Конспирация Пекин

Ахмад Рахман стоеше на наблюдателния пост и веднага отхвърли това място. Въпреки че то се издигаше над целта и осигуряваше пълна видимост към нея, ако се появеше възможност, слугите на неверника със сигурност щяха да изпратят патрули и тук. Ахмад огледа района мишена, а после завъртя бинокъла към по-малкия хълм на юг. Той предлагаше по-малко възможности, тъй като се издигаше точно над една казарма.

Ахмад подкара обратно по тесния, извиващ се път към планината, после зави наляво и пое по магистралата, която свързваше града с източните му предградия. Продължи по пътя, докато стигна до табелата, която търсеше. Паметникът на загиналите при самолетната катастрофа беше близо до върха на хълма в средата на боровата гора, но когато Ахмад се изкачи по черния път, той се оказа затворен. До заключената с масивен катинар бариера, която препречваше пътя, имаше табелка с надпис «Охранителна фирма Уилсън» и телефонен номер.

Ахмад паркира своя старичък модел джип «Чероки» и пое пеша, като взе със себе си картата и бинокъла. Ако някой го попиташе какво прави тук, щеше да обясни, че се разхожда из гората.

Четиридесет минути по-късно стигна до мястото сред боровете, но и то не беше много подходящо. Обхватът беше наред, но видимостта куцаше и нещо по-лошо, боровата гора беше по-рядка, отколкото бе предполагал. Ако неверниците патрулираха из този район, можеха да го открият. Ахмад огледа планинската верига в далечния край на района мишена и фокусира бинокъла върху едно лозе на около пет километра от едната страна на хълма.

Докато се връщаше обратно към джипа, ръководителят на групата размишляваше, че от всички мишени на света тази беше най-открита и най-трудна за защита. На юг се показа подножието на друга планинска верига, където той вече бе избрал позиция, в случай че се наложеше атаката да се проведе оттам.

Ахмад се насочи обратно към магистралата в добро разположение на духа. Ако времето предоставеше удар от север, хълмовете над лозето изглеждаха многообещаващи.

Ал Фалид си наля минерална вода и насочи вниманието си към третото предупреждение, за което особено важен щеше да бъде цезиевият хлорид. Никак не беше лесно да се открие в силно радиоактивната му форма, но Халид Кадир се бе справил с този проблем.

Лъчевата терапия използваше радиоактивни източници за лечение на туморите и се практикуваше широко в развитите страни, а в целия свят тези апарати бяха над десет хиляди. Те използваха като радиоактивен източник кобалт 60. Тъй като е метал, кобалт 60 не можеше да бъде използван за аерозолна атака, но Кадир обясни на Ал Фалид, че по-раншните модели на апаратите са използвали преработен цезиев хлорид, и му нареди да намери такива. Много от тях бяха подарени на страни от Третия свят с най-добри намерения като част от всякакви програми за подпомагане. Тези страни обаче имаха доста неефективно счетоводство и още по-слаба отчетност при бракуването на апаратурата.

През 90-те години в Гояния, Бразил, бяха прегледани повече от сто хиляди души, подложени на радиация, след като някакви вехтошари проникнали в изоставена сграда. Те разглобили стария апарат за лъчева терапия, който открили там, и изнесли някакъв прах, който светел в смъртоносно синьо. Този прах бил цезий 137.

«Чърчил» бе успял да осигури една пратка от осем глави за лъчева терапия от пристанище Арика в Чили и още шест от Уевак, Папуа, Нова Гвинея. Благодарение на връзките на Ал Фалид в Грузия към това количество беше добавен и един много по-голям товар. Цялата наличност бе достатъчна за шест големи бомби, които можеха да се пренесат в раници. По две за всеки от градовете, които Халид бе наредил да бъдат нападнати, ако Западът пренебрегне второто предупреждение.

Ал Фалид дръпна пердетата, за да се скрие от ярките светлини и шума от улиците долу, и горещо си пожела Западът да пренебрегне следващите две предупреждения. Лично той не би избрал Пекин за последното нападение, но олимпийските игри действително бяха силен магнит. Бе уверен, че предвижданията на пекинските власти за броя на очакваните гости ще се окажат точни. През критичните две седмици в града щяха да се струпат повече от три милиона зрители, атлети и официални лица. С изключение на верните воини на Аллах, Всемилостивия и Милосърдния, които щяха да бъдат ваксинирани, западният свят и другите неверници щяха да бъдат изтрити от лицето на земята.

74.

Сградата на парламента,

Канбера

Четиридесет и осем часа след нападението срещу Сидни новината за краткото посещение на американския президент в Канбера беше посрещната със смесени чувства.

— Поради съображения за сигурност американците не искат посещението да се обявява до последния възможен момент — каза министър-председателят и огледа министрите от кабинета около масата. — Така че засега да си остане между нас.

— Мамка му — промърмори директорът на изборната кампания на Либералната партия, който седеше на мястото си до стената в правителствената заседателна зала. Предстояха избори, за които се тревожеше, а със Сидни в развалини визитата на американския президент беше последното нещо, което му трябваше. — Господин премиер, няколко въпроса — обади се той, решен да направи всичко възможно, за да отложи посещението, но съвсем предпазливо, съзнавайки упоритата вярност на своя началник към великия и могъщ съюзник на Австралия. — Моите проучвания показват, че президентът Харисън не се приема много добре от електората, така че идването му ще бъде коз за опозицията. Като се има предвид подготовката за подобно посещение, ние няма да успеем още дълго да пазим тайната.

— Белият дом настоява визитата да се запази в тайна и аз се съгласих — ядосано отговори министър-председателят. Напрежението от последните два дни ясно си личеше.

Сидни направо бе спрял да функционира. Централната делова част на града беше буквално откъсната от северното крайбрежие, транспортната система бе в хаос, а движението — задръстено. Голямата болница «Роял» на северния бряг и деловият квартал в северната част бяха изолирани. Хиляди хора бяха уволнени, а водолазите още вадеха трупове от наводнените тунели. Австралийската борса се бе сринала заради опасения от бъдещи атаки. Лондонската борса и Уолстрийт също претърпяха доста загуби. Икономиката на щата беше разбита и заплашваше да повлияе на националната. Гневът от тесните връзки на Австралия със Съединените щати растеше, но министър-председателят упорито отказваше да дистанцира страната от политиката на президента Харисън.

— Посещението на президента Харисън няма да се обявява, докато аз не кажа — нареди премиерът и закри заседанието на кабинета.

На следващия ден до снимките с опустошенията от касапницата в Сидни вестник «Сидни Морниг Хералд» публикува на първа страница и една колонка със заглавие:

«ПРЕЗИДЕНТЪТ ХАРИСЪН ЩЕ ПОСЕТИ КАНБЕРА»

Мишел Жилард беше една от журналистките с най-добрите връзки в страната. Тя се добра до сензационната новина и я публикува ексклузивно за завист на голяма част от колегите й в парламентарната журналистическа галерия. Новината за предстоящото посещение само допълнително отчужди австралийците, шокирани от проведената срещу тях атака заради неотклонната подкрепа на политиката на американската администрация, презирана във все повече части на света.

Ахмад Рахман си купи вестници от будката в търговския комплекс «Айнсли». През последните осемнадесет месеца завербуваният от Ал Фалид младеж и другите двама членове на клетката бяха наели къща в тихото, залесено предградие близо до Паметника на загиналите във войните австралийци. Те не общуваха много, работеха на смени в телефонен клиентски център, никога не пропускаха датата за плащане на наема и се стараеха животът им да изглежда напълно нормален. За съседите си бяха обикновени млади мъже в добра форма, които се интересуваха от разходки в планините.

Когато Ахмад прочете репортажа на Мишел Жилард за предстоящата визита на президента Харисън, той отправи безмълвна благодарствена молитва към Аллах. Възможността, за която петте клетки по света се подготвяха и молеха, се беше паднала на него. След десет дни президентът на Съединените щати щеше да бъде в Канбера само за двадесет и четири часа, но Ахмад бе уверен, че това ще бъде напълно достатъчно.

«Президентът ще се придружава от шестстотин и петдесет души антураж и се очаква да вечеря с министър-председателя в «Лодж», съвсем близо до американското посолство, където ще отседне. На следващия ден, преди да отлети следобед от Канбера, президентът ще се обърне към двете камари на парламента. Австралийската федерална полиция отказва да коментира, а Министерството на отбраната не отговаря на обажданията на «Хералд», но източници, близки до участващите в планирането, подсказаха, че повече от петстотин полицаи ще бъдат подкрепяни от тактическата щурмова група на специалните части, както и от специалисти от армията и полицията, обучени да се справят с химични или биологични заплахи. Очаква се хиляди да протестират, но те ще бъдат държани настрана от резиденциите и от парламента, който ще остане затворен за обществеността по време на президентския престой. Кабинетът на премиера отказва да потвърди или отрече предстоящото посещение.»

Ахмад се усмихна. Когато едно правителство отказва да потвърди или да отрече, това означава, че информацията е вярна.

75.

Цинтао

Пътуването до Цинтао в провинция Шандун на близо осемстотин километра югоизточно от Пекин отне цял ден, но това не безпокоеше Ал Фалид. Той настоя да тръгнат много рано и шофьорът му се справи лесно с хаотичния трафик в Пекин. След като се измъкнаха от гъстия смог на столицата, те поеха на югоизток по огромните равнини на Северен Китай, където от векове селяните отглеждаха жито, памук и царевица. По обяд стигнаха до Хуан Хъ, голямата Жълта река, а малко по-късно и до град Инан, провинциалната столица. На югоизток величествено се издигаше свещената планина Тайшан, а на юг лежеше Куфу, родното място на Конфуций.

След кратка почивка и обяд от пържен ориз със зеленчуци от една крайпътна сергия до централната гара, те поеха на изток към кипящото от живот пристанище Цинтао.

Мръкна се и подкараха по виещия се път в подножието на Лао Шан, древна даоистка планина на четиридесет километра източно от пристанището. Кадир е прав, размишляваше Ал Фалид, докато шофьорът караше по черния път сред гъстата борова гора. Мечата ферма е последното място, в което властите биха заподозрели терористична дейност.

На следващата сутрин Ал Фалид стана рано и тръгна на разходка, за да огледа околността. Теренът с големина два хектара, разположен върху склона на Лао Шан, беше скрит от погледите. Жилищата се намираха в ниска, мръсна сграда на върха на склона. Чак до края на терена в ниското се издигаха борове, а мечкарникът бе ограден с кирпичена стена. Някога, когато германците бяха окупирали Цинтао по време на боксерското въстание, мястото е било използвано за муниционен склад. Сега в тесните клетки на фермата невъобразимо страдаха кротки азиатски черни мечки заради болките от постоянно отворените жлъчни канали.

В далечния ляв ъгъл на терена се издигаше друга мръсна сграда, която подслоняваше административните помещения. Повечето от работниците бяха китайци, включително управителят на фермата, Пън Ю, нисък, жесток и много подкупен селянин, който работеше в мечи ферми, откакто бе напуснал училище на десетгодишна възраст. Днес служителите бяха освободени, а сградата беше заета от десетима от най-добрите хора на Кадир. На тях бе поверено организирането на екипите, които щяха да пуснат смъртоносния вирус ебола-шарка във вентилационните системи на десетина ключови сгради в Пекин. Оставаше хората да бъдат ваксинирани. Това щеше да бъде направено след пристигането на ваксината и шишенцата с вируса.

— Надявам спал добре, господин Флид — каза Пън Ю на развален английски, когато срещна арабина пред жилищната сграда.

— Благодаря, да. Кога за последен път изпратихме на генерал Хо меча жлъчка?

— Отдавна. Иска още?

Ал Фалид кимна.

— Погрижи се шофьорът да получи пакет в лед, преди да тръгне утре сутринта. Може лично да го достави. И гледай да е от млада мечка.

Пън Ю тръгна към вонящата сграда, където от години стояха затворени мечките, взе един тъп нож и катетър и се върна в помещението с клетките. Без да обръща внимание на дълбоките стенания на по-възрастните животни, Пън Ю прекара тънко въже през предните и задните крака на най-младата мечка и го завърза за клетката.

— Това е типична система за кондициониране на въздуха — обясни Ал Фалид на младите уйгури, събрани около голяма маса в задната част на жилищната сграда. — Веществото ще дойде в такива шишенца — каза той и повдигна шишенце с оцветена в розово вода. — Нашите хора трябва да бъдат обучени как да си осигурят достъп до тръбите на системата в съответната сграда. Ще ви бъде дадена поредица от дати, на които можете да нанесете удара. Като изключим летището, не е важно кой ден ще изберете за останалите обекти — добави, докато гледаше към водача на групата, определена за пекинския хотел «Капитол Интернешънъл». — Летището трябва да бъде нападнато в три поредни дни в началото на игрите, за да се постигне максимален резултат.

Внезапно инструктажът беше прекъснат от пронизителния вой на най-младата мечка. Болезнените й писъци се понесоха нагоре по хълма, докато Пън Ю атакуваше корема й с тъпия нож.

76.

Канбера

Посещението на президента на Съединените щати беше отразено възможно най-широко в националните медии. Въпреки че протестите срещу участието на Австралия в катастрофата, в каквато се бе превърнала инвазията в Ирак, бяха сред най-големите в историята на страната, възмутените граждани бяха държани настрана от упорития президент Харисън и инатливия министър-председател, които в момента провеждаха последен обмен на мнения преди края на визитата.

Ахмад Рахман видя патрула, който навлезе в боровата гора петстотин метра по-надолу от неговото скривалище над лозето, и замръзна. Следеше войниците с бинокъла си, докато изчезнаха от погледа му. Когато се обърна към другите двама членове на клетката, направи знак с палец надолу — сигнал за врагове. Командосите се изкачваха по хълма към мястото, където бяха членовете на клетката.

Клетката на «Ал Кайда» беше на позиция от три дни и когато първите лъчи на слънцето огряха евкалиптовите дървета по източните хълмове, Ахмад Рахман провери камуфлажа около скривалището и грижливо смени всички увехнали евкалиптови клонки. Пукнатината в скалите над лозето не беше дълбока, но достатъчна да побере тях тримата заедно с ракетите «Стингър», донесени преди Ахмад да прецени, че районът ще бъде претърсен, за да се осигури безопасността на президента Харисън.

При по-раншните си разузнавателни походи Ахмад осъзна, че проблемът, пред който бяха изправени войниците, заели се да защитават президента, беше всъщност географски. Като се изключи новото строителство около летището на Канбера и удължаването и укрепването на писта 35, този район на летището не се бе променил много от април 1940 година, когато от тогавашната малка военновъздушна база излитаха и кацаха самолети DC-3. По откритите полета все още пасяха коне и добитък, а цялото летище беше заобиколено от гъсто залесени хълмове и планини. За да се претърси щателно толкова голям район, щяха да са нужни много повече войници от отделените за кратката двадесет и четири часова визита. Ахмад беше взел предвид и това. Предишния ден един патрул беше минал на сто метра от скривалището им, но не стигна до тях. А сега се появи още един.

Рахман огледа района зад летището. На около километър в северна посока една патрулка беше спряла движението по Маджура Лейн, голяма артерия за летището, която го заобикаляше и свързваше предградието на Канбера с магистралата за Сидни. От южната страна беше затворена друга магистрала и колите стояха на опашка, дълга няколко километра. По-близо до града, по маршрута, който президентът щеше да използва, за да стигне до летището, бяха разположени десетки полицейски коли. Вероятно президентът вече е тръгнал, помисли си Рахман и се премести при двамата млади мъже, за да провери за последен път ракетите. После отново насочи бинокъла към боровата гора под него. Патрулът беше по-близо и все още вървеше нагоре по планинския склон към тях. Рахман фокусира бинокъла отново към района точно пред контролната кула на КАВС — Кралските австралийски военновъздушни сили. Районът от другата страна на пистата край цивилните терминали беше под строга полицейска охрана. Като допълнение към полицейското присъствие, бяха разположили екипи снайперисти, а на ключови позиции в района на летището и в близките хангари — щурмови екипи на специалните части. Водачи с кучета патрулираха специалния периметър, очертан около самолета на президента и цистерните за презареждане.

Ахмад завъртя бинокъла от цивилното летище към дългия път, който водеше към военновъздушната база. Полицаи на мотоциклети с проблясващи сигнални лампи ескортираха голяма бяла лимузина, на чийто преден капак се вееше австралийското знаме. Премиерът и неговата жена, помисли си Ахмад, докато фокусираше бинокъла още по` на юг. Няколко полицейски мотоциклета водеха кортежа, който вече беше стигнал до изхода от главната магистрала. Черните събърбани бяха следвани от два бронирани кадилака. Ахмад знаеше, че те са част от «обезопасения пакет», предназначен да се откъсне от десетте коли и останалата част от кортежа зад тях, ако бъдат нападнати. Единият беше примамка, но и двата имаха системи за поддържане налягането в гумите, херметизиращи системи за защита срещу химична или биологична атака и повече от дванадесет сантиметра броня за защита на президента от противотанкови гранати.

Ахмад отново погледна към боровата гора. Войниците се приближаваха.

— Вече са тръгнали — обяви главният стюард на президента Харисън. — Президентът и първата дама ще пристигнат след няколко минути.

— Слава богу — измърмори един от журналистите, придружаващи президента. Разговорите му с австралийския министър-председател за опустошението на Сидни и подкрепата на Австралия за Америка в Ирак бяха продължили много по-дълго от предвиденото.

Журналистите и другите служители чакаха вече цял час на определените за тях места в задната част на «Еър Форс 1».

— Канбера, наземен контрол, тук «Еър Форс 1», искам разрешение за пуск на двигателите.

— «Еър Форс 1», имате разрешение.

Главният пилот на президента, полковникът от авиацията Майк Мънро, се протегна към безбройните ключове на контролния панел над главата му.

— Стартирай номер четири.

— Клапаните отворени — отговори помощник-капитанът.

— Затвори, завъртане, налягане на маслото. — Инженерът видя, че индикаторът за налягането на маслото изгасна. Това беше процедура, която екипажът можеше да изпълни и насън.

— Номер четири стабилизиран, стартирай номер едно — заповяда полковник Мънро, доволен, че поредицата индикатори за деснобордовия двигател от външната страна сочат, че той работи нормално.

— Гвардия, за почест! — Почетната гвардия от сто войници отдаде отсечено чест.

На хълма зад Кралската военна академия оръдията на церемониалната артилерия забоботиха над столицата. Генерал-губернаторът, министър-председателят и техните съпруги стояха на пистата, когато президентският самолет започна да рулира.

— Контролна кула, Канбера, «Еър Форс 1», готов.

— «Еър Форс 1», имате разрешение за незабавно излитане от писта 35, свържете се с въздушен контрол, когато сте във въздуха. Беше удоволствие да ни гостувате. Приятен и безопасен полет.

— «Еър Форс 1», благодаря, приятен ден.

Майк Мънро закара президентския самолет до централната бяла линия на пистата, натисна спирачките и отвори дроселите наполовина, позволявайки на двигателите да наберат обороти. Удовлетворен, той освободи спирачките и бавно бутна и четирите дросела напред.

— Осемдесет възела — обяви помощник-капитанът. — V едно⁴⁴.

«Еър Форс 1», алфата сред самолетите на този свят и символът на престижа и могъществото на Съединените щати на Америка, бе преминал точката, когато полетът можеше да бъде прекъснат.

— V две… — отчете по завъртялата се скала помощникът. Алфата се беше завъртяла за първи път.

Ахмад Рахман погледна нервно надясно. Сега войниците бяха само на стотина метра от позицията им. Един-двама от тях в нарушение на заповедта се обърнаха да гледат как излита президентският самолет.

— Не стреляйте, докато не ви кажа — каза Ахмад толкова високо, колкото посмя.

Бяха се упражнявали много пъти за този миг, но той почувства как сърцето му блъска, докато наблюдаваше приближаването на «Еър Форс 1». Това беше моментът на най-голяма уязвимост за всеки самолет. Голямата машина се движеше толкова бавно, та човек можеше да си помисли, че ще падне. Ахмад трябваше да потисне желанието си да стреля веднага.

Той изчака, докато самолетът мина тромаво покрай тях.

— Аллах акбар! Едно, две, три, огън! — отброи той.

Трите модерни ракети с топлинно насочване излетяха от пусковите тръби и миг по-късно двигателите им заработиха.

Високият звук в слушалките на «Еър Форс 1» изпрати студени тръпки по гърбовете на пилотите, защото сензорът за ракетна атака започна да примигва на таблото. За разлика от обикновените боинги 747 президентският беше оборудван с най-съвременна защита от ракети, а екипажът бе обучен точно за подобен случай. Полковникът от военновъздушните сили Майк Мънро реагира на мига и бутна ключето, за да задейства лъч от модулирана инфрачервена енергия, предназначен да поеме наближаващата ракета и да я обезвреди.

— Топлинни примамки! — нареди той спокойно.

— Пуснати.

— Метални ленти.

— Пуснати.

Сложната система за противовъздушна защита на «Еър Форс 1» може би щеше да е достатъчна, ако самолетът не летеше толкова ниско и ако ракетите не бяха три, а една или най-много две. Едната от тях беше объркана от инфрачервената защита на самолета, а втората — от внезапната поява на топлинните примамки. И двете пропуснаха целта и избухнаха на около километър над военен полигон, разположен на север от летището. Първата ракета обаче стигна до вътрешния двигател на левия борд на самолета и го взриви в ослепително кълбо пламъци.

Майк Мънро отчаяно се опитваше да възстанови контрола над улучения самолет, но с почти напълно отнесено ляво крило тежкият боинг 747 се килна назад и се понесе спираловидно надолу.

Зареденият с гориво «Еър Форс 1» се стовари на земята под ъгъл от четиридесет и пет градуса и избухна в опустошителни пламъци.

Лицата на участвалите в церемонията по изпращането станаха пепеляви. Дебел стълб дим се издигаше от северната част на летището, пожарните летяха към подходите за района. Огнеборците бързаха с мрачни лица, защото знаеха какво ще намерят. Милиарди хора щяха да гледат по телевизията безкрайното повторение на кадрите с дебелия стълб дим, издигащ се над евкалиптовите дървета.

77.

Овалният кабинет, Белият дом,

Вашингтон, окръг Колумбия

Ден след като кадрите, шокирали Америка, бяха показани по цял свят, ги последва съвсем различна картина, която накара арабските и мюсюлманските общности да потръпнат. Както вицепрезидентът Линдън Джонсън след убийството на президента Кенеди, така и вицепрезидентът Болтън повтаряше думите на президентската клетва след председателя на Върховния съд:

— Аз, Уилям Чарлс Болтън, се кълна тържествено… че честно ще изпълнявам задълженията на президент на Съединените американски щати… И с всички сили ще спазвам, предпазвам и защитавам конституцията на Съединените щати… да ми помага Бог.

— Успех — пожела председателят на Върховния съд.

За разлика от нормалното встъпване в длъжност, което ставаше на стъпалата на Капитолия, сега нямаше оркестър, а ръкоплясканията на малката група присъстващи в Овалния кабинет бяха вяли. Веднага щом те се разпръснаха, новият президент се настани на стола зад писалището.

— Сега ще покажем на мюсюлманите и жълтите кой е шефът — измърмори той, недоволен, че причината да получи поста бе смъртта на президента. Не, той не скърбеше за бившия си началник. Винаги беше смятал, че президентът Харисън е слаб и нерешителен. Просто предпочиташе сам да беше спечелил изборите. — Нека видим дали тия педали от Капитолия ще критикуват войната в Ирак — каза си той.

— Искам информация докъде сме стигнали с назначаването на вицепрезидент — нареди президентът, след като повика в Овалния кабинет правния съветник на Белия дом и Дан Еспозито.

Първата задача на Болтън беше за поста на вицепрезидент да бъде избран подходящ човек. Някой, който нямаше да го засенчва като стил и способности, а ще го подкрепи да се възползва от наново избухналото възмущение заради свалянето на «Еър Форс 1». Вторият му приоритет беше веднага да започне кампания за спечелването на номинацията на Републиканската партия за кандидат-президент. Разбира се, местата на двата приоритета можеха да се разменят. Знаеше, че Халиуел е амбициозен и иска да се кандидатира, така че бързо трябваше да осуети тази заплаха. Болтън смяташе изцяло да се възползва от това, че вече е заел поста. Същевременно съзнаваше, че това не означава непременно да го изберат, както установи и Форд през 1976 година, когато Картър го победи.

— Господин президент, Двадесет и петата поправка ви позволява да назначите когото пожелаете.

Болтън кимна. Обмисляше дали да не назначи Халиуел. Не защото го искаше на този пост, а защото очакваше той да попречи на президентските му амбиции. Ако станеше вицепрезидент, Халиуел нямаше да посмее предизвика действащия президент.

— Разбира се, независимо от това кого номинирате, той ще трябва да бъде одобрен от Сената и Конгреса — продължи правният съветник. — Господин президент, ще ми позволите ли да изкажа мнението си? В тези неспокойни времена ще бъде разумно да изберете човек, който няма да бъде подложен на прекалено силен обстрел от Капитолия. — Думите му прозвучаха, сякаш беше прочел мислите на своя началник.

Болтън изръмжа. Може би Халиуел не бе чак толкова мъдър избор. Като собственик на компания в негово лице демократите щяха да получат подарък, особено ако вземе да изскочи и собственият му портфейл с акции. Във всеки случай китайците нямаше да изчезнат скоро и като президент той щеше да има много по-голяма възможност да направи нещо повече от своя предшественик. Може би Халиуел щеше да е много по-полезен там, където си беше и сега. На първо време Болтън щеше да остави поста свободен. В края на краищата, след падането на Никсън са били нужни повече от пет месеца, за да одобрят Рокфелер.

— Това е всичко — каза той и освободи своя юридически съветник. — Еспозито, имам намерение да се кандидатирам за номинацията на републиканците — заяви с равен глас, след като правистът си тръгна. — И имам намерение да спечеля. Ако цениш работата си тук, гледай да се получи.

— Господин президент, вече имам план. С удоволствие ще ви запозная с него след погребението на президента Харисън и другите ви важни задачи.

След ненавременната смърт на президента Харисън Еспозито не се съмняваше, че положението му е доста несигурно. Смяташе да се преструва, че подкрепя титуляря, но много скоро щеше да предложи помощта си на Халиуел.

78.

Ситуационната зала, Белият дом,

Вашингтон, окръг Колумбия

Том Макнамара, заместник-директорът на ЦРУ по операциите, и Къртис О'Конър имаха замислен вид, докато се приготвяха да гледат излъченото от «Ал Джазира» трето и последно предупреждение на д-р Халид Кадир. Те не бяха единствените. Ал Фалид се беше върнал в Съединените щати, влизайки в страната с американския си паспорт, без да бъде разкрит от системата.

Президентът Болтън свика военния кабинет, но сега хората в Ситуационната зала под Овалния кабинет бяха по-малко. Болтън нямаше да търпи дискусиите, които се разгаряха по времето на президента Харисън. Още от началото беше заявил, че в съвета ще участва само един представител на разузнаването — новоназначеният директор на Националното разузнаване. Болтън имаше много ясна визия накъде върви и нямаше никакво намерение разни анализи на разузнавателни данни от ЦРУ и особено агенти като онзи Къртис О'Конър да му мътят водата. Дан Еспозито побесня, когато го изключиха и му наредиха да се съсредоточи върху преизбирането на президента.

— Алфа се завъртя за първи път, скоро ще се завърти отново и основното число 137 ще развърже своята ярост — започна Кадир. Както обикновено, държането му беше спокойно и умерено. — Както свидетелства великият пророк, мир нему, загубата на всеки живот е злочестина, но още по-голяма е тя, когато решението е във вашите ръце. Ние не искаме да променяме вашето общество, но вие смятате, че имате право да промените нашето. Вашите водачи говорят за налагането на демокрация при нас. Ала във вашите демокрации вие разрешавате прословути затвори като «Абу Гариб» и «Гуантанамо», където гният хора без всякаква надежда за справедлив процес. Някои са там от пет години. Положението на мюсюлманите в Китай е подобно и там мъченията са всекидневие. Започваме да се чудим дали свободата и човешките права са привилегии, достъпни за всички, или само за хората, които са съгласни с вашите правителства и техния империалистически светоглед. — Кадир направи пауза, за да остави думите му да окажат своето въздействие. — Нашите искания са прости и справедливи. Първо, искаме да видим края на страданията на палестинския народ и създаването на жизнеспособна и благоденстваща палестинска държава, която да живее в мир със своите съседи. Второ, искаме да изтеглите своите войски от нашите свещени земи. Нямате право да използвате военна сила, за да осигурите петрол за вашите лакоми джипове. Трето, искаме да оттеглите подкрепата си за корумпираните режими като тези в Саудитска Арабия и Египет, където хората са преследвани. Четвърто, Западът да престане да си затваря очите за непрекъснатите убийства на невинни мюсюлмани и на други обикновени граждани от правителството в Пекин. Китайците гледат на олимпийските игри като на пропуск за цивилизованото общество. Ако вие на Запад продължавате да подкрепяте тази проява, без да изисквате свободата на словото и на религията, която толкова усърдно желаете да наложите на Близкия изток, ще платите ужасяваща цена. И накрая, искаме да постигнем споразумение, че вие ще престанете да се бъркате в работите на исляма, както и ние не искаме да се бъркаме в работите на християнството. Имате избор. Можете да седнете и да преговаряте за мира, който всички ние желаем, или ще ни срещнете отново, когато алфа се завърти за втори и последен път. Това е последното предупреждение за вас.

Никой не проговори. Членовете на кабинета много искаха да чуят гледната точка на новия президент, но малцина бяха подготвени за онова, което последва.

— Тия малки копелдаци ще съжаляват за нахалството си — изрече президентът Болтън. После се обърна към председателя на началник-щабовете. — Искам доклад колко скоро можем да удвоим въоръжените сили — нареди той.

Председателят на Съвета на началник-щабовете положи усилия да скрие тревогата си.

— Господин президент, това ще наложи връщането на военната повинност.

— По дяволите, генерале, зная това! — изсъска президентът Болтън и стовари юмрук на масата. — Нека изясним нещо — продължи той, а студените му очи се впиваха последователно във всеки член на кабинета. — Това е война и този кабинет ще бъде много по-различен от последния. Край на дебатите. Никакви бариери и ограничения, стига отрицателни анализи. До края на тази година има още само няколко седмици, но когато в началото на следващата направя обръщението си за състоянието на нацията, искам да очертая поставянето на целия народ на бойна нога — изпръхтя президентът, уверен, че ще успее там, където предходникът му се беше провалил. — Страната ни е изправена пред две заплахи и ако не се оправим с тях и не ги смажем, те ще разрушат нашата цивилизация, такава, каквато я познаваме. Първата е ислямът. Ислямисти вече се кандидатират за конгреса и парламентите на други страни, като Австралия например. Ако тия малки копелета успеят да се наложат, ще набутат всички ни в някоя шибана джамия, за да се молим на всеки час, а жените ни ще се препъват наоколо, увити в чаршафи. Няма да стоя и да гледам как се случва това. Няма да оставим проблема на няколко хиляди души в армията, цялата нация ще бъде вдигната да се бори срещу исляма, а това означава да подхванем Сирия и Иран — добави той и отново се обърна към председателя на Съвета на началник-щабовете. — Искам вашето мнение за нападението срещу тези две държави. Ако президентът на Иран си мисли, че може да разработи ядрено оръжие, за да изтрие Израел от картата, ще преживее малка изненада. Плановете трябва да включват и възможностите за нахлуване на сухопътни части. Междувременно в Персийския залив трябва да бъде разположена още една бойна група на атомен самолетоносач.

Болтън държеше да бъде сигурен, че предизвикателното му военно послание ще бъде разбрано напълно.

79.

Лондон

Изправен пред непреклонността на Запада и мълчанието на Китай по темата за човешките права, Кадир неохотно заповяда на Ал Фалид да осъществи плановете за второто завъртане на алфа в рамките на седем дни.

Подобно на лондонските атентатори, които на 7 юли се срещнаха на метро спирка «Лутън», преди да вземат влакчето за Кингс Крос и после да се разделят, за да взривят бомбите в раниците на гърба си, и клетката на Кадир в Лондон също се състоеше от местни. Всичките й членове бяха второ поколение британци, завършили едни от най-добрите университети в страната. Имаше дори един възпитаник на Оксфорд и носител на Синята награда за най-добър играч по крикет. Единственото общо между тях беше вярата. Всички бяха мюсюлмани, разгневени заради отношението към тях в собствената им страна и лъжите на британското правителство за нахлуването в Ирак.

Първите думи в сайта на «Лондонска вода» бяха любезно предоставени за четене на всички клиенти: «Главният воден кръг на Лондон е една от най-добре пазените тайни». Тази ирония не беше убягнала на хората на Кадир, готови да умрат за своя духовен лидер в новия джихад, който заливаше Европа. Картата на «Лондонска вода» показваше в подробности 83-километровия тунел, изкопан под Лондон. Там се посочваха местонахожденията на модерните пречиствателни станции в Ашфорд Комън, Уолтън и Хемптън и на всички центробежни помпи в Холанд Парк, Батърси и Брикстън. «Лондонска вода» осигуряваше и безплатен диск, който хората на Кадир бяха гледали безброй пъти. Те имаха свой човек, който работеше в модерната пречиствателна станция в Хемптън. И бяха готови да нанесат удара.

Махмуд ал Масри, водачът на клетката, и нейните членове бяха обзети от възторг. Бяха гледали видеозаписа на д-р Кадир и сърцата им се изпълниха с възхита към човека, който можеше да опустоши град като Сидни и да свали най-известния самолет в света. Могъществото на исляма беше във възход и времето беше подбрано много точно. След седмица Лондон щеше да бъде домакин на рок фестивал, организиран под формата на събрание за мир, което беше наречено «Скали на мира»⁴⁵. Някои от най-известните групи се бяха съгласили да участват и площад «Трафалгар» щеше да бъде претъпкан. Преди да се издигнат преградите и да се поставят детекторите за оръжия, в четирите прочути фонтана щяха да бъдат разтворени хиляда топчета от светещия в синьо цезиев хлорид. Цветомузиката от сцената щеше да се смеси с неговите смъртоносни лъчи.

Освен това Махмуд планираше да пуснат още две хиляди топчета в две от пречиствателните станции, а последните четири хиляди да взривят в три раници. Най-малката щеше избухне колкото е възможно по-близо до китайското посолство на Портланд Плейс. Махмуд беше проучил подробно района. Посолството се намираше в центъра на Лондон, близо до Риджънтс Парк, Броудкастинг Хаус, главната квартира на Би Би Си, и до една от най-известните черкви на неверниците — «Ол Соулс» на любимия архитект на крал Джордж V Джон Неш. Мястото беше съвършено избрано.

Махмуд предвиждаше втората раница да бъде взривена в един от известните паркове на Лондон. Окончателното решение в кой точно зависеше главно от вятъра, но поради размерите и централното му местоположение Махмуд клонеше към Хайд Парк.

Последната раница щеше да бъде взривена върху покрива на сграда в Лондонското сити. Осемте ръждясали глави за лъчева терапия все още лежаха под леглото в стаята за гости в наетия от водача апартамент в Лийдс. Всеки член на групата знаеше, че ще умре, щом главите бъдат разглобени, но те с нетърпение чакаха следващия живот, когато щяха да се присъединят към своя велик пророк. Живот, в който нямаше да ги преследват в собствената им страна. Живот, в който нямаше да са принудени да гледат по новините как Западът избива братята и сестрите им в Ирак и Ливан.

Членовете на групата едновременно разгънаха молитвените си килимчета в дневната на своя водач и се обърнаха към Мека.

— Аллах акбар! Бог е велик! — подхвана той и останалите подеха молитвите.

В другия край на света другите две клетки на Кадир приключваха подготовката за останалите нападения. Първата действаше в един от най-големите градове в Съединените щати, а втората — в страна, която беше сред най-верните съюзници на САЩ.

80.

Овалният кабинет, Белият дом,

Вашингтон, окръг Колумбия

— Вторият проблем е Китай — продължи Болтън, вторачен в държавния секретар. Подобно на всички останали в помещението, последният усещаше, че му остава малко време на поста, и затова си държеше езика зад зъбите. — Искам веднага да се подготви анализ на заплахите и в него да се включи и вероятното им влияние в космоса. Космосът е жизненоважен за защитата на Съединените щати и за да няма недоразумения, докато аз съм в Белия дом, ние ще го контролираме. Всяка заплаха срещу нашите сателити първо ще бъде отстранявана, а после ще задаваме въпроси. — Болтън огледа залата, готов да се изправи срещу всеки, който посмее да не се съгласи с него.

Китай вече бе дал предупредителен изстрел срещу космическата програма на САЩ, когато изстреля четиридесеттонната балистична ракета КТ-2 и унищожи един от своите сателити на осемстотин и шестдесет километра височина над Сичанг, големия космодрум в крайната южна част на страната. Остаряващият метеорологичен сателит Фън Юн беше с изтекъл срок на годност, но не беше там работата. Китай проучваше много внимателно уязвимостта на американските спътници. Големите сателити на САЩ се използваха за безброй секретни задачи и бяха жизненоважни за навигацията с джипиес при насочването на «умните» бомби, както и за всякакво проследяване, наредено от президента и неговите военни.

— Един от моите предшественици имаше мъдростта да подпише заповед, с която забрани на нашите врагове да използват космоса — изръмжа президентът Болтън. — Ние ще продължим да защитаваме правото си да не позволяваме достъп до космоса на всяка страна, която има, макар и малко враждебно отношение към нас, а това включва и китайците.

Тъй като не искаше да рискува разговорът му с Ричард Халиуел да стане обществено достояние, президентът реши да се срещне с него по-късно тази вечер в още свободната вицепрезидентска резиденция на Обсерватори Съркъл №9. Строго охраняваната господарска къща от деветнадесети век до Флотската обсерватория във Вашингтон се извисяваше над Масачузетс авеню.

— Господин президент, моите поздравления — каза очевидно неискрено Ричард Халиуел, когато двамата мъже се настаниха в креслата си в уютната библиотека на първия етаж. — Ще ми се да се бяхме срещнали при по-весели обстоятелства.

Президентът Болтън отпи глътка, преди да отговори.

— Ричард, смяташ ли да се кандидатираш? — попита той направо.

Халиуел се усмихна иронично.

— Още не съм решил, господин президент — излъга той, — но бъдете уверен, че първи ще научите.

— Само ще си загубиш времето — предупреди го Болтън, — така че си помисли добре. Нещо по-важно. Докъде стигнахме с изследванията на комбинирания вирус от ебола и шарка?

— Скоро пак ще се срещна с Долински, но включването му на наша страна беше майсторски ход — изпадна във възторг Халиуел, като за момент забрави предстоящата битка с Болтън за номинацията на републиканците за Белия дом. — Той е уверен, че е преодолял последното от техническите затруднения с тъй наречените режещи ензими, и е създал няколко различни съчетания на ДНК и РНК. Работата му по ваксината е дори още по-резултатна. Вече са ваксинирани няколко маймуни и скоро ще ви съобщя резултатите. Ако ваксината се окаже успешна, можем много бързо да започнем масово производство. Ще я предоставим на нашите посолства из цял свят, но си мисля, че трябва да се погрижим олимпийците и официалните лица от нашата делегация за игрите да бъдат ваксинирани много преди да заминат. Все още не съм измислил сигурен начин как да пренеса шишенцата в Пекин, но смятам, че най-безопасно ще бъде с дипломатическата поща.

— Това няма да е проблем — увери го Болтън. — Кога смяташ, че ще си готов?

— Не по-късно от двадесетина дни преди игрите. Срещнах се с моя плановик в Пекин, когато бях там последния път, и той ме увери, че из града могат да бъдат разпространени всякакви вещества. Но това си има определена цена — добави Халиуел многозначително.

Главатарят на Санхъхуей, общността на триадите, не му излезе евтино, но доставянето на шишенцата на нужните места беше по-важно.

81.

Градовете мишени

Предградието беше едно от най-богатите и най-старите в града. Големите колониални домове се извисяваха над криволичещата река, кацнали върху склоновете на доста висок хълм. Щом се спусна нощта, хората на Кадир влязоха в тиха странична уличка и спряха до стар подземен пожарен кран, свързан с главния водопровод за питейна вода. Униформите им бяха скроени така, че да приличат на местната пожарна команда. Специално приспособеният уличен пожарен кран, купен от фирма за противопожарно оборудване в интернет, и 64-милиметровата гайка щяха да паснат отлично, но заради пълната липса на поддръжка от страна на градския съвет старото съоръжение беше в ужасно състояние. Все пак по средата на платното все още се виждаше задължителната синя отметка, иначе хората на Кадир никога нямаше да го намерят. Ръководителят на групата Мухамад използва права лопата, за да махне прораслата трева от горната част на ръждясалия метален капак, на който бяха изписани буквите ПХ. Той го вдигна и отвътре изскочи жаба. Мухамад се наведе, за да почисти боклуците от задръстената шахта.

— Чудя се какво ли правят, когато има истински пожар — обърна се той към Абдула, един от членовете на клетката, вкара пожарния кран в шахтата и го нахлузи на двата щифта, които стърчаха от дъното.

— Чудесно е, че налягането тук е слабо, точно както предсказа — каза Абдула. Шпинделът на наземния пожарен кран натисна надолу вдлъбнатия клапан в основата на съоръжението и водата потече нагоре в специално прикрепения манометър. — Само 200 килопаскала. Компресорът лесно ще го преодолее — добави той, докато свързваше другия край на пожарния кран със съда, в който държаха цезиевия хлорид. — Аллах акбар! Бог е велик! — промърмори Абдула яростно, пусна изработения по поръчка компресор и отвори клапана. Сто литра разтворен цезиев хлорид бяха впръскани в градския водопровод за питейна вода.

Абдула се наведе и повърна в канавката. Смъртоносното гама-облъчване, което получи, докато разтваряше сините топчета, вече оказваше унищожително си въздействие, но двамата с Мухамад знаеха, че радиацията няма да ги убие, преди да успеят да изпълнят последната си мисия. Утре, ако Аллах пожелае, те все още ще са способни да взривят раниците със синия прах в центъра на града.

Мухамад щеше да вземе асансьора до деветия етаж на Адълейд стрийт №79 и да предизвика експлозия във фоайето за посетители на китайското консулство. Абдула и третият член на клетката щяха да се качат на покрива на сградата, която се извисява над Пламъка на възпоминанието в централната делова част на града, посветен на всички, които се бяха сражавали за своята родина. Двамата мъже знаеха, че ветровете ще поемат фината смъртоносна пудра и ще я разпръснат на хиляди метри. Градът щеше да се превърне в гробище.

На около дванадесет хиляди километра от тях един от най-важните участници в джихада сред хората на Ал Фалид беше на смяна в пречиствателната станция на Комисията за комунални услуги на Сан Франциско в Милбрей. Две години по-рано членът на спящата клетка от мюсюлманската общност в района на залива на Сан Франциско бе постъпил на работа там. През април 2006 година той докладва на главатаря на групата, че комисията е монтирала резервоар с малки сладководни риби. Няколко десетки бързи компютри следяха тяхното дишане. Рибите разтягаха хриле, за да изхвърлят пясъка и други частици от своите дихателни пътища, точно както хората кашляха, за да изхвърлят течност или храна, попаднали в «кривото гърло». Тази система имаше за цел да следи как кашлят рибите. Ако някоя от тях бе раздразнена от чужди тела или токсини във водата, чрез пейджъри и имейли компютрите вдигнаха по тревога дежурните и ръководството. Но това не притесняваше водача на клетката в Сан Франциско. Когато рибите вдигнеха тревога, вече щеше да е твърде късно.

Билетите за концерта «Скалите на мира» се разпродадоха до последния. Докато от сцената под колоната на Нелсън рок звездите забавляваха петнадесетте хиляди души в продължение на близо четири часа, разтвореният цезиев хлорид се плискаше във водата на прочутите фонтани. Силният вятър разнасяше фините водни пръски из въздуха, но въодушевената тълпа нямаше ни най-малка представа каква смъртоносна влага пада върху тях. Цветомузиката запращаше във всички посоки червени, зелени и жълти лъчи, групите подлудяваха своите фенове. Водата и пръските от фонтаните грееха в красиво тъмносиньо.

Председателят на Комисията за комунални услуги на Сан Франциско Ханк Аркъл точно се наслаждаваше на голфа, когато неговият пейджър го предупреди, че с една от рибите нещо не е наред. Пасивните електроди в резервоара, усилени десет хиляди пъти, бяха доловили необичайното дишане на един от «рибите полицаи». Заместник-председателят и трима други членове на комисията също бяха предупредени, но никой от тях не се разтревожи кой знае колко. Системата беше настроена така, че ако рибата не диша както трябва, пробите и тестването на водата за химически замърсявания се извършваха автоматично. Когато анализът показа наличност на цезиев хлорид и гама-радиация във водата, вече всички риби бяха мъртви.

Избелялата раница на Махмуд ал Масри подхождаше на джинсите и бялата му тениска. Никой не му обърна ни най-малко внимание, когато в началото на поредната работна седмица той излезе от станцията на метрото на Хайд Парк Корнър. На сутринта след големия неделен концерт метрото беше пълно с ранобудни работници и служители. Небето над Лондон бе необичайно ясно и синьо, когато Махмуд мина през Куин Елизабет Гейт и влезе в парка. Той заобиколи лятната естрада и тръгна към Наблюдателницата, някогашния полицейски пост. Последните секунди от земния му живот изтичаха и той зашепна безмълвна молитва, с която благодари на Аллах за успеха на операцията и за това, че слабият вятър духа от запад. Докато вдигаше юмрук във въздуха, се обърна от Серпентината в посока към Мека и завика:

— Аллах акбар! Бог е велик! Аллах акбар! Бог е велик! — Експлозията изпрати взривната вълна навътре в парка, а вятърът поде облака смъртоносен цезиев хлорид и го понесе към оживения град.

Десет минути по-рано Абу Заят, другарят на Махмуд, излезе от станция «Блакфрайър» и тръгна към покрива на сградата, в която работеше като консултант по продажбите. Тя бе разположена недалеч от катедралата «Сейнт Пол» и се извисяваше над ситито на големия град. За последен път Заят огледа града, в който беше живял през целия си живот, обърна се към Мека, вдигна юмрук и изрева:

— Аллах акбар! Бог е велик!

Втори взрив разтърси града. Облак съвсем фин радиоактивен прах се понесе над Треднидъл стрийт, Централната банка и Стоковата борса. Съвсем наблизо третата експлозия разруши фасадата на китайското посолство на Портланд Плейс. С изключение на смъртта на атентатора самоубиец и няколкото леко ранени от служителите на рецепцията, изглежда, нямаше големи поражения.

Малко по-рано на повече от шестнадесет хиляди километра започваше вечерното задръстване. Точно преди края на работното време, насърчен от новините за избухването на някакво заболяване в богатото предградие Хамилтън на Бризбейн, Мухамад взе асансьора до деветия етаж на Адълейд стрийт №79 и взриви смъртоносната си бомба. Секунди по-късно Абдула и другият член на клетката успяха да се промъкнат на покрива на хотела, извисяващ се над централната гара на Бризбейн. Докато улиците на града се изпълваха с вой на сирени, Абдула спря, за да повърне отново, а после двамата мъже застанаха на края на покрива. Вторачиха се надолу към часовниковата кула на гарата и колонадата от пясъчник около пламъка на възпоминанието. После се обърнаха на северозапад, за да бъдат с лица към Мека, едновременно вдигнаха юмруци и завикаха:

— Аллах акбар! Аллах акбар! Бог е велик! Бог е велик! — И както много пъти се бяха упражнявали, натиснаха едновременно бутоните на взривателите.

Моника Спалдинг, привлекателната водеща на Си Ен Ен, се извърна към камерата с примигваща червена лампичка. Все още не знаеше за взривовете в Бризбейн, но прекъсна материала за бомбите в Лондон, за да отрази една разрастваща се катастрофа по-близо до дома.

— Според току-що пристигналата информация в Сан Франциско е имало още няколко експлозии. Сега ще се свържем с нашия репортер Уейн Диас, който е на кея Фишърман. Уейн, какво можеш да ни кажеш?

Репортерът на Си Ен Ен стоеше пред голямото дървено корабно гребно колело до кея Фишърман, пред което всяка година се снимат хиляди туристи. Зад него хората бягаха от магазините и ресторантите, някои ридаеха истерично.

— Преди няколко минути се разбра за три взрива и както може да видите зад мен, след като научиха за Лондон, паниката завладя хората.

Камерата се завъртя към централната част на деловия район, чиито улици бяха задръстени от хилядите опитващи се да напуснат града.

— Две от експлозиите избухнаха върху покривите на сгради недалеч от мястото, където съм застанал, а третата — пред китайското посолство, край което човек от охраната се опитал да спре млад мъж с вид на арабин. Това е станало близо до Лагуна стрийт, където съм аз. Има опасения, че става дума за добре координираното предупреждение в световен мащаб, обещано от терориста д-р Халид Кадир. Това е от мен, Моника. — Кадрите, показващи хаоса в Сан Франциско, избледняха, когато Си Ен Ен отново включи лондонско си студио.

Първоначално лондонските власти съобщиха, че единствените жертви на бомбите в градския Хайд Парк и деловия район на града са самите атентатори. Изказаха се предположения, че бомбите са избухнали преждевременно, преди атентаторите да успеят да влязат в някоя от чайните в парка или в претъпкана със служители сграда. В големия град всичко продължи както преди. Туристите почувстваха леко неудобство от затварянето на парка, но властите побързаха да го отворят пак, опитвайки се бързо да възстановят нормалния живот, така че гостите на града да не са недоволни. Атентаторите бяха взривили бомбите си в интервал от десет секунди, като първата експлодира в 7:50 сутринта.

По същото време, когато Хайд Парк беше отворен наново, д-р Пол Темпълтън, директорът на Портър Даун, военния изследователски институт, звънна на министър-председателя с лошата новина. Това не са били обикновени бомби. На оживените Оксфорд стрийт и Парк Лейн в Мейфеър, на Шафтсбъри авеню в Сохо и далеч на изток, на метростанцията на Фенчърч стрийт и чак при Лондонската кула, бяха открити облаци радиация.

Водещите на Си Ен Ен Моника Спалдинг и Ефрам Брукс бяха свикнали да отразяват катастрофи из цял свят, а това приличаше на обикновена терористична атака, при това провалена. Тогава включиха кореспондента на телевизията в Лондон Майкъл Дъфи.

— Майкъл, какво можеш да ни кажеш? — попита Моника.

На екрана водещите на предаването бяха сменени от висок мъж във вълнено палто и черен шал, застанал в Хайд Парк. Зад гърба му се виждаше двойна редица лондонски чинари с голи клони.

— Моника, това нападение все още предизвиква учудване у властите. Като изключим самите терористи и неколцина леко ранени в китайското посолство, няма данни за други пострадали. Но както можете да чуете, вият много сирени, а полицейското присъствие в града се увеличава.

— Заради страх от нови атаки?

— Може би, но още не сме получили никаква информация какво става.

— Значи бомбите са избухнали преждевременно?

— Това е първото предположение на властите, но тази теория започва да се подлага на съмнение от доста експерти, главно поради факта, че взривовете са били в интервал от секунди. Също така получихме все още непотвърдена информация, че голям брой хора са потърсили помощ при личните си лекари и в болниците с оплаквания от силно повръщане, гадене и диария. Изглежда, повечето са били на концерта «Скали на мира» на площад «Трафалгар» в неделя вечерта или живеят в района на Хемптън.

— Майкъл — намеси се Моника, — трябва да прекъснем, защото имаме връзка с кабинета на министър-председателя на Даунинг стрийт.

Картината от Хайд Парк се смени от пръскащи пред №10 фигури в защитни костюми, които бяха напълно безполезни срещу гама-радиацията. Тези изображения изчезнаха и се появи премиерът с каменно изражение. От двете му страни стояха вътрешният министър и кметът на Лондон.

— Докато не установим мащаба на случилото се, властите препоръчват евакуация на града. Вътрешното министерство ще координира евакуацията. Апелираме към всички граждани да запазят спокойствие. Мога да потвърдя, че на мястото на взривовете на бомбите беше открито радиоактивно вещество, цезиев хлорид, и сега се опитваме да определим степента на неговото разпространение. Съобщиха ми още, че цезиев хлорид е открит във фонтаните на площад «Трафалгар», както и в питейната вода около Хемптън. Уверени сме, че замърсената вода е ограничена в района на Хемптън и е малко вероятно да засегне и други райони. Вътрешният министър ще потвърди тази информация възможно най-бързо.

Апелът на премиера не беше послушан. Докато всички телевизии и радиостанции предаваха нещастието на живо, новината за «мръсните» бомби се разнесе из града със скоростта на светлината. Безшумен, невидим убиец се криеше във въздуха и лондончани, които иначе са стоици, се уплашиха. Ужасът беше съвсем явен. Хората се втурнаха по улиците, препълниха спирките на метрото и се блъскаха, за да се качат в автобусите. Минералната вода изчезна от рафтовете на супермаркетите, докато паниката постепенно обхващаше цялата страна. Акциите на Лондонската стокова борса рухнаха.

Моника Спалдинг беше видимо потресена, когато се обърна към своя колега.

— Ефрам, значи имаме непотвърдени сведения, че същото се е случило и в Австралия?

— Моника, това все повече започва да прилича на координирана атака срещу целия свят — отговори Ефрам, докато се обръщаше към камерата. — Сега ще се прехвърлим в Бризбейн, Австралия, където има информация за още експлозии. Кимбърли, какви са новините при теб?

Смуглото лице на Ефрам се смени с това на младата репортерка на Си Ен Ен, застанала до река Бризбейн.

— Точно така, Ефрам. Тук станаха общо три експлозии. Две на покрива на постройки в центъра на града, а третата — в китайското консулство на деветия етаж на сграда на Адълейд стрийт. — Лицето на репортерката изчезна и се появи картина на хора, които тичаха към спирката на метрото на Рома стрийт, а на заден план проблясваха синьо-червените светлини на безброй линейки, патрулки и пожарни коли. Следващ кадър показа тълпа, наредена на опашка пред най-голямата болница в града. Някои от хората плачеха, други повръщаха, трети бяха изпаднали в истерия. Картината се смени със сцени от парламента в Канбера и министър-председателя, който явно беше объркан.

— Евакуацията на Бризбейн е само предпазна мярка — заяви той в отговор на журналистически въпрос от препълнената зала за пресконференции.

— Знае ли се как са се добрали до водоснабдяването на града? — попита друг репортер.

— Мишел, точно сега не ми се иска да правя предположения. Важното е, че предприемаме незабавни мерки, за да осигурим безопасността на хората от Бризбейн. После, преди да правим заключения, ще разследваме щателно случилото се.

— Господин премиер, няма ли да признаете, че в резултат на войната в Ирак сега сме много по-застрашена мишена? Халид Кадир иска да преговаря. Не трябва ли поне да се срещнем с него? — провикна се друг от журналистите.

— Ние не преговаряме с терористи и сега не е моментът да се бяга от места като Ирак — ядосано отговори министър-председателят, затвори папката си и приключи с пресконференцията.

На екрана отново се появи репортерката на Си Ен Ен, застанала до река Бризбейн.

— След нападенията с радиоактивни бомби и отравянето на водоснабдяването в Лондон, Сан Франциско и Бризбейн, градове в държавите, които първи нахлуха в Ирак, може да се каже, че това е последното предупреждение на Халид Кадир. А атаките срещу трите китайски посолства и консулства са предупреждение и срещу страната, която се готви да домакинства първата си олимпиада. Ефрам?

— Благодаря, Кимбърли — отговори Ефрам и камерата се измести към Моника Спалдинг.

— Наш гост в студиото е професор Едуард Бартън, професор по ядрена медицина в университета «Джон Хопкинс». Професор Бартън, благодаря ви, че приехте поканата.

— Удоволствието е мое, Моника.

— Професоре, видяхме по-раншния репортаж от Сан Франциско за смъртта на рибките в пречиствателната станция на Милбрей. Колко голяма е опасността от радиация в подаваната за района около залива вода?

— Моника, това зависи от силата на радиацията. Изглежда, няма съмнение, че водоснабдяването на Сан Франциско е било замърсено с цезиев хлорид. Същото важи и за Лондон и Бризбейн. Знаем, че цезиевият хлорид е едно от най-лесно разтворимите във вода радиоактивни вещества в света. Ще е нужно значително количество от тази «пудра», за да подейства и извън района около самата пречиствателна станция.

— Професоре, някои от служителите в станцията постъпиха в болница и като се има предвид, че Лондон и Бризбейн са покрити и с радиоактивен облак, проблемът за тези страни явно е много голям. Каква е действителната опасност от заразяване?

— Зависи от дозата, която човек е получил, но от гама-радиацията на цезиев хлорид 137 телесните клетки или най-малко атомите, от които те са съставени, получават електрически заряд. Нашите левкоцити, които се борят с инфекциите, и епителните клетки в червата са особено уязвими. Хората ще усетят симптомите, за които вече стана дума в репортажите от пострадалите градове: гадене, повръщане, диария и обезводняване. Можем да очакваме, че по-тежките случаи и за съжаление в тази категория могат да се окажат хиляди или може би десетки хиляди, ще развият още симптоми, като сърцебиене, вътрешни кръвоизливи, потъмняване на кожата, косопад, задъхване. Ако облъчването е тежко, а с това имам предвид над десет сиверта или джаула на килограм, смъртта може да настъпи за няколко дни.

— Професоре, получилите по-малка доза трябва ли да се страхуват от дълготрайното въздействие?

— За съжаление, да. Сигурен съм, че повечето от нас си спомнят избухването на руския ядрен реактор в Чернобил, Украйна, през 1986 г. В Украйна вече се наблюдава значително нарастване на раковите заболявания. Както и в граничещите с нея Беларус и Русия. Дълготрайното въздействие още се усеща, защото последствията от излагане на повишена радиация обикновено се проявяват около десет години след произшествието.

— Професоре, благодаря, че бяхте с нас в този труден час.

Ал Фалид прекъсна репортажа, който гледаше на компютъра в своя кабинет.

— Слава на Аллах, Всемилостивия и Милосърдния! — прошепна той.

«Мръсните» бомби бяха нищо в сравнение с това, което беше организирал за Пекин, а пребиваването на безразсъдния президент Болтън в Белия дом му даваше увереност, че преговори няма да има. Най-сетне ислямът ще заеме полагащото му се по право място в света. Той насочи мислите си към окончателното решение и ваксината, от която щеше да има нужда «Ал Кайда», за да опази организацията. Време беше да се срещне с Едуард Долински и да провери докъде е стигнал.

Четвърта книга

Окончателното решение

82.

Лабораториите на «Халиуел»,

Атланта

Когато размерите на най-тежките нападения срещу Запада от 11 септември насам станаха ясни, за хората в Съединените щати, Великобритания и Австралия «годината на китайската олимпиада и на най-великите игри досега» започна в атмосфера на страх и мрачни предчувствия. Но страхът обхвана не само западния свят. Посланията на Халид Кадир и нападенията срещу китайските посолства и консулства по света не останаха незабелязани в Пекин.

В по-голямата си част централните делови райони на Лондон, Сан Франциско и Бризбейн още пустееха, а властите се мъчеха да обеззаразят десетки хиляди квадратни метри офис площи, гари и автобусни спирки, паркове, хотели, плувни басейни и обществени сгради. Хиляди хора все още нямаха доверие на водоснабдяването, туризмът вече не съществуваше, а десетки хиляди останаха без работа. Загубите на борсите заплашваха света с рецесия и доверието в икономиката беше най-ниското от 1929 година насам.

В Сидни изгорялата коруба на «Оушън Венчърър» се превърна в зловещ паметник на първото предупреждение на Кадир. Правителството мъдро заряза първоначалното замазване «можеше да се окаже много по-лошо, ако не беше храбростта на командосите» и се съсредоточи върху усилията да изправи пострадалия град отново на крака. В месеците след нападението напредъкът беше болезнено бавен. Голямата горещина от пожара на танкера бе предизвикала тежки структурни повреди по моста и инженерите не бяха склонни да посочат точна дата за повторното му отваряне. Положението с тунелите беше по-добро и специалистите бяха сигурни, че ще успеят да заменят повредените пръстени, но ремонтът щеше да отнеме време и двата тунела под пристанището останаха затворени, както и Е5 под река Кукс. Влаковете на метрото се движеха, но само по едната или другата страна на пристанището и правителството беше наело толкова допълнителни фериботи, колкото пристанището можеше да побере. Бизнесът беше изпаднал в колапс и хиляди хора останаха без препитание. А положението щеше да се влоши след обръщението на президента за състоянието на нацията, което щеше да взриви арабските, мюсюлманските и западните общества. Проповедници като преподобния Джери Бъфет и други християнски водачи предупреждаваха милионите свои последователи за наближаващия Армагедон. Армагедон, който тайничко се организираше точно под носовете им.

Д-р Едуард Долински пъхна първо единия, а после и втория ключ в бравата на специално конструирания трезор в «Халиуел». Това беше нарушение на процедурните правила, което никога не би могло да се случи в ЦКЗ. Трябваше да има гаранция, че никой учен бандит не може да се добере до патогени, за които не съществува лекарство. Това беше причината ЦКЗ да изисква присъствието на двама учени, за да се получи достъп до трезора с едрата шарка.

Имран и Кейт помогнаха на Долински с количките от неръждаема стомана. Кейт си сложи изолираща ръкавица над тази от предпазния костюм, отвори фризера и отстъпи назад, когато парата от течния азот изригна от вътрешността и се разстла около ботушите й и колелата на количката. В «Халиуел» филовирусът ебола се държеше на една и съща количка с едрата шарка. В ЦКЗ имаше строг правилник — за по-голяма безопасност двата вируса се съхраняваха поотделно.

Кейт забеляза загриженото лице на Имран, докато наблюдаваха грузинския вирусолог. Нямаше съмнение, че Едуард Долински бе свършил значителна работа по свързването на по-малко заразния, но по-смъртоносен РНК вирус ебола с по-лесната за предаване, но не толкова смъртоносна едра шарка. Обаче при едрата шарка от вида индия-1 деветдесет процента от заразените вероятно щяха да умрат.

От лявата страна на Долински Имран бе сложил стъклениците с посевки на едра шарка, които стояха в специално конструирана водна баня, поддържаща постоянна температура от 37°С, същата като на човешкото тяло. Долински внимателно извади една от тях и я вдигна срещу работната лампа, за да провери дали течността се е размразила напълно.

Кейт неволно потрепери. Всеки път, когато наблюдаваше накъдрените куршумообразни вируси на шарката под електронния микроскоп или боравеше с тях в блещукащата им бледорозова супа, тя все си мислеше, че само една стъкленица стига, за да изтрие Ню Йорк от лицето на земята. От лявата страна на Долински стоеше друга водна баня с температура 37°С, която беше размразила стъклениците, съдържащи още по-смъртоносните и приличащи на спагети нишки на ебола. В центъра на работната маса Кейт бе наредила редици пластмасови многогнездови предметни стъкла, а до тях малки черни бутилки, извадени от един обикновен кухненски хладилник. Вътре в бутилчиците се съхраняваха микроскопичните ензими, свързващи парченца от ДНК с двойната нишка на едрата шарка и ензимите за обратна транскрипция, които можеха да синтезират ДНК от вируса на ебола, който пък имаше само една нишка. Кейт отново потрепери. Това беше сложен процес, който не можеше да се види с просто око. А през последните месеци Долински произвеждаше шишенце след шишенце, пълни с ебола-шарка. Създаден от човека вирус, много по-смъртоносен от който и да е патоген, срещан в природата. Тук, в лабораториите на «Халиуел», и с парите на американските данъкоплатци самотната нишка се беше сплела със своя двойник.

Ал Фалид и Долински знаеха, че още от деня на неговото влизане в страната ФБР следеше отблизо грузинския учен. Наблюдението по принцип изискваше доста хора, но тъй като Долински никога не излизаше, то беше заменено с подслушване на жилището му. Въпреки това Ал Фалид не посмя да рискува. Единственото място, където ученият можеше да се движи свободно, бяха лабораториите «Халиуел» и щом той получи разрешението си за пребиваване в сградата, Ал Фалид се срещна с него в тих, празен кабинет.

— Амон, програмата се движи по разписание — увери го грузинецът. — Лабораторните ресурси са първокласни и аз успях да преодолея последните технически пречки и да комбинирам ебола с едрата шарка. Новият вирус беше тестван върху няколко шимпанзета и… как казват тук… резултатите бяха впечатляващи — заяви Долински с бледа усмивка. — По-важното е, че имам напредък с ваксината и няколко шимпанзета вече показват имунитет, а този вирус е много по-смъртоносен от ебола и едрата шарка поотделно. Щом бъде освободен, освен ако не е в малък район, където може да бъде ограничен, той ще убие стотици милиони хора.

Долински нямаше как да знае, че мишена са олимпийските игри, а когато зловещото предназначение на неговите изследвания му станеше ясно, щеше да бъде твърде късно.

83.

Белият дом,

Вашингтон, окръг Колумбия

Сержантът на Конгреса на САЩ⁴⁶ прочисти гърлото си.

— Господин председател, президентът на Съединените американски щати!

Сенаторите и конгресмените станаха на крака и започнаха да ръкопляскат, докато президентът Болтън крачеше надолу по пътеката между банките към подиума на председателя.

— Съграждани мои — започна президентът, — днес сме изправени пред най-голямата заплаха за нашата свобода след японското нападение срещу Пърл Харбър. Тогава японците направиха сериозна грешка, същата, която сториха и мюсюлманските фундаменталисти с нападението срещу Сан Франциско, Лондон и Австралия. Убийството на нашия президент е смъртоносна грешка. Страната ни вече е на бойна нога и утре аз ще мобилизирам Националната гвардия и ще въведа наново военната повинност за всички годни мъже и жени от осемнадесет до двадесет и шест години.

От галерията се чуха ахкания, но републиканците се изправиха на крака и започнаха да ръкопляскат. Президентът Болтън огледа смръщено останалите седнали по местата си и когато аплодисментите позаглъхнаха, продължи речта си.

— Мога да уверя онези, които искат да разрушат всичко, в което ние вярваме, нашата демокрация и нашата свобода, че тази страна и нейният народ няма да се уплашат. Освен това обявявам официално, че ще се кандидатирам за номинацията на Републиканската партия за президентските избори, за да ви поведа към още по-голяма победа над нашите врагове.

Всички отново заръкопляскаха, но неколцина сенатори и конгресмени го правеха без въодушевление, съзнавайки, че уважението и международното реноме на САЩ в Европа и други части на света са спаднали до рекордно ниско равнище. Доста от членовете на Конгреса се съмняваха, че подходът на президента Болтън в стил «на вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата» ще е от полза. Мнението на обикновените американци скоро щеше да проличи на първичните избори в Ню Хемпшир.

След почти цял час президентът Болтън завърши речта си с недвусмислено послание към арабите, иранците и китайците.

— Разположих в Близкия изток пет бойни групи със самолетоносачи, една от най-големите армади, която е събирана някога. На онези, които си въобразяват, че могат да се противопоставят на могъществото на Съединените щати в космоса, бих препоръчал да си помислят добре. Точно както ще попречим на всяка нация да се сдобие с ядрено оръжие, което може да използва срещу нас или нашите интереси по света, така си запазваме правото да не разрешим достъп до космоса на нашите противници. Аз съм уверен, че ще спечелим войната срещу тероризма, и възнамерявам да използвам всички възможности, с които разполагаме, за да осигуря победата ни.

Сенаторите и конгресмените се изправиха на крака и заръкопляскаха на президента, докато той излизаше от залата.

Ричард Халиуел седеше в кабинета си и се чудеше как заявлението на Болтън ще се отрази на неговата собствена кандидатура, която се готвеше да обяви официално. Трябваше да обсъди ситуацията с Еспозито. Положението на фронта в Ирак беше по-лошо откогато и да било след началото на нахлуването и проучванията на изборния съветник показваха, че антивоенните настроения нарастват. Обявяването на военната повинност можеше да се окаже последната капка, която да пропъди много от поддръжниците на президента, макар мнението, че не само войниците, а цялата нация трябва да изнесе тежестта на войната, беше още силно.

През следващите няколко седмици трябваше внимателно да следят допитванията. Слава богу поне, че при демократите цареше обичайната бъркотия, помисли си Халиуел. Първичните избори в Ню Хемпшир щяха да приличат на Атаката на леката кавалерия. Хилари Клинтън отдавна бе обявила, че «участва, за да спечели», и с подкрепата на Бил Клинтън за нейната кампания, помисли си Халиуел, шансовете й съвсем не са за пренебрегване. Общественото въображение бе завладяно и от сенатор Барак Обама. Той е чернокож, размишляваше Халиуел, но с езическо име като неговото е направо немислимо да спечели. Не по-малко от шест други кандидати се записаха за играта, включително губернаторът на Ню Мексико Бил Ричардсън и съекипникът на Джон Кери от неуспешния му опит да стане президент, Джон Едуардс. Играчите станаха твърде много, но това си имаше и положителни страни, защото щеше да разпилее гласовете и тогава щеше да спечели онзи, който има най-дълбока предизборна касичка. Особено при демократите. Изборната каса на Халиуел беше почти бездънна. Май беше време да направи изявлението си.

След това той насочи мисълта си към Пекин. Ваксината щеше да се разпространи сред американците с помощта на легациите, а за разпръскването на комбинирания вирус ебола-шарка Халиуел бе уредил безопасна телефонна връзка с главатаря на триадите в представителството на фармацевтичната компания в Шанхай.

Онзи го бе уверил, че всичко е готово.

Списъкът с мишените на Халиуел включваше летището на Пекин, подземната железница и ключови вентилационни системи. Без Халиуел да знае, списъкът на Кадир беше почти същият. Сега всичко щеше да зависи от това кой пръв ще докопа смъртоносните шишенца.

Халиуел заключи плановете за Пекин в сейфа и тръгна към асансьора. Долински беше успял да съчетае ДНК и РНК вирусите, а шимпанзетата, заразени с новия вирус, бяха умрели от мъчителна смърт. Дойде време да се разбере дали той ще подейства по същия начин и на човек.

Халиуел плати на мъжа от кучкарника в брой и го проследи с поглед, докато си отиваше. След като вратата за доставки се плъзна обратно на мястото си, той насочи вниманието си към първия от скитниците наркомани, вързан за металната количка. Беше чернокожа жена на около тридесетина години. Следите от убождания по ръцете и краката й се виждаха ясно. Тъй като е черна, тя има по-малък мозък от белите си съответствия, размишляваше Хулиел, докато отиваше към другата количка, върху която лежеше още една жена. Косата й беше мръсна, а краката — изцапани с кал. Халиуел видя страха в сините й очи и почувства прилив на възбуда. Спря за миг, но после се отказа. Тя имаше малки гърди, а и беше на около четиридесет. Беше бяла, така че нямаше нужда да се чуди на коя ще бие ваксината.

Халиуел започна да се облича. Особено го интересуваше дали в добавка към кървавите плюски на едрата шарка ще се проявят и симптомите на ебола — ослепяващо главоболие и спазми в мускулите, мъчителни болки в стомаха, гадене, възпаление и пресъхване на гърлото, световъртеж, тахикардия, повръщане на кръв и непрекъсната кървава диария.

С тази прогноза за новия вирус и с обещаващите изгледи за действието на ваксината Халиуел изведнъж изпита дълбоко задоволство. Затова отиде при сиди плеъра, пусна Петата симфония на Бетховен и увеличи звука. Бетховен винаги усилваше усещането му за власт и провидение.

В Китай генерал Хо Фън, който председателстваше ежемесечната среща по безопасността на игрите, изгледа речта на американския президент с интерес и присмех. За срещата Хо Фън бе избрал Олимпийския център за ветроходни спортове в Цинтао. На огромния плакат на стената пишеше: «Един свят, една мечта».

Под плаката имаше дървено табло. Под надписа «Остават още» стоеше друг: «212 дни».

— Виждам, че американците не са много доволни от нашата космическа програма — започна той встъпителното си слово.

Освен представителите на Пекинския организационен комитет, полицията, Народната освободителна армия и разузнаването имаше и представители на военноморския флот, защото ставаше дума за състезанията по ветроходство в Цинтао.

— По-добре ще е да свикнат — продължи Хо със заплашителна усмивка. — Мислят си, че космосът им принадлежи, но няма да е за дълго. И така, как върви обезопасяването на пристанището?

Флотският капитан се поклони и започна презентацията със сателитна снимка на отбранителните съоръжения на пристанището.

— Принципът, който следваме, гласи: «по вода и суша» — обясни капитанът, — и докато полицията се грижи за положението на повърхността, ние ще поставим сто двадесет и петима водолази да охраняват кейовете и понтонните мостове, а преди всяко състезание или друга проява, ще проверяваме за мини или бомби. Извън пристанището ще патрулират разрушители и други съдове.

Дори на тази среща не всички официални лица имаха разрешение да знаят разположението на китайските подводници, но всички бяха впечатлени от изчерпателността на китайската подготовка.

— Добре — кимна генерал Хо, след като капитанът завърши информацията, а началникът на полицията очерта мерките за гарантиране на безопасността на сушата. Щяха да проверяват дори спасителните жилетки по фериботите, за да не би някоя да е подменена с бомба във вид на жилетка.

— Мога да ви доложа със задоволство, че тренираме и десет хиляди мишки, които ще проверяват храната на спортистите преди всяко сервиране. — Никой не се засмя, защото генерал Хо остана напълно сериозен. — Освен това в Пекин ваксинирахме срещу бяс 550 323 кучета. Тези игри не само ще бъдат най-големите, но и най-безопасните.

— Видяхте ли докладите за планираните протести? — попита Хо полицейския началник на Цинтао, след като срещата приключи.

— Групите за спазване на човешките права? — изкриви той устни презрително.

Хо кимна.

— Включително активистите за защита на животните и уйгурите, макар че те трудно могат да бъдат разграничени — добави подигравателно генералът. — Смажете ги, но извън обсега на камерите. Погрижете се да не могат да се съберат тук. Искам да се осигури специална охрана и на голямата меча ферма близо до Лао Шан. Сигурен съм, че ще съумеете да направите това без особени затруднения.

— Бъдете спокоен, генерал Хо — отговори полицейският началник с многозначителна усмивка.

Китайското гуанкси, или просто казано, връзкарство, действаше безотказно.

84.

Халиуел Тауър,

Атланта

Симон натисна бутона за отговор на интеркома. Днес беше в лошо настроение.

— Идвам веднага, Ричард.

Знаеше, че така страшно ще го ядоса. Това беше и целта, макар че тази сутрин щеше да направи последен опит.

— Да, Ричард — каза Симон, когато влезе в кабинета му.

— Всичко наред ли е за Ню Хемпшир? — попита той, без да вдигне поглед от документите, върху които работеше.

— Проверих резервациите. Ти и Констанс имате запазен апартамент в «Метропол». Еспозито продължава да отказва да говори с мен, така че не съм сигурна какво е положението при него — добави тя многозначително.

Халиуел вдигна очи от бюрото, а очите му бяха пълни със студена ярост.

— Достатъчно! Еспозито трябва да има запазена стая в същия хотел, в който ти наредих да отседнем ние.

Симон се обърна и излезе от кабинета, а в погледа й святкаха пламъци със същия цвят като косата.

Дан Еспозито, който официално беше част от екипа на президента Болтън, беше много зает. Никой не знаеше по-добре от него колко важни ще бъдат първичните избори в Ню Хемпшир. Макар днес и други щати да бяха изместили напред датите за своите първични избори, основният спор продължаваше да бъде Ню Хемпшир ли е по-важен, или Айова (следващото място, където щяха да се проведат първични избори). Но както веднъж каза бившият губернатор на Ню Хемпшир: «Хората от Айова берат царевица, а ние в Ню Хемпшир избираме президенти».

— Моите житейски ценности съм научил от своите родители. Това са ценностите, които направиха от Америка великата нация, която сме днес — започна Халиуел.

Хората, много от които специално подбрани, избухнаха в бурни ръкопляскания и развяха знаменца. Сътрудниците на Еспозито бяха покрили сцената с плакати на Халиуел и бяха изчислили всички възможни положения на камерите. Констанс Халиуел стоеше до кандидата за президент. Младите семейства на сина и дъщерята на Халиуел бяха вдясно от него. От лявата му страна, макар и малко назад, бе застанал най-известният проповедник в Америка, преподобният Джери Бъфет. Сали Маклауд, новата, но все още необявена официално лична помощничка на Халиуел, стоеше доста настрани. Дългокраката, загоряла и синеока Маклауд току-що бе завършила политически науки в университета на Джорджия и Дан Еспозито не беше особено доволен от настояването на своя началник тя да ги придружава по време на кампанията. Накрая отстъпи, но предупреди:

— Халиуел, гледай да не те снима някой, докато й сваляш гащичките, защото ще изпаднеш преди още да си започнал.

Халиуел се закле, че само да стъпи в Белия дом, Еспозито ще излети сред първите.

— Имаме нужда от ново лице във Вашингтон — продължи Халиуел, който беше направил пауза, за да се усмихне широко, както го беше научил рекламният екип на Еспозито. — Лице, което не е омърсено от корупцията, на която станахме свидетели в Конгреса. Някой, който разбира какво означава да работиш извън коридорите на властта, някой, който е започнал от дъното.

Това беше внимателно съставена стратегия, която целеше да отклони обвиненията, че Халиуел няма опит във вашингтонската политика, и да превърне недостатъка в предимство. Ако можеше изобщо да се вярва на допитванията, засега тази стратегия даваше резултат. Халиуел водеше пред президента Болтън с петнадесет процента.

— Днес съм се изправил пред вас като защитник на семейните ценности, верността и свободата, и като следващия президент на Съединените щати, нямам търпение да въведа тези ценности в Белия дом и в целия свят — завърши той и тълпата полудя.

Ню Хемпшир беше спечелен, но както го предупреди Еспозито, състезанието за Белия дом е маратон, а не спринт.

— Сали, много се радвам, че успя да се включиш веднага в нашия екип. Истинско удоволствие е да имаме човек с твоята квалификация и ако мога да ти помогна с нещо, просто кажи — усмихна се топло Халиуел, вдигна чашата с шампанско и се чукна с новата си помощничка.

Минаваше полунощ и Констанс отдавна се бе оттеглила в апартамента, който Симон беше запазила в модния стар новоанглийски хотел. Халиуел и Сали стояха пред един от прозорците в стаята на младата жена.

— Ричард, за мен това е прекрасна възможност. Наслаждавам се на всеки миг — отговори Сали, усмихна се съблазнително и не направи никакво движение да се отдръпне от новия си началник. — Хората днес бяха много въодушевени, нали?

— Не можеше да мине по-добре. Водим пред Болтън с чисти петнадесет процента — каза Халиуел и отново напълни чашата на Сали с «Круг».

— Това шампанско е прекрасно — въодушеви се тя. — Смяташ ли, че другите кандидати са заплаха за теб?

— Не и ако това, което ми казва Еспозито, е вярно, а той би трябвало да знае — заяви той самоуверено.

Еспозито наистина знаеше и след шест месеца, когато до олимпийските игри оставаха само тридесет дена, единствените двама оцелели претенденти от републиканска страна бяха Халиуел и Болтън.

Халиуел плъзна ръка около кръста на Сали и посочи към светлините на Конкорд, малката, но елегантна столица на Ню Хемпшир.

— Това, което днес получихме от тукашните хора, е само предястие в сравнение с онова, което ще придобием през следващите шест месеца. Сали, ние сме на път за Белия дом — прошепна Ричард, а ръката му започна да я опипва.

85.

Тяншан, Небесната планина,

Синдзян

Оставаше по-малко от месец до игрите. Бели облаци се носеха ниско над гранитната гръд на Тяншан, небесната планина на Синдзян, разположена в северната част на автономния регион близо до северозападната граница на Китай с Казахстан и Киргизстан. По-високите върхове — Дженгиш Чокусу и Хан Тенгри, или Бог на духовете, се издигаха високо над облаците на седем хиляди метра, те бяха и най-северните върхове в света с подобна височина. Залязващото слънце обливаше величествените остри зъбери и оцветяваше снега в нежните отсенки на оранжевото и червеното.

В гъсто залесената местност Алатау в подножието на планината, в една безопасна къща, охранявана от същите яростни и верни племенни воини, които го бяха придружили в Пешавар, Халид Кадир претегляше възможностите си, но настроението му беше мрачно. Неверниците не бяха обърнали внимание на предупрежденията и сега трябваше да приложи окончателното решение. Лудата глава, помощникът му Ал Фалид, му бе предал съобщение в един от чатовете, че Долински е усъвършенствал вируса ебола-шарка и е разработил и ваксина. Новината, че Ричард Халиуел е наредил да се започне пробно производство на няколко хиляди дози ваксина бе учудваща, но Халид Кадир смяташе, че това ще е от полза за «Ал Кайда». Когато Ал Фалид, Долински и шишенцата със смъртоносната зараза стигнеха до мечата ферма, щеше да има достатъчно ваксина за неговите хора в Синдзян, Цинтао, Пекин и другите подбрани по цял свят места.

Заваля сняг, който покри високите иглолистни дървета в Алатау с бели кристали, и мислите на Кадир се насочиха към Съединените щати и техните съюзници. Президентът Болтън излезе много по-лош от Харисън, колкото и да изглеждаше невъзможно, и не отговори на Кадировите настоявания за преговори след атаките с цезиев хлорид. Олимпийската треска, която от месеци беше завладяла Пекин, сега се разнесе из останалата част на света. Китайската столица бе потънала в море от знамена и ярка улична украса. Олимпийският огън беше само на двадесет и три дни път от столицата и очакванията на нацията започнаха да растат. Стотици милиони юана бяха изхарчени за спортни стадиони, фойерверки за различните предшестващи игрите прояви, репетициите на церемониите по откриването и закриването, докато повечето хора по света нямаха безопасна за пиене вода. Това си мислеше тъжно Кадир. Войната в Ирак струваше над един милиард долара седмично и светът продължаваше да не обръща внимание на преследванията на уйгурите мюсюлмани и другите малцинства от страна на Китайската комунистическа партия.

В Урумчи, столицата на Синдзян, и в други градове, като Кашгар, преминаването на олимпийската факла заливаше новините, въпреки че по същото време китайците бяха открили още богати залежи на петрол. Новините от президентските избори в САЩ също бяха оскъдни и Кадир ги следеше с голямо внимание по интернет. Не беше ясно какво ще се случи, ако бъде издигната жена или пък чернокож сенатор, но между Болтън и Халиуел имаше само няколко процента разлика. Кадир се даваше сметка, че няма друг избор. Чак след четири години щяха да се повторят изключително подходящите условия, създадени от олимпийските игри. Тъй като церемонията по откриването бе насрочена за 8 август 2008 г., Кадир не можеше да си позволи да изчака президентските избори в САЩ. Първият вторник на ноември щеше да е прекалено късно.

86.

Халиуел Тауър,

Атланта

В големия кабинет, който деляха с Имран, разположен под този на самия Халиуел, Кейт слушаше с някакво лошо предчувствие как професорът информира Къртис по безопасния телефон, монтиран от ЦРУ.

— Къртис, самотната нишка не само се сплете със своя двойник — говореше Имран с гробовен глас, — но и действа безотказно. И двамата знаем, че един от големите проблеми на генетично модифицирания супервирус е, че щом веднъж РНК се вкара в бактериален плазмид, често ензимите за обратна транскрипция правят грешки. В природата това не се случва, защото живите клетки съдържат коригиращи механизми. Долински използва обратни транскрипции, които имат много по-голяма точност. Всички шимпанзета, инжектирани с ебола-шарка, умряха за четири дни.

При спомена за експериментите на Кейт й се наложи да направи усилие, за да потисне гнева си. Когато асистираше на Имран при аутопсиите, и двамата бяха потресени от яростта, с която супервирусът бе нападнал всеки орган на горките шимпанзета, превръщайки техните сърца, дробове, далаци, бъбреци, черни и бели дробове в тъмна, кървава каша. Никой от тях не знаеше, че Халиуел беше постигнал подобни резултати при тестовете със скитниците.

— А напредва ли с ваксината? — попита Къртис, гласът му отразяваше тревогата, споделяна от Кейт и Имран.

— Точно това е плашещото. Обикновено би отнело година и дори повече, за да се разработи ефективна ваксина. А откакто е пристигнал, Долински създаде няколко, макар само една да е резултатна.

— Дори една е достатъчна, за да окуражи администрацията да използва това като оръжие — изтъкна Къртис.

— Халиуел нареди да се произведат няколко хиляди дози, което ми се струва много странно, но бързият напредък на Долински е дори още по-тревожен. Руснаците може и да са го махнали от подобна програма, но като го гледахме как работи, имахме чувството, че не участваме в изследвания, а просто помагаме да се приключи вече изцяло разработена от Долински програма. Ако Белият дом е искал доказателство, че това е възможно, можех да им го обясня на черната дъска — допълни Имран ядно.

— Съгласен съм — кимна Къртис. — Мисля, че е време двамата с Кейт да дойдете във Вашингтон и да информирате Том Макнамара, заместник-директора по операциите. Кога се връщате от Сингапур? — попита той, разочарован, че многото работа няма да му позволи да участва в Международната конференция по биотероризъм.

— Ще отсъстваме малко повече от две седмици — обясни Имран. — Световната здравна организация провежда конференция в Куала Лумпур два дни след сингапурската.

— На връщане минете през Вашингтон. Приятно прекарване — добави О'Конър със завист.

В деня, когато Имран и Кейт заминаха за Сингапур, Ал Фалид се срещна с Едуард Долински в лабораториите на «Халиуел». Нямаше вероятност някой да ги обезпокои, тъй като Халиуел също отсъстваше — беше заминал по предизборна агитация.

— Мореходният влекач «Джордж Вашингтон» е пристанал на океанския пристан в Савана — тихо каза Ал Фалид, докато вадеше въздушни снимки на пристанището, публикувани в интернет. — Точно тук, на изток от петролния терминал и недалеч от ремонтния кей. След като екипът за наблюдение си тръгне, утре вечер една кола ще те вземе от апартамента ти. За да стигнеш там, ще са нужни две седмици, и макар в Китай да е лято, на мястото, където отиваш, може да стане много студено, така че си вземи топли дрехи.

— Амон, а шишенцата с вируса? — тревожно попита Долински. — Те са много опасни, сам знаеш.

— Подготви количката с течен азот и й сложи надпис «Медицинско оборудване». Точно в четири тя трябва да е на кея, за да я натоварят. Уредих една от колите на «Халиуел» да я вземе. Шофьорите ще бъдат инструктирани да се погрижат да бъде здраво закрепена към пода на камиона, но няма да знаят какво превозват. Когато се уредят документите, ваксината и камионът ще бъдат посрещнати извън пристанището. Същото важи и за теб. Аз ще се погрижа за твоите документи. Запознай се с това и го унищожи. — С тези думи Ал Фалид подаде на Долински един кафяв плик. — Тук пък са новите ти документи — додаде той и му връчи друг, по-малък. — Винаги ги носи със себе си.

Лунната светлина се отразяваше във водата на спокойната река Савана, когато мореходният влекач «Джордж Вашингтон», взел своя товар, леко се откъсна от океанския терминал. Едуард Долински чувстваше известно задоволство, че бе постигнал нещо, което само преди няколко години мнозина смятаха за невъзможно. Същевременно обаче го мъчеше лошо предчувствие. Беше сигурен в резултатността на ваксините в трюма, но се тревожеше какво може да стане със смъртоносните шишенца, подредени в големите фризери до ваксината. Когато отминаха фар Тайби и масивният нос на влекача се издигна, за да посрещне първите вълни на Тихия океан отвъд него, лошото му предчувствие се засили.

Шестнадесет дни по-късно, докато Кейт и Имран летяха обратно за Вашингтон, а до церемонията по откриването на пекинската олимпиада оставаше само седмица, капитанът на «Джордж Вашингтон» дръпна назад двата големи дросела и влекачът навлезе бавно в китайския пристанищен град Цинтао. Разположен на Жълтата река, на около осемстотин километра от Пекин, Цинтао беше шестнадесетото по големина пристанище в света и товарните му съоръжения можеха да поемат по сто милиона тона товари и контейнери годишно.

Д-р Едуард Долински огледа крайбрежието с презрение. В седеммилионния град западното влияние беше очевидно. Теракотените керемиди от времето на династията Цин от седемнадесето столетие бяха засенчени от претъпкани жилищни блокове и издигащи се високо административни сгради. На север облаците закриваха високата деветстотин и петнадесет метра планина Жиао, най-високата по китайското крайбрежие. Мечата ферма край Цинтао бе сгушена в подножието й под древните даоистки дворци и храмове.

Капитанът на «Джордж Вашингтон» се чувстваше спокоен и уверен. Пипалата на «Ал Кайда» стигаха до стотици големи градове в света. Заради преследването на уйгурите в Синдзян от китайското правителство присъствието на членове на организацията в китайските градове беше неизбежно и Цинтао не правеше изключение. Запечатаният сребрист сандък с шишенцата смъртоносна ебола-шарка бе складиран в дъното на големия фризер в камбуза на влекача. Тъй като всяка година в пристанището влизаха над сто милиона тона товари, властите обръщаха внимание главно на контейнерите, но имаха физическата възможност да проверяват само част от тях. Подобно на своите западни партньори, за откриването на наркотици, порнография и западни публикации, които биха навредили на държавата, китайските митничари разчитаха на разузнавателна информация и доноси.

Благодарение на парите на «Ал Кайда» д-р Долински и сандъците с надписи «Медицинско оборудване» бяха взети без проверка от кея в джип на пристанищните власти. След смяна на превозните средства на улица «Меншан» Долински и сандъците бяха откарани по голямото околовръстно шосе Ренмин към мечата ферма на около тридесет километра на изток, в подножието на Лао Шан, в селските райони на провинция Шандун.

87.

Главната квартира на ЦРУ,

Ленгли, Вирджиния