ЕЙДРИЪН Д`АЖЕ


КОНСПИРАЦИЯ ПЕКИН


На Робин


Първа книга


Към окончателното решение


1.


Белият дом,

Вашингтон, окръг Колумбия


«Когато най-малко очаквате, ние ще ви поразим в дълбините под вечността, откъдето беше открадната вятърната мелница. Това е първото от трите предупреждения. Ако не се вслушате в тях и ако Аллах, Всемилостивият и Милосърдният пожелае, ще бъдем принудени да приложим окончателното решение1

Сред военните в Белия дом цареше напрежение. Информационната среща беше свикана набързо в претъпканата Ситуационна зала под Овалния кабинет в западното крило. Видеофилмът, който гледаха, беше зърнест, но чертите на лицето на шейсетгодишния д-р Халид Кадир се открояваха достатъчно ясно. Подобно на хидрата от гръцката митология, на «Ал Кайда» беше израснала още една чудовищна глава. Главният терорист на екрана изглеждаше спокоен и смразяващо уверен. За разлика от по-кльощавия си и по-известен колега Осама бин Ладен, образованият на Запад мюсюлманин уйгур от Синдзянския автономен район в Западен Китай беше с едро телосложение. Бе висок метър и осемдесет и държането му беше заплашително. На мургавото му кръгло лице бяха изсечени бръчките от продължаващата цял живот борба със Запада и етническата група на китайците хан. Тъмните му притворени очи с надвиснали над тях вежди бяха хладно пресметливи. Елегантна бродирана допа, традиционното кепе на уйгурските му сънародници, покриваше тънката му посивяла коса.

Кадир говореше бавно и спокойният му тон караше президента Денвър Харисън и членовете на военния му кабинет, най-могъщата група мъже и жени на света, да отхвърлят отправеното предупреждение като обикновено ислямистко перчене. Агент Къртис О'Конър обаче не беше склонен да го направи. Д-р Халид Кадир беше блестящ микробиолог, завършил «Харвард». О'Конър знаеше, че е и забележително целеустремен.

Къртис О'Конър, специалист по биотероризъм и един от най-добрите познавачи на исляма, Централна Азия и «Ал Кайда» сред агентите на ЦРУ, седеше на един от столовете на съветниците, подредени край покритата с тъмна ламперия стена в Ситуационната зала на Белия дом. Беше на четиридесет и три, висок метър и седемдесет и осем здравеняк в добра форма. Гъстата му черна коса беше небрежно сресана. Лицето му бе загоряло от слънцето, а сините му очи проблясваха дяволито. Къртис О'Конър беше от ирландски произход, имаше независим характер и един от най-острите умове в ЦРУ. Преди известно време бе заключил, че президентът и неговите съветници не желаят да видят истинските измерения на войната в Ирак. Струваше му се наложително да повлияе някак за промяната на опасния и арогантен курс, начертан от администрацията, който подлагаше на опасност новата му родина и целия западен свят. О'Конър не си падаше по президенти и премиери, които започват войни под измислени предлози, нито по съветници и генерали подмазвачи, които се включват в наддаването. А още по-малко по религията и фундаменталистите, независимо от тяхната вяра, щом злоупотребяваха с нея.

«Западът все по-често използва така наречената война срещу тероризма като средство за преследване на мюсюлманите по света — продължаваше Кадир. — В Ирак биват избивани невинни деца и жени, същото става в Ливан и палестинските земи, окупирани от Израел. Други правителства, например това в Пекин, последваха примера на Съединените щати, Великобритания и Австралия и използват войната срещу терора, за да премахнат уйгурите мюсюлмани, които възприемат като заплаха. Вие на Запад не го виждате, но Китай екзекутира всяка година повече хора от всички останали страни по света, взети заедно. По прищявка на комунистите в Пекин измъчват и затварят хората, блокират интернет. Свободата на словото не съществува, но въпреки това вие на тълпи ще дойдете на олимпиадата в Пекин и така ще окажете подкрепа на престъпния режим. Същото се случи и през 1936 г. — отбеляза Кадир с лека тъга в гласа. — Берлинската олимпиада беше открита от Хитлер и Третият райх използва спортната надпревара и нацисткия поздрав, за да възвеличи режима си. Явно сте забравили, че според олимпийската харта целта на «олимпизма е да постави спорта в услуга на хармоничното развитие на човечеството за мир в обществото при зачитане на човешкото достойнство».» С неподражаема ирония Кадир отправи предупреждението си: «Ако не смените курса, в който Хитлер се провали, ислямът ще ви победи».

Къртис О'Конър се запита дали първото нападение ще бъде с биологично оръжие и дали е възможно спортистите и игрите да са набелязаните мишени. «В дълбините на вечността, откъдето беше открадната вятърната мелница» изобщо не звучеше като бактерия или вирус, но О'Конър знаеше, че сред най-търсените терористи в американския списък малцина можеха да се сравняват с учения мюсюлманин и философ. И никой нямаше по-добра възможност от него да използва тъмния микроскопичен свят на биотероризма. Въпреки пренебрежението по лицата на президента Харисън и останалите членове на неговия кабинет О'Конър имаше усещането, че някъде в това първо закодирано предупреждение се крие действителна опасност, която Западът можеше да пренебрегне само на собствен риск.


Когато видеофилмът свърши, президентът Денвър Харисън се заигра с писалката си от масивно злато. Неотдавна се бе върнал от ранчото си край река Битъррут в Монтана и беше очевидно, че му се ще още да е там. Вместо това беше принуден да изслуша видеозаписа със заплахите на някакъв долен мюсюлмански терорист. Квадратното лице на Харисън бе хванало слънчев загар, а брадичката му стърчеше предизвикателно. Непрестанно критикуваха неговата администрация, че облагодетелства богатите, вместо да се грижи за бедните, и че постоянно измъква пари от средната класа в Америка, но тези обвинения изобщо не го засягаха, ала войната в Ирак и срещу тероризма все пак взимаше своята дан. Някога черната му коса сега беше забележимо прошарена. Президентът Харисън се вторачи във фигурата на екрана.

Държането на Кадир стана по-малко заплашително и той изглеждаше почти разумен, когато се обърна към обикновените граждани на Запада и Китай. «Западните народи и китайският народ са в смъртна опасност. Ще ми се да не беше така, но вашите водачи са арогантни и упорити, отказват да преговарят с няколкото ключови държави от мюсюлманския свят, като например Сирия и Иран. Нахлуването на Запада в Ирак доведе до смъртта на повече от четиристотин хиляди невинни иракски граждани. Вашите лидери отричат този брой, но данните бяха изнесени от вашия собствен уважаван университет «Джон Хопкинс». Пекин държи медиите и интернет под много строг контрол и мнозина на Запад не знаят какво се случва в Китай. Хиляди от моите съграждани в провинция Синдзян бяха убити от безскрупулни китайски правителствени войници», продължи Кадир, а тъмните му очи засвяткаха гневно, когато си припомни клането на своето собствено семейство. «Китайското правителство от десетилетия преследва уйгурския народ в Синдзянския автономен район, а войната на Запада срещу тероризма предостави на властващите извинението, което им беше нужно, за да узаконят убийствата и хвърлянето на борците за свобода в затворите без съд и присъда. Пекин просто повтаря онова, което Западът разреши в Гуантанамо Бей.»

Ъгълчетата на тънките устни на президента се отпуснаха надолу, докато се опитваше да разбере посланието на Кадир. Явно заплахата нарастваше до злокобно равнище.

«Пророкът, мир нему, предсказа, че краят на света ще настъпи, когато вие, идолопоклонниците и евреите, «от всеки хълм се втурнете на тълпи срещу исляма». Днес вие на рояци се нахвърляте върху ни на всеки хълм от четирите посоки на земята. Ако вашите водачи упорстват да унищожат мюсюлманския народ, ако продължавате да унижавате Пророка, мир нему, вашата цивилизация ще бъде унищожена окончателно, както е предсказано в благочестивия Коран.» Микробиологът затвори свещената книга пред себе си.

«11 септември беше предвестник за очакващите ви злини. Много скоро ще получите първото предупреждение и ние ще ви нападнем в дълбините под вечността. Първото предупреждение ще бъде последвано от второ, а сетне от трето и ако не се вслушате в предупрежденията на Аллах, Всемилостивия и Милосърдния, ще загинете, когато самотната нишка се сплете със своя двойник.»


2.


Центърът за контрол на заболяванията,

Атланта, Джорджия


Д-р Кейт Брейтуейт носеше хирургическата си роба на голо, а върху нея син скафандър за биологична безопасност. При излизане от лабораторията с четвърта степен на биологична защита нищо не трябваше да се промъкне през душовете за дезинфекция. Макар вече да минаваше девет вечерта, Кейт Брейтуейт още не бе готова да си тръгне. Насочи се към далечния край на смъртоносната биологична лаборатория, тътрейки галошите, които защитаваха подметките на скафандъра от износване.

Макар само тридесет и четири годишна и родена в Австралия, д-р Кейт Брейтуейт бе един от най-уважаваните биохимици и вирусолози в Съединените щати. Беше сред малцината учени, които можеха с основание да кажат за себе си, че са специалисти по Variola major, известна и като едра шарка. Жената беше малко по-висока от среден ръст, а дългата й къдрава руса коса бе прибрана под мрежичка, за да не пада в очите й зад тежката пластмасова лицева маска. Загорялото й лице бе напръскано със симпатични лунички и дори през визьора се виждаше, че Кейт Брейтуейт е привлекателна млада жена, макар че в обикновено сияйните й зелени очи сега се спотайваше гняв. Кейт работеше в ИИЗБА на САЩ — дешифрирано това означаваше Институт за изследване на заразните болести в армията на САЩ, но преди седмица бе получила строго секретно нареждане да започне да дели времето си между Мериленд и ЦКЗ, Центъра за контрол на заболяванията в Атланта. Д-р Брейтуейт бе натоварена да подготви някои от най-опасните опити, провеждани в историята на биологичната война.

Лабораторията с четвърта степен на защита в западната част на комплекса на ЦКЗ беше една от най-смъртоносните в света. Подовете и стените бяха облицовани с плочки и се поддържаха безупречно чисти. От тавана висяха десетина червени въздушни маркуча. Въздухът вътре беше с отрицателно налягане и непрекъснато се подменяше. Издайническата редица отдушници на покрива изхвърляше пречистен от микрофилтри въздух. Той беше и супернагрят, за да може, преди да излезе в атмосферата, патогените като ебола и марбург в него да бъдат напълно унищожени. Кейт беше сама в лабораторията и вече бе прекарала четиринадесет часа, приведена над съдинките на Петри, които съдържаха индия-1, една от най-смъртоносните разновидности на едрата шарка, известни на човека. Но преди да си тръгне за вкъщи, тя искаше да провери и любимите си шимпанзета.

Да продължаваме с тези опити е крайно безотговорно, помисли тя с яд, докато отваряше с лекота тежката стоманена врата, водеща към помещението на животните. Светът вече бе преживял достатъчно ужаси и без ново избухване на епидемия от едра шарка. Кейт знаеше, че на планетата са останали само две хранилища на причинителите на тази шарка. Едното беше руската лаборатория в Колцово, Сибир, и никой не беше докрай сигурен, че руснаците са в състояние да дадат отчет за цялата си смъртоносна наличност.

Другото хранилище беше тук, в ЦКЗ, заобиколено от бетонни прегради, за да не може никой да забие камион бомба в сградата. Едрата шарка се съхраняваше според най-строгите правила за безопасност, прилагани в света.

Мислите на Кейт за кратко се спряха на професор Имран Сайед, нейния непосредствен началник в базата в Мериленд. Винаги подкрепяше своя професор и стария полковник, който командваше базата, когато тримата страстно доказваха нуждата от унищожаването на останалите в света запаси от смъртоносния вирус, но всеки път получаваха решителен отказ от хората на власт. Бяха доказвали също толкова разгорещено, че експериментите с големите човекоподобни маймуни не бива да продължават, но миналата седмица беше назначен нов командир, полковник Уолтър Е. Васенбърг Трети, който издаде заповед опитите да се проведат. Без съмнение тя щеше да се види с него след завръщането си в Мериленд, но вече се беше наслушала на коментарите на колегите в института, че тази идея никак не е добра. Васенбърг бе педантичен поддръжник на военната дисциплина и на политиката на Белия дом и Кейт имаше ужасното предчувствие, че нито тя, нито професор Сайед ще успеят да спрат ужасните експерименти.

Тя затвори тежката стоманена врата зад гърба си, протегна ръка към един от червените въздушни маркучи и го вкара в своя регулатор. Хладният въздух херметизира костюма й със силно съскане и тя затътри крака към първата клетка, приютяваща малко семейство шимпанзета, купени от Габон за изследването.

Никое от тях още не се бе установило в новия си дом. Полуизядени сливи, банани и папая бяха разхвърляни сред зелените листа, покриващи пода на клетката. Кейт бе кръстила водача Мавърик2 и щом погледна в изразителните му кафяви очи, гневът й се смекчи. Той седеше в далечния край на клетката и замислено поглаждаше брадичката си. Големият му черен нос беше сплескан върху сбръчканото старо лице. Силните му ръце и останалата част от тялото бяха покрити с черна козина, но на върха на темето имаше сиви петна. Докато Кейт продължаваше да го гледа в очите, той се изправи, бавно тръгна към пръчките на клетката и притисна лице между тях, гледайки я въпросително. Въпреки че имаше добро телосложение, водачът не беше най-едрият мъжкар в групата. Семействата на шимпанзетата в много отношения приличат на човешките. В случая хитрият Мавърик се бе издигнал до водач, защото притежаваше най-добрите социални умения и способности да поддържа реда в групата. Останалите го уважаваха и това му даваше право да се храни пръв и предимство при чифтосването.

Кейт почувства странна симпатия към големия примат. Не за пръв път се замисляше за ДНК и взаимосвързаността на живота. Знаеше, че за разлика от горилите, ДНК на шимпанзетата се различава от човешката само с 1,6 процента, но не приемаше мнението на администрацията, че те дават най-голяма възможност за успех при смъртоносния опит. Кейт усети, че любимецът й е разтревожен. Съзираше тъгата в очите му. Сякаш предчувстваше какво ще се случи с него и семейството му. Кейт споделяше неговата загриженост. Колкото и умела да беше в боравенето с Variola major, експериментът, който й бе наредено да проведе, не беше правен никога преди. Тя нямаше представа как точно ще протече и колко опасен може да стане.


3.


Асоциацията по спортна стрелба,

Атланта


Срещата на военния кабинет за спешни случаи на президента Денвър Харисън беше свикана два часа след излъчването на видеозаписа на д-р Кадир по «Ал Джазира». Все още неосведомен за видеоматериала и назначената среща, вицепрезидентът Чарлс (Чък) Болтън държеше реч пред Националната оръжейна асоциация в една от големите зали на международния конгресен център «Джорджия». Две сили тласкаха вицепрезидента: властта и парите. Той беше главното бойно куче на ВСП, или Великата стара партия, както наричаха републиканците, откакто «Бостън Пост» им бе измислил този прякор в края на деветнадесети век. Заради подхода му в политиката, който не допускаше «взимането на пленници», от вицепрезидента се страхуваха както републиканците от ВСП, така и демократите. Чък Болтън беше слаб, среден на ръст. Овалното му лице беше бледо, а тънката му прошарена коса вече оредяваше. Сините му очи бяха металически твърди, а тесните като молив мустачки бяха започнали да посивяват над тънките като тапицерски игли устни. В държането на вицепрезидента Болтън нямаше и капчица топлота. Той бе един от най-могъщите хора във Вашингтон и макар досега най-високият пост да му убягваше, по-общо мнение действителната власт в президентството се упражняваше от него. Никой не изпитваше съмнения какви са позициите на вицепрезидента, като се започне от погнусата, вдъхвана му от хомосексуалистите, премине се през непоколебимата му подкрепа за забрана на абортите и на изследванията със стволови клетки и се стигне до вярата, че Америка е предопределена от съдбата да пренареди света. За Болтън светът представляваше само място за проекцията на американската мощ. Когато направи пауза в речта пред Националната оръжейна служба, един от неговите помощници се приближи и му зашепна в ухото.

— «Ал Кайда» пусна още един видеоматериал и по този повод в Ситуационната зала на Белия дом е насрочена извънредна среща на военния кабинет. Подготвяме Главната квартира на ФБР в Атланта, там разполагат с обезопасена връзка за видеоконференции, за да участвате и вие. Ще ви бъде по-удобно, отколкото в телекомуникационния микробус.

Както конвоят на президента, така и този на неговия заместник включваше телекомуникационен микробус, натъпкан с най-модерните средства за връзка, чрез които двамата можеха да общуват от която и да е точка на земното кълбо.

— А «Еър Форс 2»? — попита вицепрезидентът.

Пилотиран от летци от Президентската група за въздушен транспорт, придадена към 89-а Транспортна ескадрила в базата на военновъздушните сили «Андрюс» в Мериленд, Вирджиния, боингът 747-200, който обикновено се ползваше от президента и по света беше известен като «Еър Форс 1», стоеше на пистата на международното летище на Атланта «Хартсфийлд Джексън» на по-малко от десет минути път от тук. Беше нормална практика, когато на борда на боинга е вицепрезидентът, неговата позивна да се променя на «Еър Форс 2».

— Няма време. Срещата започва след час. «Ал Кайда» излъчиха видео. Господин вицепрезидент, трябва да приключите с речта си.

Вицепрезидентът кимна и се обърна отново към публиката. Всеки присъстващ беше специално избран и проверен за случая. С изключение може би само на главния политически съветник и изборен стратег на президента, Дан Еспозито, никой в администрацията не съзнаваше по-добре от вицепрезидента Болтън, че след няколко къси седмици народът на Съединените щати ще гласува. Тези избори по средата на мандата щяха да решат кой ще контролира Камарата на представителите и кой — Сената. В американските избори гласуването не е задължително и малкият брой участници можеше да предизвика изборна катастрофа. Затова подкрепата на групи като Националната оръжейна асоциация и големите църкви на евангелистката десница беше решаваща. Докато завършваше речта си, вицепрезидентът Болтън си отбеляза наум да прати съобщение на д-р Ричард Халиуел. Частната му среща с главния изпълнителен директор на фармацевтичната компания «Халиуел» трябваше да бъде отложена за след видеоконференцията. Това означаваше да се видят късно през нощта, но по това време Болтън обикновено бе в цветущо състояние, а срещата бе важна и за двамата.

— Все още сме в безопасност! — пусна той шега към публиката. — Днес терористите премислят по два пъти, преди да нападнат Съединените американски щати!

Болтън все още не знаеше какво е съдържанието на последния запис на д-р Халид Кадир, затова по-късно забележката му щеше да го преследва.

— Трябва да се погрижим да запазим Америка в безопасност — продължи той. — Втората поправка на конституцията и правото на всеки спазващ законите американец да носи оръжие не подлежат на преговори! — Подкрепящата оръжията публика избухна в ръкопляскания и затропа с крака. — Трябва да запазим Америка от терористи като Бин Ладен, Халид Кадир и останалите мюсюлмански фундаменталисти. Единственото, от което тези ислямистки главорези разбират, е насоченото оръжие. Обществата за дискусии като Обединените нации и Демократическата партия само окуражават терористите да извършват още жестокости срещу американския народ. Аз няма да допусна това да се случи!

Както във всичките си речи, вицепрезидентът Болтън умело заемаше позиция за следващото кандидатиране за Белия дом.

Публиката скочи на крака, нададе приветствени викове, засвирка с уста и продължи да ръкопляска, докато вицепрезидентът вече се насочваше към приличното на подземна кухина фоайе на конгресния център. Неговият «Кадилак де Вил» и съпровождащият го конвой от черни шевролети «Събърбан», пълни с тежковъоръжени агенти на тайните служби, вече чакаха на алеята отпред.


Щом Ситуационната зала под Овалния кабинет се фокусира на екрана, вицепрезидентът си отбеляза наум кой присъства. Президентът още не беше дошъл, но държавният секретар, секретарят по отбраната, секретарят по вътрешната сигурност, съветникът по националната сигурност, директорът на националното разузнаване и председателят на обединените началник-щабове вече бяха седнали на масата. Там беше и началникът на кабинета. Местата на съветниците бяха наредени гъсто покрай покритата с ламперия стена. Там седяха началникът на неговия кабинет, заместник-съветникът по национална сигурност и директорът на Централното разузнавателно управление. «Този видеоматериал май предизвиква по-голяма загриженост от обичайното», помисли си той. Откакто бе създадена новата длъжност директор на Националното разузнаване, ЦРУ изгуби дългогодишния си пряк достъп до президента. Това предизвика нещо повече от загриженост сред консерваторите в Лангли, но днес беше поканен и директорът на управлението. Очите на вицепрезидента станаха корави, когато забеляза, че той е довел един от главните си съветници, Къртис О'Конър. Агентът и вицепрезидентът се бяха сблъсквали неведнъж, тъй като О'Конър имаше нахалството да не се съгласява с Болтън. Вицепрезидентът от рано се усети, че О'Конър е опасно убедителен, и прибави името му към списъка на онези, които трябваше да бъдат внимателно наблюдавани. Малкото лайно, Дан Еспозито, седнал с гръб към срещуположната стена, също бе в този списък. Болтън се дразнеше, че могъщият съветник по изборите на президента също се бе сдобил с достъп до военния кабинет. Гаден педераст, ядосваше се той. Неохотно бе решил да се примири със сексуалните му наклонности, но само докато беше полезен. Знаеше, че ако нещо се случи на този президент, за него остава само една крачка до Белия дом. Всеки път, когато повдигаше въпроса за своята кандидатура за президент, Еспозито отбягваше отговора. Ако Републиканската партия получеше толкова лоши резултати на изборите по средата на мандата, колкото сочеха допитванията, Болтън вече беше решил, че първата глава, която ще падне, ще бъде тази на Еспозито.

Докато чакаше идването на президента, Болтън се замисли за срещата с Халиуел. Фармацевтичната компания «Халиуел» беше най-голямата сред «Големите фармацевти» — епитетът, използван за описание на най-големите лекарствени компании, изобщо не беше ласкателен — и макар официално да отричаше, вицепрезидентът все още имаше значителни интереси във фирмата. През последните две години «Халиуел» се бе разраснала още повече. Решението на Вашингтон без много шум да финансира с петстотин милиона долара лабораторията с четвърта степен на биологична безопасност, разположена в най-далечния ъгъл на стоакровия комплекс на фармацевтичната фирма в Атланта, бе прокарано от вицепрезидента като част от борбата с тероризма. Решението беше толкова деликатен въпрос, че неколцина от най-близките съветници на президента още не знаеха за него.

Д-р Кадир завърши предупреждението си тихо, но заплашително. Видеото избледня до злокобно черен екран и в залата се възцари също толкова заплашително мълчание. Къртис О'Конър отсъди, че възможностите на президента са вече изчерпани. Повечето американци отдавна бяха престанали да вярват на басните за войната в Ирак и президентстването на Харисън започваше да изглежда все по-слабо и дори импотентно. Щом западните медии излъчат смразяващото послание на «Ал Кайда», обществеността ще започне да се тревожи още повече. Подобни послания от врага се нуждаеха от някакъв отговор. О'Конър погледна бързо към Дан Еспозито. Къртис знаеше, че той ще се погрижи отговорът да бъде незабавен. От първия ден, когато се срещна с ниския, оплешивяващ съветник, между тях възникна незабавна и взаимна антипатия. Задниците и Еспозито имат много общо, размишляваше О'Конър.

— Какво, по дяволите, означава това и къде, мамка му, е Синдзян? — наруши мълчанието президентът, като отправи въпроса към Къртис О'Конър. Харисън очевидно чувстваше натиска.

— Господин президент, още не сме наясно какво означава това — отговори Къртис спокойно. — Направихме предварителен анализ на кадрите и гласа и няма съмнение, че видеозаписът е истински, въпреки че за местоположението нищо не може да се каже. От «Ал Кайда» много внимават да осигуряват неутрален фон за записи като този. Скалите зад д-р Кадир може да са навсякъде в Централна Азия, от която Синдзян, голяма област в Западен Китай, също е част.

Би могъл да добави, че със своите милион и шестстотин хиляди квадратни километра Синдзян е три пъти по-голям от Франция и граничи с Пакистан, Индия, Афганистан, Монголия и три от бившите съветски републики: Таджикистан, Казахстан и Киргизстан. Би могъл да добави още, че пустините, езерата и планината Тяншан, или Небесните планини в Синдзян са удивително пленителни и че уйгурите мюсюлмани, които живеят по тези места от векове, имат дълбока духовна връзка със земята си. Можеше също да спомене, че областта е богата на петрол и минерали, но не го направи. Обикновения човек от улицата можеше и да не го е грижа къде се намират Синдзян и държавите с имена, завършващи на «стан». Но Къртис О'Конър говореше с най-могъщия човек на света и нямаше как да не му мине през ума, че този човек би трябвало да знае това. Може би нямаше да е лошо някой да му подари за Коледа атлас, помисли си огорчено, но точно сега трябваше да внуши по-важни неща.

— Та къде ще се случи тази първа предупредителна атака? — зачуди се президентът Харисън смутено, сякаш събитията излизаха стремително извън неговия контрол. — Тя има ли нещо общо със заплаха от антракс или едра шарка? — попита и се огледа наоколо в очакване на отговор.

— Господин президент, съдържанието на съобщението е малко озадачаващо — продължи О'Конър. — За първи път «Ал Кайда» нарочно използва подобно кодиране и не сме сигурни дали са могли да разработят някакви биологични оръжия. Първоначалното ни впечатление е, че първата предупредителна атака ще бъде проведена или тук, в Съединените щати, или срещу нашите главни съюзници: Великобритания и Австралия.

— А китайците?

— Китайското правителство смята уйгурите мюсюлмани в Западен Синдзян на границата с Киргизстан и Казахстан за «различни» и гледа на тях като на заплаха за единството на страната. Затова възнамерява да ги смаже. Десетилетия наред китайската милиция и въоръжените сили провеждат свирепи чистки сред мюсюлманите в Синдзян, но тъй като се случва толкова далеч от останалата част на света, те не се отразяват надълго и широко, господин президент. Последното нападение на Кадир няма да бъде насочено само срещу Съединените щати, Великобритания и Австралия, но и срещу китайците. — Къртис О'Конър не можеше да знае колко голяма и унищожителна ще бъде тази атака.

— А каква е тая работа с вечността? — изнервено попита президентът.

— Господин президент, в зависимост от превода Коранът споменава вечността само в осемнадесет от своите сури, или глави, и то най-вече във връзка с градините на вечността. Някои учени превеждат арабския текст като «райски градини». Интересното е, че в шест от сурите Коранът говори за реки, течащи под градините на вечността. Затова сега разглеждаме възможността за нападения срещу големи реки, с цел да бъдат отровено водоснабдяването. Коранът обаче посочва още, че праведните обитават мястото, където реките текат под градините на вечността, като награда от Аллах, а не като наказание. Така че на теория реките, изглежда, отпадат. — Без да осъзнава, Къртис О'Конър бе стигнал смайващо близо.

— Забравяш откраднатата вятърна мелница, а страната, която най-тясно се свързва с вятърни мелници, е Холандия — прекъсна го секретарят по отбраната. — Едно нападение срещу дигите би опустошило големи области, лежащи под морското равнище, и би причинило невиждани щети.

— Не сме изключили това, господин секретар — отговори спокойно Къртис О'Конър, — но Холандия не беше сред първите три страни, присъединили се към коалицията. — О'Конър не харесваше помпозния секретар по отбраната почти колкото Еспозито и му се прииска да добави, че холандците не са обявили нито една от вятърните си мелници за «открадната», но си замълча.

— А неверниците и какво беше… нишките? — попита секретарят по отбраната и раздразнението му от Къртис стана очевидно.

— «Когато самотната нишка се сплете със своя двойник» озадачи и нас — откровено призна О'Конър. — Като че ли фразата е свързана с окончателното решение на Кадир и все още работим над разгадаването й. Употребата на думата «неверници» е ясна. Така арабите наричат онези, които почитат много богове. Ислямистите отхвърлят всяка идея, че Аллах може да се почита заедно с друг бог. Индуистите и будистите например сдружават идолите си с бог, а християните, освен Бог почитат и Светия дух. — О'Конър си даваше сметка, че навлиза в опасни води пред президента Харисън, но не се отказа. Според него готовността да започнеш жестока и унищожителна война в името на различните разновидности на бог представляваше опасна глупост. Ако не се направеше нещо, за да се извади религията от уравнението на външната политика, можеше да се стигне до сблъсък, който да доведе света до тежка катастрофа.


Докато над Атланта се спускаше нощ, Ричард Халиуел чакаше вицепрезидента в своя кабинет на тридесет и седмия етаж в небостъргача Халиуел Тауър, разположен в покрайнините на деловия квартал. За Ричард Халиуел новите лаборатории представляваха още една значителна стъпка в собствения му стремеж към власт. Мрачните пипала на огромния международен конгломерат стигаха до най-висшите ешелони на властта в Съединените щати, в разузнавателните служби и правителствата на стотина други страни по света. Но никоя от тях не беше по-важна от Китай.


4.


Хиндукуш, Пакистан, границата с Афганистан


Прашният град Пешавар, столицата на дивата и отдалечена северозападна гранична област на Пакистан, беше окъпан в призрачната светлина на полумесеца. На осемнайсет километра западно от града древният проход Кибер започваше тясното си стръмно и каменисто пътуване към границата на Афганистан. През 1893 г., когато Пакистан беше част от Индия, британският външен министър на колониалното правителство сър Мортимър Дюранд начерта една произволна линия върху все още полупразната карта. Установяването на линията Дюранд като граница между Афганистан и Индия беше типично колониално и типично британско. Създадена да обслужва британските интереси, чрез нея големи невежи ръце за пореден път пренебрегнаха векове култура и племенни земи. Новата граница разсичаше пущунските племена по средата, разделяйки ги в две различни страни. Сега яростно оспорваният район предоставяше убежище на наново възраждащите се талибани, които всекидневно нападаха коалицията и силите на НАТО в Афганистан. Северозападната гранична област, в която законите не важаха, даваше убежище на една още по-злокобна група — «Ал Кайда».

В полите на Хиндукуш и на няколко километра северно от прохода Кибер движещият се напред разузнавач на патрула, който охраняваше един от най-старшите генерали на «Ал Кайда», забеляза пред себе си някакво движение. Той вдигна ръка и даде сигнал на онези зад него да спрат. Двадесет от най-яростните бойци в света инстинктивно се разпръснаха безмълвно сред покритите със сняг скали, заемайки позиции от двете страни на пътеката. Техните автомати «Калашников» бяха заредени и готови, а черните им очи спокойно оглеждаха скалистите хълмове. Всеки бе препасал през гърдите си по два патрондаша със 7.62-милиметрови патрони и матовите медни гилзи проблясваха заплашително на лунната светлина. Магаретата, натоварени с останалите припаси, и магаретарите послушно спряха на пътеката. Малката група бе дошла от Синдзян и се придвижваше сред високите планини на Хиндукуш вече близо два месеца, като през нощта пътуваше, а през деня се оттегляше да почива в пещерите. Неверниците с техните шумни хеликоптери бяха непохватни и поради това лесни за избягване, но бойците на Халид Кадир не поемаха никакви рискове. Талибаните, които им предоставяха водачи за всеки от контролираните от тях райони, бяха нервни. Човек трябваше да се приближава към тях внимателно.

Кадир седеше спокойно на обледената скала край пътеката. В далечината, на около хиляда метра под тях, се виждаха светлините на Пешавар, обгърнат от пушека на огньовете в домовете. Кадир погледна назад. Лунната светлина се отразяваше в снега и гранита на по-високите върхове и въпреки чудовищността на онова, което планираше, той се почувства странно умиротворен. Замисли се за различните настроения на планините. Понякога пристигаха гъсти облаци, които се завихряха около върховете и подножията им, съобщавайки за яростна промяна на времето. Фъртуните продължаваха с дни, а температурите падаха до минус 40. Гъстият като саго3 бръснещ сняг би смъкнал плътта на всеки достатъчно глупав да се движи, а после внезапно тази ярост избледняваше. Тази вечер, размишляваше Халид, извисяващите се нагоре планини бяха величествено спокойни. Те му напомниха за една друга планина и мислите му се насочиха към пророка Мохамед и архангел Гавраил. Кадир знаеше, че Божието послание е било отправено към евреите чрез Авраам и пророците, християните пък бяха получили своето чрез Христос и в течение на векове изглеждаше, че Бог е пренебрегнал арабските нации. Равините и свещениците бързаха да се подиграват с неговите арабски сънародници, проповядвайки на всеки, който беше готов да слуша, че арабите не са част от божествения план на Господ. Но през 610 г. сл.Хр. архангел Гавраил се бе явил на Мохамед на върха на планината Хира в Арабия и равновесието беше възстановено. Божието откровение най-сетне беше предадено на арабски език. Ако Западът бе приел това откровение за равно на посланията на Авраам и Христос, помисли с горчивина Халид, светът може би щеше да бъде различен. Вместо това евангелисти в Съединените щати и в други западни страни описваха исляма като нечестива религия и зарът бе хвърлен. Ако човечеството не приемеше същината на посланията на различните религии и не прегърнеше красотата на тяхното разнообразие, точно тези религии щяха да се превърнат в източник на неговото унищожение.

Халид си пое дълбоко дъх, попивайки силата на планините. Точно както пророкът Мохамед се беше чувствал, когато се е оттеглял в планината Хира в земите, където днес е Саудитска Арабия, тук, в планините на Хиндукуш, Халид се усещаше по-близо до Аллах, да се слави името Му. На това място бе получил посланията да отправи към света три предупреждения и тук беше мястото, където Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, го беше напътил да подготви окончателното решение, в случай че Западът инатливо откаже да промени сегашния си курс. Халид се надяваше, че китайците, Съединените щати и техните британски и австралийски партньори ще преговарят, но за мюсюлманския свят надеждата бавно чезнеше. Халид си спомни сура 71 от възвишения Коран, в която Аллах възлага подобна мисия на Ной и го изпраща, за да предупреди народа да промени поведението си. Посланието за мюсюлманите от Корана беше същото като онова, което християните бяха получили от Библията. «Предупреди народа си, докато не го е сполетяло болезнено мъчение!»4 Но и Ной е бил отчаян: «Господи мой — оплаква се той, — зовях народа си денем и нощем… те ми се възпротивиха… и лукавстваха с огромно лукавство… не оставяй на земята нито един неверник… и надбавяй на угнетителите само гибел!» Кадир можеше да разбере разочарованието на Аллах от неговите деца и ако Аллах пожелаеше, както в случая с Ной, окончателното решение щеше да бъде осъществено.

Д-р Кадир се обърна назад към Пешавар. Докато луната избледняваше и зората си пробиваше път, индигото на нощта, обгръщащо околните хълмове, бавно се обагряше с оттенъци от светло мораво до розово. Древният град започваше да се размърдва. За кратко мислите на Кадир се върнаха към срещата, която бе назначил по-късно през седмицата на своя главен помощник Амон ал Фалид. Беше рядкост Халид Кадир да се среща със своя главен плановик на операциите в Съединените щати, но Пешавар не беше обикновен град, а и мисията, която Аллах заповяда на Халид да подготви, не беше обикновена. Кадир се облегна на скалата и затвори очи, за да подремне малко. Този навик му позволяваше да бъде нащрек през дългите дни и нощи. Докато дремеше, се отнесе назад към своето детство в малкото селце близо до Кашгар, в далечния западен край на Синдзян, недалеч от китайската граница с Киргизстан. Във времето, когато Кадир беше на осем и играеше с братовчед си след училище.


Беше октомври 1955 г. Мао Дзедун беше на власт само от шест години, но и те бяха достатъчно за безжалостния диктатор да установи контрол върху обширния район на Синдзян със създаването на Синдзянския производствен и строителен корпус. Малките мирни селца на запад от град Кашгар бяха под контрола на млад, но също толкова безмилостен офицер от Народната освободителна армия, капитан Хо Фън. На Хо Фън беше заповядано да държи мюсюлманите под контрол и той нямаше търпение да се прослави.

Както скромната къща на Кадир, построена с кирпичени тухли, така и тази на братовчед му Абдул Расал представляваше квадрат с мръсен двор в средата. В единия ъгъл на двора беше старата помпа, откъдето семейството черпеше вода. Покривът на къщата беше украсен с ярки уйгурски мотиви. В другия край на двора обветрени дървени колони подпираха високата веранда. Семейството на Абдул спеше в помещението под нея върху покрита с килим платформа, но сега пълните с памук семейни дюшеци от уйгурска коприна бяха навити и опрени на кирпичената стена.

— Абдул! Халид! Къде са дървата, а?

— Ей сега, мамо! — Абдул се ухили, опита още един изстрел по топчето на Халид до дупката, която бяха издълбали в земята, но пропусна.

— Печеля — извика Халид, прибра в джоба си топчетата на братовчед си и тръгна да реже дърва за леля си.

Хайринисан подклаждаше огъня за вечерята. Халид винаги чакаше с нетърпение да остане при Хайринисан. Тя му беше като втора майка, само че по-забавна. Когато остави купчината подпалки до печката, леля му се усмихна. Но усмивката й изчезна, щом първо един камион, а после — втори, последвани и от други, избоботиха покрай къщата. Халид и Абдул се втурнаха към вратата, надникнаха през процепите и видяха конвой китайски войници да се отправя надолу към селския площад. Щабна кола се движеше в средата между камионите и Халид видя най-омразния човек в Синдзян — безмилостния китайски капитан Хо Фън. Кожата му беше мазна, а лъскавата черна коса бе сресана на път по средата и се спускаше от двете страни на кръглото му лице. Черните очи на Хо Фън бяха непроницаеми. Той носеше отговорност за убийствата на стотици уйгури и само споменаването на името му предизвикваше страх сред мирните мюсюлмани.

— Халид! Абдул! Влизайте вътре и двамата! — скара им се Хайринисан и покри устата и носа си заради гъстия облак прах, който нахлу в къщата и се посипа върху елегантните уйгурски килими по стените.

Малко по-късно, когато звукът на систематична стрелба разкъса въздуха, лицето на Хайринисан пребледня. Петъчната молитва в джамията на малкото село вероятно бе свършила. Но въпреки че обикновено съпругът й Али се прибираше веднага след нея, той често се отбиваше у родителите на Халид и малко закъсняваше. Досега не се беше тревожила излишно.

Предишния ден, докато патрулираше, един от войниците на Хо беше повален и убит от избягал кон.

— Накажете ги за пример! — заповяда капитан Хо. — Ето онази къща!

Двадесет китайски войници нахлуха в дома на Халид, подбраха родителите му, чичото, братчето и малката му сестра. После разплаканата му майка, пищящата от страх сестричка и останалите бяха грубо изправени пред капитана.

— Обесете ги — заповяда той — и ги оставате да висят три дни, за да се научат тези хора как да държат животните си под контрол! — В този момент капитан Хо съзря селския имам на вратата на малката селска джамия. — И запалете джамията им — добави той със зла усмивка. — Може би Аллах ще им помогне да загасят огъня.


Халид се събуди рязко. Образите на неговите родители, на чичо му и личицата на братчето и сестричето с причудливо извити глави, докато се полюшват на дървените стълбове край изгорялата до основи джамия, бяха незаличимо запечатани в душата му.

Разузнавачът на Халид оглеждаше полите на планината. Бе забелязал движение зад една голяма скала, която сякаш стоеше на пост край извивката на пътеката пред него. Разузнавачът тръгна предпазливо напред, като избягваше тясната камениста пътека и беше нащрек, в случай че неверниците са заложили засада. Той отново видя движение. Движеше се някаква неясна фигура с оръжие и той спря, заемайки по-благоприятна позиция върху издигащите се над камъка по-високи скали.


5.


Ситуационната зала,

Белият дом, Вашингтон, окръг Колумбия


Както агент О'Конър бе предположил, неговото обяснение на значението на думата «неверници» в контекста на мюсюлманската вяра само в един бог вбеси президента Харисън, особено когато го сравни с християнското боготворене на Светата Троица: Господ, Неговия Син Исус и Светия Дух.

— Това е християнска страна с християнски ценности. Трябва да изкараме тия дребни мюсюлмански терористи от скривалищата им и да ги пипнем — ядосано процеди президентът, който очевидно не бе в настроение за теологични спорове върху Корана.

Ако това беше план, той беше доста постен откъм подробности. О'Конър не отговори.

— Напълно съм съгласен, господин президент. — Видеовръзката с Атланта беше ясна и образът на вицепрезидента сякаш изпълни цялото помещение, независимо от това, че сигналът преминаваше през поредица непробиваеми кодирания. — Току-що завърших речта си пред Националната оръжейна асоциация, имаме тяхната пълна подкрепа. Това е просто блъф.

— Господин президент, междувременно трябва да направим изявление пред обществото — побърза да вметне Дан Еспозито.

Къртис О'Конър се замисли, че на могъщия и умел малък съветник на президента Харисън не му беше трябвало много време, за да сведе една терористична заплаха, която би могла да засегне живота на милиони хора, до политика и гласове.

— Трябва да уверим обществеността, че Кадир блъфира. И да се придържаме към избраната линия, че ние печелим тази война с терора и че тя е от решаващо значение за всички свободолюбиви нации на света. — В гласа на Еспозито прозвънтяха стоманени нотки, предизвикващи всеки, дори президента, да посмее да не се съгласи с него.

— Господин президент, не мисля, че Кадир блъфира — тихо се обади О'Конър, като същевременно хвърли поглед към камерата, за да не остави у вицепрезидента никакво съмнение, какво мисли за възгледите му.

— Въз основа на какви факти изказвате това твърдение, агент О'Конър? — изплю думите Еспозито от другия край на стаята.

Къртис О'Конър потисна една крива усмивка. Използването на неговия чин в ЦРУ беше едно не особено изтънчено напомняне от Еспозито, че мнения, различни от това на Белия дом, са нежелани. Вероятно действителното одобрение за администрацията и партията е много по-ниско от данните, които се публикуват, помисли си Къртис.

— Дан, занимавам се с исляма и ислямските терористи вече повече от двадесет години — отговори Къртис, пренебрегвайки тактиката на Еспозито да използва чина му за сплашване. — Д-р Кадир е не само уйгур и блестящ микробиолог, но и задълбочен мислител и философ. Заплахите му не трябва да се отхвърлят с лека ръка. Следвал е в Пекин, а доктората си е защитил в Харвард. Той познава добре нашата страна и знае как да всее страх у населението. Омразата му срещу Запада и китайците е дълбока, но битката му не се ограничава само с тези два противника. Кадир е преди всичко сунит и макар да проявява голяма търпимост към останалите религии, той иска възстановяването на халифата.

— И какво значи това? — Раздразнението на президента достигаше взривоопасни размери, но той не беше единственият в администрацията, който се затрудняваше да разбере исляма. Повечето от старшите му съветници и членовете на собствения му кабинет изцяло бъркаха в оценките си за движещите сили на джихада, призива за свещена война сред ислямските фундаменталисти, или ислямистите, както напоследък започнаха да ги наричат. Някои членове на кабинета, включително самият президент, още не бяха научили, че между сунитите и шиитите има разлика.

Къртис отново отговори спокойно:

— Буквалният превод на ислям гласи «предавам се». Истинският мюсюлманин предава цялото си същество на Аллах и се стреми да изпълни исканията на Аллах човеците да се отнасят един към друг справедливо, равноправно и със състрадание.

— Ти май се ебаваш с нас — промърмори Еспозито достатъчно високо, за да бъде чут от всички в залата.

О'Конър не обърна внимание на прекъсването.

— За Кадир бъдещето на исляма зависи от способността му да се върне към своето минало. В течение на тринадесет столетия до 1923 г. ислямът винаги е носил отговорност пред една върховна власт. Последната такава власт, способна да проследи произхода си през Багдад и Дамаск до пророка Мохамед, беше отоманският султан Мехмед V в Истанбул. През 1922 година…

— Господин президент — възнегодува Дан Еспозито, раздразнен, че се отклоняваха от основната си игра — да спечелят следващите избори.

Президентът вдигна ръка, за да призове за тишина.

— През 1922 година — продължи О'Конър — Ататюрк свали с преврат последния султан, замени халифата със светско правителство и премести турската столица в Анкара. Кадир е сунит и иска да обедини мюсюлманите в един-единствен халифат, който не само ще се изправи срещу Запада, но и срещу шиитски страни като Иран и големи части на Ирак и Ливан.

Президентът и мнозина от членовете на кабинета все още изглеждаха объркани.

— Разделението между сунитите и шиитите води началото си от смъртта на Мохамед през 632 година — продължи да обяснява Къртис. Мозъкът му се напрегна върху задачата да сведе вековната вражда до няколко прости изречения. — Сунитите приемат, че халифът може да бъде избран заради неговите качества на най-способен и образован, за да води мюсюлманите според суната5 — или законите на пророка. Когато пророкът умира, те взимат връх и избират първия халиф — Абу Бакър, като халиф на Мохамед, т.е. негов представител. От друга страна, шиитите смятат, че халифът трябва да произхожда от семейството на Мохамед, като например братовчед му Али, който не е избран за четвърти халиф чак до 656 година и е убит през 661. Кадир знае, че постигането на единство е великанска задача, но въпреки споровете по наследяването сунитите и шиитите имат много общо помежду си и той все още е готов да опита. В този смисъл Кадир и Бин Ладен са единни. И двамата са сунити и за тях краят на халифата е катастрофа, която Западът още повече е изострил с нападението си срещу Ирак и подкрепата си за Израел срещу Ливан и Палестина.

Това се стори прекалено на вицепрезидента и той отново сякаш изпълни цялата зала от видеостената.

— Господин президент, нещо от тези приказки има ли връзка с проблема? Мюсюлманинът е онова, което върши. А това, което върши, е да напада нашата свобода и нашата демокрация!

— Какво искате да кажете, господин О'Конър? — попита президентът с още по-объркан вид.

— Съвсем скоро след 11 септември, на 7 октомври 2001 г., Бин Ладен пусна видеозапис чрез «Ал Джазира», който не се различава много от този, който гледахме днес. В него той заяви: «Онова, което Америка вкусва сега, е само повторение на опитаното от нас… Нашата ислямска нация вкусва същото повече от осемдесет години на унижения и позор, синовете й са убивани и кръвта им е проливана, а светилищата им са осквернявани». Подобно на Бин Ладен, и Кадир е дълбоко засегнат от присъствието на наши части в почитаните и свещени земи на Саудитска Арабия. Днешната реч само подчертава възмущението му от случилото се в Ирак и Ливан.

О'Конър усещаше враждебността на хората около масата, но не се отказа. Сега имаше уникалната възможност да убеди президента на Съединените щати да смени курса. Къртис О'Конър притежаваше рядката способност да гледа на всяка ситуация през очите на своя враг и бе убеден, че ако позволи на събралите се да повярват на Еспозито, че Кадир само блъфира, това ще се превърне в още една смъртоносна грешка.

— Каквото и да мислите за религиозните вярвания на Кадир — продължи той, — те са много силни, включително и убеждението му, че краят на света е предречен в Корана. — Изкушаваше се да отбележи, че д-р Кадир не е единственият, който вярва, че надвисналият сблъсък на цивилизациите възвестява свършека на света. Библейските пророчества за бързото наближаване на Армагедон и възнасянето6 се проповядваха и от някои също толкова фанатични президентски съветници. Преподобният Джери Бъфет например, който имаше едва ли не постоянен достъп до Овалния кабинет. Но Къртис забеляза, че президентът става все по-възбуден, и реши да приключи с убедителната си информация.

— В миналото Кадир отправи няколко по-малки заплахи — завърши О'Конър сериозно, поглеждайки към Еспозито и камерата на вицепрезидента — и ги осъществи без изключение. Единствената разлика сега е окончателното решение. Когато говореше за единичната нишка, която ще се сплете със своя двойник, той използва думите: «ако Аллах пожелае». Досега той не е използвал подобна терминология и това може да означава, че първо трябва да довърши плановете си за последната атака.

Къртис О'Конър не можеше да знае, че бе отгатнал тази част от загадката. Въпреки че д-р Халид Кадир още не беше осигурил всичко, от което се нуждаеше, за да приложи своето окончателно решение, той бе готов да изпълни поредицата предупреждения. Кадир не само беше отправил искане коалиционните сили да бъдат изтеглени от мюсюлманските земи, но и нагло бе определил точното местоположение на първото нападение. Даде указание за последната смъртоносна атака и макар засега нейната природа все още да не беше напълно ясна, тя щеше да се проведе навреме. Една конспирация, която щеше да достигне своя зенит в Пекин, подтиквана от ислямската заплаха и от възхода на Китай. Със смразяващо спокойствие д-р Халид Кадир бе разкрил, че е близо до сдобиването със средства да унищожи голяма част от човешката раса.


6.


Атланта


Кейт Брейтуейт се въртеше неспокойно насън в малкия апартамент с една спалня, който правителството й беше предоставило в Атланта. Беше се върнала обратно във времето като ученичка в пансиона «Сейнт Кетрин» в Сидни и както обикновено, предизвикателният й ум я бе забъркал в неприятности. Този път със сестра Агнис, учителката по история. Урокът беше за войните и насилието през двадесети век. През 1987 година Кейт караше третата си и последна година в гимназията.

— Да обобщим — каза яката сестра Агнис със строго изражение. — Иди Амин е отговорен за смъртта на половин милион души. Пол Пот уби три милиона — една трета от населението на Камбоджа. Йосиф Сталин е отговорен за смъртта на двадесет милиона, като от тях екзекутираните са един милион. Мао Дзедун е избил някъде между петнадесет и двадесет милиона, а Хитлер — шейсет, като сумарен резултат от Втората световна война, включително шест милиона евреи, унищожени в нацистките газови камери. През двадесети век вече са убити между сто и седемдесет и двеста милиона души в резултат на войните и насилието, а с надигането на ислямския фундаментализъм това число вероятно ще нарасне. Някой има ли въпроси след тази доста потискаща забележка?… Да, Кетрин?

— Сестро, общият знаменател на цялата тази касапница е, че всички извършители са мъже. И в по-скорошните войни, като тези в Северна Ирландия и Близкия изток, където религията играе важна роля, подбудителите на насилието и проливането на кръв също са мъже. Май няма значение дали става дума за ислям или християнство. Нашата собствена църква винаги се ръководи от мъже. Не мислите ли, че ние, жените, заслужаваме да опитаме, защото със сигурност няма да се справим по-зле от мъжете?

В стаята се разнесе хихикане.

— Кетрин, не съм сигурна какво искаш да кажеш с «да опитаме», но ще ти бъда благодарна, ако не даваш оценки на ръководството на нашата света църква — изсумтя надменно сестра Агнис. — Сега за домашното…

Кейт винаги беше първа или втора в класа си по всички предмети, с изключение на един. Всяка година завършваше с мъмрене заради религията. Кейт се завъртя настрана и сънят й смени посоката.

— Какво е това? Религия — разочароващо отношение? — поиска да разбере баща й. Той беше ревностен католик и я повика в кабинета си в «Буладела», семейната ферма за овце, обхващаща тридесет хиляди акра в равнините на Нова Англия западно от Армидейл.

Кейт вдигна рамене, неспособна да признае на своя баща пуритан, че е изгубила вярата, която той бе насаждал у нея, откакто се помнеше.

— Е? — настоя баща й.

Далтън Макензи беше голям човек във всеки смисъл на думата. Квадратното му обветрено лице бе зачервено, както винаги, когато се ядосваше. Бяха го избирали три пъти за кмет на Армидейл Думареск. Като член на Националната партия, той беше известен в района със здравите си консервативни убеждения. Разочарованието на Далтън от Кейт го завладя за пореден път.

Когато дребничката майка на Кейт, Мюриъл, роди син и наследник на своя съпруг, се оказа, че бебето е мъртвородено. Бащата на Кейт не направи усилие да скрие разочарованието си, че тя няма да може да има повече деца.

— Не виждам защо винаги трябва да се съгласяваме с онова, което ни преподават сестрите — най-накрая каза Кейт. — Защо всички религиозни ръководители са мъже?

— Има само една истинска религия, Кетрин, и това е католическата вяра — ядно отговори баща й. — Водачите са мъже, защото така учи Библията, която очевидно трябва да четеш по-често, млада госпожице. Няма да ти навреди. — Далтън Макензи се протегна за старата семейна библия с пропукани и износени кожени корици, която стоеше гордо на писалището му. Отвори я на Първото послание на св. ап. Павел до Тимотея и започна да чете от втора глава: — «Жената да се учи в безмълвие и пълно покорство. На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие. Защото по-напред биде създаден Адам, а после Ева; и не Адам биде прелъстен, а жената биде прелъстена и падна в престъпление; но ще се спаси чрез раждане деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие.»7 Един ден ще срещнеш някого, ще изградиш дом и ще създадеш семейство. Дотогава предлагам да внимаваш с непокорния си език. А сега си върви в стаята!

Кейт изскочи от кабинета на баща си, изпълнена с яд. Бореше се със сълзите, защото не искаше той да ги види. Отдавна се бе примирила, че има баща, който рядко намира време за нея. Но за да бъде честна със себе си, признаваше, че дълбоко в душата си още копнееше за неговото одобрение. Кейт затръшна вратата на своята стая, както правеше, когато се чувстваше самотна, седна на бюрото и свали калъфа на най-ценното си притежание. После включи микроскопа «Никон», който й подариха за Коледа. Баща й беше учуден от нейното желание, но накрая се съгласи. Готварските книги щяха да са много по-подходящи, но щом дъщеря му предпочиташе да се цапа с бръмбари, е, добре — може би това щеше да я направи щастлива. Момчешките й качества го накараха да почувства още по-остро загубата на сина.


Кейт отново се завъртя в съня си и подсъзнанието й се насочи към площад «Тянанмън». Застанала пред портата Тиан, която отделяше площада от Забранения град, Кейт зяпаше на юг над огромната, покрита със сняг шир на най-големия павиран площад в света, проектиран да побира един милион души. Но сега той беше призрачно пуст. В далечината десетки хиляди хора бягаха от града. В центъра на пустия площад се издигаше 38-метровата кула на Паметника на народните герои. Отвъд нея в южния край Кейт виждаше мавзолея на Мао Дзедун, голяма ниска сграда, подпряна с колони, в която лежеше тялото на безмилостния тиранин, покрито с розов стъклен похлупак. Над западния край на площада властваше Великият народен дом, а източната му част беше затворена от Националния музей на Китай. Покривът му бе окичен с десетина национални знамена с големи жълти звезди и четири по-малки в ъглите. Големите павета сякаш мърдаха и причината хората да бягат скоро се изясни. Снегът върху големия площад се движеше, покрит с милиони извиващи се смъртоносни вируси ебола. Дългите тънки нишки се къдреха по краищата и Кейт можеше да види фината структура на капсидите, протеиновото покритие, което защитаваше нуклеиновата киселина на вируса — друга характерна черта на филовируса8, за който нямаше известно лечение.

Изображението на площад «Тянанмън» избледня и бе заменено от това на Забранения град и огромните пагоди на стария императорски дворец. Неравни, прилични на гранати вируси на едрата шарка подскачаха надолу по стъпалата на Тайхе Диан, Залата на върховната хармония, и се търкулваха в огромния, покрит със сняг двор. Още хиляди хора бягаха пред едрата шарка и ебола, а телата им бяха покрити с пукащи се кървави пришки. От всеки телесен отвор течеше кръв.

Уплашена от съня си, Кейт седна в леглото и се зачуди какво може да означава. Погледна часовника и установи, че е спала по-малко от два часа. Едва минаваше единадесет. Ако знаеше, че предстои среща между вицепрезидента на Съединените щати и Ричард Халиуел, щеше да се сети, че космосът я предупреждава за онова, което ще се случи.


7.


Халиуел Тауър,

Атланта


Докладът беше озаглавен «Китайската заплаха — едно азиатско цунами». Ричард Халиуел плъзна анализа, който беше поръчал, настрана по огромното си орехово писалище и се облегна назад в големия червен кожен стол. На облегалката, която се издигаше над главата му, бе щампована емблемата на «Халиуел» — едно голямо златно Х, подобно на жълтото М на «Макдоналдс». Това беше търговска марка, която се разпознаваше навсякъде по света.

Главният изпълнителен директор на фармацевтичната компания «Халиуел» се извисяваше над повечето хора и имаше неповторима индивидуалност. Носът му бе остър, подчертавайки неговата арогантност, а сивите очи — стоманено твърди. Червеникавата му коса вече започваше да посивява, нищо че беше само на петдесет и пет, но подходящата боя и посещенията на неговия личен фризьор Романо през две седмици прикриваха това от външния свят. От дълго време Халиуел трупаше допълнителни килограми и шкембето му беше започнало да увисва. Таблетките за отслабване не действаха и въпреки дразнещите настоявания на личния си лекар Ричард Халиуел изобщо не бе стъпвал в добре оборудвания гимнастически салон в мазето на Халиуел Тауър от откриването му преди пет години. Преди две години си беше направил лифтинг при един от най-скъпите козметични хирурзи в Лос Анджелис. Увисналата кожа и бръчките бяха опънати и като изключим едно слабо стягане около очите и по краищата на квадратното му лице, Халиуел бе уверен, че хората не са разбрали и за това. Той беше недоволен и от още един свой физически атрибут и винаги се беше борил да отблъсква тази несигурност.

Халиуел завъртя стола си, за да се обърне с лице към панорамния прозорец от пода до тавана. Огромният му офис представляваше цял комплекс и заемаше изцяло тридесет и седмия етаж на Халиуел Тауър. От офиса се откриваха невероятни гледки към националния парк «Стоун» и най-големите в света барелефи от едната страна на планинския връх: високите тридесет метра гранитни фигури на водачите на конфедерацията Робърт И. Лий, Джеферсън Дейвис и Стоунуол Джексън на коне. Халиуел се вторачи, без да вижда, в далечните светлини на централния делови квартал на Атланта. Обсебен от заплахата откъм Китай и дълбоко вярващ в превъзходството на Съединените американски щати, той отново се замисли върху заключенията в доклада. Населението на Атланта Сити беше едва четиристотин и седемдесет хиляди, а в целите Съединени щати имаше само девет града с население повече от един милион. Според доклада върху писалището му, населението на Китай бързо се приближаваше към числото един и половина милиарда. Жителите на Пекин и кварталите около него бяха почти четиринадесет милиона и през последното десетилетие се бяха увеличили с удивителните 27,3 процента. Освен с Пекин Китай се гордееше с още сто и петдесет мегаградове. Халиуел беше изпратил копие от този анализ на вицепрезидента. Докладът бе подготвен от някои от най-проницателните изследователи в областта на бизнеса, икономиката и сигурността в Щатите и техните заключения само потвърдиха страховете на Халиуел. Всички анализатори прогнозираха, че след две десетилетия, а дори може би и по-малко, юанът ще заеме мястото на долара като основна световна валута. Нещо по-важно, китайците вече правеха големи набези по световните пазари и сега най-голямата единична заплаха за международното господство на фармацевтичната компания «Халиуел» бяха азиатците. Поведението на Ричард Халиуел беше хладно и пресметливо. Ако не се направеше нещо, за да бъдат спрени тези малки жълтокожи копелета с дръпнати очи, след двадесетина години, или дори по-малко, те щяха заемат мястото на Съединените щати като най-могъщата нация на земята. Цените на петрола вече скочиха до небесата заради ненаситния апетит на Китай, а Вашингтон правеше пълни глупости по въпроса, помисли си той гневно. Медиите могат и да смятат тероризма за най-голямата заплаха за американския начин на живот, но за д-р Ричард Халиуел нямаше никакво съмнение, че китайското чудовище беше много по-страшно от изостаналите терористи с навити на главите парцали. Халиуел вече беше взел решение, че китайците трябва да бъдат спрени веднъж завинаги. Залогът беше не нещо друго, а мястото на Америка като лидер на света. За Ричард Халиуел свят, воден от китайците, беше напълно немислим.


Докато черният брониран кадилак пътуваше по шосе №20, следван от един-единствен черен шевролет на тайните служби, мислите на вицепрезидента Болтън се отклониха от видеозаплахите на «Ал Кайда» и се насочиха към дългосрочната опасност от китайците. Той светна лампичката за четене на плафона над задната седалка и измъкна анализа на Халиуел от кожената си чанта. Отпусна се назад в меката кожена тапицерия и започна да препрочита резюмето за висши ръководители. Анализът на Халиуел, установи той, съвпадаше със свръхсекретните доклади, които беше получил от Държавния департамент, хазната и Департамента по отбраната, но Белият дом бе напълно погълнат от войната в Ирак и средносрочните избори. Предупрежденията за надигащите се жълти китайски орди бяха много ясни, но също като предупрежденията на ЦРУ и ФБР за «Ал Кайда» преди 11 септември бяха пренебрегвани.


Ричард Халиуел хвърли поглед на инкрустирания си с диаманти ролекс точно когато една от дузините светлини на телефонната конзола «Командер» започна да мига. Обикновено вдигаше Симон, неговата властна и талантлива секретарка, но той се беше погрижил да я освободи за тази вечер.

— Идвам, идвам — изръмжа Халиуел.

Палмовите дървета, издигащи се покрай дългата цяла миля алея, която водеше до белите метални порти на «Халиуел», бяха облени в острата светлина на стотици прожектори и листата им леко се полюшваха от слабия ветрец. Охраната беше предупредена от сигнала на охранителните сензори встрани от магистралата, близо до голямата емблема на «Халиуел», която украсяваше входа от пясъчник, и камерите за нощно виждане следяха напредването на вицепрезидента по алеята.

Ричард Халиуел натисна копчето на асансьора, монтиран за негова лична употреба, и вратите му веднага се отвориха. В момента от вицепрезидента Болтън има полза, помисли си той, докато асансьорът плавно се носеше надолу към мраморното входно фоайе. Но Халиуел знаеше, че изгарящият копнеж на вицепрезидента Болтън по Белия дом най-накрая ще се сблъска с неговия собствен и това ще го принуди да действа. Когато вратите на асансьора се отвориха и той излезе от кабинета, си спомни за убийството на Кенеди в Далас. Никой не може да бъде защитен напълно.

— Това не ми харесва — промърмори ръководителят на охраната на вицепрезидента, докато партньорът му паркираше близо до внушителния главен вход на фармацевтичната компания «Халиуел».

Специален агент Браун наблюдаваше внимателно, докато вицепрезидентът се здрависваше с Ричард Халиуел, а после огледа тъмните райони от двете страни на главната сграда с очилата си за нощно виждане. Обикновено при посещение като това осигуряваха лична охрана и придружаваха вицепрезидента до секретарската стая в офиса на лицето, което той посещаваше. Но тази вечер вицепрезидентът настоя, че това не е необходимо. Посещението беше лично и Болтън бе решен да не вдига шум около него. Дори президентът не знаеше, че е тук. А и медиите не трябваше да научат. От време на време в тях се разгаряха спекулации, че връзката на вицепрезидента с «Халиуел» включва и значителен брой акции, което принуди Чък Болтън да изпрати лично обяснение до Капитолийския хълм.

Той наистина притежаваше значителен брой акции в различни американски компании. Успокоителните му изявления винаги следваха една и съща схема. Твърдеше, че вярва в подкрепата на американското предприемачество, но уверяваше Конгреса и Сената, че всичките му акции са под попечителството на фонд, чиито членове запълват списък, дълъг «цяла ръка». Тази част от възнаграждението му от «Халиуел» можеше лесно да бъде проверена, но имаше и по-съществени облаги. Болтън беше сигурен, че и най-упоритите журналисти трудно можеха да проследят специалните му банкови сметки.


8.


Хиндукуш и Пешавар


Разузнавачът на Халид Кадир отново долови движението надолу по пътеката. Той тихо плъзна лостчето на предпазителя на положение единична стрелба и леко отпусна ръката си в ръкавица на спусъка на своя «Калашников». После зачака, оглеждайки терена под себе си. Разузнавачът знаеше от горчив опит, че ако се разкрие на слугите на Големия сатана, те ще се оттеглят, но на тяхно място ще се появят бомбардировачите В-57, а следите от пара, които оставят подире си, ще отразят лунната светлина. Свистене щеше да възвести смъртоносния дъжд от тонове експлозиви, които щяха да разломят покоя и красотата на Хиндукуш. Още на зазоряване подобно на рояк разгневени оси щяха да се появят и бойните хеликоптери, претърсващи хълмовете за някакви признаци на живот.

Внезапно пред него три пъти бързо проблесна светлина. Това беше простият, предварително уговорен сигнал, подаден от някой талибански редник. Разузнавачът на Кадир бръкна в джоба за фенерчето си и му отговори.

Халид Кадир стана и се протегна, докато охраната му се придвижваше безшумно към покритата със сняг пътека, за да продължи спускането си от планината. В далечината неясно се мержелееше проходът Кибер, оставаше им да прекосят последните райони, контролирани от талибаните.

Докоснато от слънцето, небето около планинските върхове на изток от Пешавар се оцвети в светлосиньо, а Халид Кадир и основната група навлязоха в подножието на прохода. Неколцина разузнавачи забързаха напред към Пешавар със задачата да се уверят, че нито неверниците, нито пакистанските власти ги очакват и че безопасната къща на «Ал Кайда» действително е сигурна. Не че имаше вероятност да възникнат някакви проблеми, помисли си Халид. Талибаните и «Ал Кайда» отдавна бяха превърнали северозападната гранична област в своя собственост, а американските неверници бяха толкова затънали в неприятности в Ирак, че бяха почнали бавно да им отстъпват Афганистан. От време на време пакистанското правителство правеше символичен жест и пращаше армията си в граничната област, така че пакистанският президент да може да заяви, че прави всичко възможно в подкрепа на войната срещу терора. Но Халид Кадир и останките от «Ал Кайда» и талибаните винаги бяха предупреждавани навреме. А самият Халид се беше заклел пакистанското правителство да плати най-високата цена за своето предателство.

С появата на светлорозовите оттенъци по небето преди зазоряване из древните пазари, пробуждащи се за живот, започнаха да ечат първите пронизителни звуци от ауспусите на тук-тук, триколесните двутактови рикши на Пешавар. Първите тонга, конски талиги с големи гуми и невероятни товари, си запробиваха път по улиците заедно с крещящо оцветените пешаварски автобуси, бълващи облаци гъст черен пушек. Дузини просяци, някои от тях недъгави, напускаха убежищата си от кашони, готови да се изправят срещу още един ден унизителна бедност. Внезапно призивът за молитва на мюезина и ехото от виковете му пронизаха гъстите облаци дим, обгърнали стария град. Посланията към правоверните отекваха нестройно сред заобикалящите града хълмове.


«Аллах акбар! Аллах акбар!

Бог е велик! Бог е велик!

Ешхеду елля иляхе илял Аллах ешхеду енне Мухам медур расулю Аллах.

Свидетелствам, че Аллах е един, свидетелствам, че Мохамед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е негов пратеник и раб.

Ас салаату хаирун минан маум.

Молитвата е по-добра от съня.»


Д-р Халид Кадир се дръпна встрани от телохранителите си, които започнаха да вадят молитвените си килимчета. Той постла своето върху парче камениста земя и притисна чело в него, а после се надигна до седнало положение. В края на салат-ал-феджар, ранната утринна молитва, първата от петте за деня, Кадир погледна най-напред през дясното си рамо към ангела, който записваше добрите му дела. «Ас салааму алейкум уа рахматолу. Нека мирът и Божията благословия бъдат с теб.»

После погледна през лявото си рамо към ангела, който записваше грешните му дела, които се стремеше да сведе до нула. Трите мисии срещу неверниците за предупреждение и окончателната мисия не се смятаха за грешни. В края на краищата, бяха наредени от Аллах. «Ас салааму алейкум уа рахматолу. Нека мирът и Божията благословия бъдат с теб.»

След като свърши с молитвите, д-р Кадир нави молитвеното килимче и седна, за да изчака връщането на разузнавачите. Усмихна се с благодарност, когато един мъж от неговата група се появи с очукана алуминиева чаша вдигащ пара зелен чай, а после насочи мислите си към обсъжданията с Ал Фалид. Надяваше се подготовката за всички предупредителни атаки да е напреднала. От кодираните съобщения, които си разменяха с Ал Фалид в анонимни интернет чатове, вече знаеше, че годните за плаване в океана влекачи бяха спазили графика и няколкото скъпоценни товара бяха доставени без проблеми. Разреши си мрачна усмивка. В дълбините под вечността, откъдето беше открадната вятърната мелница. Това направо щеше да подлуди неверниците.


9.


Халиуел Тауър,

Атланта


— Чък, радвам се да те видя — каза Ричард Халиуел, без да влага никакви чувства в думите си, докато водеше Болтън към кожените дивани в единия край на гигантския си офис. — Добре ли мина срещата? — попита и натисна бутона на дистанционното. След това прекоси дебелия килим до добре зареденото с напитки барче, което бавно започна да излиза от една от стените.

— Много добре — отговори провлечено, по южняшки вицепрезидентът Болтън. — Поне Националната оръжейна асоциация е на наша страна, което не може да се каже за някои от предателите, които живеят около Вашингтон — добави той, все още ядосан заради отказа на О'Конър да приеме неговото мнение за заплахите на Халид Кадир.

Халиуел кимна одобрително, докато подаваше на вицепрезидента кристална чаша с бърбън «Илая Крейг» и лед.

— Чък, нашият проблем е, че сме прекалено честни и открити. Ако не внимаваме, американците ще платят много висока цена. И не терористите ме тревожат, а шибаните китайци. Прочете ли доклада ми?

Вицепрезидентът кимна, докато се наслаждаваше на осемнадесетгодишния бърбън. Двама от най-влиятелните мъже във Вашингтон, обсебени от желанието за власт и непоклатимо убедени, че Съединените американски щати са еталон за света, се бяха събрали на едно място. С приближаването на президентските първични избори, които щяха да решат кой да бъде кандидат на републиканците за Белия дом, тяхното ревностно съперничество щеше да избие на повърхността, но в момента заплахата от китайското надмощие над Щатите ги караше да пеят в хор по нотите на една и съща опасна ария.

— Съгласен съм с теб. Мюсюлманите са изостанали — разпокъсана тълпа с негодна религия. — Вицепрезидентът Болтън изобщо не беше религиозен, но станеше ли дума за войната срещу тероризма, той разиграваше пред обикновените американци и особено пред южните баптисти силна вяра в ролята на Всемогъщия за съдбата на страната и не пропускаше всеки път да очерня исляма. — Китайците обаче не са ограничавани от религия и това ги прави още по-опасни.

— По този въпрос не мога да не се съглася изцяло — отговори Халиуел, отпивайки голяма глътка от своята чаша.

— Твоят доклад е в съответствие с други анализи, които попаднаха на бюрото ми, и според данните за последната седмица — продължи вицето — нашият брутен вътрешен продукт е малко над десет трилиона долара годишно. Това все още ни държи на мястото, където и трябва да бъдем — с най-голям дял от световния брутен вътрешен продукт от тридесет и шест трилиона долара, но тъпите китайци наваксват, и то много бързо. С един и половина трилиона може и да са на седмо място, но ако не намерим начин да поставим тези малки жълтурковци на мястото им, те ще ни надминат след петнадесетина години, а може и след десет.

— Чък, положението е много по-лошо. Това число, един и половина трилиона, е много заблуждаващо — каза Халиуел със стоманен поглед. — Не можеш да го разглеждаш изолирано. Провинциалните администрации редовно попълват по-ниски данни за производството, така че да продължават да ги класифицират като бедни райони и да получават големи правителствени финансови инжекции. Вътрешните данни за производителността по райони, които видях, са много по-високи. Дори само след корекция на фактора бедност китайският брутен вътрешен продукт е по-близо до два трилиона долара. Нашата икономика нараства с около 2 до 4 процента, а от Федералния резерв си мислят, че това е здравословно. Мамка му, Чък, в Китай икономиката расте три пъти по-бързо! — Силната неприязън на д-р Халиуел към китайците лъсна напълно. — Миналата година — продължи той — ние закупихме стоки от Китай за петнадесет милиарда долара повече, отколкото те от нас. Докато тук дефицитът расте до небесата, нашите долари се изливат толкова бързо в хазната им, че онези жълтурковци дори не смогват да ги преброят. Повярвай ми, Чък, китайският брутен вътрешен продукт е по-близо до седем трилиона долара годишно.

И двамата бяха разгневени от факта, че тъпите американци и милиони други хора по света се избиваха да купуват китайски стоки. Знаеха, че в действителност китайската икономика вече е втора по мощ в света и заплашва да помете водещата позиция на САЩ. «Цунами» беше много подходяща метафора.

Вицепрезидентът кимна.

— Ричард, китайците ще използват олимпийските игри в Пекин като пропуск до световното доверие. Влагат толкова много, че за пръв път в историята се наложи Международният олимпийски комитет да каже на нацията домакин да забави строителството. Всъщност МОК се тревожи, че година преди игрите ще си има бял слон, който ще се мотае наоколо. Без драма в навечерието на игрите пресата ще изгуби интерес.

Вицето изпразни чашата си и Халиуел се протегна, за да я напълни наново.

— Ако олимпиадата в Пекин се окаже голям успех — продължи Болтън, — можем да забравим забележките си за човешките права и площад «Тянанмън». Мисля си, че трябва да намерим друг начин, за да забавим тези малки копелдаци. — По страховита аналогия с д-р Халид Кадир пекинската конспирация на Ричард Халиуел и вицепрезидента Болтън започваше да придобива зловещи очертания.

— Нещо определено ли имаш предвид? — Ричард Халиуел вече беше намислил нещо, но му липсваше един жизненоважен елемент.

Вицепрезидентът сниши глас.

— Офисът ти проверяван ли е за подслушване?

Халиуел кимна.

— Да, миналата седмица.

Главният финансов директор на «Халиуел», който все още беше в кабинета си два етажа по-надолу, нагласи слушалките на ушите си. Проверката на офиса на главния изпълнителен директор беше рутинна задача, за която Алън Фераро се грижеше да узнава навреме.

— Мислех си, че ако в Пекин възникнат сериозни притеснения за здравето на хората няколко месеца преди игрите, паниката ще отнеме малко от лустрото на проявата.

— Ще е нужно нещо повече от притеснения, Чък. Нещо като едра шарка или ебола, въпреки че с този вирус има проблеми.

Д-р Ричард Халиуел, един от най-безскрупулните националисти, притежавали някога икономическа власт в Америка, вече бе обмислил в подробности своя сценарий и наблюдаваше внимателно и за най-малкия признак на несъгласие у също толкова безскрупулния вицепрезидент. Болтън дори не трепна.

— За разлика от едрата шарка, която може да бъде предадена чрез кихане или кашлица, ебола може се предава само чрез пряк досег със заразен човек или чрез телесните течности — обясни Халиуел. Въпреки че през по-голямата част от времето си беше зает да поддържа надмощието на фармацевтичния концерн «Халиуел» на световните пазари, той бе и много опитен биохимик, и единственият учен сред стотиците служители на «Халиуел» по света, квалифициран да работи в лаборатория с четвърта степен на защита. И все още не възнамеряваше да се оттегли от активна работа. — Ако използваме едра шарка, китайците ще ни натиснат за ваксина. Макар че това би могло да се окаже доходоносно — добави той презрително. — Ваксинирането и строгият контрол по света ще спрат епидемията. От друга страна, за ебола няма ваксина. Ако ебола се кръстоса с едрата шарка, китайците ще трябва да се оправят със супервирус, който се предава много лесно. Бихме могли да твърдим, че по ваксината още се работи, дори ако за нашите хора тя е готова.


10.


Главната квартира на ЦРУ,

Ленгли, Вирджиния


Къртис О'Конър се облегна назад на стола и скръсти ръце зад тила си. Слънцето отдавна се беше изнесло от спокойната повърхност на река Потомак и лампите в новата главна квартира на ЦРУ пронизваха нощта, спуснала се над моравите и езерцето с рибки в двора. В последната заплаха на д-р Халид Кадир нямаше никакъв логически смисъл и Къртис придоби неприятното усещане, че уйгурът съвсем не се шегува. Секретарят по отбраната беше още по-малко логичен, припомни си Къртис, с неговите налудничави идеи за вятърните мелници и нападението срещу Холандия. Те само подкрепяха лошото мнение, което О'Конър имаше за повечето политици.

Ирландецът завъртя стола и се втренчи в нощта, откъсвайки мислите си от възможните цели, за да ги насочи към видовете атаки, които «Ал Кайда» би могла да подготви. Припомни си бурната среща в Ситуационната зала в Белия дом, която се бе състояла преди няколко месеца. Тогава той информира военния кабинет за два доклада. Първият беше за опасността от биологична атака срещу Съединените щати чрез използването на антракс и нов вид едра шарка, а във втория агентите на ЦРУ в Москва информираха за възможното бягство на един учен от Русия.

И двата доклада бяха дошли от един и същ източник и О'Конър препоръча предпазливост. Донесенията от единични източници, особено ако тяхната надеждност бе несигурна, трябваше да бъдат потвърдени от поне още един източник. Това бе едно от основните правила на разузнавателните служби по цял свят и Къртис беше поискал да го приложи, преди да докладва на Белия дом. Новият директор на ЦРУ обаче не се съгласи, защото Дан Еспозито настоявал да бъде информиран за всяка новопоявила се заплаха. Ястребите — вицепрезидентът, секретарят по отбраната и Еспозито, бяха повели другите, искаха отмъщение и да се «борим с огън срещу огъня». Къртис отново подкрепи държавния секретар, един самотен глас на разума в кабинета, убеден, че съкрушителната военна мощ на Америка ще победи. О'Конър си спомняше всичко добре. Срещата за антракса беше разгорещена още от самото начало.


По време на срещата Къртис О'Конър не се нуждаеше от справка с бележките си. Спомняше си дума по дума заплахите с антракса и едрата шарка, които уж идваха от «Ал Кайда», както и телеграмите от Москва.

— Господин президент, разполагаме с два доклада. Първият претендира да е от «Ал Кайда». Той съдържа предупреждение, че Съединените щати ще бъдат нападнати с нови видове едра шарка и антракс по някое време през следващите дванадесет месеца. Ще бъдат атакувани няколко града, но в заплахата не се казва нито кои са, нито дали ще бъдат нападнати с антракс, с едра шарка или и с двата вируса.

— Претендира да е от «Ал Кайда»? Какво искаш да кажеш? — попита Дан Еспозито.

— Дан, ще стигна и дотам, но след малко — отговори О'Конър, без да се притеснява от предизвикателния тон на Еспозито. — Вторият доклад е свързан с първия и посочва, че грузински учен, който работи за руснаците по оръжейната приложимост на едрата шарка, иска да избяга. И двата доклада трябва да се разглеждат предпазливо, особено онзи за бягството.

— Защо? — пак се обади Еспозито. — Агент О'Конър, изглежда, забравяте, че 11 септември можеше да бъде избегнат, ако бяхме обръщали повече внимание на онова, което вие, хората от ЦРУ и ФБР, имахте на разположение като информация.

— Съгласен съм, господин президент — страстно се намеси вицето, потропвайки многозначително с пръсти по масата. — Ако имаме информация за възможни нападения с антракс и едра шарка, не можем да си позволим да не й обърнем внимание.

Президентът отново се обърна към О'Конър и повдигна лявата си вежда.

— Господин президент, аз не предлагам да я пренебрегнем, а просто да не забравяме, че си имаме работа със сурова разузнавателна информация и че може да се окаже опасно да се отнасяме към нея като към факт. Преди всичко «Ал Кайда» обикновено излъчва заплахите си по «Ал Джазира» или някой друг арабски канал, а въпросната информация е дошла от мюсюлмански активист в Грузия. За «Ал Кайда» се знае, че действа в района на клисурата Панкиси, на около четиридесет и осем километра от грузинската столица Тбилиси, съвсем близо до мюсюлманска Чечения. Господин президент, по принцип доклади от единични източници винаги трябва да се проверяват за достоверност. Трябва да се уверим дали заплахата наистина идва от «Ал Кайда», или от някоя грузинска група със свои собствени планове, която цели създаването на неприятности с руснаците. — О'Конър знаеше, че ястребите ще сметнат нуждата от повторна проверка за слаб и бюрократичен довод, но годините опит го бяха научили, че тъкмо този подход е мъдър.

— Какво знаем за учения, който иска да премине на наша страна? — попита президентът Харисън.

— Някой си д-р Едуард Долински. За последен път е бил видян на обществено място през 2003 година, по време на Международния конгрес за вирусите на едрата шарка. Грузинските мюсюлмани твърдят, че бил изпратен в руските лаборатории в Колцово, Сибир, за да работи по свръхсекретна програма за оръжейна приложимост на антракса и едрата шарка.

— Това е първият път, когато руснаците имат пробойна в опитите си да направят едрата шарка оръжейно приложима — намеси се секретарят по отбраната, втренчил поглед в О'Конър. — Май си спомням, че танцуващият от «Столичная» Елцин, когато беше начело на Кремъл, разправяше, че са заключили всичката си едра шарка във фризер в Москва. — После се обърна към президента. — Господин президент, пипнахме ги на една среща на Световната здравна организация в Женева през 1999 година, когато един от учените им се изпусна, че вирусите били преместени в Сибир за опити.

— Да, господин секретар, това е вярно — отговори О'Конър, — но този източник се свързва с нас за първи път и засега не знаем дали е надежден или не, защото още не сме успели да получим потвърждение на информацията му.

Изражението на президента Харисън издаде объркването му.

— Този Едуард Долински мюсюлманин ли е?

— Да, господин президент, но същевременно е и един от водещите специалисти в областта на генното инженерство на вируси — отговори Къртис без заобикалки, едва сдържайки недоволството си, че дори тук думата «мюсюлманин» автоматично се свързва с тероризма. Докато медиите непрестанно изобразяват всички мюсюлмани като терористи, каква е надеждата широката и по-слабо информирана общественост да започне да мисли другояче?

— Господин президент, вече има прецедент в използването на учени мюсюлмани в тази област — прозвуча спокойният и благоразумен глас на държавния секретар. — Един от най-уважаваните вирусолози у нас, а и в международен мащаб, професор Имран Сайед, също е мюсюлманин. Роден е в Пакистан и работи за американската армия в ИИЗБА на САЩ.

Къртис О'Конър беше благодарен за мъдрата намеса на държавния секретар, но веднага съжали, защото забеляза как секретарят по отбраната си записа нещо.

— Господин президент, ако тази заплаха се разчуе, а историята на някои от агенциите по сигурността ме кара да мисля, че това ще стане — намеси се Дан Еспозито и погледна към Къртис, — вие, като президент и главнокомандващ, трябва да се изправите пред камерите и да кажете на американците, че в случай на нападение с антракс или едра шарка няма да изпуснете положението от контрол. Антраксовата атака срещу кабинета на сенатор Дешъл и другите подобни нападения само няколко дни след 11 септември разстроиха цялата нация. — Гушата на Еспозито се поклащаше като обица на пуяк, докато той местеше погледа си от президента към другите членове на военния кабинет. — Ако терористите успеят да се доберат до биологични оръжия, а това ще стане, и ако тази нова заплаха се превърне в действителност, ние трябва да сме много по-добре подготвени, отколкото по времето на първата уплаха от антракса — завърши той, като отново погледна към О'Конър.

Дан Еспозито никога не пропускаше възможността да отклони обвиненията от Белия дом и да ги насочи срещу онези, които не харесваше, а всички в залата знаеха, че мрази спокойния и уверен О'Конър. Агентът умееше да разглежда нещата от всички страни и си даваше сметка, че Еспозито е прав за едно. Освобождаването на смъртоносно биологично оръжие в атмосферата ще унищожи милиони хора. Нямаше никакво съмнение, че първата атака с антракс срещу сенатор Дешъл и другите хора беше сигнал за нова фаза във войната срещу тероризма.

— Господин президент, трябва да кажете на американския народ, че имаме достатъчно ваксина на склад, за да предпазим всеки мъж, жена и дете, които още не са ваксинирани — завърши Еспозито със зачервено от възбуда лице. — Така ще отпадне всяко съмнение, че държим всичко под контрол.

— Господин президент, може да не се окаже толкова просто — намеси се Къртис О'Конър, пренебрегвайки неодобрителния поглед на Еспозито. — Когато едрата шарка беше премахната, ние престанахме да ваксинираме хората. Оттогава минаха повече от двадесет и пет години. Ваксинацията за едра шарка има трайност само двадесет години, така че срокът й при повечето ваксинирани е изтекъл. Нещо повече, щамът индия-1, който, както се знае, притежават руснаците, е най-злокачественият от всички вируси, които сме срещали до днес. Има ваксина, която ще стигне само за една десета от населението, като се има предвид, че въоръжените сили и службите за спешни случаи трябва да имат предимство. Но дори и тогава нашите сегашни ваксини най-вероятно ще бъдат безполезни срещу разновидности като индия-1.

Президентът Харисън определено се чувстваше неловко и рязко прекрати срещата. Когато Дан Еспозито мина покрай О'Конър по пътя си към вратата, той се спря и се наведе към него.

— Започвам да се чудя на чия страна, мамка му, сте вие, агент О'Конър — изсъска съветникът.


Къртис О'Конър уморено се завъртя обратно към писалището си. Открадната вятърна мелница, размишляваше той. Нямаше кой знае какъв смисъл, но вероятно с времето щеше да придобие.

Първото от унищожителните предупредителни нападения на Халид Кадир беше планирано срещу най-уязвимата точка на града, който бяха избрали за цел. Жестоката идея беше да се парализира един от най-красивите градове в света.


11.


Халиуел Тауър,

Атланта


— Някой опитвал ли се е да кръстоса ебола с едра шарка? — попита вицепрезидентът Болтън.

— Руснаците, но не съм сигурен дали са успели да се справят — отговори Халиуел. — Помниш ли онзи тип, който избяга при нас? Д-р Канатян Алибеков9?

— Смени фамилията си на Алибек.

— Точно така. Бил е номер две в руската програма за биологични оръжия «Биопрепарат». След като разказа всичко, което знаеше за замислите на руснаците, в медиите се появиха множество спекулации. Няма съмнение, че са пригодили за оръжие антракса и едрата шарка. Алибек потвърди това, но те притежават и променени чрез генно инженерство видове. С ДНК вирус10 като този на едрата шарка, никак не е зле. Отнело им години да го усъвършенстват, но най-накрая успели да съчетаят ДНК от едрата шарка с венецуелски конски енцефалит, или ВКЕ, мозъчен вирус, който причинява ослепяващо главоболие, толкова силно, че те поваля в кома. Проблемът е, че обикновено не те убива. Говореше се, че един от ключовите им специалисти, някакъв тип на име Долински, може би е успял да съчетае едрата шарка с ебола, който е РНК вирус11. За разлика от двойноспиралната структура на ДНК на едрата шарка, РНК на ебола се състои само от една неразклонена верига от линейно свързани нуклеотиди. Не съм видял нищо, което потвърждава, че Долински е успял да ги събере. Нито в публикациите, нито по друг начин — добави Халиуел, надявайки се, че вицепрезидентът може да разкрие малко информация от секретните източници. От дълго време той беше омаян от възможността за създаването на супервируси и следеше слуховете със същия интерес като хората от Ленгли или ИИЗБА на САЩ.

— Д-р Едуард Долински? — попита вицепрезидентът.

— Да. Жалко, че е на противната страна. Той е един от най-добрите вирусолози, които медицинската наука познава.

— Интересно, че го споменаваш. Името на Долински изскочи преди няколко месеца, когато кабинетът дискутираше атаките с антракс срещу Дешъл — отбеляза вицепрезидентът. — Имаме известни разузнавателни сведения, че може би иска да премине на наша страна, въпреки че агент на име О'Конър от ЦРУ, както обикновено, отрече достоверността им.

— Някаква представа защо ще иска да бяга? — попита Халиуел с действително пробуден интерес.

— Не е ясно, но разбрах, че работи някъде в Сибир, което може да има връзка. Възможно ли е наистина да ни бъде полезен? Ако е така, на О'Конър и приятелите му може да бъде възложено да го измъкнат — каза Болтън с презрение, като не за пръв път позволяваше на отмъстителността си да потисне нуждата от сигурност.

— Човек като Долински би бил много полезен. Чък, ако можем да преодолеем техническите проблеми, супервирус като комбинация от ебола и едра шарка не само ще удари камбаната за пекинската олимпиада, но и ще върне тези малки копелета години или дори десетилетия назад.

— Ричард, супервирусите не уважават международните граници — отбеляза вицето. — Не ми пука колко милиона китайци ще унищожим, колкото повече, толкова по-добре, но преди да го пуснем, ще трябва да сме съвсем сигурни, че имаме ваксина, за да защитим американците, особено нашите спортисти.

— Чък, ти улучи право в целта — съгласи се Халиуел и се протегна отново за бутилката бърбън. — Долински е от малцината, а вероятно и единственият учен, способен бързо да разработи вируса и ваксината срещу него. Аз пък ще се погрижа за разпространението му в Пекин — добави магнатът, знаейки, че парите могат да решат този проблем, — но имам нужда от помощта ти, за да прекарам вируса с дипломатическата поща. — Гласът му трептеше, наситен с енергия. Парчетата от пъзела бяха започнали да се нареждат и Халиуел вече предчувстваше съдбата си на спасител на благодарната нация. Липсващата брънка, която търсеше, беше този Долински. При условие че американската нация има ваксина за защита, един супервирус не само ще причини смъртта на десетки милиони, опустошавайки Китай и неговата необуздана икономика, но и целият свят ще вие за ваксина, която единствено «Халиуел» може да достави.

— Това няма да е проблем — отговори Болтън.

— Долински ще може да ръководи програмата по разработката, но ще има нужда от двама от нашите най-добри учени, за да му помагат — каза Халиуел.

— Само двама?

— Чък, колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Генното инженерство измина дълъг път и при условие че са най-добрите в своята област, двама ще бъдат достатъчни. Мислиш ли, че можеш да прокараш тази идея във Вашингтон?

Усмивката на вицепрезидента остана хладна и невесела.

— Аз прокарах идеята за новия лабораторен комплекс с четвърта степен на защита, който струва петстотин милиона долара на данъкоплатците. Ще работя и по договора за производството на ваксина срещу едрата шарка, който ще възлезе на половин милиард. Последния път тази година, когато прегледах договорите ти в Ирак, те надхвърляха триста милиона — отбеляза той многозначително.

— До края на тази седмица ще откриеш десет милиона в сметката си на Бахамските острови — отговори Халиуел също толкова многозначително.

— Доколко са уязвими олимпийските игри в Пекин за подобна атака? — попита вицепрезидентът.

— Ще разбера това другата седмица — заяви Халиуел. — Отивам там, за да се срещна с изпълнителния вицепрезидент на Пекинския организационен комитет генерал Хо Фън.

— Познаваш ли го?

Халиуел кимна.

— Безскрупулен малък копелдак, но е, как да кажа, отворен за «убеждаване» и се оказа доста полезен при уреждането на договорите с правителството. Издигнал се е много бързо в редиците на Народната освободителна армия. Когато бил млад капитан, му възложили да отговаря за Синдзянския военен окръг, имал специални нареждания да потиска мюсюлманите по границата. Предполагам, че се е справил много добре. Бесел цели семейства на селските площади, за да разберат останалите посланието.


Алън Фераро свали слушалките и миг по-късно отиде до прозореца на тъмния кабинет на тридесет и третия етаж. От сенките загледа как конвоят на вицепрезидента си заминава, последван малко по-късно от Халиуел в неговия червен спортен макларън. Може би, мислеше си той с презрение, неверникът захапа въдицата.


12.


Небостъргачът на Организационния комитет за олимпийските игри в Пекин,

Китай


Пред новия впечатляващ небостъргач на Организационния комитет за олимпийските игри на улица «Бейзихуан Жонг Лу» шофьорът на наетия мерцедес отвори вратата на Ричард Халиуел. Китайците бяха окачили на фасадата двадесетметрова емблема и на лицето на Халиуел се появи крива усмивка, когато я погледна. Жълтите си мислеха, че емблемата с червен бегач въплъщава мир, но ги очакваше доста неприятна изненада. Главната квартира на комитета, която щеше да играе и ролята на команден център за игрите, се намираше недалеч от впечатляващия национален стадион, сграда с формата на поничка, с лабиринт от стоманени трегери, които се преплитаха като клонки и спечелиха на съоръжението прякора Птичето гнездо.

— Добре дошли, добре дошли, д-р Халиуел, много се радваме да ви видим — поздрави на съвършен английски личната помощничка на Хо Фън. Тя кимна леко и се здрависа с него, преди да го поведе покрай дългата рецепция към асансьорите.

— Добре дошъл в Пекин, Ричард. Много се радвам да те видя. — Генерал Хо Фън беше слаб мъж с кръгло лице и тъмнокафяви очи. Тънката му черна коса беше намазана с гел и разделена на път в средата. Когато се усмихваше, устните му са разтваряха леко и разкриваха пожълтяващи зъби.

Халиуел знаеше, че фалшивата любезност на генерала е маска, която прикрива един от най-пресметливите членове на Китайската комунистическа партия.

— Благодаря ти, Фън. Много благодаря. Зная, че си много зает, и съм ти изключително благодарен, че ми отделяш толкова много от своето време. — Генерал Хо не беше единственият практикуващ фалшива любезност. Халиуел разбираше по-добре от останалите китайската култура на гуанкси. В превод това, общо взето, означаваше «онези, които познаваш». Добрите връзки, или гуанкси, в Китай бяха много ценно предимство.

Маркетинговите проучвания бяха първите от поредицата информационни срещи, които Хо беше организирал. Халиуел слушаше учтиво.

— Пекин ще бъде «зелена» и високотехнологична олимпиада — завърши младата и много привлекателна специалистка по маркетинг. — Искаме да покажем на света, че тези игри ще бъдат екологични. Ненапразно изградените тук спортни съоръжения са наречени «олимпийско зелено», а високите технологии са използвани целенасочено, за да се видят новите умения на китайците.

Цел, която предизвика съчувствието на Ричард Халиуел.

— И накрая, д-р Халиуел, това ще бъде олимпиадата на народите. Народите в Китай имат много положително отношение към игрите.

Ричард Халиуел се усмихна и насочи подобната си на лазер мисъл към собствените си планове за пекинските игри, докато информационната среща за безопасността набираше скорост.

— Притеснявате ли се, че терористи могат да разстроят игрите? — попита невъзмутимо Халиуел.

— Ние имаме най-добрата охрана от всички игри досега — отговори генерал Хо. — Как казвахте у вас, Ричард… Пекин ще бъде затворен по-надеждно от Форт Нокс — засмя се той. — Особено градчето на спортистите и съоръженията, така че няма за какво да се тревожиш. Тук вашите атлети ще бъдат в пълна безопасност.

Човекът, който отговаряше за безопасността, направи неуспешен опит да прикрие изненадата си от откровеното разкритие на генерала. Той знаеше, че полицията, Народната освободителна армия и антитерористичните части ще наброяват повече от двадесет хиляди души, а за да се наблюдава всяко движение в стария и новия град, се монтираха и хиляди скрити камери. От месеци официалната линия гласеше, че Пекин няма да бъде превърнат в крепост. На стената зад водещия информационната среща се набиваше в очи лозунгът на пекинската олимпиада: «Един свят, една мечта». Лозунгът въплъщаваше представата за милиард и триста милиона души, които искат да общуват със световната общност и ръка за ръка с останалата част от света ще създадат едно по-светло и мирно бъдеще.

— Много благодаря за интересната информация — каза Халиуел, кимвайки леко на водещите — и за подаръка. — Той вдигна нагоре златния плакет, който организационният комитет пазеше за важни персони от Запада и за държавни глави. — А това е за вас, генерал Хо, в знак на моята благодарност — обяви Халиуел, докато подаваше на китаеца златен плакет с емблемата на фармацевтичната компания. Пликът с десет хиляди акции от нея си остана в куфарчето му. Щеше да му ги поднесе, когато двамата останеха насаме.

Когато Хо Фън го поведе на частния официален обяд, на който щяха да поднесат любимото генералско блюдо — супа от мечешка жлъчка, Халиуел както обикновено беше потънал в мисли. Както и очакваше, спортните съоръжения щяха да бъдат строго охранявани, но хотелите в града бяха много по-уязвими. Утре щеше да поработи по плана за разстройване на игрите с помощта на вируса. Въпреки усилията на китайското правителство да представи новия Китай като маяк на новия, двадесет и първи век, корупцията беше повсеместна и парите винаги вършеха работа. Наетите бандити от триадите нямаше да имат и най-малка представа какво вкарват във вентилационните системи, докато не станеше твърде късно.

— Фън, трябва да ми дойдеш на гости в Атланта. Бих искал да ти се отплатя донякъде за твоето щедро гостоприемство — каза Халиуел. Доброто гуанкси трябваше да бъде подхранвано.


13.


Международното летище на Детройт,

Уейн Каунти


Главният плановик на операциите на Кадир в Съединените щати, Амон ал Фалид мина покрай фонтана в терминала «Макнамара» на новото международно летище на Детройт в Уейн Каунти и продължи по тунела, следвайки сменящите се светлини, за да стигне до терминал А. Водачът на едно обучено куче търсач го загледа продължително, докато се разминаваха, макар че немската овчарка не му обърна внимание. Може би още не са научили кучето да различава хора с близкоизточен външен вид, помисли си Амон с горчивина.

Преди да стигне до бариерата на митницата, двама американски митничари от граничната служба изникнаха от двете му страни. На ръкавите им проблясваха големите сини емблеми на Департамента по вътрешна сигурност. Ал Фалид се извърна, за да застане с лице срещу тях. По-възрастният от двамата сигурно тежеше над сто килограма, помисли си той, защото шкембето му беше увиснало над тежкия черен колан с кобура и разтягаше илиците на тъмносинята му униформа. Другата служителка беше млада жена, Ал Фалид я прецени като може би двадесет и пет годишна, а според звездичките на раменете тя беше по-старшата.

Ал Фалид направи усилие да сдържи гнева си при гледката на безбожницата, която навираше под носа му своята сексуалност. Русата й коса се спускаше до раменете, а устните й бяха намазани с розов гланц. Можеше да различи формата на гърдите с щръкнали зърна, които опъваха тънката материя на униформата. Ал Фалид си пое дълбоко дъх. Немалко имами в Австралия критикуваха остро в проповедите си оскъдно облечените жени.

— Господин Ал Фалид? — попита рязко младата жена.

— Да.

— Трябва да дойдете с нас — нареди тя.

Амон ал Фалид си наложи да запази спокойствие. Макар и вътрешно разгневен, че му заповядва някаква жена, той беше подготвен за подобно положение. Сега, когато в Бюрото за митническа и гранична охрана на САЩ старите митническа и имиграционна служба и службата за растителна и животинска защита се бяха слели и образуваха една мощна организация, Ал Фалид бе подлаган на все повече и повече разпити и претърсвания на голо, дори когато летеше само по вътрешните линии. Знаеше, че сега компютърните кръстосани проверки имаха достъп до информацията в повече от двадесет различни федерални служби, включително базите данни на ФБР и ЦРУ, но бе уверен, че сред десетките хиляди пътувания, които се извършваха всеки ден, египетският му паспорт нямаше да бъде свързан с неговия американски паспорт. А и неверниците досега не бяха показали, че имат някаква представа за неговото членство в Братството.

— Роден сте в Египет? — попита младата жена, поглеждайки първо към него, а след това към снимката в паспорта. Снимката показваше мургав мъж, чиято долна половина на лицето беше покрита с къса черна брада и спретнато подрязани мустаци. Носът му беше клюнест, устните пълни, а косата черна. Зад големите очила с черни рамки очите му бяха тъмни и бдителни.

— Както виждате, през 1954 година в Кайро — отговори той спокойно.

Преди много време Ал Фалид беше решил, че най-добрият начин да се справя с разпитите на неверниците е да отговаря на глупавите им въпроси твърдо, но любезно.

Митническата служителка пъхна паспорта му под микроскоп, търсейки някакви следи от фалшификация. Микроскопът и стоящият до него компютър изглеждаха странно не на място в оскъдно мебелираната стая за разпити с нейните сиви голи стени без прозорци. Тлъстият колега на жената се беше облегнал на противоположната стена. Внезапно влезе още един служител, слаб и с дебели лупи на очилата. Той извади лаптопа на Ал Фалид от кожената му чанта. Вкара щепсела в контакта на стената, включи го и го бутна към Ал Фалид.

— Вкарайте си паролата — нареди му кльощавият.

Ал Фалид вдигна рамене и започна да я набира. Лицето му беше безизразно. Той можеше да проникне и в най-сложните компютърни бази данни и да трие следите си в интернет, които можеха да издадат за какво е ползвал лаптопа си. Така че не се притесни особено. Пазеше резултатите от проучванията си за слабите страни на различни градове, които можеха да бъдат използвани като цели, в компютъра в офиса си в кодиран вид, като кодът бе разработен от него самия, така че бяха на сигурно място като в банка. Така беше много по-сигурно, отколкото да държи бележки на хартия. Той се загледа как митническият служител започна да преглежда затъпяващо многото сайтове, посветени на архитектурата на градовете край Пътя на коприната.

— Защо отивате в Пакистан? — попита служителката.

— Преподавател съм в Мичиганския държавен университет и тази година нямам лекции12. Интересите ми са насочени към азиатската история и по-специално към ранната архитектура на Пакистан — отговори Ал Фалид, обърнат към водещата разпита жена. Дръж се спокойно, отговаряй кратко и ясно, каза си той. Кратко, но не твърде. Давай абсолютния минимум информация, но без да изглежда, че криеш нещо.

— Защо напуснахте Египет? — внезапно попита тя.

Ал Фалид прие въпроса такъв, какъвто беше. Жената се опитваше да го извади от равновесие и да го предизвика да си изпусне нервите, но той беше подготвен.

— Дойдох тук да защитя доктората си в «Харвард» — отговори спокойно. — Когато завърших, университетът ме спонсорира за зелена карта и имах късмета да бъда одобрен — обясни той.

«Имах късмета», беше първата лъжа на Ал Фалид по време на разпита, но беше многократно изричана. Мисълта му се върна към миговете, когато американските студенти в университета му се подиграваха. Времето, когато се сприятели с Халид Кадир, след като се запознаха пред един от студентските барове. Група харвардски футболисти, придружавани от своите оскъдно облечени мажоретки, бяха заели масите на един от балконите и му подвикваха.

— Ей, чалмалията! Защо не свалиш тоя парцал от главата и не дойдеш да пийнеш едно?

Футболистите празнуваха победата си и гръмкият им смях още повече окуражи остротите на единия от защитниците, най-нахалния сред тях.

— На теб говоря бе, тъпа главо! — изрева зад гърба му харвардският защитник, докато Ал Фалид продължаваше да крачи.

— Защо не си вървиш при смрадливите камили и дупките в пясъка, арогантен задник такъв! — подвикна друг.

— Не е за чудене, че предпочитате девственици! С другите нямаше да знаете какво да правите — провикна се още някой.

Мажоретките избухнаха в бесен кикот.

— Не им обръщай внимание. Подобно на много западняци, те се чувстват заплашени от различните. Умовете им са плитки и си мислят, че тяхното общество е единственото, в което си заслужава човек да живее. — Ал Фалид се обърна и видя до себе си висок мъж. Беше малко по-възрастен от него, носеше западно облекло, а на главата елегантно ръчно плетено кепе, чиято принадлежност не можа да познае. — Казвам се Халид Кадир. Правя докторат по микробиология. Зад ъгъла има тихо кафене, в което предлагат зелен чай.

Ал Фалид беше сигурен, че без подкрепата на блестящия уйгурски микробиолог щеше да се върне в Кайро, преди да е завършил доктората си. Кадир го бе убедил, че един ден неверниците и китайците ще си платят за невежеството и за своето презрение към исляма. Нуждата от къртици, които да отправят предупрежденията, беше пример за далечната визия на Кадир за бъдещето и Ал Фалид благодари на Аллах, Всемилостивия и Милосърдния, че тази нужда най-сетне се превърна в действителност. Когато обаче Ал Фалид задейства сложния план на главния борец за свобода, той престана да се съгласява със своя ментор. Дори след униженията от страна на Запада и китайците Халид Кадир още изглеждаше готов да прости, ако те окажат на исляма уважението, което тази религия заслужава. За Ал Фалид тук нямаше място за прошка. Той бе убеден, че има само един истински път, пътят на исляма, и великият пророк Мохамед, мир нему, го беше описал много ясно. Съединените щати, Великобритания, Австралия и всички останали западни страни щяха да бъдат завоювани от исляма и да функционират по строгите закони на шариата. Най-накрая единствената истинска религия ще завземе света и чудотворният панислям ще го обгърне, така както Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, винаги е възнамерявал.

— Кои точно места ще посетите в Пакистан? — раздразнението на митническата служителка от спокойните отговори на Ал Фалид започна да прозира. Тя отметна косата си назад с презрителен жест.

— Ще прекарам известно време в Исламабад, където ще проучвам архитектурата от шестнадесети и седемнадесети век — обясни Ал Фалид, опитвайки се да прикрие възмущението си от жената, която вършеше мъжка работа. — След това, ако властите ми разрешат, възнамерявам да прекарам известно време в северозападните провинции, защото този район много ме интересува заради книгата за Пътя на коприната, която пиша. — Ал Фалид си напомни, че няма нужда специално да споменава Пешавар, въпреки че се налагаше да бъде предпазлив. Знаеше, че сведенията от разпита ще бъдат вкарани в компютрите на ЦРУ, и ако някой го проследи в Пакистан, искаше пътуването му да отговаря колкото може повече на маршрута, който сега описваше. С изключение на планираното му ходене в Дара Адам Хел, планинското село, където човек можеше да си купи всичко: от АК-47 до ракети «Стингър». Непременно трябваше да се погрижи, напомни си Ал Фалид, да не го проследят, когато отива там.


14.


Главната квартира на ЦРУ,

Ленгли, Вирджиния


Къртис О'Конър изчете обобщението на разпитите по летищата, разписа се под досието и го хвърли в кошчето с изходящата поща.

През последните двадесет и четири часа митническата и граничната охрана бяха измъкнали не по-малко от сто и четиридесет души от опашките, чакащи да се качат на самолетите, и от самите машини. Разпитите не бяха съвсем случайни, защото в повечето случаи ставаше дума за американски граждани, произхождащи от мюсюлмански страни, или за хора с вид на араби. Резултатите не бяха по-различни от всеки друг път. Бяха задържани трима души за нередности с визите им плюс един дребен крадец, издирван от полицията в Лас Вегас за нападение срещу проститутка. Но нищо съществено не привлече вниманието на О'Конър. Въз основа на дестинациите им той маркира петима граждани за рутинно наблюдение. Двама отиваха в Сирия, един — в Йордания, друг в — Индонезия. А един учен, който пишеше някаква книга за Пътя на коприната, се опитваше да стигне до северозападния район на Пакистан, близо до границата с Афганистан. Войната срещу тероризма взимаше своята дан с все по-нарастващата нужда от следене. Агентите на ЦРУ по места се мъчеха да се справят.

Загрузка...