Колчан, пълен със стрели

Връзка за една нощ

Двамата се запознаха, когато ги сложиха да седят един до друг в училище — обстоятелство, предизвикано от една-единствена причина — имената им Томпсън и Таунсенд фигурираха едно след друго в училищния дневник. Скоро станаха най-добри приятели — отношения, които на тази възраст превъзхождат по сила всякаква брачна обвързаност. След като изкараха изпита за типа средно образование, двамата продължиха в местната класическа гимназия, без някой Тимпсън, Тули или Томлинсън да ги раздели. След седемгодишно обучение във въпросната образователна институция двамата достигнаха възраст, в която всеки от тях трябваше или да тръгне на работа, или да отиде в университет. Те се спряха на второто под предлог, че ходенето на работа трябва да се отлага до последния възможен момент. За щастие и двамата притежаваха достатъчно ум и вродени способности, за да бъдат приети в университета „Дърам“ със специалност „Английски език“.

Студентският живот се оказа не по-малко благодатен за общуване от началното училище. И двамата си падаха по английския, тениса, крикета, хубавата храна и момичетата. За щастие в последното от тези пристрастия разликите между тях се изразяваха само в подробностите. Висок шест фута и два инча (188 см), слаб и елегантен, с тъмни къдрави коси, Майкъл предпочиташе високи, надарени блондинки със сини очи и дълги крака. Ейдриън, набит младеж, пет фута и десет инча (178 см) на ръст, с прави, русоляви коси, неизменно се увличаше по дребни, крехки, тъмнокоси и тъмнооки девойки. Тъй че когато Ейдриън попаднеше на момиче, представляващо интерес за Майкъл, или обратното, без значение дали студентка или барманка, всеки от тях с радост преувеличаваше достойнствата на своя приятел. По този начин двамата заедно изкараха три идилични години в „Дърам“, получавайки значително повече от бакалавърска степен по хуманитарни науки. И тъй като никой от тях не бе впечатлил изпитната комисия достатъчно, за да пропилее още две години, разгръщайки своите теории в докторат, двамата повече не можеха да избягват реалния свят.

По почина на Дик Уитингтън19 те заминаха за Лондон, където Майкъл започна работа в Би Би Си като стажант, а Ейдриън бе назначен в международната рекламна агенция „Бентън & Боулз“ като асистент по сделки с големи клиенти. Сдобиха се с малък апартамент на „Ърлз Корт Роуд“, който пребоядисаха в оранжево и кафяво, и продължиха да водят живот на буйни и поривисти младежи, за каквито безспорно се имаха.

Прекараха още пет години в това блажено положение на ергени, след което всеки от тях се увлече по момиче, което удовлетворяваше неговите конкретни изисквания. Ожениха се един след друг в разстояние на няколко седмици — Майкъл за висока, синеока блондинка, която бе срещнал по време на тенис в клуба „Хърлингам“, а Ейдриън за слабичка тъмнокоса и тъмноока служителка във фирмата, отговаряща за сделките със „Зърнени закуски Келог“. Всеки от тях стана кум на другия и впоследствие и двамата станаха бащи на три деца, които създадоха през една година, като и в това двамата се различаваха, но, както и по-рано, само в подробностите. Майкъл се сдоби с двама сина и една дъщеря, а Ейдриън — с две дъщери и един син. Всеки от тях стана кръстник на първородния син на другия.

Семейният живот не успя да ги раздели, тъй като и двамата продължиха да се придържат към вече установената практика — в събота и неделя през лятото играеха заедно крикет, а през зимата — футбол, без да се смятат редовните съвместни обяди през седмицата.

След ознаменуването на десетгодишнината от брака му, Майкъл, вече главен продуцент в телевизия „Темза“, призна доста свенливо на Ейдриън, че е изживял своята първа извънбрачна връзка — не бе успял да устои на висока, добре сложена блондинка от екипа на машинописките, чиито способности определено надхвърляха умението да стенографира по седемдесет думи в минута. Само няколко седмици по-късно Ейдриън, понастоящем главен мениджър за големи клиенти в „Пърл и Дийн“, също си мина по реда, избирайки журналистка от „Флийт стрийт“, която издирваше вътрешна информация за една от представляваните от него компании. Тя се превърна в средство за намаляване на данъците. След това двамата мъже бързо се върнаха към своя предишен начин на живот. Всякаква помощ, която можеха да си окажат един на друг, се предоставяше безрезервно, без да създава конфликти на интереси поради разликата във вкусовете им. Брачният им живот не страдаше — или поне така се убеждаваха взаимно — и на трийсет и пет, преминали невредими през волността на шейсетте години, те започнаха да се възползват максимално от седемдесетте.

В началото на въпросното десетилетие телевизия „Темза“ реши да изпрати Майкъл до Америка за редакция на един филм на Ей Би Си за живота в Ню Йорк, предназначен за английските зрители. За Ейдриън, който винаги бе желал да види Източното крайбрежие, не беше трудно да си уреди командировка по същото време с твърдението, че му е необходимо да проведе нещо повече от обичайното привидно проучване на някаква англо-американска тютюнева компания. Двамата мъже се наслаждаваха на една оживена седмица в Ню Йорк, най-съществената част от която бе приемът последната вечер, организиран от Ей Би Си с прожекция на редактирания от Майкъл филм за Ню Йорк „Мнението на един англичанин за Голямата ябълка“.

Когато пристигнаха в студията на Ей Би Си, тържеството вече бе в разгара си. Двамата влязоха в помещението заедно, предвкусвайки удоволствието от предстоящата вечер.

Забелязаха я едновременно, буквално в един и същи миг.

Беше със среден ръст, с топли зелени очи и кестеняви коси — удивителна комбинация от фантазиите и на двамата. Без всякакво колебание всеки от тях тутакси реши къде точно желае да приключи въпросната вечер. И двамата с една-единствена мисъл в главата се устремиха към нея.

— Здравейте, казвам се Майкъл Томпсън.

— Здравейте — отвърна тя. — Аз съм Деби Кендал.

— А аз — Ейдриън Таунсенд.

Тя протегна ръка и двамата тутакси се опитаха да я хванат. Когато приемът свърши, те вече бяха установили, че Деби Кендал е продуцент на вечерните новини в Ей Би Си. Беше разведена и имаше две деца, които живееха с нея в Ню Йорк. Но никой от двамата не бе отбелязал какъвто и да било напредък в стремежа си да я впечатли по някакъв начин. Всеки от тях се стараеше да засенчи другия; и двамата се фукаха невъобразимо и дори се сборичкаха кой да донесе на тяхната нова позната питие и нещо за хапване. В отсъствието на другия всеки се улавяше, че злослови по адрес на своя най-добър приятел по един трудно доловим, но безспорно осъдителен начин.

— Ейдриън си го бива, само да не беше това негово пиене — рече Майкъл.

— Майкъл е страхотен, с такава прекрасна съпруга, трябва да видите трите му възхитителни деца — добави Ейдриън.

Те заедно съпроводиха Деби до дома й и с неохота се разделиха с нея на стъпалата пред апартамента й на 68-а улица. Тя целуна дежурно и двамата по бузата, благодари и им пожела „лека нощ“. Приятелите изминаха в пълно мълчание пътя обратно до хотела.

Когато влязоха в стаята си на деветнайсетия етаж в хотел „Плаза“, Майкъл пръв заговори.

— Съжалявам — каза той, — държах се като пълен глупак.

— Както и аз — добави Ейдриън. — Не бива да се караме за жена. Досега никога не сме го правили.

— Дадено. Тогава защо да не прибегнем до един достоен компромис?

— Какво предлагаш?

— Утре сутринта, щом се приберем в Лондон, да се договорим, че който се върне тук първи…

— Прекрасно — рече Ейдриън и двамата си стиснаха ръцете, за да скрепят споразумението, все едно бяха отново в училище и им предстоеше игра на крикет, та трябваше да решат кой да батира пръв. Спокойни, че са се договорили, си легнаха и заспаха дълбоко.

В Лондон и двамата сториха всичко по силите си да намерят някаква причина, за да се върнат в Ню Йорк. Никой не потърси връзка с Деби Кендал по телефона или чрез писмо, тъй като това би нарушило джентълменското споразумение помежду им, но когато седмиците прераснаха в месеци, двамата се обезсърчиха и вече не им се вярваше, че който и да е от тях ще получи възможността да се озове отново в Ню Йорк. Но ето че Ейдриън бе поканен да говори на една конференция на медиите в Лос Анджелис. Непоносимо самодоволен заради предстоящото пътуване, той нито за миг не се усъмни, че на връщане към Лондон ще успее да мине през Ню Йорк. Майкъл бе този, който откри, че британските авиолинии предлагат евтини билети за съпруги, придружаващи мъжете си в командировка. По тази причина Ейдриън нямаше да може да се върне през Ню Йорк. Майкъл си отдъхна с облекчение, което се превърна в триумф, когато бе избран да отиде във Вашингтон и да отрази обръщението на президента към Конгреса. Той отбеляза пред оглавяващия отдел „Външни предавания“, че би било разумно да се отбият до Ню Йорк на път за вкъщи и да укрепят връзките, които бе установил с Ей Би Си. Началникът на „Външни предавания“ се съгласи, но каза на Майкъл, че трябва да се върне на другия ден, за да отрази откриването на парламента.

Ейдриън се обади на жената на Майкъл да я уведоми за ниските цени на пътуването до Щатите, когато придружаваш съпруга си.

— Колко мило, че си толкова грижовен, Ейдриън, но, уви, в училище нямам право на отпуск по време на срока, а и без друго — добави тя — изпитвам невъобразим страх от летене.

Майкъл се отнесе с разбиране към фобията на своята съпруга и отиде да резервира билет само за себе си.

Той кацна във Вашингтон следващия понеделник и позвъни на Деби Кендал от хотелската си стая, като се питаше дали тя изобщо ще си спомни двамата тщеславни англичани, които бе срещнала за кратко преди няколко месеца, и в случай че е така, дали ще се сети кой от двамата е той. Набра трескаво номера й, след което напрегнато се заслуша в сигнала свободно. Дали си беше вкъщи, дали изобщо беше в Ню Йорк? Най-накрая прищракване и един тих глас, който каза „ало“.

— Здравей, Деби, обажда се Майкъл Томпсън.

— Здравей, Майкъл. Каква приятна изненада. В Ню Йорк ли си?

— Не, във Вашингтон, но възнамерявам да дойда и до Ню Йорк. Дали случайно не си свободна за вечеря в четвъртък?

— Чакай да си проверя графика.

Майкъл затаи дъх в напрегнато очакване. Имаше чувството, че са минали часове.

— Да, става.

— Прекрасно. Да те взема ли към осем?

— Да, благодаря, Майкъл. Очаквам с нетърпение да се видим.

Окуражен от този бърз успех, Майкъл незабавно прати съболезнователна телеграма до Ейдриън за печалната му загуба. Ейдриън не отговори.

В четвъртък след обяд, веднага щом приключи с редактирането на речта на президента, която трябваше да подготви и изпрати в Лондон, Майкъл взе самолета за Ню Йорк. След като се настани в хотелската стая — този път настоявайки за двойно легло, в случай че децата на Деби са си у дома — той взе продължителна вана, избръсна се бавно, порязвайки се на две места, и се наплеска прекалено обилно с лосион за след бръснене. Разтършува се наоколо за най-ефектните си вратовръзка, риза и костюм и след като се издокара, огледа критично резултата в огледалото, среса грижливо току-що измитите си коси така, че дългите редки кичури да изглеждат небрежни и в същото време да скриват онези части, които бяха почнали да олисяват. След една последна проверка успя да се убеди, че изглежда по-млад от своите трийсет и осем години. После взе асансьора до партера и озовавайки се вън от хотел „Плаза“, на обляното в неонови светлини Пето авеню, пое наперено към 68-а улица. Пътьом се сдоби с дузина рози от малка цветарничка на ъгъла на 65-а улица и Медисън авеню и като си тананикаше, продължи самоуверено нататък. Пристигна пред входната врата на малката постройка от кафеникав камък, в която се намираше апартаментът на Деби Кендал, в 8:05.

Когато Деби отвори вратата, Майкъл си помисли, че тя изглежда дори по-красива, отколкото си я спомняше. Носеше дълга синя рокля с набрана бяла копринена яка и маншети, скриваща всяка част от тялото й от врата до глезените, и въпреки това изглеждаше по-желана от всякога. Почти нямаше грим, само леко червило, което Майкъл вече тайно възнамеряваше да изтрие. Зелените й очи искряха.

— Кажи нещо — подкани го тя с усмивка.

— Изглеждаш изумително, Деби — бе всичко, което успя да измисли, докато й подаваше розите.

— Колко си мил — отвърна тя и го покани да влезе.

Майкъл я последва в кухнята, където тя подряза дългите стебла и подреди цветята в една порцеланова ваза. После го въведе в гостната, където постави розите върху овална маса, до снимката на две малки момчета.

— Имаме ли време за по едно питие?

— Разбира се. Запазил съм маса в „Илейн“ за осем и половина.

— Любимият ми ресторант — отбеляза тя с усмивка, която откри малка трапчинка на бузата й.

Без да пита, Деби наля две чаши уиски и подаде едната на Майкъл.

„Каква чудесна памет има“ — помисли си Майкъл, докато нервно оставяше и отново вземаше чашата си като юноша на своята първа среща. Когато накрая приключи с питието си, Деби предложи да тръгват.

— „Илейн“ няма да задържи свободна маса и минута, ако ще да си самият Хенри Кисинджър.

Майкъл се засмя и й помогна да си облече палтото. Докато тя отключваше вратата, той изведнъж си даде сметка, че в апартамента няма детегледачка, нито се чуват деца. „Сигурно са при баща си“ — предположи той. Щом излязоха на улицата, Майкъл махна на едно такси и каза на шофьора да кара към 87-а и 2-ра. Никога не бе посещавал „Илейн“. Ресторантът му бе препоръчан от един приятел от Ей Би Си с уверението: „Това заведение ще увеличи шанса ти поне наполовина“.

Когато влязоха в пълната зала и застанаха до бара да изчакат салонния управител, Майкъл установи, че това бе едно от онези места, които се посещаваха от богатите и известните, и се запита дали джобът му ще издържи на цените и най-вече — дали подобни разноски ще се окажат благодатна инвестиция.

Един сервитьор ги отведе до малка маса в дъното на помещението, където двамата изпиха по още едно уиски, докато проучваха менюто. Когато сервитьорът се появи отново, за да вземе поръчката им, Деби не пожела предястие, само телешки медальон пане, тъй че Майкъл поръча същото и за себе си. Тя отказа добавката от чесново масло. Майкъл си позволи да даде известна воля на надеждите си.

— Как е Ейдриън? — попита тя.

— Добре, доколкото може да се очаква — отвърна Майкъл. — Праща ти своята любов, разбира се. — Той наблегна на думата „любов“.

— Колко мило, че не ме е забравил. Моля те, предай му и моята. Този път какво те води в Ню Йорк, Майкъл? Нов филм?

— Не. Ню Йорк с успех би могъл да бъде желано място за всеки, но този път пристигнах тук с единствената цел да видя теб.

— Да видиш мен?

— Да, трябваше да редактирам един запис, докато бях във Вашингтон, но бях сигурен, че ще привърша днес до обяд, тъй че се надявах да си свободна, за да прекараш една вечер с мен.

— Поласкана съм.

— Няма защо.

Тя се усмихна.

Телешкото пристигна.

— Изглежда добре — рече Майкъл.

— И е вкусно — добави Деби. — Кога летиш за вкъщи?

— Утре сутринта, с полета в единайсет, опасявам се.

— Не разполагаш с време за кой знае какво.

— Дойдох само за да те видя — повтори Майкъл. — Деби продължи да похапва от телешкото. — Защо един мъж би пожелал да се разведе с теб, Деби?

— О, нищо особено, предполагам. Той се влюби в една двайсет и две годишна блондинка и изостави своята трийсет и две годишна съпруга.

— Глупак. Трябвало е да си изживее връзката с двайсет и две годишната блондинка и да остане верен на своята трийсет и две годишна съпруга.

— Няма ли противоречие в една подобна формулировка?

— О, не, не мисля. Никога не съм смятал за неестествено да пожелаеш другиго. В края на краищата животът е твърде дълъг, за да се очаква, че никога няма да поискаш да бъдеш с друга жена.

— Не бих казала, че съм съгласна с теб — каза Деби замислено. — Аз бих желала да остана вярна само на един мъж.

„По дяволите! — възкликна мислено Майкъл. — Тази философия не е особено благоприятна.“

— Липсва ли ти? — пробва той отново.

— Да, понякога. Онова, което твърдят по лъскавите списания, се оказва истина — човек може да се почувства много самотен, когато внезапно установи, че до себе си няма никого.

„Това звучи по-обещаващо“ — помисли си Майкъл и се чу да казва:

— Да, разбирам, но на жена като теб едва ли й се налага да е сама твърде дълго.

Деби не отговори.

Майкъл напълни почти догоре чашата й с надеждата, че ще успее да поръча втора бутилка, преди да е приключила с телешкото.

— Нима се опитваш да ме напиеш, Майкъл?

— Ако смяташ, че ще помогне — отвърна той през смях.

Деби не се засмя.

Майкъл направи пореден опит.

— Ходила ли си на театър напоследък?

— Да, миналата седмица гледах „Евита“. — „Питам се кой ли те е завел“ — помисли си Майкъл. — Много ми хареса, но майка ми заспа на средата на второто действие. Мисля, че трябва да отида сама и да го гледам втори път.

— Ще ми се да можех да остана достатъчно дълго, за да те заведа.

— Би било забавно — каза тя.

— А сега ще трябва да се задоволя с това да го гледам в Лондон.

— Със съпругата си.

— Келнер, още една бутилка вино, моля.

— За мен повече не, Майкъл, наистина.

— Е, можеш да ми помогнеш мъничко. — Сервитьорът изчезна. — А ти изобщо идваш ли в Англия? — попита Майкъл.

— Не, била съм само веднъж с Роджър — моят бивш, когато заведе цялото семейство. Страната ми се стори прекрасна. Оправда до една всичките ми надежди, при все че, опасявам се, направихме онова, което правят всички американци — разгледахме Кулата на Лондон, Бъкингамския дворец, после Оксфорд, Стратфорд, след което отлетяхме за Париж.

— Печален начин да се опознае Англия; има още толкова неща, които бих могъл да ти покажа.

— Подозирам, че когато англичани дойдат в Америка, те не виждат кой знае какво извън Ню Йорк, Вашингтон, Лос Анджелис и може би Сан Франциско.

— Съгласен съм — каза Майкъл, решен да не й противоречи.

Сервитьорът прибра празните чинии.

— Да те изкуша ли с някакъв десерт, Деби?

— Не, не, опитвам се малко да отслабна.

Майкъл плъзна нежно ръка около кръста й.

— Нямаш нужда. На пипане си идеална.

Тя се засмя.

— Въпреки това за мен само едно кафе, ако обичаш.

— Малко бренди?

— Не, благодаря, само кафе.

— Чисто?

— Чисто.

— Кафе за двамата, моля — поръча Майкъл на кръжащия наоколо сервитьор.

— Ще ми се да те бях завел някъде на по-тихо и не толкова претенциозно място — каза той, обръщайки се отново към Деби.

— Защо?

Майкъл пое ръката й в своята. Беше студена.

— Бих желал да ти кажа неща, които не ми се иска хората от съседната маса да слушат.

— Не мисля, че някой би се изумил от нещо, чуто в „Илейн“, Майкъл.

— Добре тогава. Вярваш ли в любовта от пръв поглед?

— Не, но смятам, че е възможно да бъдеш физически привлечен от човек още при самото запознанство.

— Е, трябва да призная, че го изпитах с теб.

Тя отново не отговори.

Кафето пристигна и Деби освободи ръката си, за да отпие глътка. Майкъл я последва.

— Когато се запознахме, Деби, в залата имаше поне сто и петдесет жени, но аз не можех да откъсна очи от теб.

— Дори по време на филма?

— Бях гледал проклетото нещо сто пъти. Страхувах се, че може повече никога да не те видя.

— Трогната съм.

— И защо? Вероятно ти се случва непрекъснато.

— От време на време — каза тя. — Но откакто съпругът ми ме напусна, не съм приемала никого прекалено сериозно.

— Съжалявам.

— Няма защо. Просто не е толкова лесно да преодолееш липсата на човек, с когото си живял десет години. Съмнявам се, че много разводи провокират чак такова желание да скочиш в леглото с първия срещнат, както предлагат всички филми напоследък.

Майкъл отново хвана ръката й с надеждата да не е причислен към тази категория.

— Беше толкова прекрасна вечер. Защо не повървим до „Карлайл“ и да послушаме Боби Шорт? — Приятелят на Майкъл от Ей Би Си му беше препоръчал този ход, в случай че по лична преценка все още има някакъв шанс.

— Добре, с удоволствие.

Майкъл поиска сметката — осемдесет и седем долара. Ако срещу него на масата седеше съпругата му, той щеше внимателно да провери всеки ред, но не и в този случай. Просто остави пет двайсетдоларови банкноти в една чиния отстрани и не изчака рестото. Щом излязоха навън и стъпиха на Второ авеню, той хвана Деби за ръка и двамата поеха пеша към центъра. На Медисън авеню спираха пред осветените витрини и той й купи кожено палто, часовник „Картие“ и рокля на „Баленсиага“. Деби си помисли, че за щастие всички магазини бяха затворени.

Пристигнаха в „Карлайл“ точно навреме за представлението в единайсет. Някакъв келнер, просветвайки с фенерче-писалка, ги поведе през малкото тъмно помещение на партера до една маса в ъгъла. Майкъл поръча бутилка шампанско, когато Боби Шорт удари един акорд и поде провлачено: „Джорджия, Джорджия, о, моя сладка…“ Майкъл, който нямаше как да каже нещо на Деби, надвиквайки оркестъра, се задоволи само да й държи ръката и когато артистът изпя: „Този път почти нагласихме парченцата, нали, момичето ми?“ той се приведе напред и я целуна по бузата. Тя се обърна и се усмихна — наистина ли бе някак загадъчно, или просто така му се искаше? — и после отпи от шампанското си. Точно в дванайсет Боби Шорт затвори капака на пианото и каза: „Лека нощ, приятели, време е всички вие, добри хора, да си лягате… както и някои от вас, палавници“. Майкъл се засмя малко по-силно, но беше доволен, че Деби също прихна.

Тръгнаха по Медисън авеню и вървяха до 68-а улица, бъбрейки за случайните връзки, а в това време Майкъл си мислеше само за една-единствена. Когато стигнаха до апартамента й на 68-а, тя извади своя секретен ключ.

— Би ли желал едно малко питие преди сън? — попита тя без някакъв скрит смисъл.

— Без повече пиене, Деби, благодаря, но с удоволствие бих приел едно кафе.

Въведе го в гостната.

— Цветята още са живи — подразни го тя и го остави, за да направи кафето.

Майкъл прелисти някакъв стар брой на „Тайм“, разглеждайки снимките, без да обръща внимание на текста. Тя се върна след няколко минути с каничка кафе и две малки чашки върху поднос от черно полирано дърво. Сипа кафето — отново чисто — и седна до Майкъл на дивана, подгъвайки крак под себе си, леко обърната към госта си. Майкъл пресуши чашата си на две глътки и даже леко си опари езика. После се надвеси над нея и я целуна по устните. Тя все още стискаше своята чашка. Отвори за кратко очи, докато се опитваше да я остави на малката масичка. След продължителна целувка се откъсна от него.

— Утре трябва да ставам рано.

— Аз също — каза Майкъл, — но се притеснявам, че отново няма да те видя дълго време.

— Колко мили думи — отвърна Деби.

— Не, просто наистина мисля за това — каза той, преди да я целуне отново.

Този път тя откликна; той плъзна едната си ръка към гърдите й, докато с другата започна да откопчава малките копченца на гърба на роклята й. Тя се отдръпна за пореден път.

— Да не правим нещо, за което после ще съжаляваме.

— Знам, че няма да съжаляваме.

После обсипа с целувки шията и раменете й, смъквайки роклята й, докато сръчно се плъзгаше надолу към гърдите, с радост установявайки, че тя не носи сутиен.

— Да отидем ли горе, Деби? Твърде стар съм да правя любов на дивана.

Тя се изправи безмълвно и го поведе за ръка към спалнята си, в която се долавяше нежното и изкусително ухание на парфюма й.

Деби светна малка лампа върху нощното шкафче и свали остатъка от дрехите си, оставяйки ги да паднат там, където бе застанала. Майкъл не можеше да откъсне очи от тялото й, докато се събличаше непохватно от другата страна на леглото. Вмъкна се под завивките и побърза да се устреми към нея. Когато свършиха да се любят — изживяване, което отдавна не му бе доставяло такова удоволствие — той остана да лежи, размишлявайки над факта, че тя въобще се бе предала, и то още на първата им интимна среща.

Известно време останаха безмълвни, отпуснати в обятията си, преди да се любят за втори път, който бе не по-малко възхитителен от първия. После Майкъл потъна в дълбок сън.

Събуди се първи на следващата сутрин и се взря в красивата жена, която лежеше до него. Електронният часовник на нощното шкафче показваше 7:03. Той докосна челото й с устни и погали косите й. Тя се събуди, отвори очи, все още сънена, и му се усмихна. После се любиха бавно и нежно. Той остана безмълвен, когато тя се измъкна от леглото и му напълни ваната, преди да отиде в кухнята, за да приготви закуска. Майкъл се отпусна в горещата вана и с брилянтна дикция изпълни един номер на Боби Шорт, без да щади глас. Де да можеше Ейдриън да го види в този момент. Избърса се и се облече, след което се присъедини към Деби в елегантната малка кухня. Закусиха с яйца, бекон, препечени филийки, английски мармалад и димящо черно кафе. После Деби също си взе вана и се облече, докато Майкъл четеше „Ню Йорк Таймс“. Когато се появи отново в гостната, облечена в елегантна рокля в коралов цвят, той изпита искрено съжаление, че си заминава толкова скоро.

— Трябва да тръгваме, иначе ще си изпуснеш самолета.

Майкъл неохотно се изправи и Деби го закара до хотела му, където той бързо нахвърля дрехите си в един куфар, уреди сметката за своето непокътнато двойно легло и се върна при нея в колата. На път за летището си приказваха за предстоящите избори и за пай с тиква, все едно бяха женени от години, или пък избягваха да признаят, че случилото се предишната нощ бе реално.

Деби закара Майкъл пред сградата на „Пан Ам“, след което остави колата на паркинга и се присъедини към него на гишето за регистрация. Изчакаха да обявят полета му.

— „Пан Американ“ обявява заминаването на полет №006 за „Хийтроу“, Лондон. Моля, всички пътници да приготвят бордните си карти и да се отправят към изход №9.

Когато стигнаха до бариерата „само за пътуващи“, Майкъл за момент взе Деби в обятията си.

— Благодаря ти за незабравимата вечер.

— Не, аз съм тази, която трябва да ти благодари, Майкъл — каза тя, целувайки го по бузата.

— Трябва да призная, не си мислех, че ще свърши така.

— Защо не?

— Не е лесно за обяснение — отвърна той, търсейки думите, които биха поласкали, а не озадачили. — Да кажем, бях изненадан, че…

— Бил си изненадан, че се озовахме в леглото още на първата вечер? Не е трябвало.

— Не е трябвало?

— Не, и обяснението за това е съвсем просто. Когато се разведох, всичките ми приятели ме убеждаваха да си намеря някого и да прекарам с него една нощ. Идеята ми се стори забавна, но се опасявах, че мъжете в Ню Йорк може да ме помислят за прекалено достъпна. — Тя го докосна ласкаво по бузата. — Тъй че, когато ви срещнах с Ейдриън, и двамата живеещи на безопасно разстояние оттук, надхвърлящо три хиляди мили, си казах: „Който от вас се върне пръв“…