече. Не може… Как ще се справи?

Стюре не отговори веднага. Поседя мълчалив известно време, а после каза:

— Ще се справи. Ако ти успееш, и той ще успее.

Погледът на Давид пробяга по кухненските стени и се спря на бутилка с вино. Стюре също погледна натам, а после се взря в зет си. Той поклати глава.

— Не, няма да я отворя, колкото и да ми се иска.

— Да, знам, че ти е трудно.

Бавно обсъдиха случилото се в Хеден, но това не им помогна да го разберат по-добре. В района цареше пълен хаос, когато си тръгнаха. Едва ли скоро щяха да допуснат нови посещения за външни лица. Давид отиде да нагледа Магнус. Детето спеше дълбоко. Когато се върна в кухнята, Стюре го заговори.

— Разказах на лекаря за Рибаря.

— Да?

— Това е… — Стюре прокара пръст по плота на масата, сякаш се опитваше да върне времето назад. — Много странно. Или пък напълно нормално. Не съм сигурен.

— Кажи ми най-накрая за какво става дума?

— Ами нали знаеш, книгите ѝ. За бобъра Брюно. Имаш ли ги тук?

Бяха им дали по цял кашон с безплатни бройки от всеки том. Давид извади по един екземпляр и ги сложи на масата. Стюре отвори „Бобърът Брюно откри своя дом“ и посочи към картината, която изобразяваше мястото на бъдещия му бент. Мигът, в който открива, че Водният дух също живее в езерото.

— Водният дух — продължи Стюре и посочи неясната сянка във водата. — Срещала го е. Това започнах да ви разказвам, когато… — възрастният мъж сви рамене. — Тогава едва не се удави. Няколко дни по-късно ми сподели, че… при нея дошло някакво същество.

Давид кимна.

— И на мен го е разказвала. Имала чувството, че трябвало да я прибере. Водният дух.

— Да — каза Стюре. — Тогава… не знам дали самата тя си спомня още, но докато беше малка, го наричаше Рибаря.

— Не, никога не ми е споменавала това име.

Стюре продължи да прелиства книгата.

— По-късно винаги го наричаше Водния дух или просто Нещото, затова си помислих, че може и да е забравила.

— Но сега отново използва Рибаря.

— Да. Спомням си, че… един вид я насърчавахме. Мислехме, че ще ѝ помогне. Нарисува сума ти картини с него. Още тогава обичаше да рисува. И то много.

Давид отиде до гардероба в коридора, извади кашона със стари документи, вестници и рисунки. Спомени от детството на Ева. Тази загадка го поободри малко. Трябваше да открие отговора. Остави кутията на масата и заизважда старите учебници, снимки и рисунки. Стюре подържа доста дълго някои от тях, разгледа с въздишка снимката на десетгодишната Ева с щука в ръце.

— Тя я хвана — продължи Стюре. — Съвсем сама. Помогнах ѝ само да я издърпа. — След тези думи възрастният мъж разтри очи. — Беше… хубав ден.

Продължиха да ровят из кашона. Някои от рисунките имаха дата. Още те разкриваха големия ѝ талант. Едва деветгодишна, Ева вече можеше да изобразява животни и хора много по-добре от Давид сега.

Накрая откриха каквото търсеха.

Една-единствена рисунка от 13 юли 1975. Стюре разгледа набързо и останалите листа, но от Водния дух нямаше и следа.

— Повече бяха. Сигурно ги е хвърлила.

Избутаха останалите неща настрани, а Давид се приближи до Стюре, за да може по-добре да разгледа самотната рисунка по средата на масата.

Стилът на Ева бе още съвсем детински — рибите бяха изобразени като черни черти, а малкото момиченце, вероятно самата тя, имаше непропорционално голяма глава. Вълнистите линии над нея разкриваха, че се намира под водата.

— Усмихва се — рече Давид.

— Да, така е. Усмихва се.

На личицето ѝ се кипреше огромна усмивка, нетипична за детска рисунка. Покриваше го почти наполовина. Нямаше съмнение, че това е едно щастливо дете.

Трудно им бе да разберат на какво се дължи това щастие, като се има предвид кой стоеше до нея. Водният дух или Рибарят. Бе най-малко три пъти по-едър от нея. На мястото на лицето му имаше тъмен овал. Ръцете и краката приличаха на бодлива тел, сякаш цялата фигура бе наелектризирана.

Стюре заговори пръв.

— Каза ми, че не е могла да го разгледа добре, защото непрекъснато променял формата си.

Давид не отговори. Не можеше да откъсне поглед от един детайл на картината. Цялата фигура бе размазана, но не и ръцете. Човек ясно можеше да види всеки един от пръстите им, който завършваше с голяма кука, насочена към усмихнатото момиченце.

— Тези куки — попита Давид. — За какво са?

— Ходихме доста често за риба, когато беше малка — отвърна му той.

— И какво?

— Ами каза ми, че искал да я хване с тях, но не успял. — Стюре посочи пръстите на Рибаря. — В действителност били по-малки, но успяла да ги види ясно.

Продължиха да гледат рисунката мълчаливо. Накрая Давид рече:

— И въпреки това се усмихва.

— Да. Така е.

Остров Гредьо, 17,45

Малер спря лодката при кея на остров Гредьо в шест без петнайсет. Забърза напред към магазина и успя да влезе вътре няколко минути преди да го затворят. Купи мляко с дълъг срок на годност, консерви със супа и няколко различни соса. Макарони и тортелини. Хляб и сирене крема.

Напълни тубите с прясна вода от чешмата зад магазина. В този миг си спомни, че на брега имаше количка с надпис „Магазин за хранителни стоки «Гредьо»“. Едва сега разбра за какво я използваха хората. Зачуди се как да постъпи — дали да се върне и да я вземе, или да се опита сам да свали двете четирийсетлитрови туби и торбите с храна.

Спря се на втория вариант.

След още четирийсет минути преполови пътя до пристанището — налагаше се да спира и да си почива на всеки две-три минути. Тогава реши да отиде за количката. С нейна помощ стигна при лодката за десет минути.

Минаваше седем и започна да мръква. Все още можеше да види гологлавото слънце да наднича над върховете на дърветата, но и то бързаше да се скрие. Нямаше време. Нямаше да може да намери обратния път в мрака, и то без карта. Натовари торбите и тубите в лодката, но отново се видя принуден да си почине, за да не получи сърцебиене.

След това се помоли набързо на Бог и дръпна връвта на мотора, който запали веднага. Подкара лодката към бензиностанцията, но установи, че е затворена. Завърза я, без да спира мотора, и огледа помпите. Нямаше автомат за банкноти или банкови карти. Можеше да купи гориво само ако се върне в магазина. Вдигна тубата за бензин и я разклати — беше наполовина пълна.

Погледна към пътя, водещ до магазина. Нямаше сили да го извърви отново.

Наличното гориво със сигурност щеше да му стигне, за да се върне на острова, но не и за да се прибере след това до къщи.

Може би в къщата на острова имаше гориво? Спомни се, че мярна една туба под кухненската мивка. Защо ли не провери дали е пълна? Все пак бензинът нямаше срок на годност. Сигурно щеше да има поне малко. Резерв за извънредни ситуации, като тази в момента. Да, да, нямаше съмнение, че там ще намери гориво. А даже и да греши, винаги можеха да използват греблата.

Положението изобщо не му харесваше. Трябваше да се върне в магазина. Без гориво щяха да бъдат оставени на…

На какво?

На милостта на природата? На произвола на съдбата?

Не, тубата под мивката просто не можеше да е празна.

Малер се качи в лодката и пое напред, далеч от континента и нормалния живот.

В осем и половина стигна до мястото, където трябваше да свърне на юг. Изобщо не му беше познато. От слънцето бе останала една-единствена кървавочервена ивица над хоризонта, а островите изглеждаха съвсем различно на фона на падналия здрач. Все още виждаше антената на остров Маншер, но като че ли твърде надясно.

„Сигурно трябваше да спра по-рано.“

Обърна лодката и се върна по същия път, откъдето бе дошъл. Все още не можеше да се ориентира. Светлината съвсем угасна. Стана му още по-трудно да преценява разстоянията. Как да различи един голям остров от няколко малки?

Захапа кокалчетата на пръстите си.

Нямаше морска карта, нямаше резервно гориво. Можеше да се ориентира само ако види познатите си острови, но те сякаш се бяха провалили вдън земя.

Намали скоростта, доколкото смееше. Не искаше моторът да изгасне. Опита се да се успокои и да огледа островите. Мислено се върна назад по същия маршрут, по който беше дошъл. Докато следваше пътя на фериботите, не можеше да се загуби. Отново се огледа. Фериботът от Финландия се приближаваше, целият осветен от безброй лампички. Движеше се доста бързо.

Не му се искаше да напусне морския път, но фериботът го принуди. Тръгна бавно към най-близките острови. Ако се сблъскат, никой няма да обвини капитана на големия съд. Малер нямаше дори фенер.

Фериботът премина. В осветените прозорци се мяркаха щастливи лица. Искаше му се да е при тях. Да влети през някой люк, да кацне на бара и да пие, докато съвсем изпразни портфейла си. Да слуша глупави поп-песни и да се заглежда по момичета, които никога не биха се съгласили да му правят компания. Можеше дори да попадне на някой самотен естонец, който да му разкаже тъжната си история, преди алкохолът да помътни съзнанието му с булото на прошка и забрава.

Светлинните на ферибота изчезнаха в далечината и Малер отново остана сам в мрака.

Погледна часовника. Минаваше девет. Повдигна тубата за бензин. Беше почти празна. Двигателят изпухтя, но продължи да боботи, когато Малер я остави обратно на дъното.

„Няма нищо фатално“ — опита се да си внуши той.

В краен случай щеше да му се наложи да прекара нощта на някой остров. Винаги можеше да продължи на следващата сутрин с греблата. Може би бе най-добре да го стори веднага, докато все още имаше малко бензин.

Ана и Елиас сигурно щяха да се притеснят, но щяха да се справят и без него.

Не, вероятно дори щяха да се зарадват.

Завъртя руля и насочи лодката към най-близкия остров.

Район Хеден, 20,50

Едва когато малкото прозорче съвсем посивя, Флора и Петер се зачудиха дали да не излязат навън. Не се чуваха нито звуци, нито гласове и съзнанието им бе празно вече часове наред, но не можеха да са сигурни.

Флора изпадна в шок, когато Петер ѝ отвори вратата. Вярно, че и преди бе доста слаб, но сега бе останал само кожа и кости. Веднага щом влязоха в стаята, се нахвърли върху плодовете в раницата ѝ. Вътре се носеше неприятна воня. В същия миг, в който Флора си помисли, че мирише на тоалетна, Петер ѝ каза с пълна уста:

— Знам. Съжалявам. Не можах да изпразня кофата.

Над нея имаше метнато цяло одеяло, но вонята се процеждаше и през него.

— Петер, не може да живееш така.

„А какво според теб бих могъл да направя?“

Флора се разсмя. Чу ясно гласа му в съзнанието си. Нямаше нужда да говорят на висок глас, докато се намираха тук.

„Не знам“ — помисли си тя.

„Е, хайде да излезем тази вечер.“

Изчакаха още малко. Забавляваха се, като играеха покер с кибритени клечки. Накрая дори се състезаваха кой по-добре ще успее да замаскира мислите си. В началото знаеха точно с кои карти разполага противникът, но после им стана все по-трудно да предвидят ходовете си в хаоса от цифри и песни, които използваха за заблуда.

Когато и двамата усвоиха умението да прикриват мислите си до такова съвършенство, че усещаха болка всеки път, когато се опитваха да проникнат в съзнанието на другия, решиха да изпробват друга тактика. Но нищо не излезе.

— Коя е картата? — попита Петер и вдигна една карта пред очите си.

Флора веднага прочете мислите му: спатия седмица. Продължиха да се опитват да заключат съзнанието си, но безуспешно. Не можеха да спрат телепатичния поток помежду си, можеха само съзнателно да изопачават мислите си.

През тези няколко часа Флора опозна Петер много по-добре, дори по-добре, отколкото на него самия вероятно му се искаше. Същото важеше и за него. И двамата бяха наясно с чувствата, които тази нова информация пораждаше. Към осем часа ситуацията вече бе непоносима — тясното мазе се превърна в истинска стая на мъченията. Поглеждаха все по-често към прозореца с надеждата, че се е стъмнило достатъчно, за да могат да излязат.

В девет без десет в стаята настана пълен мрак, само малкият четириъгълен прозорец все още сивееше.

— Какво ще кажеш, да тръгваме, а?

— Да.

Стана ѝ хубаво, като чу собствения си глас. Словото бе лишено от богатия подтекст и скрития смисъл на мислите. Богатият информационен поток претовари сетивата им до такава степен, че започнаха да усещат ненавист един към друг. Флора научи за латентните му хомосексуални наклонности, за патологичната му свидливост и себеомраза. Видя и вътрешната му борба с тези недостатъци, усети копнежа му за нежност и приятелство, примесен със силен страх. Затова живееше така изолирано.

Нито искаше да го съди, нито го презираше, просто тази прекалена близост ѝ беше неприятна.

Когато излязоха от стаята, Флора се обърна към Петер и го попита:

— Какво ще кажеш да забравим за всичко това?

— Не знам — отвърна ѝ той. — Ще се опитам.

След като констатираха, че наоколо няма жива душа, двамата поеха в различни посоки. Петер отиде да изпразни кофата си и да потърси вода, а Флора се върна на мястото, където видя собствения си образ.

Преди телепатичната им връзка да ги задуши, обсъдиха случилото се с нея. В началото Петер не разбра за какво става въпрос, но Флора му помогна да чуе жуженето в съзнанието си. Тогава си спомни. „И аз имах подобно видение. Но не беше ти, а един вълк.“

— Вълк?

— Да. Голям вълк.

В същия миг пред очите ѝ пробяга някакъв спомен от неговото детство.

„Карам колело по чакълената пътека между елите. Завой, а зад завоя — вълк. На пет метра от нас. С жълти очи, сива козина. Огромен на ръст. Много по-голям от мен. Ръцете ми стискат кормилото, иска ми се да извикам, но не мога. Парализиран съм от страх. Вълкът не помръдва. Знам, че това е краят. Всеки миг ще скочи и ще се нахвърли отгоре ми. Той обаче просто ме поглежда и изчезва в гората. Панталоните ми се затоплят — изпуснал съм се. Минават още няколко минути, но аз не мога да помръдна от мястото си. Най-накрая се обръщам и тръгвам назад. Не посмявам да продължа напред.“

Споменът беше толкова наситен, че Флора за малко да се напишка. Добре че успя да се осъзнае и да си върне контрола върху тялото си.

„За мен смъртта е вълк“ — помисли си Петер. Флора осъзна, че видението ѝ не бе някаква шега на подсъзнанието ѝ — смъртта беше самата тя.

Смъртта има много различни лица — Косач, Лодкар, ухилен скелет или стара негърка. За Флора тя бе нещо като сестра близначка. Тази мисъл ѝ мина през ума за първи път преди няколко години, когато стоеше пред огледалото със запалена свещ и се опитваше да извика духа на Дама Каро. През цялото време виждаше единствено собственото си отражение. Така се роди илюзията.

Районът бе тих и пуст. Бяха прекарали ток до уличните лампи и някои от тях светеха. Флора вървеше внимателно напред през сенките, но предпазливостта ѝ бе излишна. Наоколо не се мяркаше жива душа, всички прозорци бяха тъмни и целият район повече от всякога напомняше за призрачен град.

Призрачен град.

Така си беше. Тъмните апартаменти бяха пълни с мъртъвци. Които седяха, лежаха, стояха или просто крачеха напред-назад. Най-странното бе, че изобщо не се страхуваше от тях. Дори напротив. Ехото от стъпките ѝ караше стените да шептят и внасяше покой в душата ѝ — струваше ѝ се, че е попаднала в гробищен парк, сред приятели. Боеше се единствено жуженето да не се върне.

Не таеше надежди, че ще намери дядо си. Искаше да открие 17 В, но и това се оказа трудна задача. Не можеше да разбере логиката в номерирането на блоковете. В момента се намираше в най-близкото до оградата междублоково пространство. Оттук започваше номерацията.

Някаква врата се отвори. Флора застина, прилепи се до стената и затаи дъх. В първия миг не можа да разбере защо свръхчувствителното ѝ обоняние не я е предупредило за опасността, но след това видя, че човекът е един от пробудените. Въпреки че все още ги смяташе по-скоро за приятели, пулсът ѝ се ускори и тя още по-силно притисна гръб към стената, сякаш се надяваше да изчезне в сянката ѝ.

Мъртвият, или мъртвата, не можеше да види дали е мъж, или жена, спря пред входа и започна да се олюлява напред-назад. Направи няколко крачки надясно и отново спря. След това тръгна наляво и спря. Огледа се. Още една врата се отвори в далечината и от нея също се показа мъртвец. Той тръгна веднага към средата на двора и застана под една от лампите.

Флора потръпна, когато входната врата до нея изскърца. Този път беше жена с дълга сива коса. Болничната нощница бе твърде широка за кокалестото ѝ тяло. Пробудената направи няколко крачки напред. Съвсем бавно, сякаш стъпваше боса по лед.

Флора затаи дъх. Мъртвата се обърна сковано и насочи празния си поглед към нея. Но явно не я забеляза или просто не ѝ обърна внимание. Вместо това се загледа в мъртвеца, който стоеше под лампата, и светлината я примами, сякаш беше нощна пеперуда. Флора зяпна от изненада. Мъртвата ѝ напомни за жена, която току-що е видяла любимия си и полита към него на крилете на сила, по-голяма от смъртта.

Към тях се присъединиха още мъртви. От някои от блоковете излезе само по един пробуден, от други — по двама или трима. Когато под лампата се събраха около петнайсетина души, се случи нещо, което изпълни Флора с истинско страхопочитание. Бе толкова изконно и древно, че съзнанието ѝ отказваше да го проумее.

Не можа да види кой започна пръв, но постепенно всички тръгнаха в кръг по посока на часовниковата стрелка. От време на време се сблъскваха или някой изпадаше встрани от пръстена, но веднага бързаше да се върне в редицата. Вървяха в кръг, а сенките им се плъзгаха по стените на блоковете. Мъртвите танцуваха.

Флора си спомни, че е чела нещо подобно за горилите в плен. Ако някой поставеше прът в клетката им, скоро всички се нареждаха около него и започваха да го обикалят. Това бе най-примитивният от всички ритуали. Да почетеш оста на центъра.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Погледът ѝ се замъгли. Дълго стоя като хипнотизирана на мястото си и се взира в мъртвите, които продължаваха да се движат монотонно в кръг. Ако някой ѝ кажеше, че именно този танц кара земята да се движи, тя със сигурност щеше да се съгласи.

Накрая успя да се изтръгне от опиянението си и се огледа наоколо. В много от прозорците се бяха появили бледи овални лица. Един вид публика. Явно бяха твърде слаби, за да излязат навън или пък просто не искаха да участват в церемонията. Нямаше как да разбере. Каза си, без дори сама да разбира смисъла на думите си:

— Значи така стоят нещата.

Изправи се, за да продължи напред. Може би щеше да види същия театър и в останалите дворове. Успя да направи само няколко крачки, преди отново да спре.

Усети, че към района се приближават хора. Живи хора. Колко ли бяха на брой? Четирима-петима. Идваха откъм оградата, от същата посока като нея самата.

Едва сега, когато усети гласовете на съзнанието им, разбра, че е била права — тук нямаше никой друг, освен нея и Петер, нито пазачи, нито лекари.

Върна се на предишното си място и се концентрира в опит да прочете мислите на приближаващите се. Стомахът ѝ се сви на буца от страх. Усети ужаса им, примесен с възбуда. Успя да разграничи обърканите им послания и установи, че принадлежат на пет души. В същия миг ги видя да влизат в района.

Наистина бяха пет — петима младежи. Още бяха твърде далеч, за да може да ги разгледа добре, но видя, че носят нещо в ръце. Бастуни или… Не. Флора се хвана с ръце за корема, призля ѝ от страх. Видя съвсем ясно — в ръце държаха бейзболни бухалки. Мислите им бяха толкова превъзбудени и объркани, че не можеше да ги прочете, но разбра, че са пияни.

Мъртвите продължаваха да танцуват, сякаш не бяха забелязали новодошлите. Едно от момчетата извика:

— Какво, по дяволите, правят?

— Май си мислят, че това е дискотека — отвърна му някой.

— Дискотека за зомбита!

Младежите се разсмяха, а Флора си помисли отчаяно: „Едва ли смятат… не биха могли…“ Но знаеше, че не само могат, но и ще го сторят. Едно от момчетата се огледа. Олюляваше се напред-назад, почти като пробудените.

— Чуйте — рече той. — Тук май има някой.

Другите замлъкнаха и се огледаха. Флора стисна зъби и застана абсолютно неподвижно. Не бе свикнала другите да могат да четат мислите ѝ. Опита се да заключи съзнанието си. Не успя и реши да използва същата тактика, както срещу Петер.

— Все тая — рече един от тях и врътна глава.

Приближиха се към мъртвите. Някаква раница тупна на земята.

— Веднага ли ще ги подпалим?

— Не — възрази един от другарите му. — Нека да ги изпитаме първо.

— Колко са грозни, а?

— Ще ги загрозим още повече.

Младежите се спряха само на няколко метра от мъртвите, които прекратиха танца си и се обърнаха към тях. Сърцата им се изпълниха с още по-силен страх и ненавист.

— Здравейте, сладури! — извика един от младежите.

— Оо — промълви друг, а пред очите на Флора се изниза кадър от филма „Заразно зло“. Последваха го още много сцени от различни филми и игри. Затова бяха дошли тук — да се позабавляват малко.

„Не мога…“

Преди да успее да вземе съзнателно решение — мислите на младежите я объркваха, — Флора инстинктивно се изправи и извика:

— Ехо!

Младежите се обърнаха едновременно към нея и придобиха съвсем комичен вид. Флора излезе на светло. Краката ѝ трепереха и колкото и да се напрягаше, не можеше да ги накара да спрат. Тръгна напред към уличната лампа и отново спря.

— Искам само да знаете, че ви наблюдавам — рече им тя.

Не можа да измисли нищо друго. Същевременно знаеше, че гласът и мислите ѝ издават страха ѝ. Младежите бяха дошли тук с една-единствена цел — да унищожават. В съзнанието им нямаше място за състрадание или срам.

— Момиче! — извика един от тях.

Флора усети как и петимата забиха жаден поглед в тялото ѝ, почувства и сластта им, желанието да я скъсат от чукане сега или след като довършат започнатото. Отстъпи инстинктивно назад.

— Прибирай се вкъщи да си лягаш — извика ѝ водачът им и замахна с бухалката към нея. — Иначе рискуваш да се опариш.

— Не можете да постъпите така!

Младежът се усмихна широко. Косата му бе зализана назад, усмивката — някак заучена. Носеше светлосиня риза и изискани дънки. Всички младежи бяха облечени в един и същи стил и приличаха по-скоро на студенти от Висшия икономически институт43, отколкото на банда, тръгнала на линч. Сякаш излизаха от някой банкет и им се искаше още да се позабавляват.

— Цитирай ми кой закон го постановява… — продължи младежът, а в съзнанието на Флора изкристализира образът на по-възрастен мъж, вероятно баща му, който седеше, облечен в костюм, край кухненската маса и тържествено заявяваше, че „докато законът не се промени, пробудените са напълно беззащитни; все пак официално се водят мъртви“. В този миг един от приятелите му го прекъсна и извика:

— Маркус, внимавай!

Докато младежите гледаха Флора, пробудените бяха започнали да се приближават към тях, водени от омразата им. Пръв ги достигна един дребен старец, с цяла глава по-нисък от въпросния Маркус. Той протегна ръце и го хвана за ризата.

Ризата изпращя, Маркус отскочи назад, погледна дупката и извика:

— Как смееш да късаш дрехите ми, проклетнико!

След това замахна с бухалката към главата на мъртвеца.

Тя се стовари със съвършена прецизност върху ухото на пробудения. Чу се пукане, като от счупен сух клон, старецът полетя назад, завъртя се във въздуха и се строполи върху асфалта с главата надолу.

Маркус вдигна ръка във въздуха като за „дай лапа“ и един от другарите му отвърна на жеста му. В следващия миг всички заедно се нахвърлиха върху плячката си.

Флор не можеше да се помръдне. Бе като парализирана, но не само от страх — жаждата им за кръв и омразата им бяха толкова силни, че задушаваха мислите ѝ. Нямаше сили да се съпротивлява. Стоеше и ги наблюдаваше.

Мъртвите изобщо не можеха да се мерят с петимата млади, яки младежи. Строполяваха се на земята един по един под триумфалните им възгласи. Флора имаше чувството, че пробудените са някаква стена, която трябва да се срине на парчета, за да може да я отнесат в чували надалеч. Младежите продължиха да млатят нещастниците дори и след като те изпопадаха безпомощни на земята. Пробудените не се опитваха да се защитят, но дори и без крака продължаваха да пълзят към младежите, които им нанасяха неспирно удар след удар. Отново се чу пукане и пращене, но и това не ги пречупи. Продължиха да се движат, просто по-бавно.

Младежите хвърлиха бухалките си и отстъпиха няколко крачки назад от пълзящата пред краката им маса. Един от тях извади пакет цигари и предложи по една на останалите. Известно време стояха, пушеха и наблюдаваха шедьовъра си.

— По дяволите! — ядоса се един от тях. — Май успяха да ме ухапят.

Протегна ръка и посочи тъмното петно на фона на светлия плат. Останалите запристъпяха назад с престорена уплаха.

— О, не! Заразно ли е?

Ухапаният се усмихна несигурно и отвърна:

— Стига глупости. Мислите ли, че ми трябва инжекция против тетанус?

Приятелите му усетиха неговото притеснение и продължиха да се шегуват, че скоро ще се превърне в зомби, жадно за човешка плът. Момчето се ядоса и им извика да млъкнат. Това ги развесели още повече. В този миг ухапаният направи нещо неочаквано, вероятно за да им докаже, че всъщност изобщо не му пука. Приклекна до едно от смачканите човешки тела — беше някаква старица, чиято прекършена ръка лежеше върху врата ѝ. Доближи ранената си ръка до устата ѝ и я подкани:

— Хайде, хапи. Ам, ам.

Старицата започна да премлясва като риба на сухо с разбитата си уста, от която стърчаха няколко зъба. Младежът се усмихна и в същия миг най-съкровеното желание на Флора се сбъдна. Старицата замахна с другата си ръка, хвана тази на момчето и заби зъби в месото му.

То изпищя, олюля се, но накрая успя да се изправи. Зъбите останаха забити в ръката му, старицата полетя нагоре като парцалена кукла и увисна до тялото му.

— Помогнете ми, по дяволите! — извика младежът и замята ръка напред-назад.

Тялото на старицата бе напълно натрошено, приличаше на кожен чувал, пълен с кокали, но тя не отслаби захапката.

Останалите младежи хвърлиха цигарите си, хванаха бухалките и я заудряха. Нямаше здрави кости, които да натрошат. Дървото се удряше в меката отпусната плът като в мокър килим. Накрая успяха да я ударят по рамото и устните ѝ се разтвориха.

Раненият младеж разтърси ръка и закрещя от погнуса — старицата бе успяла да отхапе голямо парче месо от долната част на ръката му. Той започна да подскача нагоре-надолу и да тропа с крака по земята, сякаш се опитваше да отлети, да се махне оттук и да изчезне.

По ръката му се стичаше кръв. Маркус свали ризата си, откъсна раздрания ръкав и се приближи до момчето.

— Трябва да притиснем раната…

Раненият остана глух за думите му. Вместо това трескаво зарови в раницата си и извади няколко пластмасови бутилки, отвори ги и заизлива съдържанието им върху купчината от пълзящи тела.

— Сега ще ви дам да разберете, проклетници! — извика той, обиколи целия куп и изпразни и двете бутилки. — Да ви видя сега как ще хапете!

Флора усети как парализата напуска тялото ѝ. Останалите четирима се бяха поуспокоили, уморени от тежкия бой. Единствено раненият бе изпаднал в пълна истерия, а мислите му прорязваха съзнанието ѝ като трион.

„Не…“

Не беше това. Звукът се бе върнал. Нямаше какво да стори — не можеше да спре младежите, бе твърде късно. Огледа се наоколо и видя образа си, запътил се към уличната лампа. Все още ѝ бе трудно да го гледа, някаква сила ѝ нашепваше да сведе очи, но този път Флора не ѝ се поддаде. Изпрати жуженето по-надълбоко в съзнанието си и освободи мислите си.

„Направи нещо, направи нещо“ — помисли си тя, загледана в странната си близначка, която вече стоеше до купчината с трупове. Младежите точно вадеха кутия кибрит от раницата си. Не я виждаха. Очевидно само чуваха нещо. Флора забеляза с крайчеца на очите си как започнаха да тръскат глави, а някой извика:

— Какво, по дяволите, е това…

Смъртта разтвори ръце като за прегръдка, а Флора повтори като хипнотизирана движенията ѝ. Младежите запалиха една клечка, смъртта пристъпи сред телесната маса, наведе се надолу, протегна длани и започна да ги прибира един по един, като горски плодове.

Кибритената клечка полетя във въздуха, а Флора изкрещя:

— Внимавай, махни се оттам!

В мига, в който кибритената клечка докосна купчината трупове, Смъртта вдигна глава и погледна Флора в очите. Бяха като две копия. В очите ѝ нямаше нищо зловещо и мрачно, бяха като тези на Флора. Погледите им се сляха за секунда и разкриха тайните им. В следващия миг бензинът експлодира и огнената стена ги раздели.

Младежите стояха като парализирани и гледаха втренчено кладата. Огнените езици стигаха почти до покривите на блоковете. След няколко секунди бензинът се изпари и огънят се впи в мъртвите тела. Болничните дрехи и човешкото месо зацвъртяха овъглени.

— Хайде, да се махаме!

Погледаха огъня още малко, сякаш се опитваха да запечатат спомена за него завинаги в съзнанието си, обърнаха се и побягнаха. Маркус спря за миг, погледна Флора и вдигна показалец, понечи да каже нещо, но се отказа и се затича зад останалите. След няколко минути телепатичната връзка между тях изчезна.

Огнените езици изгаснаха. Жужащият звук изчезна, явно Смъртта си бе тръгнала. Флора се приближи до жарта и усети силната, сладникава миризма, която се издигаше към небосклона. Мъртвите тела бяха съвсем изпосталели и не можаха да подхранят гладните пламъци.

Всичко беше черно. Телата на пробудените, отишли си за втори път от този свят, лежаха скупчени и свити с прибрани лакти и насочени нагоре юмруци, готови да се боксират с тъмнината. Миризмата им задуши Флора и тя запуши уста с част от сакото си.

„Допреди миг танцуваха.“

В гърдите ѝ сякаш се отвори цяла бездна от тъга — от страхопочитанието пред танца им не остана и следа. Тъга за целия човешки род и земния му път. През съзнанието ѝ отново пробяга същата мисъл, но сега звучеше другояче.

„Така стоят нещата.“

Кафе-театър „Нора Брюн“, 21,00

Давид остави Стюре да го убеди да отиде на работа и вече съжаляваше. Лео наистина бе махнал номера му от програмата и дори му бе оставил съобщение на телефонния секретар, но Давид не го прослуша. Взе си една бира и се присъедини към останалите в кухнята. Засипаха го със съболезнования. Смехът и шегите стихнаха веднага щом влезе при колегите си.

Тук нямаше форум за сериозни разговори. Без шеги настъпваше мълчание. Поотделно комиците изпитваха и радост, и скръб — като всички останали нормални хора, но заедно се превръщаха във весела тайфа, неспособна да загърби сатирата и иронията.

Точно преди представлението да започне, Бени Мелин се приближи до него и му каза:

— Виж, надявам се да не ме разбереш криво… но съм подготвил няколко номера с пробудените.

— Спокойно — отвърна му Давид. — Давай по план.

— Добре — зарадва се Бени, а лицето му светна. — Това е един вид новина номер едно и няма как да я пропусна.

— Разбирам.

Давид усети, че на Бени му се иска да изпробва някои от шегите си върху него, затова вдигна чашата си, пожела му късмет и се отдръпна. Колегата му се нацупи. И двамата много добре знаеха, че тази реплика е табу. Вместо късмет си пожелаваха да си счупят някой крак или друг крайник. Всичко друго граничеше с лична обида.

Давид седна на бара. Барманът му кимна, но никой не дойде да си побъбрят. Давид свали чашата си и помоли Лео да я напълни за втори път.

— Как си? — попита го Лео, докато натискаше крана.

— Справям се някак — отвърна му Давид.

Лео остави халбата на плота. Знаеше, че няма да получи по-изчерпателен отговор, затова избърса ръце в една кърпа и каза:

— Прати ѝ много поздрави, когато се оправи.

— Непременно.

Давид усети, че всеки миг ще се разплаче, обърна се с гръб към бара и с лице към сцената и изпи жадно половината халба. Стана му по-добре. Накрая остана сам, без някой да се преструва, че се опитва да го разбере.

„Смъртта ни отчуждава един от друг.“

Сценичното осветление светна, Лео поздрави всички с добре дошли и ги подкани да се обърнат към сцената и да посрещнат с ръкопляскане конферансието Бени Мелин.

Заведението бе пълно, а овациите, които съпроводиха Бени до сцената, събудиха у Давид желанието да се върне в този така реален нереален свят.

Бени се поклони леко и в залата настъпи тишина. Нагласи статива на микрофона, първо леко нагоре, после леко надолу, за да го върне най-накрая в първоначалната му позиция, и започна:

— Не знам какво мислите по този въпрос, но аз лично леко се притеснявам за Хеден. Цял квартал, пълен с мъртъвци.

Тишина, изпълнена с напрегнато очакване. Всички бяха притеснени от случващото се в Хеден и сега се уплашиха, че може би ще научат някой нов, невероятен факт, за който не бяха чували.

Бени сбърчи чело, сякаш разсъждаваше над изключително сложен проблем.

— Ако трябва да съм честен, има само едно нещо, което искам да знам.

Изкуствена пауза.

— Дали сладоледаджията44 ще се отбие при тях с камиона си, или не?

Облекчен смях. Без аплодисменти — шегата не беше достатъчно добра.

— А ако реши да ги посети, дали ще успее да продаде нещо?

— А ако продаде, то какво ли ще е то?

Бени махна с ръка и изрисува във въздуха контурите на филмово платно, което привлече всички погледи.

— Представете си. Стотици мъртъвци, подмамени навън от домовете си, от… — Бени засвири позната мелодия, която известяваше пристигането на сладоледената кола, а в следващия миг се превърна в клатушкащо се напред зомби. Хората се разсмяха, когато Бени изстена: — „Пигелиииин, пигелиииин“45

Залата експлодира от аплодисменти.

Давид изпразни чашата си и изчезна зад бара. Нямаше сили да изгледа представлението. Знаеше, че Бени и публиката бяха в пълното си право да се смеят над новините на деня, но никой не можеше да го накара да участва в шоуто им. След миг вече беше на улицата. Зад гърба му отекна нова вълна от аплодисменти и той забърза, нетърпелив да се махне надалеч оттук.

Шегите сами по себе си не бяха толкова мъчителни. Животът има нужда от тях, за да продължи напред. Но всичко се разви толкова бързо. След потъването на ферибота „Естония“ трябваше да измине половин година, преди някой дори да посмее да спомене думите „буксир“ и „ферибот“ в подобен контекст. След атентата срещу Световния търговски център минаха само няколко дни, преди да пуснат шегата за новата нискобюджетна компания „Талибан еъруейс“. На всичкото отгоре хората я приеха със смях. Беше толкова далеч от тях, че им бе трудно да го повярват.

Очевидно пробудените се числяха към същата категория. Бяха толкова нереални, че нямаше нужда да се отнасят с уважение и почит към тях. Затова Давид смути комиците с присъствието си. Върна ги към реалността. Истината обаче бе една. За незасегнатите пробудените бяха една голяма шега.

Мина покрай спрените нагъсто коли на улица „Сюрбрюнсгатан“ и отново си представи обезглавеното тяло на Балтазар в скута на Ева. Зачуди се дали някога отново ще може да се пошегува с каквото и да било.

Разходката от „Нора Брюн“ до къщи изпи и последната капка от силите му. Бирата къркореше в корема му, а с всяка стъпка сякаш бележеше победа над себе си. Искаше му се да свие в най-близкия вход и да проспи последните остатъци от този ужасен ден.

Наложи му се да се подпре на стената на стълбището и да си почине няколко минути, преди да продължи нагоре. Не искаше Стюре да се притесни, като види в какво състояние е, и да реши да пренощува при тях. От все сърце желаеше да остане сам.

За късмет Стюре не каза нищо. Съобщи му, че Магнус все още спи и че той самият смята да се прибира вкъщи.

— Добре — отвърна му Давид. — Благодаря за всичко.

Стюре го погледна изпитателно.

— Ще се справиш ли?

— Ще се справя.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Давид бе толкова уморен, че говорът му заприлича на Евиния — можеше единствено да повтаря думите на Стюре като папагал. Прегърнаха се за довиждане. Този път Давид пое инициативата и за няколко секунди подпря глава на гърдите на Стюре.

Изпрати тъста си и се върна обратно в кухнята. Погледна към бутилката с вино, но си каза, че е твърде уморен, за да пие. Отиде да види Магнус и се загледа в телцето на спящото дете — синът му не се бе помръднал и на милиметър, откакто го остави. Продължаваше да спи с ръка под главата, а очите му се движеха бързо под тънките клепачи.

Давид се пъхна внимателно в леглото и се намести някак в малкото останало свободно пространство между стената и Магнус. Мислеше да полежи така само няколко секунди, загледан в тънкото рамо, което стърчеше над завивките, но затвори очи, замисли се и… заспа.

Остров Тумаскоб, 21,10

Малер стъпи на най-близкия остров и видя навигационната табела. Дъските ѝ бяха съвсем избледнели и затова я бе пропуснал в мрака. Заливът бе точно пред него. Върна се в лодката и запали мотора. Той изрева, задави се и замлъкна.

Малер вдигна тубата, наля нов бензин и отново запали. Дори успя да се върне в открито море, преди двигателят да угасне.

Отпусна ръце на коленете си и се загледа в островите, които синееха меко в летния здрач. Няколко дървета стърчаха над ниските острови и извисяваха черните си силуети към небето, точно като в някой документален филм за Африка. Чуваше се единствено далечното боботене на фериботните двигатели.

„Положението не е чак толкова безнадеждно.“

Нищо че бе останал без бензин, поне вече можеше да се ориентира. Щеше да му отнеме около половин час да се върне при Ана с гребане. Нямаше нищо страшно, морето беше съвсем спокойно. Най-важното бе да запази спокойствие.

Свали греблата във водата и замахна. Понесе се бавно напред, като гребеше с накъсани резки движения. Гърдите му поемаха жадно хладния въздух. След няколко минути се почувства в свои води и продължи да гребе с лекота. Сякаш бе в състояние на медитация.

„Ом мани падме хум, ом мани падме хум…“

Греблата избутваха лодката напред към хоризонта.

След около двайсетина минути му се стори, че чува плач на сърна. Вдигна греблата от водата и се заслуша. Ето го отново, същия звук. Не, не беше сърна, а… писък. Не можеше да разбере откъде точно идва, ехото го препращаше от остров на остров. Но предположи, че идва от…

Бързо свали греблата във водата и започна да загребва по-силно. Наоколо отново се възцари тишина. Нямаше съмнение, че писъкът идваше от остров Лабшер. По гърдите му изби пот, а спокойствието му мигом се изпари. Каква ти медитация, тялото му се превърна в разярен пъплещ мотор.

„Трябваше да взема гориво…“

Устата му се напълни със слузеста слюнка и той я изплю върху двигателя.

— Проклета машина!

Вината обаче бе изцяло негова. Само и единствено негова.

За да спести време, изкара лодката направо на брега и с усилие се измъкна от нея. Обувките му се напълниха с вода и започнаха да жвакат, докато вървеше нагоре към къщата. Цареше пълен мрак, човек едва можеше да различи тъмния ѝ силует на фона на дълбокото синьо небе.

— Ана! Ана!

Не последва отговор. Външната врата бе залостена. Малер я дръпна силно и в първия момент тя му се опря, но след това поддаде. Той подскочи и закри лицето си с ръка, уплашен, че някой ще се опита да го удари. Противникът му се оказа счупена дръжка на метла, която изскочи навън и заподскача надолу по склона.

— Ана?

И тук пълен мрак. Минаха няколко секунди, преди очите му да свикнат с него. Вратата на спалнята бе затворена и на кухненския под лежеше… купчина сняг. Малер запримигва невярващо към купчината и постепенно осъзна, че това е Ана, която седи на пода с одеяло в ръце.

— Ана, какво има?

От прегракналото ѝ гърло се откъсна само тих шепот.

— Беше тук…

Малер се огледа. Лунната светлина бе твърде слаба, за да освети добре вътрешността на къщата. Наостри уши и се ослуша, но и в другата стая цареше тишина. Знаеше, че Ана ужасно се страхува от животни, и въздъхна раздразнено:

— Да не би да си видяла плъх?

Дъщеря му поклати глава и промълви нещо нечленоразделно. Малер ѝ обърна гръб и тръгна към другата стая, но тя го спря и посочи към малката брадва в краката си.

— Вземи я.

След това запълзя по пода с одеялото в ръце, затвори външната врата и я подпря с гръб. Едната ѝ ръка се вкопчи в дръжката. В стаята настъпи непрогледен мрак.

Малер вдигна брадвата.

— Какво, по дяволите, се е случило?

— … удавените…

— Какво?

Ана събра сили и изграчи:

— Един мъртвец. Труп. На удавен.

Малер затвори очи, опита се да си спомни какво имаше в кухнята и се сети, че бе видял фенер на плота. Запристъпя несигурно напред в мрака и накрая успя да хване тежката му дръжка.

„Батерии…“

Включи фенера, от единственото му око се разля светлина и освети цялата кухня. Малер насочи лъча към стената до Ана, за да не я заслепи. Дъщеря му приличаше на привидение. Челото ѝ бе покрито с мокра от пот коса, а празните ѝ очи се взираха в нищото.

— Татко — прошепна тя, без да го погледне. — Трябва да оставим Елиас… да си отиде.

— Какво говориш? Къде да отиде?

— Да… заспи завинаги.

— Тихо, сега ще…

Открехна вратата на другата стая и я освети. Нямаше никой.

Забеляза, че прозорецът на другата стена бе счупен. Разбитите стъкълца по масата и пода заблестяха, огрени от лъча на фенера. Присви очи. На масата имаше нещо. Плъх. Приближи се към него.

„Не, не е плъх…“

Беше ръка. Отсечена ръка. Покрита с нефелна, сбръчкана кожа. Показалецът бе съвсем изгнил отгоре и Малер видя тънката му бяла кост.

Преглътна и побутна ръката с брадвата. Тя се търкулна леко през счупените стъкла и застина. Малер изсумтя. Какво всъщност очакваше? Че ще подскочи и ще го хване за гърлото? Насочи фенера навън през прозореца, но наоколо се виждаха единствено скали, стърчащи над ниските хвойнови храсти.

— Добре — върна се той при Ана. — Ще изляза да огледам.

— Не…

— А какво предлагаш да правим? Да легнем да спим и…

— … зло…

— Какво?

— То е зло.

Малер сви рамене и вдигна брадвата.

— Ти ли…?

— Нямах избор. Искаше да влезе вътре.

Адреналинът, който нахлу в сърцето му след вика на Ана, започна да губи сила. Малер усети вълчи глад. Изпъшка и се отпусна на пода до Ана. Придърпа към себе си хладилната чанта, измъкна един пакет кренвирши и изгълта два. След това го подаде на Ана, която сбърчи чело.

Малер изяде още два кренвирша, но имаше чувството, че с всяко движение на устата си огладнява все повече. Накрая успя да погълне мазното месо и отново се обърна към дъщеря си.

— Елиас?

Ана погледна към одеялото в ръцете си и отвърна:

— Уплашен е.

Гласът ѝ трепереше, но звучеше по-ясно от преди.

Малер извади пакет с канелени кифлички и изяде пет. Преглътна с мъка лепкавите хапки. Изпи няколко глътки мляко направо от кутията, но гладът продължаваше да го мъчи. Единствената разлика бе, че му стана тежко от всички тези кренвирши и кифли. Облегна се назад и легна на пода, за да помогне на храната да се разпредели по-равномерно.

— Искам да се приберем у дома — рече Ана.

Малер освети тубата под кухненския плот.

— Ако е пълна с бензин, няма проблем. Иначе не може.

— Да не би да сме останали без бензин?

— Ами…

— Мислех, че…

— Не ми останаха сили и за това.

Ана не каза нищо. Мълчанието ѝ му се стори по-страшно от упрек. В гърдите му се надигна гняв.

— Не съм се спрял, откакто…

— Сега не е моментът — рече Ана. — Недей.

Малер прехапа устни, обърна се и запълзя към тубата с бензин. Вдигна я — беше съвсем празна.

„Проклети идиоти — помисли си той. — Как може да нямат резерв.“

Чу как Ана се изсмя и си спомни, че можеше да чува мислите му. Изправи се бавно на крака и хвана фенера и брадвата.

— Смей се ти — каза ѝ той. — Ще изляза и…

Махна с брадвата към вратата. Ана не помръдна.

— Би ли ме пуснала?

— То не е като Елиас — отвърна му тя. — Било е само и…

— Би ли се отместила от вратата?

Ана го погледна в очите.

— Какво ще правя? — попита го тя. — Какво ще правя, ако нещо се случи?

Малер се разсмя горчиво.

— Това ли те притеснява? — Извади мобилния си телефон от джоба, включи го и въведе ПИН-кода. След това ѝ го подаде с думите: — Едно, едно, две. В случай че се наложи.

Ана огледа телефона, констатира, че има обхват, и заяви:

— Хайде да се обадим веднага.

— Не — възпротиви се Малер и посегна към слушалката. — Или ще си го взема обратно.

Ана въздъхна и го скри под одеялото.

— Няма да го използваш, нали?

Ана поклати глава и се отмести от вратата.

— Татко, не постъпваме правилно.

— Напротив.

Възрастният мъж отвори вратата и освети най-близките скали, тревата и малиновите храсти. Когато лъчът попадна върху горичката от елша между къщата и водата, забеляза някакъв човек, който лежеше върху скалите в началото на залива. Фенерът бе излишен. Лунната светлина беше достатъчно силна, за да разкрие контурите на бялото му тяло с глава във водата.

— Виждам го — съобщи той.

— Какво смяташ да правиш?

— Да го прогоня.

Малер излезе от къщата. Ана не затвори вратата, както и очакваше. Направи няколко стъпки към съществото и се обърна. Ана седеше на прага, гушнала одеялото, и го следеше с поглед.

Може би трябваше да се зарадва, да се трогне, но имаше чувството, че дъщеря му го изпитва. Ана не му вярваше и просто искаше да провери дали няма да се провали за пореден път.

Когато се приближи до брега и премина покрай лодката, разбра какво всъщност прави съществото. Пиеше вода. Лежеше по корем и загребваше с шепа от морето.

Малер загаси фенера, запрокрадва се тихо по мокрите водорасли и стисна по-силно брадвата.

„Да го прогоня.“

Това щеше да стори. Да го разкара оттам.

Бе на десет метра от съществото, когато то се изправи. Беше като човек, изгубил всичко човешко. Лунната светлина разкри прояденото му тяло. Слабият южен бриз довя до носа му миризмата на прогнила риба. Малер прецапа през една туфа тръстика и се изкачи на скалата, където го чакаше удавеният. Бе наклонил глава на една страна, сякаш не можеше да повярва на очите си.

„Очи?“

Съществото нямаше очи. Въртеше главата си, сякаш душеше или се опитваше да улови звука от стъпките му. Малер вече бе само на няколко метра от него, когато забеляза, че плътта на гърдите му е проядена и ребрата му стърчат навън. Забеляза, че нещо вътре помръдва и ахна. Нима сърцето му биеше?

Вдигна брадвата и запали фенера. Насочи го към съществото, за да го заслепи, все пак не бе изключено да вижда. Тялото му беше восъчно бледо на фона на тъмното море. Малер разбра какво бе зърнал преди миг. В гръдния му кош имаше дебела черна змиорка, която като че ли се опитваше да прегризе плътта му, за да излезе на свобода.

Подтикнат от някакъв вроден рефлекс, Малер се извърна настрани в опит да скрие погнусата си, и повърна цялата си вечеря. Смесицата от кренвирши, кифлички и мляко полетя към скалите и оттам към водата. Стомахът му не се бе успокоил напълно, но Малер реши отново да застане с лице към съществото.

Повърнатата храна все още се стичаше надолу по треперещата му челюст. Видя как змиорката дъвче гърдите на мъртвеца и чу мокрото ѝ тяло да се плъзга в затвора от леш. Избърса уста, но продължи да трака със зъби.

Бе толкова погнусен, че съзнанието му се изпълни с безгранична ненавист. Единствената му мисъл бе как да премахне и унищожи това дяволско изчадие от лицето на земята.

„Ще го убия… Ще го убия…“

Пристъпи към съществото, което тръгна към него. Движеше се бързо, много по-бързо, отколкото човек можеше да предположи, като гледаше разложеното му тяло. Костите му почукваха по скалата. Въпреки сляпата си ярост Малер несъзнателно отстъпи назад. Заради змиорката. Нямаше да позволи на угоеното ѝ с човешка плът тяло да го докосне.

Продължи да върви назад и се подхлъзна върху собственото си повръщано. Брадвата полетя от ръката му и изтупка тихо върху камъните. Темето му се удари в земята, а вратът му се изви назад. Пред очите му заблестяха светкавици. В мига преди мракът да го погълне, усети ръцете на съществото върху тялото си.

Остров Лабшер, 21,50

Ана видя всичко. Видя как баща ѝ падна по гръб на скалата и чу главата му да се удря в земята. В следващия миг съществото се надвеси над него. Жената скочи на крака, без да пуска Елиас от прегръдката си.

„О, Боже, не! Проклето…“

Съществото вдигна глава и погледна към тях, а гласът на Елиас прозвуча в съзнанието ѝ.

„… не го обиж… не го обиждай…“

Ана подсмръкна и направи няколко крачки напред. Нещо издрънча в краката ѝ, но тя не му обърна внимание, а продължи надолу към лодката и удавника, който душеше баща ѝ.

„… Проклета гнус…“

„… не го обиждай…“

Прав беше. Разбираше, че е прав. Съществото ги наблюдаваше от скалата, докато двамата с Елиас лежаха в леглото. Едва когато Ана се приближи до прозореца и му се разкрещя да се маха, когато изля омразата и погнусата си върху му, едва тогава то счупи стъклото. Именно страхът ѝ го накара да я последва нагоре към хижата и да се опита да влезе.

Когато съзнанието на баща ѝ се изпълни с омраза, когато мисълта за змиорката в гръдния кош на удавника взе надмощие, Ана се опита да използва телепатията помежду им и да му внуши да прогони всички негативни емоции. „Не го обиждай.“ Но не успя и сега нямаше връщане назад.

Беше ѝ трудно да мисли позитивно, когато го гледаше как убива баща ѝ. Много трудно.

„Противно проклето бяло…“

Продължи надолу през тревата, неспособна да изтръгне от себе си мила дума. Отнеха ѝ всичко, всички любими хора. Видя как съществото се изправи, навлезе в тръстиката и тръгна по плажа към лодката.

Зашари с поглед по земята в опит да открие някой здрав клон, който да използва вместо оръжие. Но всички клони бяха прогнили, защо иначе ще падат от дърветата. Краката на съществото вече цапаха през мокрите водорасли. Ана забеляза пръта с дрехите на Елиас. Дали щеше да успее да го счупи и да го използва вместо…

Съществото вече бе при лодката, а Ана вървеше по ръба на скалата над него. Ако успееше да измъкне пръта, ако успееше — Елиас се въртеше неспокойно в ръцете ѝ, а одеялото се удряше в краката ѝ. Ако успееше…

„Какво? Какво? Не можеш да убиеш някого, който вече е мъртъв.“

Въпреки това не се отказа, остави Елиас на скалата, хвана пръта и го заклати напред-назад. Вятърът и водата бяха закалили дървото, но страхът ѝ даваше сили. Накрая успя да го пречупи в основата. Чорапите на Елиас все още се ветрееха на куките. Съществото се приближи до нея точно в мига, когато Ана удари парчето от пръта в земята и отчупи напречната летва от върха му. Сега вече разполагаше със същинско оръжие.

Тънкият гласец на Елиас прогони страха от съзнанието ѝ и ѝ помогна да разбере какво трябва да направи. Съществото вече стоеше в подножието на скалата, а Ана усети миризмата на разложена плът. В същия миг прогони всички останали мисли от главата си и запя наум.

Не можеше да мисли позитивно, но поне можеше да пее. Съществото спря. Краката му застинаха намясто, а ръцете му се отпуснаха безжизнено надолу. Като робот без батерии.

Когато луната огря виненочервените устни на съществото, сълзите се затъркаляха тихо по бузите на Ана, но тя успя да прогони мисълта, че това е кръвта на баща ѝ. Не можеше да позволи на омразата и ненавистта отново да вземат надмощие. Вместо това продължи със следващия куплет.

Скритата ирония в текста накара тялото ѝ да започне да трепери, но то сякаш вече не бе част от нея. Ана имаше чувството, че стои отстрани и просто го наблюдава как се променя. Превърнала се бе в диригент, който виждаше през очите му и нареждаше на мозъка му да продължи да пее.

Съществото се обърна и си тръгна. Към залива, скалите и тялото на баща ѝ. Не се замисли над случващото се, само го отбеляза.

Изчака половин минута, довърши песента, покри Елиас с одеялото и тръгна надолу към лодката. Луната се жълтееше в една малка локва на скалите, тревата зашептя под краката ѝ и тя съзря…

„Жълтее?“

Луната не може да се жълтее. Извърна глава назад към локвата. Бе мобилният телефон. Той светеше. Без да спира да повтаря куплетите на песента, Ана вдигна слушалката и я постави на корема на Елиас. Страхуваше се, че ако подеме друга песен, ще изгуби концентрация.

Положи Елиас в лодката и се опита да не поглежда назад, докато я буташе надолу към водата. Направи няколко стъпки напред в морето и се качи при сина си. Лодката се плъзна по тъмната набраздена водна повърхност. Ана седна на средната седалка и видя пакетите с храна и тубата с вода. Мокро премляскване разкъсваше тишината, сякаш някой се опитваше да оглозга сурова риба. Долната ѝ челюст затрепери.

„Опита се… Намеренията му бяха добри… Искаше просто… Проклета гнус… Подаде малката кошничка напред…“

Трябваше да продължи да пее. Съществото можеше да плува.

Пусна греблата във водата с треперещи ръце и пое към другата страна на острова. Знаеше, че прави грешка, но нямаше сили да премине покрай съществото и да го види как…

След известно време зад гърба ѝ се виждаше единствено безкрайната синева на морето. Ана отпусна греблата и се сгуши при Елиас. Позволи на емоциите да изпълнят съзнанието ѝ. Спря да бяга и пее.

Южният бриз ги понесе бавно напред, надалеч… Преминаха покрай остров Госкоб, а фарът на Сьодерарм остана зад тях. Окото му премигваше насред водната пустош.

Район Хеден, 22,00

Флора гледаше овъглените тела.

Още онази вечер в градината на Елви си пожела нещо да се случи. Нещо, което да промени Швеция завинаги. Ето че желанието ѝ се сбъдна, но резултатът бе нулев.

Не настъпи никаква промяна.

Страхът породи още страх, омразата пробуди още омраза, а след похода им остана само купчина изгорени тела. Както обикновено се случваше по света.

Видя как нещо се размърда сред телата.

В първия миг реши, че са оцелели като по някакво чудо пръсти, които се опитват да изпълзят на повърхността. След това разбра, че са ларви. От мъртвите тела се подаваха бели ларви. Продължаваше да усеща силната воня от купа въпреки импровизираната маска на лицето си и се дръпна няколко метра назад.

Само седем ларви изпълзяха на повърхността, седем от петнайсет. Явно смъртта бе успяла да прибере останалите.

Знаеше, че ларвите са хора. Не, ларвите олицетворяваха човешкото в хората в достъпна за очите ѝ форма. Както и мнимата ѝ сестра близначка, напълно чужда за човешките термини и слова. Флора го разбра в мига, в който погледите им се сляха.

Другата Флора, с любимите ѝ маратонки, бе просто сила, избрала понятен за хората образ. Единствено куките оставаха непроменени, все пак задачата ѝ бе да жъне и събира. Оставаха непроменени, но не и реални. Просто елемент от картина, която се опитваше да накара хората да разберат.

Ларвите се гърчеха по черните тела, без път и посока, сега, когато от телесната им обвивка бе останала само пепел.

„Изгубени са — помисли си Флора. — Изгубени.“

Нямаше какво да направи. Поддадоха се на страха си и останаха в плен на земята. Изведнъж забеляза как започнаха да се издуват, първо порозовяха, а после почервеняха.

Флора чу ужасените викове на хората ларви, повлечени към другото място. Чуждо и непознато. Царството на нищото.

Ларвите продължиха да се издуват, тънката им кожа се опъна, а виковете зазвучаха все по-силно в съзнанието на Флора. Зави ѝ се свят. Съзнаваше, че всичко това е нереално. Нищо че сетивата ѝ улавяха тази невидима драма, стара колкото земята.

Ларвите се пръснаха звучно, някаква гъста течност се разля от телата им върху нажежените кости и се превърна в пара. Виковете заглъхнаха.

„Изгубени.“

Флора се отдалечи от кладата, седна на една пейка и се замисли. Знаеше прекалено много. Знанието, което се изля в съзнанието ѝ, докато гледаше смъртта в очите, бе непосилен товар за един простосмъртен.

„Защо? Защо се случи всичко това?“

Отговорът ѝ беше напълно ясен. Знаеше всичко. Но не можеше да го облече в думи. Вселената се бе променила и това нямаше как да не се отрази на нашата малка планета. Мъртвите се събудиха, само тук, в този съвсем ограничен район. Ураганът накара пеперудата да махне с криле. Нищо и никакво събитие за мащабите на Вселената. Боговете вероятно щяха да го споменат като бележка под линия в дебелите си книги.

Изведнъж тялото ѝ настръхна. Спомни си какво ѝ бе казала Елви пред портите тази сутрин. Днес се разхождаше с Мая, нали? Да, да, точно така, днес се случи.

Извади телефона си и набра номера на Елви. Като по чудо този път баба ѝ лично вдигна слушалката. Звучеше уморена.

— Бабо, аз съм. Как си?

— Не съм добре. Дори… никак.

В далечината се чуваха високите гласове на хора, които се карат. Днешните събития очевидно бяха разделили групата на два лагера.

— Бабо, слушай. Спомняш ли си за какво ми спомена днес?

Елви въздъхна.

— Не, не помня…

— За жената от телевизора. И ми помогна да я видя…

— А, да. Знаеш ли…

— Почакай. Нали ти каза: „Трябва да ги доведеш при мен.“

— Това се опитваме да направим, но…

— Бабо, тя е говорела за мъртвите, а не за живите.

Флора ѝ разказа какво се бе случило в Хеден. Разказа ѝ за младежката банда, за огъня, за сестрата близначка и ларвите. Докато говореше с баба си, си даде сметка, че съзнанието ѝ отново се изпълва с мислите на приближаващи хора. Отново ядосани и изпълнени с омраза. Може би момчетата бяха довели приятелите си или пък някой друг бе достигнал до същата идея.

— Бабо, ти също я видя. Трябва да дойдеш тук. Веднага. Иначе ще изчезнат.

В другия край на слушалката настъпи тишина. След това гласът на баба ѝ прозвуча с нова сила.

— Веднага ще се кача на едно такси.

Флора затвори телефона и се сети, че не се бяха разбрали къде да се чакат, но това не беше кой знае какъв проблем. Между съзнанията им съществуваше силна телепатична връзка, нещо като невидимо уоки-токи. По-важно бе да намери начин да пусне баба си да влезе вътре, но и това можеше да почака.

Флора се изправи. Приближаващите се бяха студени хора, изпълнени с негативна енергия.

„Как да постъпя? Какво да им кажа?“

Затича се напред. Знаеше, че тук има поне един пробуден, който мисли като нея. Продължи да търси номер 17 В.

Мъртвите продължиха да излизат навън от блоковете и да се събират на площадките. Вече не танцуваха. По прозорците се виждаха още много лица, но броят им намаляваше с всяка минута. Бръмченето на зъболекарско борче се усилваше. Флора усети, че живите се приближават — явно някой бе отворил портите.

Затича се, обзета от силна паника заради предстоящата катастрофа, заради потока от страх, който не можеше да разсее или спре. Откри номер 17, влезе на бегом вътре и спря.

По стълбите слизаше мъртвец. Старец с ампутирани крака, който пълзеше по корем като змия. Брадичката му се удряше във всяко циментово стъпало с такъв ужасен звук, че Флора буквално можеше да усети болката му. Душата му бе изпълзяла на повърхността, дори можеше да я чуе.

„Вкъщи… вкъщи… вкъщи…“

Когато Флора се заизкачва нагоре и мина покрай него, старецът посегна с ръка, за да я хване, но тя успя да се извърти в последния момент. Продължи напред към апартамент В и блъсна вратата.

Ева стоеше в коридора. Лицето ѝ бе като бяло петно на фона на бледата светлина от стълбището. Половината ѝ лице беше бинтовано.

Флора пристъпи напред, без да се замисли, хвана я за раменете и думите сами изплуваха в съзнанието ѝ. Опита се да се абстрахира от всичко останало и се съсредоточи върху мислите си.

„Трябва да си тръгнеш. Веднага.“

Тялото на Ева се извъртя в ръцете ѝ и Флора чу мислите ѝ:

„Не. Искам да живея.“

„Не може. Вратите се затвориха. Имаш само две възможности.“

Флора ѝ изпрати спомена за душите, напуснали телесния си затвор. Тези, които смъртта успя да прибере, и тези, които просто изчезнаха. Дори нямаше нужда сама да подбира думите си, те просто извираха, сякаш някой друг говореше чрез нея.

„Позволи ѝ да те вземе. Трябва да се предадеш.“

Душата на Ева се приближи до повърхността, а жуженето зад гърба на Флора стана непоносимо. Като чайка, която дебне плячката си над морската вода, Рибарят се спусна надолу, за да я прибере.

„Искам да им… кажа довиждане.“

„Направи го. Достатъчно силна си.“

Преди Рибарят да приеме окончателен образ, а Ева да се превърне в негова плячка, душата ѝ излетя от тялото и се втурна напред с невиждана за живите скорост. Флора усети шепота на прелитащия покрай нея живот. Тялото на Ева се строполи в краката ѝ.

„Желая ти късмет.“

Жуженето се отдалечи. Рибарят се втурна след нея.

Улица „Сварваргатан“, 22,30

Давид спеше и сънуваше. Бе затворен в някакъв лабиринт и тичаше през безкрайните му коридори. От време на време стигаше до някоя врата, но тя винаги се оказваше заключена. Нещо го преследваше. Усещаше присъствието му на всеки завой зад гърба си. Знаеше, че нещото носи лицето на Ева, но това със сигурност не беше тя. Явно бе откраднало образа ѝ, за да го подмами по-лесно.

Давид дърпаше вратите, а нещото, същински антипод на любовта, го приближаваше все повече и повече. Най-страшното бе усещането, че е изоставил Магнус някъде зад себе си, че синът му го чака в една тъмна стая, изоставен на произвола на ужасното същество.

Давид тичаше по някакъв безкраен коридор, към поредната заключена врата. Забеляза, че светлината в коридора е различна. Всички останали коридори бяха осветени от стерилни луминесцентни лампи, но не и този. В него се прокрадваше дневна светлина, слънчева светлина. Погледна нагоре, без да спира да тича. Таванът бе изчезнал и над главата му се разкри лятното небе.

В мига, в който хвана дръжката на вратата, знаеше, че тя ще се отвори. Както и стана. Всички коридори изчезнаха и той се озова на поляната до плажа на Кунгсхолмен. И Ева беше там.

Веднага си спомни този ден. Видя голямата оранжева лодка, която се приближаваше по канала. Погледна я, а после се обърна към Ева и я попита: „Ще се омъжиш ли за мен?“.

— Да! Да!

После се отпуснаха на одеялото, прегърнаха се и започнаха да кроят планове за бъдещето. Колко пъти само си казаха „завинаги“, а мъжът от лодката им подсвирна силно с уста. Нямаше съмнение, че отново се бе върнал в този ден. Лодката се приближаваше, само след миг щеше да ѝ зададе въпроса, дори понечи да отвори устни, но Ева пое лицето му в ръце и му заговори:

— Да. Да, но сега трябва да си тръгвам.

Давид поклати глава. Замята се наляво-надясно по възглавницата.

— Не мога да те пусна.

Ева се усмихна, но очите ѝ останаха изпълнени с тъга.

— Един ден отново ще сме заедно — успокои го тя. — След няколко години. Не се страхувай.

Давид отметна одеялото, протегна ръце към тавана на спалнята, а в съня си искаше да я прегърне. В този миг във въздуха се разнесе пронизителен писък.

Поляната, каналът, лодката, светлината и. Ева се сляха в една-единствена точка. Давид отвори очи. Лежеше в леглото на Магнус с широко разтворени ръце. Наоколо се чуваше толкова силно жужене, че му идеше да запуши уши. Звукът идваше от дясната му страна, но колкото и да се мъчеше, не можеше да погледне натам. На корема му лежеше бяла ларва, свита на кравайче.

Стаята се изпълни с аромата на евтин парфюм. Веднага я позна. С крайчеца на окото си зърна нещо розово. Вратът му бе напълно схванат, не можеше да извърти глава и да погледне към Смъртта, приела образа на жената от павилиона. Пред очите му изникна ръка с шарена гривна. На края на пръстите ѝ имаше куки.

„Не! Не!“

Закри ларвата с ръце. Куките спряха на около дециметър от ръката му. Не биваше да го докосват, той бе жив. Ларвата се заизвива и започна да гъделичка дланта му. Усети молитвата ѝ през кожата си.

„Пусни ме.“

Давид поклати глава или поне се опита. Искаше му се да скочи от леглото с ларвата в ръце, да избяга от къщата, от земята, от този свят с безбройните му ограничения. Но бе напълно парализиран от страх, а смъртта буквално стоеше до леглото му. Но не, нямаше да се предаде.

Ларвата започна да се издува под дланта му. Куките изчезнаха бавно от полезрението му. Молитвата стихна, гласът на Ева заглъхна. Над двама им се спусна тъмен мрак. До съзнанието му достигна един последен шепот.

„Ако ме обичаш… трябва да ме пуснеш…“

Давид подсмръкна и вдигна ръце.

— Обичам те.

Ларвата бе ужасно подута и розова на цвят. Приличаше на болна. Сякаш умираше.

„Какво сторих, какво сторих…“

Куките се върнаха. Показалецът се заби в тялото на ларвата и я повдигна. Давид понечи да извика, но не можа.

Кожата на ларвата се сцепи. Смъртта не отдръпна ръката си, сякаш за да му позволи да види какво ще се случи. Отворът стана по-широк и ларвата се превърна в какавида. От цепнатината се показа глава с големината на топлийка.

Пеперудата се измъкна от какавидата и сухата ѝ обвивка изчезна. Насекомото остана за миг върху куката, може би чакаше крилете му да изсъхнат или просто си почиваше, но след това литна с лекота. Давид го проследи с поглед и го видя да изчезва през покрива.

Когато отново сведе поглед, ръката с куките вече я нямаше, а жуженето стихна съвсем. Отново погледна към тавана.

„Няма я.“

Магнус се размърда и прошепна насън:

— Мама.

Давид стана от леглото, като внимаваше да не събуди сина си. Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Не искаше детето да го чуе. След това легна на пода в кухнята и плака, докато сълзите му не пресъхнаха, а в душата му не настана пустота. Целият свят отново изгуби смисъл.

„Вярвам ти.“

Щастието му го чакаше някъде там в далечината.

Район Хеден, 22,35

Флора определено промени мнението си.

Напълно естествено бе тялото да има нужда от душа, за да съществува. По-странното бе, че душата се нуждаеше от тяло. От Ева остана само обвивка, която можеше да изгорят или погребат.

„Защо се раждаме? Какъв е смисълът?“

Ето това бе истинската мистерия, а Флора не знаеше нищо за нея. Дори Смъртта не притежаваше отговор. Флора остана в продължение на няколко минути до празното тяло и чу, че в района цари пълен хаос.

„Нямам сили…“

Бе пълен абсурд. Тази сутрин пушеше и говореше с Мая, а сега трябваше да спасява човешки души.

Да ги спасява?

Нямаше никаква идея как да постъпи. Знаеше единствено, че щяха да отидат на специално Място, до което никой жив нямаше достъп. Едва след като пристигнеха там, щяха да могат да го видят с очите си. Знаеше още, че има и друго място, за което никой не биваше да споменава нито дума, никога.

Защо тя? Защо Елви?

„Бабо…“

Минаха най-малко двайсет минути, откакто се обади на Елви. Сигурно вече стоеше при портата. Флора се страхуваше да излезе, но въпреки това се затича надолу по стълбите. Изведнъж се почувства като малко момиченце. Баба ѝ щеше да ѝ обясни всичко.

„Та нали аз знам всичко…“

Животът ѝ се бе променил завинаги.

Площадката беше празна. Не. Старецът без крака продължаваше да пълзи напред. Наоколо цареше пълен покой, но в съзнанието ѝ звучеше същинска какофония от викове, молитви, зов за помощ и ненавист.

Затича се към мъжа, наведе се надолу и сложи ръка на гърба му. Позволи му да се докосне до знанието ѝ, но той не искаше да напусне осакатеното си тяло. Вместо това се завъртя и се опита да хване ръката ѝ. Дори оголи зъби.

„Хайде, идиот такъв, не разбираш ли…“

В гърдите ѝ заклокочи ярост, чувстваше се напълно безсилна. Отскочи назад и усети горчивината и гнева на стареца. Те се сляха с нейните и сякаш започнаха да черпят сили от тях и едновременно с това да ги подхранват. Засили се да го ритне по лицето, но се спря и го остави да пълзи напред.

Флора мина през тунела и изведнъж спря.

Всички мъртъвци бяха напуснали домовете си и вървяха към оградата. Полето бе пълно с хора. Портите бяха широко отворени и през тях се изля цял порой от полицейски коли. Униформените мъже изскочиха навън с извадени оръжия. Мъртвите се опитваха да достигнат до портите, но полицаите ги спираха. Все още не бяха започнали да стрелят, но бе само въпрос на време. На всеки трийсет пробудени се падаше по един полицай.

„Трябва…“

Флора се затича към бушуващата маса от тела. Когато старецът се извъртя към нея и обели зъби, Флора успя да надникне в душата му и усети силен глад. Вече бе изразходвал енергията на собственото си месо и имаше нужда от ново, за да продължи да живее пародийния си живот. Може би щеше да умре от глад, ако не беше яростта на живите, която събуди апетита му. Единственото, което му оставаше, бе да пълзи към източника на тази ярост.

Флора приближи до един млад полицай, заобиколен от пробудени. В следващата секунда усети как волята му отслабва и се хвърли на земята, преди куршумите от пистолета му да започнат да обстрелват мъртвите тела.

Все едно ги замерваше със захар. Изстрелите нямаха абсолютно никакъв ефект, освен че вдигаха ужасен шум. Мъртвите тела потреперваха леко, когато куршумите ги пронизваха, но не се спираха нито за миг и скоро полицаят изчезна под множеството изтънели ръце и крака, облечени в сини дрехи.

Изстрелите вече се чуваха от всички посоки. Флора стигна до портите, мина покрай една полицейска кола и видя как жената зад волана крещи по радиото за подкрепление. Продължи да бяга напред към пътя и след стотина метра видя Елви да бърза по калната пътека.

Все още можеха да чуят изстрелите далеч зад гърба си, същински новогодишен фойерверк. Флора хвана ръката на баба си и промълви:

— Твърде късно е.

Елви я стисна силно и отвърна:

— Поне някой… как можах… аз…

— Нямаше как да знаем — успокои я Флора.

Още два полицейски микробуса заподскачаха през полето към портите. Единият спря до тях и някой свали прозореца.

— Ехо! Нямате право да сте тук!

Флора погледна към портите. Мъртвите се изливаха навън в посока към пътя и града.

— По дяволите! — изрева някой в микробуса. — Скачайте вътре! Бързо!

Флора погледна Елви и мислите им се сляха за няколко секунди. Елви се срамуваше ужасно, че не бе разбрала посланието на Мария. Не се интересуваше какво ще се случи с нея самата, вече беше стара и това бе последният ѝ шанс да се опита да оправи нещата. Флора, от друга страна, знаеше, че животът ѝ се е променил завинаги в онази фатална секунда, когато бе погледнала в очите на Смъртта.

Бяха длъжни да опитат.

Тръгнаха към мъртвите, но в този миг страничната врата на микробуса се отвори, двама полицаи изскочиха навън и ги хванаха.

— Не разбирате ли от дума! Нямате право да сте тук!

Вкараха ги насила в микробуса, някой ги пое и ги задържа намясто. Вратата се затвори, а ключалката изщрака. Микробусът се върна няколко метра назад, а полицаите наредиха на шофьора да направи нова обиколка.

Той ги попита какво имат предвид, а мъжът до него изрисува кръг с ръка в посока към тълпата мъртъвци, които приближаваха към колата. Шофьорът го разбра, изсумтя и даде газ.

Ламарината задрънча под ударите на мъртвите тела, които полетяха на всички страни под напора на автомобила. Флора видя през страничния прозорец как се изправиха отново.

Запуши уши и се отпусна в скута на Елви, но тялото ѝ продължи да усеща ударите по мъртвите тела.

„Всичко свърши — помисли си тя. — Всичко свърши.“

Морето при Оланд, 23,30

За Ана нямаше никакво значение къде се намират. Наоколо не се виждаха никакви острови и дори фарът бе изчезнал зад хоризонта. Носеха се напред по сребристата лунна пътека на безкрайното море. Някъде там бе остров Оланд, а зад него — Финландия. Но това нямаше значение. Сега бяха в плен на морето, единствено на морето.

Вълните докосваха леко корпуса на лодката. Елиас лежеше до нея. Точно това искаше от живота, независимо дали бе редно, или не. Бяха далеч от света и можеха да продължат да плават така цяла вечност.

В този миг една позната мелодия прогони тишината. Бе толкова абсурдна. Сякаш Вселената се опитваше да се пошегува с тях. „Малка нощна музика“. Ана изрови мобилния телефон изпод одеялото. Вярно, че го бе взела, за да има изход, ако попадне в подобна ситуация, но не мислеше, че е възможно някой да успее да ги открие тук, насред нищото.

За миг ѝ се прииска да го хвърли през борда, звукът ѝ пречеше. След това се опомни и го вдигна.

— Да?

В слушалката прозвуча превъзбуден глас.

— Здравейте, казвам се Давид Зетерберг. Търся Густав Малер. Ана се огледа. Екранът на телефона я заслепи и вече не можеше да различи небето от морето. Имаше чувството, че се носят в Космоса.

— Няма го.

— Извинете, просто бях длъжен да му разкажа нещо. Нали внучето му… просто исках да му разкажа нещо.

— Можете да го разкажете на мен.

Ана изслуша разказа на Давид, благодари му и затвори телефона. След това се загледа в Елиас, вдигна го на колене и допря чело до неговото.

„Елиас… Трябва да ти кажа нещо.“

Усети, че детето слуша. Предаде му думите на Давид.

„Няма смисъл да се страхуваш…“

Гласчето му звънна в главата ѝ.

„Сигурна ли си?“

„Да. Напълно. Остани с мен… докато дойде време.“

Усети как телцето му се отпуска в одеялото, напълно мъртво. Елиас се всели в нея.

„Мамо? Как е там?“

„Не знам. Мисля, че ще почувстваш невероятна лекота.“

„Дали ще мога да летя?“

„Може би. Да, мисля, че ще можеш.“

Над морето се разнесе силно жужене, като от приближаващ ферибот, но единствената светлина наоколо идваше от луната и звездите. Жуженето се усилваше все повече и приближаваше лодката. Ана започна да се колебае. Елиас бе в нея, в тялото ѝ, отново, точно като в самото начало. Не искаше да го пусне. В същия момент усети как той се отдалечава все повече.

„Не, не, миличко, прости ми. Не си отивай.“

„Мамо, страх ме е.“

„Не се страхувай. Тук съм.“

Жуженето вече идваше от самата лодка, а Ана видя с крайчеца на лявото си око как някаква сянка закри луната. Някой седеше на края на лодката, но не ѝ позволяваше да погледне натам.

„Мамо, ще се срещнем ли отново?“

„Да, миличко. Съвсем скоро.“

Елиас понечи да ѝ каже още нещо, но думите му изчезнаха в безкрая. Една бяла ларва изпълзя от гърдите му и някаква черна буца се приближи до нея. В края ѝ имаше кука.

Ана пое ларвата в длан и я подържа няколко секунди.

„Винаги ще си в мислите ми.“

След това пусна сина си да си отиде.

Тисенвик/Родмансьо

Май 2002 — декември 2004