Колчан, пълен със стрели

Унгарският професор

Съвпаденията, заявява се на писателите (обикновено от страна на критиците), трябва да се избягват, макар че всъщност реалният свят е пълен със случки, които сами по себе си са невероятни. Всеки има някакво преживяване, което реши ли да опише, би се възприело от останалите като чиста измислица.

Същата седмица, в която заглавията от световната преса тръбяха: „Русия напада Афганистан; Америка бойкотира Олимпийските игри в Москва“, в „Таймс“ се появи кратък некролог за виден професор по английски език от Университета на Будапеща. „Един талант, роден и починал в своята родна Будапеща, чиято репутация е обезпечена от блестящо преведените от него произведения на Шекспир на унгарски език. Въпреки че според някои езиковеди в неговия Кориолан се забелязва известна липса на зрялост, всички единодушно признават превода му на Хамлет за гениален.“

Близо десет години след Унгарската революция през 1956 г. имах шанса да участвам в студентска среща по лека атлетика в Будапеща. Състезанието по график трябваше да продължи цяла седмица, поради което реших, че едва ли ще бъде възможно да опозная макар и малко тази страна. В неделя вечерта отборът кацна на летище „Ферихеги“, откъдето незабавно бяхме отведени в хотел „Ифушаг“ (по-късно научих, че думата на унгарски означава „младеж“). След като се настанихме, повечето състезатели си легнаха рано, тъй като първите предварителни серии бяха насрочени за следващия ден.

Закуската на сутринта се състоеше от мляко, препечени филийки и яйце, сервирани на три пъти през значителен интервал. Онези от нас, които имаха бягане същия следобед, пропуснаха обяда, опасявайки се, че едно матине може да стане причина да си изпуснем състезанието.

Два часа преди началото на срещата бяхме отведени с автобус до стадион „Неп“ и стоварени пред съблекалните (все ми се струва, че трябва да ги наричат „облекални“). Преоблякохме се в спортни екипи и насядахме по пейките в напрегнато очакване да бъдем повикани. След време, което ни се стори безкрайно, но всъщност бе само пет минути, при нас дойде служител, който ни изведе на пистата. Тъй като беше денят на откриването, стадионът беше изпълнен до краен предел. След като приключих с обичайната загрявка, която представляваше спокойно равномерно тичане, няколко спринта и леки упражнения за тонизиране на мускулите, високоговорителят обяви на три езика предстоящия старт на сто метра. Съблякох анцуга си и изтичах до мястото на старта.

По сигнал заех позиция, притиснал шпайкове до стартовото блокче, и зачаках напрегнато изстрела. По местата, готови — бум! Десет секунди по-късно бягането приключи и единствената положителна страна на класирането ми последен бе, че ми предоставяше шест свободни дни за изследване на унгарската столица.

Разходката из Будапеща ми напомни за дните от моето детство в Бристол веднага след войната, но с една съществена разлика. Освен че имаше сгради, разрушени от бомби, някои стени бяха нашарени с дупки от куршуми, оставени от автоматични откоси. Бяха минали осем години от революцията, но следите от нея личаха навсякъде, може би защото държавниците искаха никой да не забравя. Хората по улиците имаха съвършено безизразни, набраздени от бръчки лица и не крачеха, а по-скоро тътреха крака, оставяйки впечатлението за нация от старци. Ако човек ги попиташе невинно защо, те отговаряха, че няма за къде да бързат, нито на какво да се радват, макар че винаги изглеждаха внимателни един към друг.

На третия ден от игрите се върнах на стадион „Неп“, за да подкрепя един мой приятел, който щеше да се състезава в полуфиналите на четиристотин метра с препятствия — първата дисциплина за този следобед. В качеството си на състезател притежавах пропуск и по тази причина можех да седна където си пожелаех на полупразните трибуни. Избрах да наблюдавам бягането от сектора точно над финиша, който ми предоставяше идеална видимост към финалния отсек. Седнах на дървената скамейка, без да обръщам особено внимание на хората от двете ми страни. Бягането започна и когато моят приятел взе виража, преодолявайки седмото препятствие, а до финиша му оставаха само още три, аз станах и с възторжени викове го насърчавах през целия финален отсек. Той успя да се класира трети, осигурявайки си място във финала на следващия ден. После седнах отново и отбелязах точните резултати в програмата си. Вече се канех да тръгвам, тъй като между състезателите по хвърляне на чук и овчарски скок нямаше наши участници, когато зад гърба ми прозвуча глас:

— Вие сте англичанин?

— Да — отвърнах, обръщайки се към мястото, от което ми бе отправен въпросът.

Към мен вдигна поглед възрастен господин. Носеше костюм от три части, който сигурно е бил старомоден още когато е принадлежал на баща му, и дори не притежаваше евентуалното преимущество някой ден отново да дойде на мода. Кожените кръпки на лактите не оставиха никакво съмнение у мен, че питащият е ерген, тъй като можеха да бъдат зашити по този начин само от мъж… или пък човек се чувстваше принуден да заключи, че лактите му са някак не на място. Дължината на крачолите му подсказваше, че баща му е бил по-висок от него. Колкото до самия мъж, той имаше няколко кичура бели коси, мустаци на морж и румени бузи. Уморените му сини очи бяха непрекъснато полузатворени, подобно на затвор на фотокамера, който току-що е бил освободен. Челото му бе тъй набраздено от бръчки, че спокойно можеше да е на всякаква възраст между петдесет и седемдесет. Цялостното впечатление бе за кръстоска между трамваен кондуктор и безработен цигулар.

За втори път седнах обратно на мястото си.

— Надявам се, че не ви притеснявам с въпроса си? — добави той.

— Разбира се, че не — отвърнах.

— Просто твърде рядко ми се удава възможност да си поговоря с англичанин. Затова, щом зърна някой, винаги „сграбчвам копривата“. Така ли беше правилният разговорен израз?

— Да — отвърнах, опитвайки се да определя колко унгарски думи знаех. „Да“, „не“, „добро утро“, „довиждане“, „загубих се“, „помощ“.

— Вие сте участник в студентските игри?

— По-правилно би било „бяхте“, а не „сте“ — рекох. — Доста бързо приключих още в понеделник.

— Защото не сте били достатъчно бърз, може би?

Аз се засмях, възхищавайки на степента, в която владееше моя роден език.

— Защо английският ви е толкова добър? — попитах.

— Опасявам се, че е малко позанемарен — отвърна старецът. — Но все още ми позволяват да преподавам този предмет в университета. Трябва да ви призная, че не проявявам и най-малък интерес към спорта, но тези мероприятия винаги ми предоставят възможността да хвана някого като вас и да смажа ръждясалата машина, макар и за няколко минути. — Той ми отправи уморена усмивка, но сега очите му блестяха.

— От коя част на Англия сте родом? — За първи път произношението му не бе достатъчно точно, тъй като „родом“ прозвуча по-скоро като „родов“.

— Съмърсет — отвърнах.

— Може би най-красивото графство в Англия. — Аз се усмихнах, тъй като повечето чужденци не стигаха по-далеч от Стратфорд-на-Ейвън или Оксфорд. — Да пътуваш през Мендипите38 — продължи той, — през осеяната с вечнозелени хълмове област, да спреш в Чедър, за да разгледаш пещерите, после в Уелс, за да се удивиш на черните лебеди, биещи камбаната върху стената на катедралата, или в Бат на р. Ейвън, прочут с горещите си минерални извори и останките от римско време, за да се възхитиш на стила на живот на класическия Рим и после може би да прекосиш границата на графството и да продължиш към Девън… Според вас Девън по-красив ли е от Съмърсет?

— В никакъв случай — отвърнах аз.

— Може би сте малко предубеден — засмя се той. — Я сега да видим дали ще си спомня:

Вероятно също като вас писателят Томас Харди е бил предубеден и е можел да мисли единствено за своя любим Ексмур, за селцето Тивъртън и Плимут.

— А коя е вашата любима област? — попитах аз.

— Според мен Северен Райдинг в Йоркшир винаги е бил подценяван — отвърна възрастният човек. — Спомене ли се Йоркшир, подозирам, че хората първо се сещат за Лийдс, Шефилд и Барнсли. Въгледобив и тежка промишленост. Посетителите трябва да пътуват и да видят тамошните долини; ще разберат, че си приличат колкото тебешир със сирене. Графство Линкълншир в Източна Англия, на Северно море, е твърде равнинно, а голяма част от графствата, разположени в централната част на Англия, сигурно вече са опорочени от разрасналите се градове. Бирмингам не ми допада. В крайна сметка се спирам на Устършир и Уорикшър — чудати и старомодни селища, сгушени между Котсуолдските хълмове и увенчани от Стратфорд-на-Ейвън. Как ми се ще да бях имал възможност да съм в Англия през 1959 година, когато моите сънародници се съвземаха от раните на революцията. Лорънс Оливие в ролята на Кориолан — още един човек, който не е искал да показва своите белези.

— Аз гледах постановката — рекох. — Ходихме от училище.

— Щастливец. Преведох тази пиеса на унгарски, когато бях на деветнайсет. Когато я препрочитах миналата година, осъзнах, че преди да си отида от този свят, трябва да повторя упражнението.

— Превеждали ли сте други пиеси на Шекспир?

— Всичките без три, все оставям „Хамлет“ да отлежава, но щом го завърша, ще се върна на „Кориолан“ и ще го почна отначало. След като сте студент, мога ли да попитам кой университет посещавате?

— Оксфорд.

— В кой колеж?

— „Брейзън ноуз“.

— Ааа, БНК. Колко прекрасно е да се намират само на няколко ярда — най-великата библиотека на света. Ако бях роден в Англия, щях да пожелая да прекарам дните си в „Ол Соулс“ — пада се точно срещу БНК, нали?

— Точно така.

Професорът замълча докато наблюдавахме последвалия полуфинал на 1500 метра. Победител стана Анфрас Патович — унгарец — и тълпата от привърженици обезумя от радост.

— Ето това се казва подкрепа — рекох.

— Като в мача на „Манчестър Юнайтед“, когато вкарват победния гол на финала за купата. Само че моите сънародници не крещят, защото унгарецът финишира пръв — каза възрастният човек.

— Нима? — изненадах се аз.

— Ами да, поздравяват го, защото победи руснака.

— Дори не съм забелязал — рекох.

— Няма и защо, но тяхното присъствие винаги е на преден план в съзнанието ни, освен това рядко имаме възможността да станем свидетели на публичното им поражение.

Опитах се да го върна към някоя по-ведра тема.

— И ако ви бяха приели в „Ол Соулс“, преди това кой колеж би ви се искало да посещавате?

— Като студент имате предвид?

— Да.

— Без съмнение „Магдалин“ е най-прекрасният колеж. Има сериозното преимущество да е разположен на река Чаруъл; както и да е, признавам, че изпитвам определена слабост към перпендикулярната архитектура и силна любов към Оскар Уайлд.

Разговорът ни бе прекъснат от звука на стартовия пистолет и ние проследихме втората полуфинална серия на 1500 метра. Победи Орентас от УССР и този път тълпата от зрители изрази неодобрението си по-явно, аплодирайки така, че левите ръце се разминаваха с десните, без да се докосват. Улових се, че се присъединявам на страната на унгарците. Сцената накара възрастния унгарец да потъне в тъжно мълчание. Последното бягане за деня бе спечелено от Тим Джонсън от Англия и аз станах и се разкрещях без всякакво стеснение. Унгарските зрители ръкопляскаха учтиво.

Обърнах се да се сбогувам с професора, който от известно време седеше безмълвен.

— Колко време ще останете в Будапеща? — попита той.

— До края на седмицата. В неделя пътувам обратно за Англия.

— Бихте ли намерили време някоя вечер да споделите трапезата на един старец?

— С удоволствие.

— Колко мило от ваша страна — каза той и записа с големи печатни букви пълното си име и точния си адрес на гърба на програмата ми, след което ми я върна. — Да кажем утре в седем? И ако имате някакви стари вестници или списания, които да донесете — каза той с леко притеснен вид. — Ще ви разбера напълно, ако ви се наложи да промените плановете си.

Прекарах следващата сутрин в разглеждане на църквата „Св. Матиас“ и на древната крепост — две от сградите, които не носеха белезите на революцията. После направих кратко пътуване по Дунава и посветих следобеда си да подкрепя плувците на олимпийския басейн. В шест часа се върнах в хотела. Сложих си блейзъра от официалното облекло на отбора и сиви панталони, надявайки се да изглеждам достатъчно елегантен за моя изтъкнат домакин. Заключих вратата и вече бях поел към асансьора, когато изведнъж се сетих. Върнах се в стаята си да взема купа вестници и списания, които бях събрал от съотборниците си.

Смятах, че няма да се затрудня да намеря дома на професора, но очакванията ми не се оправдаха. След като известно време се лутах из павираните улици, размахвайки адреса на професора пред разни минувачи, накрая бях упътен към стар жилищен блок. Втурнах се нагоре по дървените стъпала, вземайки по няколко наведнъж, като се питах колко ли време отнемаше изкачването на професора всеки ден. Спрях се пред вратата с неговия номер и почуках.

Възрастният човек ми отвори незабавно, все едно бе стоял там, чакайки зад вратата. Забелязах, че носеше същия костюм, с който го бях видял предишния ден.

— Съжалявам, че закъснях — извиних се аз.

— Няма нищо — и моите студенти намират за трудно да ме намерят първия път — каза той, докато ми стискаше ръката. После замълча. — Не е добре една дума да се използва два пъти в същото изречение. „Се затрудняват“ би било по-добре, нали?

Той избърза пред мен, без да изчака отговора ми — човек, очевидно свикнал да живее сам. Преведе ме през малък сумрачен коридор във всекидневната. Бях шокиран от размера й. Трите стени бяха покрити с посредствени гравюри и акварели, изобразяващи картини от английската природа, а четвъртата стена бе заета от огромна библиотека. Зърнах Шекспир, Дикенс, Тролоп, Харди, Ивлин Уо и Греъм Грийн. На масата имаше стар брой на „Ню Стейтсмън“ и аз се озърнах да видя дали сме сами, но нямаше следа от жена или дете — нито като присъствие, нито на снимка, а и масата бе сложена само за двама.

Възрастният човек се обърна и радостно се втренчи в моя куп вестници и списания.

— „Пънч“, „Тайм“ и „Обзървър“ — истинско пиршество — обяви той, докато ги трупаше в ръце, преди да ги постави с любов върху леглото си в ъгъла на стаята.

После професорът отвори бутилка вино и ме остави да разгледам картините, докато приготви вечерята. Оттегли се в някаква ниша, която бе толкова малка, че дори не си бях дал сметка за наличието на кухненски бокс към стаята. Продължи да ме бомбардира с въпроси за Англия, на много от които не можех да отговоря.

Няколко минути по-късно се върна в стаята и ме покани на масата.

— Моля, заповядайте — каза, замисли се за момент и добави: — Не местете стола, просто седнете на него.

Постави пред мен чиния с бутче от нещо, което може да е било пиле, парче салам и един домат. Стана ми тъжно не защото храната беше оскъдна, а защото според него бе самото изобилие.

След вечерята, която въпреки усилията ми да се храня бавно и да поддържам разговора, не отне много време, възрастният човек приготви кафе, което беше доста горчиво, и после натъпка една лула, преди да продължим разговора си. Шекспир, за А. Л. Роуз39, а след това за политика.

— Истина ли е — попита професорът, — че Англия скоро ще има лейбъристко правителство?

— Така поне сочат анкетите за проучване на общественото мнение — отвърнах.

— Предполагам, англичаните усещат, че сър Алек Дъглас-Хоум не е достатъчно енергичен и модерен за шейсетте — каза професорът, димейки с лулата си.

Млъкна за момент и впери поглед в мен през пушека.

— Не ви предложих лула, тъй като реших, че след преждевременното ви отпадане още в първия кръг на състезанията едва ли бихте пушили. — Аз се усмихнах. — Но сър Алек — продължи той, — е човек със сериозен опит в политиката; за една страна съвсем не е зле да бъде управлявана от вещ джентълмен.

Ако подобно становище бе изказано от собствения ми преподавател, щях да се изсмея на глас.

— А какво мислите за водача на лейбъристите? — попитах, въздържайки се да споменавам името му.

— Формиран в разгара на една технологическа революция — отвърна той. — Не съм много убеден. Харесвах Гейтскил — интелигентен и проницателен човек. Преждевременна смърт. Атли, подобно на сър Алек, беше джентълмен. Но що се отнася до мистър Уилсън, подозирам, че историята ще подложи на изпитание неговото дръзновение в тази жежка обстановка — каламбур, който се получи неволно — и едва тогава ще установим истината.

Не можах да измисля какво да кажа в отговор.

— Снощи, след като се разделихме — продължи възрастният човек, — разсъждавах над последствията от конфликта при Суец върху една нация, която само десет години по-рано е била победител в световна война. Американците трябваше да ви подкрепят. Сега четем в ретроспекция — неотменна привилегия на историка — че по онова време министър-председателят Идън бил уморен и болен. Истината е, че той не получи подкрепата на своя най-близък съюзник, и то в момент, когато най-много се нуждаеше от нея.

— Може би ние пък трябваше да ви подкрепим през 1956.

— Не, не, тогава беше твърде късно Западът да поеме бремето на унгарските проблеми. Чърчил разбра това още през 1945. Той искаше да настъпи отвъд Берлин и да освободи всички държави, граничещи с Русия. Но Западът вече се бе навоювал и остави Сталин да се възползва от тази апатия. Когато Чърчил роди фразата „желязната завеса“, той предвиди съвсем точно какво предстои да се случи на Изток. Изумително е, че когато този велик човек каза: „Ако Британската империя просъществува хиляда години“, тя всъщност вече е била обречена да оцелее само още двайсет и пет. Така ми се ще да бе останал в коридорите на властта през 1956 година.

— Революцията засегна ли сериозно вашия живот?

— Не се оплаквам. Привилегия е да си професор по английски език в престижен университет. Не ми се месят в катедрата и Шекспир все още не е заклеймен като подривна литература. — Той замълча и дръпна солидно от лулата си. — А какво ще правите вие, млади човече, когато завършите университета — както вече показахте, няма надежда да си изкарвате хляба като бегач.

— Искам да бъда писател.

— Тогава пътувайте, пътувайте, пътувайте — рече той. — Не можете да очаквате да научите всичко от книгите. Трябва да видите света със собствените си очи, ако се надявате някога да нарисувате картина за другите.

Аз погледнах стария часовник върху поставката на камината само за да си дам сметка колко бързо бе минало времето.

— Опасявам се, че трябва да ви оставя — очакват всички да се приберем в хотела до десет.

— Разбира се — каза той с усмивка за манталитета на английското частно училище. — Ще ви съпроводя до площад „Кошут“ и оттам ще видите хотела си на хълма.

Когато излязохме от апартамента, забелязах, че той не си направи труда да заключи вратата. Животът не му бе оставил кой знае какво за губене. Преведе ме бързо през тесните улички, из които се бях лутал така безпомощно същата вечер, като бъбреше за една или друга постройка — неизчерпаем фонд от знания за собствения му век, а и за моя. Когато стигнахме площад „Кошут“, той хвана ръката ми и я задържа в своята. Стори го с неохотата на самотните хора да приемат раздялата.

— Благодаря ви, че позволихте на един старец да си достави удоволствие, бъбрейки на любимата си тема.

— Аз ви благодаря за гостоприемството и следващия път, когато сте в Съмърсет, трябва да дойдете в Лимпшам и да се запознаете със семейството ми.

— Лимпшам? Не се сещам къде е — рече той с тревожен вид.

— Не съм учуден. Цялото село наброява само двайсет и двама души.

— Достатъчно за два отбора по крикет — отбеляза професорът. — Игра, която, признавам си, така и не успях да проумея.

— Не се притеснявайте, същото е с половината англичани.

— Само че бих искал. Какво означава „гъли“, „ноубол“, „нощен пазач“? Тези термини винаги са будели любопитството ми.

— Тогава не забравяйте да ми се обадите следващия път, когато дойдете в Англия. Ще ви заведа на „Лорд“ и ще видим дали мога да ви науча на нещо.

— Колко мило — рече той, след което се поколеба за миг, преди да добави: — Но не мисля, че ще се срещнем отново.

— Защо не?

— Виждате ли, през целия си живот никога не съм напускал Унгария. Когато бях млад, не можех да си го позволя, а сега не си представям, че тези, които са на власт, ще ми разрешат да видя вашата обична Англия.

Той пусна ръката ми, обърна се и тътрейки крака, потъна в сенките на страничните улички на Будапеща.

Отново прочетох некролога му в „Таймс“, както и водещите заглавия за Афганистан и последствията от случилото се там, за Московските олимпийски игри.

Той се оказа прав. Повече не се видяхме.