Когато мъртвите се пробудят

Квартал Велингбю, 11,55

Ана вече я нямаше от четирийсет и пет минути и Малер започна да се притеснява. Излезе на балкона, огледа двора и спря поглед на апартамента ѝ. Обзе го бащински яд, „проклето дете, защо се бави толкова“, но успя веднага да го заглуши. Трябваше да е внимателен. Да се отнесе към нея с разбиране.

През последните години бе по-скоро баща, отколкото дядо за Елиас. Може би се опитваше да навакса дните, изгубени през детството на Ана, когато кариерата му бе в разцвета си. Често гледаше Елиас и го взимаше от градина, за да даде на Ана свобода, от която тя обаче рядко се възползваше. Дъщеря му оставаше глуха за съветите му — „малко съм позакъснял, за да започна да я превъзпитавам“, — но той се опитваше да не я съди.

А и всичко бе по негова вина. Неспособността на Ана да се обвърже, да се задържи на дадена работа или да завърши образованието си беше като че ли заучено поведение. И кой я бе повел по тези стъпки? Густав Малер, журналистът с успешна кариера.

През детството ѝ се местиха пет пъти, всеки път, когато получаваше работа в по-големи вестници. Когато Ана навърши девет, а баща ѝ най-накрая получи работа в криминалния отдел на вестник „Афтонбладет“, на майка ѝ Силвия ѝ дойде до гуша и го напусна. Истината обаче беше, че самият той я бе изоставил много по-рано. В крайна сметка на него се падна задачата да научи Ана как да живее живота си. Ана изкара един семестър психология и преди да прекъсне, успя да научи достатъчно много, за да го обвини за всичко. Той бе напълно съгласен с нея, макар и да не ѝ го призна. Все пак вярваше, че всеки човек сам носи отговорност за съдбата си. Поне на теория.

Отношенията му с Ана бяха доста сложни. Малер смяташе, че е крайно време тя да спре да търси вината у другите, да се вземе в ръце и да направи нещо с живота си. Знаеше, че и той има вина. И можеше да признае вината си, но тя оставаше сляпа за своята.

Малер запали цигара, но успя да си дръпне само веднъж, преди трима мъже да излязат от входа на Ана. Веднага приклекна и загаси цигарата на бетонния под.

„Врагът не трябва да забележи дима.“

След това наостри уши, за да чуе дали мъжете не са тръгнали към неговия вход. Не. Отдалечиха се, увлечени в разговор. Не можеше да чуе думите им. Откъсна изгорелия край на цигарата, запали я отново и си дръпна два пъти. Пръстите му трепереха. Трябваше да се махнат оттук. Веднага.

Изключи и стационарния, и мобилния си телефон от страх някой да не го потърси за коментар. В мига, в който отново включи стационарния, за да прослуша телефонния секретар, външната врата се отвори. Малер се вцепени.

— Татко?

Пръстите на ръката му се отпуснаха. Дръпна отново щепсела, а Ана се появи в стаята с пътна чанта в ръка. Остави я на пода, излезе на балкона и погледна навън.

— Тръгнаха си — рече Малер. — Видях ги.

Ана бе прехапала долната си устна до червено.

— Претърсиха целия апартамент. Избутаха настрани леглото и провериха отдолу. — Ана изсумтя. — Възрастни мъже. Казаха ми, че… трябва да им го предам.

— Откъде дойдоха?

— От полицията. Имаше и лекар. Носеха някакъв документ от епидемио… нещо си. Заявиха, че е незаконно да… и че е опасно за Елиас.

— Нали не им каза, че е тук?

— Не, но…

Малер кимна, прибра лаптопа си и приготви пари.

— Трябва да тръгваме веднага.

— Към болницата?

Малер стисна силно очи и се опита да запази спокойствие.

— Не, Ана, към вилата.

— Но те казаха, че…

Когато Малер прибра компютъра си в чантата и се обърна, за да влезе в спалнята, Ана застана пред вратата със скръстени ръце. Гласът ѝ бе уверен и спокоен.

— Не ти решаваш.

— Ана, би ли се отместила. Трябва да тръгваме. Може да дойдат всеки момент. Вземи си чантата.

— Не. Не ти решаваш. Аз съм му майка.

Малер стисна устни, погледна Ана право в очите и каза:

— Много е хубаво, че изведнъж проявяваш толкова силен майчински инстинкт, което не ти се случваше често през последните години, но смятам да взема Елиас с мен, а ти прави каквото решиш.

— Тогава ще се обадя в полицията — рече Ана, а ледената нотка в гласа ѝ започна да се пропуква, да поддава. — Не разбираш ли?

Малер бе изключителен манипулатор. Само да поискаше, за нула време щеше да накара дъщеря си да промени решението си, като ѝ отправи с нежен глас повече или по-малко прикрит упрек. Дали от уважение към нея, или заради малкото време, реши да заложи на гнева, така бе по-честно. Остави чантата на пода и посочи към спалнята.

— Току-що ми заяви, че това не е Елиас! Как тогава, по дяволите, се наричаш негова майка?

Стрелата му попадна точно в целта. Ана се сви леко и започна да плаче. Малер се намръщи сам на себе си. Страхотно честно постъпи.

— Ана, прости ми. Не исках…

— Напротив. — За негова изненада, Ана се изправи и си изтри сълзите със задната страна на ръката. — Знам, че изобщо не ти пука за мен.

— Не си справедлива. — Малер усети, че губи битката, и започна да отстъпва. — Нима не се грижех за теб през цялото време? Всеки ден…

— Да, все едно бях играчка. Един вид задължение. А ето че когато играчката застане на пътя ти, трябва да я преместиш. Никога не си сторил нещо за мен от обич или загриженост. Винаги си се водил единствено от гузната си съвест. Дай ми една цигара.

Малер посегна към джоба на ризата си, но се спря.

— Ана, нямаме време…

— Напротив. Казах ти да ми дадеш цигара.

Ана пое цигарата и запалката, запуши и седна на самия край на фотьойла. Малер не помръдна от мястото си.

— Как ще реагираш — продължи тя, — ако ти кажа, че през цялото това време ми се искаше да съм сама? Че ежедневните ти посещения вкъщи страшно ми дотягаха? Купувах си храна от будката за хотдог на кръстовището, тъй че нямах нужда от твоята помощ. Но те оставих да правиш каквото решиш, за да се чувстваш по-добре.

— Лъжеш — рече Малер. — Да не искаш да ми кажеш, че щеше да лежиш там съвсем сама, ден след ден…

— Не съм била сама. Вечер, когато имах сили за това, се обаждах на някого от познатите си и…

— Аха, ето каква била работата — гласът на Малер прозвуча по-застрашително, отколкото искаше.

— Спести ми оценката си. Всеки се справя посвоему. Аз поне скърбях за Елиас. А ти за какво скърбеше? Вероятно за безвъзвратната загуба на проекта, с който щеше да възстановиш моралното равновесие в душата си. Но край, вече нямам намерение да се съобразявам с теб.

Ана загаси изпушената наполовина цигара и се върна в спалнята.

Малер остана неподвижен с отпуснати ръце. Не че думите на Ана чак толкова го разстроиха, не. Вероятно беше права, но това нямаше значение. И все пак новостите, които му съобщи, определено го шокираха — не бе очаквал подобно нещо от нея.

Елиас лежеше на леглото с разтворени ръце и приличаше на извънземно. Ана седеше на ръба на леглото с показалец в стиснатото му юмруче.

— Виж — рече тя.

— Да — отвърна ѝ Малер и стисна устни, за да не ѝ каже, че знае.

Вместо това седна от другата страна на леглото и също подаде пръст на Елиас. Стори му се, че чува сирени в далечината.

— Какво можем да му дадем? — попита Ана.

Малер ѝ разказа за солта. Въпросът ѝ бе обещаващ, първата стъпка към одобрението на плана му, но той реши да не я притиска. Сега бе неин ред да решава. Стига, разбира се, да не взима грешните решения.

— Ами глюкоза? — продължи тя. — Захарен разтвор.

— Може би — рече Малер. — Да опитаме.

Ана кимна, целуна Елиас по горната част на ръката, измъкна пръста си, изправи се и каза:

— Ами тогава да тръгваме.

Малер докара колата пред входа, а Ана изнесе Елиас, увит в спална торба, положи телцето му на задната седалка и се сгуши до него. Колата приличаше на сауна след цял ден на паркинга, затова Малер свали и двата предни прозореца и отвори таванския люк.

Спря на сянка при площада и отскочи набързо до аптеката. Сложи в кошницата си десет пакета с фруктоза, четири тубички с крем за кожа и няколко спринцовки. Задържа се за миг пред бебешките продукти. Реши да вземе и няколко шишета. Провери дали бибероните им са само с по една дупка.

Не искаше да кара Ана и Елиас да чакат твърде дълго в колата, но големият избор от стоки в аптеката го обърка. Погледът му зашари по полиците с лепенки, средство против комари, крем за крака против гъбички, витамини и охлаждащ балсам. Трябваше да има още нещо, което може да помогне на внучето му, но какво?

Грабна наслуки няколко тубички и шишета с витамини и лекарства.

Жената на касата погледна за миг торса му, а след това и продуктите в кошницата. Малер видя как мозъкът ѝ се напрегна зад спокойното професионално изражение на лицето ѝ. Усети как се опитваше да открие връзката между захарта, шишетата, огромното количество крем за кожа и собствената му личност.

Плати в брой и получи препълнена найлонова торбичка с пожелание за приятен ден.

Мълчаха по време на целия път до град Нортелье. Ана седеше на задната седалка с Елиас в скута и гледаше втренчено през предното стъкло. Отново бе пъхнала пръст в ръчичката му. Когато Малер свърна по отбивката за Капелшер, го попита:

— Защо си мислиш, че няма да дойдат да ни потърсят там?

— Не знам — отвърна ѝ Малер. — Надявам се да не положат кой знае колко усилия. А и там е далеч по-приятно.

Пусна радиото. Нямаше музика. Дори частните станции продължаваха да говорят за случилото се. Спря се на един от каналите на националното радио, но по него не казаха нищо ново. Все още липсваха осем пробудени.

— Чудя се какво ли правят останалите седем в момента? — рече Малер и го изключи.

— Сигурно са при близките си — отвърна Ана. — Защо си мислиш, че единствено ние постъпваме правилно, а всички останали грешат?

Малер откъсна очи от пътя за няколко секунди и се обърна да погледне Ана. Въпросът ѝ бе искрен.

— Не знам дали постъпваме правилно — каза той. — Но според мен и те не знаят. Работата ми… Ще се изненадаш, ако разбереш колко често властите правят нещо, без да знаят защо, без да са наясно с последствията… само за да демонстрират дейност.

Сега, след като вече пътуваха, се осмели на свой ред да ѝ зададе въпрос:

— Ти не мислиш ли, че постъпваме правилно?

Ана помълча известно време. Малер видя в огледалото за обратно виждане, че дъщеря му гледа надолу към Елиас, а лицето ѝ се изкриви за миг в гримаса.

— Би ли отворил още малко прозореца?

Малер го свали докрай. Ана се облегна толкова силно назад, че главата ѝ легна върху облегалката за врата.

— Защо миризмата не изчезва?

Малер погледна още веднъж към тъмнозеленото, покрито с черни точки лице на Елиас, което се подаваше изпод чаршафа. В този момент приличаше още повече на мумия.

— Не искам да им го дам — каза Ана. — Това е.

Растителността край лятната им къща беше буйна и пожълтяла. От огромната обикновена лоницера, плъзнала по цялата веранда в началото на лятото, сега бяха останали само изсъхнали клони, които обгръщаха стълбите като в пашкул.

Малер спря колата на около десет метра от външната врата и изключи двигателя.

— Добре — каза той и огледа кафявата трева. — Значи все пак дойдохме тук.

Къщата им се намираше в края на вилната зона Кохолма. Вярно, че морето бе на неколкостотин метра по-надолу, отвъд гората, но веднага щом излезе от колата, Малер почувства, че въздухът е съвсем различен. Пое си дълбоко въздух, а тялото му се изпълни с усещане за свобода.

Разбра защо бе поискал да дойдат тук.

Мястото му се струваше по-сигурно от апартамента. Заради морето, разбира се. Огромната синева пред хоризонта. Ако онези мъже се появяха, винаги можеха да избягат. Към островите.

Само след миг си спомни защо изобщо бе успял да купи къщата преди петнайсет години. През гората прелетя глухо боботене, а ламарината на колата затрепери. Малер въздъхна.

На петстотин метра на юг се намираше пристанището за фериботи на Капелшер. След като потокът от пътници между Финландия и Оланд29 се увеличи рязко преди петнайсет-двайсет години, а самите фериботи станаха по-масивни, за да могат да предоставят всички възможни удоволствия на пътниците си, цената на имотите в района падна наполовина. Не беше чак толкова лошо като да живееш край летището, но почти. Фериботите се движеха през всички часове на денонощието, а на човек му трябваше поне седмица, за да привикне с бученето им.

Започнаха да свалят багажа.

Малер вдигна Елиас от задната седалка и го занесе до къщата, измъкна ключовете от улука и отвори вратата. Къщата миришеше на застояло. Пренесе Елиас до стаята му, където събраните през отминалото лято съкровища под формата на пера, камъни и парченца от дъски го очакваха наредени по етажерките и перваза на прозореца.

Положи го на леглото и отвори прозореца. Соленият въздух нахлу в стаята и накара прашинките да се понесат във вихрен танц.

Да. Постъпиха правилно, като дойдоха тук. Сред простора и спокойствието. С други думи, сред всичко, от което се нуждаеха.

Град Тебю Шуркбю, 12,30

Елви не можеше да заспи, след като разговаря с Флора в малките часове. Затова реши да почете още малко Гримберг. За зло или за добро стигна до епизода със смъртта на Густав II Адолф. Описанието на странното отношение на вдовицата му Мария Елеонора към трупа му буквално погълна Елви.

Мария Елеонора отказва да приеме смъртта на съпруга си. Вместо това непрекъснато се връща при мъртвото му тяло и му прави компания по време на цялата процесия от Германия. Когато най-накрая успели да я откъснат, тя по някакъв начин взела сърцето му (Елви страшно се дразнеше, че Гримберг така и не разкрива на читателите си как точно е постъпила) и заплашва придворните с него само за да я допуснат до трупа още веднъж.

„Нейният взор е сляп за черното, гниещо тяло, което милва и почита, въпреки че то отдавна е лишено от живот“ — пише един шведски дипломат.

Елви свали книгата и се замисли. Каква разлика в отношението… Ако кралят се бе вдигнал от ковчега, кралицата вероятно щеше да извика от радост и да прегърне разложения му труп. Защо бяха толкова различни? Дали Елви не бе коравосърдечна?

След няколко страници получи отговор на мъчещите я въпроси. Мария Елеонора поръчала двоен ковчег, който да побере мъртвия крал и нея самата. Обяснението ѝ било, че получила „тъй малко наслада от него“, докато бил жив. Сега, когато бил мъртъв, не искала да пропусне нито миг.

За Елви този проблем не съществуваше. Тя бе получила достатъчно „наслада“ от живота с Туре. В мига, в който издъхна този десет години по-възрастен от нея мъж, оженил се за малката истерична женичка от добро сърце, за да се грижи за нея и да я напътства в земния ѝ път, без да я разбира, за Елви всичко приключи — беше му се наситила. Не питаеше злост, съпругът ѝ даде всичко от себе си приживе, но смяташе семейния си живот за приключена глава.

Успокоена от тази мисъл, Елви остави книгата настрани и се опита да заспи, но сънят не идваше. Към четири и половина отиде до тоалетната и прекара там половин час, преди отново да се върне в осветената от зората стая. Свали щорите, изпи две хапчета валериан и постепенно се унесе. Спа на пресекулки докъм единайсет часа, когато се събуди, бодра и изпълнена с очакване.

Докато не изгледа новините.

Не чу нито дума за най-важното. От време на време показваха интервю с някой епископ или свещеник, но знаете ли за какво говореха те?

За притеснените близки, за денонощния телефон на църквата и за страха, който мнозина изпитваха в тази ситуация, дрън, дрън, дрън.

Елви не изпитваше никакъв страх. Само яд.

Статистически данни и снимки от снощните ексхумации. Бяха успели да разровят всички засегнати гробове и дори още няколко (на хора, мъртви от повече от два месеца, които все още си бяха мъртви), а броят на пробудените наближаваше две хиляди.

Министър-председателят кацна в страната преди няколко минути и журналистите го нападнаха още на „Арланда“. За да подчертае колко сериозно е положението, той свали очилата си и погледна право в обектива на камерите със следните думи:

— Нашата страна. Се намира в състояние на шок. Надявам се всички. Да помогнат. Нека не усложняваме. Нещата още повече.

Аз. И моето правителство. Ще сторим. Всичко по силите си. За да предоставим на тези хора. Медицинските грижи. От които се нуждаят.

Но нека не забравяме…

В този миг показалецът му се изстреля нагоре във въздуха, а по лицето му се изписа емоция, напомняща скръб. Елви напрегна всеки мускул на тялото си и дори се наведе по-близо към телевизора. Ето сега ще го каже. Най-накрая. Министър-председателят продължи:

— Всички ще преминем по този път. Нищо не отличава тези хора. От нас.

С тези думи той благодари на журналистите, а охраната му проправи път към колата. Елви остана да седи със зяпнала уста.

„Дори и той не…“

Знаеше, че министър-председателят познава отлично Библията и с готовност я цитира при нужда. Какъв удар нанесе на Елви само, когато дори не спомена Светото писание. Точно сега, когато би било съвсем на мястото си.

„Всички ще преминем по този път…“

Елви спря телевизора и изръмжа:

— Проклет… палячо.

Обикаляше из къщата, беше толкова разстроена, че не знаеше къде да се дене. Влезе в гостната и взе копията на църковните псалми, изцапани от дишането на Туре, смачка ги и ги хвърли в кошчето за боклук. След това се обади на Хагар.

Хагар бе единствената ѝ приятелка от църквата, която все още бе с всичкия си. През последните дванайсет години с Агнес се редуваха да варят кафе и да пекат сладки за съботните им срещи. След като Агнес получи ишиас преди три години и следователно не можеше да води толкова активен живот, Елви и Хагар продължиха сами с приготовленията.

Хагар вдигна на втория сигнал.

— Шестстотин и дванайсет, деветнайсет, двайсет и шест!

На Елви ѝ се наложи да дръпне слушалката от ухото си, защото Хагар, която леко недочуваше, буквално ѝ се разкрещя.

— Аз съм, аз съм.

— Елви! Не можех да се свържа с…

— Да. Знам. Имаш ли…

— Туре! Той…

— Да.

— И се върна…

— Да. Да.

Настъпи миг тишина. След това Хагар продължи, но доста по-тихо:

— Ясно. У вас?

— Да. Но вече го прибраха. Не затова ти се обаждам. Гледа ли новините?

— Разбира се. Цяла сутрин. Невероятно. Ужасно ли беше?

— С Туре ли? Да, може би малко в началото, но… след това мина добре. Забрави за него. Видя ли… видя ли министър-председателя?

— Да — рече Хагар с кисела нотка в глас. — Поведението им на нищо не прилича.

Елви поклати бавно глава, забравила, че Хагар не може да я види. Впи поглед в една малка икона на стената в коридора и заяви бавно:

— Хагар. Чудя си дали сме на едно и също мнение?

— За кое?

— За случващото се.

— Второто пришествие?

Елви се усмихна. Знаеше, че може да разчита на Хагар. Кимна на иконата, изобразяваща Исус, и каза:

— Да, точно за него. Дори не го споменават.

— Не. — Хагар отново повиши глас: — Пълен кошмар! Как стигнахме дотук?

Поговориха си няколко минути при пълно единогласие и се разделиха с обещанието да направят нещо, неизвестно какво.

Елви се почувства по-спокойна. Явно имаше и други, които мислеха като нея. Вероятно мнозина. Приближи се до прозореца на балкона и погледна навън, сякаш търсеше съмишлениците си с очи. В този миг съзря нещо друго — за първи път от месеци наред небето се покри с облаци.

Не ставаше дума за леки летни облачета, които успяваха единствено да приглушат яркия лазурен цвят на небето. Не, това бяха истински буреносни облаци, чиито черни тела пълзяха толкова бавно, че на практика изглеждаха неподвижни. Една страшна сила, устремена към Стокхолм.

Елви излезе на верандата, застана неподвижно и се загледа в облаците. Макар и бавно, сиво-черната планина наистина се носеше насам. Стомахът ѝ се сви. Това ли бе? Така ли щеше да изглежда?

Обиколи къщата, прозя се и се опита да се приготви. Въпреки че не знаеше как точно да го направи.

„Който е на покрива, да не слиза да вземе нещо от къщата си; и който е на нивата, да се не връща назад да вземе дрехата си.“

Нямаше какво да направи. Седна на фотьойла и разлисти Библията до Евангелие на Матея, глава 24/17,18, за да си припомни и останалия текст. Думите му я изпълниха със страх.

„Защото тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била открай свят досега, и няма да бъде.“

Представи си концентрационни лагери, представи си и Флора.

„… но заради избраните ще се скратят ония дни“.

Всъщност не ставаше дума за мъки и болка в буквалния смисъл на думата. Споменаваше се единствено, че иде голяма скръб. Че хората ще познаят невиждано досега страдание. Но това бе и въпрос на превод. Може би в оригиналния текст се разказваше за телесни, непоносими мъки. Клепачите на Елви започнаха да натежават.

„Може би още при първия превод, в Септуагинтата30, … четирийсет монаха в четирийсет стаи… сто маймуни до сто пишещи машини в продължение на сто години…“

Съзнанието ѝ се изпълни с какофония от мисли и спомени и Елви задряма, както си седеше на фотьойла.

Събуди се от звуците на телевизора.

Вътрешната страна на клепачите ѝ се оцвети в оранжево, тя отвори очи, но веднага се видя принудена отново да ги затвори, заслепена от светлината на екрана. Той блестеше като малко слънце. Елви отново отвори леко очи, но този път съвсем бавно и внимателно.

Когато очите ѝ привикнаха към силната светлина, успя да види, че тя обгръща като ореол някаква фигура. Всъщност светлината дори струеше от нея. Жената. Елви веднага я позна и гърдите ѝ се изпълниха със страх.

Жената носеше тъмносин шал върху черната си коса, а очите ѝ бяха изпълнени със скръб, като на майка, която току-що е видяла смъртта на детето си. Която е стояла до разпятието и е гледала как стражите измъкват с клещи пироните от ръцете на сина ѝ. Извитите вкочанени ръце, някога така малки и нежни, търсещи с трепет гърдите ѝ. Скърцането на забит в дърво метал. Ръцете, облечени в парцали. Всичко бе загубено.

Елви прошепна:

— Света Богородице… — без да посмее да я погледне отново.

Защото в този миг усети силата на голямата скръб. Тя цялата бе събрана в очите на Мария. Скръбта на майката пред тялото на мъртвото ѝ дете, дете, изтъкано единствено от доброта. Мъка, родена не само заради мъченията и смъртта на сина, когото е кърмила и обграждала с грижи, а най-вече заради самата мисъл, че съществува един свят, където това е възможно.

С крайчеца на очите си Елви съзря как Мария отваря ръце, сякаш за да я приветства. Елви понечи да падне на колене на пода, но Мария ѝ рече:

— Седни, Елви.

Гласът ѝ бе нежен, шепнещ, а не силен тътен, прорязващ небесата. Напомняше на смирената молба на просякиня за някое петаче, с което да си купи хляб.

— Седни, Елви.

Мария знаеше името ѝ, а думите ѝ подсказваха, че знае колко усърдно е работила Елви през целия си живот, знае, че е заслужила да поседне за малко. Елви си позволи да погледне за секунда към екрана и забеляза, че на крайчетата на пръстите ѝ блестят малки звезди. А дали не бяха капки вода, изтрити сълзи.

— Елви — обърна се към нея Мария. — Надарена си с мисия.

— Да — прошепна Елви безмълвно.

— Трябва да дойдат при мен. Това е единственото им спасение. Трябва да ги накараш да разберат.

Тази мисъл не бе чужда на Елви и дори в този тежък миг тя успя да си представи своите съседи, хора с неразбиращи очи и уклончиви отговори. Затова я попита:

— Как? Как да ги накарам да разберат?

За секунда погледна Мария право в очите и цялото ѝ тяло се изпълни с истински ужас. Защото видя в тях скръбта, която очакваше човечеството, ако не признаеше греховете си и не потърсеше прегръдката ѝ. Мария протегна напред ръката си и продължи:

— Нека това е твоят знак.

Нещо докосна челото на Елви. Телевизорът угасна. Елви падна на една страна във фотьойла с чувството, че главата ѝ ще експлодира.

Когато отново отвори очи, видя, че ръбът на стъклената маса се е впил в челото ѝ. Главата я болеше. Поизправи се замаяна в креслото и погледна към масата. По ръба имаше размазано тъмночервено петно. Няколко капки кръв бяха паднали върху килима.

Телевизорът мълчеше, угаснал.

Елви се изправи с треперещи крака и излезе в коридора, за да се огледа в огледалото.

Над веждите ѝ имаше съвсем права, трисантиметрова повърхностна рана, която напомняше на знака минус. От нея продължаваше да се стича бавно кръв. Елви попи с пръст една попаднала в окото ѝ капка.

Отиде в кухнята и избърса кръвта с малко домакинска хартия. Не посмя да я изхвърли, прибра я в един буркан и завинти капака му.

След това набра номера на Хагар.

Докато чакаше да ѝ вдигне, затвори очи и отново видя Мария пред себе си. Едно нещо не можеше да разбере. Когато Мария протегна ръка, за да докосне челото ѝ, Елви за частица от секундата успя да види защо блестяха пръстите ѝ. По тях имаше куки. Малки, тънки куки, не по-големи от тези за риболов.

По някакъв непонятен дори и за нея самата начин бе напълно убедена, че това не беше истинският образ на Мария, че тя ѝ се явява в него, за да може човешките ѝ очи да я възприемат. Като майката на Исус. Но куките? Какво означаваха те?

Когато Хагар най-накрая ѝ вдигна, Елви престана да си задава въпроси и започна да ѝ разказва за най-важния миг от живота си.

Вилна зона Кохолма, 13,30

В мига, в който Малер изчезна в къщата, Ана свали чантите от багажника. Пренесе ги през двора, покрай елата с увитата около стъблото люлка на Елиас и покрай градинската маса, суха и напукана от изминалата зима. Спря до нея и остави куфарите на земята. Постоя така за малко и се замисли.

Как се стигна до тук? Как се превърна в един вид слугиня, която да се грижи за домакинството, докато баща ѝ отглежда детето ѝ?

Натежалата жега предвещаваше буря. Погледна към небето. Да. То бе покрито с тънък бял воал, но от вътрешността на страната към крайбрежието пълзяха черни облаци. Сякаш цялата природа тръпнеше в очакване. Корените на тревата си шепнеха неспирно, развълнувани от спасението, което скоро щеше да се изсипе над тях от небесата.

Почувства се замаяна, дори започна да ѝ се повдига. Вече повече от месец живееше като във вакуум — ограничила делата и думите си до минимум, за да не позволи на живота да я достигне, да я сграбчи и разтърси. Вече повече от месец бе като мъртва.

Но какво се случи изведнъж — Елиас се върна, полицията взе да души наоколо, наложи им се да избягат, попадна във вихрушка от движения, думи и решения. Но не нейни, а на баща ѝ. Тя просто го следваше. Безучастно.

Ана заряза чантите и се отправи към гората.

Ланшните изсъхнали листа хрущяха под краката ѝ, плитките корени на елите издуваха пръстта. Боботенето от пристанището Капелшер прорязваше гората и я изпълваше с безпокойство. Тръгна наслуки надолу към блатистата местност близо до морето.

Когато достигна покритата с мъх поляна, усети киселия аромат на сварени от слънцето борови иглички и дълбока тиня. Дори мъхът, който обикновено се зеленееше над влажните блата, бе изсъхнал, просветлял и осеян с бежови петна. Имаше чувството, че върви по покрит с ледена коричка сняг, топките мъх проскърцваха под стъпките ѝ, преди да се надигнат и да обгърнат краката ѝ.

Продължи да шляпа напред към средата на поляната. Короните на широколистните дървета, които обграждаха блатото, се сключваха в купол, изпъстрен със слънчеви петна. Стигна до средата и легна. Мъхът я пое в прегръдката си. Ана впери поглед в лениво потръпващите листа и се унесе.

Колко време лежа така? Трийсет минути, един час?

Сигурно щеше още да остане тук, ако баща ѝ не я бе повикал.

— Ана… Ааанаааа!

Освободи се от прегръдката на мъха, но не му се обади. Все още бе пленена от новите усещания, обладали тялото ѝ, и най-вече кожата. Погледна към мястото, където бе лежала досега. Контурите на тялото ѝ все още се очертаваха ясно в мъха, който с почти осезаем стон започна да възвръща старата си форма.

Сякаш бе сменила кожата си. Точно така се чувстваше. И търсеше с очи старата си кожа, сбръчкана и изморена, която трябваше да е останала в мъха.

Не я видя, но усещането бе толкова силно, че дори издърпа ръкава на тениската си, за да провери дали татуировката ѝ все още си е на мястото.

И още как. „ROTTEN TO THE BONE“31. Буквите все още си стояха изписани на дясното ѝ рамо. Реши да я запази от чиста гордост, въпреки че още преди дванайсет години бе скъсала със света, към който принадлежеше татуировката.

— ААНАА!

Приближи се до края на блатистата местност и извика:

— Тук съм!

Малер спря при мъха, сякаш бе плаващ пясък. Застана там с ръце на кръста.

— Къде беше?

Ана посочи към средата на поляната.

— Там.

Малер сбърчи чело и погледна към хлътналия мъх.

— Прибрах всичко вътре — каза той.

— Добре — отвърна Ана, подмина го и тръгна към къщата.

Баща ѝ я последва и започна да чисти гърба ѝ с ръка.

— Ама как изглеждаш само — рече той.

Ана не отговори. Стъпваше леко върху корените, сякаш беше безтегловна. Имаше чувството, че в душата ѝ се е зародило нещо крехко, нещо ценно, което ще се пръсне на парченца, ако проговори. Продължиха мълчаливо напред към къщата. Ана беше благодарна, че баща ѝ не започва да анализира поведението ѝ, както правеше преди. Че я оставя на мира.

На масата до леглото на Елиас имаше пакет с фруктоза, сол, кана с вода, мензура за половин литър и две спринцовки.

Ана не забеляза никаква промяна. Малер бе завил Елиас с чист чаршаф, а двете му съсухрени като на старец ръце лежаха прибрани до тялото и приличаха на птичи нокти. Сякаш гледаше труп. Трупа на сина си. Може би нещо щеше да се промени, ако отвореше очи и я погледнеше. Очите обаче надничаха изпод полуотворените клепачи, безжизнени и изкуствени, като изсъхнали контактни лещи. Празни.

Може би имаше начин да го върнат. Поне баща ѝ го вярваше. Но в такъв случай пътят бе толкова дълъг, че тя не можеше да си представи началото му, камо ли края. Елиас бе мъртъв. На леглото пред тях лежеше черупка, която по никакъв начин не напомняше за любимото ѝ дете. Така силно искаше да запази спомена за живия Елиас.

Малер влезе в стаята и застана до нея.

— Дадох му захар със спринцовката и той пи.

Ана кимна и се отпусна на колене до леглото.

— Елиас? Елиас? Мама е тук.

Елиас не помръдна нито на милиметър. По нищо не личеше да я е чул. Нежната нотка в гласа ѝ потръпна и черната скръб отново се разля в гърдите ѝ. Ана бързо се изправи и излезе от стаята. Ароматът на прясно кафе в кухнята я поуспокои.

Щеше да се грижи за него. Щеше да стори всичко по силите си. Но нито за миг нямаше да си позволи да повярва, че може да върне момченцето си, че то е погребано някъде дълбоко навътре в тази малка черна мумия и сега се мъчи да достигне повърхността. Иначе щеше да се пречупи. Болката щеше да я съсипе.

Напълни две чаши с кафе и ги остави на масата. Вече бе по-спокойна. През прозореца видя как воалът на небето започва да посивява. Листата потръпнаха под полъха на лекия бриз. Погледна баща си.

Изглеждаше уморен. Торбичките под очите му бяха по-тьмни от обикновено, сякаш земната гравитация всмукваше лицето му и теглеше набръчканата му кожа надолу към земята.

— Татко? Защо не си починеш малко?

Малер поклати глава, така че торбестите му бузи се разтресоха.

— Нямам време. Обадих се в редакцията и разбрах, че са ме търсили. Съпругът на онази жена, която… Както и да е, искат да напиша още нещо, но да видим… А трябва да купя и храна и разни други продукти…

Вдигна рамене и въздъхна. Ана отпи няколко глътки от кафето — бе твърде силно за вкуса ѝ, както обикновено, когато баща ѝ го приготвяше. Обърна се към него.

— Върви. Аз съм тук.

Малер я погледна. Очите му бяха малки и кървясали, почти се губеха в подпухналото му лице.

— Ще се справиш ли?

— Да. Ще се справя.

— Сигурна ли си?

Ана остави чашата на масата с рязко движение.

— Нямаш ми доверие. Знам. Нито пък аз на теб. Това е вкоренено дълбоко в мен. Не знам какво всъщност искаш.

Стана от масата и отиде при хладилника, за да извади малко мляко за кафето. Той беше празен, разбира се. Когато се върна на масата, видя, че баща ѝ се е свил още повече на стола.

— Искам само всичко да е наред.

Ана кимна.

— Вярвам ти. Само че искаш всичко да стане по твоя начин. Както ти си планирал. Рационално. Тръгвай. Ще се справя.

Направиха списък с всички необходими продукти, предвидиха огромни количества, сякаш се готвеха за обсада.

Когато Малер тръгна, Ана отиде да нагледа Елиас, след това обиколи къщата, изтупа килимите, изчисти мъртвите мухи от первазите на прозорците и пусна прахосмукачка. Докато бършеше кухненския плот, забеляза двете неразопаковани бебешки шишета. Прибра прахосмукачката и се върна при Елиас. Натроши малко фруктоза в едното шише, напълни го с вода, зави биберона и го разклати, за да се разтвори захарта. След това седна до Елиас с шишето в ръка и го погледна.

Усещането от шишето в ръката ѝ пробуди спомените ѝ. Елиас искаше да пие бебешко мляко преди заспиване чак докато навърши четири години. Не използваше биберон залъгалка, нито пък си смучеше палеца, но държеше на шишето.

Не можеше да преброи колко пъти бе седяла в края на леглото му, за да го приспи. Беше го целувала, пожелавала му бе лека нощ и му бе подавала шишето. Спомни си с какво доволство малките му ръчички поемаха шишето, как устните му обгръщаха биберона и погледът му се зарейваше нанякъде. Пиеше съвсем сам.

— Ето, Елиас…

Приближи биберона към устата му. Малер ѝ каза, че трябва да изчакат, че Елиас все още не може да суче сам, но тя искаше да опита. Сухият биберон докосна устните му, но той не ги помръдна. Ана внимателно го напъха в устата му.

В този момент нещо се случи. В първия миг реши, че някое насекомо я е полазило по корема и погледна надолу. Пръстът на Елиас се движеше. Вдървено и бавно, но все пак се движеше.

Когато отново погледна към лицето му, устните му вече стискаха биберона. Сучеше. Пресъхналата му кожа леко потрепваше, а един мускул на гърлото му бавно се движеше.

Шишето се разклати в едната ѝ ръка, а тя се удари толкова силно с другата по устата, че усети метален вкус върху езика си.

Елиас сучеше от шишето.

Усещаше толкова силна болка, че не можеше да диша. Когато първият пристъп на надежда отмина, протегна ръка и го погали по бузата, докато все още сучеше. След това се наведе над главата му и прошепна:

— Момченцето ми… милото ми детенце…

Остров Кунгсхолмен, 13,45

„Децата, децата, децата…“

Давид стоеше в двора на училището и наблюдаваше неспирния поток от деца, който сякаш се изля от вратите му. Три, четири, десет, трийсет многоцветни малки същества с раници на гърба се стичаха надолу по стълбите. Човешки единици, безлика маса, очакваща напътствия и възпитание. Четиристотин от тях прекарваха, натъпкани в сградата, по шест часа на ден, четиристотин получаваха позволение да я напуснат след края на шестия час.

Стига обаче да погледнеш всяко поотделно и ще съзреш целия свят. Ще съзреш деца с майки, бащи, баби и дядовци, роднини и приятели. Колко много хора зависят само от тяхното съществуване. Крехки са децата, а носят тежестта на толкова много животи върху нежните си рамене. Крехък е светът им, управляван от възрастни. Всичко е крехко.

Давид бе прекарал целия ден като в унес. След посещението си в „Съдебна медицина“ се отби в една пицария и изпи цял литър вода, след това легна под едно дърво в парка и спа в продължение на почти три часа. Събуди се от лая на някакво куче само за да осъзнае, че светът му е обърнал гръб. Хората бяха насядали навсякъде с кошници за пикник, децата тичаха по тревата. Но той вече не бе част от този живот.

Единственото, което имаше отношение към него, бяха приближаващите се черни облаци. Все още бяха далеч, но очевидно идваха към Стокхолм. Ушите му бучаха, а очите го сърбяха. Слънчевите лъчи не можеха да пробият короната на дървото му, затова той се сви до дънера, взе вестника и отново прочете статията. Оказа се, че и тя има отношение към неговия проблем.

Без да знае какво да каже или какво иска, извади мобилния си телефон и набра номера на вестника. Представи се и обясни, че търси Густав Малер. Осведомиха го, че Малер работи на свободна практика и че за съжаление не могат да му дадат телефонния му номер, но че могат да му предадат съобщение. Поинтересуваха се дали Давид го търси по някакъв специален повод.

— Не, просто… искам да поговоря с него.

Щяха да му предадат.

Давид взе метрото до остров Кунгсхолмен. Всички разговори във вагона се въртяха около мъртвите. Нямаше човек, който да не смята, че случващото се е ужасно. Някой го видя, разпозна лицето му и замлъкна. Този път нямаше съболезнования.

Дори и по пътя към училището на сина си продължи да усеща, че всички връзки със заобикалящия го свят са прекъснати. Имаше чувството, че от него са останали само очите, които се реят наоколо, преодоляват препятствия и спират на червено. Когато стигна до училището, се хвана за оградата от черен метал, затвори очи и не я пусна повече.

В следващия миг звънецът иззвъня и морето от деца се изля навън. Давид отвори отново очи и видя масата от биологична тъкан, която на подскоци заслиза по стълбите. Хвана се още по-силно за оградата, за да не бъде отнесен.

Магнус се появи, когато морето се разля по двора, а една част от вълните му излязоха през портата в оградата. Бутна вратите с все сила, спря се на площадката и се огледа. Давид усети металния прът в ръката си. Осъзна, че едната му ръка стиска метален прът. Че ръката е част от тяло — неговото тяло. Върна се обратно в него и влезе в ролята си на… татко. Отново се сля със света около себе си и тръгна към сина си.

— Здравей, миличко.

Магнус метна раницата на гърба си и заби поглед в земята.

— Татко…

— Да.

— Мама да не би вече да е като орките?

Значи са говорили за това в училище. Давид дълго бе обмислял с каква реплика да започне този важен разговор със сина си, как да му съобщи новината постепенно, но сега вече бе късно. Хвана Магнус за ръката и го поведе към къщи.

— Разговаряхте ли за това в училище днес?

— Да, Робин каза, че са като орките, че се хранят с човешко месо и така нататък.

— А учителите как реагираха?

— Твърдяха, че не е така… че… татко!

— Да?

— Знаеш ли кой е Лазар?

— Да. Ела.

Седнаха на ръба на тротоара. Магнус извади картите си „Покемон“.

— Успях да разменя цели пет. Искаш ли да видиш?

Давид взе картите от ръката му и погали сина си по тила — просветлялата от слънцето мека коса, крехкия череп под нея.

— Първо на първо, мама не се е превърнала… в орка. Просто претърпя злополука.

Думите му секнаха, не знаеше как да продължи. Разгледа картите; Граймър, Кофинг, Гастли, Тентакул; всички повече или по-малко ужасни същества.

„Защо всичко в този свят трябва да е белязано от ужас?“

Магнус посочи към Гастли32.

— Отвратителен е, нали?

— Мхм. Слушай сега… Това, за което сте си говорили днес. Случилото се с мама. Тя… се чувства много по-добре от останалите.

Магнус прибра картите си и ги разгледа още веднъж. След това попита:

— Мъртва ли е?

— Да, но… всъщност е жива.

Магнус кимна.

— Кога ще се прибере?

— Не знам. Но ще се прибере. По някакъв начин.

Поседяха един до друг мълчаливо. Магнус прегледа всичките си карти, като огледа няколко малко по-внимателно. След това склони глава напред и се разплака. Давид го прегърна и го вдигна в скута си, а Магнус се сви на топка и зарови лице в гърдите на баща си.

— Искам да е вкъщи сега. Когато се прибера.

Давид усети как и неговите очи се пълнят със сълзи. Започна да люшка Магнус напред-назад и да го гали по косата.

— Знам, миличко… знам.

Улица „Бундегатан“, 15,00

Витата стълба към апартамента на Флора на втория етаж бе изтъркана от стъпките на няколко поколения. Подобно на повечето стари сгради, къщата на „Бундегатан“ старееше с достойнство. Дървените и каменните орнаменти се огъваха или изтъркваха, вместо да се пукат или чупят, както се случва с бетона. Къща с характер, която Флора обожаваше, колкото и да не ѝ се искаше да е така.

Знаеше отлично как изглежда всяко от четирийсет и двете стъпала, познаваше всяка неравност в стените ѝ. Преди около година нарисува с флумастер долу, при входната врата, буквата А, голяма колкото свития ѝ юмрук. След това обаче душата ѝ се късаше всеки път щом минеше покрай нея, докато един ден не откри с радост, че някой я бе замазал.

Зави ѝ се свят, докато се изкачваше нагоре. Не бе слагала залък в уста цял ден, а през нощта спа само няколко часа. Отвори входната врата и за секунда долови звуците на монотонна електронна музика откъм дневната. В следващия миг музиката затихна, а Флора чу шепот и шумолене от бързи движения.

Когато влезе в дневната, видя десетгодишният си по-малък брат Виктор и приятелят му Мартин, у когото бе останал да спи предната нощ, да седят във фотьойлите, зачетени в книжки на списанието „Доналд Дък“.

— Виктор?

Момчето измънка нещо, без да вдигне очи от списанието. Мартин скри лицето си със своя брой, за да не може Флора да го види. Без да се бави, Флора натисна копчето за изваждане на касетата от видеото и я размаха пред Виктор.

— Какво, по дяволите, правиш?

Той не ѝ отговори. Флора издърпа вестника от ръката му.

— Ей! Попитах те нещо.

— Я стига — рече ѝ Виктор. — Само искахме да видим за какво става въпрос.

— В продължение на цял час?

— Пет минути.

— Глупости. Музиката ми подсказа докъде сте стигнали. Изгледали сте го почти целия.

— А ти колко пъти си го гледала?

Флора удари доста силно брат си по главата с филма „Зората на мъртвите“.

— Кой ти дава право да се ровиш из нещата ми!

— Искахме само да видим какво е.

— И? Хареса ли ви?

Момчетата се спогледаха и поклатиха глави. Виктор ѝ отговори:

— Макар че беше много яко, когато ги разчлениха.

— Мм. Много яко. Да видим какво ще сънуваш тази нощ.

Флора не вярваше още веднъж да посмеят да ровят по полицата ѝ с филми. Усети детинската им погнуса, страха, който се носеше от телата им. Филмът определено им бе оставил спомен за цял живот. Вероятно кадрите щяха да преследват Виктор и Мартин, както тези от „Канибалът Ферокс“ все още преследваха нея самата — бе само на дванайсет, когато го изгледа с една по-голяма приятелка. Никога нямаше да го забрави.

— Флора — попита Виктор, — вярно ли е, че са излезли от гробовете?

— Да.

— Като от филма ли са? — Виктор посочи касетата, която сестра му държеше в ръка. — Ядат ли хора?

— Не.

— Ами как изглеждат тогава?

Флора вдигна рамене. Виктор преживя много тежко смъртта на дядо им, Флора подозираше, че болката му извира най-вече от самата мисъл за смъртта, а не толкова от загубата на човека, от мисълта, че смъртта кара хората да изчезват завинаги. Че всички ще изчезнат.

— Страх ли ви е? — попита тя.

— Много бях уплашен, когато се прибирах от училище — отвърна ѝ Мартин. — Мислех, че всички са станали зомбита.

— И аз така — продължи Виктор. — Дори видях едно. Очите му бяха ужасни. Затичах се като луд. Мислиш ли, че дядо ще стане като тях?

— Не знам — излъга Флора и отиде в стаята си.

Кимна на Пинхед33, който я гледаше втренчено от плаката, и върна филма на полицата. Трябваше да хапне нещо, но нямаше сили да отиде до хладилника и да извади всички опаковки и прибори. Харесваше ѝ да усеща глад, чувстваше се като същински аскет. Легна на леглото, изпълнена с покой.

След като си почина малко, взе празната кутия на филма „Хубава жена“ и извади бръснарския нож, който държеше там. Родителите ѝ така и не успяха да го намерят през времето, докато го използваше.

Белезите по ръцете ѝ бяха резултат от аматьорския ѝ период — скоро след това започна да се наранява под ключицата и под плешките. От външната страна на плешките ѝ имаше два дълбоки и дълги белега, сякаш останали от отрязани криле. Звучи красиво, но този път наистина се бе уплашила — раните не искаха да спрат да кървят. Тогава проведе онзи важен разговор с Елви. След него животът ѝ стана по-лек, а по тялото ѝ не се появиха нови белези.

Погледна към ножа, разтвори го, запремята го в ръце и… да. Отдавна не ѝ се бе случвало да усеща толкова слабо желание да се самонарани.

Погледът ѝ пробяга по етажерката с книгите в търсене на подходящо заглавие. Повечето от тях бяха от хорър жанра. Стивън Кинг, Клайв Баркър, Лъвкрафт. Беше ги чела всичките и нямаше желание да ги препрочита. Забеляза обаче една книга с илюстрации, прочете името на автора и си спомни нещо.

„Бобърът Брюно намери пътя за дома“ от Ева Зетерберг. Свали книгата, погледна картинката с нарисувания бобър, който стоеше пред къщата си — купчина съчки в един поток.

„Ева Зетерберг…“

Точно така. Във вестниците пишеше за нея. Можеше да говори. Беше починала последна преди самото пробуждане.

— Жалко — промълви Флора сама на себе си и отвори книгата.

Имаше и другата, „Бобърът Брюно се загуби“, която бе излязла пет години по-рано. Очакваше с нетърпение третата, която скоро трябваше да се появи на пазара. От всички книги, подарени ѝ от родителите, обичаше най-много тези за Брюно. Като се изключат книгите за трола Мумин, разбира се. Така и не успя да обикне Астрид Линдгрен.

Винаги бе предпочитала искреното до болка отношение към скръбта, смъртта. В историите за Мумии я наричаха Морран, а в книгите за Брюно неин символ беше Водният човек, невидимата заплаха на дъното на реката. Той бе виновен за всички удавяния, той бе силата, която отнася къщата на Брюно, той бе унищожителят.

Прочете няколко страници от книгата и се разплака. Защото нямаше да има трета история за бобъра Брюно. Защото той си бе отишъл заедно с авторката си. Защото Водният човек най-накрая бе успял да го сграбчи.

Не можеше да спре да плаче. Погали книгата, погали гладката козина на Брюно и прошепна:

— Горкият малък Брюно…

Вилна зона Кохолма, 17,00

Малер караше покрай вилите с натъпкана догоре кола. Отпускарският сезон бе приключил и повечето къщи бяха празни. Хората щяха да се върнат едва през уикенда.

Най-близкият им съсед, Аронсон, стоеше край пътя и поливаше дивата си лоза. Малер се опита да запази неутрално изражение, когато видя Аронсон да го подканя с ръка да се спре. Не можеше да го игнорира, затова спря и свали стъклото. Аронсон се приближи до колата. Бе на седемдесет години, слаб и немощен, а на главата си носеше рибарска шапка от джинсов плат. На нея пишеше „Блек енд Декер“.

— Здравей, Густав. Значи най-накрая дойде насам.

— Да — рече му Малер и посочи към лейката в ръката на Аронсон. — Наистина ли смяташ, че е нужно?

Аронсон погледна към небето и скупчилите се облаци и сви рамене.

— По навик.

Аронсон обичаше дивата си лоза. Гъстият ѝ и пищен листак се увиваше около металната арка над входа към двора му. Една фрезована дървена табела известяваше посетителите, че се намират в „Горски покой“. След пенсионирането си Аронсон успя да превърне вилата си в същинско райско кътче. В района имаше издадена забрана за поливане, но ако се съди по пищната зеленина в двора му, Аронсон определено не я спазваше.

— Виж — рече той. — Набрах си малко от ягодите ти. Надявам се, че не се сърдиш. Сърните ги бяха нападнали.

Малер му отвърна:

— Не се сърдя. Не трябва да стават зян.

Макар че предпочиташе да ги изядат сърните, а не Аронсон.

Съседът му премлясна.

— Бяха много вкусни. Поне преди сушата. Между другото, прочетох статията ти. Наистина ли го смяташ или просто… Нали знаеш?

Малер поклати глава.

— Какво имаш предвид?

Алонсон веднага отстъпи.

— А, нищо. Просто… добре казано. Май отдавна не беше работил, а?

— Да.

Малер бе оставил двигателя на колата включен и погледна към пътя в опит да покаже, че трябва да тръгва, но Аронсон изобщо не схвана намека му.

— Ясно, а сега си дошъл тук, с момата.

Малер кимна. Аронсон притежаваше ужасната дарба да надушва всичко случващо се. Спомняше си имена, години, събития и притежаваше изчерпателна информация за всички хора от селището. Ако някога решеха да издават местен вестник или хроника, то Аронсон определено щеше да бъде назначен за главен редактор.

Старецът погледна към къщата на Малер, която се намираше зад завоя и, слава богу, не се виждаше оттук.

— Ами момченцето? Елиас. Той…?

— С баща си е.

— Аха. Ясно. Напред-назад. Значи си сам с момата. Колко хубаво.

Аронсон погледна към задната седалка, пълна с торбички от хранителния магазин в Нортелье.

— Дълго ли ще останете?

— Ще видим. Виж, трябва да…

— Разбирам. — Аронсон кимна и добави с жален тон: — Сивертови са болни от рак. Чу ли? И двамата. Поставиха им диагнозите с един месец разлика. Виж как се стича животът само.

— Да. Трябва да… — Малер натисна педала на газта и Аронсон отстъпи крачка назад.

— Разбира се — рече той. — Прибирай се при момичето. Може да намина някой ден.

Тъй като не можа да измисли основателна причина да отклони това предложение, Малер просто кимна и продължи към къщи.

Аронсон. Осъзна, че изобщо не бе помислил за останалите хора от района. Представяше си единствено къщата, гората, морето, а не съседи, които си навираха дългите носове навсякъде.

Кой звънеше в полицията веднага щом в района се появеше непозната кола? Аронсон. Кой разкри на здравноосигурителната каса, че Уле Старк, пенсионер по болест, работи в гората? Никой не знаеше. Всъщност обаче всички знаеха. Аронсон.

А какво искаше да му каже с въпроса „Наистина ли смяташ така?“

Трябваше да внимават. По дяволите. Аронсон не спираше да раздава правосъдие. Защо някой не вземеше най-накрая да запали къщата му, за предпочитане докато той самият спи вътре?

Малер стисна зъби. Сякаш не преживяха достатъчно.

Слезе ядосан от колата и започна да разтоварва багажа. Когато една от хартиените торбички се скъса и няколко килограма плодове и зеленчуци се разпиляха по земята, му се прииска да ги прати по дяволите с някоя и друга псувня, но се сдържа. Заради Аронсон. Това го ядоса още повече.

Тръгна към къщата, прегърнал торбичката, но не можа да устои на импулса да се обърне назад и да провери дали Аронсон не го следи от завоя. Не видя никого.

Остави торбичката на масата и извика:

— Ехо?

Когато никой не му отговори, отиде в спалнята.

Елиас лежеше на леглото в същата поза, в която Малер го бе оставил, сега обаче — с ръце на гърдите. Малер преглътна. Дали някога щеше да привикне към външния му вид?

Ана лежеше на пода до леглото. Приличаше на мъртва с оцъклени очи, втренчени в тавана.

— Ана?

Тя му отвърна със слаб глас, без да вдига глава:

— Да?

До възглавницата на Елиас лежеше бебешко шише. Малко от течността се бе изляла навън. Малер го вдигна и го остави на нощното шкафче.

— Какво има?

Все още усещаше силно раздразнение. Беше същински ад да обикаля из Нортелье в душната жега, да мъкне чантите с продукти и да търчи по задачи. Надяваше се да може да си почине поне като се прибере, но тук явно го чакаше изненада. Ана не му отговори. Прииска му се да я побутне с крак, но се отказа.

— Ей, какво има?

Очите ѝ бяха подпухнали, червени от плач. Гласът ѝ бе притихнал като шепот през мъгла от сълзи.

— Жив е…

— Да. Знам. — Малер хвана шишето и го разклати. На дъното му имаше утайка от неразтворила се захар. — Това ли му даде?

Ана кимна мълчаливо.

— Пи.

— Чудесно.

— Като сукалче.

— Да.

Малер знаеше, че трябва да реагира с далеч повече ентусиазъм на тази новина, но нямаше сили. Главата му вече съвсем бе натежала от липсата на сън, от умората и горещината.

— Би ли ми помогнала с храната?

Ана вдигна глава и се загледа в него. Дълго го гледа. Сякаш бе някакво същество, кацнало от друга планета. Малер изтри челото си с ръкав и рече раздразнено:

— Замразените храни ще се разтопят, ако…

— Ще ги прибера. — Ана се изправи. — Ще ги прибера. Във фризера.

Имаше чувството, че трябва да каже нещо. Нещо не на място. Нямаше сили да мисли. Когато Ана отиде да разтовари колата, Малер влезе в стаята си и легна на леглото. Разсеяно отбеляза, че някой бе почистил, докато го нямаше. Единствено безбройните паяжини в ъглите на стаята намекваха, че къщата дълго е стояла празна. В просъница чу как Ана се върна и зашумоля с хартиените торбички в кухнята.

Не заспа съвсем, но тялото му бавно потъна в дълбок унес, докато нещо в него не потръпна и той отвори очи, отпочинал и бодър за първи път днес. Остана в леглото още малко, щастлив, че клепачите му вече не тежат. След това стана и отиде в кухнята.

Ана седеше на масата и четеше една от книгите, които баща ѝ бе взел от библиотеката.

— Здравей — рече той. — Какво четеш?

Ана му показа корицата: „Аутизъм и игра“. След това продължи да чете.

Малер остана неподвижен в продължение на няколко секунди, без да знае как да постъпи. След това отиде при Елиас и получи истински шок. Внучето му лежеше на леглото и държеше само̀ бебешкото шише. Малер премигна няколко пъти и тръгна напред.

Вероятно си въобразяваше, измамен от факта, че Елиас отново се държи като нормално дете, но му се стори, че дори личицето му изглежда по-свежо. Вече не бе така строго, сковано и набръчкано като на старец. Сякаш сухата кожа се бе поотпуснала, изсветляла.

Очите му все още бяха затворени, а с шишето в уста изглеждаше така, сякаш е изпълнен… с наслада. Малер падна на колене при леглото.

— Елиас?

Не последва нито отговор, нито какъвто и да било жест, който да му покаже, че Елиас го вижда или чува. Ала устните му се движеха, сучеха бързо, а гръклянът му подскачаше при всяка глътка. Малер протегна ръка и погали внимателно къдравата коса. Бе мека и нежна.

Ана бе оставила книгата и гледаше през прозореца — към стената от ели и самотния висок ясен, между чиито клони надзърташе една недовършена колиба, изградена от няколко дъски и картонени плоскости. Двамата с Елиас започнаха да я строят миналото лято; Малер не можеше да се катери по стълби.

Малер застана зад нея.

— Това е чудо.

— Кое? Колибата?

— Не. Че пие. Сам.

— Да.

Малер си пое дълбоко дъх и отново изпразни дробовете си. После рече:

— Прости ми.

— За какво?

— За… не знам. За всичко.

Ана поклати глава.

— Било каквото било.

— Да. Искаш ли уиски?

— Да.

Малер наля няколко глътки уиски в две чаши и ги сложи на масата. После вдигна своята към Ана.

— Мир? Временно?

— Мир. Временно.

Отпиха по глътка и въздъхнаха едновременно, което ги накара да се усмихнат. Ана му разказа как дълго е разтривала ръката и пръстите на Елиас, за да омекнат. И как след това е пъхнала шишето в ръката му.

Малер ѝ разказа за Аронсон и как трябва да внимават, а Ана направи грозна гримаса в опит да имитира лика на съседа им, който приличаше на същински инквизитор.

Малер взе книгата, която четеше Ана, и попита:

— Какво мислиш?

— Ами, цялата тази… терапевтична програма, която описват, тя е за… — гласът ѝ секна. — За по-здрави деца. — Закри лицето си с ръце и добави: — Той е далеч по-зле.

Въздухът се изтръгна от дробовете ѝ в накъсана въздишка.

Малер се изправи, застана до нея и притисна главата и рамото ѝ до корема си. Тя не го спря. Погали я по главата и прошепна:

— Всичко ще се оправи… ще се оправи… Виж само какво се случи днес.

Ана притисна глава още по-силно в тялото на баща си, а той продължи:

— Трябва да се надяваме.

Ана кимна, заровила глава в корема му.

— Това и правя. Затова толкова ме боли.

Изведнъж потръпна, изтри очи и се изправи.

— Ела.

Малер я последва в спалнята. Отпуснаха се един до друг до леглото на Елиас. Ана рече:

— Здравей, миличко. Вече и двамата сме тук.

След това се обърна към Малер.

— Татко. Погледни лицето му. Кажи ми дали съм луда.

Малер се загледа. Явно преди малко му се бе привидяло, защото лицето на внучето му отново бе каменно и мъртво. Обезкуражи се. Ана дръпна чаршафа. Малер видя, че го е облякла в една от старите му пижами, която му стигаше едва до коленете.

Ана постави показалеца и средния си пръст на бедрото на Елиас. След това започна да ги движи към коремчето му, като нареждаше:

— Буба лази, буба лази…

Пръстите ѝ продължиха да шарят нагоре.

— … буба лази, буба лази, дупка търси, де да влезе…

Ана сложи пръста си в пъпчето на Елиас.

— Тука, тука, тука…

Малер видя. Съвсем леко движение, като потръпване. Но истинско. Елиас се усмихна.

Град Тебю Шуркбю, 18,00

Хагар се потупа по дясното коляно.

— Мисля, че ще вали. Старата ми травма не спря да се обажда цял следобед.

Елви се наведе към прозореца и погледна навън. Да. И без да го въртят колената, човек можеше да види, че времето се разваля. Облаците вече бяха толкова гъсти, че скриваха слънцето и обгръщаха земята във вечерен сумрак. Въздухът бе наелектризиран. Елви имаше само едно обяснение. Изплакна празните чаши от чай и каза високо:

— Трябва да започнем още тази вечер.

Хагар кимна одобрително. Беше готова. Елви я помоли още по телефона да се облече хубаво, в случай че се наложи да поставят начало на мисията си още днес. Тъмносинята копринена рокля на малки звездички, на която Хагар се спря, изглеждаше леко кичозна в очите на Елви, но приятелката ѝ се защити с думите, че „поводът е тържествен“, което си беше живата истина.

Хагар не се поколеба нито за миг. Когато Елви ѝ разказа за видението си, тя се засмя тихичко от въодушевление и ѝ пожела успех. Бе невероятен късмет, че Дева Мария се е явила именно на Елви, но след като някои хора можеха да печелят по десет милиона от Тото, то…

Работата бе там, че леко несериозното отношение на Хагар към случващото се не се нравеше особено на Елви. Облякла си официалната рокля и приказва за Тотото.

Елви изпадна в дълбок шок от срещата с Мария, от този може би най-важен миг в живота си. Хагар обаче само погледна раната на челото ѝ, плесна с ръце и рече:

— Фантастично! Прекрасно!

Елви подозираше, че Хагар щеше да реагира по същия начин, ако ѝ бе разказала, че е отвлечена от извънземни. Приятелката ѝ сякаш се радваше на всичко ново, което се случваше, независимо от естеството му.

Хагар имаше три брака зад гърба си. Последният ѝ съпруг, Рюне, почина преди десет години, след което Хагар се отдаде на курсове и срещи. През последните три години имаше връзка с един свой връстник, с когото обаче не живееха заедно. По собствените ѝ думи всичко беше „един малък флирт“, а когато въпросният господин започна да изкуфява, Хагар го заряза.

С други думи, бе доста вятърничава и по това много се отличаваше от Елви. Въпреки всичко бяха най-добри приятелки. Защо ли? Ами като за начало имаха сходно чувство за хумор. Дори само това стигаше. Освен това Хагар имаше добра обща култура и все още бе с всичкия си, което не можеше да се каже за повечето от старите приятелки на Елви. Затова въпреки различията си двете се разбираха чудесно.

Елви обаче не можеше да се отнесе към срещата с Мария с радостта и въодушевлението на Хагар. И не искаше. Ставаше дума за нещо изключително сериозно. Надяваше се и Хагар да го проумее постепенно.

Хагар разтри коляното си и изохка.

— Откъде ще започнем? Нали знаеш, че никой не е пророк в собствения си град. Може би е добре да тръгнем отнякъде другаде.

Елви седна от другата страна на масата и фиксира Хагар с поглед. Хагар премигна с очи.

— Какво има?

— Виж сега, Хагар… — Елви удари с юмрук по масата, за да придаде тежест на думите си. — Не сме тръгнали на турне като някакви фокусници. Може да си се радваш колкото искаш и да сравняваш случилото се с печалба от Тотото, но ако искаш да участваш в начинанието ми, то трябва да разбереш едно…

Елви разтри лепенката на челото си с ръка. Раната бе започнала да я сърби. След това продължи:

— … Най-важното в случая е, че Дева Мария, Майката Божия, ме помоли лично да поведа хората към нея. Знаеш ли какво означава това?

Хагар промърмори:

— Че трябва да повярват.

— Точно така. Няма да ги караме да си пускат брада или да раздадат имуществото си и така нататък. Трябва да успеем да събудим вярата им със силата на собственото ни убеждение. Затова сега те питам, Хагар… — Елви дори сама се уплаши от тона на гласа си, но въпреки това продължи: — Вярваш ли в Исус Христос?

Хагар се врътна в стола, погледна боязливо към Елви, като същинска ученичка, която току-що е била скастрена от учителя си, и отвърна:

— Знаеш, че вярвам.

— Не! — Елви размаха показалец във въздуха. Винаги говореше по-силно, когато бе с Хагар, но сега гласът ѝ прогърмя още повече, сякаш бе обладана от нещо или някого. — Не, Хагар! Питам те: вярваш ли в Исус Христос, единственият син Божи?

— Да! — Хагар сви юмруци. — Вярвам в Исус, единственият син Божи, осъден от Пилат Понтийски, разпнат на кръста, възкръснал от мъртвите на третия ден. Да. Да, вярвам!

Елви отново се върна в нормалното си състояние и се усмихна.

— Чудесно. Тогава си одобрена.

Хагар поклати бавно глава.

— Мили Боже, Елви! Какво ти става?

Елви нямаше какво да ѝ отговори на този въпрос.

Когато тръгнаха на път, потъмнялото небе се бе схлупило като капак над света. И двете носеха със себе си чадър. Хагар се вайкаше, че дясното ѝ коляно вече не само се обажда, ами я боли здравата. Явно ги очакваше адска буря.

Ала дъждът не идваше. Птиците стояха притихнали по дърветата, хората не смееха да излязат навън, всички тръпнеха в очакване. Атмосферното налягане караше кръвта да пулсира нагоре към главата, да ги замайва. Елви изпитваше истинско щастие. Може би щеше да се случи още тази нощ. Може би същата мисия бе възложена и на мнозина други. Сега тя трябваше да изпълни своята частица от делото.

Започнаха от съседите, Сьодерлунд. Елви знаеше, че мъжът е някакъв шеф във фармацевтична фирма, а жената — преждевременно пенсионирана библиотекарка. Отдавна живееха в квартала, но не беше общувала с тях.

Отвори им мъжът. Имаше малко бирено коремче, пуловер на каре, плешиво петно на главата и мустак. С други думи, определено би имал шанс да спечели някое от състезанията за прилика с известни личности, които се провеждаха през деветдесетте.

Елви не се бе подготвила предварително, разчиташе, че вдъхновението само ще я посети в точния час. Мъжът я позна и се усмихна мило.

— Аха, вие сте г-жа Лундберг.

— Да — отвърна му Елви. — А това е Хагар.

— Аха. Добър вечер.

Мъжът поглеждаше ту Елви, ту Хагар.

— С какво бих могъл да ви услужа?

— Може ли да влезем? Имаме да ви кажем нещо важно.

Мъжът сбърчи вежди и погледна назад през рамо, сякаш за да се увери, че зад гърба му наистина има къща, в която да ги пусне. После отново се обърна към тях и за миг придоби такова изражение, като че искаше да ги попита нещо, но после просто им каза:

— Моля, заповядайте.

Когато Елви влезе в коридора, следвана от Хагар, мъжът посочи челото ѝ.

— Да не би да сте се ударили?

Елви поклати глава.

— Не. Нищо подобно.

Очевидно този отговор се оказа незадоволителен за мъжа, който се понамръщи, после отстъпи няколко крачки назад, за да ги пусне да влязат, и застана с ръце на корема. Вестибюлът бе оскъдно, но изискано мебелиран за неговия вкус и бе вероятно дело на съпругата му.

— Чудесен дом! — възкликна Хагар.

— Да, да… — Мъжът се огледа наоколо и показа ясно, че е на съвсем друго мнение. — Всичко е в… определен стил.

— Моля? — зачуди се Хагар.

Елви ѝ хвърли яден поглед, а мъжът повтори репликата си. След това зачака. Преди Елви да реши какво точно да му каже, думите като че ли сами се отрониха от устните ѝ.

— Дошли сме, за да ви подготвим.

Мъжът наведе леко глава напред.

— Така ли? И за какво?

— За завръщането на Христос.

Съседът облещи очи, но преди да успее да каже нещо, Елви продължи:

— Мъртвите се пробудиха, предполагам, че сте чули.

— Да, но…

— Не — прекъсна го Елви. — Няма но. Дори съпругът ми се върна тази нощ, като всички останали мъртъвци. Учените са напълно безпомощни, „невъзможно е, няма обяснение“, само това повтарят. Всичко случващо се обаче е напълно естествено и всички отдавна знаем, че този ден все някога ще настъпи. Нима смятате да си седите тук и да бездействате, да се преструвате, че това е просто поредният естествен феномен?

Съпругата излезе от кухнята и избърса ръцете си в една кърпа. Елви ги чу как с Хагар се поздравиха зад гърба ѝ. Мъжът попита:

— Но… какво искате?

— Искаме… — Елви вдигна ръката си и несъзнателно пръстите ѝ се извиха в жеста за мир — показалецът ѝ се притисна в палеца, а останалите три се разтвориха широко. — Искаме да повярвате в Христос.

Мъжът хвърли на съпругата си поглед, в който се четеше паника. Изражението на лицето ѝ му подсказа, че определено има какво да каже по въпроса. Мъжът поклати глава.

— Моята вяра не е ваша работа.

Елви кимна.

— Разбира се, че е така, но моля ви, огледайте се наоколо. Наистина ли можете да обясните случващото се по някакъв друг начин?

Съпругата се прокашля.

— Мисля, че трябва…

— Почакай малко, Матилда — мъжът ѝ даде знак с ръка да замълчи и отново се обърна към Елви. — Защо правите това? Какво целите?

Преди Елви да успее да му отговори, Хагар взе думата.

— Мария се яви на Елви и ѝ заръча да стори това. А и на мен, защото ѝ вярвам. Вярвам и в Исус.

Елви кимна. Едва сега разбра защо всъщност бе добре да вземе Хагар със себе си. По същия начин Исус — други прилики, разбира се, нямаше — бе придружаван от Петър, неговата опора и скала.

— Нищо не искаме — продължи Елви. — Можете да постъпите както решите. Няма да ви насилваме, никого не насилваме. Просто искаме да ви обясним, че ще направите ужасна грешка, ако се отвърнете от Бог в този миг… когато всички доказателства са налице.

Жената на свой ред погледна уплашено съпруга си, сякаш Елви и Хагар им предлагаха ваксина срещу някаква страшна болест, а тя усеща, че той ще им откаже.

Както и стана. Мъжът поклати ядосано глава, мина покрай Елви и Хагар и отвори външната врата.

— На мен всичко това ми звучи като заплаха.

Показа им с ръка, че иска да си тръгнат.

— И късмет. Навън има достатъчно заблудени души.

Елви и Хагар излязоха на площадката. Преди съседът да успее да затвори вратата, Елви му каза:

— Ако промените мнението си, къщата ми е отворена за вас, през цялото време.

Мъжът тръшна силно вратата.

Когато отново излязоха на улицата, Хагар се изплези на току-що посетената от тях къща и рече:

— Не мина никак добре.

После погледна към Елви, която се хвана с ръка за челото.

— Какво има?

Елви замижа.

— Усещам главата си някак странно.

— Заради бурята е — рече Хагар и посочи към небето с върха на чадъра си.

— Не… — Елви се подпря с ръка на рамото на Хагар.

— Не мога да… — удари се по челото. — Сякаш… сякаш нещо я е обладало. Някакъв глас. Думите ми… Че къщата ми е отворена. Нямах намерение да го кажа. Дори не си го бях помисляла. Хрумна ми ей така, изведнъж.

Хагар се наведе напред, огледа внимателно челото на Елви, сякаш в опит да открие някакъв отвор, но видя единствено лепенката. После издаде напред устни и рече:

— Мисли си за апостолите. Как изведнъж са заговаряли на чужд език. Вероятно вдъхновението ти извира от срещата с Мария, не мислиш ли?

Елви кимна и се изправи.

— Да. Предполагам, че е така.

— Ще продължим ли? — Хагар кимна към къщата. Мъжът още ги гледаше през прозореца. — Тук определено ударихме на камък.

Елви се усмихна леко.

— Господ е вършил много по-големи чудеса от това да съживява мъртвите дървета.

— Браво, точно така — рече Хагар. — Ето че куражът ти се върна.

Продължиха напред.

Улица „Бундегатан“, 18,30

Флора седеше пред компютъра, когато родителите ѝ се върнаха. Беше влязла в един християнски форум и защитаваше тезата си, че пробуждането на зомбитата е дело на сатаната. Освен това осведоми останалите участници, че в нейната енория във Фалшьопинг всички вече ходят с черни шапки в опит да ускорят идването на Велзевул. Беше ѝ най-забавно в началото, когато останалите все още смятаха, че тя е истинска протестантка, видяла светлината или мрака. Когато се опитваха да я поведат по правия път. За жалост Флора отиде твърде далеч и думите ѝ зазвучаха неубедително точно когато Маргарета отвори външната врата и извика:

— Ехо! Има ли някой вкъщи?

Флора написа: „Сбогом! Ще се видим в ада“, и излезе от форума. След това остана да седи с ръце на клавиатурата в очакване да чуе познатото шумолене. Хоп, ето го и него. Шумоленето, което винаги съпътстваше завръщането на родителите ѝ вкъщи след поредното пътуване. Пазарските чанти.

— Ехо!

Флора затвори очи и си представи как майка ѝ и баща ѝ потъват в океан от шарени пластмасови топки. Как главите им изчезват с шумолене под повърхността. За фон би избрала Менсън, за да заглуши гласовете им със соло на китара. Сега обаче най-много я интересуваше нещо друго — как се отнася майка ѝ към случващото се с мъртвите. Елви се обади да ѝ каже, че Маргарета ѝ е позвънила от Лондон и следователно е информирана. Но как го приема?

Кухненският под наистина бе покрит с торбички с логото на различни английски магазини. Маргарета и Йоран стояха насред хаоса и разопаковаха, а Виктор чакаше с неприкрито любопитство да получи водната си пушка с батерии. Флора скръсти ръце на гърди и се облегна на касата на вратата. Маргарета я забеляза.

— Здравей, мила! Как прекара?

— Ами…

Въпросът прозвуча съвсем нормално. Радостно и бодро. Без какъвто и да било намек, че нещо се е случило. Затова Флора добави:

— Леко умряло.

Бърза усмивка пробяга за миг по лицето на Маргарета, която точно тършуваше в една найлонова торбичка. Флора забеляза с крайчеца на окото си, че Йоран я наблюдава строго. Маргарета извади една кутия и я подаде на Виктор.

— Ето, заповядай.

Виктор сбърчи чело, отвори кутията и извади фигурата на Гандалф, която бе като жива. Разочарованието му бе огромно. Флора видя етикета с цената на кутията: 59,90. Паунда.

— Като истински изглеждаха… — рече Йоран и махна с ръце. — Така че…

— Кои изглеждаха като истински? — попита Виктор.

— Оръжията. Като натиснеш спусъка, се чува пукот като от истинска пушка. А ние… не смятаме, че трябва да си играеш с подобни неща. Затова ти купихме тази играчка.

— И какво да правя с нея?

— Можеш да я сложиш в стаята си. Не я ли искаш?

Виктор погледна фигурата и отпусна рамене.

— Да, естествено, че я искам.

Маргарета започна да рови в друг плик и попита, без да вдигне очи:

— Какво трябва да кажеш сега?

— Благодаря — отвърна Виктор и погледна Гандалф с убийствен поглед.

Маргарета се изправи с нова кутия, която подаде на Флора.

— А това е за теб. Нали тези са модерни сега?

Айпод. Флора върна кутията обратно на Маргарета.

— Благодаря, но аз си имам уокмен.

— Но в този можеш да качиш… — майка ѝ се обърна към Йоран — колко бяха, двеста?

— Триста — рече той.

— Триста албума.

— Да — съгласи се Флора. — Знам, но не ми трябва. Имам си.

В стаята настъпи тишина. Флора се наслади на момента. Не всичко може да се купи с пари, не, не всичко може да се купи с пари. Йоран плесна с ръце.

— Смятам — продължи той, — че вие двамата сте изключително неблагодарни.

— Знаете ли какво се случи? — попита Флора.

Маргарета поклати глава, сякаш искаше да ѝ каже „недей да говориш за това сега“, но Флора се престори, че не разбира жеста.

— Ами — продължи тя, — миналата нощ към единайсет часа…

— Яли ли сте днес? — прекъсна я Маргарета и най-накрая взе кутията от ръцете на Флора. Без да чака отговор, я размаха пред лицето на дъщеря си и я попита:

— И сега какво да правим с това — да го продадем, да го подарим или ще го запазиш?

Флора погледна свитите устни на майка си, които се отвориха за миг, а долната ѝ устна потръпна.

„Би трябвало да я съжалявам, но не искам.“

— Запази го за себе си — отвърна ѝ Флора.

— За какво ми е?

— Откъде да знам. Да слушаш Бьорн Афзелиус.

Флора се върна обратно в стаята си и затвори вратата. Чувстваше се съвсем замаяна, виновна, гневна, уморена — всичко наведнъж. Пъхна албума Portrait of an American family34 в стереоуредбата, за да прочисти съзнанието си. Легна на леглото и веднага усети вибрациите, които пронизваха тялото ѝ. Гласът на Менсън бе като мехлем за раните ѝ, като боцкане с игли, което връщаше живота в изтръпналите крайчета на съществото ѝ.

След като първата песен прогони най-страшните ѝ усещания, Флора превъртя диска до Wrapped in plastic, отново си легна и затвори очи.

„Пържолата е студена, но е обвита с найлон…“

Да. Добре дошли в дома ни. Месото е студено, може би прогнило, но сме го увили във фолио. Гарантираме ви, че няма да усетите вонята. Останете за миг.

Фолио.

Флора се потопи в поредната си фантазия — как целият Стокхолм е увит в найлон. Найлонът покрива тротоарите и водата с тънка ципа. Ако човек се опита да потопи пръсти, усеща единствено набъбнал найлон. Найлонът скрива и лицата на хората, този е течен, за да ги пази от бактерии. Някакво малко кученце припка напред в пластмасов мехур.

Изведнъж някой намали звука и Флора отвори очи. Маргарета стоеше до леглото ѝ с ръце, скръстени на гърдите.

— Флора — рече тя. — Докато живееш вкъщи…

— Знам. Знам.

— Какво знаеш?

Флора знаеше. Цялата програма. Как трябваше да се държи, как се държаха останалите млади хора. Трябваше да си мие ушите, да носи айпод, да слуша „Кент“36 и да позволи на Юке Берг37 с мрънкащите си песни да я помири с конформизма. Да взема, да е благодарна. И да не дава нищо в замяна.

Нямаше да стане. Не и този път.

— Не смяташ ли да говориш за това? — попита Флора.

— За кое?

— За дядо.

Маргарета разтвори ръце, а после отново ги прибра и пак ги разтвори, докато си поеме няколко дълбоки глътки въздух.

— Какво да говоря?

Флора погледна Маргарета в очите и съзря в тях ужас, с който нямаше как да се пребори, а и не бе нейна работа да го прави. Извърна лице към стената и се предаде.

— Нищо. Обсъди го с психолога си — рече тя.

— Моля?

— Казах: обсъди го с психолога си. А сега ме остави на мира.

Майка ѝ постоя зад гърба ѝ още няколко секунди, след което излезе от стаята и тръшна вратата след себе си.

„Малкото човече…“

Ето какво плашеше Маргарета.

Преди половин година, след един разговор в клиниката по детска психиатрия, на който Маргарета замъкна Флора, майка ѝ най-накрая се отпусна и започна да говори за баща си.

— Не мога да го понеса — рече тя. — Не мога да понеса да го гледам седнал там, с този празен поглед.

Към този момент бяха минали месеци от последното ѝ посещение при баща ѝ.

— А същевременно — продължи Маргарета, — същевременно не мога да спра да си представям как в главата му седи… едно малко човече с напълно ясно съзнание, което гледа навън към света и ме обвинява, мислейки си: „Защо дъщеря ми не идва да ме види?“ Седи вътре, в тялото на татко и ме чака… Ала аз нямам сили да го понеса.

Флора можеше да се досети коя бе една от основните теми, които Маргарета обсъждаше с психолога си по време на срещите им всяка седмица (през най-тежкия период, когато дъщеря ѝ се самонараняваше, тези срещи се провеждаха два пъти седмично) — баща ѝ. Още тогава Флора си мислеше, че ще е най-добре майка ѝ да се завлече в Тебю, но тя вярваше в науката психология. Вярваше, че може отново да стане цяла. Ако човек се заеме с проблемите си един по един, най-накрая ще постигне душевен мир и хармония. Може би дори ще получи диплома. Всички проблеми могат да бъдат разрешени с едно изключение: проблемите, които нямат решение.

А как се справят хората с тях? Като ги игнорират! Малки човечета в главата? Едва ли съществуват наистина. Няма смисъл да се говори за тях или дори да им се обръща внимание.

Сега обаче малкото човече бе на свобода. Сега вече се разхождаше наоколо на два крака и с празен поглед. Сега вече бе готово да размаха обвинително показалец пред лицето на Маргарета, ако се появи в „Дъндерид“.

Този проблем бе неразрешим. Следователно не можеше да бъде наречен проблем. Той просто не съществуваше.

Флора отново усили звука.

„Пържолата е студена, но увита в найлон.“

Фолио.

Развихрилата се след половин час гръмотевична буря разстрои връзката с интернет. Флора се опита да се обади на Елви, но никой не ѝ вдигна. След това набра Петер и той ѝ отговори още след първия сигнал.

— Ало, Петер на телефона.

Гласът му бе тих, почти като шепот.

— Здравей, аз съм. Флора. Какво се е случило?

— Полицията. Хайка.

Въпреки че гласът му прозвуча съвсем тихо и механично, Флора усети силната ненавист, с която бе пропит.

— Защо?

Слушалката изпука, когато Петер изсумтя.

— Защо? Откъде да знам. Вероятно им се струва забавно.

— Успя ли да скриеш стрелата?

— Да. Но взеха всички колелета.

— Не.

— Да. Никога не са били толкова много. Осем микробуса и един автобус. Гонят всички. Всички.

— Ами ти?

— Все още съм тук. Но не мога да говоря повече. Трябва да съм тих. Ще ти звънна.

— Добре. Късмет…

Връзката прекъсна.

Остров Кунгсхолмен, 20,15

Когато първата светкавица проряза небето над квартал Нормалм, Давид стоеше пред фризера, втренчен в един пакет замразени малини. Последвалият след няколко секунди гръм го извади от унеса му. Той бързо пъхна пакета в най-долното чекмедже и извади пакет с хляб.

Беше от марката „Роуст енд Тоуст“. Със срок на годност до шестнайсети август. Когато го купи преди една седмица, всичко си беше нормално — животът му представляваше върволица от добри и лоши дни. Затвори вратата на фризера и се втренчи в хляба.

„Колко време?“

Колко дни, колко години трябваше да минат, преди отново да започне да събира хубави спомени след инцидента с Ева? Дали това отново ще му се случи някога?

— Тате, виж.

Магнус седеше до кухненската маса и сочеше навън през прозореца. По черното като училищна дъска небе проблясваха тънки тебеширени линии, а веднага след това въздухът избухваше в гръм и тътен. Магнус започна да брои тихо и съобщи на баща си, че бурята е на три километра от тях. Прозорците бяха покрити с водни завеси.

Давид извади няколко твърди като камък филии и ги пъхна в тостера, за да ги даде на Магнус преди лягане. По-рано успя да загори соса за спагетите и двамата почти нищо не ядоха. След това гледаха „Шрек“ за четвърти път, Магнус изяде половин пакет чипс, а Давид изпи три чаши вино. Усещането му за глад изчезна.

Целият блок трепереше под напора на приближаващите гръмотевици. Давид успя да накара Магнус да изяде един сандвич с кашкавал и мармалад и да изпие чаша мляко. Непрекъснато се луташе между усещането, че Магнус е нещо като робот, за който трябва да се грижи, и че е единственото живо същество на земята. След виното второто усещане надделяваше и едва успяваше да се удържи да не заплаче всеки път щом погледнеше сина си.

Магнус отиде да си измие зъбите, ала в мига, в който изчезна през вратата, Давид бе обзет от силна паника. Изпи последните глътки вино направо от бутилката, облегна се на кухненската маса и се загледа в светкавиците.

Магнус се върна след няколко минути и застана до него.

— Татко, защо светлината се движи по-бързо от звука?

— Защото… — Давид закри лицето си с ръце. — Защото… добър въпрос. Не знам. Трябва… — Последва мълчание. За малко да му каже: „Трябва да попиташ мама.“ Вместо това продължи: — Време ти е да си лягаш.

Зави Магнус в леглото и му каза, че няма сили да му разкаже приказка. Магнус го помоли да му почете малко. Избраха приказката за леопарда с изгубеното петно. Бяха я чели много пъти, но Магнус винаги се забавляваше, когато стигнеха до мястото, където леопардът започва да брои петната си и открива, че едно му липсва.

Тази вечер Давид нямаше сили да влезе в ролята на весел разказвач. Опита се да изиграе изненадания леопард, ала насиленият смях на Магнус прозвуча толкова скръбно, че баща му се отказа от опитите за театър и продължи да чете с нормален глас. След края на приказката и двамата останаха мълчаливи доста дълго. Когато Давид понечи да стане, Магнус го спря.

— Татко?

— Да?

— Мама ще дойде ли тук?

— Кога?

Магнус се сви в леглото и прибра колене до корема си.

— Сега, когато е мъртва?

— Не. По-късно. Когато се оправи.

— Не искам да дойде тук и да видя, че е мъртва.

— Спокойно, няма.

— Сигурен ли си?

— Да.

Давид се наведе над леглото и целуна Магнус по бузата и по устата. Обикновено Магнус обичаше да се закача, да се прави на ядосан и да гримасничи, но сега остана да лежи неподвижно и остави баща си да го целуне. Когато Давид се изправи, видя, че синът му е сбърчил вежди. Явно мислеше за нещо, искаше му се да зададе някакъв въпрос. Давид изчака. Магнус го погледна в очите.

— Татко? Ще се справиш ли без мама?

Давид усети как челюстта му се сковава. Секундите се заизнизваха една след друга. Гласът на разума започна да му вика: „Кажи нещо, кажи нещо, плашиш го.“ Накрая успя да намери точните думи.

— Спинкай, миличко. Всичко ще се оправи.

Давид остави вратата на спалнята отворена, отиде в банята, пусна крана на ваната с надеждата, че течащата вода ще заглуши плача му.

Много пъти си бе представял, че Ева е мъртва. По-точно се бе опитвал да си представи. Не. Не беше точно така. Много пъти мисълта за смъртта на Ева се прокрадваше неумолимо в съзнанието му. Да, точно така беше. Защото подобни неща се случваха, всеки ден пишеше за тях във вестниците. Снимки на пътища, езера или безлични горски поляни. Ето тук се е ударил този, удавил се е онзи, бил е убит трети.

И той си представяше. Представяше си живот на празни обороти, изпълнен с рутинни действия, задължения и може би все пак с искрица светлина отнякъде. Но сега, когато му се случи наистина, болката надхвърли всичките му очаквания.

„Татко? Ще се справиш ли без мама?“

Как изобщо едно осемгодишно момче можеше да зададе подобен въпрос?

Давид седна на пода и се надвеси над ваната, която бавно се изпълваше с вода. Може би грешеше, като криеше скръбта си от Магнус. Ала Ева не беше мъртва, не можеше да скърби за нея. Но не беше и жива, затова не можеше да таи надежда. Нищо не можеше.

Затвори крана, измъкна запушалката, отиде в кухнята и извади нова бутилка вино. Преди да успее да я отвори, Магнус дойде при него, увит в одеялото си.

— Татко, не мога да заспя.

Давид го пренесе на ръце до спалнята им с Ева и го сложи в леглото. Магнус почти се изгуби в него, толкова бе голямо. Преди, когато беше по-малък, идваше при тях, клатушкайки се, ако се събудеше нощем. Тук се чувстваше в безопасност. Давид легна до него и сложи ръка на рамото му. Магнус се сгуши силно в него и въздъхна дълбоко.

Баща му затвори очи и си помисли: „Къде е моето голямо легло?“

Страхуваше се, че майка му ще гледа сутрешните новини, но очевидно не беше го сторила. Когато му се обади следобед и започна да се вайка по повод на събитията от изминалата нощ, Давид я остави да побъбри малко, преди да ѝ каже, че няма време. И двамата с бащата на Ева трябваше да научат, но сега просто нямаше сили да им го съобщи.

Дишането на Магнус се успокои. Беше пъхнал главичка под мишницата на Давид.

В кухнята. Ще отиде в кухнята с отворената бутилка вино на масата. Но първо ще изчака Магнус да заспи дълбоко. Неговото голямо легло бе Ева, там при нея се чувстваше на сигурно място, но това място бе единственото, където не можеше да отиде сега. Лежеше с дълбоко зарита глава във възглавницата, загледан в синята светлина, която от време на време пробягваше по тавана. Гръмотевиците се бяха отдалечили и отвъд планините долиташе само глух тътен. Реките от дъжд продължаваха да трополят по перваза на прозорците.

„… а и мъртвите се събудиха…“

През съзнанието му пробягна една мисъл и то се вкопчи обнадеждено в нея.

„… ако всичко… ако всичко невъзможно стане реалност.“

Да. Ако се появят и вампири. Ако нещата наоколо започнат да летят и да изчезват. Ако троловете слязат от планината, ако животните започнат да говорят или Христос се върне на земята. Ако всичко… се промени.

Давид се усмихна на тези утешителни мисли. Нормалното съществуване на обществото с пикници в парка и телефонен номер, от който можеш да научиш точното време, бе обречено, но мисълта за сливането му с една митична реалност бе успокоителна. Усилията на учените да разгадаят чисто биологичното естество на феномена не го вълнуваше. Ангели, елфи, елате, вече е студено.

Град Тебю Шуркбю, 20,20

В рамките на два часа успяха да посетят дванайсет къщи и около двайсетина души. Някои им затръшваха вратите под носа веднага щом разберяха за какво става въпрос, но тези, които се съгласиха да ги изслушат, бяха повече от очакваното. Самата Елви доста пъти бе посещавана от представители на „Свидетели на Йехова“ и винаги се бе отнасяла към тях с уважение, макар и хладно. Един път дори седна на кухненската маса и проследи пътя им — често се връщаха бързо обратно на улицата, след като се отбиеха в някоя къща. Елви и Хагар се справяха далеч по-добре.

Може би заради специфичните обстоятелства или заради убедителните думи на Елви. Въпреки видението и новата ѝ мисия Елви не беше толкова наивна, та да смята, че веднага ще успее да поведе всички по пътя на вярата. Това не се случваше дори в притчите в Библията.

Натежалият въздух ги обгръщаше като тънък слой памук, ала бурята сякаш бе скръстила ръце и ги изчакваше да довършат мисията си, преди да се развихри.

Повечето от тези, у които успяха да пробудят интерес или дори да убедят в правотата си, бяха жени на тяхната възраст. Но имаше и двама-трима мъже. Всъщност най-въодушевеният им последовател се оказа мъж на около трийсет години. Работеше с компютри и дори им предложи да им помогне да създадат собствена страница в интернет, за да разпространяват посланието си. Отвърнаха му, че ще си помислят по въпроса.

Малко след осем бурята изгуби търпение. Наоколо вече цареше пълен мрак, като в зимна вечер, когато първият повей на вятъра разроши короните на дърветата и дъждът се изля над главите им, за да прерасне само след няколко минути в истински порой.

Елви и Хагар разтвориха чадърите си. Капките вода се стичаха по куполите им и ги обгръщаха като водопад. Дъждът тропаше по ламаринените покриви на паркираните коли толкова силно, че двете жени едва можеха да се чуят. Хванаха се под ръка и тръгнаха към къщи.

— Горките коне апостолски! — извика Хагар, а Елви се зачуди дали говори за тях самите, или за краката им, но нямаше никакъв смисъл да пита, защото Хагар едва ли щеше да я чуе посред дъждовния тътен.

Продължиха упорито напред в мълчание, а водните потоци се стичаха край ниските им обувки.

Пороят се лееше с такава мощ, че скоро изсмука всичкия кислород от въздуха. За да пестят сили, забавиха крачка. Точно стигнаха до къщата на Елви и първата светкавица проряза небето, а само след няколко секунди силен гръм разтърси улицата, като удар на съдбовен тъпан.

Хагар сгъна чадъра си, изтърси го и въздъхна. След това се разсмя.

— Това ли е краят?

Елви се усмихна криво.

— Знам колкото и ти.

— Ой, ой, ой… — Хагар поклати глава. — Както се казва, небесните порти се отвориха.

Не успя да чуе отговора на Елви, защото бурята се бе приближила още повече и цялата къща се разтресе от силна експлозия, дори чашите във витрината зазвънтяха. Хагар подскочи и зададе нов въпрос:

— Страх ли те е от бурята?

— Не, а теб?

— Не съвсем. Трябва само… — Хагар наклони глава и намали звука на слуховия си апарат. След това продължи, малко по-силно: — Сега е по-добре, иначе имам чувството, че бурята ще ме оглуши.

Гръмотевиците зачестиха, а Хагар погледна уплашено към тавана. Май не беше съвсем вярно, че не се бои от бурята. Елви я хвана за ръката, а приятелката ѝ я стисна с благодарност и се остави да бъде отведена до дневната. Самата Елви изпитваше единствено… чувство на утеха. Всичко бе нормално, те сториха, каквото можаха.

Когато влязоха в дневната, Елви забеляза, че таванската лампа леко се люшка. След това угасна. Настъпи пълен мрак. Хагар стисна ръката на Елви по-силно и попита:

— Да се помолим ли?

Помогнаха си да застанат на колене на пода, свивайки скованите си старчески крака, като лицето на Хагар се изкриви от болка.

— Не мога… коляното ми.

Елви ѝ помогна отново да се изправи и двете седнаха плътно една до друга на дивана. След това сключиха ръце и сведоха глави в молитва, докато дъждът продължаваше да се лее по покрива, а бурята разтрисаше света с мощта си.

Десетина минути по-късно, след като токът не се върна, а центърът на бурята отказваше да се отмести от квартала им, Елви спусна щорите и запали две свещи на масата. Хагар, която лежеше на дивана в опит да пребори болката в коляното си и в светлината на светкавиците приличаше на страховито чудовище от някой филм, сега изглеждаше като същинска светица.

Елви взе да ходи напред-назад из стаята с нарастващо раздразнение.

— Не знам — рече тя. — Не знам.

— Какво? — Хагар пъхна пръст зад ухото си, но Елви ѝ направи знак с ръка, че не е важно.

„Защо не се случва нищо?“

Не че очакваше всички веднага да приемат вярата, но поне да се случи нещо… Нещо, което да даде необходимия мащаб на начинанието им, защото сега то бе ограничено до две старици, които се клатушкаха наоколо и проповядваха. Тя самата бе избрана, посочена лично и белязана. Така ли се случваше с всички проповедници?

Вероятно да. Искаше се единствено да се уповаващ на вярата си и да не се отказваш.

„Ала колко дълго, Господи? Колко дълго?“

Точно бе стигнала до коридора, когато някой почука внимателно на вратата. Елви отвори.

Навън стоеше мокра до кости съседката им. Косата ѝ висеше на подгизнали кичури, а роклята ѝ беше черна. Няколко светкавици осветиха силуета ѝ, което ѝ придаде още по-ужасен вид.

— Влез, влез — рече Елви и я покани в антрето.

— Извинявай — рече съседката, — но ти каза, че домът ти е отворен. А мъжът ми започна да се държи ужасно странно след като си тръгнахте. Изпи огромно количество алкохол, а после изчезна навън и… ако това е последната нощ, то…

— Разбирам — каза Елви, което си беше самата истина. — Заповядай, влез.

Още докато съседката сушеше косата си в банята, на вратата се почука отново.

Доста силничко.

В този миг Елви осъзна, че все още нямат ток и вероятно звънецът не работи. Опасяваше се, че съседът е дошъл да прибере изгубената си съпруга и отвори, готова да изнесе цяла реч за свободата на човешкия избор.

Но там не я очакваше съседът, а Грета, една от по-възрастните жени, които успяха да вдъхновят по-рано тази вечер. Тя бе доста по-добре оборудвана от съседката. Носеше яркочервен дъждобран с качулка, а под него се подаваше кошница.

— Донесох кафе и домашни кифлички, за да чакаме заедно.

Не след дълго се появи още една от жените. Тя пък носеше кутия със свещи, в случай че нямаха. Накрая пристигна и Матиас, младият компютърен специалист. Каза им, че дори смятал да донесе лаптопа си, но после се отказал — нямало смисъл докато бурята не отмине.

Когато всички се събраха в дневната и запалиха още свещи, сипаха си кафе и извадиха кифличките, се изля порой от обяснения. Бурята поотмина, тъй че дори Хагар увеличи звука на слуховия си апарат и се включи в обсъждането.

Всички споделиха едно и също. Бурята им напомни забравеното. Ако тази нощ бележи края на света или поне началото на един напълно променен живот, то няма смисъл да седиш сам, когато можеш да бъдеш сред съмишленици.

След като поговориха на тази тема известно време, всички погледи се взряха в Елви, която разбра, че очакват да им каже нещо.

— Да — започна Елви. — Вярно е, че сами не можем да постигнем нищо. Вярата живее единствено когато е споделена. Истинска благословия е, че дойдохте тук. Нашето „заедно“ е повече от сбора на телата ни. Нека бдим тази нощ един до друг, а ако се окаже за нас последна, то поне ще я посрещнем заедно. Ръка в ръка.

Елви се засрами, когато завърши речта си. Не я намираше за особено вдъхновяваща. Но поне се опита да им каже, каквото очакваха. Настъпи пълна тишина, докато останалите обмисляха тривиалните ѝ думи. Накрая Хагар извика:

— Имаш ли достатъчно легла?

Елви се усмихна.

— При добро желание всичко се намира.

— Можем ли да изпеем нещо? — попита младият мъж.

— Да, защо не. Но какво?

Всички се съсредоточиха в опит да измислят нещо. Хагар се огледа наоколо.

— Какво има? — попита тя.

— Нали решихме да изпеем нещо — рече Елви високо. — Чудим се какво.

Хагар се замисли за секунда и след това запя:

— До тебе, Боже, близо…

Всички се присъединиха към нея, кой колкото можеше. Пламъкът на восъчните свещи затрептя под напора на дъха им, когато запяха с цяло гърло и заглушиха бурята.

Улица „Бундегатан“, 21,50

Някой празнуваше петдесетия си рожден ден в предназначената за тържества зала на тавана. Бурята бе отминала и Флора можеше да чуе смеха на гостите, който ехтеше на стълбището под звуците на песента на група Пеп „Висок стандарт“. Флора не можеше да проумее как не се срамуваха да я пускат.

Лежеше неподвижно в леглото, обладана от силна омраза към света на средната класа, към който принадлежеше по рождение. Не можеш да си позволиш да си различен, да изпъкваш; ако решиш да си малко луд или малко черен, то трябва да го показваш по естетичен начин. Всичко останало следва да обсъдиш с психолога си. Флора нямаше място тук. Искаше ѝ се да се разкрещи, да размаха ръце, да експлодира в усмирителната риза на толерантността.

Изпратиха Виктор да си легне още в девет и половина, а Флора отказа поканата да се присъедини към празника, отправена ѝ с най-радостния тон, сякаш нищо не се бе случило и животът им можеше да продължи да тече по стария чудесен начин.

Измъкна се от леглото, отиде в дневната и пусна телевизора, за да изгледа новините. Петер така и не ѝ се обади повече, а тя не посмя да му звънне и да наруши тишината.

В новините говореха почти единствено за пробудените. Някакъв професор по молекулярна биология обясни, че агресивната разлагаща бактерия се оказала коензим на име АТФ38, основен източник на енергия за клетките. Най-странното бе, че той оцеляваше при такива ниски температури.

— Като тесто, което узрява на снега — обясни професорът, който често се появяваше в различни забавни програми.

Огромната жизнеспособност на въпросния ензим обясняваше и как наскоро починалите бяха успели да превъзмогнат първоначалната скованост на телата си. Мускулите се схващат именно при разграждането на АТФ.

— Нека да предположим за миг, че става дума за мутирал вариант на АТФ. Но…

Професорът сключи палеца и показалеца си, засили ефекта от думите си.

— … все още не знаем дали ензимът е причината за пробуждането им, или новите му свойства са резултат от него.

Професорът разтвори ръце и се усмихна, сякаш очакваше от зрителите да му помогнат да открие отговора на този въпрос. Причина или резултат? Как смятате? Самоувереното му поведение определено не допадна на Флора — как можеше да обсъжда случилото се, сякаш става дума за предимствата и недостатъците на забраната на риболова на треска.

Следващата новина обаче я накара да приближи лице към екрана.

Този следобед бяха пуснали един телевизионен екип в „Дъндерид“. Репортажът показваше огромна болнична зала с около двайсетина пробудени, които седяха по пода, на легла и столове. Камерата се спря първо на лицата им. Удивителното бе, че всички имаха едно и също изражение — на безмълвно учудване. Очите им бяха оцъклени, а устните — леко разтворени. Всички носеха синьо болнично облекло и приличаха на група ученици, присъстващи на представлението на някакъв фокусник.

След това камерата се отдалечи и веднага стана ясно какво всъщност гледат — един метроном. Бяха го поставили върху маса на колелца, а стрелката му се люшкаше напред-назад, тик-так, тик-так, пред очарованата си публика. До него имаше медицинска сестра, седнала на стола с изправен гръб. Явно знаеше, че я снимат.

„Вероятно тя го пуска отново, когато спре.“

Четецът обясни как ситуацията в болницата се е подобрила значително, след като открили ефекта на метронома, и сега търсеха още методи.

Следваше прогнозата за времето. То щеше да продължи да бъде нестабилно.

Флора спря телевизора и се загледа в собственото си отражение в екрана. В стаята стана толкова тихо, че отново можеше да чуе шума от таванския етаж. Сега пееха стара борческа песен, почти полифонично. След като я изкараха до края, продължиха да говорят на висок глас и да се смеят.

Флора се облегна назад, а после се излегна на пода.

„Знам — помисли си тя, — знам какво липсва. Смъртта. Смъртта ги е изоставила. За мен тя е всичко.“

Усмихна се сама на себе си.

Виктор излезе от стаята си. Носеше само слипове и изглеждаше толкова слабичък и крехък, че я обзе силно чувство на нежност.

— Флора — рече той. — Мислиш ли, че са опасни? Като във филма?

Флора му даде знак с ръка да дойде да легне до нея на пода. Брат ѝ така и стори, като сви колене до брадичката си, сякаш му беше студено.

— Филмът е измислица — рече тя. — Да не би да вярваш и в базилиска от книгите за Хари Потър?

Виктор поклати глава.

— Добре. Вярваш ли, че… Вярваш ли, че има елфи и хобити? Като във „Властелинът на пръстените“?

Виктор се замисли за миг, после поклати глава и рече:

— Не, но съм сигурен, че има джуджета.

— Да — съгласи се Флора. — Но не се разхождат с брадви, нали? Не. Зомбитата от филма са като базилиска и Амгъл.

— Ами какви са истинските тогава?

— Истинските… — Флора погледна към тъмния телевизионен екран. — Истинските са добри. Или поне не ни желаят злото.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Хайде, отивай да си лягаш.

Улица „Сварваргатан“, 22,15

Часовникът на нощното шкафче показваше девет и петнайсет, когато телефонът звънна. Магнус отдавна вече леко похъркваше. Давид измъкна изтръпналата си ръка изпод тялото му и отиде в кухнята.

— Да, Давид е.

— Здравейте. Казвам се Густав Малер. Надявам се да не ви притеснявам твърде късно. Търсили сте ме.

— Не, няма… проблем. — Давид зърна бутилката и чашата и я напълни. — Честно казано… — изпи една голяма глътка — … не съм сигурен защо точно ви търсих.

— Разбирам — рече Малер. — Понякога се получава така. Наздраве.

В другия край на линията се чу леко почукване, Давид вдигна чашата си, повтори „Наздраве“ и отпи още една глътка.

Настъпи кратка тишина.

— Как сте? — попита Малер.

Давид му разказа. Дали заради виното, заради силния страх или пък заради някаква нотка в гласа на Малер, изведнъж всичките му задръжки паднаха. Без изобщо да го е грижа дали непознатият му събеседник се интересува от съдбата му, или не, Давид му разказа за инцидента, за възкръсването, за Магнус, за „Съдебна медицина“, за усещането му, че е напуснал света на живите, за любовта си към Ева. Не спря да говори в продължение на десет минути. Накрая направи кратка пауза само за да си накваси устата с вино. Докато си наливаше, Малер каза:

— Смъртта притежава странната черта да ни превръща в самотници.

— Да — съгласи се Давид. — Извинете ме, не знам защо… Не съм говорил с никого досега за…

Давид вдигна чашата към устните си, но се спря на половината път. Проряза го леден хлад и тръшна чашата на масата толкова силно, че половината ѝ съдържание се изля. — Нали не смятате да пишете за това?

— Бих могъл да…

— Слушайте! Не можете да пишете за това, има сума ти хора…

Представи си ги всичките — майка му, бащата на Ева, колегите му, съучениците на Магнус, родителите им… Всички хора, които щяха да научат повече, отколкото му се искаше.

— Давид — рече Малер. — Обещавам ви да не напиша нито дума за всичко това без ваше съгласие.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Сега само си говорим. Или по-точно вие говорите, а аз ви слушам.

Давид се разсмя, отсечено и за кратко. Смехът му напомняше по-скоро сумтене, а носът му се напълни със секрет и възпирани сълзи. Прекара пръст през разлятото вино и нарисува въпросителен знак.

— Ами вие? — попита той. — Защо се интересувате от това? Като… журналист?

Събеседникът му замълча. Давид дори си помисли, че връзката се е разпаднала, когато Малер най-накрая му отговори:

— Не. Имам личен интерес.

Давид изчака и продължи да пие. Усети, че започва да се замайва. С облекчение почувства как действителността се размива, как мисълта му се забавя. Даде си сметка, че за първи път през този ден може да се отпусне. От другата страна на линията стоеше още едно човешко същество. Продължаваше да се носи по света, но вече не беше сам. Страхуваше се разговорът им да не приключи.

— Личен? — попита той.

— Да. Вие ми вярвате, затова и аз ще ви се доверя. Или… поне ще ви дам нещо, с което и вие ще можете да ме държите в шах. При мен е внукът ми… — Давид чу как Малер отпи глътка от алкохолната си напитка, каквото и да бе тя, — … който бе мъртъв до вчера вечерта. Мъртъв и погребан.

— Криете ли го?

— Да. Само вие и още двама души знаят за това. В много лошо състояние е. Обадих ви се най-вече с надеждата, че… знаете нещо.

— За… за какво?

Малер въздъхна.

— Ами, не знам. Все пак сте били с нея, когато се е събудила, и, не знам… Случи ли се нещо, което… може да ни помогне?

Давид се опита да си припомни случилото се в болницата. Наистина искаше да помогне на Малер.

— Тя заговори — рече той.

— Така ли? И какво каза?

— Ами, не каза нищо, което… Сякаш за първи път използваше думи, сякаш експериментираше. Беше… — Давид чу отново гласа на Ева, метален и дрезгав глас. — Беше доста ужасно.

— Да — рече Малер. — Ала как изглеждаше… Спомняше ли си нещо?

Съвсем несъзнателно Давид бе потиснал спомена за този миг в болницата. Отказваше да го допусне до съзнанието си и сега разбра защо.

— Не — рече Давид, а очите му се напълниха със сълзи. — Беше напълно… празна — додаде и се прокашля. — Мисля, че трябва…

— Разбирам — рече Малер. — Ще ви дам телефонния си номер, ако… ако искате да ми кажете още нещо.

С това сложиха край на разговора. Давид седна на кухненската маса, изпи остатъка от бутилката и посвети следващите двайсет минути на спомена за гласа и окото на Ева в болницата. Когато отиде да си легне, видя, че Магнус лежи с разперени ръце и крака. Избута го на едната страна на леглото, съблече се и се пъхна при него.

Бе толкова изтощен, че заспа на мига.

Вилна зона Кохолма, 22,35

— Какво ти каза?

Ана влезе в стаята на Малер само няколко секунди, след като той затвори телефона. Баща ѝ разтри очи и рече:

— Нищо особено. Разказа ми историята си. Която е ужасна, разбира се. Но не ни помага особено.

— Съпругата му, тя…?

— Не. Като Елиас е.

След като Ана се върна в дневната при телевизора, Малер отиде в стаята на Елиас и остана дълго, загледан в малкото му тяло. Елиас изпи още едно цяло шише със солена вода и второ със сладка.

„Беше напълно… празна.“

Ева Зетерберг бе останала мъртва само в продължение на половин час.

Дали сбърка?

Дали Ана не беше права, като каза, че няма да открият и следа от Елиас в това същество на леглото?

Когато излезе на верандата, го лъхна прероден въздух. По време на дългата суша бе забравил, че въздухът може да е толкова наситен. Почти питателен. Обкръжаващият го мрак бе плътен и изпълнен с аромата на съживената от дъжда природа.

„Дали в това има… някакъв по-дълбок смисъл?“

Елиас също бе мъртъв и съсухрен и нещо, но не дъжд, го бе съживило. Какво? Какво го караше да продължава да живее? Семената могат да преживеят стотици, хиляди години. Изсъхнали или замръзнали в някой ледник. Стига да ги посадиш във влажна почва и веднага ще поникнат. Под влиянието на силата. Зелената сила, която дава живот на растенията. А коя е силата, която дава живот на човека?

Малер погледна нагоре към звездите. Тук, сред природата, те бяха стотици, а не като в града. Впрочем звездите, разбира се, бяха много повече, отколкото дори най-зоркото око можеше да види.

Изведнъж усети нещо. Някаква мисъл, която не можеше да облече в думи. Потръпна.

За миг си представи как стръкчето трева пробива обвивката на семето, устремено към повърхността. Представи си слънчогледа, политнал нагоре към небето, как търси светлината с глава. Представи си как малко детенце подскача и вдига ръце, изпълнено с радост, и всичко е пълно с живот, устремено към светлината. Представи си…

„Няма нищо дадено веднъж завинаги.“

Зелената сила, която дава живот на цветето. Не може да я взимаме за даденост. Всичко е изтъкано от усилия, от работа. Всичко е дар. Който може да ни бъде отнет. И върнат обратно.