Конспирация Пекин

Халиуел Тауър,

Атланта

Седмица след изписването на Кейт, Ричард Халиуел натисна бутона на интеркома, ядосан, че Едуард Долински закъснява за техния разговор преди обяда.

— Къде е Долински?

Симон Карстеърс си пое дълбоко дъх и вторачи поглед в интеркома върху писалището си. Дори при намалена сила на звука безпогрешно разпозна настроението на Ричард, което съответстваше на нейното собствено. Откакто го поканиха да се кандидатира за републиканската номинация в тези президентски избори, Симон усещаше, че я е оставил извън своя кръг от най-доверени хора. Еспозито не отговаряше на нейните обаждания и вече спеше много по-рядко с Ричард. Не че й липсваше чукането, ако можеше да бъде наречено така, но сексът беше един от най-важните лостове, с които го държеше. Нито пък й пукаше за секретността на лабораторията. Симон приемаше, че не й е нужно да знае подробностите от тайните медицински изследвания, но напоследък аурата на секретност около Ричард се бе увеличила далеч отвъд лабораториите. За пръв път откакто бе станала негова лична помощничка, тя не беше поканена на обяда. Вниманието на Симон беше много силно изострено и тя се притесняваше какво ли е намислил Ричард. Надигна се от бюрото, решена, че няма да води разговори по интеркома.

— Ричард, аз не съм пазач на Долински — заяви тя предизвикателно, сядайки до неговото писалище, без да бъде поканена. — По някаква причина той е в кабинета на Алън Фераро.

Симон знаеше, че руският учен е там вече повече от час. Още от първия ден не хареса Фераро, но приемаше изобретателния счетоводител по същата причина като Ричард — заради усилието му да поддържа цената на акциите висока, а властите неинформирани относно съдържанието на фирмените сметки.

— Може би трябва да му поискаш обяснение какво прави там? — предложи Симон.

— Преди известно време Долински ме попита дали може да прегледа някои от книгите по счетоводство на Фераро, които трудно се намирали в Русия и аз не виждам нищо лошо в това — излая Халиуел. — Какво те гризе? Днес да не си станала с гъза нагоре?

— Не че би забелязал — отговори Симон, — но след като попита, има ли някаква причина да не съм поканена на обяда днес?

— О, разбирам! Всичко се изясни — процеди Халиуел. Започваше да се уморява от всепроникващото присъствие на Симон. Напоследък изглежда на годините си, помисли си той, като й хвърли един скришен поглед. Щом жената стане на четиридесет, вече е поела надолу. Симон беше стигнала тази граница преди два месеца, нещо, което не пропусна да му напомни, когато забрави за събитието и не изпрати обичайния букет цветя. — Симон, това може и да те изненада, но тук стават неща, в които не е нужно да се набъркваш!

— Напълно го осъзнавам, Ричард — хладно отговори тя, — но не съм си представяла, че обядът ще бъде строго секретен. Наистина не знам защо ми трябва да те предпазвам в сегашното ти настроение, но не бих се доверявала на новия руски учен повече, отколкото на Алън Фераро. Той не за пръв път е в неговия кабинет, но щом това не те притеснява, така да бъде. — Симон изхвърча от кабинета на Ричард и едва не събори д-р Долински, който тъкмо влизаше.

Луксозната частна трапезария на Ричард Халиуел беше на един и същ етаж с апартамента му и разточително обзаведената зала на управителния съвет. На покритите с ламперия стени висяха един Пикасо и един Рембранд, част от удивителната колекция с произведения на изкуството на «Халиуел». Имаше и един малко странен Караваджо и скулптура от Бернини. Към пищната украса бяха добавени екзотични стайни растения и лампиони в цветовете на фармацевтичния гигант, златно и черно. В далечния край панорамен прозорец се простираше от пода до тавана. Масата за хранене от полиран дъб беше за двадесет души, а днес в единия й край беше сервирано за четирима. На облегалката на всеки стол край масата бе избродирана емблемата на «Халиуел» — черен кръг, пресечен от две кръстосани лъскави златни спринцовки, а в средата епруветка. Надписът, който опасваше кръглия фирмен знак, гласеше: «Благотворителността преди печалбата». Две двойни врати в края на трапезарията водеха в кухнята, оборудвана с най-модерни уреди от неръждаема стомана. Трима главни готвачи плюс малка армия млади келнерки и кухненски помощници, всички лично избрани от Халиуел, стояха в готовност. Общото при келнерките беше размерът на чашките на сутиените им — D.

Имран и Кейт чакаха на бара в просторното фоайе, който спокойно можеше да се намира във всеки петзвезден хотел по света. Двамата учени бяха решили, че би било прахосничество, ако не опитат някои от вината в избата на Халиуел, а след обяда щяха да работят в кабинетите си на тридесет и шестия етаж, вместо да се върнат в лабораторията.

— Не прави нещата наполовина, нали? — отбеляза Кейт, докато отпиваше от своето шампанско марка «Кло де Гоас», докато очакваха появата на домакина и Долински.

— А, ето те и теб, Кейт — любезно каза Халиуел, въвеждайки д-р Долински в трапезарията. — Добре дошла отново. Надявам се, че си напълно оздравяла?

— Напълно, благодаря, д-р Халиуел — отговори Кейт. Отново изпита същото странно усещане, което предизвика хладни тръпки по гърба й.

— Моля, наричай ме Ричард. А това е д-р Едуард Долински.

Кейт протегна ръка на грузинеца. Той беше среден на ръст, слаб, с ненатрапчиво излъчване и ръкостискане, но Кейт знаеше от Къртис и Имран, че грузинският учен често проявява нетърпимост към тези, които не отговарят на строгите му изисквания, и е много амбициозен по отношение на себе си и исляма.

— Да сядаме ли вече? — Халиуел направи жест към масата, когато Карен, младият му оберкелнер, закръжи на заден план.

— За нашата успешна програма! — Домакинът вдигна чаша шампанско към Кейт. — Предполагам, че в лабораториите всичко е наред? — попита, когато келнерите се оттеглиха, след като сервираха първото ястие — супа от раци.

— Лабораториите са първокласни, д-р Халиуел — отговори Имран.

— Моля, наричайте ме Ричард — отново предложи Халиуел с бърза, механична усмивка. — Докато свършим работата си, вече ще сме станали едно семейство.

Кейт замръзна, когато той постави ръка на бедрото й. Точно се готвеше да я махне, когато той бавно я плъзна надолу до коляното й и сам я отдръпна, преди да продължи разговора.

— А маймуните?

— Все още са неспокойни, д-р Халиуел — каза Кейт, наблягайки преднамерено на титлата му. — Но и аз щях да съм неспокойна, ако бях част от тази програма. Мисля, че това, което правим, е крайно опасно. — Тя не направи опит да скрие гнева, който проблясваше в зелените й очи.

— Наистина много опасно — съгласи се вежливо Халиуел, — но не бих могъл да желая експериментите да бъдат в по-способни ръце от тези на д-р Долински, професор Сайед и твоите, разбира се.

— Каква ще бъде вашата роля в това? — попита Имран, предчувствайки, че младото му протеже се готви да тикне под носа на главния изпълнителен директор на фармацевтичната компания «Халиуел» прочутия «дебел край на ананаса».

— Както знаеш, Едуард ще ръководи изследванията, а аз ще наблюдавам отстрани. От време на време ще си слагам защитен костюм, за да видя докъде сте стигнали, но само за да съм в течение — обясни Халиуел. — Все още имам работа по цял ден — добави той, обърна се към Кейт и й отправи нова механична усмивка. — Но съм сигурен, че са ви обяснили: нашата мисия е да се опитаме да открием какво е възможно да се постигне, защото ако ние успеем да го направим, значи и терористите са способни да го постигнат.

— Едуард, а какво е твоето мнение? — попита Кейт, горяща от желание да научи дали грузинският учен има глас и някакво становище изобщо.

— Живеем в много опасни времена — изтъкна Долински. — Мисля, че е възможно не след дълго да създадем вирус от нулата — обясни той, потвърждавайки опасенията на Кейт, Имран и Къртис.

— В разговора ми с Едуард преди обяда обсъждахме възможните заплахи от терористите. Не само ние, американците, сме уязвими. Аз съм особено притеснен какво би могло да се случи от другата страна на Атлантика, включително на Пекинската олимпиада — вметна Ричард Халиуел, насочвайки групата в посоката, върху която възнамеряваше да се съсредоточи. — За нас ще е много важно да разработим и резултатни ваксини срещу генетично променени вируси.

— Което може и да не се окаже толкова лесно — отбеляза Кейт, като този път отмести ръката на доктора от бедрото си и я постави решително в скута му.

Втора книга

Първото предупреждение

57.

Градът мишена

Амон ал Фалид търпеливо чакаше сред тълпата, изсипала се от самолета и устремена да заеме позиции зад дебелата жълта черта, която обозначаваше бариерата пред пристигналите на главното международно летище на града мишена. Ал Фалид внимаваше лицето му да остава безизразно, докато попиваше всяка подробност. В продължение на няколко минути един след друг се бяха приземили не по-малко от шест боинга 747, веднага след като в шест сутринта ограничението за кацане и излитане на самолети беше изтекло. Но по някаква причина, известна единствено на властите, само половината от гишетата на митническия и паспортния контрол работеха. Опашките се виеха нагоре по наклонения под чак до района с безмитните магазини, където една митничарка с наднормено тегло грубо насочваше хората към различните гишета, сякаш пасеше стадо добитък.

— Които не са поданици, да се наредят ей там! — излая тя на групичка мюсюлманки.

Хора с вид на араби. И в тази страна беше същото, помисли си Ал Фалид, докато опипваше египетския паспорт, с който напусна Исламабад.

— Каква е целта на посещението ви? — настоя да научи младата жена зад гишето.

Ал Фалид се отказа да й напомни, че съвсем ясно го е отбелязал в квадратчето «Цел на посещението».

— Аз съм учен в едногодишен отпуск — усмихна се той вежливо. — Моята специалност е архитектурата в този регион и в Южна Азия.

Митничарката погледна за последен път екрана пред себе си, подпечата паспорта му и му го върна.

— Приятен престой — пожела му тя отривисто, с напълно безизразно лице.

Ал Фалид се усмихна леко. Очевидно кръстосаните проверки не бяха успели да свържат американския му паспорт с египетския.

След като мина през последната проверка на багажа, влезе в залата за пристигащите, където го чакаше Джамал Рабани. Рабани бе нисък, мускулест, кръглолик, с къса черна коса и тъмни бдителни очи. Беше на по-малко от тридесет години; много умен и възприемчив и се оказа един от най-важните новобранци, които бе успял да вербува. Двамата се бяха запознали преди повече от пет години при едно от посещенията на Ал Фалид за набиране на членове. Когато се запознаха, младият Рабани, подиграван и тормозен в една от гимназиите по крайбрежието, която не се славеше с толерантност към различните, бе потънал в дълбока депресия. Предаността му към ислямската вяра и настояването му да извършва обедната молитва салат-ал-зухр и следобедната салат-ал-аср — две от петте всекидневни молитви — бяха причина за неговото рухване. Училищните грубияни само това и чакаха, а бяха и окуражени от отказа на учителите да му позволяват да излиза от час, за да се моли.

Ал Фалид знаеше, че мнозина в тази страна гледат на мюсюлманите като на заплаха за нейната ценностна система и че смятат ученици като Джамал за чужденци, макар и да са родени и отгледани тук. Също така бе наясно, че присъствието на мюсюлмани в страната често е повод за разгорещени спорове, особено в различни токшоута, в които водещите в по-голямата си част споделяха предразсъдъците на мнозинството от обществото. Тази нетърпимост улесни много работата на Ал Фалид по набиране на желаещи да се включат в джихада. Днес изключително интелигентният Рабани беше дясната му ръка. Ал Фалид му повери не само отговорността за клетката от навеса за лодки, но и отговорността по координирането на останалите групи, участващи в първото предупредително нападение.

— Амон, складът е наблизо. По пътя за града — поясни Джамал с усмивка, докато пъхаше билетчето за паркиране в машината. Когато бариерата се вдигна, той подкара незабележимото «Мицубиши», купено втора ръка, и излезе от паркинга.

Тъй като беше неделя, движението не беше много натоварено. От летището ясно се виждаше градът, който не беше далече, с неговите високи административни сгради. Ал Фалид изду устни в тихо очакване. Днес хората можеха да се разхождат из парковете и да се забавляват и пекат по плажовете, помисли си той, но много скоро, ако Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, пожелае, този град ще бъде хвърлен в пълен хаос.

Кимна със задоволство, когато Джамал спря пред склад в по-бедната част на града и излезе да отвори ръждясалите врати, на които се мъдреше табелка, закрепена с тел. На нея пишеше: «Камиони Атчисън». Старият склад в западналата част на индустриалната зона близо до летището беше идеален. Вторичните цели бяха само на няколко минути път от него.

— Някакъв интерес от страна на властите? — попита Ал Фалид.

Джамал се усмихна.

— Като изключим планината документи, които се изискват, когато въртиш малък бизнес в тази страна, никого не го е грижа. Предупредих всички наши хора, че не бива с нищо да привличат вниманието. Един или двама искрени критици вече се набиха в очите на властите, затова им заповядах да не посещават тези джамии.

— Наблюдават ли ги?

— Да, както и една книжарница, която принуди правителството да преразгледа законите за забрана на литература. Затова забраних и ходенето в книжарницата.

— А камионите?

— Амон, изпълних точно всичките ти нареждания. Купих четиринадесет камиона втора употреба от четирима различни търговци. Петтонни «Исузу» и «Хино». Всички са в добро състояние. Седем от тях бяха преустроени, така че да могат да натоварят по 2,5 тона експлозиви. Подовете на каросериите бяха заменени със закалена стомана с конусообразна форма. Останалите седем ще се използват за нормална работа. Вече осъществихме няколко превоза до целите — похвали се Джамал. — В часа, когато искаш да взривим камионите, движението още е натоварено, но вече няма задръствания.

— Как поддържате връзка? — попита Ал Фалид, докато младежът отключваше малката метална врата, изрязана в основната ролетна врата на склада.

— С есемеси по мобилните телефони. При спешен случай съм разрешил да използват телефоните си открито, но тогава вече ще е късно за властите да реагират — обясни Джамал със слаба усмивка.

Той завъртя главния ключ за осветлението и големите индустриални лампи над тях забучаха, докато се загряваха. В предната част на склада стояха седем големи камиона, а зад тях бяха строени още толкова. Голямата работилница отзад беше със закрити прозорци.

— Миналата седмица завършихме с преустройството на последния от седемте камиона — каза Джамал, докато отваряше каросерията на най-близкия до работилницата. — Ето го, готов за зареждане. Очаквам тази нощ последната доставка тор от нашия торен завод на юг. Но няма да е обикновен селскостопански тор — започна да обяснява той. — За да осигурим достатъчно кислород за дизела, имаме нужда от амониева селитра, каквато употребяват в мините. Деветдесет и четири процента амониева селитра и шест процента дизел. Увеличих малко количеството на дизела, за да направя сместа по-резултатна.

— Имаше ли проблеми с доставката на горивото?

Джамал поклати глава.

— Ние го използваме за камионите — отговори, докато отключваше голямата работилница.

В дъното й се виждаше друго помещение със закрити стъкла и заключено.

— Тук смесваме съставките — посочи Джамал трите 200-литрови варела, разположени под стойки, на които бяха закрепени три индустриални бъркалки за боя.

— Какво е това? — заинтересува се Ал Фалид и махна с ръка към тънък алуминиев цилиндър, изправен на пода на работилницата.

— Това е нашето решение на проблема как да поставим експлозиви на дъното на пристанището — засмя се Джамал. — Вчера свършихме с пълненето, но ще ти обясня по-подробно, когато идем при навеса за лодки.

— А боята? — попита Амон, гледайки седемте големи бидона с жълти петна по тях.

— Малко от нея е разбъркана във всяка доза експлозив от амониева селитра и дизел — каза младежът. — Така можем да определим кога торът и дизелът са добре смесени.

— Джамал, сигурен ли си, че това ще избухне? — усмихна се Ал Фалид.

— Тимъти Маквей е използвал подобна смес, за да разруши федералната сграда «Алфред П. Мъра» в Оклахома Сити през 1995 година. Проучих неговите методи и се оказаха много резултатни. Предизвиканият от него взрив уби сто шестдесет и осем души, рани осемстотин и повреди триста двадесет и четири сгради в радиус от шестнадесет преки. Използва се непрекъснато в минното дело — добави той уверено. — Обикновено го смесват на място. По същество амониевата селитра реагира с въглеводород с дълга верига. Мога да ти обясня химическата реакция на бялата дъска, ако желаеш.

Ал Фалид поклати глава.

— Щом си сигурен, аз ти вярвам, Джамал — отговори той с усмивка.

— Молим се тук, в работилницата. Така сме скрити от външния свят — продължи Джамал, погледна часовника си и подаде на Ал Фалид едно красиво тъкано молитвено килимче. После разгъна своето на пода с лице към знака, издълбан върху гофрираната ламарина над стойките, където се смесваха експлозивите.

— След молитвата искам да използвам твоя компютър. Когато се върна от юг, ми се ще да видя навеса за лодки и плановете ти за атаката срещу пристанището — каза Ал Фалид, докато коленичеше до Джамал.

На групата, която беше организирал в един град на юг, бе възложена задача, смятана от мнозина за невъзможна. В миналото няколко групи бяха планирали подобно нападение, но всички се бяха провалили. Ал Фалид знаеше, че мишената има огромна стойност като символ на мощта на Големия сатана, и беше уверен, че при подходящи условия, неговите хора щяха да успеят там, където другите се бяха провалили. Ако това станеше, нападението щеше да разтърси света.

58.

Вашингтон

Къртис О'Конър погледна стенния часовник в кабинета си. Дните до началото на конференцията в Сидни бяха минали съвсем неусетно. Имран бе заминал още вчера. Вече беше време да вземе Кейт и да поемат към летище «Дълес». Протегна се за последната папка в табличката за входяща поща, маркирана «Строго секретно — «Ешелон»». «Ешелон» беше изграден по време на студената война от Съединените щати, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, за да подслушва руснаците, но днес хиляди оператори из цял свят сканираха електронния спектър за частни имейли, факсове, разговори по мобилни телефони и всякакви други електронни комуникации, които обикновените граждани използват в своето всекидневие. Огромните чинии в строго секретните сателитни станции във Форт Мид в Мериленд и Якима в щата Вашингтон, в отвъдокеанските станции като тези в Менуит Хил в Йоркшир, Бад Айблинг в Германия и далечните бази в Шоб Бей в Северните територии и Джералдтън в Западна Австралия всмукваха съобщенията като великански електронни прахосмукачки.

Мозъкът на О'Конър заработи на високи обороти, когато прочете прехванатия имейл, отбелязан с чавка от някой бдителен анализатор:

«Властите реагираха на ТХДД и на тревогите на обществеността. Половината живот създава грижи. Нормалната дейност е прекратена и вече не можем да ги използваме за прикритие. Подходът тапа в бутилка ще бъде ограничен и ще трябва да се съсредоточим върху ЖЕГА за атака на повърхността.»

«Половината живот създава грижи»? Дали това означаваше, че «Ал Кайда» се опитва да изстреля друга поредица «мръсни» бомби, или д-р Кадир планира да проведе ядрена атака, както неговите колеги Бин Ладен и Ал Зауахири бяха заплашвали вече два пъти, запита се О'Конър.

Когато излезе забързано от кабинета си, за да вземе Кейт и да тръгнат за летището, си даде сметка, че е само въпрос на време някой терорист да взриви бомба, натъпкана с радиоактивни материали. Като се имаше предвид достъпността им в болниците и промишлеността, той и Том Макнамара се чудеха, че това все още не се беше случило. Но поради голямото натоварване дори опитни оперативни служители като О'Конър можеха да пропуснат следата, която се съдържаше в първото изречение на имейла: «Властите реагираха на ТХДД и на тревогите на обществеността». Тя щеше да отведе О'Конър до мишената. От всички диоксини ТХДД или 2,3,7,8-тетрахлор-дибензодиоксин беше един от най-смъртоносните, със срок на полуразпад почти десет години. Във високи дози той причиняваше рак у хората и тази тема вече цял месец пълнеше вестниците в града мишена.

Пространството пред залата за заминаващи на международното летище на Вашингтон «Дълес» бе претъпкано с таксита, стоварващи пътници право в мелето, което бе станало нещо обичайно за пътуването със самолет след 11 септември.

— Памела! — Къртис помаха на едно такси по-назад в редицата, обърна се към своето и даде щедър бакшиш на веселия шофьор, който вадеше багажа им от багажника. Беше ги забавлявал през целия път с весели случки за деветте си деца, в които прозираше бащина гордост.

Къртис отиде до таксито зад тях и Кейт го видя да прегръща една по-възрастна елегантна жена в униформа на «Куонтас», австралийския национален превозвач. След това махна на Кейт да се приближи. Тя се усмихна, поклати глава и посочи към багажа на земята.

— Много е симпатична — отбеляза Кейт, когато той се върна. — Стара любов или нещо по-прясно?

— Казваш го така, сякаш съм бакалин — присви очи Къртис.

По-скоро момченце в магазин за играчки, помисли си Кейт, докато вървяха към гишето на полет КФ 3082 за Лос Анджелис и оттам за Сидни.

— Памела е много полезен човек — каза Къртис, а опитът му да изглежда наранен не излезе много успешен. — По случайност се оказа главната стюардеса на нашия полет. Трябваше да дойдеш да се запознаеш с нея.

— Сигурна съм, че ще се запознаем на борда. За човек с твоя пост оставянето на багаж без надзор на тротоара говори много лошо — смъмри го младата жена. — При днешната нервност на службата за вътрешна сигурност щяха веднага да изпратят отряда за обезвреждане на бомби.

Отне им почти час, докато се регистрират и минат през митническата проверка. Бяха вече в чакалнята за заминаващите, когато знакът «регистрация» за техния полет се смени с «качване».

— Чакам с нетърпение бизнес класата — подхвърли Кейт, докато вадеше билета и бордовата карта. — Ние, учените, не сме свикнали с подобен лукс.

Къртис й се усмихна, докато подаваха билетите.

— Д-р О'Конър, д-р Брейтуейт, добре дошли на борда. — Стюардесата беше млада и привлекателна и Кейт се ухили, когато Къртис й отправи топла усмивка.

— Няма да имате нужда от тях — каза стюардесата, приковала очи в О'Конър. Взе бордовите карти и ги пъхна в четеца. — За съжаление аз не работя в бизнес класата, но съм сигурна, че Памела ще се погрижи добре за вас — добави тя, докато машината изплюваше картончетата със запазените места и характерната златиста черта за бизнес класа.

— Колко жалко — въздъхна Къртис с още една топла усмивка.

— Колко жалко — изимитира Кейт мекия му ирландски акцент, докато се придвижваха към предната врата на 747.

— Много си неблагодарна — засмя се той. — Така ще имаме легло през целия път до Сидни — добави дяволито.

— Две легла — побърза да уточни Кейт и поклати глава. Чувстваше се странно привлечена от този мъж. Непочтителното му отношение и чувството му за хумор я караха да си мисли какво ли би било…

Стига, момиче, не се забърквай, нареди си тя. Да имаш връзка с колега, е много непрофесионално. И за двамата изследователската програма беше по-важна, а работата, която ги чакаше, щеше да бъде сложна и опасна. Трябваше да запази здравия си разум.

59.

Конгресният изложбен център,

Сидни, Дарлинг Харбър

Полетът от Източното крайбрежие на Съединените щати до Австралия отне почти двадесет и четири часа, но пътуването си заслужаваше. Тридневната програма на Международната конференция по биотероризъм беше многообещаваща. Кейт пиеше кафе с Къртис в една спокойна част на фоайето на Конгресния център в Сидни, разположен в южния край на централната част на деловия квартал на града.

— Чудя се как ли я кара нашият приятел Долински? — подхвърли Къртис.

— През краткото време, докато бяхме заедно в лабораторията, се удивих колко бързо работи. Сякаш повтаря нещо добре тренирано.

— Така мисли и Имран.

— А ако това някога бъде изтървано… — Кейт остави гласа си да заглъхне. Знаеше, че последиците ще бъдат ужасяващи. — Предполагам, че единственото, което ни остава, е да предупреждаваме с надеждата, че онези, които са на власт, ще се вразумят, въпреки че не вярвам това да стане скоро. Халиуел идва десетина пъти в лабораторията, за да види как върви. Къртис, доста е странно, той сякаш има някакъв специален интерес.

Агентът кимна.

— Наскоро попита с каква разузнавателна информация за игрите в Пекин разполагам, но аз го отбих с извинението, че трябва да направя някои проверки. Нещо не е съвсем наред с нашия приятел Халиуел.

— Като стана дума, същото важи и за Долински. От него ме побиват тръпки. Смятам, че тази конференция е доста важна, макар времето да минава толкова бързо — заключи Кейт и в същия миг осъзна колко близо са застанали един до друг и колко им е приятно да са заедно. Тя отново си напомни да не се забърква.

— Прекалено бързо — тайнствено каза Къртис, — но накрая имаме един допълнителен ден, за да посетим Държавния център по кризите. Нямам търпение да се видя със стария си приятел, бригадир Дейвис, който сигурно ще ни информира за антитерористичните мерки в Австралия. А после ще вземем голямата птица на свободата за вкъщи.

— Ти за Вашингтон, за да си вършиш каквато там ти е работата, а аз за Атланта.

Кейт веднага съжали за казаното, раздразнена, че личните й чувства постоянно избиват. Улови се, че мисли какво ли прави Къртис, когато не се тревожи за операция «Плазмид» и безопасността на олимпийските игри.

— Съжалявам, не исках да любопитствам — каза тя, като наруши неловкото мълчание.

— Не любопитстваш — успокои я Къртис и нежно я докосна по рамото. — Един ден ще ти кажа — добави.

Той също се бореше с чувствата си. За пръв път в живота си се чувстваше привлечен от жена по начин, който бе нещо повече от тръпката на ловуването.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно в едно от онези малки ресторантчета в Рокс⁴⁰? — предложи Къртис с леко дяволита нотка в гласа. — Ще поканя Имран да се присъедини към нас, ако не заминава.

О'Конър си даваше сметка, че обръща гръб на предпазливостта. Създаването на близост щеше да направи професията му още по-опасна. Емоциите можеха да застрашат неговата преценка, а това нямаше да е почтено и към Кейт.

— Ще ми бъде приятно — отговори тя, докато се връщаха в конферентната зала.

Не всеки ден делегатите имаха възможността да чуят вирусолог от класата на професор Имран Сайед. Главната зала на Конгресния изложбен център бе препълнена и всеки учен в нея осъзнаваше опасностите, които биотероризмът и генното инженерство представляваха за човечеството, ако смъртоносните вируси попаднеха в неподходящи ръце. Кейт и Къртис седяха на втория ред и слушаха внимателно встъпителното слово на Имран, с което откри конференцията, съдържащо сериозно предупреждение.

— Не е преувеличено да се каже, че днес човешката раса се е надвесила над дълбока пропаст. Твърде често западният свят прибягва до войната като първо, а не като последно средство. Ако не сменим курса, биотероризмът ще предостави на други култури средства за отмъщение, които може да разрушат значителна част от нашата цивилизация. По-късно китайската делегация ще представи мерките за безопасност, които ще бъдат взети по време на олимпийските игри. Една от най-големите опасности, пред които е изправен днес светът, идва от ислямските фундаменталисти, а олимпиадата е отлична мишена — изтъкна професор Сайед. — В започнатата от Запада война срещу Ирак загинаха хиляди мюсюлмани, затова подкрепата за фундаменталистката кауза нарасна многократно и «Ал Кайда» разполага с неизчерпаеми резерви от атентатори самоубийци. Народите на Съединените щати, Великобритания и Австралия са по-заплашени днес, отколкото преди нахлуването.

Това беше необичайно отклонение от по-учтивата форма на публични обръщения, с която бе известен професор Сайед. Неговото чувство на безсилие заради безразсъдната привързаност на западните политици към войната беше осезаемо.

— Аз самият съм мюсюлманин и изпитвам единствено отвращение към ислямските фундаменталистки групи, които тълкуват джихада напълно погрешно, за да съвпада с техните дяволски цели, но със създаването на хаоса в Ирак ние им направихме услуга.

Мишел Жилард, млада журналистка, акредитирана от «Сидни Морнинг Хералд», която седеше до Кейт, яростно си водеше бележки.

— Колкото и да са трагични последиците от нахлуването на американци, британци и австралийци в Ирак — продължи професор Сайед, — те ще ни се сторят детска игра в сравнение с онова, което ни очаква. Мнозина от вас сигурно са чули предупрежденията на д-р Халид Кадир. Западът го дамгосва като терорист и ние отказваме да обсъдим неговите болки, но за него и неговите последователи те са съвсем истински. За да цитирам само два примера от неговите оплаквания, ние сякаш отдаваме предпочитанията си на Израел за сметка на палестинците. Мисля, че е прав. — Имран направи пауза, за да подчертае казаното. — И присъствието на американски части в земите, върху които се издигат двата най-важни града в исляма, Мека и Медина, е сериозно оскърбление за Кадир. За нас щеше да бъде същото, ако ислямска армия лагерува на бреговете на Потомак край Вашингтон или около пристанището тук, в Сидни. Аз мисля, че най-малкото, което можем да направим, е да се опитаме да поговорим с него.

Мишел Жилард записа всичко дума по дума. Казано от толкова изтъкнат учен мюсюлманин, то беше достойно за първа страница.

— На Белия дом няма да му хареса, но ми се струва, че е прав — прошепна Къртис на ухото на Кейт.

— И на австралийския премиер няма да му хареса — отговори тя тихо.

— Не много отдавна — продължи професор Сайед — някой публикува в интернет целия геном на птичия грип и даде възможност на всеки кандидат биотерорист да свали от мрежата онова, което инак би отнело поне двадесет години изследвания, за да бъде дешифрирано. Някой ислямски терорист или всеки друг терорист с докторат по микробиология сега може да промени този вирус, за да задоволи своите тъмни цели. Нашите приятели от Китай, които носят отговорност за защитата на всеки участник в олимпийските игри, имат пълно право да бъдат бдителни и разтревожени. Ако искаме някога да победим ислямските терористи и другите терористични групи, усилията на Запада, китайците и умерените мюсюлмани трябва да се обединят, но трябва да седнем на масата за преговори. Воденето на ненужни войни ще доведе до загубата на малкото приятели, които са ни останали в ислямския свят. Желая на всички ви успех на конференцията, която ще бъде една от най-важните в съвременната епоха. Няма да се извинявам за заключителните си думи. Невъобразимо нещастие ни очаква, ако не се вразумим като вид. За болестите, причинени от филовируси като марбург и ебола, няма лечение и до днес. Разработването на ваксина нямаше успех. Единственото спасение досега е, че те не се предават лесно от човек на човек, освен при близък контакт. Ако тези вируси бъдат съчетани с някой по-лесен за предаване патоген, жертвите ще нараснат на стотици милиони.

Последните думи на Имран подчертаха една плашеща истина. Напредъкът на науката означаваше, че опасността от биотероризма е напълно истинска и много страшна.

60.

Градът мишена

— Навесът за лодки е нагоре по реката — каза Джамал, когато двамата с Ал Фалид излязоха от склада близо до летището и поеха към града, — но реших, че може да поискаш да видиш целта отблизо.

Младежът зави по шосето, което водеше към тунела под пристанището. Пое на север по постепенно изкачващия се изход, после по една улица през предградието на северния бряг и зави към моден квартал, проточил се покрай водата.

Паркира близо до малкия пристан за ферибота и двамата слязоха от паджерото и тръгнаха надолу към края на пристанището. Ал Фалид се загледа нагоре към масивния мост, който свързваше северния и южния бряг.

— Районът от тази страна и онзи там, по-нагоре, са двата най-гъсто населени квартала в града — обясни Джамал, докато сочеше през пристанището и покрай военноморската база към издигащите се високо блокове с апартаменти на южния бряг.

Далечното боботене започна да се усилва и ставаше все по-оглушително. Влакът преминаваше по моста и Ал Фалид погледна към здравите подпори, крепящи стоманената арка в каменните й пилони.

— Прав си, Джамал, конструкцията на неверниците е добра, но ако Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, пожелае, ние все пак ще успеем.

Тридесет минути по-късно Джамал отключи вратата в мрежата, която ограждаше парцела. Покрит с черупки от миди черен път водеше към голям дървен навес за лодки нагоре по реката след главното пристанище.

— Наехме навеса за лодки от едно съсипано имение — обясни младежът, докато отключваше големия катинар на вратата встрани от малкия дървен пристан.

По реката мина моторница «Пауър Кет», а разпенената вода в килватера й плисна по бетонните колони, които подпираха рампата, и двете ръждясващи релси, спускащи се от навеса във водата.

Джамал запали лампата под навеса, която освети доста голям рибарски кораб, подпрян на стари, издраскани дървени подпори върху също толкова стар, но добре смазан хелинг за спускане във водата. Два сребристо проблясващи вала излизаха от корпуса на кораба и завършваха с бронзови витла от двете страни на прясно обновения рул. Корпусът бе наскоро боядисан с оранжева антикорозионна боя, а номерът на кораба, ЛФБ 15011, ясно се различаваше от двете страни на носа и на кърмата. Ал Фалид кимна с одобрение, когато прочете името на съда — «Дестини», изписано отстрани на рубката. Но най-вече го интересуваше вътрешността на траулера. Качи се след Джамал по изцапаната с боя стълба, облегната на борда.

— Преустроихме палубата и носа, за да ги приспособим към промяната на плановете — започна да обяснява младежът, докато водеше Ал Фалид надолу по тясна стълба към трюма. По страните и кила бяха закрепени стоманени листове, заварени във форма на конус, като тясната му част сочеше към носа. — Тази вечер ще започнем да пълним трюма. Когато избухне, цялата сила на взрива ще бъде насочена от конуса към борда на мишената.

— А противотанковите ракети? — попита Ал Фалид.

— Монтирали сме пусковите установки на кърмата — отговори Джамал и тръгна напред по трапа, водещ към палубата. — Използваме собствените ракети на неверниците — отбеляза той, а очите му проблеснаха доволно от иронията да бият противниците си с техните оръжия. Медиите бяха надали голям вой заради изчезването на армейските противотанкови ракети, но той увери Ал Фалид, че полицията никога няма да успее да ги проследи до навеса за лодки.

Моят блестящ млад учен наистина заслужава мястото си на небето, помисли си Ал Фалид.

— В деня на нападението две от противотанковите ракети на неверниците ще бъдат закрепени на поставките, скрити под стари мушами, докато не дойде моментът — каза Джамал. Рубката на кормчията бе претъпкана със сложна екипировка, включваща радар, дълбокомери и всякаква електроника.

— Какво е това? — попита Ал Фалид и посочи черния екран, монтиран в шперплатовата облицовка.

— Екран, който показва позицията на лазерните лъчи — обясни Джамал. — По време на последната атака аз ще бъда на щурвала, но преди да взривим рибарския кораб, искам да съм сигурен, че съм пробил бордовете на танкера. Понеже става дума за двойни бордове, ракетите трябва да ударят на едно и също място частица от секундата една след друга. Първата ще пробие външния борд, а втората — вътрешната преграда, зад която е суровият петрол. Камерата, монтирана на покрива, е свързана с прицелните системи на ракетите — продължи той — и първата ракета ще бъде изстреляна, когато лазерните точки на екрана се припокрият. Втората ще бъде изстреляна само част от секундата по-късно. А тази нощ ще разположим последния цилиндър на дъното на пристанището.

По-късно същата вечер Ал Фалид се върна, за да види как водолазите на Джамал се обличат и си помагат взаимно с модерните дихателни апарати. Тюлените от американския военноморски флот използваха водолазните комплекти JIAP-V, които германският производител «Дрегер» твърдо отказваше да пусне на пазара. Оказа се сравнително лесно да си ги набавят от един не толкова скрупульозен представител на фирмата. Парите винаги проправяха пътя. Ал Фалид не разбираше всички технически подробности, но бе наясно, че с напълно затворената система на «Дрегер» ще се избегнат издайническите мехурчета. Заради мястото, където щяха да работят водолазите, това беше особено важно.

Цилиндричните бидони с формата на пури бяха пълни с експлозиви и оказваха малко съпротивление във водата, но на водолазите им трябваше време, за да ги разположат на позиция. Комплектите JIAP-V даваха възможност за четири часа работа при едно гмуркане. Засега, помисли си Ал Фалид, четири часа се оказват предостатъчни. За период от шест седмици единадесетте бидона бяха закотвени на позиция на дъното на пристанището, а тази нощ водолазите щяха да спуснат и последния от тях. Ал Фалид и неговите експерти по експлозивите от «Ал Кайда» бяха пресметнали, че това количество вероятно ще е достатъчно, за да се постигне ефектът «тапа в бутилка», който Кадир търсеше.

Бидоните бяха оборудвани с подвижни минидвигатели и четиримата водолази плуваха с лекота под черните води на тъмното пристанище. Без светлина видимостта под водата беше почти нулева, което принуждаваше водача им да си проверява компаса. Той направи малка поправка в курса, за да насочи колегите си към първия от дълготрайните звукови маяци, които бяха разположили по маршрута си към целта. Малкият УЛБ-364 с удължен живот беше подводен маяк, който се продаваше свободно. Той се захранваше от прости 9-волтови литиеви батерии, а скоростта на пулсацията му беше един сигнал на секунда. Като използваха джипиес, водолазите бяха разположили маяците така, че да ги водят безпогрешно по дъното на пристанището.

Силата на звука, чувствителността и честотата вече бяха нагласени и водачът продължи да плува напред, като се ориентираше по своя ръчен приемател ДРП-275. Откри първия маяк почти на мига и направи нова малка промяна в курса, като се насочваше към най-силния сигнал, който чуваше в слушалките. На повърхността движението в пристанището продължаваше без прекъсване. Никой не подозираше, че отлично подготвените невидими водолази на Аллах тайно се промъкваха към своята цел.

61.

Рокс, Сидни

Къртис бе запазил маса навън в «Уотърфронт», ресторант в преустроените складове за вълна, построени от каторжниците на брега на Рокс. Копие на кораба «Баунти» се полюшваше върху леките вълни в залива Кембъл. Отвъд историческия кораб златистозелените фериботи на Сидни преминаваха покрай издутите платна на операта на път за Съркюлър Кий и обратно.

Младият келнер настани Кейт и Къртис на маса с гледка към едно от най-великите пристанища в света. Готвеше се да подаде менюто с вината на кавалера, но Кейт избърза и го взе.

— Сега си в моята родина — обясни тя и започна да проучва съдържанието му.

Къртис извъртя очи към младия келнер.

— Женен ли сте? — попита го той.

— Не, сър.

— Годеница имате ли?

— Да — отговори момчето и лицето му разцъфна в широка усмивка. — Ще се оженим идния март.

— Млади човече, послушай съвета ми, не го прави! — каза Къртис с лукава усмивка. — Женени сме само от седмица, а вече започна да командва. Направо тръпки ме побиват, като си помисля каква ли ще бъде след десет години.

— О, Къртис, престани! Не вярвайте на нито една негова дума — обърна се Кейт към келнера. — Ще вземем каберне совиньон «Афлек». Благодаря.

— Ти си непоправим — укори го тя, когато младият келнер си тръгна с доста объркан вид. — Бях омъжена веднъж и мога да те уверя, че това ми беше напълно достатъчно.

На Къртис не убягна мимолетната сянка, прекосила за миг лицето й. Дощя му се да се шамароса. Тъкмо се готвеше да се извини, когато келнерът се върна с поръчаното вино.

— Да наливам ли, или искате да го опитате? — попита, несигурен на кого да предложи виното.

Къртис се усмихна и галантно посочи към Кейт в знак, че й отстъпва това право.

— Страхотно е — възкликна той, когато отпи. — Как казвате тук… за добро здраве?

— Не е лошо! — съгласи се Кейт, доволна, че виното от района с по-хладен климат около езерото Джордж получи одобрението на Къртис. — «Афлек» е едно от любимите ми вина, затова се радвам, че ти харесва.

— Прекрасно е и много съжалявам, ако съм събудил някакви неприятни спомени преди малко — извини се Къртис. — Понякога чувството ми за хумор ме въвлича в неприятности.

Кейт се засмя. След фанатичната сериозност на Малкълм точно чувството за хумор я привличаше толкова към него.

— Не съжалявай. Спомените са противни, но предполагам, че човек трябва да научи някои уроци дори по трудния начин. По същество се оказа, че съм се омъжила за баща си — обясни, спомняйки си строгото възпитание в дома на нейния баща пуритан. — Всяка вечер бифтек и три вида зеленчуци, Христос е глава на Църквата, аз съм глава на семейството и моята дума е окончателна.

— Искаш ли да поговорим за това? — внимателно попита Къртис.

Кейт помисли и реши, че е време той да научи малко повече за нея.

— Малкълм е член на Либералната партия на Нови Южен Уелс, която е нещо като вашата Републиканска партия. Същевременно е и новороден християнин, а тук, в Нови Южен Уелс и Канбера, десните християни правят всичко възможно, за да влияят на политиката.

— Звучи малко като Пенсилвания авеню — саркастично отбеляза Къртис. — Християните голяма роля ли играят в политиката на тази страна?

— Много по-голяма, отколкото хората си мислят. Министър-председателят откри една огромна катедрала, а християнските лобистки групи не само се сдобиха с доста власт в парламента на Канбера, но и тук, в Сидни.

— Направо може да вземете и Джери Бъфет!

— Имаме си — отговори Кейт. — Всичко отиде по дяволите на третата ни годишнина. Бях на пазар и купих хубава бутилка «Шато Латур» и две отлични говежди филета. Малкълм се прибра с двама от неговите политически приятели и започнаха молитвена среща в моята дневна, а после изпиха виното! След молитвите се заеха с предварителния подбор. Всички, които бяха разведени, привърженици на абортите или, о, ужас на ужасите, подкрепяха правата на обратните, не заслужаваха номинации.

— Както си забелязала, същото важи и за много от републиканците у дома. Политиката ли беше единствената причина?

— Не — сподели Кейт. — След две години брак Малкълм започна да ми опява да имаме деца. Каза, че ще е добре за имиджа му като политик.

— Не твърде красив мотив, за да раждаш деца — внимателно изрази мнението си Къритс.

— Точно така. Затова, когато престана да изпълнява съпружеските си задължения, аз заминах за Йейл.

— Той ожени ли се наново?

— Месец след развода. За своя позната от политиката — отговори Кейт с крива усмивка. — Те са си лика-прилика, а аз се почувствах като излязла предсрочно от затвора. А при теб, тайнствени човече, какво е положението?

— Брак? — Къртис поклати глава. — Няколко пъти съм бил на крачка от него и понякога мисля, че сигурно няма да е лошо да се прибираш у дома при някого. Но като се има предвид моята работа, ще ми е нужна специална жена, с която да бъдем екип.

— Страхуваш се да не говориш насън? — закачи го Кейт.

Къртис се засмя.

— Ние се заклеваме да мълчим дори докато спим, но от разказа ти излиза, че да си омъжена за политик също не е леко.

Кейт се замисли.

— Знаеш ли, не мисля, че ме отблъсна само политиката, макар никога да не съм си мечтала да бъда жена на политик. По-скоро причината беше в смесицата между политика и религия, във вярата, че истината принадлежи само на тях. Това ме отврати. Тези хора са такива лицемери.

— Религията може да бъде голяма сила — замислено отбеляза Къртис. — Проблемът е, че всички религии се основават на вярата, а не на логиката. Невъзможно е да спориш с мюсюлмански терорист, убеден, че ще отиде право на небето, защото е вдигнал във въздуха някой автобус в името на Аллах. Нито пък с президент или премиер, които смятат, че сам Господ ги ръководи.

— Като вид ние винаги сме имали нужда да вярваме в нещо по-висше от нас самите — каза Кейт. — Виж, древните гърци и римляни са имали цял куп богове, за които са можели да воюват: Аполон, Меркурий, Зевс — и те са помагали като отплата за жертвоприношенията. А кой вярва в тях сега?

— Не съм много сигурен, че ние сме по-просветени — възрази Къртис. — Мюсюлманите смятат, че християните бъркат, а те от своя страна вярват, че мюсюлманите са на погрешен път. Знаеш ли, винаги съм се чудил какво ли ще правят атентаторките самоубийци със седемдесет девственици на небето? — добави той с усмивка.

След вечеря, докато бавно се разхождаха обратно към «Парк Хаят», хотела, в който бяха отседнали, Къртис прегърна Кейт през кръста и тя откри, че й се иска да го опознае много по-добре.

На летище «Кингсфорд Смит» в Сидни Ал Фалид се качваше на последния полет за Мелбърн. На сутринта щеше да се прехвърли на прекия полет на «Катай Пасифик» до Пекин.

62.

Пристанището на града мишена

Зловещият сигнал на последния звуков маяк, закрепен на скалите, които покриваха прокопаните под пристанището тунели, отекваше тихо и без прекъсване в слушалките на водещия водолаз. Той описа 20-градусова дъга с приемателя, за да се увери в посоката на последния писукащ маяк. Провери местоположението му и с компаса, но когато протегна ръка, за да дръпне съобщителното въже и да сигнализира на колегите зад себе си да продължат, нещо изби приемателя от пръстите му.

Водолазът замръзна и зачака. Полагайки усилия да не се паникьоса, той започна безмълвно да се моли на Аллах за закрила на мисията. Каквото и да беше, онова не се върна. Вероятно някоя малка акула, помисли си водолазът, нави осигурителния шнур на приемателя и установи наново посоката. След това леко подръпна съобщителното въже, давайки знак, че е време да продължат напред.

Дългото и предпазливо пътуване по дъното на пристанището отне повече от час и половина. Водещият водолаз сигнализира, че са достигнали последния маяк, и екипът внимателно се спусна към скалите, които се издигаха над западния градски тунел. Работата в тъмното по закрепването на бидона към дъното не беше лека, но екипът бе тренирал със седмици, бе усъвършенствал смъртоносното си изкуство на един пуст плаж по южното крайбрежие. Ръководителят се промъкна опипом до последния цилиндър, а групата, без да бърза, постави товара на позиция. Една бикоглава акула се стрелна откъм скалите и мина над водолазите. Отгоре се разнесе дълбокото боботене на двойка извънбордови двигатели — някой богат и могъщ неверник връщаше голяма лодка обратно на котвеното й място. След като остави екипа си да свърже последния цилиндър с останалите, водачът провери дълбокомера и показанията на компаса, а след това заплува по предварително избран маршрут на север, бавно размотавайки от лека макара дълъг детониращ шнур. Всеки от цилиндрите съдържаше петдесет килограма амониева селитра и бе изработен така, че да насочи експлозията нагоре. В центъра на селитрата бяха сложени два и половина килограма пластичен експлозив и всички детонатори бяха свързани с детониращия шнур. Водачът знаеше, че под вода експлозивите се държат различно и колкото по-дълбоко бъде положен шнурът, толкова по-бързо щеше да гори. Той бе изучил занаята си в Ирак близо до горния край на Персийския залив и беше пресметнал времето на експлозията до последната секунда.

Водолазът от «Ал Кайда» опипа пилоните под кея на Джефри стрийт в сянката на моста над пристанището. Излезе под пристана и бръкна в торбата, която висеше на колана му. В нея имаше мобилен телефон, настроен така, че щом звънне, да подпали детониращия шнур. Водолазът избра една от стоманените подпори под центъра на пристана, свърза детониращия шнур с телефона и го скри сред мидите, залепнали малко над следите, оставени върху подпората от най-високата точка на прилива. Погледна през тъмната повърхност на пристанището и видя, че «Дестини» минава под масивния мост и се насочва към остров Кларк. През нощта островът беше необитаем и плитките води около него бяха отлично място, откъдето корабът да прибере водолазите. Водачът провери за последен път добре ли е закрепен телефонът върху подпората и се гмурна под водата.

63.

Хотел «Парк Хаят»,

Рокс, Сидни

Къртис насочи Кейт към асансьора. Вечерята, виното и умението му да я разсмива бяха отслабили нейната решителност.

— Да пийнем по едно преди лягане — прошепна той.

— И каква е твоята представа за едно преди лягане, а, Къртис О'Конър? — предизвикателно попита Кейт.

Лицето му беше близо до нейното и тя видя, че очите му са синьо-сиви.

— Шампанско или уиски — отговори той с ирландския си акцент, който й се струваше толкова привлекателен.

Кейт Брейтуейт, този мъж означава неприятности. Помни правилото. Не се забърквай с колега, напомни си тя.

— Мисля, че уиски е по-добре — каза тихо, взела решение да се разбунтува срещу «правилото», разтваряйки устни, докато той я целуваше много нежно и много дълго.

Кейт излезе на балкона на Къртис, докато той слагаше лед в две кристални чаши. Фериботите бяха спрели преходите си за през нощта и пристанище Сидни беше тихо, но красивите му светлини го правеха пленително. Кейт вдиша дълбоко, поемайки миризмата на морския бриз, който идваше през Хедс, както наричаха носовете на входа на пристанището, и набръчкваше повърхността със съскащи «разпенени вълнички». На юг се събираха черни облаци, сигнал, че се надига буря.

Кейт хвърли поглед към хотелската стая. Къртис вече беше налял питиетата. Загорялото му лице беше спокойно, черната му коса бе леко разчорлена, докато слагаше диск в плеъра. Мекият глас на Мадлин Пейро се понесе към балкона. Ако е честна пред себе си, помисли си Кейт, трябва да признае, че се почувства привлечена към него още в деня, когато го срещна във фоайето на главната квартира на ЦРУ, и то не само заради стройното му тренирано тяло и дяволитите сини очи. Физическото привличане само се задълбочи, когато откри пъргавия му ум. Кейт се усмихна, когато си спомни колко добре се справи той с ядната й лекция за ДНК, и реши, че има право малко да се позабавлява.

Хвърли поглед наляво към масивния мост, който се издигаше над хотела. Едно самотно рибарско корабче на име «Дестини» минаваше бавно под него, поело курс към външното пристанище. Срещу балкона на Къртис се издигаха огромните бели платна на операта, изпънати величествено към нощното небе. Кейт запечати дълбоко в себе си гледката на пристанището, което обичаше.

— Дванадесетгодишен «Джеймисън». Подходящата ирландска напитка — обяви Къртис, подаде чашата на Кейт и застана плътно до нея. — Прозит — прошепна, леко чуквайки чашата си в нейната.

— Прозит. Мммм, толкова е хубаво. Точно като мед с малц. — Кейт усети как старото уиски я сгрява, разтапяйки и последните й лоши предчувствия.

Ръката на Къртис се спусна надолу и тя почувства как топлината между краката й се усили, когато му позволи бавно да изследва бедрото й. Той остави чашата си на перилото, посегна за нейната, тя я пусна с готовност и се притисна в тялото му. Къртис я целуна нежно, устните му бяха меки, топли и имаха вкус на уиски. Последва втора целувка, по-настоятелна, и тя отговори с език, докато той я притискаше здраво към себе си. Кейт разтвори крака, за да пусне бедрото му между тях.

Изстена, когато той бавно дръпна ципа на белите й панталони, и се притисна към пръста му, който нежно започна да я милва. Протегна ръка към неговия цип, но той заяде. Без да бърза, Къртис й помогна да го свали. Мъжествеността му започна да расте в дланта й и Кейт отново изстена, когато я целуна.

— Мисля, че трябва да го направим — прошепна Къртис.

— И аз мисля така.

Кейт отпусна глава на рамото му, когато тръгнаха към спалнята. Той леко се отдръпна и бавно разкопча ризата й.

Тъничкият глас в главата й отново се обади: «Този мъж е прекалено хитър. Носи единствено неприятности. За него ще си само още една бройка». Тя обаче го отпъди и се съсредоточи върху откопчаването на кожения му колан. Той разкопча сутиена й.

Кейт затвори очи и отново изстена, когато усети как ръката му бавно се плъзна надолу по гърба й и по хълбока.

После той целуна гърдите й и бавно засмука и заоблизва твърдите й щръкнали зърна. С езика си потърси езика на Кейт и когато тя протегна ръка, откри, че е твърд и влажен.

Къртис бавно плъзна ръка между бедрата й и започна нежно да я милва. Първо лекичко, после по-силно.

— Къртис, хайде — прошепна Кейт, насочвайки го в себе си.

Когато езиците им се преплетоха, тя почувства как я повдига огромна вълна.

— О, Къртис, чукай ме, чукай ме! — настоя с пресипнал глас, докато вълната я вдигаше все по-високо.

Обви ръцете си още по-здраво около широките му рамене и започна да се движи срещу него в съвършена хармония с нарастващите по сила тласъци на слабото му мускулесто тяло. А вълната я вдигаше все по-високо и по-високо.

— О, мамка му — прошепна тя настоятелно. — О, чукай ме! Всеки миг ще свърша! О, чуууукай ме! — Леко загорялото и покрито с лунички лице на Кейт беше изкривено като от силна болка, когато Къртис също издаде приглушен вик и тя усети как трепка в нея.

Кейт с наслада сърфираше бавно по вълната на удоволствието, Къртис я държа в прегръдките си дълго, целуваше я нежно и лекичко милваше гърба й.

64.

Контролната кула на пристанище Сидни

Заместник-началникът на пристанището, Мъри Блек, караше по Хиксън Роуд в сумрака преди разсъмване. Мина покрай каменните някогашни затворнически сгради, продължи към док №5 и главния вход към доковете за контейнери, които се простираха покрай западната страна на централния делови район на Сидни. Фаровете на очукания «Сааб» на Мъри проникваха през дъжда, който се лееше като сребрист водопад. Чакаше го един от онези отвратителни дни, когато контролът на движението в оживеното пристанище ставаше още по-труден, но нито дъждът, нито западният вятър, който духаше с около четиридесет и пет възела, можеха да развалят доброто му настроение. Днес беше десетата му годишнина като заместник-началник на пристанището. След кратко отклонение в австралийската армия Мъри най-накрая се съгласи с жена си, че едно младо семейство не трябва да бъде подхвърляно от паланка на паланка, и започна работа в пристанището на Сидни. Беше му болно да напусне армията, но опитът му като офицер по операциите беше много подходящ за пристанище като Сидни. Там имаше нужда от мъже и жени, обучени да запазват спокойствие по време на кризи и да взимат незабавни и разумни решения.

Входът към пристанището на Сидни и близкото Порт Ботани беше строго контролиран, до такава степен, че капитаните на кораби често се оплакваха от «излишното престараване». Но Мъри знаеше, че това беше едно от най-сигурните пристанища в света, и имаше намерение да направи всичко възможно, за да си остане така. В добра форма, жилав и не много висок, Мъри Блек имаше грапаво лице и светлосини очи. Русата му коса бе по военному късо подстригана. Някои навици трудно се забравяха.

Днес беше осмият рожден ден на дъщеря му Луиз. Когато наближи вратите на пропуска и сградата на охраната до входа към доковете за контейнери и контролната кула на пристанището, той се усмихна леко. Спомни си молбите на дъщеря си вчера вечерта, докато гледаха телевизия, след като се бяха прибрали от късния пазар.

— Татко, може ли да идем на лунапарк? Моля, моля, моля. Нали ще отидем?

— Ще видим, малката ми. Утре татко е на работа, така че, ако ходим, ще е едва след вечеря.

Луиз се изкатери на скута му, прегърна го през врата, отпусна русата си главица на рамото му и прошепна:

— Татко, обичам те, нали ще отидем? Моля те!

Мъри хвърли поглед към кухнята, където жена му Антия приготвяше вечерята. Тя извъртя очи и вдигна вежди, сякаш искаше да каже: «Татковото момиче те върти на малкия си пръст. Как ще се оправиш сега?».

— Татко, моля те, много те моля!

— Добре. Щом искаш, малката ми, ще отидем. Мама може сутринта да те заведе заедно с момчетата с влака, а аз ще дойда, като ми свърши смяната — каза Мъри, целуна момиченцето си и отново погледна към Антия.

Тя поклати глава, но се усмихна топло.

Мъри спря зад един тежкотоварен камион в лентата за влизане в района по средата на Хиксън Роуд. И в двете посоки трафикът едва пъплеше. Бяха минали повече от тридесет години, откакто бе ходил в увеселителния парк под сянката на северните пилони на моста. Не беше ясно кой е по-развълнуван: Луиз или шестгодишните близнаци Джонатан и Матю. Макар Антия да не го показваше, Мъри знаеше, че тя също се радва. Така се създаваха семейни спомени. Тази нощ, докато се любиха, Антия му беше прошепнала:

— Мъри, толкова сме щастливи. Обичам те.

— И аз те обичам — целуна я той.

65.

Подходът към пристанище Сидни

Когато зората се пукна над Тихия океан, Арне Свенсон, шведският капитан на «Оушън Венчърър», тихо излезе на мостика на огромния танкер. Свенсон беше корав мъж, професионалист, посветил живота си на морето. Независимо от времето и това дали е нощ или ден, часове преди всеки кораб под негово командване да влезе в някое пристанище, той вече бе на мостика. Хвърли поглед към кормчията и леко се подразни, че дежурен беше Мусаид ибн Кашоги. Не че смуглият саудитец не си разбираше от работата, напротив, той беше един от най-големите професионалисти и от най-сигурните хора в целия екипаж. Но Арне беше обикалял с моряци моретата вече четиридесет години, а у арабина имаше нещо, което го караше да се чувства неловко. Саудитецът никога не се отпускаше и капитан Свенсон беше сигурен, че таи някакво озлобление, но опитите да разбере какво го мъчи бяха посрещани с навъсени отрицания.

След като отговори на поздрава на своя първи помощник, капитанът провери местоположението на танкера по джипиеса, а после погледна морската карта. Точно се бяха изравнили с нос Пърпъндикюлър, който лежеше на по-малко от сто морски мили от порт Джексън и входа на едно от любимите пристанища на капитан Свенсон. И нещо по-важно, влизането на танкера в пристанището щеше да съвпадне с прилива. «Оушън Венчърър» газеше на четиринадесет метра и просветът под кила беше особено важен. А предстоящият прилив в Порт Джексън беше с дълбочина метър и седемдесет и щеше да настъпи в 10:05 сутринта. Капитанът знаеше също, че Западният канал на пристанището е изгребан с драга до минимум тринадесет метра и седемдесет сантиметра дълбочина при най-ниската точка на отлива. Критичните точки бяха най-високите части на двата тунела, които властите бяха прокопали под дъното на пристанището. Дори при прилив огромният танкер щеше да мине едва на метър над тях.

Капитан Свенсон благодари на дежурния стюард за чашата горещо кафе и потъна в големия кожен стол, за който се беше борил цял живот. Дъждът плющеше по подсилените стъкла на мостика, който се издигаше над широката палуба на «Оушън Венчърър», покрита с лабиринт от тръби, кранове и помпи. Огромна маса разпенена вода избухна над обширния нос на танкера, но «Оушън Венчърър» едва потрепна. Свенсон изпитваше дълбоко уважение към мощта на морето, но днес вълните нямаше да причинят неприятности на него и кораба му. И сякаш за да потвърди преценката му, «Оушън Венчърър» се устреми през следващата голяма вълна, а черната пенеста вода се стоварваше на палубата и бързо изтичаше през шпигатите, изгубила силата си и победена. Капитанът погледна екрана на радара. На него се виждаше слабо проблясване на около десет морски мили по-нататък, близо до брега.

— Този май е прекалено близо в това скапано време — отбеляза Свенсон.

Първият помощник-капитан кимна.

— Малък товарен съд. «Джерусалем Бей». Трябва да пристане веднага след нас. Предполагам, че се люлее повече от танкера и вероятно не иска да се излага на риск повече от необходимото. Държа го под око.

Свенсон се ухили. Триметровите вълни можеха ужасно да вгорчат живота на някой малък контейнеровоз. Той отново погледна радара. Далеч на север и доста назад от кърмата на танкера от време на време на екрана се виждаха две съвсем слаби проблясвания.

— А тези? — попита капитанът.

— Два мореходни влекача. «Монтгомъри» и «Уейвъл». Също като нас на път за Сидни.

— Кой ли би искал да е кормчия на влекач — подхвърли съчувствено Свенсон. Бе започнал кариерата си на влекач и знаеше колко е гадно да си дежурен и да изкараш цяла нощ с бясно люлееща се под теб палуба.

— Тази сутрин от пристанището трябва да излезе бойният на Нейно Величество австралийски кораб «Мелбърн», а след него автовозът «Шанхай». Няма други, които да ни тревожат — докладва първият помощник.

66.

Контролната кула на пристанище Сидни,

Милърс Пойнт

Камионът бе проверен и пуснат от охраната и Мъри Блек продължи да пълзи в дъжда. Хидравлично управляваните бариери пред входа потънаха в земята, светофарът светна зелено и Мъри потегли по Хиксън Роуд и спря пред сградата на охраната.

— Добро утро, Франк — усмихна се той на пазача и извади картата си на служител на пристанищните власти.

Франк махна с ръка и втората бариера потъна в земята, освобождавайки входа към огромните бетонни докове. Мъри навлезе в охранявания район на доковете, зави надясно към контролната кула на пристанищните власти в северна посока и бавно вкара колата си в малкия паркинг в основата на кулата.

— Мамка му! — изруга под нос, когато вятърът обърна чадъра му.

Евтиният му чадър не можеше да се мери със западния вятър, който гонеше дъжда по откритите докове. Мъри се стрелна нагоре по тесните стълби от външната страна на кулата, отключи вратата, избърса лицето си и зачака в преддверието пред асансьора. От дрехите му капеше вода върху мокета. Кулата може и да е връх на инженерната мисъл, но има най-бавния асансьор в света, помисли си той, докато чакаше малката капсула да слезе от оперативния център, който се издигаше седемдесет и шест метра над него. След почти цяла вечност Мъри влезе в асансьора и натисна бутона, за да го изкачи на върха. Усещаше как кабинката се полюшва, докато си проправя път нагоре в средата на бетонната кула. Той слезе и изкачи няколкото стъпала до оперативния център.

Центърът представляваше огромна кръгла капсула на върха на кулата с 360-градусова панорама към града и пристанището. Нарочно бяха построили кулата в най-опасния участък на пристанището, където корабите бяха слепи едни за други, докато заобикаляха Милърс Пойнт.

— Добро утро, Боб.

Боб Мускът, дежурният по движението, помаха иззад бюрото си. Беше се навел към един от няколкото микрофона, подредени пред него, и разговаряше с капитана на ракетния разрушител на австралийския кралски военноморски флот, който точно заобикаляше шамандурата при Хедс.

— Пристанищен контрол, австралийският на Нейно Величество кораб «Мелбърн» заобикаля шамандурата на кръстовището, край.

— Разбрано, «Мелбърн», тук Пристанищен контрол, Сидни, докладвайте преминаването на Линия Зулу. Безопасно плаване, край.

— Приятно ли прекара снощи? — попита Боб, след като изключи микрофона. Бяха служили заедно в един батальон на механизирания полк и между Мъри и ниския, мургав бивш майор се бе зародило сърдечно приятелство.

— Вечерно пазаруване — отвърна Мъри и извъртя очи. — Защо повечето жени в търговските центрове имат толкова дебели задници?

— Със съпрузи и дечица с дирници като шлепове, които напълно им подхождат — допълни Боб. — «Няма да получиш сладолед, докато не си изядеш хамбургера.» Ето затова! — обясни той с усмивка.

Мъри се нагоди към лекото полюшване на кулата, която беше конструирана така, че да помръдва при силни ветрове, и се насочи към кафемашината. Кафето тихичко капеше в каната. До нея висеше дъската, на която окачваха съобщенията за пристигащите и заминаващите кораби. Таблото стоеше тук за всеки случай. Ако някой от четирите големи компютърни екрана, които стояха на бюрата на дежурните офицери, се повредеше например. Всеки служител разполагаше с отделен екран с подробни морски карти на пристанище Сидни и Порт Ботани. Друг екран показваше пристигащите и заминаващите съдове и с едно щракване на мишката Мъри или Боб можеха да изтеглят информацията за всеки кораб. Трети екран се управляваше с джойстик, свързан с десетки камери, които от покривите на околните сгради покриваха всяка част от пристанищата и други важни точки. Изображението на екрана върху бюрото на Мъри се предаваше от камера близо до летището на Сидни. То потрепваше, въпреки че камерата бе защитена с брониран кожух срещу време като днешното. Въпреки дъжда и вятъра за Мъри не представляваше трудност да разгледа в подробности танкера, който се готвеше за отплаване от Порт Ботани.

Той погледна към цифровия дисплей на ветромера. Силата на вятъра почти докосваше отметката за петдесет и три възела. Западен вятър. Приливът бе започнал и в момента дълбочината се беше повишила с осемдесет сантиметра. Други два циферблата показваха местното време и времето по Гринуич. Днес май щеше да се окаже доста спокоен ден. Сутринта заминаваше само един голям кораб.

Мъри погледна на запад, където на километър или по-малко от контролната кула се виждаше привързаният към кея автовоз «Шанхай», който се издигаше като голяма сива кутия над товарния док в залива Уайт Бей и опъваше котвените вериги и въжетата, а вятърът разпръскваше сивкавия пушек от ниския, дебел комин на кърмата. И последните от близо трите хиляди коли вече бяха изкарани и инженерите палеха гигантските дизели, подготвяйки се за отплаване. Една пролука в падащия дъжд даде възможност на Мъри да огледа хоризонта. Когато нощното небе отстъпи място на сивото разсъмване, той различи високите нащърбени върхове на Блу Маунтинс и забеляза, че още големи черни облаци се носят откъм Уестърн Плейнс. На изток погледът му стигаше чак до Шарк Айланд и Саут и Норт Хед зад острова. Между тях фериботът, който свързваше квартал Манли със Съркюлър Кий, пореше вълните покрай Брадлис Хед, един от трите носа, които отбелязваха завоя към вътрешното пристанище.

Той погледна отново към таблото. Половината, отделена за пристигащите, беше малко по-оживена с осемдесет хиляди тонният танкер «Оушън Венчърър», който по разписание трябваше да пристане точно срещу кулата на големия петролен терминал на Гор Коув. Скоро след него щеше ще дойде «Джерусалем Бей», редовен посетител на пристанището.

— Кои са тия «Монтгомъри» и «Уейвъл»? — попита Мъри.

— Двойка мореходни влекачи на път за Вануату. Идват, за да презаредят.

— Хич не им завиждам — промърмори Мъри.

Вълните мощно и неспирно се носеха по безкрайната повърхност на Тихия океан, насочваха яростта си срещу назъбеното, но непокорно лице на Норт Хед, стоварвайки върху му оглушителни маси кипяща зелена вода и пяна.

— Кой би искал да е капитан на влекач — подхвърли Боб, неволно повтаряйки думите на капитан Свенсон. Изглежда, това бе всемирно мнение.

— Или лоцман — включи се Мъри, докато фокусираше бинокъла си върху малкия, но мощен катер, който напускаше базата си в Уотсън Бей.

Яркожълтият катер на лоцмана веднага бе повдигнат от голяма вълна, преди да се стрелне предизвикателно към основата на следващата. Преходът до мястото за среща с «Оушън Венчърър» на четири морски мили от носовете Хедс щеше да бъде бурен и труден.

— И тук горе не е кой знае колко по-добре — добави Мъри, докато сваляше бинокъла си. После погледна към снимката на Антия с близнаците и Луиз, поставена на бюрото му.

След няколко часа обаче щеше да стане невъобразимо по-лошо.

67.

Складът в централната част на Сидни

Джамал бе дошъл в склада много преди разсъмване, пресмятайки допълнителното време, което се налагаше да предвиди заради бурята и за да поразсъждава отново за първото нападение, което трябваше да се извърши с камионите. Шофьорите пристигнаха един по един. Всички бяха атентатори самоубийци и изглеждаха сериозни и решителни. Видеозаписите с последните им думи към семействата и приятелите вече бяха направени. Днес мъжете се бяха събудили за своя последен ден на земята. Скоро щяха да се съберат с Мохамед, Аллах да го благослови, и да получат небесните награди, обещани на всички, които бяха готови да загинат мъченически за вярата.

Джамал влезе в малката баня на склада, за да извърши задължителното очистване, преди мюсюлманинът да се срещне със своя създател. Първо наплиска лицето си, след това ръцете до лактите, после прекара мокрите си ръце по главата и накрая изми краката си. След като другите членове на групата свършиха с очистването, проснаха молитвените килимчета на пода на работилницата, където бяха натоварили камионите с амониева селитра. Джамал поведе утринната молитва.

«Аллах акбар! Аллах акбар!

Бог е велик! Бог е велик!

Бисмиллах ир-рахман ир-рахим…

В името на Аллах, Всемилостивия и Милосърдния…

Аллах! Няма друг Бог, освен Него, Вечно живия, Неизменния!

Мир вам!»

Джамал остави сгънатото си молитвено килимче до една очукана кантонерка в кабинета в задната част на работилницата. После разгърна картата на града върху кирливата заседателна маса и включи радиостанцията, настроена на канала, който собствениците на автовлекачи използваха, за да следят повикванията на полицията при катастрофи. Като допълваща програма пусна радиото на станция, на която местните жители се обаждаха, за да съобщават за задръствания и други пречки. Неверници, помисли си той с горчивина. Скоро сведенията за движението щяха да задръстят радиовълните, но засега пътищата изглеждаха забележително пусти. За първата цел бе отделен един камион, а останалите шест щяха да атакуват по двойки. Маршрутите до четирите цели бяха многократно проигравани до последната секунда. Нищо не бе оставено на случайността.

Малко преди осем сутринта Джамал разцелува всеки от седмината шофьори три пъти по бузите.

— Вашето място на небето до пророка, мир нему, е осигурено — каза им той и посочи към седемте камиона, подредени в редица пред склада. — Време е да включите двигателите. Нека Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, бъде с вас.

По-малко от час след тази сцена Джамал паркира колата си пред навеса за лодки, където «Дестини» се беше върнал, след като прибра водолазите от Кларк Айланд. След една последна молитва той и останалите двама членове на екипажа отвориха старите врати на навеса и единият пусна двигателя на лебедката. Джамал зае мястото зад щурвала и «Дестини» се плъзна по добре смазания Хелинг във водата. Той натисна бутона на стартера и подновеният дизел забоботи и се събуди за живот. Джамал изчака, докато членовете на екипажа затворят вратите. Бутна големия никелиран лост на дросела напред и пусна радиостанциите, настроени на честотите на полицията и пристанищния контрол. Почти веднага се чу съобщение по канал 13.

— Пристанищен контрол, тук лоцманът на борда на «Оушън Венчърър». В момента завиваме покрай шамандурата и се насочваме по Западния канал заедно с четири влекача.

— Разбрано, «Оушън Венчърър», разрешавам да продължите към Гор Коув.

Джамал кимна със задоволство. Капанът бе започнал да се затваря. Първият камион трябваше да бъде взривен в 10:05 сутринта, последван в бърза последователност от останалите.

68.

Хотел «Парк Хаят»,

Рокс, Сидни

Кейт се размърда. Главата й все още бе отпусната върху гърдите на Къртис. Той отметна русата коса от челото й и я целуна нежно. В дъха й се усещаше лек аромат на уиски.

— Миришем на секс — прошепна Къртис, докато плъзгаше бавно ръка по гърба на Кейт към малкото й стегнато задниче.

— Аха — сънливо отговори тя.

Дъждът шибаше балкона, където бяха стояли предната вечер, и Кейт се притисна по-здраво в тялото на Къртис. Беше една от онези сутрини, когато и двамата биха предпочели да си останат в леглото.

— Влез в мен — каза тя тихичко, милвайки косата му.

Отново в своята баня, Кейт нагласи накрайника на душа на «вибрация» и остави топлата вода да масажира гърба й. Мислите й бяха в пълен безпорядък. Сексът снощи беше бърз и страстен, но тази сутрин не бързаха. Немирният ирландски американец, с когото бе решила да се позабавлява, излезе прекрасен и нежен любовник. Докато стоеше под душа, размишляваше. Даде си сметка, че й беше много приятно и се бе чувствала в безопасност с този мъж, но се насили да заповтаря мантрата си с по-голяма увереност. «Това беше само за тази вечер. Не мога да се забърквам с него.» Ала знаеше, че Къртис е различен, и осъзна, че е малко късно да се връща към тази мантра.

Дъждът спря за малко, когато Кейт и Къртис пристигнаха в Държавния кризисен център в южния край на града. Кейт забеляза пощенска кутия и махна на Къртис да плати таксито.

— Няма да се бавя. Само ще пусна това за Ричард — каза и размаха една пощенска картичка във въздуха.

Той на секундата разпозна снимката. Спомни си, че я беше виждал преди години по време на олимпиадата в Сидни. Беше заснета в мига, когато димът от фойерверките, обявяващи началото на олимпийските игри през 2000 година, се беше разнесъл и по средата на арката на моста през пристанище Сидни светеше думата «вечност».

— Почакай. Мога ли да я видя?

— Е, какво, сега ще ми четеш кореспонденцията само защото преспахме заедно ли? — Кейт обаче видя, че Къртис е много сериозен. — Какво има?

— Помниш ли първата предупредителна атака на Кадир? «Под вечността»?

— Мислиш, че е имал това предвид? — Младата жена се намръщи, когато внезапно си спомни и нещо друго, което Кадир бе споменал във видеозаписа.

— Възможно е — отговори Къртис. — Има ли някаква значима връзка между Сидни и думата «вечност»?

— Ами всичко започнало през 30-те години на миналия век — обясни Кейт, припомняйки си отдавна забравен урок по история. — Артър Стейс бил бездомен алкохолик, който живеел по градските улици. Една вечер отишъл в баптистки приют, където чул проповед от свещеник на име Ридли. Ридли карал слушателите си да се замислят върху това, че са смъртни, и върху божието обещание за вечност. Завършил проповедта си с нещо като «Вечност! Вечност! О, защо не може с тази дума да се украсят улиците на Сидни!». През следващите четиринадесет години, докато градът спял, Артър Стейс изписвал с жълт тебешир думата «вечност» с безупречния си калиграфски почерк на всеки вход, улица, гара или фериботен кей, където сметнел, че хората могат да я видят.

Къртис поклати глава.

— Нали не мислиш, че това има нещо общо с предупреждението?

— Напротив. Ама ти сякаш си глътнала цялата «Британика».

— Ще приема това за комплимент, но ако си прав, Кадир ще нападне моста на пристанището. И като стана дума за това, имаше още нещо във видеозаписа на Кадир. Не каза ли, че първото предупреждение ще бъде отправено там, където най-малко очакваме, «под вечността, откъдето беше открадната вятърната мелница»?

— Тази открадната вятърна мелница винаги ме е обърквала — призна си Къртис.

Кейт имаше замислен вид.

— Можем ли да получим достъп до компютър в Държавния кризисен център? Върти ми се в ума, че Дауис Пойнт преди се е наричал Уиндмил Хил, тоест Хълм на вятърната мелница.

— Да вървим — подкани я Къртис.

Когато влязоха във фоайето, бригадир Антъни Дейвис, старшият офицер за свръзка на австралийската армия в центъра, вече ги чакаше.

— Къртис! Добре дошъл. Радвам се да те видя. — Бригадирът топло стисна ръката на стария си приятел. — Все още ли пътуваш в компанията на красиви жени? — подкачи го и се обърна към Кейт.

— Бригадир Антъни Дейвис — представи го Къртис.

— Предпочитам да ме наричаш Антъни — каза Дейвис, стисна здраво ръката на младата жена и се усмихна. — Добре дошла във Форт Фъмбъл. Ние се готвим за голямо антитерористично учение, така че идвате точно навреме. Другата седмица министър-председателят ще домакинства на срещата на Организацията за азиатско-тихоокеанско сътрудничество и политиците са изпаднали в паника — обясни, докато натискаше бутона за шестия етаж. — В момента тук е министърът на полицията — продължи приятелят на Къртис — и тъкмо сега спори със Сесил Дженсън, съветника на министъра на отбраната, кой да обяви провеждането на учението. Тъй като тукашните политици поемат отговорност само ако новината е добра, споровете кой да застане пред камерите са разгорещени.

Къртис се изхили.

— Кой печели?

— Последния път, когато нададох ухо, полицейският министър. Той е дребна роялистка пръдня. Извинете езика ми — добави Дейвис, задържайки вратата на асансьора за Кейт.

— Вече съм чувала какво ли не — успокои го Кейт.

— Но не мисля, че ще продължи да печели — уточни Дейвис, като прекара картата си през четеца на вратата, водеща към Държавния кризисен център. — Залагам на министъра на отбраната. Той е още по-голямо лайно, а егото му е голямо колкото Великата китайска стена. И щом успее, веднага ще лъсне пред камерите. — Бригадирът затвори вратата и ги въведе в широко помещение. На стената работеха два плазмени екрана.

— Пол! Радвам се да те видя отново, приятелю! — Къртис и старшият полицейски началник се здрависаха.

— Помощник-комисар Пол Макей — представи Дейвис командира на полицейската антитерористична група на Нови Южен Уелс на Кейт.

Ръкостискането на Макей беше здраво. Той имаше силна челюст и лице с груби черти, издълбано от бръчките на четиридесет години опит. Един корав полицай, който не понася глупости.

— Пол не ми позволи да полудея, когато работихме заедно за олимпиадата, и ако не си падаше толкова по политиците, щях много да го обикна — додаде Дейвис шеговито.

— Имам досие за бригадира и някой ден ще го публикувам — не му остана длъжен Макей. — Това е нервният център на града. В Сидни има неколкостотин камери и понякога по спирките виждаме случки, които участниците в тях биха предпочели да си останат в тайна.

Той хвърли око на екрана отляво и даде знак на Къртис. Изображенията се сменяха непрекъснато, едно се завъртя към автобусна спирка в северната част на Сидни. Без да знаят за скритата камера, добре облечен мъж в началото на петдесетте и доста по-млада жена от него в елегантен черен костюм се прегръщаха разгорещено на автобусната спирка. Когато ръката на мъжа изчезна под бикините на жената, камерите бяха превключени и на екрана се появи картина от улично задръстване на Маркет стрийт. Другият екран показваше водата около нос Брадлис Хед.

— Тези колеги пред нас — продължи Макей, като посочи седналите пред две дълги редици бюра с компютри, свързани с различните други главни квартири из града — са от полицията, «Бърза помощ», пожарната, военните, Министерството на здравеопазването и всякакви други експерти, които може да ни потрябват. А зад нас е заседателната маса на главните участници. Учението е заради срещата на Организацията за азиатско-тихоокеанско сътрудничество през следващите няколко дни. Държавният кризисен център се оглавява от премиера и в него участват министрите на полицията, транспорта, пътищата и аварийните служби — обичайните заподозрени. — Комисар Макей хвърли поглед към групата близо до главната съвещателна маса, където разгорещеният спор между министъра на полицията и старшия съветник на министъра на отбраната още продължаваше.

— Имате ли кабинет, откъдето можем да влезем в интернет? — попита Къртис.

— Разбира се. Последвайте ме. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Повече, отколкото си мислите, но се надявам да греша.

Кейт влезе в «Гугъл» и потърси «Обсерватория на Сидни» и «Дауис Пойнт».

— Готово! — възкликна тя, когато отвори уебстраница, съдържаща информация за Уиндмил Хил. До снимката на обсерваторията на Сидни, направена през 1874 година, бе поместена информация за ранната й история. — Ето я — посочи Кейт. — През 1796 година на хълма е построена вятърна мелница, издигала се е над първото селище в Сидни Коув, и хълмът започва да се нарича Уиндмил Хил. По-късно, когато фортът, изграден от губернатор Хънтър, е преустроен в обсерватория, хълмът започва да се нарича Обсерватори Хил.