Колчан, пълен със стрели

Първото чудо

На следния ден щеше да настъпи лето първо Господне, само че никой не му го беше казал.

И да го бе сторил, той нямаше да разбере, защото смяташе, че е четирийсет и третата година от управлението на Императора, а и освен това го занимаваха съвсем други мисли. Майка му все още му бе ядосана и той трябваше да признае, че не бе особено послушен онзи ден, дори и според представите на едно нормално тринайсетгодишно момче. Не бе изпуснал каната нарочно, когато го бе изпратила на кладенеца за вода. Опита се да й обясни, че без да иска се е спънал в един камък; това поне си беше истина. Онова, което скри от нея, бе, че тогава гонеше едно бездомно куче. После пък онзи нар; откъде да знае, че е бил последният и че баща му толкова ги е заобичал? Сега момчето се боеше от завръщането на баща си и от вероятността отново да го бият. То все още си спомняше последния бой, след който в продължение на два дни не можеше да сяда без да чувства болка, а докато тънките червени ивици изчезнат съвсем, бяха минаха повече от три седмици.

Седеше на перваза на прозореца в един сенчест ъгъл на стаята си, опитвайки се да измисли как да изкупи вината пред майка си, която го бе изгонила от кухнята. „Иди навън да си играеш“, бе настояла тя, след като бе разлял олио върху туниката си. Но това не бе кой знае колко забавно, тъй като му бе позволено да играе единствено в собствената си компания. Баща му бе забранил да се събира с местните момчета. Как мразеше тази страна; ако си беше у дома, сред своите приятели, можеше да прави толкова неща. И все пак, само още три седмици и би могъл… Вратата се отвори и майка му влезе в стаята. Тя бе облечена в тънките черни одежди, тъй харесвани от местните; държаха й хлад, бе обяснила на баща му. Той бе изсумтял неодобрително и затова преди връщането му вечер тя винаги се преобличаше в изискана роба.

— А, ето къде си бил — рече тя, обръщайки се към присвитата фигура на своя син.

— Да, майко.

— Витаеш в облаците, както обикновено. Е, събуди се, защото искам да отидеш в селото и да ми донесеш някои продукти.

— Да, майко. Тръгвам веднага — рече момчето и скочи от перваза.

— Добре де, изчакай поне да чуеш какво ми трябва.

— Извинявай, майко.

— Сега слушай, и то внимателно. — И тя взе да изброява, присвивайки последователно пръсти: — Трябва ми едно пиле, малко стафиди, фурми, смокини и… да, и два нара.

При споменаването на наровете момчето се изчерви и се втренчи в каменния под с надеждата, че тя може да е забравила. Майка му мушна ръка в кожената кесия, която висеше на кръста й, и извади две малки монети, но преди да му ги подаде, накара сина си да повтори заръката.

— Едно пиле, стафиди, смокини, фурми и два нара — изреди той, все едно рецитираше стих от Вергилий.

— И внимавай какво ти връщат — добави тя. — Не забравяй, че всички местни са крадци.

— Да, майко… — За момент момчето се поколеба.

— Ако запомниш всичко и върнеш точното ресто, може да забравя да кажа на баща ти за строшената кана и за нара.

Момчето се усмихна, прибра двете малки сребърни монети в джоба на туниката си и изтича навън. Стражът, охраняващ портата, премести огромния дървен клин и масивната врата се отвори плавно. Момчето изскочи през портата и се ухили на пазача.

— Загази ли го още за днес? — викна стражът подире му.

— Този път не — отвърна момчето. — Може и да ми се размине.

Махна за довиждане и пое бързо към селото, като си тананикаше една мелодия, която му напомняше за дома. Вървеше по средата на прашната криволичеща пътека, която местните имаха нахалството да наричат път. Струваше му се, че половината от времето му отива да маха малките камъчета от сандалите си. Ако баща му беше пратен тук за по-дълго, той щеше да извърши някои промени; тогава щяха да разполагат с истински път, прав и достатъчно широк, за да може по него да мине колесница. Но не и преди майка му да си е подбрала прислужници. Нито една от тях не знаеше как да нареди маса и дори да приготви храна така, че поне да е чиста. За първи път през живота си бе видял майка си в кухнята и бе убеден, че е за последен, тъй като всички те щяха да се приберат у дома, след като баща му приключеше задачата си.

Докато вървеше, усещаше лъчите на късното следобедно слънце; беше огромно и червено — червено като туниката на баща му. Топлината го караше да се поти и да копнее за нещо за пиене. Може би щяха да останат пари, за да си купи един нар. Нямаше търпение да отнесе един у дома и да покаже на другарите си колко големи са тук, в тази варварска земя. Марк, неговият най-добър приятел, без съмнение вече е виждал толкова голям нар, защото неговият баща бе командвал цяла армия в тези краища, но другите в класа щяха да бъдат впечатлени.

Селото, до което го бе пратила майка му, се намираше само на две мили от сегашната им къща, а прашната пътека минаваше по хълм, от който се откриваше гледка към просторна долина. Край него вече се движеха тълпи от пътуващи, които се канеха да потърсят подслон в селото. Всички те бяха слезли от хълмовете по изричната заповед на баща му, получил своите пълномощия от самия император. Станеше ли на шестнайсет, той също щеше да служи на императора. Неговият приятел Марк искаше да стане воин и да завземе останалата част от света. Той обаче се интересуваше повече от закона и искаше да обучава в традициите на своята страна езичниците от непознати земи.

Марк бе казал: „Аз ще ги завладея, а после ти можеш да ги управляваш“.

Разумно разделение между ума и мускулите, бе казал той на своя приятел, който обаче не се бе впечатлил особено, защото го бе накиснал в най-близката вана.

Момчето ускори крачка, тъй като знаеше, че трябва да се върне в ограждението преди слънцето да е изчезнало зад хълмовете. Баща му го бе предупреждавал неведнъж, че трябва винаги да е вътре, на сигурно място, преди залез-слънце. Даваше си сметка, че местните не обичат баща му, а той бе предупредил сина си, че по светло ще е в безопасност, защото никой няма да посмее да му стори зло, но веднъж мръкне ли се, може да се случи какво ли не. Едно знаеше със сигурност — когато пораснеше, никога нямаше да стане събирач на данъци, нито да работи в службата за преброяване на населението и оценка на собствеността.

Когато стигна селото, завари тесните, криволичещи улички, които минаваха покрай малките бели къщи, гъмжащи от народ. Тези хора бяха пристигнали от всички съседни земи, за да се подчинят на заповедта на баща му и да се регистрират за преброяване и удостоверяване на имота, за да могат да бъдат обложени с данъци. Момчето изхвърли простолюдието от съзнанието си. (Марк бе този, който го бе научил да се отнася към всички чужденци като към плебеи.) Щом навлезе в тържището, престана да мисли и за Марк; помъчи се да се съсредоточи върху продуктите, които искаше майка му. Този път не биваше да допуска грешки или накрая със сигурност щеше да си отнесе боя от баща си. Вървеше чевръсто между сергиите, като внимателно проверяваше стоката. Някои от местните се вторачваха в светлокожото момче с къдрави кестеняви коси и прав, волеви нос. Той нямаше недъзите или болнавия вид на повечето от тях. Други извръщаха очи, щом го видеха; в края на краищата той идваше от земите на истинските владетели. Тези мисли обаче не го занимаваха. Единственото, което момчето забеляза, бе, че кожата им е обгоряла и сбръчкана от твърде много слънце. Знаеше, че силното слънце е вредно — то състарява преждевременно, беше го предупредил неговият учител.

На последната сергия момчето видя възрастна жена, която се пазареше за едно необичайно закръглено живо пиле и когато тръгна към нея, тя побягна уплашена, изоставяйки птицата. Той се взря в продавача на сергията и отказа да се пазари със селянина. Беше под достойнството му. Посочи пилето и даде на мъжа един денарий13. Продавачът първо стисна между зъбите си кръглата сребърна монета и после се взря в главата на Август Цезар — владетел на половината свят. Момчето си спомни, че когато по време на един урок по история неговият учител му бе разказал за достиженията на императора, той си бе помислил: „Дано Цезар не завладее целия свят, преди и аз да мога да участвам“.

Продавачът на сергията продължаваше да се взира в монетата.

— Хайде, побързай, нямам на разположение цял ден — рече момчето, досущ като баща си.

Местният жител не отвърна, защото не разбираше езика му. Онова, което знаеше със сигурност, бе, че ще е неразумно да дразни нашественика. Хвана здраво пилето за врата и изваждайки нож от пояса си, отряза главата му с единствено движение, след което му подаде закланата птица. После му върна няколко местни монети с изобразен върху им лик на мъж, когото бащата на момчето описваше като „безполезния Ирод“. Момчето задържа ръката си с отворена длан и продавачът продължи да поставя в нея таланти, докато ги свърши. Момчето го остави без пукната пара и продължи към друга сергия, този път сочейки към торбите със стафиди, смокини и фурми. Този продавач измери поисканата стока, за която получи пет от монетите с „безполезния Ирод“. Мъжът се канеше да каже, че парите са недостатъчно, но малкият купувач се втренчи в очите му с пронизващ поглед, както бе виждал често да прави баща му. Продавачът отстъпи назад и само сведе глава.

Така, какво друго искаше майка му? А, да. Пиле, фурми, смокини и… разбира се, два нара. Огледа сергиите с пресни плодове, избра три нара, разчупи единия, отвори го и започна да яде, като плюеше семките на земята пред себе си. Плати на продавача с двата останали бронзови таланта, доволен, че е купил всичко, което му беше поръчано, при това щеше да върне вкъщи единия сребърен динарий. Дори баща му щеше да се впечатли от този факт. Довърши нара и с пълни ръце бавно пое от тържището обратно към къщата им, като се опитваше да избягва бездомните кучета, които постоянно се мотаеха в краката му. Те лаеха, понякога дори го захапваха леко по глезена — нали нямаха представа кой е.

Когато стигна края на селото, момчето забеляза, че слънцето вече чезне зад най-високия хълм, тъй че ускори крачка, спомняйки си бащиното нареждане да си е вкъщи преди здрач. Докато се спускаше по калдъръмената пътека, хората, с които се разминаваше, минаваха на почтително разстояние от него, без да препречват взора му, който и без друго не стигаше далеч заради товара в ръцете му. Но онова, което все пак не пропусна да забележи малко по-нататък, бе някакъв мъж с брада — плод на мързел и нечистота, бе казал баща му — облечен в дрипави одежди, които показваха, че принадлежи към племето Яково. Мъжът теглеше инатливо магаре, което пък носеше на гърба си една особено дебела жена. Според техния обичай тя бе облечена в черно от глава до пети. Момчето се канеше да им нареди да се отдръпнат от пътя му, когато мъжът остави магарето отстрани на пътеката и влезе в една къща, която според надписа отпред трябваше да е странноприемница.

Подобна постройка в собствената му земя никога нямаше да мине пред придирчивия поглед на местните съветници за място, където срещу заплащане можеха да отсядат пътници. Но момчето осъзнаваше, че тази седмица да намериш дори постелка, върху която да положиш глава, можеше да се приеме за разкош. Проследи с поглед как брадатият мъж се появи отново на прага с отчаяно изражение върху изнуреното си лице. Очевидно в странноприемницата нямаше свободно място.

Момчето можеше да му го каже още преди да е влязъл вътре, и се запита какво ли възнамерява да стори мъжът от тук нататък, след като това бе последната възможност за подслон по пътя. Не че го интересуваше особено; можеха да спят на открито сред хълмовете, хич не го беше грижа. Като ги гледаше на какво приличат, друго не им се полагаше.

Брадатият мъж каза нещо на жената и посочи зад странноприемницата, след което млъкна и поведе магарето. Момчето се зачуди какво би могло да има зад странноприемницата и подтиквано от любопитство, ги последва. Щом стигна до ъгъла на постройката, видя, че мъжът придумва магарето да мине през една отворена врата, водеща към нещо, подобно на плевня. Момчето ги последва и продължи да ги наблюдава през пролуката, оставена от незатворената врата. Плевнята бе застлана с мръсна слама и пълна с пилци, овце и волове, а миризмата вътре момчето оприличи на каналите, които там у дома строяха по страничните улички. Усети, че му се повдига. Мъжът махаше най-мръсната слама от средата на плевнята, като се опитваше да поразчисти малко място, на което да отдъхнат — почти безнадеждна задача, помисли си момчето. След като свърши каквото можа, мъжът взе на ръце дебелата жена, свали я от магарето и я положи внимателно в сламата. После отиде до едно корито в срещуположния край на плевнята, където в момента лочеше един вол. Напълни шепи с вода и се върна при жената.

Момчето почваше да се отегчава и вече се канеше да тръгва, когато жената се приведе напред, за да отпие от шепите на мъжа. Забрадката падна от главата й и той за пръв път зърна лицето й.

Застина вцепенен, без да откъсва поглед от нея. Никога не бе виждал нещо тъй красиво. За разлика от обикновените членове на нейното племе кожата на тази жена бе прозрачна и очите й сияеха, но онова, което порази момчето, бе нейният маниер и осанка. Никога не бе изпитвал такова благоговение, дори при единственото си посещение в сградата на Сената, за да чуе реч на Август Цезар.

За момент остана хипнотизиран, но после осъзна какво трябва да стори. Промъкна се през полуотворената врата, коленичи пред нея и й поднесе пилето. Тя се усмихна и тогава той й подаде наровете, при което тя се усмихна отново. Той положи пред нея и останалата храна, но тя остана безмълвна. Брадатият мъж се връщаше с още вода и когато видя младия чужденец, падна на колене, разсипвайки водата върху сламата, и закри лице. Момчето остана на колене известно време, после се изправи и бавно пое към вратата на плевнята. Щом стигна до прага, се обърна и отново се взря в лицето на красивата жена, която мълчаливо го гледаше.

Младият римлянин се поколеба само за секунда и после сведе глава.

Когато тичешком отново се озова на криволичещата пътека, за да продължи към дома, беше паднал здрач, но той не изпитваше страх. По-скоро чувстваше, че е извършил нещо добро и затова нищо лошо не може да му се случи. Вдигна поглед към небето и видя точно над главата си първата звезда, сияеща тъй ярко на изток, че се почуди защо не вижда и други звезди. Знаеше от разказите на баща си, че от различните земи се виждат различни звезди, тъй че загадката престана да занимава съзнанието му, което сега бе обзето от тревога, задето не се бе прибрал преди смрачаване. Пътят пред него вече бе пуст, тъй че можеше да върви бързо към тяхната защитена с ограждение къща и вече бе близо до сигурния подслон, когато за пръв път чу песните и виковете. Обърна се рязко, за да види откъде идват възгласите, взирайки се в хълмовете над него. Отначало изобщо не можа да проумее онова, което видя. После впери изумен поглед в една поляна, на която овчарите подскачаха, пееха, крещяха и пляскаха с ръце. Момчето забеляза, че всички овце бяха събрани на безопасно място за през нощта в ъгъла на поляната, тъй че нямаше от какво да се бои. Марк му бе разказвал, че понякога овчарите по тези места вдигат силен шум през нощта, защото вярват, че така гонят злите духове. Как може някой да е тъй глупав, запита се момчето, когато небето бе разсечено от светкавица и поляната внезапно бе залята от ярка светлина. Овчарите паднаха на колене и застинаха така, безмълвни, втренчени в небето в продължение на няколко минути, сякаш се вслушваха в нещо. После отново настъпи мрак.

Момчето затича колкото сили имаше към ограждението, в което се намираше къщата им; копнееше да се озове вътре, да чуе как тежките порти се затръшват успокоително зад гърба му и да види как центурионът14 ги залоства, намествайки дървения клин. Изведнъж видя нещо пред себе си, което го накара да се закове на място. Баща му го бе учил никога да не показва, че се бои, когато се сблъска с някаква опасност. Момчето с усилие успокои дишането си, да не би да си помислят, че се е задъхал от страх. Беше уплашен, но продължи гордо с твърда стъпка, решен, че никой не може да го принуди да отстъпи от пътя. Когато се срещнаха лице в лице, той бе обзет от удивление.

Пред него стояха три камили, яздени от трима мъже, които сведоха погледи към него. Първият бе облечен в златно и с едната си ръка придържаше нещо, скрито под наметалото му. На пояса му висеше голям меч, чиято ножница бе обсипана с редки скъпоценни камъни, някои от които момчето дори не можеше да назове. Вторият бе облечен в бяло и притискаше към гърдите си сребърно ковчеже. Третият носеше одежди в червено и голяма дървена кутия. Мъжът в златната роба вдигна ръка и се обърна към момчето на странен език, който то никога досега не бе чувало, дори и от своя учител. Вторият мъж пробва староеврейски, но безрезултатно, третият прибягна до още някакъв език, но без да успее да предизвика някакъв отговор от страна на момчето.

То скръсти ръце на гърдите си и им каза кой е, къде отива и ги попита накъде са се запътили. Надяваше се пронизителният му глас да не издава страха му. Мъжът в златната роба отвърна първи и зададе въпрос на момчето на собствения му език.

— Къде е онзи, който е роден Цар на юдеите? Защото видяхме звездата му на изток и пристигнахме тук да му се поклоним.

— Цар Ирод живее отвъд…

— Не за цар Ирод ни е думата — обади се вторият, — защото той е само цар на людете, също като нас.

— Говорим — рече третият — за Царя на царете и сме дошли да му поднесем дарове — злато, ливан и смирна.

— Не знам за никакъв Цар на царете — отвърна момчето, набирайки кураж. — Познавам само Август Цезар, император на известния ни свят.

Мъжът в червената роба поклати глава и сочейки към небето, запита момчето:

— Виждаш онази ярка звезда на изток, нали? Как е името на селището, над което сияе?

Момчето вдигна поглед към звездата и наистина — селището под нея се виждаше по-ясно, отколкото посред бял ден.

— Но това е просто Витлеем — отвърна то през смях. — Там няма да откриете никакъв Цар на царете.

— Дори и там ще го намерим — каза вторият мъж, — защото не каза ли ни главният свещеник Иродов:

— Не може да бъде! — почти им кресна момчето. — Август Цезар управлява Израел и целия познат свят.

Но тримата облечени в роби мъже не обърнаха внимание на думите му, а го подминаха и продължиха да яздят към Вит леем.

Озадачено, момчето отново пое към дома си. Небето бе станало непрогледно черно, но въпреки това, отправеше ли поглед към Витлеем, селището продължаваше да се вижда все така ясно, озарено от ярката светлина на звездата. Момчето пак хукна към тяхната защитена с ограждение къща и си отдъхна, когато различи очертанията й пред себе си. Щом стигна до нея, захлопа силно по голямата дървена порта, докато центурионът с изваден меч и запалена факла в ръка се показа, за да види кой нарушава реда по време на нощния му пост. Видя момчето и се навъси.

— Баща ти е много ядосан. Върна се по залез-слънце и вече се канеше да праща хора да те издирват.

Момчето профуча покрай центуриона и не спря да тича чак до помещенията, където завари баща си да дава нареждания на един сержант от охраната. Отстрани до него стоеше майка му с обляно в сълзи лице.

Щом видя сина си, бащата се обърна и изкрещя:

— Къде беше?

— Във Витлеем.

— Да, знам, но какво те е прихванало, та се връщаш толкова късно? Нима не съм ти казвал безброй пъти никога да не оставаш навън по мръкнало? Веднага ела в кабинета ми.

Момчето погледна безпомощно към майка си, която все още плачеше, но не от облекчение, и се обърна, за да последва баща си в кабинета му. Сержантът от охраната му намигна, докато се разминаваха, но момчето знаеше, че вече нищо не може да го спаси. Баща му седна на кожения стол до писалището си. Майка му ги последва и застана безмълвно до вратата.

— Сега ми кажи точно къде ходи и защо се забави толкова и гледай да ми кажеш истината.

Момчето се изправи пред баща си и му разказа всичко, което му се беше случило. Започна с това, как бе отишъл в селището и колко внимателно бе подбрал храната, спестявайки по този начин половината пари, получени от майка му. Как на връщане бе видял една дебела жена върху магаре, която не бе успяла да получи подслон в странноприемницата, и после обясни защо й бе дал храната. Продължи, описвайки как пастирите бяха крещели, удряйки се в гърдите, докато на небето се бе появила светлина, при която те бяха паднали на колене онемели, и как накрая бе срещнал тримата странници в цветни роби, дирещи Царя на царете.

Бащата се разгневи при тези думи на сина си.

— Виж ти каква история — кресна той. — Хайде, продължавай. Откри ли този цар на царете?

— Не, господарю, не го открих — отвърна момчето, докато наблюдаваше как баща му стана и закрачи из стаята.

— Може би има по-просто обяснение защо по лицето и пръстите си имаш червени петна от наров сок — предположи той.

— Не, татко. Аз купих още един нар, но дори след всичките покупки, пак успях да спестя един сребърен динарий.

Момчето подаде монетата на майка си с надеждата, че това ще потвърди историята му. Но при вида на монетата баща му се разгневи още повече. Престана да крачи из стаята и се втренчи в очите на сина си.

— Похарчил си другия динарий за себе си и сега няма как да се оправдаеш?

— Не е истина, татко, аз…

— Тогава ще ти дам още една възможност да ми кажеш истината — рече баща му и отново седна. — Само да ме излъжеш, момче, и ще ти хвърля такъв бой, че ще го помниш цял живот.

— Вече ти казах истината, татко.

— Чуй ме добре, синко. Ние сме римляни по рождение, призвани да управляваме света, защото нашите закони и обичаи са изпитани и надеждни и винаги са се основавали твърдо на съвършената честност. Римляните никога не лъжат; в това се крие наша сила и слабостта на враговете ни. Ето защо ние владеем света, а другите са управлявани и докато това е така, Римската империя никога няма да рухне. Разбираш ли какво ти казвам, момчето ми?

— Да, татко, разбирам.

— Тогава ти е ясно защо си длъжен да кажеш истината.

— Но аз не съм излъгал, татко.

— В такъв случай за теб няма надежда — отсече гневно бащата. — Оставяш ми само един начин да разреша този въпрос.

Майката искаше да се притече на помощ на сина си, но знаеше, че всякакъв протест е излишен. Бащата стана от стола и свали кожения колан от кръста си, след което го сгъна на две, оставяйки тежкия пиринчен обков от външната страна. После нареди на сина си да си пипне пръстите на краката. Момчето се подчини без колебание, а бащата вдигна кожения ремък над главата си и го стовари с всички сили върху сина си. Момчето не се дръпна нито веднъж, нито издаде звук. Майка му се извърна, за да не гледа, и се разхлипа. След като бащата нанесе дванайсетия удар, нареди на сина си да се прибере в стаята си. Момчето излезе, без да промълви нито дума, а майка му тръгна след него, проследявайки с поглед как се качва по стъпалата. После се втурна към кухнята и взе малко зехтин и други мазила, с които се надяваше да облекчи раните на сина си. Отнесе бурканчетата в стаята му, където го завари вече в леглото. Приближи се до него и отгърна чаршафа. Той се обърна по корем, а тя приготви мазилата. После вдигна внимателно нощната му туника, за да не му причини още болка, и изумена се взря в тялото му.

Кожата на момчето бе непокътната.

Тя леко прокара пръсти по чистото му тяло и установи, че е гладко, все едно току-що се бе изкъпал. Обърна го по гръб, но никъде нямаше и следа от удар. Побърза да го покрие с чаршафа.

— Не казвай нищо за това на баща си и завинаги изтрий спомена от съзнанието си, защото ако споменеш само дума за станалото, ще се разгневи още повече.

— Да, майко.

Тя се наведе, духна свещта, сложена отстрани до леглото, събра неизползваните мазила и се отправи на пръсти към вратата. На прага се обърна, погледна сина си и прошепна:

— Сега вече знам, че каза истината, Понтий.