Конспирация Пекин

Кейт знаеше, че професор Имран Сайед притежава и дяволито чувство за хумор, особено когато бяха сами. Беше на шестдесет и три и излъчваше тихата увереност на професор на върха на кариерата си. Кейт го срещна за първи път, след като защити доктората си в Йейлското медицинско училище, и веднага изпита топли чувства към него. Въпреки впечатляващото международно признание за удивителните му постижения в света на вирусологията, професор Сайед все пак успяваше да не приема живота прекалено сериозно.

— Не започвай и ти — отговори Кейт и въздъхна.

— Как са животните в ЦКЗ? — попита Имран по-сериозно.

Беше помагал на Кейт от самото начало, насочвайки я внимателно в кариерата. След дългите им години съвместна работа той усещаше настроенията й веднага.

— Все още са неспокойни. Имран, не мога да се закълна, но изглежда, Мавърик предчувства, че нещо ще се случи.

— Водачът?

Кейт кимна.

— И понеже той е неспокоен, цялата група е извън контрол. Щура работа, Имран. Ще изложим тези прекрасни създания на ненормални дози от вируса, въпреки че откакто едрата шарка опустошава планетата, не е имало нито един случай да зарази животинското царство. В това няма никакъв смисъл.

Имран кимна.

— Съгласен съм, но задачата на сегашната администрация не е точно правенето на нещо смислено. Следващия път, когато тръгнеш за ЦКЗ, ще дойда с теб, за да видя всичко с очите си, въпреки че нямам големи надежди да спра експеримента. Трябва да си чула за новия полковник? — попита Имран и повдигна вежди. — Току-що разпрати паметна записка, в която моли учените да се подпишат в подкрепа на запазването запасите ни от едра шарка. Няма съмнение, че искат щамовете като оръжие, което секретарят да размаха пред групата журналисти следващия път, когато почнат да му задават въпроси.

— И аз я получих в Атланта, но няма да се подпиша. Върнах я със силни доводи защо тези запаси трябва да бъдат унищожени.

— Добре си направила. И аз не подписах моята, а тази сутрин ще опитам за последен път да ги накарам да проумеят защо. Новият полковник е въвел всекидневни оперативки — допълни Имран, въртейки очи.

— Чух за това — отвърна Кейт с усмивка и почувства как част от яда й се стопява. Имран винаги успяваше да я разсмее.

— Сбирките са за началниците на отдели и старшите учени, отговарящи за програмите, така че отложи каквото си планирала за тази сутрин. Ще се опитаме още веднъж да ги вразумим.

— Искаш да дойда? Имран, аз едва ли мога да мина за старши учен.

— Ти знаеш повече за Variola major, отколкото всеки друг в този комплекс, и можеш да ме подкрепиш. Между другото, за теб това ще е много поучително — допълни той с усмивка.

— Тези срещи наистина ли включват разузнавателна информация за врага?

— Който очевидно наднича изпод леглата на всички ни и затова трябва да бъдем бдителни. Дори ако лабораторните техници не са това, на което приличат.

— Звучи така, сякаш полковникът е възпитаван от Щази.

— Бивш морски пехотинец е. Въпреки че имам съмнения доколко е бивш. Нареди да укрепят кабинета му с пясъчни чували. Като че ли е изваден от «Пустинна буря».

— Да не се шегуваш? — Кейт поклати с удивление глава.

— Полковник Чепка е мъжко момче. — Прякорът, измислен от професор Сайед за новия полковник, щеше да му се лепне. — Пък и е ерген. Няма да е трудно за красива до смърт блондинка като теб да му завърти главата.

Кейт направи гримаса.

— Ако приказките за него са верни, има причина да е ерген.

— О, но ти още не си срещнала неговия Джи 3.

— Какво става, да не си започнал да говориш марсиански, докато ме нямаше. Какво, по дяволите, е Джи 3?

— Новата дясна ръка на полковника. Капитан Доналд Кроушоу. Адютант. Доста готин. Ако работата с полковника не стане, може би ще се съберете с него.

Кейт чу неудържимия кикот на професора, докато крачеше по коридора към своя кабинет. Тя не беше имала сериозна връзка, откакто напусна съпруга си Малкълм, след като той откри Бог или Бог откри него. Не беше сигурна кое е вярното. Скоро след прелома в стил Пътя за Дамаск¹⁴ Малкълм бе избран за президент на младите либерали в нейния роден щат Нови Южен Уелс. Кейт потрепери от спомена за краткия брак, превърнал се в кошмар заради опасната смесица от религия и политика. За да се измъкне, тя напусна Сидни и хвърли всичките си сили в постдокторската си работа в «Йейл». Въпреки няколкото опита подходящият за нея мъж си оставаше неуловим. Тя не искаше нов брак, а просто приличен партньор. Джи, какъвто и да му беше номерът, не изглеждаше годен да я спаси от сушата, помисли си тя, въпреки че, ако наистина беше готин, както намекна професорът, любовният й живот би могъл да разцъфти.

16.

Главната квартира на ЦРУ,

Ленгли, Вирджиния

Къртис О'Конър се протегна за доклада «Холандия: уязвимост на дигите» и започна отново да го преглежда, търсейки нещо пропуснато преди. Възможно ли е холандците да са една от мишените? О'Конър знаеше, че разполагането на над хиляда холандски войници в иракската южна провинция Мутана след свалянето на Саддам бе възмутило някои части от арабския свят. Беше осведомен и за подробностите около терористичните заплахи срещу амстердамското летище «Шипхол» и холандския парламент. Чел беше и докладите за убийството на холандския кинорежисьор Тео ван Гог, чиято критика срещу мюсюлманите също бе разгневила ислямистите. Въпреки презрението си към секретаря по отбраната О'Конър беше истински професионалист и никога не позволяваше на личната неприязън да замъгли преценката му. Той вече беше приел, че повреда в холандската система от диги ще доведе до наводняването на половината от страната. Спомни си, че за последен път това се е случило през 1953 година, когато катастрофална буря в Северно море разкъсва дигите на повече от петстотин места.

О'Конър се наведе напред и хвърли още един поглед на Маесланткеринг, чудото на инженерната мисъл, открито от кралица Беатрикс през 1997 година. В случай на нова буря като онази през 1953-та две масивни врати с размерите на Айфеловата кула и четири пъти по-тежки от нея щяха да се завъртят една към друга. Ниюве ватервег, или Новият воден път, свързващ пристанището на Ротердам със Северно море, щеше бъде преграден, докато мине опасността. О'Конър отпусна брадичка в двете си длани и се замисли за прекалената загриженост на секретаря за холандците и за техните вятърни мелници. Вероятно е минало доста време, откакто секретарят е бил в Холандия, помисли си той иронично. С изобретяването на дизела и електричеството вятърните мелници, които от тринадесети век насам са поддържали сухи отвоюваните от морето площи, бяха заменени от сложни помпи. Къртис се смръщи: «В дълбините под вечността, откъдето беше открадната вятърната мелница». Да не би секретарят по отбраната да излезе прав, макар и от погрешна предпоставка? Да не би Кадир да има предвид откраднатата роля на вятърните мелници? Къртис поклати глава с раздразнение. Планетата Земя беше станала много опасно място, притисната между Осама бин Ладен и неговите луди молли и неоконсерваторите от САЩ, които гледаха на всяка мюсюлманска държава като на възможна заплаха.

Снимките от сателитите «Кийхол» и «Лакрос» на Националната разузнавателна служба, някои — с големината на автобус и заснети от височина тридесет и шест хиляди километра над земята, бяха отпреди повече от четири години. Ако някой от тези сателити беше минал над Ротердам само година и половина по-рано, Къртис О'Конър щеше да види снимките на три здрави мореходни влекача и щеше да разбере, че те са от изключителна важност. Заради несекващата поредица катастрофи в Близкия изток сателитите «Кийхол» и «Лакрос» приоритетно наблюдаваха Ирак, границата между Афганистан и Пакистан, Хиндукуш и Иран, да не говорим за Северна Корея.

Двигателите на «Чърчил», «Монтгомъри» и «Уейвъл» бяха основно ремонтирани в една от големите корабостроителници на второто по големина пристанище в света. Подобно на три грозни патенца те оставиха района на пристанище Ротердам зад себе си и минаха край корабостроителницата «Веролме Ботлек». Огромният комплекс гъмжеше като кошер, докато заварчиците и корабостроителите работеха върху грамадната сонда за петрол в най-големия сух док в Европа. Влекачите се насочиха към Маесланткеринг. Оттам щяха да си правят компания през Ламанша, преди да завият на изток към Гибралтарския проток, през Средиземно море и Суецкия канал, после Червено море и след това през северната част на Индийския океан чак до оживеното пакистанско пристанище Карачи. На «Монтгомъри» и «Уейвъл» бе възложена задачата да вземат и доставят ракетите за първото и второто предупреждение. «Чърчил» имаше мисия от друг характер, която щеше да влезе в играта, ако се наложеше да бъде отправено третото и последно предупреждение. На него беше възложено да посети страни от Третия свят, където изхвърлянето на машини за лъчева терапия не се следи строго. Ал Фалид не само откри старите влекачи, но не пропусна дори най-дребните подробности, като тази след покупката те да бъдат прекръстени с английски имена. Той си правеше сметка, че щом влекачите се появят в биноклите им и западните пристанищни власти започнат да се чудят какво са намислили, имената им ще предизвикат нерешителност, която ще спечели време. Един четвърти мореходен влекач, прекръстен на «Джордж Вашингтон», беше на основен ремонт в Ротердам. Ал Фалид му бе намислил различно предназначение. Той щеше да накара американските власти да направят грешката да изпитат фалшиво чувство на безопасност.

Къртис О'Конър напрягаше мозъка си в опит да разгадае тайното значение на кода. Същевременно от другата страна на Потомак, в Овалния кабинет, ястребите щяха да се опитат да убедят президента Харисън да издигне войната с тероризма до ново, плашещо равнище.

17.

Овалният кабинет, Белия дом,

Вашингтон, окръг Колумбия

Президентът Харисън се облегна назад на единия от двата кремави дивана, поставени един срещу друг в Овалния кабинет. На килима с цвят на карамел, който лежеше между тях, бе избродиран голям златен президентски печат. Дан Еспозито седеше в края на дивана, на който се бе настанил президентът, а вицепрезидентът и секретарят по отбраната — на отсрещния. Трима доверени съветници, които мислеха по един и същ начин — с тях президентът дълго време се чувстваше удобно. Това бе нещо като кабинет на вътрешните хора, които се събират в кухнята и не си губят времето с противоположни мнения, като това на държавния секретар например.

— Е, какво ще правим по въпроса с производството на ваксина срещу едрата шарка? — попита президентът.

— Господин президент, аз проучвам въпроса — спокойно отговори вицето Болтън. — По-късно тази седмица ще ви представя някои препоръки. Разработката обаче трябва да бъде извършена от фармацевтична компания с добро име, на която можем да се доверим. Тя трябва да разполага с нужните съоръжения, за да работи с едрата шарка, която държим в ЦКЗ, и да произведе ваксината навреме, и то в рамките на отпуснатия бюджет. — Вицепрезидентът знаеше много добре, че единствената фармацевтична компания с лаборатория с четвърта степен на биологична защита извън ЦКЗ и ИИЗБА на САЩ е на «Халиуел».

Президентът кимна одобрително. Договорът щеше да струва близо половин милиард и да регламентира производството на триста милиона дози ваксина за американския народ. Възможността това да бъде свършено «навреме и в рамките на отпуснатия бюджет» беше от простичките новини, каквито Харисън обичаше да чува.

— Което, господин президент, ни води до свързания с това въпрос от днешния дневен ред — продължи вицепрезидентът. Този дневен ред обаче едва ли някога щеше да бъде записан на хартия. — Съвсем откровено казано, на 11 септември ни хванаха по бели гащи и след нападенията с антракс получихме много удари. Ако отново бъдем нападнати с антракс и, да пази господ, същевременно и с едра шарка, а се разбере, че ни е било отправено предупреждение, вашият президентски мандат ще мине в историята. Колкото до Кадир, аз подкрепям Дан и споделям мнението му, че блъфира, но вечността и откраднатите вятърни мелници привлякоха вниманието на медиите. Обществеността е разтревожена и ние трябва да заемем позиция, за да им вдъхнем увереност.

Секретарят по отбраната кимна.

— Господин президент, този град пропуска информация като решето — потвърди той. — Ако докладът с предупреждението за друго нападение с антракс и едра шарка се появи в медиите, онези копелдаци на Капитолийския хълм ще ни стиснат яко за топките.

— Съгласен! — Вицепрезидентът Болтън съзря шанса да изложи доводите си в подкрепа на разработването на биологични оръжия и да върне САЩ в позицията на лидер и в смъртоносното изследване, което може да се провежда само в обезопасени лаборатории. — Господин президент, ние трябва да отговорим на огъня с огън и да направим нужното да възстановим нашата собствена изследователска програма в областта на биооръжията, така че да добием известна представа какво ни готвят дребните мюсюлмански копелета. Освен това, господин президент, не само заплахите на ислямистите трябва да ни тревожат. Китайците сериозно увеличиха разходите си за отбрана и не се съмнявам, че точно както руснаците през 70-те години ще разработят и биологични оръжия.

— Господин президент, ние сме подписали конвенцията за биологичните оръжия — намеси се Дан Еспозито. — Тя ни забранява да разработваме оръжията, за които говорим сега. — Не етиката безпокоеше Еспозито, а по-скоро дали президентът ще се впише в първото правило на успешния съвременен политик: «Не бива да те хванат». Другите двама пропускаха това.

— Мамка му, Дан! — Гневът на вицепрезидента Болтън никога не беше далеч от повърхността и изригваше всеки път, когато някой се осмелеше да му противоречи. — Докладът за Долински заслужава повече от доверие. И двамата знаем, че шибаните руснаци започнаха мащабна програма за създаване на биологични оръжия още преди мастилото на договора да изсъхне. Когато онзи тип, Алибек, избяга от Русия през 1992-ра и мина на наша страна, стана ясно, че по същото време, когато руснаците разправяха на нас и на света, че няма да разработват биооръжия, те всъщност са строили «Биопрепарат»!

— Господин президент, Чък е прав — обади се секретарят по отбраната. — Не само преместиха запасите си от едра шарка в Колцово, без да ни кажат, но след като през 1972 година подписаха договора, наеха десетки хиляди експерти по биологични оръжия, които разпратиха в петдесет различни лаборатории.

— Дан, за всеки случай, ако си мислиш, че е странно руснаците да са взели на работа грузинец като Долински — продължи вицето, разчитайки на подкрепата на секретаря по отбраната и опитвайки се да изпревари Еспозито, — ще ти припомня, че Алибек е азиатец. Мамка му, та той е роден в Казахстан! Това е война и щом руснаците пренебрегнаха договора, да не мислиш, че група изостанали тъпи мюсюлмани ще обърнат внимание на някаква си хартия? Ако могат да докопат биологично оръжие, ще го направят и ще го използват срещу американския народ. Нашите изследвания спряха, когато онова ситно лайно Никсън ги прекрати през 1969-а. Точно сега нямаме ни най-малка представа какво може да готвят тия копелета, защото сме единствените глупаци, които спазват правилата.

— Господин вицепрезидент, пропускате същественото — хладно заяви Дан Еспозито от позицията на силата, което накара Болтън да побеснее. После се обърна към президента. — Господин президент, не казвам, че трябва да се лишим от възможността първи да нанесем удар. Далеч съм от тази мисъл. Всъщност подчертавам необходимостта да се погрижим това да не се разчуе. Двете организации, които притежават лаборатории с четвърта степен на биозащита, са ЦКЗ и ИИЗБА на САЩ. Лабораторията на армията има над седемстотин служители, включително двеста учени с научна титла доктор. А в ЦКЗ дори са повече.

Дан Еспозито попиваше факти и цифри като сюнгер, нещо, което не бе убягнало на вицепрезидента.

За него знанието беше власт. Болтън бе информирал секретаря по отбраната, но досега не беше позволил на Еспозито да надникне зад преградката, зад която се криеше суперсекретният строеж в «Халиуел». За строителните работници това беше просто още един лабораторен комплекс. Само неколцина инженери знаеха нещичко заради нуждата биолабораторията да отговаря на строгите изисквания, но дори и те бяха получили само най-общо описание на крайното й предназначение. Еспозито се вторачи във вицето, решен да защити президента и интересите на Републиканската партия.

— Има и още — продължи той. — Полковникът, който командва ИИЗБА на САЩ, е известен сред обществеността с това, че настоява да унищожим запасите от едра шарка. Ако смятате, че можем да запазим това в тайна в ИИЗБА на САЩ, господин вицепрезидент, значи имате по-голяма вяра от моята.

— Командващият на ИИЗБА на САЩ е сменен с друг полковник, който споделя гледната точка на администрацията и, което е по-важното, ще направи каквото му се каже — рязко отговори секретарят по отбраната.

Над Овалния кабинет се спусна мълчание.

Обикновено президентът Харисън беше абсолютно уверен в своята мисия в света, но неговият доверен изборен съветник беше причината да се колебае между две мнения. Администрацията на президента бе понесла много удари и Денвър Харисън знаеше, че американският народ вероятно ще бъде против подобно начинание. Да се разреши разработването на биологични оръжия, дори и по-късно да могат да заявят, че това е станало за самоотбрана, беше голяма крачка напред в неизследвана територия. Може би О'Конър бе прав. Може би беше благоразумно да се продължи с разработването на ваксините и да се чака потвърждение на заплахата. В края на краищата, разсъждаваше той, никой в медиите или в Капитолия нямаше да го критикува, че не е искал да разработва биологични оръжия. За миг остави съзнанието си да се зарее, привлечено от една по-висша мисия. Единственото, в което президентът Харисън бе сигурен, беше, че във времена като сегашните Бог щеше да го напъти. Всички велики президенти бяха богобоязливи мъже, но никой не надминаваше неговия личен герой Ейбрахам Линкълн. Както често казваше Джери Бъфет, харизматичният телевизионен проповедник от Атланта, в тази война срещу тероризма Бог е на страната на онези, които вярват в свободата и демокрацията. Преподобният Бъфет беше припомнил на президента, че девизът на Америка неслучайно гласи: «Уповаваме се на Бог». Разговорите с Джери Бъфет винаги пораждаха у Денвър Харисън усещането за цел и решимост. Може би и този спор ще му се изясни след един спокоен разговор с проповедника.

Вицепрезидентът беше също толкова замислен, макар религията да нямаше нищо общо. Въпреки очевидната нерешителност на президента Болтън изпитваше удовлетворение от посоката, в която пое разговорът. Ако и сделката да не бе договорена, съветникът на президента беше захапал стръвта за ЦКЗ и ИИЗБА на САЩ. В случай че предложението за повторно започване на проучванията на биологичните оръжия бъде одобрено, логичният избор беше ЦКЗ. Неслучайно по-рано през деня той небрежно пусна на Еспозито мухата за изтичане на информация към медиите от ИИЗБА на САЩ и ЦКЗ. Болтън се усмихна презрително в себе си. Скоро ще изиграе и другата си карта, като информира Еспозито за строежа на «Халиуел». Досега малкият съветник не го беше разочаровал. Еспозито много добре знаеше, че няколко строго секретни документа, включително за следенето на обикновени американци от ФБР, наскоро бяха изнесени в общественото пространство, изключително чувствително на тази тема. И навредиха на шансовете на републиканците да запазят Сената и Конгреса. Всяка разработка на биологични оръжия в ЦКЗ или ИИЗБА на САЩ при открито незачитане на международния договор за биологичните оръжия щеше да бъде много рискована стратегия.

18.

Институтът за изследване на заразни болести на армията на САЩ,

Форт Детрик, Мериленд

Въпреки че главният лекар на сухопътните сили го бе уверил във важността на новата му работа като командир на ИИЗБА на САЩ, полковник Уолтър Е. Васенбърг Трети от медицинския корпус на армията на Съединените щати беше в гадно настроение. Вчера публикуваха списъка с повишените в бригаден генерал и името му отново не беше сред тях. Нисък и в добра физическа форма, той винаги носеше безупречна униформа, но времето изтичаше. Под черната боя късо подстриганата му коса на морски пехотинец вече бе доста посивяла. Някога полковник Васенбърг си мислеше, че ще получи четири звезди като командир на морските пехотинци, но едно произшествие в Сомалия сложи срамен край на кариерата му в морската пехота. Така и не можа да преодолее провала и макар да прие предложението на армията да премине курс и да получи диплома за медицински администратор, дълбоката злобна горчивина не го напусна. Повишенията в медицинския корпус на армията имаха таван от три звезди — генерал-лейтенант, но той знаеше, че трябва да си шибан лекар, за да ги получиш, а и Уолтър Васенбърг още не бе закачил дори първата си генералска звезда.

Полковник Васенбърг прелисти следващата страница на папката с биографиите на служителите в ИИЗБА на САЩ и се оказа лице в лице със снимката на някоя си д-р Кейт Брейтуейт.

— В деня, когато пуснат жени да играят за Световната купа по американски футбол, ще приема, че джуфките могат да предложат нещо значимо на армията — промърмори той под носа си.

Като пренебрегна дългия списък със степени и докторати, той се вгледа в снимката и очите му се присвиха, а тънките устни се стиснаха още по-здраво. Чорлавата коса на учената го раздразни и той си отбеляза наум да я накара да оправи прическата си. В света на Уолтър Васенбърг подстрижките и дисциплината вървяха ръка за ръка и за краткото време, откакто бе в ИИЗБА на САЩ, беше останал ужасен от немарливото отношение и към двете. Беше разгневен и от онова, което нарече «пета колона» сред дългокосите учени. Ранните утринни разводи на учените продължиха не повече от седмица, преди да избухне вреден бунт. Вестта беше стигнала до Пентагона и някакъв пуяк от службата на главния лекар му нареди да промени стила си.

Уолтър Васенбърг Трети продължи да прелиства страниците, докато не попадна на профила на професор Сайед и пулсът му се ускори. Ето ти човек с арабски външен вид, който имаше пълен достъп до свръхсекретна военна база на САЩ. Разгневен от вписаното «мюсюлманин» в графата за религия, полковник Васенбърг не си направи труда да обърне първата страница и да прочете нещо повече от обобщените данни за Сайед. Ако го беше направил, щеше да научи, че професорът е роден в Карачи, Пакистан, от баща пакистанец и майка американка. Щеше да открие и че богатият баща на Имран, корабопритежател, е загинал при нещастен случай на пристанището на Карачи, когато синът му е бил на четири години. Подробната биография отбелязваше, че след нещастния случай майката е довела малкия Имран в Съединените щати и го е отгледала в Ню Йорк. След като завършва с отличие Йейлското медицинско училище и прави забележителна международна кариера по места с отчайващи здравословни проблеми, като избухване на епидемии от едра шарка, треска денге, тиф и малария, Имран Сайед се връща в «Йейл» като гостуващ професор по епидемиология. В момента професор Сайед работеше на договор с ИИЗБА на САЩ и Световната здравна организация, а генералният секретар на ООН го ценеше като приятел и доверен съветник. Васенбърг позвъни за своя помощник.

— Сър! — Висок почти до степен да изглежда несръчен, капитанът от морската пехота Доналд Кроушоу се появи на секундата на прага на кабинета и застана мирно. Кроушоу не беше най-умният на света, но достатъчно бързо разбра, че ниският бивш полковник от Корпуса на морската пехота е човек с избухлив нрав, който мрази да го карат да чака. Капитан Кроушоу възнамеряваше да му се хареса. Характеристиката от последната му част не беше твърде ласкателна, поради което капитанът пропусна последния кръг повишения, но реши, че не всичко е загубено. Добра препоръка от бивш морски пехотинец като полковник Васенбърг можеше да му помогне да замени двете метални ленти за ранга на капитан с толкова желаното дъбово листо на майор.

— Кроушоу, имаме проблем с безопасността в тази база. Проблем с безопасността!

— Сър! — Цветът изчезна от лицето на Кроушоу, докато се чудеше дали виновният е той или не.

— Ела, синко, заобиколи и погледни. Виждаш ли този човек?… Той е един проклет мюсюлманин! А това е християнска страна. Християнска страна, която е във война с шибаните мюсюлмани, но какво да видя — имаме учен мюсюлманин точно в тази свръхсекретна база! Искам без бавене да се направи оценка на сигурността на всеки от тези шибани учени. Без бавене, ясно ли е? — полковник Васенбърг затвори папката със замах и я плъзна към своя помощник.

— Слушам, сър! Веднага се заемам, сър! ИИЗБА на САЩ, сър! — Капитан Кроушоу пъхна папката под лявата си мишница, отново застана мирно и отдаде чест, преди да замарширува към малкото си бюро точно до вратата към кабинета на полковника.

Уолтър Васенбърг си пое дълбоко дъх. Неговият предшественик не само е настоявал за унищожаването на запасите на страната от едра шарка, но, за бога, позволил е на мюсюлманин да работи тук. Друг скапан доктор, мамка му, който не е виждал как се стреля от ярост, помисли си той с негодувание. Мюсюлманинът трябва да се махне, а запасите от едра шарка ще бъдат унищожени само през трупа му. За трети път през последните няколко минути погледна часовника си. Първия ден бе засякъл, че пътят му от кабинета надолу по коридора до заседателната зала е точно петдесет и девет секунди, а сега часовникът му показваше 08:58, значи разполагаше с малко повече от минута, преди да тръгне.

Полковник Васенбърг стана от бюрото си и се изправи пред огромното огледало, което бе наредил да монтират зад вратата на кабинета му, и оправи гънката на ризата над колана. Промени и мястото на голямата табела с името му, която се мъдреше в средата на писалището, изработена специално от полиран като коприна дъб, на който с големи златни букви бе издълбано: «полковник Уолтър Е. Васенбърг Трети», а отдолу: «командир». На стената зад гърба му, в полиран дървен шкаф бе поставил две знамена. Звездният флаг с райетата винаги заемаше първо място, но в нарушение на протокола за медицинските части полковник Васенбърг бе настоял да се сложи и знамето на Корпуса на морската пехота заедно с емблемата му: голям плешив орел върху западното полукълбо с наклонена котва зад него. Орелът носеше в клюна си ръкопис с мотото на корпуса: «Semper fidelis» — «Винаги верни». Доволен, полковник Васенбърг прокара ръка по бойната си екипировка от морската пехота, която държеше окачена на две дървени закачалки от вътрешната страна на вратата, в случай че му звъннат да се върне. Провери за последен път часовника си и когато голямата стрелка докосна отметката за точния час, той целеустремено премина през кабинета на своя помощник и тръгна надолу по коридора към съвещателната зала.

19.

Овалният кабинет, Белият дом,

Вашингтон, окръг Колумбия

Президентът Харисън пръв наруши мълчанието.

— Добре де, ако мислиш, че от ЦКЗ и ИИЗБА на САЩ може да изтече информация, какво ни остава?

— Господин президент, има и друга възможност — спокойно каза вицепрезидентът Болтън. — Сигурно си спомняте, че постигнахме съгласие от време на време «Халиуел» да работи по патогени от четвърто равнище. Секретният договор с фармацевтичната компания включваше изграждането на напълно съоръжена лаборатория от четвърта степен на биозащита.

Брадичката на Еспозито потрепваше тревожно, когато рязко вдигна глава от папката си с бележки, а във вените му се разбушува нажежена до бяло ярост. Той кипеше, чудейки се защо ли не са му казали. Това не беше първият път, когато арогантният и амбициозен вицепрезидент го бе държал на тъмно за различни секретни проекти. Когато успя да овладее гнева си, си отбеляза наум да припомни на президента, че неговият съветник по изборите трябва да е информиран за всичко, което минава през писалището му. Всичко. Срещу това имаше голяма съпротива от страна на вицето, но една от причините да настоява да присъства на заседанията на военния кабинет бе да се увери, че изборната стратегия на Републиканската партия няма да бъде заплашена от външнополитически решения. Щеше да дойде и денят на Болтън, защото шансовете на президента да влезе отново в Овалния кабинет бяха паднали някъде далеч под нулата.

Президентът Харисън кимна. Вицепрезидентът го бе информирал, че лабораторията на «Халиуел» сега се пази от охрана, сензори за движение, тройна ограда и камери, които се следяха денонощно от главния оперативен център на фармацевтичния гигант.

— Районът е напълно сигурен, но не трябва да вдигаме шум — каза вицепрезидентът Болтън с лека настоятелност в гласа. — Учените ще бъдат водещи в своите области, но ще трябва да маскираме финансирането. Сигурен съм, че на Ричард Халиуел може да се има доверие да ограничи достъпа до възможния минимум. Ако има изтичане на информация, всеки учен от проекта ще е наясно, че няма нужда да търсим другаде.

Малките свински очички на Дан Еспозито се присвиха още повече. Той вече имаше отделен дългосрочен план за Ричард Халиуел. Докато вицето продължаваше да развива идеята за изследвания на биооръжия, в пъргавия му мозък се оформи друга идея.

— Господин президент, финансирането трябва да е на черно — вметна спокойно Еспозито, докато гледаше към вицепрезидента и се опитваше да изглежда така, сякаш е знаел за строежа на «Халиуел».

— ЦРУ? — попита президентът.

Еспозито кимна.

— Трябва да може да се отрече. Ако се финансира от службата на О'Конър, вие оставате настрана. — Дан Еспозито усети прилив на задоволство от това гениално хрумване. По този начин всички рискове щяха да се понесат от О'Конър и ако нещо се объркаше, можеше той да го отнесе.

— А какво ще правим с онзи Долински? — попита президентът.

Вицепрезидентът вече се беше погрижил за подкрепата на секретаря по отбраната и остави на него да говори.

— Накарах хората си да направят независима проверка — отговори властно той.

Недоволен, че службите, които работеха от години за Съединените щати, не му предлагаха отговорите, които искаше да чуе, той бе създал собствена строго секретна мрежа, която му предоставяше по-приятна информация. Това щеше да се окаже друга катастрофална грешка.

— Господин президент, той е блестящ вирусолог и молекулярен биолог — продължи секретарят по отбраната. — Откровено казано, бих предпочел да е на наша страна, отколкото при «Ал Кайда». Ако иска да избяга, трябва да се погрижим да дойде при нас. Не е зле да се нареди на ЦРУ да свърши тази работа.

— Господин президент, съгласен съм с казаното — обади се вицепрезидентът Болтън, усещайки, че дори президентът да е все още против разработката на биологични оръжия, той няма да позволи в ръцете на «Ал Кайда» и ислямистите да попадне човек като Долински. Да не говорим, че ученият държеше ключа към неговите планове за олимпиадата в Пекин и господството на Съединените щати като единствената суперсила в света. — Ако одобрите подновяването на изследванията за биологични оръжия, а аз не мисля, че можем да си позволим да не го направим, особено в светлината на последните доклади от разузнаването — опита се да притисне президента Болтън, чувствайки, че той още не е убеден, — Халиуел ще има нужда от най-добрите специалисти.

Вицепрезидентът беше решен да подкрепи разузнавателната информация, която беше подходяща за поддържането на американското превъзходство и разбира се, на неговата лична власт. Болтън изобщо не предполагаше какво се готви да стовари върху света.

20.

Институтът за изследване на заразни болести на армията на САЩ,

Форт Детрик, Мериленд

— Мамка му! — Кейт Брейтуейт погледна към часовника на стената, грабна бележника, заключи вратата на кабинета си и забърза за първата си среща с новия полковник, ядосана, че за да има някакъв шанс да стигне навреме, щеше да се наложи да тича.

Две минути по-късно тя забави ход, докато завиваше по мрачния зелен коридор, водещ към съвещателната зала, и видя, че вратата се пази от висок, слаб капитан от морската пехота с пъпчива кожа, който нервно потропваше с нелепо лъсната обувка по циментовия под.

— Бързо — изсъска той, когато Кейт наближи, — полковникът идва.

Злото куче на полковника, помисли си Кейт, докато се усмихваше сладко, и въртеше очи. Сигурно това е новият помощник.

Имран срещна погледа й и помаха, докато тя заемаше място сред разположената покрай стената група учени, поканени като съветници.

— Ще ти го върна — подхвърли тя, докато му смигаше и правеше мимики на нямо възхищение.

Кейт се спогледа с по-близко седналите си колеги. Очевидно тук течеше някаква конспирация и тя се запита какво ли им е приготвил полковник Чепка. Ако залогът не беше толкова голям, щеше да е смешно. Друг капитан се бе изпънал като дъска, с гръб към отсрещната стена. Кейт предположи, че той ще проведе брифинга, и потрепери при мисълта, че ги очаква поредното глупаво изложение за някой тайнствен луд имам от подножието на Белуджистан. Младият капитан от Пентагона сигурно е уплашен до смърт от полковника и няма да предложи нещо различно от официалната линия на военните, че Съединените щати печелят войната в Ирак, помисли си тя. След като Имран си тръгна по-рано днес, един колега й довери, че измисленият от него прякор се е лепнал чудесно на новия полковник, а докато тя е била в ЦКЗ, нейните колеги го бяха и допълнили. Увери я, че «полковник Проскубана чепка» е много по-подходящо. В добавка учените водели дневник за това кой в края на годината ще спечели наградата за най-неспособен. Военният глупак, който беше поел командването, или мижитурката капитан с пъпчиво лице, дясната му ръка. В момента капитан Кроушоу водеше с малко, не на последно място заради странния навик да отдава чест на полковника още докато е на стотина метра от него и да крещи: «ИИЗБА на САЩ, сър!». Кейт си помисли, че Дворецът на паниката, както учените наричаха главната квартира, е поет от двама глупаци — един голям и един още по-голям. По-глупавият сега се въртеше неспокойно в рамката на вратата на съвещателната зала.

— Внимание! Командирът! — Капитан Кроушоу отдаде чест, докато полковник Васенбърг влизаше залата. — Всички са проверени и налице, сър! ИИЗБА на САЩ, сър!

Кейт и останалите цивилни учени се понадигнаха от столовете си, а военните застанаха мирно.

— Свободно!

Господи, аз съм в центъра на някакъв военен цирк, помисли си Кейт, като направи усилие да сподави смеха си. Отговорникът за манежа й изглеждаше като някакъв съвременен Наполеон, само че беше по-нисък дори от оригинала. Тя не посмя да погледне към Имран от страх, че ще започнат да се кикотят.

Полковник Васенбърг рязко отвори папката си с щампована златистосиня емблема на Корпуса на морската пехота. Без да каже дума, огледа от ляво на дясно хората, седнали около масата, а после и групата съветници, настанена покрай стената.

— Все още съм недоволен от стандарта на обличане в тази база — проговори той най-накрая и погледна право към Кейт, а тя невинно примигна със зелените си очи, което го ядоса.

Тя много добре знаеше, че ще стане така. Ето ги тук, събрани в ИИЗБА на САЩ, на ръба да започнат изследвания на най-опасните патогени в света, а всичко, за което тая тъпа глава се сеща да се тревожи, е как са облечени хората.

— Искам незабавно подобрение — настоя полковникът, огледа отново залата и после заби очи в бележките си.

Първата точка беше новосъздаденото изискване началниците на отдели да му докладват всекидневно.

— Епидемиология! — излая Васенбърг, вторачвайки поглед в професор Сайед.

— От вчера насам няма промени, полковник — отговори Имран тихо и многозначително, но това не влезе в ниско подстриганата глава на Уолтър Васенбърг.

— Какво искате да кажете с «няма промени»? — настоя да разбере полковникът и лицето му почервеня.

— Тази сутрин д-р Брейтуейт се върна от ЦКЗ и съм сигурен, че ще може да ви информира за своята работа. Иначе всички наши програми се развиват без закъснение.

Полковник Васенбърг се обърна към съветниците и втренчи поглед в Кейт. В мълчанието, което настъпи, тя примигна към полковника, но този път с доза пресметнато нахалство. Веднага щом влезе в помещението, бе стигнала до извода, че той е от типа мъже, които се чувстват неловко в присъствието на жени. Това беше предимство, от което тя възнамеряваше да се възползва.

— И какво имате вие да добавите, мис Брейтуейт? — попита полковникът.

— Всъщност съм доктор — отговори студено Кейт и почувства как дяволитото й настроение изчезва. Не знаеше какво си бяха мислили в армията, когато са го назначавали, но на място като ИИЗБА на САЩ военната мундщровка можеше да се окаже пълна катастрофа. — Полковник, сигурно знаете, че изследвания с вируси като Variola major обикновено не водят до всекидневни резултати. Аз отговорих на паметната ви записка за едрата шарка и я върнах с препоръката, че ние горещо подкрепяме усилията на Световната здравна организация запасите от този вирус в света да бъдат унищожени. Също така поисках серията опити с човекоподобните маймуни да не се провеждат.

Полковник Васенбърг придоби вид, сякаш щеше да ражда.

— Аз също не се подписах, полковник — обади се професор Сайед, отвличайки огъня от Кейт. — Знам, че в това помещение има още много мои колеги, които мислят по същия начин. Световната здравна организация гласува три пъти да бъдат унищожени последните запаси от вируса в Атланта и Сибир. Първо през 1994, после през 1996 и за последен път през 1999 година. Всеки път Съединените щати играят главна роля в забавянето на унищожаването. Полковник, ако едрата шарка някога попадне в ръцете на терористи, като се имат предвид хилядите самолети, които всекидневно пресичат планетата надлъж и шир, възникналата епидемия може да убие милиони хора. Ще стане така, че 11 септември и птичият грип ще приличат на детска игра. Едрата шарка е една от най-смъртоносните болести на земята и на д-р Д. Е. Хендерсън и на много други им трябваше цял живот, за да я премахнат¹⁵ — добави професор Сайед многозначително, но си губеше времето.

— Трябва да ви припомня, че Съединените американски щати са във война. Във война! — Полковник Васенбърг стовари юмрука си върху масата. — Тези запаси от едра шарка са жизненоважни за защитата на страната и ще бъдат унищожени само през трупа ми! — Васенбърг се втренчи в професор Сайед, преди да насочи тежкия си поглед отново към Кейт. — Експериментите с маймуните са съществени за разработването на ваксини и не само ще започнат, но искам и бързи резултати! — Лицето на полковника почервеня от яд, докато той несъзнателно разкриваше невежеството си за характера на изследванията, използващи смъртоносни вируси. С каменно изражение Васенбърг продължаваше да фиксира Кейт. — Очаквам ви в моя кабинет в 17:00.

След края на сутрешния брифинг полковникът закрачи обратно към кабинета си и се отпусна зад писалището. Още кипеше от ярост. Безочлива жена. Прекалено самоуверена, дрехите й бяха ужасни, но той щеше да оправи това, като по-късно днес й набие чемберите. Връзката й с този професор мюсюлманин също не му убягна. Бяха прекалено близки. За да се наложи дисциплината тук, трябваше много по-твърд подход. Там, където другите явно се бяха провалили, той, полковник Васенбърг Трети, щеше да успее. В светлината на казаното от лакея на главния военен лекар трябваше да стъпва внимателно, но при първа възможност щеше да намери начин да се отърве и от двамата.

21.

Овалният кабинет, Белият дом,

Вашингтон, окръг Колумбия

— Има нещо, за което може би трябва да помислите, господин президент — поде Дан Еспозито, след като вицепрезидентът и секретарят по отбраната си бяха тръгнали. — Вторият ви мандат ще продължи още малко, вие ще оставите на страната и света трайно наследство, но трябва да помислим кого ще подкрепите да ви наследи на поста. Ако демократите участват с хора като Хилъри Клинтън или Барак Обама, на нас ще ни е нужен кандидат, който е твърд и безкомпромисен във войната срещу тероризма, някой, който е олицетворение на ценностите на американския народ.

— Имаш ли някого предвид?

Дан Еспозито кимна. Вече бе проучил тайно мнението на Капитолия, когато подхвърли името на Ричард Халиуел в отговор на питания от важни републиканци, вече разтревожени от факта, че войната в Ирак е прекалено «победоносна». Старателните проучвания на Дан Еспозито разкриха, че Ричард Халиуел бе започнал кариерата си като биохимик в лабораториите на ЦКЗ с четвърта степен на защита. Президентският съветник не пропусна да отбележи, че Халиуел бързо бил привлечен от по-големите пари, предлагани в частния сектор. Повтаряйки смайващия възход на «Енрон»¹⁶, за малко повече от три десетилетия Халиуел превърна средно голямата биотехнологична фирма в най-голямата фармацевтична компания в света.

На Уолстрийт Халиуел се ползваше с името на безскрупулен, преуспяващ, изключително богат бизнесмен. Безскрупулността беше нещо, което Еспозито разбираше, значи можеше да работи с такъв човек. Конгломератът «Халиуел» беше равен на «Глаксо Смит Клайн» и останалите големи фармацевтични компании, взети заедно. Акциите му току-що бяха достигнали нови висоти от 141 долара на Нюйоркската стокова борса.

Още нещо привлече политически умелия Еспозито, който вечно търсеше предимство пред демократите. Той откри, че Халиуел е изтъкнат южен баптист¹⁷ и член на една от най-големите църкви в страната — Евангелския център на Бъфет, която наброяваше петнадесет хиляди богомолци. Америка беше предимно християнска страна и последните проучвания на Еспозито показваха, че повече от петдесет процента от населението бяха протестанти, двадесет и пет процента — католици, а други единадесет процента описваха себе си като християни, без да посочват определено вероизповедание. Еспозито имаше отделни планове за католиците, но знаеше, че с протестантски проповедници като Джери Бъфет на негова страна изборната кампания може да се води и от амвона. В държава, в която не е задължително да се гласува, избирателната апатия представлява постоянна опасност. Ако евангелската десница се убеди, че това е нейният кандидат, в играта можеха да влязат няколко хиляди проповедници. Нарастващата мощ на християнската десница можеше да бъде яхната, за да привлече над тридесет милиона гласоподаватели протестанти, които в неделя бяха в черквите, а следващия вторник — в избирателните секции.

— Ричард Халиуел — отговори Еспозито, назовавайки своя кандидат без всякакво колебание. — Зная, че той ще получи голяма подкрепа от Капитолия, също и от Джери Бъфет и много от преподобните му колеги — добави, използвайки връзката на президента с неговия духовен съветник. — Господин президент, заради вашето място в историята е важно страната да продължи да подкрепя републиканските идеали, които вие установихте.

— А Болтън? — попита президентът, който много добре знаеше за амбициите на своя заместник.

— Той е добър вицепрезидент — предпазливо отговори Еспозито, — но с течение на времето си създаде доста врагове и честно казано, господин президент, носи прекалено много багаж за една изборна кампания. Демократите ще повдигнат наново въпроса с портфолиото му от акции, а ние ще трябва да изкараме цялата кампания, като го защитаваме. — Еспозито не отиде толкова далеч, че да разкрие информацията, която бе получил от връзките си в Службата за вътрешни приходи. Ако това някога се разчуеше, президентът трябваше да е в състояние честно да каже: «Не съм информиран».

Президентът се замисли. Еспозито беше прав. Въпреки че нямаше право да се кандидатира отново, важно бе неговите завети да бъдат продължени.

— Халиуел е по-умен от Болтън и е чист — добави Еспозито, чувствайки, че е спечелил подкрепата на президента. — Засега трябва да пазим в тайна кандидатурата му. Халиуел играе доста добре голф и бях предложил аз и вие да изкараме една тиха игра с него. Така всяко внушение, че срещата ни е по друг повод, а не просто социален контакт, ще може да се отрече.

Президентът Харисън се ухили.

— Добър е, но не чак толкова. Последния път, когато играхме, му насиних задника. — Нямаше нищо, което президентът да обича повече от голфа. Играта не само го откъсваше от войната срещу тероризма и останалите кризи, които сякаш постоянно бушуваха около Белия дом, но и бе много по-приятен начин да се сражаваш. На игрището за голф можеш да виждаш своя неприятел и да преценяваш всеки негов ход.

Дан Еспозито си позволи да се усмихне. Той страстно мразеше голфа, но една игра нямаше да бъде напълно загубено време. Винаги когато искаше да привлече изцяло вниманието на президента върху нещо, той постигаше много повече на игрище с осемнадесет дупки, отколкото в Овалния кабинет. Цената, която трябваше да плати, беше малка. Вече бе решил, че Ричард Халиуел е човек по негов вкус. Да, безскрупулен и неотстъпчив, но войната срещу терора и стратегията за справяне с разбеснелите се китайци изискваше точно такова съчетание.

22.

Полет №1874 на «Делта Еърлайнс»,

Вашингтон

Капитанът на директния полет от Атланта, Джорджия, до летище «Рейгън» край река Потомак във Вашингтон, окръг Колумбия, слушаше как указанията от контролната кула пукат в слушалките на главата му.

Но този път проучванията на Еспозито не бяха задълбочени и изчерпателни, както винаги досега. Той се остави да бъде заслепен от деловите умения на Халиуел и членството му в Южната баптистка църква. Ако Дан Еспозито беше проучил Ричард Халиуел със същото педантично внимание към подробностите, което отделяше на данните от допитванията, щеше да открие, че името му на Уолстрийт, както и членството му в Евангелския център на Бъфет, не са това, което изглеждат.

— Полет «Делта» 1874, имате разрешение да се спуснете на три хиляди метра. След като напуснете хоризонт 190, превключете на основна честота 119,85.

— Спускаме се на три хиляди метра. Благодаря и приятен ден.

Утринта беше хубава и ясна и в далечината се виждаха неясните очертания на сградата на Конгреса на Капитолийския хълм. Прекрасен ден за летене, помисли си капитанът, докато се подготвяше да дръпне назад двойния дросел на боинга 737-800, а неговият втори пилот се протягаше към радиоконзолата, за да смени честотите.

В кабината зад тях стюардът взе микрофона на вътрешната уредба:

— Докато се спускаме към Вашингтон, моля да затегнете коланите, да вдигнете масичките и да изправите облегалките на седалките си.

Най-влиятелният християнски телевизионен проповедник в Америка, преподобният Джери Бъфет, седеше на място 1А и неохотно се подчини на указанията на стюарда, като натисна бутона на удобната си кожена седалка. Мощните турбореактивни двигатели станаха по-тихи и носът на самолета се наклони към земята.

Джери Бъфет се усмихна любезно, когато пое затоплената кърпа за лице от младичката стюардеса. Южният баптист и телепроповедник беше среден на ръст, в началото на шестдесетте, но изглеждаше десет години по-млад. Загорялото му квадратно лице беше сред най-разпознаваемите в Америка. Той избърса лицето и ръцете си, после насочи поглед към земята под него. Беше гледал излъчването на заплахата на д-р Халид Кадир и когато президентът го помоли за съвет, хвана първия самолет, на който имаше свободно място в първа класа. Джери Бъфет не се съмняваше, че заплахите на Халид Кадир са истински, но както щеше да обясни на президента, действителните заплахи, пред които Америка бе изправена, не бяха свързани с предупрежденията на Кадир, които изхождаха от една лъжлива религия и нейната свещена книга Корана. Предупрежденията бяха в Библията и Господ продължаваше да привлича вниманието на Америка към тях. Когато Ариел Шарон, подкрепен от президента, изтегли израелските части от ивицата Газа — страната, обещана на Израилевите племена, Господ бе повалил Шарон с тежък инсулт, защото посмя да раздели Обетованата земя. Предупрежденията в Библията бяха кристално ясни, но избраниците на Бога в Израел и в Съединените щати продължаваха да ги пренебрегват.

Когато боингът се наклони на обратната на залива Чесапийк страна, Джери Бъфет се замисли върху двете най-големи опасности, които той виждаше пред Съединените щати. И двете бяха предсказани в Библията. Настъпващата заплаха от Китай бе изяснена в Откровението на св. Йоан Богослов, 9:15-16: «И бидоха освободени четирите Ангела, които бяха и приготвени за часа и деня, за месеца и годината, за да убият третината от човеците. Броят на конните войски беше двеста милиона». Имаше само една страна в света, способна да събере такава армия, и Джери Бъфет знаеше, че в «Книга с факти за света» на ЦРУ се посочваше, че броят на мъжете, годни за военна служба в Китай, е минал границата 200 милиона още през 2001 г.

Другата заплаха от страна на исляма вече се прояви на 11 септември, а възходът на Осама бин Ладен също бе предсказан преди повече от 2000 години в Библията, и то около 165 г. пр.Хр. Тогава Даниил пророкува, че ще се появи велик ислямски водач, един нов Махди, който ще разпали исляма срещу Запада. «И ще дойде време на безредици, както никога преди», беше казал Даниил.

Преподобният Джери Бъфет нееднократно бе предупреждавал огромното си паство за заплахата от дяволската религия ислям и мислите му се насочиха към описанието на Матей за прекараното от Христос време на Елеонската планина и предсказанието му към неговите ученици за скорошното унищожение на света: «… кажи ни, кога ще бъде това, и какъв ще е белегът за Твоето пришествие и за свършека на света?», питат учениците, а той отговаря: «Ще чувате боеве и вести за войни. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство»¹⁸.

От края на Втората световна война броят на войните в света нарасна драматично, размишляваше Джери Бъфет. Освен това Христос беше казал, че точно преди Неговото пришествие ще има глад, бури и земетресения. Те също бяха нараснали драматично. Цунамито в Индийския океан уби десетки хиляди души. Същото стори унищожителното земетресение в Кашмир. И сега, както евреите в древен Ерусалим, народът на Съединените щати отново беше предупреден. Във второто си писмо до Тимотей апостол Павел бе предсказал следното: «Знай едно, пише му той, в последните дни ще настанат опасни времена, защото човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделивци, хулници, към родители непокорни… повече сластолюбци, нежели боголюбци!»¹⁹.

Бъфет се замисли, че Ню Орлиънс повече от другите градове в Съединените щати олицетворява нарастващата похот по наркотици, секс, алкохол и останалите плътски удоволствия. Бог изпрати урагана «Катрина» като поредно предупреждение срещу разпуснатия живот.

Когато боингът се установи на нужния подход за летище «Роналд Рейгън» във Вашингтон, преподобният Бъфет разбра, че Господ използва него, за да предаде едно съобщение на президента. Бог призоваваше президента да действа сега, и то бързо, за да спаси избрания народ на Америка. Свършекът на света вече беше плашещо близо.

23.

Институтът за изследване на заразни болести на армията на САЩ,

Форт Детрик, Мериленд

Капитан Доналд Кроушоу изчака, докато не видя полковник Васенбърг да влиза в паркинга в 5:55 часа. Кроушоу би могъл да си сверява часовника по пристигането му и бързо се беше научил да бъде в кабинета преди началникът да е дошъл, дори ако това означаваше да става в 3:33 часа. Полковникът беше използвал някакви връзки в Пентагона, за да уреди нормалната щабна кола на ИИЗБА на САЩ да бъде заменена с боядисан в камуфлажни цветове всъдеход «Хъмви» от Корпуса на морската пехота. Това включваше стойки за картечници плюс солиден разход на гориво — четири литра за по-малко от шест-седем километра.

— Човек никога не знае кога могат да се появят тия малки мюсюлмански копелета! — му беше припомнил полковникът.

— Да, сър! ИИЗБА на САЩ, сър! — отговори капитан Кроушоу.

Невинаги му беше лесно, но Доналд Кроушоу се бе научил да мисли, преди да заговори. Преди да се осмели да направи някакъв коментар, той искаше да се убеди, че полковникът ще бъде съгласен с него. Надникна иззад укрепената с чували пясък рамка на вратата на кабинета, за да се увери, че е включил кафеварката.

— Аз, момче, обичам кафето си свръхмощно — черно и силно.

Както винаги, и тази сутрин вестниците бяха спретнато сгънати и подредени като ветрило в дясната част на писалището на полковника: отляво се започваше с «Ню Йорк Таймс», застъпваше го «Вашингтон Поуст», а него — «Ю Ес Ей Тудей». Задоволен, Кроушоу провери казионния си спортен екип в огледалото на полковника. Бялата тениска и гънките на камуфлажните му панталони бяха колосани. Ботушите му блестяха в сумрака на ранната утрин. Предвидил да излезе в момента, в който полковникът изключва големия V-образен осемцилиндров дизел, капитан Кроушоу изтича навън и бегом изкрещя:

— Добрутро, сър! ИИЗБА на САЩ, сър! — И отдаде чест.

— Колкото повече се потиш, толкова по-голяма полза имаш, Кроушоу — извика полковникът от вътрешността на всъдехода към него, поне веднъж чувствайки, че държи нещата под контрол от висотата на своето «Хъмви».

— Да, сър! Прав сте, сър!

Полковник Васенбърг влезе с големи крачки през главния вход и продължи по коридора, който водеше към неговия кабинет. Провери дали бойната му униформа е в готовност, окачена от вътрешната страна на защитената му с пясъчни торби врата. После остави черната си чанта с големи медни закопчалки на лавицата, която бе наредил да направят специално за нея. Наля си сам кафе в чашата с емблемата на Корпуса на морската пехота и се отпусна на големия кожен стол зад писалището, също защитено с пясъчни торби.

Полковник Васенбърг, който винаги много внимаваше да не мачка гънките на униформата си, взе «Ню Йорк Таймс». На първа страница преобладаваха новините от Ирак. От нахлуването в Ирак преди три години този октомври се оказа най-лошият месец за американската армия. Останките на повече от четиристотин млади мъже и жени бяха пратени обратно в САЩ в чували за трупове. С това броят на загиналите наближи три хиляди души. Същевременно за същия период триста войници от коалицията бяха осакатени и ранени, и така общата бройка надхвърли двадесет хиляди. Още хиляда и двеста цивилни иракчани бяха убити, което правеше по около четиридесет на ден. Страната затъваше все повече в гражданската война, а ескадроните на смъртта от сунити и шиити завладяваха все по-големи части от Багдад и провинциите. Ако само можеше да се върне в действащата армия, помисли си той с носталгия, щеше да обърне тази война. Сритай им задниците, повикай В-52 и изравни със земята шибаното място. Когато приключеше с тях, на сто мили от границата нямаше да има жив терорист, нито смрадливи камилски кервани.

Полковник Васенбърг винаги бе мечтал да върви по стъпките на своя герой генерал Патън. Представи си заглавията и снимките, под които стоеше въображаем надпис: «генерал Уолтър Е. Васенбърг Трети, четиризвезден генерал, командващ цялата операция». «Генерал Васенбърг обявява победата в Ирак: Мисията е изпълнена», щяха да гласят заглавията на вестниците по цял свят. Можеше да види и другите, които щяха да следват всеки ден: «Генерал Васенбърг установи военно правителство в Ирак: скоро ще настъпи демокрацията». «Васенбърг оправя доставките с петрол: продажбите на джипове нараснаха.» «Васенбърг обявява край на мюсюлманската заплаха.» Той затвори очи и се видя как стиска ръката на преподобния Джери Бъфет в Багдад, докато в тази някога езическа, но сега освободена страна се разпространяват американската демокрация и християнството. Отмъщавайки за нахлуването в Константинопол на османския султан Мехмед Завоевателя на 29 май 1453 г., когато той превръща една от най-великите християнски катедрали в света, «Света София», в голяма джамия, Васенбърг щеше да обърне иракските джамии в черкви. Той отвори очи и повдигна леко брадичка към тавана, както често правеше, когато беше сам, виждайки се в Белия дом, докато светкавиците на световната преса безумно проблясват. «Благодарната нация връчва на Васенбърг Почетния медал на Конгреса.» Това беше нещо, за което често се молеше.

Полковник Васенбърг приключи с предъвкването на новините и обърна на страницата с мненията на читателите. В очите му се наби заглавие с големи букви: «Страхът от различието», поставено от редактора на страницата, но автор на текста бе професор Имран Сайед. Лицето на Васенбърг почервеня и ръката му стисна ръба на бюрото, докато четеше.

«Докато по цялото земно кълбо продължава войната с тероризма, между исляма и Запада се появи опасно разделение. Ние на Запад сме погълнати от страха ни от различното. Той се разпалва от подстрекателските споменавания в медиите на жени и мъже с арабски външен вид и постоянното описване на терористите като мюсюлмани. Страхът в обществото се подхранва и от изтъкнати християнски водачи у нас и в чужбина, които погрешно тълкуват Библията като единственото откровение от Господ и изпитват страх, че християнството е заплашено от исляма. В Съединените щати преподобният Франклин Греъм, синът на Били Греъм, описа исляма като «много зла и порочна религия». Преподобният Джери Вин нарече Мохамед «обсебен от демони педофил», а преподобният Пат Робъртсън обвини мюсюлманите, че са «по-лоши от нацистите», карайки други известни християнски водачи, като преподобния Джери Бъфет, бързо да го последват. Това предизвиква гняв и разочарование в голяма част от мюсюлманския свят. Човек може само да си представи реакцията тук, ако някой имам си позволеше да разтълкува привързаността на Христос към жените като нечиста или да нарече спасителя на християните Христос Женкаря.»

Полковникът стисна още по-силно ръба на писалището. Безпристрастната критика на професор Сайед срещу исляма, която последва, не направи нищо за възстановяването на притока на кръв в побелелите му кокалчета.

«От другата страна на разделителната линия ислямистите не спират да тълкуват погрешно едно друго откровение на Господ: свещения Коран. Подобно на своите християнски колеги много имами твърдят, че ислямът е единствената истинска религия, осъждат онези, които не са мюсюлмани като неверници, и пренебрегват заповедта на пророка в сура 29 «Паякът»: «И спорете с хората на писанието само по най-хубавия начин… Вярваме в низпосланото на нас и вярваме в низпосланото на вас. Нашият Бог е един и същ». Джихадът е опасно и погрешно тълкуван и от двете страни.

И двете страни се страхуват от различията в облеклото. Тук, в Съединените щати, във Великобритания и Австралия, двама от нашите най-верни съюзници във войната срещу терора, жените мюсюлманки биват критикувани, че покриват телата си с було, а главата с хиджаб, кърпата за глава.

Но християните не се замислят, когато носят златен кръст на врата си и не понасят критика срещу одеждите на монахините и техните покривала. Евреите биха били ужасени, ако някой предложи да се забранят еврейските шапчици, навитите на масури бакенбарди или големите черни шапки на техните по-консервативни сънародници.»

Полковник Васенбърг беше близо до самовзривяването. Въпреки че в статията не се споменаваше, че професорът работи като учен в ИИЗБА на САЩ, сигурно мнозина в службата на главния лекар на армията го познаваха. Този учен мюсюлманин не само дълбоко грешеше в мисленето си, за което Васенбърг се закани, че сурово ще го накаже, но и присъствието на такъв открит критикар на Запада в неговия екип можеше още да отдалечи изплъзващата му се първа звезда. С повишено до опасни равнища кръвно налягане той продължи да чете заключителните редове на Имран.

«Религията е произволна случайност и ако ви се беше случило да сте родени в Пакистан, както стана с мен, щяхте от много малки да започнете да вярвате във възнесението на Мохамед от Скалния купол в Ерусалим. Ако сте били родени в тази страна и сте християни, вас са ви учили да вярвате във възнесението на Христос малко по-далеч от неговата гробница близо до Голгота, където сега стои черквата «Божи гроб».

Мохамед и Христос, мир и на двамата, имат много общи неща. И двамата призоваваха за справедливост, равенство и състрадание. Вместо да се страхуват от различията, умерените от двете страни трябва да ги прегърнат и да прославят културните различия, които сме наследили. Докато не се намали нарастващото влияние на мюсюлманските и християнските фундаменталисти и на непоклатимата вяра, че те единствени знаят пътя за нашето спасение, бъдещето ни като вид е много мрачно.»

— Кроушоу! Искам тоя шибан мюсюлмански учен веднага да дойде в кабинета ми! Веднага, разбрано?

В далечния край на широкия двор капитан Кроушоу се потеше обилно в сумрака на зазоряването, премествайки с мъка единия ботуш пред другия, и милостиво остана извън обсега на гласа на разгневения до бяло полковник.

24.

Исламабад,

Пакистан

Докато боинг 747 на Британските авиолинии рулираше след кацането, Ал Фалид успя да зърне избелялото синьо на табелата «Исламабад Интернешънъл», която стърчеше над ниската бяла сграда, играеща ролята на врата към пакистанската столица. Летището се поделяше с транспортната база «Чаклала» на пакистанските военновъздушни сили и Ал Фалид изпита смесени чувства, докато наблюдаваше как два американски изтребителя F-16 се носят с рев по главната писта. Двата реактивни двигателя оставяха зад себе си оранжева следа от пламъци. Зелено-белите кръгове на пакистанските военновъздушни сили на фюзелажите и белият полумесец със звезда на опашките бяха ясно различими. Един ден, сърдито си помисли Али Фалид, няма да имаме нужда от вашите самолети. Тогава ще правим наши собствени и панислямът ще се простира през Европа до Азия и през Тихия океан до Северна и Южна Америка. Самолетите в света и всички останало ще се правят от мюсюлмани в полза на исляма. Ал Фалид безмълвно благодари на Аллах, Всемилостивия и Милосърдния, че този ден бързо наближава.

Той веднага забеляза агента на ЦРУ. Мъжът стоеше прекалено близо до багажната лента и нервно оглеждаше пътниците, дошли за багажа си. Изглежда, за младежа това беше първата му оперативна задача. Носеше големи слънчеви очила и Ал Фалид го прецени като двадесет и няколко годишен. Беше висок около метър и седемдесет и пет, с издължено лице и много къса руса коса. Зад стъклата на очилата техните погледи се срещнаха, но американският неверник веднага отмести очи. «Никога не осъществявай зрителен контакт.» Сигурно така пишеше в ръководството им, помисли си кисело арабинът. След няколко минути, докато багажната лента още се инатеше да тръгне, Ал Фалид се обърна рязко и отиде до будката с вестници в далечния край на залата за пристигащи. След като си купи един «Пакистан Обзървър», се обърна и видя, че американският неверник е само на тридесет метра от него, загледан в екраните със заминаващи полети. След като подозренията му се потвърдиха, Ал Фалид се върна обратно при лентата за багажа. Няма да е трудно, помисли си той, но когато провери своя електронен помощник «Блекбъри» и откри, че има имейл, настроението му рязко се промени. Повечето съобщения се изпращаха през безопасни блогове в интернет, но Ал Фалид си отбеляза наум да припомни на избрания за първата предупредителна атака ръководител на клетката в града, че американците, британците и австралийците вече четат имейлите с лекота.

«Властите реагираха на ТХДД и на тревогите на обществеността. Половината живот създава грижи. Нормалната дейност е прекратена и вече не можем да ги използваме за прикритие. Подходът «тапа в бутилка» ще бъде ограничен и ще трябва да се съсредоточим върху ЖЕГА за атака на повърхността.»

Съзнавайки, че е наблюдаван от агент на ЦРУ, лицето на Ал Фалид си остана безизразно, докато триеше инкриминиращото съобщение. Решението на властите да прекратят нормалните дейности, които щяха да предоставят на бойната му група в избрания за мишена град съвършено прикритие за доставката на големи количества експлозиви за първата предупредителна атака на Кадир, беше удар за групата, но внимателните планьори на операции като Ал Фалид винаги бяха готови за неочакваното. Имейлът предлагаше да бъде задействан неговият алтернативен план. От армията на неверниците се бяха снабдили с няколко противотанкови ракети и сега те щяха да бъдат използвани в техния голям маньовър. Рибарският кораб, който Ал Фалид беше купил, трябваше да бъде преустроен, за да даде своя принос в атаката на повърхността, макар че времето изтичаше. Ал Фалид знаеше наизуст разписанието на супертанкера, а два от влекачите сигурно вече се подготвяха да напуснат базата си в Монровия за дългото пътуване до целта.

Когато багажната лента се пробуди за живот, Ал Фалид обмисляше промените в плана. Противотанковите ракети би трябвало да се съчетаят с по-голям заряд експлозиви, но те се бяха погрижили за това и Амон ал Фалид беше уверен, че заваряването може да се извърши и през деня. Подобна дейност беше нещо напълно нормално край навес за лодки и вероятно по същото време щеше да бъде възможно да разположат по-малки заряди по дъното. При взривяването им разрушението на целта щеше да бъде пълно. Очите на Ал Фалид се присвиха, когато се сети за дългите часове, прекарани над картата на града на неверниците, докато пиеше чай. Може би тапата в бутилката все още е възможна, помисли си той, докато си взимаше очукания куфар.

Амон ал Фалид беше избрал голям хотел на Гомал Роуд недалеч от огромната джамия «Шах Фейсал» в основата на величествените хълмове Магала. Те бяха надвиснали над напълно модерната столица на Пакистан, преместена от Карачи в края на 50-те години. Високите сгради, разделени от широки авенюта с много зеленина, създаваха фалшивото впечатление за стабилна, благоденстваща и мирна ислямска нация. Много от големите хотели имаха товарни рампи, където работниците бяха мюсюлмани, а в хотела на Ал Фалид имаше член на Братството, който беше щастлив да помогне.

В деня след пристигането си Ал Фалид нямаше нищо против американския неверник да го последва до Ислямския университет, където той прегледа различни книги по ислямска архитектура, но днес планираше да посети търговците на оръжие в Дара Адам Хел. Първото му посещение на този прашен преден пост в подножието на Хиндукуш, където законите не важаха и човек можеше да купи всичко: от АК-47 до най-усъвършенстваните оръжия, които се предлагаха на международния черен пазар, беше много успешно. Сега ресурсите за втората и третата предупредителни атаки на Халид Кадир бяха на позиции в различни части на света. Днес щеше да приключи с покупките за първото нападение. Също като последното му посещение, и това трябваше да бъде укрито от неверниците на всяка цена.

Ал Фалид внимателно пусна крайчето на пердето на прозореца. Младият агент на ЦРУ беше енергичен. Още нямаше седем сутринта и вече бе в очукания джип «Сузуки Потохар»²⁰, паркиран от другата страна на улицата. Вероятно си мислеше, че е безличен и не се набива на очи, помисли си с презрение Ал Фалид. Неверникът често вдигаше глава от вестника и поглеждаше неспокойно към входа на хотела. Дааа, помисли си Амон ал Фалид, докато отиваше към товарната рампа, очакваше го много дълъг ден.

Температурата вече беше стигнала 40°С и днес щеше да е един от онези горещи и влажни дни, с които беше известен субконтиненталният климат. Ал Фалид си позволи една от редките си усмивки. Пътуването от хотела сред големите хасени торби с пране на «Хайдерабадска пералня» беше доста удобно, а той се беше преоблякъл в местната носия от широки шалвари и камез, традиционната дълга риза на пущуните. Сега беше настанен на пътническата седалка на тойотата на пералнята, която се движеше бързо към афганистанската граница. Двама от бойците на Халид Кадир седяха отзад, стиснали своите калашници с по два пълнителя, залепени един за друг с тиксо, между коленете.

Отблизо ги следваше камион на същата фирма с още шестима от телохранителите на Кадир. Двата големи метални куфара в каросерията съдържаха десет милиона долара в стодоларови банкноти с различни номера. Халид и Ал Фалид бяха решени парите да не попадат в чужди ръце. Средствата бяха дошли чрез една от международните благотворителни организации на «Ал Кайда», за която «Хайдерабадска пералня» в Исламабад играеше ролята на представителство. Ал Фалид беше станал специалист в укриването на парични следи, а и не всички банки в Исламабад бяха това, на което приличаха.

Ал Фалид усети прилив на доволство, когато булевардите на Исламабад направиха път на долината на река Инд, а два часа по-късно на долината Пешавар. На север можеше да съзре неясните очертания на хълмистото подножие на Хиндукуш, и ако Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, пожелаеше, парите в задната част на тойотата скоро щяха да бъдат разменени за сложни оръжия, произведени в Америка, които да бъдат използвани за славата на исляма. Между другото се сети за младия агент на ЦРУ и си позволи още една усмивка.

Бил Крофърд плъзна поглед от вестника си към часовника. Беше нервен от мисълта, че може би е прецакал първата си задача. Вече стана три следобед, а още нямаше никаква следа от обекта. Може ли да е излязъл от друг изход, зачуди се той, а после си вдъхна увереност. Невъзможно е. Хотелът имаше само два изхода. Или през въртящата се врата на главния вход, или през товарната рампа, която гледаше към прашна странична уличка, а той беше паркирал така, че можеше да ги вижда и двата. Единственото движение около товарната рампа настана, когато замина един джип «Тойота» на някаква пералня, а това се случи преди няколко часа. При температура около 40°С въздухът беше гъст и потискащ и той запали двигателя на сузукито с надеждата да получи известно облекчение от климатика, който отдавна плачеше за смяна. Мислите му се върнаха в Съединените щати, където беше оставил младата си жена Натали и тримесечната им дъщеря Табата, и се запита кога ли пак ще ги види.

Тойотата спря на границата на северозападната погранична провинция на Пакистан с Афганистан, където властваше законът на оръжието и дори военните не можеха да упражняват контрол. На мръсната табела пишеше: «Внимание, от тук нататък влизането на чужденци е забранено». Въпреки разрешителното от пакистанската служба за вътрешна сигурност, което показа шофьорът, пазачът изглеждаше раздразнен, ала когато Ал Фалид извади египетския си паспорт, той се отпусна и вратите се отвориха, а мъжът вдигна юмрук за поздрав.

— Аллах акбар! Бог е велик!

Дори сред говорещите пущу и урду племена мюсюлманският боен вик на арабски заличаваше езиковите различия.

След час и половина стигнаха до покрайнините на Дара Адам Хел и отново бяха спрени, този път от пущуни, въоръжени с автомати. След кратка размяна на реплики между тях и шофьора на Ал Фалид и още едно изреваване: «Аллах акбар! Бог е велик!», тойотата беше допусната на прашната главна улица на селището. Шофьорът на Ал Фалид подкара към оживения и шумен пазар в другия й край. Ако пакистанското правителство наистина имаше намерение да залови талибаните, избягали от американските части в Афганистан, нямаше да им бъде трудно да хванат значителен брой от тях по улиците на Дара Адам Хел, защото лесно се разпознаваха по тюрбаните и робите.

Въздухът беше горещ и тежък и пушекът от горящите дървени въглища в мангалите, на които собствениците на магазини печаха подправени меса, се виеше заедно с дима от хашиша и изгорелите газове от моторните рикши.

Най-накрая стигнаха до една палатка, оградена с мръсни платнища, която стоеше в центъра на пазарището. От двете страни на входа към нея бяха закрепени портрети на Осама бин Ладен и молла Омар. Отпред стояха двама пущуни, а в ръцете си държаха задължителните автомати «Калашников». След една дума от телохранителите на Кадир Ал Фалид беше въведен вътре.

Ал Фалид кимна одобрително, след като му показаха шест дълги зелени метални кутии, едната от които беше отворена. Сгушена в летия сив твърд дунапрен лежеше масленозелена тръба с диаметър четиринадесет сантиметра и дължина метър и половина. По-малките кутии, в които бяха пусковите тръби и ръкохватките за многократно използване, с които се изстрелваха ракетите, бяха струпани отделно. Тези ракети «Стингър» щяха да послужат за първото от предупредителните нападения на Халид Кадир. Тази купчина ракети щеше да улесни малка, но съществена част от цялостния план и Ал Фалид знаеше, че армията на неверниците вече се упражнява за точно такава атака, каквато Кадир му беше наредил да проведе срещу един от най-красивите градове в света. Ученията на неверниците бяха достоверно описани и доста рекламирани в медиите на града мишена.

Ал Фалид мрачно се усмихна на глупостта на неверниците. Медийното отразяване очевидно беше политически ход, целящ да убеди градското население, че всичко е под контрол, но политическата арогантност на неверниците даде много добра представа на Ал Фалид срещу какво може да се изправят хората му. Въпреки че войниците на неверниците бяха сред най-добрите на света, те бяха само лековъоръжени. Той знаеше, че тежковъоръжените влекачи са крайно нужни за елиминирането на градската полиция и гарнизона.

Търговецът на оръжие предложи на Ал Фалид едно разнебитено кресло, след това се извини и се зае с броенето на парите в двата куфара, които бяха свалени от каросерията на тойотата. В дивата пустош на граничната зона нищо не се приемаше на доверие.

Оръжейният пазар в Дара Адам Хел се беше превърнал в един от най-страшните кошмари на ЦРУ и Пентагона, но те самите бяха първопричина за появата му. Продажбата на сложни оръжия водеше началото си от подкрепата на САЩ за Осама бин Ладен и муджахидините, ислямските свети бойци в Афганистан, много от които изповядваха една от най-суровите форми на исляма. Афганистан беше една от най-бедните страни на земята и през деветнадесети и двадесети век руската и британската империи се бяха съревновавали да контролират тази зона, над която господстваха някои от най-високите и най-негостоприемните планински вериги в света. През 1979 година, когато британците отдавна вече ги нямаше, Съветите се страхуваха, че някои от групите сред ислямските муджахидини, враждебни към СССР, могат да вземат властта. Те нахлуха в Афганистан и поставиха свое марионетно правителство в Кабул.

Съединените щати веднага хвърлиха в подкрепа на борците за свобода цялата си огнева мощ, както предпочиташе да нарича Роналд Рейгън Осама бин Ладен и муджахидините, въоръжавайки ги с голямо количество от най-усъвършенстваните оръжия, които имаше на разположение. Включително ракети «Стингър», които можеха да свалят летящ под три хиляди метра апарат. Когато през 1989 година руснаците изтеглиха армията си, една от многото победени от Хиндукуш, бомбите бяха върнали Афганистан обратно в каменния век. Над един милион от неговите граждани бяха убити, а много повече избягаха в Пакистан и съседния Иран. Съединените щати не се намесиха, оставяйки страната на опиумните полета и различните военни командири, които започнаха помежду си яростни междуплеменни сражения, подготвяйки пътя за появата на подкрепяните от Пакистан талибани. Те излязоха от своите медресета, строгите ислямски училища, действащи в труднодостъпните гранични области на пакистанската северозападна провинция. За Халид Кадир и Ал Фалид беше важно, че във вакуума, оставен от Съединените щати, над петстотин от страховитите ракети «Стингър», доставени на муджахидините, изчезнаха, и сега, срещу съответната цена, се продаваха в Дара Адам Хел.

Малко момче донесе тънкостенна чаша със зелен чай и докато търговците на оръжие брояха купчините стодоларови банкноти, Ал Фалид се отпусна назад в креслото, благодарен за краткия отдих преди онова, което щеше да бъде дълга и много сложна акция. Мислите му се зареяха назад във времето, когато той беше в съвсем същата палатка, преди осемнадесет месеца, точно по времето, когато «Чърчил», «Монтгомъри» и «Уейвъл» напускаха Ротердам с курс към Карачи. Тогава първото посещение на Ал Фалид в Дара Адам Хел беше минало изненадващо гладко и той купи петнадесет от ракетите «Стингър». Закупуването на влекачите също беше отличен ход. Преценката на Ал Фалид, че влекачите се подлагат само на повърхностна митническа проверка, ако изобщо някой им обърнеше внимание, излезе вярна. Оръжията, които Ал Фалид току-що закупи за първото предупредително нападение в дълбините под вечността, щяха да бъдат пренесени в Карачи, откъдето «Монтгомъри» и «Уейвъл» щяха да ги натоварят. На третия влекач, «Чърчил», му беше възложена задачата да закара на място ресурсите за по-късното предупреждение. Бавно, но сигурно целият план започваше да си идва на мястото.

Халид Кадир беше подбрал градовете мишени много внимателно, обзалагайки се, че нито един от големите шпионски сателити, принадлежащи на Съединените щати, няма да бъде насочен към тях. Големият сатана, слава на Аллах, ги беше улеснил.

25.

Овалният кабинет, Белият дом,

Вашингтон, окръг Колумбия

Агентът от тайните служби пред входа на Овалния кабинет в Западното крило любезно кимна на Джери Бъфет, един от най-доверените съветници на президента по вътрешната и външната политика. Макар това да не беше обществено достояние, преподобният Бъфет бе чест посетител на Белия дом, където властваха редовните молитви и словото божие.

— Джери, влизай — покани го президентът Харисън, надигна се иззад писалището и топло се здрависа с проповедника. — Познаваш Дан Еспозито — допълни той и съветникът му също протегна ръка.

— Благодаря, господин президент, благодаря.

Въпреки свободното държане и пълното доверие помежду им, Джери Бъфет винаги се придържаше към протокола. Той се обръщаше към президента на малко име само ако бяха сами или се молеха Бог да благослови президентството на Харисън.

— Това са трудни времена, господин президент, но много хора се молят за вас и всички ние смятаме, че вършите първокласна работа.

— Джери, високо ценя това. Понякога наистина не ми е лесно, но получавам доста сила от нашия Господ.

— Амин, господин президент, амин.

— Седни да си починеш — каза президентът, отпускайки се на едното от двете кресла, докато канеше с ръка Бъфет да седне на другото. — Какво мислиш за последната заплаха на Халид Кадир и «Ал Кайда», Джери? — попита той, след като агентът от тайните служби напусна стаята.

Бъфет кимна мрачно, наклони се напред и сниши дълбокия си провлечен южняшки говор, което беше напълно излишно в доказано най-сигурния кабинет в света.

— Господин президент, би трябвало да направим нещо по отношение на тази заплаха, преди да ни съкруши. Не от фалшивите пророкувания на Корана трябва да се страхуваме, а от истинските в Библията. Живеем в може би най-сложното време в историята на човечеството и затова Бог ви е поставил на този пост. Вашата работа е мисия Божия — обяви тържествено, стараейки се да подчертае казаното. — Господин президент, съществуват две отделни заплахи. Най-сериозната идва от китайците и огромните армии на Гог, както вещае Йезекиил, но това ще се случи по-късно. По-непосредствената опасност идва от лъжливата религия ислям. Господин президент, мюсюлманите настояват да се даде на палестинците тяхна собствена държава, но това ще бъде само началото. Всъщност целта им е Израел да бъде изтласкан в морето, но Библията казва, че преди Христос да се върне, на израелците трябва да бъдат върнати всички библейски земи. Всички — решително повтори преподобният Бъфет. — Палестинците трябва да бъдат преместени в Йордания или във всяка друга държава, която се съгласи да приеме тези езичници. С устата на Йезекиил Бог ни казва: «А вие, планини Израилеви, ще развиете клоните си и ще принасяте плодовете си на Моя народ Израиля, защото те скоро ще дойдат. Защото ето, към вас ще се обърна, и вие ще бъдете обработвани и засявани»²¹. Господин президент, Бог ни е предупредил още, че в последните дни точно преди връщането на Христос мюсюлманите ще се опитат да разрушат Израел и Ерусалим.

Президентът Харисън имаше замислен вид.

— Господин президент, Библията е съвсем недвусмислена — продължи да го притиска Джери Бъфет. — И в Стария, и в Новия завет са предсказани нападения срещу Америка от ислямски терористи. Това виждаме в началото на свършека на света, който ще възвести връщането на Христос, и аз много се страхувам, че Халид Кадир ще изпълни заплахите си точно както е посочено в Библията.

Дан Еспозито, който седеше на дивана встрани от креслото на президента, се размърда неспокойно. Първо онова малко лайно от ЦРУ О'Конър, а сега и тоя проповедник, който се бърка в чужди работи. И двамата имаха наглостта да твърдят, че заплахите на Кадир са истински. Той не искаше това да става публично достояние, но засега не каза нищо. Дан Еспозито знаеше, че за момента има нужда от Бъфет. Преподобният разпалваше гласоподавателите в южните райони и в колебаещите се щати като Охайо. Ако проповедниците на Бъфет ги подтикнеха да гласуват за един богобоязлив президент, който приема Бог да го ръководи, те щяха да излязат на тълпи, за да гласуват.

Преподобният Бъфет бръкна в меката си кожена чанта и измъкна доста измачканата си от прелистване библия.

— Бог ни съобщи, господин президент, че мюсюлманските народи се готвят да ударят нашата нация. Бог ни разкри как ще го направят, когато говори с Йоан на остров Патмос: «И видях, и ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше смърт; и адът следваше подире му»²². Гръцката дума за блед е «хлорос», което означава болест. Господин президент, Библията не може да бъде по-ясна. Срещаме го и в Даниил, Матей и в Откровението на св. Йоан Богослов. Няма съмнение, че тия мюсюлмани готвят атака, която ще разпространи заболяване. В този случай може да става дума само за биологично оръжие.

— Държавният департамент и нашите разузнавателни служби не мислят, че терористите разполагат с такива възможности — каза президентът и хвърли поглед към Еспозито.

— Господин президент, няма съмнение, че Държавният департамент и разузнавателните служби вършат отлична работа, но за разлика от вас те нямат пряка връзка с една по-висша власт. Подобно на Хитлер, господин Кадир говори за окончателно решение. Като божи човек в Белия дом, вие, господин президент, разполагате с най-големия източник на разузнавателна информация, който може да съществува. Не може да има по-висш авторитет от думите на нашия Господ и Светото писание. Ние не само трябва да подготвим страната да отрази унищожителната ислямска биологична атака, но и да я възпрем така, че дори да не си помислят да я провеждат. Единственото, което възпря Съветския съюз да започне ядрена война по време на Карибската криза, беше нашата ядрена мощ. Хрушчов знаеше, че ако нападне, щеше да бъде унищожена неговата собствена страна. Господин президент, ние трябва да разработим наши собствени биологични оръжия и да премахнем всяко съмнение у мюсюлманите, че не само разполагаме със средства да ги унищожим, но ако ни нападнат, че и няма да се поколебаем да го направим.

— Слушам те, Джери — каза президентът Харисън, — разбирам те, но възобновяването на тези изследвания ще бъде много голяма стъпка.

— Господин президент, днешните времена са отчайващи и вие трябва на всяка цена да имате възможността пръв да нанесете удар. Ако атакувате в името на Господа, бъдете сигурен, че той ще бъде на ваша страна.

Преподобният Бъфет използваше същата убедителна риторика, която прилагаше и на голямата сцена в своя център в Атланта. Това бяха умения, усъвършенствани през целия му живот. След като замълча, за да може още да помисли, президентът кимна в знак на съгласие. Реши, че настояванията на вицепрезидента и секретаря по отбраната вероятно са начинът, който Бог бе избрал, за да стигне посланието до него. Послание, което сега се потвърждаваше от духовния му съветник.

Преди да си тръгне, Джери Бъфет хвана за ръка двамата мъже и започна да реди молитвата:

— Боже наш, Исусе, благодарим ти за този богобоязлив президент, когото постави в Белия дом, за да се изпълни волята ти тук на земята. Молим те да продължаваш да пазиш президента, за да може да победи злите ислямски сили на този свят. Молим те да ръководиш всички, на които ще бъде възложена подготовката на нашата защита, за да продължи от тази нация да свети твоята светлина, която осветява целия свят. Молим се за това в името на Исуса, амин.

По-рано през деня на около деветстотин километра в южна посока едно зло с по-страховита природа бе започнало да набира сили.

26.

Атланта, Джорджия

Д-р Ричард Халиуел нетърпеливо чакаше човека от градския кучкарник. Още нямаше 6:30 сутринта и като изключим по някой самотен бегач, паркът в центъра на Атланта бе пуст, поне Халиуел си мислеше така. Срещата, която предстоеше, трябваше да може да бъде отречена и да не бъде свързана с определени лица, ако се случеше най-лошото. Халиуел се усмихна вътрешно. Чувството му за справедливост беше удовлетворено, тъй като можеше да използва човек от градския кучкарник. А тези хора в края на краищата не бяха по-добри от краставите кучета.

Ричард Халиуел пъхна ръцете си в ръкавици в джобовете на своето скъпо кашмирено палто и започна да потропва раздразнено с италианските си кожени обувки. Не беше свикнал да го карат да чака. Както обикновено, беше планирал всичко в детайли. Миналия месец бе възложил на своя дългогодишен частен детектив да проучи няколко общински чиновници. Детективът отлично схвана деликатността на задачата. Както винаги, Халиуел настоя докладът да е устен, а плащането — в брой, което означаваше, че няма да останат документални следи. Халиуел се беше спрял на един нелегален емигрант от Мексико. Женен за сприхава жена, мъжът бе редовен посетител на най-занемарените барове в града, където често беше виждан в компанията на също толкова съмнителни жени. Защо някой би си губил времето с него, беше извън възможностите на д-р Халиуел да разбере, докато гледаше как ниският трътлест тъмнокос мексиканец потайно пресича парка. Някои жени очевидно нямаха вкус, помисли си, но в края на краищата, колкото по-отвратителен беше личният му живот, толкова по-добре. Ричард Халиуел обичаше да има контрол върху хората. Когато мъжът стигна на около четиридесет и пет метра от него, Халиуел нахлупи една тънка шапка маска.

— Не си се разбързал — озъби се той на новодошлия.

Мексиканецът подскочи с озадачен израз на лицето.

— Тук съм — обади се Халиуел, излизайки иззад живия плет, който заграждаше неголемия парцел, заеман от парка.

— Защо е цялата тази тайнственост? — попита мексиканецът.

— Защото така ми харесва — рязко му отговори Халиуел. Без да сваля фините си кожени ръкавици, той измъкна обикновен плик от кашмиреното си палто. — Вътре има хиляда долара в брой. Там, откъдето идват тези, има още много, разбира се, в случай че сътрудничиш.

— А ако не искам? — Мексиканецът огледа предпазливо високия, добре облечен мъж с маска, отсъди, че е в по-добра позиция, и черните му като въглени очи проблеснаха от алчност. Каквото и да искаха от него да направи, то явно бе достатъчно важно, за да бъде обгърнато с изключителна секретност. Усещането му за превъзходство не трая дълго.

— Ако откажеш да се заемеш със задачата, смятай, че тази среща изобщо не се е състояла. Няма да получиш и хилядата си долара. Ако все пак решиш да свършиш работата, която е доста проста, ще бъдеш възнаграден добре. И в двата случая трябва да си държиш устата затворена. В плика има и няколко снимки. Направени са в мотела зад «Хънгри Джакс». Те са само копия. Ако не си държиш езика зад зъбите, оригиналите ще бъдат доставени на жена ти.

Мургавото лице на мексиканеца пребледня.

— Кой си ти, по дяволите? — глухо попита той.

— Не е твоя работа. Искаш ли парите?

— Зависи от това какво искаш да направя — отговори мъжът, докато се оглеждаше подобно на голям плъх, който се опитва да намери изход, притиснат в ъгъла на някой канал.

Ричард Халиуел изложи накратко какво иска.

Мексиканецът се замисли, нещо го притесняваше.

— Пет хиляди долара при доставката? — уточни той.

— В брой.

Отново замълча, преди да отговори. Пет хиляди долара щяха да му купят много жени и обилно къркане, а и щяха да затворят устата на кучката, за която се беше оженил, помисли си той ядно.

— Какво ми пука — съгласи се най-накрая. — Кога искаш първата доставка?

— Барманът ще ти предаде съобщение да се свържеш с чичо си. Това ще бъде сигнал да дойдеш тук. Инструкциите ще бъдат написани с виолетово мастило на лист хартия, залепен на дъното на тази кофа. — Халиуел посочи към кофата за боклук, която бе избрал за пощенска кутия. — Към комплекса на лабораторията има вход, който обикновено е заключен. Трябва да съобщиш времето на доставката и строго да го спазиш.

Ричард Халиуел изчака мъжът да замине с камионетката си, чак тогава свали шапката маска, а после излезе от парка пеша и в обратната посока.

Една неясна фигура, която нито Халиуел, нито мексиканецът бяха забелязали, изчака цели пет минути в далечния край на живия плет, преди също да напусне парка.

27.

Институтът за изследване на заразни болести на армията на САЩ,

Форт Детрик, Мериленд

Когато професор Имран Сайед влезе в кабинета на командира на института, острата миризма на чували със свеж пясък нахлу в ноздрите му. Не само че вратата беше засводена с прясно напълнени чували, а със струпаните до плота на писалището зелени торби предната и страничните му части приличаха на недовършена пирамида в древна Гиза.

— Свободно! — излая полковникът.

Професор Сайед влезе с едната ръка в джоба на сакото си и командата на полковника да се отпусне го изненада.

— Полковник, да не би да очаквате скорошно нападение? — попита той с усмивка, неспособен да устои на желанието да захапе военния комендант.

— Професоре, ще ви припомня повторно, че тази страна е във война. Във война, нали разбирате, и ние никога не можем да сме достатъчно подготвени. Това е строго секретна база и още утре може да се случи някой друг 11 септември — ядно избълва Васенбърг, когото забележката на професора разсея за причината да го повика в кабинета си.

— Може би затова няма да е лошо да се поговори с хора като иранския президент Ахмадинеджад или Башар ал Асад — отговори Имран вече по-сериозно, — вместо да се отнасяме към тях и техните народи като към парии и да ги заплашваме, че ще ги унищожим с бомби. Вероятно ще постигнем много по-добри резултати, ако седнем с тях на една маса и се опознаем малко по-добре. А може би ще намерим и общи цели. Човек никога не знае.

— Професоре, Иран и Сирия са част от оста на злото. Не слушахте ли речта на президента Харисън?

Не и ако мога да го избегна, помисли си Имран.

— Чембърлейн опита този номер с Хитлер и нали знаете докъде ни доведе? Ние не преговаряме с терористи и някой ден вие, професоре, и останалите учени в тази база ще трябва да оставите воденето на войни на президента и на хора като мен, защото разбираме нещо от това.

Имран се изкуши да вметне, че нито Иран, нито Сирия бяха показали териториалните амбиции на Хитлер или на Съединените щати, а президентът и неговите генерали изглежда си нямаха и понятие от усложненията при започването на война със страни като Ирак. Но съобрази, че коефициентът за интелигентност на този полковник и чувалите с пясък имат много общо, затова се направи, че не е чул.

— Това ми напомня за днешната публикация на вашето мнение в «Ню Йорк Таймс». Кой ви е разрешил? — настоятелно попита полковник Васенбърг.

— Не съм знаел, че за да изразя личното си мнение, имам нужда от разрешение, полковник — отговори Имран, който също започна да се ядосва. — Предполага се, че един от крайъгълните камъни на тази демокрация, която много искаме да наложим в Близкия изток — добави многозначително той, — е свободата на словото. Но на мен ми се струва, че за консервативни правителства като днешното тя важи само ако случайно си съгласен с тях.

Полковник Васенбърг едва не получи удар.

— Вие сте нает от правителството на Съединените щати да се придържате към политиката, очертана от президента, Пентагона и мен, а това не включва писането на критични мнения по вестниците. Подобно своеволие надхвърля правомощията ви. В бъдеще ще представяте цялата си кореспонденция за одобрение на мен. На мен, ясно ли е? Свободен сте.

Имран вдигна рамене и излезе от кабинета на Васенбърг, поклащайки глава. Командващият базата не само страдаше от мания за величие, но според професора беше и сериозен кандидат за инсулт или сърдечен пристъп. Той завъртя очи и помаха на слисаната Кейт, която чакаше пред вратата да влезе.

— Кроушоу! Тази жена Брейтуейт дошла ли е вече?

— Да, сър! ИИЗБА на САЩ, сър! — изрева в отговор капитан Кроушоу. — Бързо, полковникът чака — подкани я той, като помахваше с ръка, подкарвайки Кейт към вратата.

Тя наклони глава, вдигна вежди, събра очи и направи муцка на капитана, преди да влезе в светилището на полковника.

— Искали сте да ме видите, полковник? — попита Кейт и премигна невинно в зачервеното лице на Васенбърг, който потропваше с пръсти по плота на писалището.

— Свободно.

— Благодаря, полковник — снизходително отвърна Кейт и още повече го ядоса.

— Тази сутрин отбелязах, че не съм доволен от облеклото в тази база и един от основните нарушители сте вие! Джинсите не са приемливи тук, а косата ви трябва да е или късо подстригана, или вързана на кок. Кроушоу ще ви прати копие от правилника за облеклото в армията.

— Полковник, твърдението ми може да ви изненада, но аз не съм част нито от вашата, нито от нечия друга армия. Ако исках да се строявам в шест сутринта на плаца или да връзвам косата си на кок, щях да постъпя в Уест Пойнт. Но от малкото, което съм виждала в армията — продължи тя втренчена в дребничкия мъж, седнал зад осигуреното си срещу бомби писалище, — много се радвам на решението си да стана микробиолог.

Без да крие гнева си, Кейт се завъртя на пети и излезе през укрепената с пясъчни чували врата, оставяйки полковник Васенбърг онемял, но още по-решен да съсипе кариерата на буйната млада изследователка. Той се протегна към писмото, подписано лично от секретаря по отбраната, което бе получил със следобедната поща. В него се искаха двама висококвалифицирани специалисти с право да работят в лаборатории с четвърта степен на защита. Те трябваше да бъдат назначени във фармацевтичната компания «Халиуел» като офицери за свръзка по проект за създаване на ваксина срещу едрата шарка. Полковникът добави името на Брейтуейт към това на Сайед, което вече беше написал. Смяташе, че докато успее да измисли нещо по-неприятно, това затънтено място поне щеше да спъне кариерата й.

28.

Халиуел Тауър,

Атланта

Д-р Ричард Халиуел паркира своя червен спортен мерцедес «Макларън» в частния си гараж под Халиуел Тауър. С максимална скорост над 300 км/ч и цена, надхвърляща четиристотин хиляди долара, спортната кола беше още един от символите на непрестанното преследване на властта от Халиуел. В неделните дни отиваше на черква с голямата черна лимузина «Мерцедес 600», която караше и жена му. Така показваше един не толкова агресивен образ. Симон Карстеърс, личната помощничка на Халиуел от близо осем години, предпочиташе макларъна.

Халиуел пъхна ключа в частния си асансьор и се качи до кабинета си на последния етаж. Бляскащият монолит от хром и стъкло символизираше «голямата фармацевтика сред останалите големи». Фармацевтичната компания «Халиуел» притежаваше клонове и заводи в шестдесет и три държави.

Д-р Халиуел свали палтото си и го закачи в гардероба с орехови декоративни плочи, долепен до личната му баня. Дълбоко замислен, закрачи към прозорците на кабинета и по навик се загледа навън към ранната утринна мъгла, която се виеше над езерото под Стоун Маунтин. Вчера му беше звъннал вицепрезидентът Болтън, за да го поздрави със спечелването на договора с правителството за производството на триста милиона дози ваксина срещу едра шарка на стойност половин милиард долара. Това, че запази името на Болтън във ведомостите, макар и не обичайните, беше гениален ход. Бегло се замисли за способностите на своя главен финансов директор Алън Фераро, който беше в отпуска. Не успя да се сприятели с него, но от друга страна, като изключим секретарката му, Халиуел не се сприятеляваше с никого. Докато Фераро бе в състояние да държи «Халиуел» извън вниманието на Комисията по ценните книжа и борсите и останалите регулаторни органи на Уолстрийт, той щеше да му плаща изключително висока заплата и да понася спорадичните му отсъствия заради глупавите му частни интереси. Почукване откъм вътрешните врати на обширното помещение прекъсна мислите на Халиуел.

— Влизай, Симон — подвикна той и побърза да се настани зад голямото си орехово писалище.

— Добро утро, Ричард.

Симон Карстеърс беше висока и в много добра форма. Огненочервената коса изпъкваше зашеметяващо на фона на силния й загар. Прякорът й във фармацевтичната компания беше Голямата червенокоска, макар никой да не смееше да го използва в нейно или на шефа й присъствие. Симон пазеше крепостния ров около 37-ия етаж с желязна ръка в кадифена ръкавица. Ако човек искаше да стигне до председателя, първо трябваше да мине край нея. Лицето й беше овално, а безупречните й зъби — ослепителнобели. Зъболекарят на Симон Карстеърс бе един от най-скъпите в Атланта, въпреки че нито в зъбите, нито в налетите й гърди, факт, който не беше убягнал на Ричард Халиуел, нямаше нищо изкуствено. Облечена в свободна блуза, тя се наведе към писалището, за да постави пред шефа си чашка прясно сварено кафе, и остана така частица от секундата по-дълго, отколкото се налагаше.

— Добре ли спа?

— Като куче. А ти? — попита той многозначително.

Въпреки че доста добре познаваше живота й, Халиуел често се чудеше с какво се занимава Симон, докато не е на работа или на някоя от многобройните си почивки на Карибите. Засега частният детектив не бе открил никакви други предпочитания. Когато ставаше дума за собственост, Ричард Халиуел не биваше да бъде мамен.

— Щях да спя по-добре, ако ти беше наоколо — отговори Симон не много деликатно. За нея нежеланието на Ричард да напусне Констанс, потискащо досадната си и силно религиозна съпруга, беше непрекъснат източник на раздразнение, но накрая неохотно свикна да живее с това.

Чрез брака си Ричард Халиуел беше влязъл в едно от семействата с най-големи връзки в американската политика, но ако някога си беше мислил, че ще има полза от него, вече горчиво се бе разочаровал. Констанс Халиуел беше дъщеря на конгресмена Дейвис Бъртън. Конгресменът се беше провалил и в двата си опита да спечели номинацията на Републиканската партия за Белия дом, но като един от най-уважаваните и ерудирани конгресмени на Капитолийския хълм бе издигнат за водач на републиканците в Камарата на представителите. Сега особено проницателният в преценките си за хората спикер на Камарата бе следващият след вицепрезидента, който би могъл да поеме президентството. След дългите години опит, натрупан в справяне с различни лобисти и други типове със съмнителен произход, които се носеха по мрачните води на политиката, Дейвис Бъртън веднага, още при запознанството им, изпита неприязън към младия Халиуел. От самото начало беше против този брак, а с времето непоносимостта му се бе засилила толкова, че не можеше да го търпи в дома си, но Ричард Халиуел продължаваше да се надява, че би могъл да спечели опърничавия си тъст. В началото на техния брак, когато Халиуел откри, че жена му е пълна загуба на време в спалнята, той все пак реши, че си заслужава да я запази. Трудностите му с баща й не бяха известни в публичното пространство, а да си съпруг на жена, с която средният американец би могъл да се почувства свързан, си имаше и предимства. За избирателите Халиуел беше успялото «американско момче» със силни връзки на Капитолийския хълм и в Белия дом. Ричард Халиуел не се съмняваше, че когато му дойде времето, членството му във все по-политизираната Южна баптистка църква, което започна често-често да се набива на очи, също ще изиграе важна роля. Дан Еспозито не беше единственият, който бе забелязал, че новата християнска десница в Америка се превръща в мощна политическа сила.

— Жена ти звънна преди няколко минути. Помоли да ти кажа, че на Ранди Бейкър са предложили място на паж в конгреса. Ще работи при нейния баща.

Халиуел кимна доволно. Ранди Бейкър беше младият член на центъра на Бъфет, който наскоро беше споменал пред Халиуел, че се интересува от политика. Ричард веднага помоли Констанс да се застъпи за него пред баща си. Нямаше съмнение, че на цената на един мобилен телефон и няколко банкноти можеше да накара впечатлителния млад Ранди Бейкър да докладва кой влиза и излиза от кабинета на спикера на Камарата на представителите. Информацията беше сила. Халиуел си отбеляза да звънне на младежа и да го поздрави.

— Също така ме помоли да ти напомня, че ще обядвате с Джери Бъфет след черква другата неделя. Той е докарал някакъв полковник от морската пехота от Мериленд, за да прочете молитвата като част от програмата «Събуди се, Америка». — Симон вдигна вежди съвсем леко с изражение, което трябваше да значи «колко смешно». — Звъняха и от Белия дом. Интересуваха се дали си свободен този четвъртък за една игра на голф с президента в кънтри клуба «Винярд» в Калифорния. Ще участва и Дан Еспозито.

Ричард Халиуел кимна да потвърди и на лицето му се изписа задоволство. Сгушеният под стари крайбрежни орехи и издигащи се високо секвои «Винярд», недалеч от Напа Вали на север от Сан Франциско, бе един от най-скъпите голф клубове в Съединените щати, в който членуваха по-малко от четиристотин души. За това членство Ричард Халиуел отдавна бленуваше. Клубът беше само за мъже, водеше началото си от 30-те години и бе домакин на един от най-големите турнири по голф в света. Средната възраст на неговите членове беше 76 години, повечето бяха милиардери и макар Ричард Халиуел да се класираше по последния признак, имаше един проблем. Човек не можеше да кандидатства за член на «Винярд», трябваше да бъде поканен, но въпреки доста оживеното лобиране тази покана продължаваше да му се изплъзва. Може би това щеше да се окаже подходяща възможност да завърже полезни връзки, помисли си той.

— Звучи интересно. Кажи на пилота да бъде на разположение.

— Вече е направено. — Симон Карстеърс нямаше само хубаво личице. Беше и безскрупулно ефикасна.

— Казаха ли кой друг ще играе?

— Попитах. Ще бъдете само тримата.

— Интересно — замисли се Ричард. — Много интересно. — Спокойна игра на голф с президента и с най-доверения му политически съветник беше нещо повече от интригуващо.

— Извиниха се, че президентът няма да може да остане за вечеря, тъй като трябва да държи реч пред Американския политически институт, основан на вярата.

Подобно на обръщението на вицепрезидента Болтън към Националната оръжейна асоциация, речта на президента пред десния мозъчен тръст беше проповед пред вече покръстените, но институтът бе в един от най-важните избирателни райони, а на публиката винаги можеше да се разчита да ръкопляска на правилните места.

— Добре, тогава ще трябва да вечерям сам — отговори Халиуел и се усмихна кратко, но съвсем машинално.

— Резервирах съседни апартаменти в хотел «Винярд Ризорт» — докладва Симон.

Ричард Халиуел наблюдаваше как личната му помощничка излиза от кабинета. Нямаше никакво съмнение, Симон Карстеърс имаше чудесни крака и великолепен задник.

29.

Калифорния

Президентът на Съединените щати беше единственият световен лидер, който използваше боинг 747 за да отиде на мач по голф, и приготовленията за полета не бяха убягнали от вниманието на Халид Кадир и Ал Фалид. «Ал Кайда» бе прекарала много време в търсене на слаби места.

По отношение на безопасността пристигането и заминаването на «Еър Форс 1» бяха истински кошмар. Президентският самолет винаги изискваше напълно затворено въздушно пространство и освобождаване на писти, което водеше до хаос в разписанията на вътрешните и външните полети. Ако имаше възможност, летищните власти винаги предпочитаха да се използва военно летище. След 11 септември защитният щит около «Еър Форс 1» бе подсилен допълнително и за пръв път в историята на Съединените щати военновъздушните сили провеждаха редовни патрулни полети с оръжия над големите американски градове. Макар това да не беше практика преди, ако равнището на заплаха се повишеше дори малко, «Еър Форс 1» щеше да получи ескорт от изтребители. От военновъздушните сили бяха съвсем сигурни, че поредицата защитни щитове около президентския самолет щяха да бъдат много трудни за пробиване от страна на терористите. Най-опасното време беше при кацане и излитане, когато самолетът бе уязвим за нападение с ракета, но допълнителното разполагане на тежковъоръжени агенти от тайните служби около летищата осигуряваше достатъчно защита. По-рано през деня 89-а транспортна ескадрила във военновъздушната база «Андрюс» бе получила анонимна заплаха за свалянето на «Еър Форс 1». Някога тя щеше да бъде отхвърлена като една от многото лъжливи, но обадилият се тази сутрин беше използвал секретната кодова дума за президентския самолет — «Ейнджъл», и военновъздушните сили приготвиха два изтребителя просто за всеки случай.

Беше прекрасен, ясен есенен ден. В пилотската кабина на «Еър Форс 1» главният пилот на президента, полковник от военновъздушните сили Майк Мънро, и неговият екипаж провеждаха рутинния брифинг за кацането във военновъздушната база «Травис» в Калифорния, а над тях се разсейваха следите от пара зад двата F-16, които бдително патрулираха високо над боинга. Двамата млади пилоти от военновъздушните сили бяха бдителни и готови в миг да изведат от района или да свалят всеки нарушител, ако се окажеше необходимо. В новия свят на смелите след 11 септември правилата за водене на бой бяха жестоки. Тази сутрин само един цивилен самолет имаше разрешение за влизане в района на «Травис» и то беше дадено от Белия дом. Един черен «Лиърджет 60» с емблемата на фармацевтичната компания «Халиуел» на опашката трябваше да кацне по разписание половин час преди президента.

Личният стюард на Ричард Халиуел прибра съдовете от лекия обяд със салата от раци и носът на лиърджета се наклони, когато пилотът намали тягата. Симон Карстеърс се облегна назад в червеното си кожено кресло и вдигна чашата си с шампанско. Под тъмносинята си рокля с презрамки носеше бяла блуза с дълбоко деколте, което разкриваше горната част на загорелите й гърди. Очите на Ричард бяха впити в разделителната линия между тях. Под финия лен можеше да различи неясните очертания на зърната й.

— За довечера — тихичко каза тя, прокарвайки съблазнително език по горната си устна.

— Ще ти го припомня — усмихна се Ричард Халиуел и вдигна чаша в отговор. — Какво ще правиш следобеда? — попита той, любопитен да знае всяка нейна стъпка.

Симон се усмихна.

— Ами след като «Винярд», изглежда, не си пада много по жените — отговори тя язвително, — докато ти удряш малки бели топчици с президента на тази страна, сигурна съм, че ще мога да използвам черната ти кредитна карта от «Американ Експрес» с голям успех тук, в Сан Франциско — отговори тя уклончиво.

Някой ден ще успея да го накарам да зареже тази негова досадна малка женичка, помисли си тя, сещайки се, че ако Констанс Халиуел не е в черквата да пее химни, тя прекарва времето си във възхвали на онзи още по-досаден, измъчващ Библията проповедник Джери Бъфет. Симон изпи последните капки от отлежалото шампанско «Круг» и отново облиза устни. Знаеше, че Ричард Халиуел е пресметлив и могъщ, а точно това я привличаше в мъжете. Беше сигурна, че някой ден той щеше да се вози на президентския самолет зад тях, и имаше намерение да бъде там с него.

Халиуел се зае отново да чете един от докладите за Китай, анализ на мерките за сигурност на пекинската олимпиада. Симон го наблюдаваше, а мислите й отново се върнаха към неговия брак. Дори животът й да зависеше от това, не можеше да проумее какво намира Ричард в жена си. Веднъж й бе доверил, че се отдръпнала ужасено през брачната им нощ, когато той се опитал да й направи орален секс. Констанс отказала всичко друго, освен мисионерската поза. Симон потисна усмивката си. Никога не бе успяла да си представи Констанс отгоре, да не говорим за орален секс, а сдържаността й в спалнята беше нещо, което Симон знаеше как да обърне в своя полза. Щеше да се погрижи Ричард Халиуел да продължи да получава онова, което съпругата му никога не можеше да му осигури, макар в това да се съдържаше и една изключителна ирония. Ричард Халиуел вероятно беше най-егоистичният и лош любовник, когото някога бе срещала. Дори с неохота трябваше да се съгласи, че размерът има значение. Ала за Симон Карстеърс властта бе много по-важна. Когато той се осъзнаеше, двамата с президента Ричард Халиуел щяха да образуват един много силен отбор. Някога Джей Еф Кей и Жаклин шеметно бяха превзели света, който скоро щеше да се превърне в един нов Камелот.

Облачета светлосин дим се вдигнаха от гумите на лиърджета, когато главният пилот на Халиуел го приземи и насочи към 21-ва стоянка вляво по двете дълги успоредни писти на военновъздушната база «Травис» във Феърфилд, точно пред залива на Сан Франциско. Оживената база с площ пет хиляди акра беше дом на 60-а транспортна ескадрила и могъщите транспортни самолети «С-5 Галакси» и «С-17 Глобмастър» и днес, както всеки друг ден, беше много заета. Докато агентите от тайните служби оглеждаха периметъра, подготвяйки се за пристигането на президентския самолет, три огромни самолета цистерни «КС-10 Икстендър» се подредиха един зад друг в очакване да кацнат.