— Австралийско. Ширас34 от Пепър Трий в Хънтър. Винарят май си разбира от работата — додаде той одобрително, наслаждавайки се на богатия аромат на сливи и френско грозде.
Кейт се усмихна тъжно.
— Извинявай. Все още съм малко разсеяна и се чувствам неловко. Не мога да повярвам, че тоя О'Конър ме остави да се изложа така — обясни тя, отпивайки яка глътка от чашата си. — Прекрасно.
— Няма за какво да ти е неудобно, щом той не се чувства така.
— Откъде знаеш?
— Обади ми се. Той много иска да се включиш в екипа.
— Екип?
— Покани и мен, и ми даде право да говоря с теб. Кейт, през последните няколко часа много мислих по въпроса. И двамата знаем, че тази администрация няма ни най-малка представа какви би могла да ги надроби. И това е още една причина да се опитаме да контролираме нещата. О'Конър и без това има достатъчно задачи, така че едва ли ще може да следи какво се върши в лабораторията всеки ден.
— Може би — съгласи се неохотно Кейт. — Но след като е толкова на «ти» с тези неща, защо никога не съм чувала за него? — попита тя.
Професор Сайед изчака, докато донесоха основното ястие — чесапийкски миди и раци в гъст винен сос с малко магданоз, и келнерът отново ги остави сами. Имран бе избрал да седнат в закътано сепаре, което гледаше към главния салон само с едната си страна. Той сниши гласа си. — Агентите на ЦРУ не рекламират себе си или своята работа.
— Предполагам — съгласи се Кейт. — А ако напишат доклад с факти, които не подкрепят политиката на тази администрация, ще вземат да ги разконспирират — добави печално. Нейният цинизъм относно политиците, които предават своите собствени хора, се задълбочаваше. — Добре ли го познаваш впрочем? — попита тя, заинтересувана от очарователния и умен мъж, който работеше в сянка.
— Има добра репутация и, ако това значи нещо, той е един от най-добрите. Не само е интелигентен, но е и сред малкото християни в тази администрация, които разбират, че не ислямът е заплаха за Запада, а фундаменталистите, които го тълкуват превратно.
— Наистина ли смяташ, че този Кадир иска всички да бъдат под ислямско управление? — попита Кейт, нетърпелива да научи повече от своя ментор по тема, за която знаеше твърде малко.
Имран поклати глава.
— Някои от най-фанатичните му помощници са убедени, че това е единственият път. Ако слушаш тях, страни като Съединените щати и Австралия скоро ще бъдат завзети от панисляма и ще им бъдат наложени законите на шериата. За да се противопоставим на това, трябва обикновените мюсюлмани да бъдат на наша страна. О'Конър знае, че освен подготовката да се отразят биологични атаки, а тук ти и аз излизаме на сцената, ключът да бъдат привлечени умерените мюсюлмани на наша страна, е един по-справедлив подход.
— Към мюсюлманските страни като цяло?
Имран кимна.
— Като се започне с палестинците. Фанатичните възгледи се подкрепят от много бедни хора, каквито са повечето в окупираните от Израел територии. Западът трябваше да окаже много по-голяма подкрепа на палестинците — обясни Имран, — защото, с цел да избягат от мизерията, наложена от Израел на Западния бряг, младите палестинци, мъже и жени, отиват в медресета, подобни на онези на пакистано-афганистанската граница.
— Знам много малко за исляма — призна си Кейт, — но понякога съм се питала дали Коранът подкрепя самоубийствените атентати?
— Точно обратното, и ако искаш, ще ти дам един от моите корани. Сура 29, която се казва «Паякът», и особено стих 46, трябва да станат задължително четиво за всеки, който иска да разбере исляма. Но не е редно да превръщам вечерята в религиозна лекция — добави той с усмивка.
— Няма — увери го Кейт, силно заинтересувана.
Имран цитира въпросния стих:
— «И спорете само по най-мекия начин с ония, които са приели Писанията, но не и с онези от тях, които ви угнетяват. И кажете: Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени.» Онова, което Мохамед казва много ясно, е, че мюсюлманите трябва да уважават другите религии, освен в случаите, когато хората, които ги изповядват, нападат исляма. За съжаление големият брой невинни мюсюлмани, убити след нахлуването на САЩ в Ирак, е достатъчен да убеди и най-умерените, че ислямът е подложен на нападение от Запада и особено от Съединените щати, Великобритания и Австралия.
— Имран, аз наистина мисля, че ислямът е нападнат. Има запис, запечатал как президентът Харисън казва, че е натоварен с мисия от неговия християнски Бог, а австралийският премиер го подкрепя през цялото време.
— Бог има право да е малко объркан — рече Имран с усмивка. — Била ли си някога религиозна?
— Баща ми беше, а и бившият ми съпруг. Президентът би намерил общ език с тях — отговори Кейт, потрепервайки при спомена. — Съгласна съм с твоето мнение. За мен религията е резултат от случайността на раждането. Ако бях родена в Багдад, вероятно щях да бъда сунитка или шиитка. А ако бях родена в еврейската част на Ерусалим, вероятно щях да изповядвам юдаизма. Въпреки това хора като Джери Бъфет пълнят ефира с твърденията си, че ако не си християнин, когато дойде християнското възнесение, си изгубен. Какъв е този Господ, който създава шест милиарда души само за да ги прокълне в задгробния живот?
— Смяташ ли, че има задгробен живот?
— Допускам, че наоколо има сила, и моля да ми простиш, Имран, за мен тя не е онова, което различните религии наричат Яхве, Бог или Аллах…
Имран махна с ръка и се усмихна добродушно, за да покаже, че съвсем не е обиден, а се наслаждава на дълбочината на тяхното приятелство и на разговора.
— Имран, човек не може да се потопи в онова, с което ти и аз се занимаваме, без да се замисли за неповторимо сложната направа на клетките, макар да не могат да се видят с просто око. Не вярвам, че създаването на вселената е просто някаква огромна катастрофа. Точно тя прави заплахата на Кадир толкова ужасяваща. Ако е успял да овладее микроскопичния свят, смятам, че има средствата да унищожи човешката раса.
Имран кимна.
— Трудно е тази опасност да бъде набита в главите на властващите. Точно това подчертава още повече нуждата от преговори. Къртис спомена ли олимпиадата в Пекин?
— Не, а пред теб?
— Само бегло. Ако аз се готвех да извърша нападение с биологично оръжие, щях да избера тъкмо игрите заради стълпотворението на хора от различни националности, които самолетните компании ще докарват и откарват от Китай.
— Имран, хиляди от тях ще бъдат от мюсюлмански нации.
— Така беше и със служителите от кулите близнаци на Световния търговски център — изтъкна Имран, — но Къртис О'Конър може да е прав. Колкото и да не сме съгласни да модифицираме едрата шарка, трябва да сме наясно какво точно е възможно, трябва, защото утре може да стане прекалено късно.
През следващия час двамата тихичко разговаряха за смъртоносното предложение. Като се изключи грузинският биохимик, който работеше в Колцово, нямаше други техни колеги с повече опит или способности.
— Имран, ако не беше ти, съмнявам се, че щях да имам нещо общо с това — каза най-накрая Кейт. — Моето мнение е, че вероятно си прав, държа да го знаеш. Те ще продължат напред, така или иначе, затова ще бъде много по-добре и ти да участваш. Ако това някога попадне в ръцете на терористи… — Кейт остави думите да увиснат във въздуха, преди да отпие още една глътка вино.
— О'Конър иска утре сутринта да ни информира какво според него може да постигне «Ал Кайда». Благодаря ти — добави Имран и я хвана за ръката.
Очите им се срещнаха и той стисна тънките й пръсти.
— В друго време, в друг живот — прошепна, съзнавайки много добре разликата във възрастта им.
Кейт кимна, извръщайки глава, за да скрие сълзите в очите си.
43.
Главната квартира на ЦРУ,
Ленгли, Вирджиния
Къртис О'Конър отвори досието на Кейт Брейтуейт за разрешен достъп до секретни обекти. То съдържаше данните, събрани след изтощителните проверки, задължителни за работещите в ИИЗБА на САЩ. Агентът ги прочете с повече от повърхностен интерес. Научната компетентност на д-р Брейтуейт беше безупречна, а изследователската й работа бе в авангарда на проучванията, движещи се по опасния ръб на микробиологията. Загледан в снимката й, Къртис мислеше за границата, която бе очертал около себе си преди много време. За агент на ЦРУ сърдечните дела са опасно разсейване.
Младата изследователка беше получила положителна оценка и Къртис прескочи доклада за финансовото й положение, като съвсем ясно си даваше сметка, че тази жена прониква в личния му живот. Трябваше да се запознае с докладите за разговорите на ФБР с хората, които бяха дали препоръки за нея, включително и професор Сайед. Всички препоръки бяха положителни, с изключение на една. Къртис откри, че някога Кейт Брейтуейт е била омъжена за перспективен млад австралийски политик от Либералната партия. За този период от живота си жената беше напълно откровена. Дългата ръка на американската система за сигурност бе стигнала до посолството на Съединените щати в Канбера и оттам до консулството на САЩ в Сидни на площад «Мартин». Малкълм Брейтуейт, бившият председател на «Младите либерали», а сега член на законодателното събрание на Нови Южен Уелс, бе дал унищожителна характеристика на своята бивша съпруга, но човекът на ФБР в Сидни беше стигнал до няколко мъдри заключения относно развода. По време на разговора Малкълм Брейтуейт го беше попитал дали е християнин, при това цитирайки Посланието на апостол Павел до ефесяни. Споменал още нежеланието на Кейт да приеме схващането, че както Христос е глава на църквата, така и съпругът е глава на жена си.
Изобщо не мога да си го представя, помисли си Къртис, затвори досието и пое надолу към централното фоайе, за да посрещне професор Сайед и Кейт.
— Искам да благодаря и на двама ви за решението да се включите — започна той. — Не бих могъл и да се надявам да ми помагат по-квалифицирани учени. За времето, през което операция «Плазмид» ще се осъществява, вие ще положите клетва като агенти на ЦРУ. Също така искам да знаете, че разбирам вашата загриженост заради операцията и възможния резултат от нея. Аз бях неин противник от самото начало — обясни Къртис, след като Имран и Кейт се настаниха в малката заседателна зала на етажа, където беше и неговият кабинет.
— Дължа ти извинение — отговори Кейт. — Разбрах, че обясненията ми какво може да се постигне с полимеразните верижни реакции май са били излишни. — Усмихна се смутено и хвърли поглед към Имран.
— Беше ми приятно да си припомня — отговори Къртис с блеснали очи.
Кейт усети силно привличане към този непочтителен ирландец. Той беше умен, мислеше като тях и беше направо неприлично привлекателен. Но тя бързо си напомни, че сега не му е времето да сваля емоционалния си гард и да изгуби необходимата за предстоящата й работа съсредоточеност.
— Но по-важното е, че ми помогна да открия нещо, което бях пропуснал. — Къртис взе дистанционното от масата и пусна наново видеозаплахата на д-р Халид Кадир за първото предупреждение и последната атака.
— Струва ми се, че «когато самотната нишка се сплете със своя двойник» може да е указание за опита му да модифицира вируси с ДНК или РНК. — Къртис пусна презентацията, изработена с програмата «Пауър пойнт». — Операция «Плазмид» ще включва серия експерименти, които ще се провеждат в лабораторния комплекс с четвърта степен на биологична защита във фармацевтичната компания «Халиуел». Съществуването на тези лаборатории е класифицирано като строго секретно — добави и пусна кадър, на който се виждаше обширният комплекс. — Лабораториите с равнище на обезопасяване от четвърта степен са тук — посочи северозападния ъгъл на терена на «Халиуел».
Учените не забелязаха, че вентилаторите, изсмукващи свръхнагрятия въздух, бяха повече, отколкото беше необходимо за лабораторията, в която Имран и Кейт щяха да бъдат командировани.
— Програмата и нейното финансиране ще се ръководят от моята служба, а самите лабораторни експерименти ще се координират от главния изпълнителен директор на «Халиуел» — обясни Къртис.
След тези думи образът на д-р Ричард Халиуел сякаш изпълни помещението. Неговите пронизващи, но някак безжизнени очи поразиха Кейт. Халиуел й напомняше Ханибал Лектър, изиграния от Антъни Хопкинс филмов герой. Тя изобщо не предполагаше колко близо беше до истината.
— След малко ще ви разкажа повече за Халиуел и ще си уредим среща с него — продължи Къртис. Вече бе взел решение да довери на учените информацията за изпълнителния директор, с която разполагаше.
По думите на О'Конър Халиуел бе човек, с когото трябваше да бъдат много предпазливи.
— Не бива да забравяте, че макар външно да е обаятелен, всъщност е безскрупулен, твърде ангажиран политически и има много добри връзки с вицепрезидента и Белия дом. Въпреки че е получил сертификат за достъп, аз много бих внимавал дали да му поверя всичко, което ще научите на този брифинг — предупреди ги агентът. След това пусна следващия кадър, на който се виждаше огромна междуконтинентална ракета, подготвяна за площадката за изстрелване. От тръбите в конусовидния й нос и около газоотводите на двигателите излизаше пара. — Нашата мисия е да разберем какво биха могли да постигнат биотерористите. Предлагам да започнем с възможно най-лошия сценарий. Нека приемем, че след рухването на Съветския съюз през 1991 година те са получили достъп до руски бойни системи. Това е руска междуконтинентална ракета, която се подготвя за изстрелване на полуостров Камчатка, хиляда и двеста километров език, оплезен в ледените води между Берингово и Охотско море на север от Владивосток.
Имран Сайед се приведе в стола си и се вторачи в снимката на руската междуконтинентална ракета.
— Приличат на охладителни ребра — измърмори той, загледан в носа на огромното оръжие.
— Точно така — потвърди Къртис, като продължи да пуска подред следващите снимки от проследяващите сателити на НРС. Огромната междуконтинентална ракета Р-36В2 «Воевода» беше с обхват шестнадесет хиляди километра. Площадката за изстрелването й се виждаше ясно. — Тук може добре да се види, че носът й не само е снабден с охлаждащи ребра, но е свързан и с голяма охладителна система на стартовата площадка. Следващата снимка е от изстрелването й. Както виждате, по време на изстрелването ребрата на носовия й конус се нагряват до червено.
— Значи не става дума за обикновена ядрена бойна глава — подхвърли Имран.
— Точно така. Руските и американските бойни глави са конструирани така, че да издържат на екстремната топлина, която създава ракета, летяща през земната атмосфера. Тя би убила всеки известен вирус, освен ако носът не е оборудван с охладителна система с ребра за отвеждане на топлината.
— Налице са всички отличителни белези за изстрелване на ракета с биологично оръжие — предположи Имран, — но ти не вярваш, че «Ал Кайда» работи по ракетни технологии.
— Ако можеха, несъмнено щяха да го направят — кисело отбеляза Къртис, — но вероятно нямат нужда. Тази снимка е направена само преди една година и ако се потвърди и друга разузнавателна информация, възможно е руснаците да са започнали изпробването на нови форми на биологични оръжия. Наскоро постъпи информация, че един грузински учен, д-р Едуард Долински, работи с руснаците по оръжейната приложимост на едрата шарка. Но може би се занимава и с ебола.
Имран подсвирна тихичко.
— Познавам го — обяви той. — Долински е един от най-талантливите вирусолози в света.
— Ако той работи по единичната нишка на РНК вируса ебола и по двойната нишка на ДНК вируса едра шарка, може би се опитва да ги съчетае? — обади се Кейт, изразявайки гласно предположението си за отговора на загадката за единичната нишка и нейния двойник.
Къртис кимна.
— Супервирус като комбинация от ебола и шарка ще се предава лесно, а което е особено важно, ако го пуснат на олимпиадата, няма да има спасение. В сравнение с такава смъртоносна зараза птичият грип ще изглежда като питомно зайче. Нашата задача е да извършим същото генно инженерство, за да произведем ваксина.
В стаята настъпи тишина. Имран и Кейт се спогледаха, ужасени от огромните размери на задачата, която им се възлагаше.
— Като добавка към цялата лудост, всичко в тази програма очевидно е много деликатно. Най-деликатна обаче е непотвърдената разузнавателна информация — продължи той, — че Долински иска да дезертира. Ако това излезе вярно, той ще се присъедини към програмата. И подобно на своите не по-малко известни предшественици, без съмнение ще ни информира за намеренията на руснаците и шансовете им за успех.
— Притесняваш се, че е възможно «Ал Кайда» да има достъп до проучванията на руснаците?
— Не го изключвам — отговори Къртис. — Хиляди руски учени бяха изхвърлени от работа след рухването на Съветския съюз и немалко пресякоха границата на закона само за да оцелеят.
— И ти ще отидеш да го измъкнеш? — вметна предизвикателно Кейт, пакостливо притискайки Къртис. Очите им се срещнаха за миг и тя разбра, че е права.
— Това е друга програма — отговори той с усмивка, която не издаваше нищо. — Ако тя приключи успешно, нашият екип ще се сдобие с още един експерт. Междувременно вашата задача е да преместите запасите от едра шарка от хранилищата на Центъра за контрол на заболяванията в лабораториите на «Халиуел». Няма нужда да ви казвам колко опасно е това.
44.
Центърът за контрол на заболяванията,
Атланта, Джорджия
Професор Имран Сайед се огледа, за да провери дали не идват коли. Двамата с Кейт излязоха от паркинга на хотела в Атланта и поеха към Клифтън Хайуей и главната квартира на Центъра за контрол на заболяванията.
— Боже, колко е хубаво човек да се измъкне от института — отбеляза Кейт и отпусна глава на облегалката.
Имран кимна.
— Да. Макар да не ми харесва онова, което ще правим, ако бях останал още малко около полковник Васенбърг, непременно щях да му ударя някой и друг шамар.
— Щеше да ти се наложи да се съобразяваш. Имран, откъде ги намират такива? ИИЗБА на САЩ, съъър! — изръмжа тя и толкова рязко козирува, че се плесна по челото, съвършено имитирайки пъпчивия капитан Кроушоу.
Имран се ухили.
— Правите го много добре, д-р Брейтуейт — закачи я той. — Да не би през предишния си живот да сте служили в армията?
— Понякога се чудя — отговори Кейт с усмивка — как е възможно талантлив учен като теб да говори толкова смахнати неща.
Професорът се засмя.
— Снощи ми звънна Къртис, за да ни пожелае всичко хубаво. Каза, че Халиуел ни кани следващата седмица на обяд в трапезарията на управителния съвет. И да не вземеш да планираш нещо в лабораторията за следобеда. Говори се, че винарската им изба е отлична.
— Напълнили са я с помощта на лекарствата, които продават десет пъти по-скъпо, отколкото струват в действителност — подхвърли цинично Кейт, сещайки се за снимката на Халиуел. Нещо в този човек й действаше като предупредителна табелка с надпис «Внимавай!».
Двамата потънаха в мълчание, без да се смущават един от друг, заети с мисълта как да предотвратят надвисналата катастрофа с едрата шарка и ебола.
— Чудя се как ли е Мавърик — обади се Кейт по някое време. Розово-оранжевата сграда на Центъра за контрол на заболяванията с панорамни прозорци се извисяваше над елегантната японска градина до входа. — Понякога, щом погледна в големите му тъжни очи, ми се ще да се провалим с този експеримент. Едрата шарка никога не е заразявала животни. Мисля си, че не бива да й помагаме, дори това да означава, че няма да получим ваксина.
Професор Сайед кимна, докато показваше пропуска си на охраната.
— Въпреки че — рече той, докато караше към паркинга пред лабораториите с максимална защита, където държаха маймуните, — като се има предвид случилото се през последните двадесет и четири часа, само бог знае какво си е наумил Кадир. Ако не съумеем да накараме едрата шарка да се прехвърли на друг вид, поне ще разработим противовирусно лекарство. Ако успеем, това ще стане благодарение на нашите предходници, и то не за първи път.
— Струва ми се доста съмнително, че ще накараме вируса да се прехвърли на друг вид. Да не говорим за опасността от супервирус, който включва и ебола — отговори Кейт, размишлявайки за безсмислието на войните и склонността на човешката раса към самоунищожение.
Сграда №18 в средата на новия лабораторен комплекс за сто и шестдесет милиона долара в кампуса Ройбал на Центъра за контрол на заболяванията в Атланта беше отчасти вградена в склона на един хълм и се издигаше до старата шестетажна лаборатория с максимална защита. Беше близо и до подземния команден център, който щеше да се използва при избухване на заразна болест или биотерористично нападение срещу Съединените щати.
Кейт и Имран минаха през външната охрана и се насочиха към лабораториите с четвърта степен на защита. В тях работеха нищожна част от деветте хиляди служители на ЦКЗ. Малцина бяха обучени и имаха сертификат за това. Кейт се усмихна на пазача зад бюрото, когато спряха пред последния пост на охраната. Един след друг двамата вкараха биометричните си карти и всеки поотделно погледна в камерата, която сканира ирисите им. Ирисът е като пръстов отпечатък, но още по-сигурен. Вероятността двама души да имат еднакви шарки беше 1 на 1078. Многото нули означават, че шарките са почти напълно неповторими.
След като компютърът свери данните в паметта си с ириса на Кейт, червената лампичка светна в зелено, и тя последва Имран през въздушния шлюз с херметична врата, зад който се намираха външните кабинети и складовете с оборудване на една от най-обезопасените лаборатории в света.
Новият комплекс с четвърто равнище на защита бе изграден много добросъвестно. За да не се напуква, бетонът бе мокрен дълго време, а за да се гарантира абсолютната херметичност на подовете, стените и таваните, върху тях бяха положени специални слоеве изолационни материали.
Подобно на новия строеж в «Халиуел», целият комплект от филтри, водопровод и канализация, системи за обеззаразяване и вентилация и дублиращите ги резервни системи беше тестван внимателно цели шест месеца, преди лабораториите да получат сертификат за безопасност. Инженерите бяха разположили системите, които изискват поддръжка, извън заразната зона. Щом веднъж една лаборатория заработи с ебола, едра шарка, треска ласа, марбург, ботулизъм или някой друг от около двадесетте вируса и бактерии, причинители на болести, за които нямаше лечение, инженерите по поддръжката не биваше да се доближават до помещенията.
Кейт се съблече и си сложи зелена хирургическа престилка в личната си кабинка с трета степен на защита. Залепи латексовите ръкавици за ръкавите, обу тънки зелени чорапки и си сложи тапи в ушите, за да приглуши поне малко острото съскане на въздуха, който щеше да напълни костюма й. Отпусна се на пейката и започна да нахлузва яркосиния си защитен скафандър. После се изправи, спусна дебелия прозрачен пластмасов визьор, който се затвори херметично на мястото си, включи дихателния апарат за регулиране на налягането в костюма и го преметна през рамо. Сетне повлече крака от кабинката за обличане към стоманения въздушен шлюз, белязан с четири яркочервени концентрични кръга — международния знак за биологична опасност. Затвори вратата след себе си и мина през помещението с душовете за обеззаразяване, после влезе във вътрешния стоманен въздушен шлюз, където Имран вече я чакаше.
— Вашите ботушки, мадам! — поднесе й галантно чифт галоши, усмихвайки се широко зад пластмасовия визьор на избелелия си син защитен костюм.
Тя едва долавяше гласа му, но знаеше, че той крещи, което си беше стандартната процедура за заразна лаборатория. Кейт се усмихна в знак на благодарност, обу гумените галоши и го последва през друг въздушен шлюз в смъртоносната лаборатория.
В далечния й край се отвори една врата и оттам се показа гледачът на животните, д-р Ричард Мейерс. Дори зад космическата маска на лицето Кейт различи мрачното му изражение.
— Имран, това изобщо не ми харесва — изрева той, когато дотътри крака до тях.
— Нито пък на мен, Ричард. — Двамата бяха стари приятели. — Маймуните готови ли са за пътуването до «Халиуел»?
Ричард Мейерс кимна.
— И на тях не им харесва! — обяви той с тъга в гласа.
Кейт и Имран се приготвиха да отключат трезора, където се съхраняваха запасите от едра шарка. Пред вратата му предварително бяха сложили стоманен сейф. За първи път запасите от едра шарка щяха да напуснат Центъра за контрол на заболяванията. Имран бе уредил голям полицейски ескорт и камион, който твърде много приличаше на бронираните камиони, с който банките превозваха пари в брой. А за това, че със запасите от едра шарка в камиона може да се случи произшествие, дори не му се мислеше.
45.
Пешавар
Ал Фалид разтвори картата на Пекин върху ниската маса в мазето на безопасната къща.
— По-голямата част от проявите по време на игрите ще бъдат съсредоточени в район, наречен «Олимпийска зеленина», който всъщност е парк — обясни Ал Фалид, насочвайки Кадир към грозда от съоръжения в северния край на площад «Тянанмън» и Забранения град. — Повече от половината олимпийски състезания ще се проведат тук, а на това място се намират и олимпийското село, главният пресцентър и международният медиен център.
— Ти се съсредоточаваш само върху този район, така ли? — попита Кадир малко учудено.
— Американците, британците и австралийците са много запалени по спорта — обясни Ал Фалид с презрение в гласа. — Особено австралийците. Китайците очевидно ще имат най-голямата делегация, но и трите държави, които първи нахлуха в Ирак, ще изпратят три от най-големите отбори и би било добре тъкмо тях да унищожим.
— Амон, не губи от поглед по-важното — напомни му Кадир, подканяйки своя помощник да не позволява на чувствата да замъглят способността му за преценка. — Вероятно най-строго охранявана и най-трудна за нападение от всички съоръжения ще бъде именно олимпийската градина. Ще трябва да вкараш някои от нашите собствени хора в обслужващия персонал, за да могат да минат през охранителните постове.
Ал Фалид кимна, очите му блестяха от омраза.
— Халид, ще има много служители по чистотата и поддръжката. Моят човек в Цинтао следи развитието в този ресор. Също така търсим места на летището и в големите хотели.
— Ал Фалид, системите за вентилация в хотелите и летището са най-слабите места на един град — изтъкна Халид, несъзнателно повтаряйки плановете на Ричард Халиуел. — Можем да използваме за нашия вирус водните кули на климатиците по покривите на сградите. Точно така най-често се разпространява грамотрицателната бактерия35 Legionella, която причинява легионерската болест. Но няма да е лошо да огледаме внимателно и схемата на метрото.
— За такъв голям град подземната железница не е така добре развита, както в Лондон например, но обмислям и този въпрос — успокои го Ал Фалид. — Линия №1 пътува от запад на изток, от Пингуоюан до Сихуидонг. Единицата е важна, защото е единствената, която минава през центъра на Пекин и има спирки близо до площад «Тянанмън» и увеселителния парк «Байяо». Но в момента се строи и една допълнителна линия №5, която ще се движи от север на юг под града. Значи от Тайпингжуангбей до Сонгяжуанг. — Ал Фалид извади карта на метро мрежата и я разстла до картата на града. — Линия №2, известна като Затворената линия, също е важна, защото минава под второто околовръстно шосе и има четири общи спирки за смяна с линии №1 и №13, които вървят на север.
— А линията за летището?
— Тя също е в строеж, Халид, и ще свързва терминалите №2 и №3 с линия №1, но само четири километра от нея минават под земята. Ще бъде открита на 30 юни 2008 г. Другата линия, която оглеждаме, е т.нар. Олимпийско разклонение. Предвижда се и тя да бъде открита на същата дата. Ще се движи от Сиянгмаохуандао до Сенлингонгюан и ще има спирка и за Олимпийския парк.
— Добре си се справил, приятелю. Фермата за мечки готова ли е? — С хилядите монтирани камери Пекин бе станал твърде опасен за установяване на база. Когато в западната провинция Шандун бе предложена за продажба някаква меча ферма, Кадир уреди да бъде купена. Фермата беше последното място, което властите биха заподозрели като база за планиране на нападение срещу олимпийските игри. Тя имаше и две други предимства. Беше сгушена в подножието на планина Лаошан, встрани от главните пътища. Отвсякъде я заобикаляха високи стари борове, които я криеха от любопитните погледи. Другото й предимство беше, че Кадир я използва, за да осигури гуанкси с най-могъщия човек в китайското олимпийско движение.
— Халид, аз ще посетя мечата ферма преди игрите, за да се уверя сам. Но ми казаха, че генерал Хо Фън е много благодарен, точно както ти предположи.
Кадир се върна в миналото и си припомни бруталното убийство на своето семейство, извършено от генерал Хо Фън. После отблъсна спомените. Знаеше много добре, че продуктите от меча жлъчка удължаваха живота. За да осигури на мечата ферма в Кингдао защита на най-високо равнище от китайското правителство, той беше уредил управителят на фермата да изпрати някои от най-добрите й продукти на генерала. Нещо по-важно, това даде на Кадир усещането за затваряне на кръга, тъй като началото на края щеше да започне от същото място, което старият му враг защитаваше. Ако на окончателното решение бъде даден ход, неговият най-зъл враг ще получи специална доставка. Супа от меча жлъчка, която със сигурност ще бъде много необикновена.
Всичко ще зависи от това дали Долински ще успее да промени вирусите.
— Има ли вести от него? — попита Кадир. — Ролята му е ключова за нашия план.
— Поддържаме връзка чрез нашите посредници. Приемането на съобщения в Колцово в Сибир е доста затруднено, Кадир. Внедрил съм там няколко от нашите хора.
— Колко знае Долински?
— Само това, че ислямът се готви да нанесе удар на онези, които ни нападат.
— И как реагира?
— Разстроен е от положението на мюсюлманите в Грузия. Той е образован човек и следи събитията в света отблизо, нищо че живее в Колцово. Има достъп до интернет и намира отношението към мюсюлманите в другите страни и особено в Чечения и Ирак за несправедливо. Тъй като е учен и морален човек, може и да не се съгласи с обхвата на планираната от нас операция, затова не му казахме всичко. Информирахме го само, че се нуждаем от помощта му, за да неутрализираме противниците на исляма, и той заяви, че е готов да направи каквото може. А когато открие обхвата на нашите ответни действия, вече ще бъде твърде късно.
Халид Кадир кимна.
— Въпреки всичко, погрижи се да се отнасят добре с него.
— Ако можем да го измъкнем и да го настаним в лаборатория с четвърта степен на защита, той ще бъде съвършеният завербуван, но ФСБ, руската тайна служба, наблюдава всяко негово движение. През нощта дори пазят пред апартамента му.
Д-р Долински произхождаше от народността кист, малцинствена мюсюлманска група в Грузия, на която както грузинското, така и руското правителство гледаха като на заплаха.
— Тъй като е грузинец, руснаците го махнаха от строго секретните изследвания на едрата шарка. Пратиха го в страничен проект, който се занимава с генно инженерство на много по-малко смъртоносната разновидност на кравешката шарка. Ако успее обаче, ще създаде вирус, който също ще може да убива. Но едрата шарка и ебола са много по-сериозна работа, затова той гледа на постъпката на руснаците като на понижение. По същество то наистина си е понижение.
Кадир кимна.
— Да, Грузия и Шеварднадзе не са сред любимците на Путиновия Кремъл. Докъде е стигнал с генната модификация?
— Близо е, но последните стъпки са трудни, а и руснаците още не са решили какво ще правят с него. Всъщност Долински е един много разгневен затворник на руснаците. Той не само е готов да дезертира, но и да живее сред неверниците, за да успее да направи супервирус, който да се използва срещу тях.
— Американците повярваха ли на разузнавателната информация за дезертирането на Долински? — попита Кадир, любопитен как американците планират да го измъкнат.
Ал Фалид леко се усмихна.
— Вицепрезидентът на САЩ и главният изпълнителен директор на «Халиуел» са повярвали. На ЦРУ е наредено да измъкне Долински. За операцията вероятно ще използват агент на име Къртис О'Конър.
Халид кимна.
— Чувал съм за него. Той е истински професионалист и не бива да го подценяваме. Амон, трябва да внимаваме. Ако О'Конър се опита да го прекара през Алтай, може да има нужда от помощ. Долински е изключително важен за окончателното решение, а планините там са много опасни. Дори и за нас. Руснаците хич няма да се зарадват, ако открият, че сред тях е проникнал човек като О'Конър.
46.
Москва
Къртис О'Конър мина без премеждия през терминал №2 на московското международно летище «Шереметиево» и се насочи към отсрещния терминал №1, за да вземе самолета на «Аерофлот» до Новосибирск, столицата на Сибир. Спираше често, за да огледа наоколо. Ако от ФСБ бяха тук, трябва да бяха подобрили работата си в сравнение с техните предшественици от КГБ, помисли си Къртис. Туристическата класа в «Аерофлот» едва ли е голямо удоволствие, размишляваше той, когато се нареди на дългата опашка пред гишето за регистрация, но пътешествениците с раници не пътуваха в първа класа. Момчетата в Ленгли бяха свършили отлична работа, а името Брендън О'Шонеси звучеше доста приятно.
Новосибирск опровергаваше представата за място, забутано нейде из ледената пустош. Разделен на две от великата сибирска река Об, градът подслоняваше близо милион и половина души и беше трети по големина след Москва и Санкт Петербург.
Пощенската кутия се намираше в парк недалеч от гарата на транссибирската железница, огромен паметник на руския имперски стил в архитектурата. Къртис се отпусна на пейката и спокойно заоглежда наоколо. Уверил се, че никой не го наблюдава, той измъкна изпод храсталаците един плик, който не се набиваше на очи. В него имаше натриев оксибутират36, пистолет и карабина Д4 със сгъваем приклад. Къртис излезе от парка и махна на едно такси.
— Речной вокзал.
— Новосибирск очень красивий город.
— Да — съгласи се Къртис с оценката на таксиметровия шофьор, че сибирският град наистина е много красив, но не искаше да завързва разговор. Шофьорите на таксита в Русия невинаги бяха хората, за които се представяха.
«Новосибирски планински туризъм» се намираше на малка странична уличка близо до метростанцията «Речной вокзал». Владимир Лебедев, приятен руснак на около четиридесет години с деликатно телосложение, посрещна Къртис много възторжено. Не всеки ден му се случваше да води само един клиент на двуседмичен туристически поход в любимите си Алтайски планини.
Къртис плати двадесет и шест хиляди рубли, половината от цената на екскурзията, а после се настани на пътническата седалка на тойотата с двойно задвижване. Руският му водач не бе сметнал за странно, че един турист в Алтай може да има работа на място като Колцово, нито пък възрази срещу нощувката в еднозвездния хотел, който Къртис беше избрал. Хотелът «Добрий ден» съответстваше на новата му самоличност на Брендън О'Шонеси, а освен това беше само на петстотин метра от блока, където се беше подслонил Едуард Долински.
Да се даде дори една звезда на бара на хотел «Добрий ден», е прекалено оптимистично, мислеше си Къртис О'Конър. Неколцина руски работници играеха на дурак и пиеха евтина водка на масата в ъгъла и никой от тях не обърна внимание нито на него, нито на Владимир Лебедев. Къртис поръча две бутилки «Купецкое», най-популярната сибирска бира, а когато Владимир отиде в тоалетната, се възползва от възможността и изсипа от пакетчето малко от натриевия оксибутират в бирата на водача си. Знаеше, че докато руснакът се върне, белият прах ще се е разтворил напълно. Натриевият оксибутират беше безцветен, без вкус и без мирис. Затова беше много популярен по нощните клубове като помощно средство при изнасилвания. Големите дози можеха да доведат до смърт, но Къртис не искаше да причини вреда на Владимир. Съдържанието на пликчето в торбата, която взе от пощенската кутия, беше внимателно дозирано, за да може симпатичният руснак да спи в продължение дванадесет или петнадесет часа. Достатъчно време за Къртис да тръгне към предварително определената зона за кацане на хеликоптера високо в Алтайските планини, близо до границата с Казахстан. Той се вълнуваше, че е отново на мисия, далеч от политиката във Вашингтон. Да измъкне Долински изпод носа на старите противници, беше нещо почти невъзможно. Но той и преди бе попадал в тежко положение, а сега беше сигурен, че не е изгубил нищо от своите умения. Мислите му се върнаха към въпроса как държавният секретар ще издейства да използват казахстанското въздушно пространство за полета от голямата американска въздушна база в Киргизстан край границата със Синдзянския автономен район на Китай. Няма съмнение, че някой ще получи голямо поощрение, разсъждаваше той, когато Владимир Лебедев се върна от тоалетната.
— Добър апетит — пожела Къртис, когато келнерът донесе шчи, популярната руска супа със зеле, и остави чиниите върху найлоновата покривка.
Владимир отговори с широка усмивка.
Десет минути по-късно Къртис му помогна да се качи в стаята си. Когато Владимир се събудеше, щеше да намери двадесет и шест хиляди рубли, които Къртис все още му дължеше, плюс добавка като обезщетение.
— Кой е казал, че сред крадците няма почтеност — измърмори Къртис, щом свърши с връзването на ръцете, краката и устата на Владимир.
След като закачи табелката с «Моля, не безпокойте» на вратата на стаята му, Къртис огледа улицата към блока на Долински. Двамата пазачи от ФСБ още бяха в паркираната пред входа кола. Час по-рано Долински бе уверил Къртис, че ще се измъкне през някаква задна врата. Не само «Ал Кайда» се възползваше от чатовете в интернет, помисли си агентът, усещайки, че адреналинът започва да пулсира из вените му.
47.
Лабораториите на «Халиуел»,
Атланта
Кейт последва Имран през въздушния шлюз в помещението, където щяха да прекарват времето си толкова дълго, колкото беше нужно, за да докажат или отрекат теорията, че едрата шарка може да се прехвърля от един биологичен вид на друг. Ако успееха, кротките маймуни щяха да бъдат използвани като обекти за тестове при разработването на ваксина срещу индия-1, а след това и срещу супервируса от ебола и шарка.
Въпреки че до срещата с Ричард Халиуел оставаха още няколко дни, вече бяха получили подробни инструкции за организацията и сигурността. Обезопасяването в «Халиуел» беше сходно с това в Центъра за контрол на заболяванията. Прехвърлянето на маймуните и вирусите мина без произшествия, макар Кейт да знаеше, че нито ветеринарят, нито животните бяха щастливи.
— Предполагам, че ще го направим? — крещеше д-р Ричард Мейерс, за да надвика въздуха, който нахлуваше със съскане в защитния му костюм.
Имран и Кейт кимнаха.
Гневът на Ричард Мейерс личеше ясно дори през дебелата пластмаса на визьора му. Кейт можеше само да съчувства на най-дългогодишния ветеринарен хирург в Центъра за контрол на заболяванията, когато той тръгна към задната част на помещенията с клетките на животните.
Имран и Кейт затътриха крака към единия от двата трезора, в които сега се съхраняваше половината от световните запаси на едра шарка. Другата половина, като изключим шишенцата, откраднати от Долински, все още се намираше в пустошта на сибирската пустиня. Големият трезор от неръждаема стомана, който се набиваше на очи, беше просто примамка. Ако някой успееше да влезе с взлом, без да задейства сложната аларма за вирусите, щеше да открие в него фризер, съдържащ само ваксини срещу едра шарка. По-малък трезор зад първия, подслоняваше фризера с вирусите.
Имран пъхна специалния ключ, който частично деактивираше алармената система, и отстъпи назад, за да може и Кейт да пъхне нейния. Ключовете се съхраняваха на различни места, а трезорът можеше да се отвори само от тях двамата заедно. Имран набра първата комбинация и се отдръпна, за да може Кейт да използва втория диск. Тя завъртя колелото от неръждаема стомана и отвори тежката стоманена врата. В задната част на трезора имаше още един наглед безобиден стоманен контейнер на колелца, който бе закрепен с вериги към пода. Контейнерът беше с размерите на количка за отсервиране на мръсните съдове, каквато може да се намери във всеки стол. Кейт неволно потрепери, докато се суетеше да намери другия ключ, с който да отключи големите катинари.
Двамата забутаха количката към лабораторията за подготовка на разновидността на едрата шарка, която щяха да използват за шимпанзетата. Големият тежък цилиндър, поставен по средата на количката, беше пълен с течен азот, с който поддържаха температура от минус 300 градуса. Кейт внимателно вдигна капака и от контейнера се разнесоха ледени пари. С точността на сърдечен хирург и с помощта на чифт дълги пинцети тя намери малката пластмасова кутия, в която държаха криостъклениците със смъртоносната разновидност на едрата шарка. Руснаците я наричаха индия-1, защото през 1959 година един руски турист, върнал се от Индия в Москва, заразил повече от петдесет души, преди лекарите да успеят да карантинират заразата. Индия-1 беше не само най-заразният, но най-устойчивият вид. Той запазваше способността си да инфектира по-дълго време от всеки друг вирус, затова представляваше отличен избор за всяка разбойническа държава, която иска да се сдобие с биологично оръжие.
Кейт и Имран приготвиха стъклениците със смъртоносния патоген, с който щяха да заразят маймуните. Процесът щеше да бъде дълъг, деликатен и много опасен.
Когато двамата учени бавно влязоха в помещението на животните, Мавърик, водачът, вдигаше голям шум. Кейт внимателно буташе трансферната количка от неръждаема стомана с подготвената партида индия-1. Д-р Ричард Мейерс и неговият помощник, аспирантът Карл Станфорд, не бяха успели да успокоят малката общност от габонски шимпанзета и подът около клетките бе потънал в бисквити и плодове, с които животните бяха замеряли своите пазачи. Кейт свърза костюма си с маркуча за въздух близо до клетката на Мавърик. Докато включваше червения накрайник към своя регулатор, очите на Мавърик срещнаха нейните и между двамата прехвърча искра. Кроткият гигант се успокои, бавно пристъпи към предната част на клетката и хвана пръчките, без да отделя очи от Кейт.
Тя положи усилия, за да сдържи чувствата си, и се протегна да вземе игла за анестетика. Изчака, докато Ричард и Карл избутат зад Мавърик екрана от неръждаема стомана, който щеше да послужи като менгеме и да го притисне към пръчките на решетката. Все още усещаше втренчения му поглед върху себе си, докато внимателно приближаваше откъм лявата му страна. Биологичната лаборатория не беше място, където да се убодеш безнаказано със спринцовка, напомни си тя. Внимателно опря иглата в бедрото на Мавърик и натисна буталцето.
Всички мълчаха и маймуните също се успокоиха. Д-р Ричард и неговият помощник избутваха напред притискателните панели и Кейт би анестетик на всички десет шимпанзета подред. Щом приключи, видя, че Мавърик лежи неудобно на една страна и потрепва от въздействието на упойката, тя поклати глава, докато се връщаше към трансферната количка. Внимателно преброи всички игли за анестезията и ги постави в специалното кошче за опасни биологични отпадъци. Преди да го изнесат от лабораторията, щяха да го подложат на обработка при свръхвисока температура. Бавно и обмислено Кейт подготви стъкленицата с щама Индия-1 в аерозолна форма.
Ричард и Карл пренесоха Мавърик до аерозолната камера, където тя вече ги чакаше. Щом положиха шимпанзето на масата от неръждаема стомана, Кейт затвори над него прозрачния капак от акрилно стъкло и включи аерозолния спрей. Мавърик лежеше с глава към струйника, а клепачите му потрепваха, докато милиони частици от индия-1 влизаха в ноздрите му. След три минути Кейт изключи празния пулверизатор и се дръпна назад, за да позволи на Имран да се доближи. Всяко движение на учените беше предварително упражнявано. Мавърик бе получил много по-голяма доза едра шарка от тази, на която човек някога е бил изложен. Тази шарка обаче никога не бе приемала животно за гостоприемник. За да имат някакви шансове за успех в експеримента, Имран и Кейт решиха да вкарат смъртоносния патоген и интравенозно. Интравенозната игла съдържаше милиони вириони37 на Variola. И точно както при военните е позволено само на един човек да работи по активирана бомба, така и тук инжекцията щеше да постави само един учен.
Кейт наблюдаваше Имран, докато той търсеше подходяща вена по бедрото на маймуната. Мавърик помръдна и изстена високо. Имран замръзна и зачака големият примат да се отпусне. После бавно вкара интравенозната канюла във вената, свърза стъкленицата с вируса с тръбичката и инжектира Мавърик с индия-1. Щом стъкленицата се изпразни, Имран я откачи от тръбичката и бавно се обърна към другите учени. Според предварително уговорения сигнал те кимнаха, давайки знак, че разбират какво се готви да направи. Имран се обърна бавно и извади канюлата от бедрото на Мавърик. От върха й капеше кръв, която съдържаше хиляди частици индия-1. Въпреки че бяха ваксинирани няколко пъти срещу едра шарка, всички бяха беззащитни срещу тази нейна разновидност. Едно убождане с канюлата щеше да означава сигурна смърт.
48.
Хотел «Добрий ден»,
Колцово
Наближаваше девет вечерта и температурата беше паднала под нулата, когато Къртис чу нетърпеливото почукване на вратата си. След като спусна ударника на 9-милиметровия «Браунинг Хай Пауър», който беше взел заедно с карабината Д4 по-рано през деня, той внимателно дръпна перденцето от прозореца. По снимките, които беше изучил внимателно, О'Конър щеше да познае слабия грузински учен навсякъде. Мъжът с тънките като моливче мустачки, заоблено лице и черна, леко посивяваща коса очевидно беше нервен.
— Влизай — тихо нареди Къртис, когато отвори вратата и огледа нагоре-надолу верандата, която опасваше приземния етаж. Малко по-нататък по улицата колата на двамата агенти на ФСБ още стоеше на поста си.
— Брендън О'Шонеси — представи се той. Ако успееха да се измъкнат невредими от Сибир, Долински скоро щеше да научи истинската му самоличност. Засега беше най-добре името, под което се представяше, да отговаря на това в паспорта му. За всеки случай.
— Едуард Долински — ръкостискането му беше внимателно, а гласът — изненадващо тих, макар Къртис да знаеше, че английският му е отличен.
— Колата е на паркинга на гърба на хотела. Хайде, върви след мен — подкани го Къртис и стисна раницата си и кафявата торба, която беше взел от Новосибирск.
Три коли ги последваха на излизане от Колцово, но след няколко километра и трите се изгубиха и Къртис задиша по-спокойно. Всички опити да завърже разговор с Долински бяха парирани с едносрични отговори. Това го устройваше. Все още беше твърде предпазлив по отношение на мотивите на учения. Нужно бе нещо повече от операция като тази, за да се зароди доверие помежду им.
Силните фарове на джипа пронизваха мрака над пътя далеч напред и осветяваха заснежените банкети. Слава на Бога, Вашингтон не беше поискал от него да свърши това посред зима, помисли си Къртис и придърпа канадката си по-плътно около тялото. От време на време фаровете на тойотата осветяваха по някоя лисица, а веднъж му се стори, че видя сибирска невестулка. Въпреки че беше почти полунощ, Къртис намали, когато навлязоха в сибирския град Новоалтайск, разположен на изток от регионалната столица Барнаул край река Об. Барнаул отбелязваше мястото, където могъщата река Об, която заедно с река Иртиш извираше високо в лежащите на юг Алтайски планини, тръгваше на епично пътешествие през сибирските степи към Северния ледовит океан.
Когато слънцето изгря, Къртис вече беше минал през Бийск и Горноалтайск. Движението не беше оживено и само от време на време те задминаваха по някой камион или очукан автомобил. Плътна мъгла покриваше алпийските полета, обвиваше боровите и смърчови дървета, вкопчени в склоновете край пътя, който се виеше из снежните, извисяващи се в небето Алтайски планини. Огромната им верига се простираше през Русия на север, Казахстан на запад и Китай и Монголия на изток и юг. Къртис намали, докато минаваха през будистко алтайско село, а пътят продължаваше стръмното си изкачване в района на връх Белука. Високият 4506 метра ледников масив беше най-високата точка на Сибир и Къртис знаеше, че хеликоптерите щяха да се измъчват в редкия планински въздух. Смърчовете и боровете отстъпиха място на трепетлики и брези, а после се смениха с лиственици и иглолистни храсталаци, единствените, които оцеляваха в ледените височини. Три часа по-късно Къртис намали и спря встрани до пътя, който сега не бе нищо повече от коловоз.
— Какво правиш? — попита Долински със силен грузински акцент.
— Спирка за пикаене и дозареждане — отговори Къртис, отиде до задната част на джипа и взе една от тубите, които грижливият Владимир се беше погрижил да натовари. Но забеляза движение по пътя напред и на мига замръзна. Направи знак на Долински да се наведе и зае такава позиция, че джипът да е между него и онзи или онези, които идваха оттам. После извади карабината Д4 от задната седалка. Използвайки леката снежна покривка, за да заглуши шума от стъпките му, и гъстите шубраци в основата на листвениците за прикритие, Къртис тихо се запридвижва нагоре по склона.
49.
Атланта, Джорджия
Кейт Брейтуейт се претърколи на тясното двойно легло в малкия си апартамент в Атланта, но телефонът на нощното шкафче не преставаше да звъни. Тя беше съсипана от шестнадесетчасовия ден в лабораторията. Предната вечер се бе оплакала на Имран от главоболие и си легна веднага щом се върна от «Халиуел». Опипом затърси преносимата слушалка.
— Кейт Брейтуейт — промърмори със сънлив глас, леко раздразнена, че са я събудили, преди сама да се разсъни.
— Кейт, Имран се обажда. Едно от шимпанзетата е мъртво. — Професорът говореше спокойно, но Кейт долови загрижеността в гласа му. Новината я накара да седне в леглото.
— Кое от тях?
Настъпи малка пауза.
— Кейт, съжалявам, но е Мавърик.
— Мавърик? О, боже, не!
— Ще те чакам във фоайето след половин час. — Имран обитаваше апартамент на горния етаж.
— Може и след петнадесет минути! — Тя забучи слушалката обратно в стойката и ядосана и объркана се запрепъва към банята.
Кейт усети, че се задъхва в синия си защитен костюм и намали крачка. Успокой се, прошепна тя, припомняйки си огромните опасности, които я дебнеха. Имран вече чакаше от другата страна на въздушния шлюз. Дори Мавърик да не бе още мъртъв, а само болен, тя пак не можеше да стори почти нищо. Отново почувства пристъп на безсилие заради задачата, която им бе наредено да изпълнят.
Когато излезе от съблекалнята с преметнат през рамо регулатор за въздух, Имран я посрещна пред вратата на въздушния шлюз. Подаде й галошите и тя му кимна с благодарност. И на двамата не им се говореше за загрижеността, която изпитваха. Кейт спусна визьора на защитния костюм, последва Имран във въздушния шлюз с обеззаразяващите душове и затвори тежката стоманена врата откъм зоната с трета степен на защита. След като се увери, че се е херметизирала, Имран отвори срещуположната врата и Кейт го последва в заразната част. Минаха през главната лаборатория и влязоха в помещението за животните. Лицата им бяха бледи зад визьорите.
Кейт се насили да запази спокойствие, докато се протягаше за един от червените накрайници на маркучите за въздух, които висяха от тавана близо до клетката на Мавърик. Без да обръща внимание на нахлуващия в костюма й въздух, тя съсредоточи вниманието си върху него. Животното лежеше на една страна върху пода на своята клетка. Гримасата на болка, изписана по лицето на нейния духовен брат от животинското царство, й показа, че е умрял от ужасяваща смърт. Кафявите му кървясали очи я гледаха вторачено, но в тях нямаше живот. На Кейт й се стори, че в безжизнените зеници долавя немия въпрос «защо?». Обърна се към Ричард и с жест го подкани да отключи вратата на клетката, но Имран вдигна ръка. Той се отправи към купчина инструменти и свали един дълъг прът от куките, на които бе окачен. Кейт кимна с разбиране. Макар Мавърик да изглеждаше мъртъв, Имран трябваше да е напълно сигурен в това. Една дупка в защитния костюм, причинена от заболяло от едра шарка шимпанзе, щеше да е фатална.
Имран и Ричард вдигнаха и изнесоха тялото на Мавърик върху количка от неръждаема стомана и я забутаха към помещението за аутопсии. Вече беше започнал rigor mortis и единият крак на Мавърик си остана свит, когато го повдигнаха и пренесоха върху стоманената маса за дисекции. Имран и Кейт добре знаеха, че от всички процедури в една заразна лаборатория аутопсията на животно е най-опасната. Едно подхлъзване със скалпела или друг режещ инструмент можеше да бъде фатално и Кейт се обърна да види дали Ричард и Карл са достатъчно далеч от масата.
Тя пъхна каучуково блокче под гърба на Мавърик, така че гърдите му да се изпъчат нагоре и напред, а после със сила свали ръцете му надолу, за да не пречат. Имран взе един скалпел от масата с инструментите, която му се падаше отляво, и внимателно направи Y-образен срез от двете страни на шията на маймуната и надолу. С бавно движение се протегна за стоманената ножица за ребра и започна да реже гръдния кош.
Кейт се стегна, неподготвена за онова, което видя под гръдния кош на шимпанзето. Имран вдигна очи и многозначително поклати глава. Variola major беше нападнала всички органи на Мавърик с ожесточение, което нито един от двамата не беше очаквал. По вътрешностите на маймуната имаше следи от кръвоизливи. Сърцето, белите дробове и бъбреците бяха изпъстрени с петна и превърнати в червена каша. Нямаше нито един орган, в който вирусът да не беше проникнал. Variola major беше много по-смъртоносна, помисли си Кейт, отколкото повечето хора осъзнаваха. Ненапразно легендарният д-р Д. Е. Хендерсън, който заедно със стотици други учени бе посветил десетилетия, за да унищожи вируса от лицето на планетата, беше поискал всички запаси от него да бъдат унищожени.
Имран продължаваше да работи методично. Изряза покрития с кръвоизливи черен дроб на Мавърик, а после постави разкашканата червена тъкан в кутията за органи. Отдръпна се, остави скалпела на място и кимна на Кейт, която трябваше да се протегне за кутията и да й сложи етикет. Двамата бяха работили заедно толкова дълго, че всеки много добре знаеше какво прави другият. Но когато се обърна да сложи на количка заразената пластмасова кутия, тя се сблъска с Карл, който беше влязъл в помещението, за да погледне по-отблизо. За свой ужас почувства силно убождане през ръкавицата. Карл все още държеше скалпела, който беше разглеждал, и той за миг проби ръкавицата на Кейт. Пластмасовата кутия изпръска с кръв защитния й костюм, когато падна на земята. Черният дроб на Мавърик се плъзна по белите плочки, оставяйки червена следа от заразния вирус индия-1 след себе си.
Карл залитна назад с побеляло лице. Въпреки че й се гадеше, Кейт се задейства според инструкциите. Като държеше ръката с пробитата ръкавица надолу, за да избегне просмукването, тя протегна другата и откачи завития червен маркуч за въздух от своя регулатор. После хвърли поглед към Имран, който правеше същото. Мина покрай Карл, замръзнал с притиснат към масата за инструменти гръб, все още стиснал злополучния скалпел в защитената си от ръкавица ръка.
— Боже мили, о, Боже мили, не й позволявай да ме пипне! — помоли се Кейт на Бога, с когото отдавна не бе разговаряла. Когато пусна обеззаразяващия душ и кръвта се стече от защитния й костюм, тя погледна към Имран, който точно пускаше съседния душ. Лицето му беше пепеляво.
50.
Алтайските планини,
Южен Сибир
Къртис отново долови движение, подпря карабината си на дънера на лиственицата и заоглежда гората пред себе си през кръстчето на монтирания оптически мерник. Когато във визьора се появи един едър як, издиша дълбоко и свали пръст от спусъка. Остана неподвижен достатъчно дълго, за да се наслади на великолепното планинско животно. После се върна при джипа, за да провери местоположението си с помощта на малък джипиес приемател с размерите на мобилен телефон.
— 50° 41'', 85° 32''. Остават ни по-малко от сто километра — обяви Къртис и започна да сгъва една от руските карти в мащаб 1:100 000, която бе получил от ЦРУ. Картите бяха изненадващо надеждни. Джипиес системата беше точна до метър и два часа по-късно, щом стигнаха края на малка полянка на върха на склона, избрана за кацане от пилотите на спецчастите, Къртис кимна със задоволство.
На дъното на долината под тях можеше да види езерото, точно там, където беше пресметнал, че трябва да бъде, нищо че е едно от хилядите сгушени в пазвите на величествената планинска верига.
След като позицията им беше потвърдена, Къртис вкара джипа между дърветата и извади сателитното си радио.
— Планинска коза, тук Антилопа. Край.
Пилотите от специалните части отговориха веднага.
— Антилопа, тук Планинска коза, чуваме ви отлично, край.
— Антилопа е на позиция, край.
— Антилопа, ние сме на около петнадесет минути от вас, но засякохме трафик по радара на север от вас. Край.
Къртис огледа хоризонта и я видя. Черна точка, която бързо се приближаваше нагоре към долината.
— Планинска коза, изчакайте.
Когато Къртис настрои бинокъла си, черната точка се оказа руски военен хеликоптер, един Ми-8Т или «Бедро», каквото е кодовото му име в НАТО. «Бедрото», което се приближаваше нагоре по склона към позицията на Къртис, беше същият модел, който ЦРУ щеше да използва, за да измъкне него и Долински. Сега вече ясно се виждаха установките за изстрелване на ракети и противотанкови гранати, монтирани от двете му страни. Макар да не можеше да види колко души са на борда, знаеше, че Ми-8Т можеше да превозва двадесет и четирима напълно оборудвани руски войници.
— Едуард, руски войници. Предполагам, не са много доволни, че са ги изкарали в неделя, но това ще изравни малко шансовете — каза Къртис, като подаде на Долински 9-милиметровия «Браунинг» и три резервни пълнителя.
Едуард Долински поклати глава.
— Аз не използвам пистолети — заяви той.
— Вече използваш, слънчице — настоя Къртис и пъхна оръжието в ръката на учения. — Съжалявам, ако броят на жертвите се окаже малко под милионите, в които се целиш с твоята професия, но ще е в твой интерес, ако гледаш нито един куршум да не отива напразно. — Сетне заговори по радиото: — Планинска коза, тук Антилопа. Имаме си компания, край.
Къртис преброи шестнадесет войници, които изскачаха тромаво от големия Ми-8Т, кацнал на полянката близо до езерото.
— Ми-8Т, «Бедро», координати 853504 до езерото. Засега слязоха само шестнадесет. Край.
— Антилопа, първо ще се оправим с хеликоптера, после ще се погрижим за теб и Айнщайн.
Къртис се усмихна мрачно. Айнщайн беше кодовото име на руския учен. Руските пилоти бяха допуснали грешката да останат на земята. Голямата им транспортна машина избухна в огнено кълбо, а късове от витлата и външната обшивка се разлетяха навсякъде, когато двете ракети я улучиха.
Учудващо е какво може да купиш днес на пазарите за оръжие втора ръка, помисли си Къртис, но усещането, че ще се измъкнат скоро и цели, бе заличено от избухване на стрелба отвъд дърветата. Един от руските войници беше забелязал тойотата.
Къртис даде три бързи откоса, за да накара руснаците добре да си помислят, преди да нападнат позицията му. Но докато наблюдаваше как те се разпръскват надолу по склона, друг автомат започна да стреля от височината зад него.
— Мамка му! — изруга Къртис и първата му мисъл беше, че руснаците са успели някак си да разположат автоматчици на позиция над него. После му хрумна, че за да направят това толкова бързо, щеше да им трябва втори хеликоптер. Чу се още един откос, ехото от изстрелите запрескача от един връх на друг и за своя изненада Къртис откри, че който и да беше над него, стреляше по руснаците. Малко по-късно видя руснаците да се оттеглят надолу по склона, носейки няколко ранени и убити. С бинокъла си успя да различи трима души високо на склона, който се издигаше над него. Лицата им бяха завити с шалове, а през гърдите бяха препасали патрондаши.
Когато големият Ми-8Т, купен от ЦРУ, се приближи към зоната за приземяване, Къртис и Долински изскочиха от прикритието си. Докато се привеждаше, за да мине под витлото на хеликоптера, Къртис погледна назад към върховете на склона. Пилотът дръпна дроселите, машината се заиздига над покритите със сняг борове и Къртис видя тримата мъже да се връщат назад по следи, които водеха към границата със Синдзян. Почувства как по гърба му пробягват хладни тръпки, притесни се, че операцията може да е разкрита, и отново си зададе въпроса дали Долински не е двоен агент.
Когато край границата се разчу, че Долински е изведен и е в безопасност, много такива тройки започнаха да се връщат по местата, откъдето бяха дошли. Кадир, естествено, не знаеше коя част от границата ще използва О'Конър, но предположи, че шейсетина малки групи, които да следят за раздвижване, ще са достатъчни, за да му помогнат при нужда.
— Къртис, много съжалявам, че аз трябва да съм вестоносецът с лошата новина — каза Том Макнамара по сателитния телефон, от който му се обади във военновъздушната база на САЩ в Киргизстан. — Кейт е в интензивния изолатор на ЦКЗ. Скоро ще кацне един «Гълф 5», за да докара теб и Айнщайн във Вашингтон. Уредил съм ти и самолет, ако искаш да идеш до Атланта.
— Благодаря ти, Том, високо го оценявам.
Загубата на учен още в началото на операцията щеше да предизвика много неприятни въпроси. Но докато се бореше с унищожителната новина, Къртис осъзна, че неприятните въпроси бяха само едната част от проблема. Внезапно се почувства много самотен и разбра, че у Кейт наистина има нещо много специално и че той не иска да я изгуби толкова скоро.
51.
Фармацевтична компания «Халиуел»,
Атланта
Светлините от тридесет и седмия етаж на фармацевтичната компания «Халиуел» пронизваха предутринния сумрак, обгърнал планината Стоун и окръга Декалб. Д-р Ричард Халиуел бе прекарал нощта в личното си крило в огромния офис. Симон беше свикнала с неговите странности и бе заспала в голямата спалня. Парфюмът й и слабият мирис на секс още се носеха във въздуха.
Халиуел се бе надигнал в три сутринта. Прекара цялото си будуване в размисъл, който доведе до първия му важен експеримент срещу засилващата се заплаха от Китай. След по-малко от час очакваше първата доставка от кучкаря. Командният център на охраната бе предупреден, че още преди разсъмване ще пристигне спешна доставка на химикали, необходими за експерименти от «национален интерес».
Той се усмихна студено, без капчица веселие. Досиетата на неговите охранители без изключение бяха интересно четиво, а той бе добре запознат със съдържанието на всяко от тях. Персоналът в командния център на охраната в «Халиуел» получаваше добри заплати, а премиите се определяха така, че да задоволяват личните нужди. Някои от тях доста се различаваха от нормалните и Халиуел, майстор на скритото изнудване, беше много доволен от това. В резултат съвсем обикновени и рутинни събития, като часа на доставките в «Халиуел», никога не се обсъждаха извън работа. Ричард беше уверен, че неговата охрана е много по-строга от тази във Вашингтон, откъдето непрекъснато изтичаше информация. В малкия му, но безмилостно резултатен екип от охранители имаше множество бивши служещи от специалните части и агенти от ФБР. Всички по една или друга причина бяха имали неприятности с бившите си работодатели. При последното си интервю всеки кандидат за тази работа разбираше, че фирмата познава много добре неговото минало. Да имаш минало или начин на живот, за които не желаеш да се разчува, беше неписано изискване, за да те наемат в охранителния екип на «Халиуел».
Халиуел седеше на писалището си потънал в мисли, но завилата в далечината сирена го накара да погледне часовника си. 3:45 сутринта. Отвори чекмеджето и извади кафеникав плик. Педантичен за всяка подробност, той провери отново общата сума от десет хиляди долара в използвани стодоларови банкноти. Тази сутрин щеше да има две доставки. Боклукът от кучкарника се справи добре, помисли си, докато обличаше черното си кожено яке. Прибра плика във вътрешния джоб, отиде до вратата на личния си асансьор и натисна копчето. Асансьорът бе програмиран да остава пред вратата към офиса му, когато не се използваше. Вратите се отвориха на мига. Халиуел вкара ключа и натисна един наскоро монтиран бутон. Симон знаеше, че той отвежда асансьора до тунела за лабораториите с четвърта степен на защита. Халиуел обаче я предупреди, че не желае да я въвлича в това, нито пък иска някой да научи за този вход. Симон умееше да пази многото му тайни, така че тази също бе в безопасност при нея. В света на Симон Карстеърс знанието беше сила.
Асансьорът се заспуска бързо и тихо. Халиуел лично бе проектирал комплекса лаборатории с четвърто равнище на защита. Малката лаборатория, към която беше поел сега, бе почти напълно изолирана от главната зона за зараза. Стоманена врата, скрита зад голям дървен шкаф, свързваше лабораторията на Халиуел с основния комплекс. Вратата беше постоянно заключена и Ричард беше единственият, който знаеше за нейното съществуване. Дори задната товарна рампа беше много внимателно проектирана, така че да се впише в околната среда. Тя бе обрасла с гъсти шубраци и оградена с бодлива тел, която се сливаше с оградата на целия комплекс.
Халиуел излезе от асансьора в малко мазе. Изключи алармата и набра комбинацията на ключалката на вратата към тунела. После включи осветлението, заключи вратата след себе си се отправи към далечния край на тунела. Той беше дълъг почти километър и стъпките на Халиуел събуждаха призрачно ехо между гладките бетонни стени. Десет минути по-късно той набра друга комбинация, за да отвори вратата към прохода от товарната рампа. Щом го направи, отвън нахлу студен въздух. В далечината видя фаровете на камионетката на градския кучкарник, шофьорът внимателно караше по черния път, който се точеше успоредно на оградата на комплекса. Ричард Халиуел вдигна слушалката на червения телефон за връзка директно с командния център на охраната.
— Разбира се, господин Халиуел — каза дежурният служител и тежките стоманени врати на задния вход се задвижиха бавно и тихо.
52.
Институтът за изследване на заразни болести на армията на САЩ,
Форт Детрик, Мериленд
Имран се събуди от дрямката си в отделението за пълна изолация, където прехвърлиха Кейт след нещастния случай. Малката болница заемаше отделна сграда на територията на Центъра за контрол на заболяванията. В лабораториите с четвърта степен на защита много рядко се случваха злополуки, но те почти винаги бяха смъртоносни. Това отделение имаше същата степен на защита както лабораториите. Също като лекарите и сестрите, и Имран носеше защитен костюм, регулаторът му бе свързан с извит маркуч за въздух, провесен от тавана на отделението. Той погледна Кейт и отправи безмълвна молитва към Аллах. Тя се мяташе и въртеше насън, капчици пот покриваха бледото й чело.
Вратата се отвори и тътрейки крака, влезе дежурната сестра, последвана от Къртис О'Конър. Двамата бяха напълно екипирани със защитно облекло и Имран се усмихна леко, докато ги гледаше да се протягат за маркучите за въздух. Къртис носеше букет бели рози с оголени стебла. Той лично беше махнал от тях всяко листо и трънче. Сигурно беше използвал доста ласкателства, за да предума сестрата да го пусне с цветята, помисли си ученият. Както всички други отпадъци от отделението, по-късно и цветята щяха да бъдат изгорени при свръхвисока температура.
Кейт изстена, когато сестрата попи потта от челото й с влажна кърпичка и я изхвърли в яркожълто кошче за боклук със знака за биологична опасност. Мониторът над леглото показваше сърдечен ритъм 120. Имран знаеше, че въпреки претрупаната си програма Кейт някак намираше време да потренира в гимнастическия салон или да потича в обедната почивка. Тя беше един много здрав изследовател и сърдечен ритъм от 120 удара в минута в покой беше доста лош знак. Другите й жизнени показатели не бяха по-окуражаващи. Сега температурата й беше 39,4°С, а кръвното налягане — 160 на 100. Имран хвърли поглед на Къртис О'Конър, който също се бе вторачил в монитора и наблюдаваше как проблясванията на сърдечния ритъм на Кейт пробягват по осцилоскопа. И двамата знаеха, че тя е все още милостиво незасегната от кървавите петна на подкожните кръвоизливи. Знаеха също, че треската обикновено се проявява след появата на обрив или на кървави петна. И че ако Кейт се е заразила, ще я изгубят.
53.
Фармацевтична компания «Халиуел»,
Атланта
От отвращение д-р Ричард Халиуел сбръчка нос, когато издърпа завесите на количката, в която лежеше смрадлив, пиян скитник, завързан с ремъци за повърхността от неръждаема стомана. Той се обърна към втората количка, все още ядосан на лъжливия малък мексиканец от градския кучкарник. Червенокосото момиче беше на около шестнадесет и бялата мека кожа на ръцете му беше цялата изранена от убождания. Много красива млада жена, но мъртва заради свръхдоза хероин. Човекът от градския кучкарник твърдеше, че дишала, когато я вдигнал от улицата. Може би не лъжеше, защото тялото все още беше топло, но Халиуел нямаше намерение да плаща за трупове. Той припомни на възразяващия мексиканец за снимките и го предупреди, че ако следващия път не достави живи скитници, ще удържи разходите по изгарянето от неговите пет хиляди долара.
После плъзна ръка по малките гърди на момичето. Почувства, че получава ерекция, която се усили от смесването на гнева му с усещането за власт. После мисълта му се зарея назад към първото му сексуално преживяване.
Съблекалнята на гимнастическия салон миришеше на влага и спарено и седемнадесетгодишната водачка на мажоретките, Черил Конопски, беше набрала скорост. Халиуел бе почти също толкова разпален, но от бърбъна. В държането на Черил прозираше настоятелна похотливост, когато го въведе в малкия склад. Тя явно познаваше много добре това място. Свали гащичките си, вдигна късата си пола и се излегна на купчина рогозки.
— Хайде — подкани го, разкопча блузата и освободи гърдите си от сутиена. — Имам нужда да се изпразня!
Ричард Халиуел току-що беше започнал да се бръсне и се почувства дългурест и смотан, докато бърникаше да освободи закопчалката на колана си. Беше си представял, че ще може да контролира случващото се, но не се оказа така.
Черил Конопски се вторачи в пениса му, а на лицето й се изписа ясно доловимо разочарование.
— Не можеш ли да вкоравиш малко повече кренвиршчето си? — подигра го тя, когато той най-накрая успя да събуе панталоните си.
Щом легна до нея, тя протегна ръка и след три секунди той свърши в дланта й, а слабата му ерекция напълно изчезна. Еуфорията, която беше обхванала Черил, също се изпари и се смени с униние, съпроводено от див изблик на ярост.
— Боже мили! Някой казвал ли ти е, че си напълно безполезен?
Халиуел все още чуваше как Черил Конопски крещи по него с писклив от яд глас, докато се изнасяше с бързи крачки от складчето. Отиде до стереоуредбата и пусна Петата симфония на Бетховен.
— Та-та-та-таа… та-та-та-таа — тананикаше си заедно с прочутата начална строфа, усили звука и музиката, изпълнявана от Нюйоркския симфоничен оркестър, отекна в бетонните стени на подготвителния район със защита трета степен.
Симфонията винаги вдъхваше на Халиуел усещане за неговата собствена власт и беше една от любимите му. Той плъзна ръце по горнището на изцапаната тънка рокля на момичето, а ядът му, че Черил Конопски някога го бе отхвърлила, бавно започна да се разсейва, докато могъщата музика изпълваше главата му. Тази поне нямаше да каже и дума. Гърдите й още бяха топли, но тялото й се втвърдяваше с настъпването на rigor mortis. Халиуел вдигна момичето от количката и го положи на бетонния под. После спокойно свали бикините и разтвори бледите й крака.
Д-р Халиуел нахлузи защитните си галоши, изправи се, затвори ключалката на визьора си и се протегна за регулатор на въздуха. Доволен, той се обърна към скитника на другата количка. Вонята му бе неизличимо запечатана в неговите ноздри. Когато Халиуел застана над него, мъжът се размърда. Примигна със замъглени, кървясали очи, изкашля се, гърдите му заклокочиха, а очите му се изпълниха с ужас. Започна бясно да се мята, но осъзна, че е вързан за глезените, кръста, китките и врата със здрави найлонови ремъци. Дебелата хирургическа маска, залепена върху устата му, заглушаваше неистовите му викове.
Ричард Халиуел поклати глава от отвращение. Косата и брадата на мъжа бяха покрити с мръсотия и въшки, а лицето му беше в белези от шарка и сбивания. Подобният на луковица нос имаше моравосинкавия цвят на закоравял пияница. Ти, отвратително подобие на човешко същество, помисли си Халиуел. Предоставянето на кирливото ти, будещо гадене тяло на науката ще бъде единственото достойно нещо, което си постигнал през целия си жалък живот, продължи наум той. После избута количката през специално конструирания въздушен шлюз, който свързваше подготвителното помещение с трета степен на защита със смъртоносната заразна лаборатория. Халиуел закара количката в район на лабораторията, който приличаше на болнично отделение. Когато мина покрай един фризер, Ричард си позволи тънка усмивчица. Знаеше, че любимата супа на генерал Хо Фън е от мечешка жлъчка. Генерал Хо още не му беше гостувал, но той се бе погрижил да складират нелегалната замразена мечешка жлъчка. Просто за всеки случай. Някой би си помислил, че е прекалил с обезопасяването на складираната жлъчка, но Ричард Халиуел никога не оставяше нищо на случайността.
Две покрити с плочи ниши бяха оборудвани със стойки за интравенозни вливания, монитори за контрол на сърдечния ритъм и кръвното налягане и още медицинско оборудване, от което Халиуел се нуждаеше за своите експерименти. Количките бяха снабдени със система за отвеждане на човешките отпадъци, които се отмиваха в съвременната канализация за отпадни води.
Обектът се бореше слабо и започна да се поти. Халиуел откачи маркуча за въздух от регулатора и се отправи, тътрейки крака, към далечния край на заразната лаборатория, където се съхраняваха вирусите. Когато стигна там, се протегна за друг маркуч, провесен от тавана. И без одобрението на вицепрезидента се беше сдобил с някои от най-отровните вируси и бактерии, известни на човека. В света на Халиуел парите винаги казваха тежката си дума. Запасът му от вируси включваше ебола и марбург, а от бактерии имаше антракс, ботулизъм и Yersinia pestis, или казано простичко — чума. Скоро щом опитите с шимпанзетата се прехвърлеха при него, щеше да добави към колекцията си и Variola major и да разполага с пълния набор.
Халиуел набра двойната комбинация на трезора, завъртя колелото от неръждаема стомана и отвори тежката врата. Отправи се към количката с етикет «Ебола», закара я до работната маса и извади от съда за съхранение комплект пластмасови флакони върху поставка. Вирусът ебола беше ясно различим. Бледа червеникава течност, толкова чиста, че проблясваше под светлината в лабораторията. Халиуел отиде при инкубатора, където се съхраняваше културата медиум, в която го беше инжектирал миналата седмица. Да отгледа запаси от култури с вируса ебола бе детска игра за човек с неговите умения и възможности и той беше уверен, че от клетките на културата в заобикалящата ги супа са израснали милиони микроскопични нишки на вируса.
Първата му задача беше да тества въздействието на вируса и да състави база данни как той ще влияе на хора в сегашната си форма. Следващите експерименти щяха да покажат дали генетично променените форми могат да станат по-заразни и дали РНК, която ебола използва за своя генетичен код, не може да се превърне в ДНК, което беше характерно за едрата шарка. Халиуел знаеше, че генното инженерство изисква сложни изследвания на по-високо от неговите възможности ниво. Но с Долински всичко изглеждаше достижимо. Официалните изследвания, които щяха да се провеждат с човекоподобните маймуни в основната лаборатория, нямаше да гарантират, че тези резултати могат да бъдат постигнати и с хора. А Халиуел със сигурност трябваше да знае това, за да задейства своя план за Китай. Щеше да се погрижи всеки супервирус да се изпробва върху човешките отпадъци от улиците на Атланта. Той постави една игла с тел и стъкленицата с вируса върху количка за инструменти и се върна с нея в нишата, където бе оставил обекта на своя експеримент.
Бавно и спокойно напълни една спринцовка с проблясващата червена течност и се наведе към скитника. Хвана ръката на мъжа като в менгеме и инжектира милиони частици от вируса, срещу който нямаше защита, нито лечение.
54.
Исламабад, Пакистан
Когато се върна в хотелската си стая в Исламабад, Ал Фалид провери дали египетският паспорт, с който щеше да замине от столицата на Пакистан за града, избран за предупредителната атака, е на мястото си при самолетните билети. Прибра американския си паспорт в ръчния багаж и погледна часовника си. Ако е рекъл Аллах, влекачите вече са стигнали индонезийското пристанище Сурабая. Оставаха петнадесет минути, докато дойде времето да влезе в интернет чата, затова започна да превключва каналите на кабелната телевизия. Попадна на програма, която показваше омразния му проповедник, и очите му се втвърдиха.
Вече повече от месец преподобният Джери Бъфет изнасяше поредица от проповеди «Събуди се Америка, грабни оръжието» в седмичното си телевизионно предаване и неговият Евангелистки център се пукаше по шевовете. В огромната зала се бяха натъпкали повече от петнадесет хиляди души, стотици стояха покрай издигащите се амфитеатрално стени, а още повече седяха по проходите.
Предните два реда бяха запазени за големи дарители и Ричард Халиуел и неговата съпруга бяха настанени на най-хубавите места. Констанс Халиуел седеше до съпруга си точно пред огромната сцена. Тя бе ниска и спретната, с безупречно сресана кестенява коса. Носеше розово костюмче «Валентино» от две части и бежови обувки «Ферагамо», подхождащи на кожената й чанта, а на врата си бе закачила огърлица от големи, почти безупречни розови перли. Проповедникът се обръщаше към тълпата и Констанс Халиуел, както и цялото му обожаващо го паство, поглъщаше всяка негова дума, хипнотизирана от обаянието му и съвършената мъдрост на нещата, които изричаше. Констанс си помисли, че ако някой трябва да се кандидатира за президент, това определено беше този човек.
— Месията може да се завърне единствено когато всички палестинци бъдат изгонени и цялата Обетована земя се върне в ръцете на богоизбрания народ, израелците! — трещеше преподобният Бъфет, докато завършваше встъплението си. — Тази пътна карта за мир е катастрофа и трябва да бъде скъсана!
Констанс Халиуел се обърна и прошепна в ухото на съпруга си:
— Ричард, това е самата истина. Самата истина!
— Ние вече сме получили карта и тя е ето тук, в тази книга — обяви Бъфет, а дълбокият му глас проехтя в залата, когато отвори върху аналоя своята библия на разделителя, отбелязващ 17 глава от Битие.
«Аз съм Бог Всемогъщий, ходи пред Мене и бъди непорочен; и ще сключа Моя завет между Мене и тебе, и много, твърде много ще те размножа.
… И много, твърде много ще те разплодя, и ще произведа от тебе народи, и царе ще произлязат от тебе.
… И ще дам на тебе и на твоите потомци след тебе на земята, по която странствуваш, цяла Ханаанска земя, за вечно владение; и ще им бъда Бог.»38
— Братя и сестри, онова, което Бог е обещал на своя избран народ, е страната Ханаан, цялата земя Ханаанска, земята, която днес наричаме Израел и окупираните територии, и ако поддържаме палестинците значи пренебрегваме заповедите Божии на свой собствен риск. — Сега Джефри Бъфет говореше тихо, но настойчиво и убедително и Констанс Халиуел и хиляди други седяха неподвижно, вцепенени, докато той отправяше предупреждение, което трябваше да се разпространи далеч отвъд пределите на залата в Атланта. Джери Бъфет не изпитваше съмнения в правотата на онова, което вършеше. Знаеше, че думите му ще бъдат чути и излъчени в арабския свят от телевизиите и радиостанциите. Предавайки словото Божие на вярващите, той същевременно отправяше едно недвусмислено предупреждение към арабите и останалите неверници, които толкова силно ненавиждаше.
Амон ал Фалид направо се тресеше от ярост. Омразата му срещу Големия сатана стана още по-дълбока, докато слушаше атаката на имама на неверниците срещу свещения път на исляма, път, който определяше самото същество на Ал Фалид и смисъла на неговото съществувание.
Преподобният Джери Бъфет крачеше напред-назад по голямата сцена, докато стигна до драматичния край на службата.
— Мои братя и сестри, бъдете готови! Пророк Захария ни предупреждава в глава 14: «Ще събера всички народи на война срещу Йерусалим; градът ще бъде превзет, и домовете разграбени; жените ще бъдат обезчестени, и половината град ще отиде в плен; но останалият народ не ще бъде изтребен от града. Тогава ще излезе Господ и ще се опълчи против тия народи…»39. Бъдете готови! Само онези, които вярват, ще бъдат отведени на небето при възнесението. Онези, които пренебрегват истинския Бог на вселената, ще бъдат изоставени! Когато дойде този ужасен ден, а това ще бъде скоро, влаковете ще се сблъскват и самолети ще падат от небето, докато пилотите и машинистите християни и техните пътници християни се възнасят, за да се присъединят към Господа. Жени, които вярват, внезапно ще бъдат отнесени от своите кухни, оставяйки невярващите си съпрузи да се молят за милост в огнената геена.
Констанс Халиуел се протегна и хвана съпруга си за ръка.
— Бог ще се появи сред ярка победоносна светлина заедно с всички пророци. Там ще бъде и Захария, който ще стои точно зад него. В четирите краища на земята ще се почувства силно треперене и нашия Господ ще отправи към неверниците един последен суров поглед. След това ще поклати глава от скръб и огромни бучащи пропасти ще се отворят и стотици милиони неверници ще паднат с писъци в огнените недра на земята.
Ал Фалид беше бесен, от ярост се изплю върху телевизора в ъгъла на хотелската стая.
— Халид Кадир бърка — вбесено изръмжа той. — Никога не бива да се търси помирение с неверника, който богохулствено критикува великия пророк, мир на праха му. Ако Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, пожелае, неверниците със сигурност ще бъдат унищожени.
Той натисна бутона на дистанционното, обърна се към своя преносим компютър и набра адреса на един интернет чат.
Сайтът, който Ал Фалид използваше, за да общува с влекачите, беше много популярен сред хората, които си търсят секс партньори. Той предлагаше и частни чатове и беше един от многото, които «Ал Кайда» редовно използваше. Интернет чатовете бяха най-сигурният начин за общуване, макар влекачите да можеха да ги използват само когато бяха в пристанище. Ал Фалид влезе, следвайки инструкциите на страницата, и почувства облекчение, когато видя, че Плешивият орел вече е в «спалнята». Това означаваше, че неговият син Малик беше стигнал в Сурабая. Щом Ал Фалид влезе в чата като Червена лютива чушка, някой, наричащ се Тлъст, влажен и разпален, се опита да започне разговор.
Тлъст, влажен и разпален: Каква е чушката ти, червен?
Ал Фалид потисна гнева си. Западната поквара не познаваше граници и Тлъст, влажен и разпален несъмнено беше неверник. Амон Ал Фалид знаеше, че на никой уважаващ себе си мюсюлманин няма да му хрумне да посещава чатове, да не говорим да се включва в разговори.
Тлъст, влажен и разпален: Ей, още ли си в спалнята, Червена лютива чушчице? Кажи нещо!
Ал Фалид запази мълчание и просто остана онлайн, невидим, анонимен и опасен. Въпреки милиардите долари, които ЦРУ и другите агенции за сигурност харчеха по разработването и закупуването на най-новите технологии, анонимността на един чат и досега беше нещо, в което и най-сложните системи за наблюдение не бяха успели да проникнат.
След това набра поканата си:
Червена лютива чушка: Мога ли да те поканя на личен разговор, Плешив орел?
На Амон му се бе сторило забавно да даде символа на американската мощ за псевдоним на своя син.
Плешив орел: Това ми звучи по-добре, отколкото предложението на Тлъст, влажен и разпален!
Ал Фалид се усмихна мрачно. Той беше научил всички свои агенти, включително сина си, да използват езика на неверниците. Някои групи на «Ал Кайда» се провалиха само защото не успяха да се впишат. Ако вписването означаваше пиене на алкохол в бар на неверниците, това не беше грях. Ако означаваше да се използва мръсен и покварен език в чата, за да се постигне голямата цел, Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, щеше да прости това. Следващата реплика на Тлъст, влажен и разпален предизвика умерена забележка от автоматизирания контрол на чата.
Тлъст, влажен и разпален: Вкарай си чушката в гъза, педал гаден!
Ици: Тлъст, дръж се възпитано.
Тлъст, влажен и разпален: Вкарай си го и ти!
Ици: Тлъст, влажен и разпален сега ще бъде изключен.
Червена лютива чушка: «Стигнал си?» — попита Ал Фалид, когато останаха насаме в личния си чат.
Плешив орел: Вчера, и планираме да тръгнем след час. Времето изглежда хубаво и след като свършим със задачите си, би трябвало да пристигнем по план.
Ал Фалид кимна с разбиране, докато гледаше екрана. Малик добре си беше научил урока. Винаги предполагай, че неверникът може да те наблюдава, дори и в анонимния чат. Не удължавай излишно разговорите, бъди точен, делови, но не прекалено ясен. От няколкото изречения на сина си Амон получи обилна информация. Малик подсказа на баща си, че презареждането в Сурабая е минало без произшествия, че «задачите» — обучението по стрелба с ракетите «Стингър», вървят по план и че «Монтгомъри» и «Уейвъл» ще пристигнат едновременно с «Джерусалем Бей».
Червена люта чушка: Мама чака с нетърпение да види децата си накуп.
Няколко дни по-рано Ал Фалид беше разговарял в друг чат с Мама, или «Джерусалем Бей», преди корабът да напусне Монровия със смъртоносния товар в трюмовете и да поеме по маршрута към града мишена на двадесет и една хиляди километра в източна посока.
Плешив орел: Нека силата бъде с теб.
Кодираното значение на казаното беше: Слава на Аллах!
55.
Изолаторът за инфекциозни заболявания,
Център за контрол на заболяванията, Атланта
Малката лампичка светна в зелено, когато свръхмодерната охранителна камера сравни ириса на професор Сайед с файловете в компютърната памет и Имран премина във външния район на изолатора с четвърта степен на защита. Той погледна часовника си. Генералният секретар на ООН бе поискал личен брифинг във връзка със заплахата от биотероризъм и Имран трябваше да замине за Ню Йорк по-късно тази вечер. Преди да тръгне обаче, искаше да провери как е Кейт. Професор Иън Джейгър, консултантът на ЦКЗ по лечение на силно заразни вирусни заболявания, лично я наблюдаваше и подложи кръвта й на всички възможни вирусни тестове, известни на модерната медицина. Като се изключи леко заниженият брой на белите и червени кръвни клетки, което професора приписа на малък недостиг на желязо, нямаше данни, че вирусът е навлязъл през среза, но Кейт все още имаше треска.
Имран влезе в малкия кабинет до изолатора, който се оказа претъпкан. Професор Джейгър, дежурната сестра и Къртис О'Конър също бяха тук. Иън Джейгър поздрави Имран с усмивка. Той познаваше него и Къртис от много отдавна.
— Преместихме я от отделението с четвърта степен на защита в обикновено. Все още я държим в изолация, но вече минаха повече от две седмици и аз съм уверен, че не се е заразила с вируса.
— Треската? — попита Имран.
Професор Джейгър се усмихна.
— Не зная в каква програма работи — отговори той, гледайки към Къртис, — но подозирам, че е работила твърде усилно.
Къртис се ухили, но нищо не каза. Макар професор Джейгър да притежаваше разрешение за достъп до строго секретна информация, нямаше нужда да знае всичко. Информацията за «Плазмид» щеше да си остане напълно скрита за всички, за които нямаше причина да бъдат пряко замесени. По нареждане на Еспозито това се отнасяше и за държавния секретар.
— Смяташ, че треската е просто съвпадение? — попита Имран.
Професорът кимна.
— Малко отслабена имунна система в съчетание със значителен стрес заради, както разбрах, смъртта на любимото й шимпанзе, са я направили по-уязвима. Уверен съм, че не е нищо повече от началото на грип с треска. Предполагам, че се е заразила още преди да се случи произшествието в помещението за аутопсии.
Имран кимна с облекчение. Спомни си как вечерта преди нещастието Кейт се оплака, че не се чувства добре, но след случилото се в заразната лаборатория, той напълно беше забравил за това.
— Можем ли да я видим? — попита Къртис.
— Разбира се. Сестрата ще ви заведе.
— Имран, Долински настани ли се?
— Доколкото мога да преценя, да, въпреки че не говори много — отговори Имран, докато следваха дежурната сестра към изолатора. — Не общува извън лабораторията, но всички ние сме поканени на обяд от Халиуел, когато Кейт излезе оттук, и може би тогава ще го опозная малко повече.
— Имаш ли някаква представа докъде е стигнал с изследванията си?
— През първите няколко дни добих впечатлението, че вероятно е много по-близо до възможността да съчетае вирусите и да разработи ваксина, отколкото сме си мислили. Аз му помогнах да вкара праймърите и резултатите са впечатляващи и плашещи.
— Имран, преди известно време получих няколко покани за международната конференция по биотероризъм в Сидни. Китайците също ще изпратят делегация, така че ще бъде интересно да разберем дали смятат за възможна биологична атака срещу олимпиадата. Смятах да те поканя да дойдеш с мен, но видях, че ти ще я откриеш. Ходил ли си преди в Сидни? — попита Къртис, когато стигнаха до изолатора на Кейт.
— Не, и за съжаление, няма да мога да остана докрай. Трябва да свърша и някои неотложни неща в Световната здравна организация в Женева, така че после да съм свободен за изследванията в «Халиуел». Ако имаш още една покана, защо не вземеш Кейт? Сидни е родният й град.
— Мислиш ли, че след случилото се ще остане в програмата? Смятам, че лаборатория с четвърто равнище на защита ще бъде последното място, където би пожелала да се върне.
— Може и да те изненада — усмихна се Имран и кимна в знак на благодарност на дежурната сестра, която ги въведе в стаята на Кейт. — Накара ни да се тревожим — обърна се към младата си сътрудничка. — По-добре ли се чувстваш?
— Да, въпреки че обмислям кого да помоля да ме измъкне от това представление. Наистина ли трябва да остана тук още цяла седмица? — Лицето на Кейт все още беше малко бледо, но зелените й очи бяха запазили дяволития си блясък.
Къртис и Имран се спогледаха. Д-р Кейт Брейтуейт очевидно отново си беше същата.
— Ще видя какво мога да направя — обеща Имран. — Междувременно трябва да побързам за летището. Секретарят на Обединените нации ме помоли да го информирам за някои неща, така че бързо се оправяй — додаде, прати на Кейт въздушна целувка и се обърна да се сбогува с Къртис.
— Имран, ами че аз съм здрава — измърмори Кейт. — Приятен и сигурен полет.
Къртис приседна на края на леглото на Кейт.
— Като се има предвид случилото се, ще проявя разбиране, ако поискаш да се оттеглиш — рече той.
— Инцидентът само засили решението ми да остана, Къртис. Онова, което се опитваме да направим, е изключително опасно, но красиви създания като Мавърик не бива да бъдат жертвани напразно.
Къртис О'Конър кимна, а в очите му се четеше пълно съгласие.
— Благодаря ти за цветята — каза тя. — Много са красиви.
— А аз ти благодаря, че оставаш в проекта. Съгласен съм, че тази администрация е изгубила посоката, но ако го повториш отново, ще трябва да те убия — вметна той с усмивка. После наруши протокола и се наведе напред, за да я целуне по бузата.
56.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги