Колчан, пълен със стрели

Превратът

Сребристосиният Боинг 707 с открояващо се огромно „П“ на опашката се плъзна по пистата и спря в северния край на международно летище Лагос. Шест еднакви черни мерцедеса се придвижиха към страничната част на самолета и зачакаха в колона, наподобяваща излязъл на сушата крокодил. Шестима, потънали в пот униформени шофьори изскочиха от колите и застанаха мирно. Когато шофьорът на първата кола отвори задната врата, от нея изскочи полковник Усман от Федералната гвардия и с бързи стъпки се отправи към стълбата за пътниците, която четирима души от персонала на летището припряно избутаха към самолета.

Вратата в предния сектор се отвори навътре и полковникът се втренчи в зейналото празно пространство, където на фона на тъмната вътрешност на кабината се появи елегантна, привлекателна стюардеса, облечена в син костюм със сребърни кантове. На ревера на сакото й имаше голямо „П“. Тя се обърна и кимна по посока на кабината. Няколко секунди по-късно мястото й на вратата зае висок мъж с безупречно облекло, гъсти черни коси и дълбоки кестеняви очи. Всичко в него излъчваше онзи неповторим в своята непринуденост стил, за който не потомствените милионери биха платили значителна част от състоянието си. Полковникът козирува, когато сеньор Едуардо Франсишко де Силвейра, оглавяващият империята „Прентино“, кимна сдържано.

От хладината на своя снабден с климатик Боинг Де Силвейра се потопи в жегата на безмилостното нигерийско слънце без ни най-малък признак на неудоволствие. Полковникът поведе високия елегантен бразилец, който бе съпровождан единствено от своя личен секретар, към първия мерцедес, докато останалите служители на „Прентино“ се спуснаха един след друг по задната стълба на самолета и изпълниха другите пет коли. Шофьорът — ефрейтор, инструктиран да бъде на денонощно разположение на почетния гост — отвори задната врата на първата кола и козирува. Едуардо де Силвейра не прояви и най-малък признак на благодарност. Ефрейторът се усмихна нервно, разкривайки най-едрите бели зъби, които бразилецът някога бе виждал.

— Добре дошли в Лагос — прояви инициатива ефрейторът. — Надявам се да свършите добра работа, докато сте в Нигерия.

Едуардо се настани на мястото си без всякакъв коментар и се взря навън през матирания прозорец, наблюдавайки как част от пътниците на кацналия точно преди него 707 на Британските авиолинии образуват дълга опашка върху горещия асфалт, докато чакат търпеливо да минат през митницата. Шофьорът включи на първа скорост и черният крокодил пое по своя път.

Полковник Усман, заел позиция отпред до ефрейтора, скоро установи, че бразилският гост нехае за салонните разговори, а секретарят му, седнал до своя работодател, не отвори уста ни веднъж. Свикнал да върши нещата по образец, полковникът остана безмълвен, позволявайки на Де Силвейра да обмисли своя план за действие.

Едуардо Франсишко де Силвейра бе роден в селцето Ребети, на стотина мили северно от Рио де Жанейро, и бе наследник на едно от двете най-внушителни фамилни състояния в Бразилия. Бе получил частно образование в Швейцария, след което бе следвал в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Накрая бе завършил и престижния Колеж по бизнес администрация в Харвард. След това се бе върнал в Бразилия и отново бе заел пост нито на върха, нито най-долу в йерархията на компанията, а някъде по средата, поемайки управлението на интересите на своето семейство в минното дело в Минас Гераис. Успя бързо да стигне до върха, дори по-бързо, отколкото бе планирал баща му — оказа се не само бащичко, а и нещо повече. На двайсет и девет се ожени за Мария — голямата дъщеря на най-близкия приятел на баща му, и когато дванайсет години по-късно баща му почина, Едуардо наследи трона на „Прентино“. Бяха общо седмина синове — вторият, Алфредо, сега отговаряше за банковото дело; Жоао ръководеше флота; Карлош организираше строителството; Мануел уреждаше храната и продоволствията; Жайме управляваше семейните вестници, а малкият Антонио — последният, несъмнено и по важност — ръководеше семейните ферми. Всички братя докладваха на Едуардо преди вземането на важни решения, тъй като той беше президентът на най-голямата частна компания в Бразилия, независимо от надутите претенции на своя отколешен семеен враг Мануел Родригес. Когато военният режим на генерал Кастело Бранко свали цивилното правителство през 1964 година, генералите стигнаха до общото заключение, че не могат да премахнат всички Де Силвейра или Родригес, и затова ще е по-добре да се научат да живеят с двете конкуриращи се фамилии. Де Силвейра винаги бяха проявявали достатъчно здрав разум да не се замесват в политиката, освен като плащат на всеки държавен служител, бил той военен или цивилен, според неговия ранг. Това гарантираше непрестанния просперитет на „Прентино“, каквато и фракция да дойдеше на власт. Една от причините Едуардо де Силвейра да отдели три дни за посещение в Лагос въпреки натоварения си график, бе, че нигерийската система на управление изглеждаше доста сходна с тази на Бразилия и по този проект той вече бе подкопал почвата под краката на Мануел Родригес. Той се надяваше да му донесе повече от обезщетение за спечелената от неговия съперник оферта за летището в Рио. Едуардо се усмихна при мисълта, че Родригес не подозира за пристигането му в Нигерия, целящо да приключи сделка, която щеше да го направи два пъти по-могъщ от конкурента му.

Докато мерцедесът се движеше бавно по гъмжащите шумни улици, без да обръща внимание на светофарите — независимо зелени или червени, Едуардо си спомни своята първа среща с генерал Мохамед — държавния глава на Нигерия, по повод официалната визита на президента в Бразилия. В изявлението си по време на тържествената вечеря, дадена в чест на генерал Мохамед, президентът Ернесто Гейзел изрази надежда, че двете страни ще следват линия на по-близко сътрудничество в политиката и търговията. Едуардо се съгласи със своя неизбран ръководител, готов с радост да остави политиката на президента, стига той да му остави търговията. Генерал Мохамед произнесе слово от името на гостите с английски акцент, който би могъл да се свърже единствено с Оксфорд. Генералът говори пространно за проекта, който му бе легнал на сърцето — изграждането на нова нигерийска столица в Абуджа — град, който според него би могъл да съперничи дори на Бразилия. След речите генералът дръпна Силвейра настрана и го запозна по-подробно с проекта за Абуджа, като го попита дали би могъл да обмисли едно частно предложение. Едуардо се усмихна; прииска му се неговият враг Родригес да можеше да чуе разговора на четири очи с държавния глава на Нигерия.

Едуардо проучи внимателно представеното в общ вид предложение, което му бе изпратено седмица по-късно, и удовлетвори първото искане на генерала, пращайки 7-членен изследователски екип със самолет до Лагос, за да осъществят проучване на конкретните възможности, свързани с Абуджа.

Месец по-късно подробният доклад на екипа бе в ръцете на Силвейра. Едуардо стигна до заключението, че потенциалната изгода от проекта си струва едно изчерпателно предложение до нигерийското правителство. Свърза се лично с генерал Мохамед, за да установи, че разполага с пълното му съгласие и разрешение за по-нататъшни действия. Този път в Лагос бяха пратени двайсет и трима души и три месеца и сто и седемдесет страници по-късно Едуардо разписа и подпечата предложението, озаглавено като „Нова столица за Нигерия“. Направи само едно изменение в окончателния документ. Подвързията на предложението бе в синьо и сребристо, с логото на „Прентино“ в средата; Едуардо нареди това да се промени в зелено и бяло — цветовете на националния флаг на Нигерия, с герба на страната, изобразяващ орел, възседнал два коня. Даваше си сметка, че дребните неща са това, което впечатлява генералите, и често накланят везните в едната или в другата посока. Изпрати на нигерийския държавен глава десет копия от проучването на възможностите, придружени с фактура за един милион долара.

След като проучи предложението, генерал Мохамед покани Едуардо де Силвейра да посети Нигерия като негов личен гост, за да обсъдят заедно следващия етап от проекта. В отговор Де Силвейра прати телекс, че по принцип приема предложението, и изтъкна любезно, но категорично, че все още очаква възстановяването на онези един милион долара, изразходвани за първоначалното проучване на възможностите. Парите бяха преведени незабавно с телекс от Централната банка на Нигерия и Де Силвейра успя да намери четири последователни дни в своето разписание за „Новият проект за федерална столица“ — графикът му налагаше да пристигне в Лагос в понеделник сутринта, тъй като най-късно до четвъртък вечерта трябваше вече да е в Париж.

Потънал в мислите си, Едуардо не усети кога мерцедесът спря пред казармите „Додан“. Железните врати се отвориха и часовой в пълно бойно снаряжение козирува на генерала — чест, обикновено оказвана единствено при посещение на държавния глава. Черният мерцедес премина бавно през портите и спря пред личната резиденция на президента. На стълбите чакаше един бригаден генерал, за да отведе Силвейра при президента. Двамата мъже обядваха заедно в малко помещение, наподобяващо британска офицерска столова. Блюдото се състоеше от пържола, която едва ли би се харесала на който и да е южноамерикански кравар, оградена от зеленчуци, напомнящи на Едуардо за ученическите му години. Но той още не бе срещнал военен, който да си дава сметка, че един главен готвач е не по-малко важен от един добър ординарец. По време на обяда двамата разговаряха в най-общ план за проблемите, свързани с построяването на цял нов град насред екваториалната джунгла.

Първоначалната оценка за стойността на проекта бе един милиард долара, но Де Силвейра предупреди президента, че окончателната сума може да достигне и три милиарда, при което челюстта на президента леко увисна. Де Силвейра бе принуден да признае, че това е най-амбициозният проект, с който „Прентино Интернешънъл“ някога се е заемал, но побърза да изтъкне пред президента, че същото би се отнасяло и за която и да е друга строителна компания в света.

Определено играч, който не прибързва да използва своята най-силна карта, Де Силвейра изчака да сервират кафето, за да спомене факта, че току-що е спечелил, въпреки сериозната опозиция (включваща Родригес), договора да построи през джунглата на Амазонка магистрала с осем платна, която накрая ще се слее с панамериканската магистрала — втори по мащабност проект след този, който обсъждаха понастоящем в Нигерия. Впечатлен, президентът попита дали въпросната сделка няма да попречи на Де Силвейра да пристъпи към изпълнение на новия контракт по изграждането на столицата.

— Ще знам отговора на този въпрос след три дни — отвърна бразилецът, след което се ангажира пред държавния глава с нов разговор в края на визитата си, в който да го уведоми дали ще има готовност да продължи с проекта.

След обяда Едуардо бе закаран до федералния хотел „Палас“, където всичките шест етажа бяха предоставени на негово разположение. Неколцината гости, дошли в Нигерия за приключване на сделки само за някакви си милиони, бяха помолени да напуснат незабавно, за да освободят помещенията за Де Силвейра и неговия персонал, което предизвика недоволството им. Едуардо обаче нямаше и най-малка представа за предприетите мерки, тъй като за него винаги имаше подобаващо място, където и да се озовеше по света.

Шестте мерцедеса спряха пред хотела и полковникът го преведе през въртящите се врати и покрай рецепцията. През последните четиринайсет години Едуардо не се бе регистрирал в хотел, освен в случаите, когато го правеше под чуждо име, за да не разкрие самоличността на жената, която го съпровождаше.

Президентът на „Прентино Интернешънъл“ мина през фоайето и влезе в чакащия асансьор. Внезапно усети, че му призлява; краката му омекнаха. В ъгъла на кабината стоеше набит, оплешивяващ възпълен мъж. Беше облечен в износени джинси и тениска и енергично отваряше и затваряше уста, дъвчейки дъвка. Двамата мъже останаха колкото се може по-далеч един от друг, като никой от тях не даде и най-малък знак, че познава другия. Асансьорът спря на петия етаж и Мануел Родригес — президент на „Родригес Интернешънъл“ ООД, слезе, оставяйки зад гърба си онзи, който в продължение на трийсет години бе неговият най-отявлен съперник.

Едуардо се хвана за парапета в асансьора, търсейки опора, тъй като все още се чувстваше замаян. Как само презираше това необразовано, напористо парвеню, чието семейство от четирима полубратя — всичките от различни бащи — претендираха, че притежават най-голямата строителна компания в Бразилия. Всеки от двамата мъже бе толкова заинтересован от провала на другия, колкото и от собствения си успех.

Едуардо недоумяваше какво ли прави Родригес в Лагос, тъй като бе сигурен, че неговият съперник не е осъществил връзка с нигерийския президент. В края на краищата Едуардо никога не бе вземал наем за малката къща в Рио, обитавана от любовницата на един много висш служител в правителствения отдел по протокола. А неговата единствена задача бе да се погрижи Родригес никога да не бъде канен на прием, посетен от пристигнал в Бразилия висш държавен служител. Постоянното отсъствие на Родригес от тези официални събития гарантираше разсеяността на събиращия наемите в Рио подчинен на Едуардо.

Едуардо никога не би признал пред когото и да било, че присъствието на Родригес го обезпокои сериозно, но реши незабавно да установи какво бе довело неговия отколешен враг в Нигерия. Щом се озова в апартамента си, Де Силвейра нареди на личния си секретар да разбере какви са целите на Мануел Родригес. Беше готов тутакси да поеме обратно към Бразилия, ако се окажеше, че Родригес участва по какъвто и да било начин в новия проект за столицата, а една млада дама в Рио внезапно щеше да се изправи пред необходимостта да си намери друго жилище.

Час по-късно личният му секретар се върна с информацията, че Родригес се намира в Нигерия във връзка с оферта, целяща сключване на договор за построяване на ново пристанище в Лагос; явно, нямаше нищо общо с проекта за новата столица и навярно все още се мъчеше да си уреди среща с президента.

— Кой министър отговаря за пристанищата и кога по график трябва да се видя с него? — попита Де Силвейра.

Секретарят се зарови в папката си с документация и уговорени срещи.

— Министърът на транспорта — отвърна той. — Срещата ви с него е насрочена за девет часа в четвъртък сутринта. — Служба „Протокол“ към нигерийското правителство бе съставила четиридневна програма на деловите срещи на Де Силвейра, включващи всички министри от правителството, свързани с новия проект за столицата. — Това е последната ви среща преди окончателното обсъждане с президента. После летите за Париж.

Секретарят отметна нещо в папката и напусна.

Едуардо остана сам в своя апартамент и се зае да преглежда докладите по проекта за нова столица, които бе получил от експертите си. Някои членове на екипа му вече проявяваха признаци на нервност. Една неизменна грижа, която винаги съпътстваше договарянето на строителството на крупен обект, бе възможността на ръководителя да плаща, и то да плаща навреме. Неуспехът в това отношение бе най-бързият път към банкрута, но откакто в Нигерия бяха открити петролни находища, изглежда, нямаше недостиг на средства и със сигурност не липсваха хора, готови да изхарчат тези пари от името на правителството. Де Силвейра нямаше тази грижа тъй като категорично изискваше солидно предварително заплащане; в противен случай не би мръднал и на йота извън Бразилия — нито той, нито многобройният му екип. Но мащабността на този конкретен договор правеше обстоятелствата малко необичайни. Едуардо си даваше сметка колко би пострадала репутацията му, ако започне строежа и не успее да го завърши. Той препречете докладите по време на самотната вечеря в стаята си и си легна рано, след като пропиля близо час в напразни усилия да се свърже по телефона със съпругата си.

Първата среща на Де Силвейра следващата сутрин бе с директора на Централната банка на Нигерия. Едуардо бе облякъл току-що изгладен костюм, нова риза и лъснати до блясък обувки — за четирите дни никой нямаше да го види в едни и същи дрехи. В 8:45 на вратата на апартамента му се почука леко и когато секретарят отвори, видя полковник Усман, застанал мирно, в очакване да съпроводи Едуардо до банката. На излизане от хотела Едуардо отново съзря Мануел Родригес, облечен в същите протрити джинси, със същата омачкана тениска и вероятно със същата дъвка в уста, да се качва в беемве. Де Силвейра навъсен спря, загледан в отдалечаващата се кола, и се замисли за срещата си в четвъртък сутринта с министъра, който отговаряше за пристанищата. Тази среща щеше да бъде последвана от финалния разговор с президента.

Директорът на Централната банка на Нигерия имаше практиката да предлага начина на разплащанията и гарантиране на приключването в срок. Никой досега не му бе заявявал, че ако плащането се просрочи със седмица, може да смята договора за анулиран и невалиден и от там нататък да се справят както искат. Министърът щеше да си позволи известен коментар, ако Абуджа не беше любимият проект на президента. След уточняването на това положение Де Силвейра продължи с проверка на банковия резерв, дългосрочните депозити, презокеанските ангажименти и изчислените постъпления от добива на петрол за следващите пет години. Раздели се с директора на банката в състояние, което можеше да се сравни само с желе. Лъснал и клатушкащ се. Следващата му среща бе неизбежна визита на вежливост за обяд при бразилския посланик. Той мразеше тези церемонии, тъй като според него посолствата ставаха само за провеждане на коктейли и обсъждане на загубили актуалност несъществени подробности, но и двете не го интересуваха. Храната обикновено бе лоша, а компанията — още повече.

И този път не бе по-различно, а единствената полза (Едуардо пресмяташе всичко в печалба и загуба) от срещата бе информацията, че Мануел Родригес е един от тримата подходящи кандидати за построяването на ново пристанище в Лагос и очаква аудиенция при президента в петък, в случай че бъде одобрен за контракта. До четвъртък сутринта списъкът вече щеше да съдържа само две имена, а и нямаше да има среща с президента, обеща си мислено Де Силвейра, и реши, че няма какво повече да спечели от този обяд, когато посланикът добави:

— Родригес, изглежда, много държи вие да получите контракта за столицата в Абуджа. Сипе хвалебствия за вас пред всеки министър, с когото се среща. Странно — продължи посланикът. — Винаги съм смятал, че вие двамата не се разбирате.

Едуардо не отвърна, опитвайки се да прецени какъв трик може да е замислил Родригес с тази подкрепа на каузата му.

Едуардо прекара следобеда с министъра на финансите и потвърди предварителните договорености, които бе постигнал с директора на банката. Министърът на финансите бе предупреден какво да очаква от срещата с Едуардо де Силвейра и да не се изненадва от безпардонните изисквания на бразилеца. Де Силвейра, наясно с отправеното предупреждение, позволи на горкия човечец да се попазари и дори отстъпи по няколко несъществени пункта, за което щеше да уведоми президента на следващото заседание на Висшия военен съвет. Едуардо остави грейналия в усмивка министър да смята, че е спечелил някоя и друга точка срещу страховития южноамериканец.

Същата вечер Едуардо хапна насаме със своите старши съветници, които, от своя страна, вече работеха със служителите на министъра. Всеки от тях направи отчет за деня по проблемите, с които щяха да се сблъскат, ако започнат работа по проекта в Нигерия. Главният инженер побърза да подчертае невъзможността да се наеме квалифицирана работна ръка на каквато и да е цена, тъй като немците вече са осъществили контрол над пазара предвид техните дългосрочни проекти за пътно строителство. Финансовите съветници също представиха мрачен отчет за международни компании, чакащи по шест месеца и повече осребряването на чековете си от Централната банка. Едуардо си водеше бележки, но нито веднъж не изрази лично мнение. Хората му си тръгнаха малко след единайсет и преди да си легне, той реши да се поразтъпче около хотела. Докато се разхождаше из пищните тропически градини, едва успя да избегне пряк сблъсък с Мануел Родригес, като се шмугна зад едно голямо декоративно дърво. Дребосъкът го подмина, жвакайки дъвката си, без да забележи гневния поглед на Едуардо. До четвъртък след обяд, Родригес, ще си поел обратно към Бразилия с пълен куфар планове за архив с гриф „отхвърлени проекти“ — безмълвно се закани той. Един бъбрив сив папагал вдигна рязко глава и му изскърца нещо, все едно бе посветен в тайната му. Едуардо си позволи лека усмивка и се запъти към стаята си.

На следващия ден полковник Усман отново пристигна точно в 8:45 и Едуардо прекара сутринта с министъра по снабдяването и кооперациите — или липсата им, както изкоментира пред личния си секретар по-късно. Следобедът мина в компанията на министъра по труда, в проверка на наличната неквалифицирана работна ръка и пълната липса на добре подготвени специалисти. В съзнанието на Едуардо бързо взе да се оформя заключението, че въпреки заявения от страна на въпросните министри оптимизъм, това щеше да бъде най-тежкият контракт, с който някога се е захващал. Загубата нямаше да има само финансово изражение, ако целият международен делови свят стоеше и го гледаше как се проваля с гръм и трясък. Вечерта хората му докладваха за пореден път, след като бяха намерили решение на част от съществуващите проблеми и бяха изровили нови. Бяха стигнали до заключението, че ако сегашният режим се задържи на власт, няма основания за сериозни тревоги по отношение на плащанията, тъй като президентът бе определил бъдещия град като проект от първостепенна важност. До тях бе достигнал дори слухът, че в случай на недостиг на квалифицирана работна ръка армията има готовност да им предостави една войскова част. Едуардо си отбеляза да поиска писмено потвърждение за това от държавния глава при последната им среща на следващия ден. Но не проблемът с работната ръка занимаваше Едуардо, докато същата нощ си обличаше копринената пижама. Той хихикаше доволно при мисълта за неизбежното и внезапно отпътуване на Мануел Родригес за Бразилия. Спа добре.

На следващата сутрин се събуди с възобновени сили, взе си душ и облече нов костюм. Четирите дни май щяха да си струват труда, а и все още имаше шанс с един куршум да убие два заека. В 8:45 той вече чакаше нетърпеливо точния досега полковник. Само че полковникът не се появи нито в 8:45, нито когато часовникът на полицата над камината удари девет. Де Силвейра прати личния си секретар да го намери, а той самият остана да крачи гневно напред-назад из хотелския апартамент. След няколко минути секретарят му се върна, обзет от паника, с информацията, че хотелът е заобиколен от въоръжена охрана. Едуардо обаче не се поддаде на паниката. Беше преживял осем преврата, от които бе усвоил едно златно правило — новият режим никога не убива гостите чужденци, тъй като се нуждае от парите им не по-малко, отколкото предишното правителство. Едуардо набра телефона, но никой не се обади и тогава включи радиото. В ефира звучеше запис:

Едуардо изключи радиото и се замисли. Превратите винаги причиняваха застой и хаос, тъй че без съмнение тези четири дни отиваха на вятъра. Но имаше и нещо по-лошо — дали сега щеше да е възможно да напусне Нигерия и да продължи обичайния си бизнес с останалата част на света?

До обяд радиото излъчваше маршова музика, периодично прекъсвана от записаното съобщение, което Едуардо вече знаеше наизуст. Бе наредил на екипа си да научат каквото могат и незабавно да му докладват. Всички до един се върнаха с една и съща история — че е изключено да се премине през кордона от войници, обградили хотела, така че събирането на нова информация е невъзможно. Едуардо изруга за първи път от месеци. И като връх на създаденото неудобство управителят на хотела се свърза с него и го уведоми със съжаление, че господин Де Силвейра ще трябва да се храни в основния ресторант, тъй като до второ нареждане няма да има обслужване по стаите. Едуардо слезе в ресторанта с известна неохота, само за да установи, че височайшата му персона не представлява никакъв интерес за главния сервитьор, който безцеремонно го настани на малка маса, вече заета от трима италианци. Само две маси по-нататък седеше Мануел Родригес. Едуардо се вцепени при мисълта, че Родригес се наслаждава на неудобството му, след което се сети, че същата сутрин неговият съперник трябваше да е на среща с министъра по пристанищата. Изяде храната си бързо, макар че му бе сервирана бавно, и когато италианците се опитаха да завържат разговор с него, само махна с ръка, преструвайки се, че не ги разбира, въпреки че говореше свободно езика им. Щом приключи с второто блюдо, побърза да се върне в стаята си. Хората от екипа му разполагаха единствено с клюки; освен това се бяха свързали с бразилското посолство, за да подадат официален протест.

— Голяма полза ще имаме от един такъв протест, няма що — отбеляза Едуардо и се отпусна в креслото си. — И до кого го изпратихте — до новия режим или до стария?

Останалата част от деня прекара сам в стаята си, обезпокояван единствено от внезапни резки звуци в далечината, които според него бяха изстрели от огнестрелно оръжие. Прочете за трети път предложението за проекта за нова федерална столица, както и отчетите на своите съветници.

На следващото утро, облечен в същия костюм, който бе носил в деня на пристигането си, Едуардо бе поздравен от секретаря си с новината, че превратът е смазан; след ожесточени улични сражения, уведоми той началника си, който го слушаше с необичайно внимание, старият режим се е върнал на власт, но не без загуби; сред убитите бил и генерал Мохамед, държавният глава. По-късно същата сутрин новината, съобщена от секретаря, бе официално потвърдена по радио „Нигерия“. Подбудителят на потушения преврат бил някой си подполковник Димка. Той заедно с още двама младши офицери бе избягал, поради което правителството бе постановило полицейски час от здрач до разсъмване, докато тримата престъпници не бъдат заловени.

Организираш ли успешен държавен преврат, ставаш национален герой, провалиш ли се, вече си престъпник; в бизнеса разликата между фалита и спечелването на състояние е същата, помисли си Едуардо, докато слушаше репортажа по новините. Вече планираше мислено ранното си заминаване от Нигерия, когато говорителят направи съобщение, което го смрази до мозъка на костите му.

— Докато подполковник Димка и неговите съучастници са на свобода, летищата в цялата страна ще бъдат затворени до второ нареждане.

Когато говорителят приключи своята информация, зазвуча маршова музика в памет на загиналия генерал Мохамед.

Едуардо слезе долу разгневен. Хотелът все още бе обграден от въоръжена охрана. Той се взря в кортежа от шест празни мерцедеса, паркирани само на десетина ярда зад пушките на войниците. Върна се във фоайето, раздразнен от брътвежа на различни езици, долитащ до него от всички посоки. Едуардо се огледа — очевидно много хора бяха намерили принудителен подслон в хотела през тази нощ и бяха спали във фоайето или в бара. Прегледа щанда с евтини издания, за да си намери нещо за четене, но бяха останали само четири екземпляра от някакъв пътеводител на Лагос, всичко друго бе продадено. Книги от автори, които не се четяха от години, сега сменяха притежателите си на висока цена. Едуардо се върна в стаята си, която започна да му наподобява затвор, и за четвърти път се зае да чете проекта за нова столица. Направи пореден опит да се свърже с бразилския посланик, за да установи дали може да получи специално разрешение за напускане на страната, тъй като разполагаше със собствен самолет. На телефона на посолството не отговаряше никой. Едуардо слезе долу за ранен обяд само за да установи, че ресторантът за пореден път е претъпкан. Настаниха го на една маса с германци, които се тревожеха за някакъв договор, подписан от правителството предишната седмица, още преди неуспелия преврат. Чудеха се дали все още е в сила. Мануел Родригес влезе в помещението няколко минути по-късно и бе настанен на съседната маса.

След обяд Де Силвейра мрачно огледа графика си за следващите седем дни. Същата сутрин трябваше да е пристигнал в Париж за среща с министъра на вътрешните работи, а оттам да отлети за Лондон за преговори с председателя на борда на производителите на стомана. Календарът му бе запълнен за следващите деветдесет и два дни, до семейната му почивка през май.

— Карам си тазгодишната почивка в Нигерия — заяви иронично той на един от помощниците си.

Онова, което най-много дразнеше Едуардо във връзка с преврата, бе липсата на всякаква комуникация с външния свят. Питаше се какво ли става в Бразилия и се ядосваше, че не може да телефонира или да изпрати телекс до Париж или Лондон, за да обясни лично причината за отсъствието си. Слушаше нетърпеливо радио „Нигерия“ на всеки точен час за някаква нова информация. В пет часа научи, че Висшият военен съвет е избрал нов президент, който ще направи обръщение към нацията по телевизията и радиото в девет часа същата вечер.

Едуардо де Силвейра пусна телевизора в 8:45; обикновено някой от сътрудниците му го включваше минута преди девет. Седна и се втренчи в някаква нигерийка, която обсъждаше шиенето на женски дрехи; след нея се появи съобщаващият прогнозата за времето, който предостави на Едуардо ценната информация, че високите температури ще се задържат и през следващия месец. Едуардо очакваше обръщението на президента, а коляното му потръпваше нервно. В девет часа, след като прозвуча националният химн, на екрана в парадна униформа се появи новият държавен глава — генерал Обасанджо. Говори първо за трагичната смърт на покойния президент и за скръбната загуба, която преживява цялата нация, след което заяви, че неговото правителство ще продължи да работи за благото на Нигерия. Изглеждаше притеснен, когато се извини на всички чужденци, принудени да търпят неудобствата, възникнали вследствие на опита за преврат, но заяви недвусмислено, че ограниченията, наложени от здрач до разсъмване, ще продължат, докато предводителите на размирниците не бъдат открити и предадени на правосъдието. Той потвърди, че всички летища ще останат затворени до задържането на подполковник Димка. Новият президент завърши изявлението си с уверението, че всички други форми на комуникация ще бъдат възобновени възможно най-скоро. Отново зазвуча националният химн, а в това време Едуардо мислеше за милионите долари, които можеше да загуби заради това насилствено пребиваване в хотелската стая, докато частният му самолет чакаше на пистата само на няколко мили от него. Един от мениджърите му взе да разсъждава колко време ще отнеме на властите да заловят подполковник Димка; той не каза на Де Силвейра колко нищожни бяха изгледите това да стане до месец.

Едуардо слезе в ресторанта, облечен с костюма, който бе носил предишния ден. Един помощник-сервитьор го настани на маса, вече заета от французи, които се надяваха да спечелят договор за сондиране в щата Нигер. За пореден път Едуардо махна вяло с ръка, когато се опитаха да го включат в своя разговор. В този момент трябваше да е на среща с френския министър на вътрешните работи, не с някакви си французи. Опита се да се съсредоточи върху рядката супа, питайки се колко ли време щеше да е необходимо, за да се превърне в чиста вода. Главният сервитьор изникна отстрани и посочи с жест единственото свободно място на масата на Мануел Родригес. И този път никой от двамата мъже не показа, че познава другия. Едуардо поведе вътрешен спор със себе си дали да стане от масата, или да се държи така, все едно не го вижда. Реши, че второто е по-достойно. Французите подхванаха спор помежду си кога ще могат да напуснат Лагос. Единият заяви настоятелно, че научил от най-високо място как правителството възнамерявало да залови до един замесените в преврата и чак тогава да отвори летищата, което можело да отнеме и месец.

— Какво? — възкликнаха двамата бразилци на английски.

— Не мога да остана тук цял месец — заяви Едуардо.

— Нито пък аз — каза Мануел Родригес.

— Ще ви се наложи, поне докато заловят Димка — каза единият от французите, преминавайки на английски. — Тъй че и двамата трябва да се успокоите, да?

Двамата бразилци продължиха да се хранят безмълвно. Щом приключи, Едуардо стана от масата и без да поглежда открито към Родригес, пожела „лека нощ“ на португалски. Отколешният му съперник кимна в отговор.

Следващият ден не донесе нова информация. Хотелът остана опасан с кордон войници и до вечерта Едуардо бе успял да си изпусне нервите пред всеки член от екипа си, с когото бе влязъл в някакви взаимоотношения. Слезе на вечеря съвсем сам и когато се озова в ресторанта, видя Мануел Родригес, седнал сам на маса в ъгъла. Родригес вдигна поглед, явно се поколеба за миг и после махна на Едуардо. Самият Едуардо също се поколеба, преди да поеме бавно към Родригес и да заеме мястото срещу него. Родригес му наля чаша вино. Едуардо, който пиеше рядко, я изпи. В началото разговорът им бе доста напрегнат и скован, но тъй като и двамата продължиха да пият, постепенно се отпуснаха. Докато пристигне кафето, Мануел вече разказваше на Едуардо какво би могъл да направи с тази забравена от бога страна.

— Значи няма да останете, ако получите сделката за пристанищата? — попита Едуардо.

— Няма надежда — отвърна Родригес, който не се изненада, че Де Силвейра знае за неговия интерес към сделката за пристанището. — Аз се зачеркнах от списъка с кандидатите ден преди преврата. Този четвъртък сутринта възнамерявах да летя обратно за Бразилия.

— Може ли да обясните защо се оттеглихте?

— Главно заради проблема с работната ръка, а и заради задръстването на пристанищата.

— Не съм убеден, че схващам — рече Едуардо, разбирайки прекрасно, но любопитен да узнае дали Родригес не бе научил някои дребни на пръв поглед подробности, убягнали на неговия екип.

Мануел Родригес млъкна, за да осмисли факта, че мъжът, когото повече от трийсет години бе възприемал като най-опасен враг, сега слушаше собствената му поверителна информация. За момент се замисли над положението, отпивайки от кафето си. Едуардо не каза нищо.

— Преди всичко е налице драстична липса на квалифицирана работна ръка, а като капак и тази безумна квотна система.

— Квотна система? — повтори невинно Едуардо.

— Процентът на хора от страната на предприемача, на които правителството ще позволи да работят в Нигерия.

— Защо това да е проблем? — попита Едуардо, привеждайки се напред.

— По закон се задължавате на един чужденец да назначите петдесет местни, тъй че аз можех да доведа само около двайсет и петима от моите най-добри специалисти, за да организират изпълнението на контракт за петдесет милиона долара, при това трябваше да се съобразявам с нигерийците на всички други равнища. С тази проклета система правителството си прерязва собственото гърло; те не могат да очакват прости работници, били те черни или бели, да добият квалификация за една нощ. Всичко е заради тази тяхна национална гордост. Някой трябва да им каже, че не могат да си я позволят, ако искат да свършат работата на разумна цена. Подобен подход е най-сигурният път към банкрута. И на всичкото отгоре германците вече са събрали най-способните работници за своите пътни проекти.

— Но несъмнено — рече Едуардо — вие наемате според правилата, колкото и да са глупави, като по този начин обезпечавате всякакви възможности, и след като сте сигурен, че плащането е гарантирано…

Мануел вдигна ръка, за да прекъсне Едуардо:

— Това е другият проблем. Не може да сте сигурен. Само миналия месец правителството се оттегли от важен контракт за стоманодобив. Чрез това свое действие — поясни той — доведоха до фалит известна международна компания. Тъй че нищо не им пречи да опитат същия номер и с мен. А като не платят, кого ще съдите? Висшият военен съвет?

— А проблемите с пристанището?

— Пристанището е запълнено до краен предел. Има сто и седемдесет кораба, които трябва спешно да бъдат разтоварени, а им се налага престой, който стига и до шест месеца. Отгоре на това има такса забавяне от пет хиляди долара на ден, а с предимство се ползват единствено бързоразвалящи се хранителни продукти.

— Винаги има начин да се преодолее подобен проблем — каза Едуардо и красноречиво потърка палеца си във връхчетата на показалеца и средния си пръст.

— Подкуп? Не върши работа, Едуардо. Как можеш да прередиш опашка, в която всичките сто и седемдесет кораба вече са дали подкуп на началника на пристанището? И не си мисли, че като уредиш наема за апартамента на една от любовниците му, това ще помогне — добави Родригес с усмивка. — На такъв ще трябва да му осигуриш и самата любовница.

Едуардо задържа дъх, но не каза нищо.

— Само си помисли — продължи Родригес, — ако положението се влоши, началникът на пристанището ще бъде със сигурност по-богат от теб.

За първи път от три дни Едуардо се разсмя.

— Казвам ти, Едуардо, бихме спечелили повече, ако изградим солна мина в Сибир.

Едуардо се засмя отново и част от служителите на „Прентино“ и Родригес, които обядваха по другите маси, се втренчиха изумено в своите началници.

— А ти кандидатстваше за големия проект, за новата столица Абуджа? — попита Мануел.

— Точно така — призна Едуардо.

— Аз направих всичко, което беше във властта ми, за да ти дадат този контракт — каза другият тихо.

— Какво? — възкликна Едуардо недоумяващ. — Защо?

— Смятах, че Абуджа ще причини на империята „Прентино“ повече главоболия от онези, с които дори ти можеш да се справиш, Едуардо, а това би могло да ми осигури свободен терен у дома. Помисли си. Всеки път, когато се наложи орязване на средствата в Нигерия, коя ще е първата глава, която ще се търкулне от дръвника? „Ненужният град“, както го наричат местните.

— Ненужният град? — повтори Едуардо.

— Да, и не помага, когато заявиш, че няма да си мръднеш пръста без авансово плащане. Знаеш не по-зле от мен, че ще ти трябват поне стотина от най-добрите ти хора тук, на пълен работен ден, за да организират такава мащабна работа. Те ще имат нужда от храна, заплати, покрив, най-вероятно и от училище и болница. И след като са се установили тук, не можеш просто да ги изтегляш от работа на две седмици само защото правителството закъснява с плащанията. Не е рентабилно, и ти го знаеш. — Родригес наля на Едуардо нова чаша вино.

— Имах това предвид — рече Едуардо, докато отпиваше глътка, — но разчитах на подкрепата на държавния глава.

— На покойния държавен глава…

— Разбирам становището ти, Мануел.

— Възможно е новият държавен глава също да те подкрепи, но как ще стоят нещата със следващия? През последните три години в Нигерия са станали три преврата.

За момент Едуардо остана безмълвен.

— Играеш ли табла?

— Да. Защо питаш?

— Трябва да спечеля някакви пари, докато съм тук — засмя се Мануел.

— Защо не дойдеш в стаята ми? — предложи Де Силвейра. — Длъжен съм да те предупредя все пак, че винаги успявам да победя подчинените си.

— Може би те всеки път съумяват да загубят — каза Мануел, стана и взе наполовина празната бутилка, хващайки я за гърлото.

Докато напускаха ресторанта, двамата мъже се смееха.

От този момент нататък двамата президенти всеки ден обядваха и вечеряха заедно. В рамките на една седмица подчинените им вече се хранеха на общи маси. Едуардо слизаше в ресторанта без вратовръзка, докато Мануел облече риза за първи път от години. До края на втората седмица двамата съперници вече се бяха надигравали на тенис на маса, на табла и бридж със залог от сто долара на точка. В края на всеки ден Едуардо неизменно завършваше с дълг към Мануел, възлизащ на около милион долара, които Мануел с удоволствие заменяше за най-добрата бутилка вино, останала в избата на хотела.

Макар че подполковник Димка бе забелязан от около четирийсет хиляди нигерийци на най-различни места, той все така успяваше да си остане на свобода. Както бе заявил новият президент, летищата останаха затворени, но комуникациите бяха възстановени, което поне даде възможност на Едуардо да се свърже с Бразилия по телефона и телекса. Братята и съпругата му умоляваха Едуардо да се върне у дома на всяка цена — отсъствието му бе замразило решения по основни контракти из целия свят. Но съобщението на Едуардо до Бразилия бе едно и също — докато Димка е на свобода, летищата ще останат затворени.

Един вторник, по време на вечеря, Едуардо си взе белята да обяснява на Мануел защо Бразилия бе загубила Световната купа. Мануел отхвърли оскърбителните твърдения на Едуардо и го обвини в некомпетентност и предубеденост. Това бе единствената тема, по която двамата не бяха постигнали съгласие през изминалите три седмици.

— Смятам, че вината за цялото фиаско е на Загало — рече Едуардо.

— Не, не можеш да обвиняваш мениджъра — възрази Мануел. — Виновни са тъпите ни селекционери, които разбират от футбол по-малко и от теб. Изобщо не трябваше да махат Леао от вратата, а и при всички случаи бяхме длъжни да проумеем след загубата от Аржентина миналата година, че стратегиите ни са остарели. Трябва да атакуваш, да атакуваш, ако искаш да бележиш голове.

— Глупости. И досега разполагаме с най-сигурната защита на света.

— Което означава, че най-добрият резултат, на който можеш да се надяваш, е нула на нула.

— Никога… — започна Едуардо.

— Извинете, сър. — Едуардо вдигна очи и видя до себе си личния си секретар, свел към него тревожен поглед.

— Да, какъв е проблемът?

— Спешен телекс от Бразилия, сър.

Едуардо прочете първия абзац и после попита Мануел дали би бил така любезен да го извини за няколко минути. Другият кимна учтиво. Едуардо напусна масата и докато с отривиста стъпка прекосяваше трапезарията, още седемнайсет гости оставиха храната си и го последваха припряно до апартамента му на последния етаж, където вече се бяха събрали останалите му подчинени. Докато Де Силвейра внимателно четеше телекса, осъзнавайки внезапно колко дни вече е затворен в Лагос, никой не отрони дума.

Телексът бе от брат му Карлош и се отнасяше за Панамериканския пътен проект — една осемлентова магистрала, която щеше да се простира от Бразилия до Мексико. „Прентино“ бяха кандидатствали за отсека, пресичащ джунглата по поречието на Амазонка, и трябваше да получат потвърдените и подписани банкови гаранции до следващия ден на обяд, вторник. Но Едуардо бе забравил за кой вторник става дума, както и за документа, който бе длъжен да подпише най-късно до пладне на другия ден.

— Но какъв е проблемът? — попита Едуардо личния си секретар. — „Банко до Бразил“ вече се споразумяха с Алфредо да действат като гаранти. Какво пречи на Карлош да подпише споразумението в мое отсъствие?

— Мексиканците сега искат отговорността за контракта да бъде обща заради застрахователните проблеми — „Лойд“ в Лондон няма да покрият целия риск, ако участва само една компания. Всички подробности са на страница седма на телекса.

Едуардо бързо отгърна листовете. Прочете, че братята му вече се бяха опитали да упражнят натиск върху „Лойд“, но безуспешно. „Все едно да подкупиш девствена лелка да участва в публична оргия“ — помисли си Едуардо и щеше да им го каже, ако си беше в Бразилия. Затова мексиканското правителство настояваше контрактът да включва и една международна строителна компания, приемлива за „Лойд“, в случай че правните документи трябва да бъдат подписани до следващия ден на обяд.

— Останете тук — нареди Едуардо на служителите си и се върна в ресторанта сам, влачейки след себе си дългия телекс. Спря до масата с Родригес, който сега го наблюдаваше безмълвно.

— Приличаш на човек, който има проблем.

— Наистина имам — отвърна Едуардо. — Прочети това.

Мануел плъзна вещ поглед надолу по телекса, подбирайки най-важните моменти. Той самият бе кандидатствал за пътния проект в амазонската джунгла и все още си спомняше подробностите. По настояване на Едуардо прочете седма страница още веднъж.

— Мексикански бандити — възкликна той, докато връщаше телекса на Едуардо. — За кои се мислят, та да казват на Едуардо де Силвейра как да си ръководи бизнеса? Незабавно им прати телекс и ги уведоми, че ти си президентът на най-голямата строителна компания в света и по-скоро те ще се пекат в ада, отколкото ти да се съгласиш на жалките им условия. Знаеш, че за тях вече е твърде късно да подготвят нова оферта, при положение че във всички останали отрязъци от магистралата има готовност за начало на строителните дейности. Ще загубят милиони. Блъфират, Едуардо.

— Може и да си прав, Мануел, но всяко забавяне сега би представлявало само пилеене на време и пари, тъй че възнамерявам да удовлетворя тяхното изискване и да си потърся партньор.

— Няма да успееш да намериш за толкова кратко време.

— Напротив.

— Кой?

Едуардо де Силвейра се поколеба само за секунда.

— Ти, Мануел. Искам да предложа на „Родригес Интернешънъл“ ООД петдесет процента от контракта за магистралата в амазонската джунгла.

Мануел Родригес вдигна поглед към Едуардо. За първи път не бе предвидил следващия ход на вечния си съперник.

— Предполагам, че това може да ти помогне да покриеш милионите, с които си ми задлъжнял от тениса на маса.

Двамата мъже се засмяха, после Родригес стана и те тържествено си стиснаха ръцете. Де Силвейра напусна ресторанта тичешком и бързо състави отговора си.

— Ако пратя това съобщение сър, давате ли си сметка, че то ви обвързва юридически? — попита управителят на компанията му.

— Пращай го — нареди Едуардо.

Едуардо се върна отново в ресторанта, където Мануел бе поръчал бутилка от най-хубавото шампанско в хотела. Точно когато се канеха да си поискат втора бутилка и пееха една вдъхновена версия на Esta Cheganda a hora, личният секретар на Едуардо отново изникна до него, този път с два телекса в ръка. Единият беше от президента на „Банко до Бразил“, а вторият от брат му Карлош. И двамата искаха потвърждение на договорения партньор за пътния проект през джунглата на река Амазонка. Едуардо отвори втората бутилка шампанско, без да погледне служителя си.

— Изпрати потвърждение до президента на банката и до брат ми, че избраният партньор е строителна компания „Родригес Интернешънъл“ — нареди той, докато пълнеше чашата на Мануел. — И повече не ме безпокой тази вечер.

— Добре, сър — каза секретарят и си тръгна без нито дума повече.

Никой от двамата мъже не можеше да си спомни в колко часа се е добрал до леглото онази нощ, но рано на следващата сутрин дълбокият сън на Де Силвейра бе внезапно прекъснат от неговия секретар. Едуардо се нуждаеше от няколко минути, за да осмисли новината. Подполковник Димка бе заловен в гр. Кано в три часа същата нощ и в момента всички летища вече бяха отворени. Едуардо вдигна телефона.

— Мануел, чу ли новината?… Добре… Значи трябва да летиш обратно заедно с мен на моя 707 или може да минат дни, преди да се измъкнеш… След един час във фоайето… Дотогава.

Точно в 8:45 някой тихо почука на вратата и секретарят на Едуардо отвори, за да види на прага полковник Усман, застанал мирно, точно както в дните преди преврата. В ръката си държеше плик. Едуардо го отвори и намери вътре покана за обяд на същия ден с новия държавен глава генерал Обасанджо.

— Моля, предайте извиненията ми на вашия президент — рече Едуардо, — и бъдете така любезен да му обясните, че неотложни дела ме принуждават да се върна в собствената си страна.

Полковникът неохотно се оттегли. Едуардо си сложи костюма и вратовръзката, които бе носил през първия ден от пристигането си в Нигерия, и взе асансьора до фоайето, където се присъедини към Мануел, облечен отново в джинси и тениска. Двамата президенти напуснаха хотела, заеха местата си на задната седалка в първия мерцедес и поеха към летището. Полковникът, който сега седеше отпред до шофьора, през целия път не посмя да заговори когото и да е от двамата изтъкнати бразилци. Както лично щеше да уведоми новия президент по-късно, те изглеждаха погълнати изцяло от дискусията за магистрала в джунглата по поречието на Амазонка и начина, по който щяха да разделят отговорностите между двете компании.

Подминаха митницата, тъй като никой от тях не притежаваше нещо, което желаеше да изнесе от страната, освен самия себе си, и кортежът от коли спря до Боинг 707 в синьо и сребристо, собственост на Едуардо. Служителите от двете компании се качиха в задния сектор на самолета, продължавайки разговора си за новата магистрала.

От първата кола изскочи шофьорът ефрейтор, и отвори задната врата.

Щом Едуардо слезе от мерцедеса, нигерийският шофьор го поздрави енергично.

— Довиждане, сър — рече той, разкривайки най-едрите бели зъби.

Едуардо не отвърна.

— Надявам се — рече ефрейторът вежливо, — да сте свършили добра работа през време на престоя си в Нигерия.