Конспирация Пекин

— Има няколко проблема. По някаква причина вицепрезидентът е обсебен от Китай и сигурността на олимпийските игри. Обясних на директора, че вече сме създали специализиран разузнавателен отряд, който ще работи в тясно сътрудничество с Олимпийския комитет на Съединените щати, за да защити нашите атлети и официалните лица, но ми се ще, когато имаш възможност, да участваш в техните срещи просто за да държим нещата под око.

Къртис се ухили. Като се имаше предвид сегашната му натовареност и при условие че те се срещаха между полунощ и съмване, това нямаше да бъде трудно, но не каза нищо, защото Макнамара продължи.

— Нещо по-важно, мозъчният тръст на Пенсилвания авеню е замислил блестяща нова схема за проучвания на биологични оръжия и ще я натресат на нас двамата.

— Това ми звучи като груб фал — отбеляза Къртис и веднага стана сериозен.

— Прав си. Програмата е незаконна, затова ще бъде ръководена от твоята служба. Ако нещата се оплескат, аз и ти ще го отнесем. Цялата работа носи почерка на оня слузест дебелак Еспозито.

— ИИЗБА на САЩ или ЦКЗ?

— Нито първият, нито вторият. Откакто онази паметна бележка за подслушването на обикновени граждани стигна до медиите, вече са параноични за изтичане на информация. Изследванията ще се провеждат в онази нова лаборатория, която построихме за приятелчето на вицепрезидента в Атланта на територията на фармацевтичната компания «Халиуел». Какво знаем за тоя тип?

— Един от старите ми приятели, Роб Бауър от ФБР в Атланта, има много интересна папка за Халиуел — отговори Къртис.

Въпреки силното публично съперничество между ФБР и ЦРУ истинските професионалисти като заместник-директора Макнамара и агент О'Конър имаха контакти, които се промъкваха под радарите на бушуващата по върховете ревност. Подобни връзки минаваха през бюрократичните процедури като нож през масло и бяха безценни и за двете страни.

— Външно Халиуел е стълб на Южната баптистка църква, олицетворение на американското момче, забогатяло, като превърнало някаква скапана биотехнологична лаборатория в международна компания. Той е любимец на Уолстрийт, а брокерите обожават земята, по която стъпва.

— И? — попита Том Макнамара с усмивка.

— Би убил и баба си, ако сметне, че от това може да изкара някоя пара. В момента продължава делото в Африка, за да забрани разпространението на евтини генерични лекарства²³ срещу СПИН, въпреки че останалите големи фармацевтични компании са съгласни. Опитва се да установи господство на пазара с лекарства срещу СПИН и в Китай.

— Жена и деца?

— Децата са много умни, махнали са се от къщи при първата удобна възможност — цинично отговори Къртис. — Жена му Констанс е досадна като гуано от прилепи и е стълб на онази църква, дето я ръководи онзи, как се казваше, шантавият проповедник, приятел на президента.

— Бъфет?

— Точно той. За десет хиляди долара ще се помоли за теб и ще закачи плочка колкото пощенска марка с името ти на покритата веранда с размерите на цял шибан стадион за футбол. Халиуел се появява там всяка неделя с жена си, а през останалите дни от седмицата скъсва задника на секретарката си от чукане. Пази` се — добави той с усмивка, — видях снимката й. Има много хубав задник и не бих искал да пълзя пред нея, за да стигна до теб.

— О'Конър, радвам се да чуя това — каза Макнамара с кисела усмивка. — Има ли нещо друго, освен че много си падаш по Халиуел?

— Той е капут и е много по-опасен от пълна с гърмящи змии торба, оставена на слънце — поясни Къртис. — Сигурно някой ден ще се окаже добър политик, макар че няма да получи никаква помощ от тъст си.

— Който е? — Том вдигна вежди.

— Спикерът на Камарата на представителите, Дейвис Бъртън.

— Халиуел се е оженил за дъщерята на спикера?

Къртис кимна.

— Бъртън не може да го понася, макар че с това не е в крачка с колегите си. Халиуел дава едни от най-големите приеми във Вашингтон и се радва на доста солидна подкрепа в Републиканската партия.

— Няма да е за пръв път Дейвис Бъртън да не е в крак с другите — отбеляза Том с тон, от който пролича възхищението му към ветерана политик. — Много пъти съм му провеждал брифинги. Истински джентълмен, много умен, и май е единственият, който разбира какво става в Ирак — добави той.

— Нито ФБР, нито данъчните са убедени, че Халиуел действа в рамките на закона — заключи Къртис, — и го наблюдават внимателно, но предвид връзките му са много предпазливи. Той и вицепрезидентът са толкова гъсти, че чак е подозрително.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че Халиуел крие много повече, отколкото подсказва сегашната разузнавателна информация. Моят инстинкт ми говори, че трябва да бъде наблюдаван.

31.

Голф клуб «Винярд»,

Калифорния

Хеликоптерът на Ричард Халиуел изпревари този на президента на хеликоптерната площадка на голф клуба «Винярд» в Напа Вали. Никой във внушителната клубна сграда не му обърна ни най-малко внимание. Кацането на хеликоптери там беше толкова обичайно, колкото големите черни лимузини на паркинга.

Голф клубът «Винярд» се гордееше с три шампионски игрища с по осемнадесет дупки, разположени сред гората и лозята върху четиридесет хектара от най-скъпата земя в окръг Напа. Посещението на президента се пазеше в тайна, а тайните служби нарочно бяха избрали третото от трите игрища, затворено през последните два дни «заради гостуването на важна личност». Въпреки че бе заобиколено от високи секвои и крайбрежни дъбове, новото игрище с осемнадесет дупки беше по-лесно за охраняване, защото местността около него бе по-открита. Нищо не беше оставено на случайността. Екипи с кучета претърсиха неравните части на терена и шубраците още предния ден. Не намериха нищо по-страшно от четиридесет нови топки за голф, чиито собственици са били прекалено мързеливи, за да ги потърсят. В далечината патрулираше военен хеликоптер, на борда на който бяха заели позиции снайперисти с далекобойни пушки и стабилизирани оптически мерници. За онези, които осигуряваха безопасността на президента, дори една игра на голф представляваше логистичен кошмар, тъй като посещението на държавния глава на САЩ не можеше дълго да бъде запазено в тайна.

Един от осемдесетгодишните членове на милиардерския клуб, Отис Дж. Линбърг Втори, бе написал официално оплакване до председателя Палмър Уайнбъргър. Гостуващите важни лица да бъдат канени да играят другаде, беше изръмжал той. По-късно, щом зърна слизащия от «Марийн 1» президент, Отис веднага потърси отново Палмър, за да изкаже сърдечната си подкрепа за посещението на президента, но и за да изрази недоволството си, че не е бил предупреден предварително. Той се разлюти още повече, когато разбра, че членовете на клуба няма да бъдат представени на президента. Точно това беше развитието, което Дан Еспозито искаше да избегне.

— Колко жалко, че камерите ги няма точно когато ги искаш! — възкликна президентът с приповдигнат тон, докато наблюдаваше резултата от първия си удар надолу по средата на дългата част на феъруея²⁴ към дупката.

— Добър удар, господин президент — с нежелание призна Ричард Халиуел, докато се подготвяше да нанесе своя първи удар.

Тият беше почти с размерите на игрище за боулинг на открито, а безупречно поддържаната трева зеленееше на върха на издигнатото насипче, защитено от три страни с наклонени плочи от пясъчник. Ричард Халиуел направи крачка назад от топката си и прецени своя удар. През първите двеста метра теренът се спускаше към една голяма опасност: дълбок поток, който можеше да бъде прекосен само по старомоден малък мост с каменна арка. Оттам окосената част се изкачваше нагоре по леко вълнист склон до голяма зелена поляна, сгушена под величествени секвои и борове на повече от сто години.

Ричард Халиуел нагласи стика си и оправи стойката. Втренчи се в бялата топка и си представи, че това е «Смит Глаксо Клайн». Хладният въздух и тишината на първия тий бяха нарушени от остро изсвирване точно когато Халиуел се опита да прокара топката си покрай тази на президента.

— Хал, големи трудности те чакат! — провикна се президентът Харисън с въодушевлението на малко момче, което си играе на топчета.

Устните на Халиуел се свиха в корава тънка черта, докато гледаше как топката му прави погрешна извивка и изчезва в гъстите храсталаци под едно дърво съвсем близо до потока.

— Нищо не е свършило, докато дебелата лейди не пропее, господин президент — отговори Халиуел, полагайки усилия да запази шеговит тон.

За голяма забава на президента Дан Еспозито едва не вкара топката в потока, но тя в последния момент отскочи към дърветата от другата страна на окосената част, срещуположно на топката на Халиуел.

Халиуел започна да рови из гъстите шубраци, опитвайки се да сдържи раздразнението си. За да намери топката си тук, трябваше да се случи чудо, а Ричард Халиуел не вярваше в чудеса. Той хвърли бърз поглед назад към окосената част. Дан Еспозито беше в шубраците от другата страна, а президентът му подаваше стик от количката на около двадесет метра оттук. Агентите от тайните служби оглеждаха околността и окосения терен пред тях. След като избра малко свободно пространство, Халиуел бръкна в джоба на панталоните си за голф, отвори ципа, който беше накарал шивача да зашие в джоба, и пусна чисто нова топка през крачола си на земята. Той винаги играеше с топка номер 1, на която беше щамповано златното Х на «Халиуел», и когато топката се търкулна в една вдлъбнатина, той лекичко я подбутна с крак към по-добро място.

— Хал, трябва ли ти помощ? — провикна се президентът.

— Слава на Бога, господин президент. — Ричард Халиуел се върна при количката, която ползваха съвместно с президента, и си избра стик номер пет. Миг по-късно гледаше със задоволство как ударената топка прелетя над потока и пое нагоре по склона, след което спря близо до дупката, готова за удар.

— Добре се справи, Хал — поздрави го президентът.

Ричард Халиуел помаха със стика си в знак на благодарност.

— Номер три, господин Еспозито? — попита агентът на тайните служби, докато гледаше полузаровената топка. Агентите, на които бе възложено да охраняват президента, ненавиждаха малкия арогантен съветник.

Еспозито се заклатушка натам и изръмжа:

— Тъпа, скапана игра.

«Каквото и да е нужно» беше неговото мото в политиката и живота и ако днес това беше голфът, така да бъде.

Докато президентът и Ричард Халиуел играеха голф и все още не бяха започнали да обсъждат плановете си да променят хода на историята, сателитни снимки от свръхсекретната Национална разузнавателна служба в Шантили, Вирджиния, пътуваха за Пакистан, където предстоеше да бъде написана една по-агресивна и застрашителна история.

32.

Националната разузнавателна служба,

Шантили, Вирджиния

Свръхсекретната наземна станция на Националната разузнавателна служба, или НРС, е свързана с НОРАД, Командването за аерокосмическа отбрана на САЩ, вкопано в планината Шайен, и с още много подобни станции.

На стената на командния й център има голям плакет. По ръба му е изписано «Национална разузнавателна служба: ние притежаваме нощта». Емблемата изглежда като научнофантастично изображение, но след 11 септември голяма част от научната фантастика и действителността станаха неразличими. Вътрешната част на емблемата е черна, от нея иззад сребриста мрежа, която наподобява мрежестите антени на серията сателити «Лакрос», заплашително гледат чифт бухалски очи. Емблемата напомняше на операторите, приведени над своите екрани с висока резолюция, че десетки сложни американски сателити обикалят на двеста и осемдесет и четиридесет хиляди километра над земята, а камерите им превръщат нощта в ден. Някои, като сателитите от Помощната отбранителна програма, контролирани от военновъздушните сили на Съединените щати, работеха в инфрачервения спектър, за да откриват установки за изстрелване на ракети. Други бяха способни да разчетат номера на пощенска кутия. Ирак все още бе приоритет при събирането на информация в командния център на НРС и сателитите «Кийхол» и «Лакрос» изпращаха информация на всеки час в реално време, докато преминаваха над Багдад, Фалуджа, Мосул, Тикрит и други иракски градове.

Сателитите «Лакрос» с кодови имена «Оникс», «Вега» и «Индиго», тежащи цели петнадесет тона, се движеха на сравнително ниска орбита на шестстотин четиридесет и четири километра от земята. Скоростта им беше над четири километра в секунда. Те притежаваха огромни соларни панели с размерите на крилете на боинг 747, а синтетичните апертурни²⁵ радари надничаха при всякакво, дори и в лошо време, което не можеше да попречи за откриването на целите. В момента един от сателитите от дъщерната програма, строго засекретената модернизирана серия «Кийхол», КХ-11, се намираше точно над Багдад при обедното си преминаване над града. Изстрелян с помощта на огромната, но заменима ракета «Титан V», той струваше милиард и половина долара. КХ-11 беше голям колкото училищен автобус, а камерите му работеха в полуинфрачервения спектър²⁶ и в термичния инфрачервен спектър, което му позволяваше да вижда през нощта, а също и във видимия спектър²⁷ за наблюдение през деня. Фотопотокът можеше да открие човек, който носи пистолет, но въпреки че сателитните камери успяваха да проникват през облаци и лошо време, все още не можеха да определят кои превозни средства съдържат експлозиви.

Ирак не беше единственото място в света, което се проучваше до най-малки подробности. Друга група компютри бяха свързани със серията «Кийхол» и следяха границата между Пакистан и Афганистан. Преди няколко часа огромният сателит беше минал над Пешавар и близкото до града подножие на Хиндукуш. Снимките в реално време на бяла камионетка с надпис на вратите «Хайдерабадска пералня», приближаваща нещо, което приличаше на мръсно бедно село, не говореха нищо на оператора, но подобно на хиляди други, които биха могли да имат връзка с новата война срещу тероризма, файлът бе маркиран за препращане в Ленгли.

Къртис О'Конър прегледа последните снимки от Националната разузнавателна служба без въодушевление и пренасочи доклада към Боб Ригън в Исламабад. Камионетката на пералнята в подножието на Хиндукуш изглеждаше малко странно и може би означаваше нещо, помисли си той. От друга страна, подобно на останалите 99,9 от суровите данни, които се изливаха в Ленгли от стотици други постове по света, снимките вероятно нямаха никакво значение.

Боб Ригън прекара пръсти през косата си и се вторачи в сателитните снимки на екрана пред него. Те бяха зърнести, но той можеше с лекота да разчете надписа «Хайдерабадска пералня» на вратите на камионетката с двойно предаване.

— Какво смяташ, че прави шибаната камионетка на някаква пералня в Дара Адам Хел, и защо сега е поела към Пешавар? — запита се той гласно.

— Не и за да събира мръсни чаршафи, това би било първото ми предположение — включи се върлинестият му заместник Тони Кармело, докато се надигаше от писалището си, за да отиде при своя началник.

— Точно така. Войната срещу тероризма щеше да е много по-лека, ако пакистанците си вдигнат черните задници и прочистят тази клоака на границата — измърмори Ригън.

— Никакъв шанс — отговори заместникът му.

И двамата знаеха, че пакистанското правителство не бе склонно да упражнява сериозен контрол над границата с Афганистан. Въпреки значителния натиск от страна на Съединените щати и ООН Пакистан отказа да сложи ред в медресетата, ислямските училища, които уахабитите от Саудитска Арабия и други също толкова фанатични ислямисти поддържаха финансово. В северозападната провинция процъфтяваха стотици талибански училища. Нападките от яростни и често неграмотни имами пълнеха впечатлителните млади умове с пламтяща омраза срещу Запада. Светът се заливаше от сякаш несекващ поток атентатори самоубийци, но всеки пакистански водач, който се опитваше да сложи ред в тези медресета и да ограничи преподаването там до действителното послание на Корана, рискуваше да изгуби поста от ръцете на пакистанските ислямски хардлайнери и пакистанската Междуведомствена разузнавателна служба (МРС), която беше голям поддръжник на талибаните. В относително кратката история на страната превратът винаги е бил постоянна вероятност.

— Имаме ли вести от Крофърд? — попита Риган.

— От вчера не се е обаждал. Ще проверя какво става.

Минута по-късно Тони Кармело подаде на своя началник слушалка, работеща чрез шифровъчна система, в която никой терорист не би могъл да проникне.

— Крофърд. Твърди, че обектът му не е излизал от хотела.

— Заден вход? — попита направо началникът на поста своя новобранец.

— Има товарна рампа, но виждам и нея — уверено отговори младият агент на ЦРУ. — Единственото движение там беше, когато камионетката на една пералня замина рано сутринта.

— Да не би случайно да беше на «Хайдерабадска пералня»? — попита Ригън по-скоро по интуиция, отколкото като плод на размисъл.

— Мисля, че май така пишеше — отговори Крофърд, но вече не звучеше толкова уверено.

— Крофърд, ако искаш да имаш успех в тази игра, не само трябва да мислиш, но и да знаеш — излая Ригън в телефона. Дългите работни часове си казваха думата. — Колко голяма беше камионетката? Какъв цвят?

— Бяла тойота с двойно предаване — нервно отговори младият агент.

— Отивай в Пешавар да я откриеш, защото точно в момента получих сателитни снимки, от които се вижда, че бяла тойота, собственост на някаква хайдерабадска пералня, е поела натам, и нещо ми подсказва, че вероятно е същата, която си видял тази сутрин да заминава. Когато я намериш, не искам да се правиш на някакъв шибан герой. Просто я наблюдавай и виж дали можеш да разбереш какво са замислили. И бъди внимателен. Пешавар не е курорт.

— Каквото и да правят, според мен си напълно прав, че то няма нищо общо с доставката на чисто спално бельо — отбеляза Ригън, когато затвори телефона. На всеки агент на ЦРУ му се налагаше да се осланя на предчувствието си, но предчувствията в съчетание с натрупания през годините опит се отплащаха.

33.

Главната квартира на ЦРУ,

Ленгли, Вирджиния

— Разполагаме ли с планове в случай на терористично нападение срещу пекинската олимпиада? — попита Том Макнамара О'Конър, отмествайки фокуса от вероятните намерения на Ричард Халиуел.

— Все още разработваме различните сценарии и съответната ни реакция, но ръководителят на Олимпийския специален отряд ще ти представи проектоплан през следващите няколко месеца — обясни Къртис.

— Как се оформя? — попита Макнамара, който се интересуваше от мнението на О'Конър, за когото знаеше, че казва нещата направо.

— Най-голямото притеснение е възможна биологична атака. Генното инженерство на вируси е съвсем реална заплаха и може да се окажем без нужните ваксини. Въпреки че не съм видял нищо, което да потвърди подозренията ми, ако някой като Кадир успее да се докопа до биологично оръжие, а ние не вземем под внимание предупрежденията му и не започнем преговори, смятам, че ще го използва.

— На игрите?

— Олимпиадата в Пекин е особено уязвима, защото за две седмици през август над три милиона души от стотици хиляди различни места из цял свят ще бъдат съсредоточени на едно място. Щом си заминат, ако носят смъртоносен вирус, ще разнесат по целия свят нещо много по-убийствено от птичия грип. Но нещата не са толкова прости, колкото ги представят медиите, Том. Ти и аз знаем, че през 80-те години «Аум Шинрикьо» постигнаха успех, когато поставиха в токийското метро найлонови пликове, пълни със зарин, и ги пробиха с чадъри, но вероятно си спомняш, че те бяха провели поне още девет нападения и единственото успешно от тях беше отново със зарин. Нападенията с антракс и ботулин се провалиха.

Том Макнамара кимна мрачно.

— Шоко Асахара. Още един шибан откачалник, обсебен от свършека на света. Той и бълнуващият луд Бъфет биха били добра двойка — изръмжа той. — Онова, което ме побърква, е, че инак нормални и умни хора вярват във всичките тия глупости. Ако японската полиция не беше пипнала тия гадове, те вероятно щяха да убият много повече от деветнадесет души… и колко бяха, хиляда ранени?

— Плюс около четири хиляди силно разтревожени. Не можем да ги виним за това. Когато видиш стотици хора, налягали по земята, а от носовете и устите им тече кръв, няма как да не се уплашиш. Ти си прав, ако имаха повече време и ако техните университетски генийчета бяха изолирали по-заразната разновидност на антракса, а не тази от ваксината, историята щеше да бъде твърде различна.

— Дааа — изсумтя заместник-директорът, — а ти видя ли окончателния доклад за антракса, използван срещу Дешъл?

Къртис кимна.

— Имам си собствена теория. Историята беше съвсем различна. Веществото беше годно за оръжие.

Къртис О'Конър и Том Макнамара бяха удивени, когато само шест дни след 11 септември някой изпрати антракс по пощата от Ню Джърси до «Ню Йорк Поуст», Си Би Си, Ей Би Си, Ен Би Си и до кабинета на водача на малцинствата в сената Том Дешъл. Двама пощенски служители от службата за сортиране на писма в Брентуд починаха. Епидемиолозите от ЦКЗ трескаво изследваха над пет хиляди служители на Капитолия за зараза със смъртоносните спори.

— Том, който и да е изпратил веществото, не само има големи професионални умения, но и достъп до някои доста важни лаборатории. — Извършителите бяха успели да постигнат онова, което не се удаде на «Аум Шинрикьо» и други терористични организации. Бяха съумели да пречистят антракса до степен, когато той става по-лек от въздуха, така че да се носи като аерозолна мъгла. — Този антракс беше не само много чист и концентриран, но и човекът, който го е направил, е съумял да изнамери начин да облече спорите.

— Това трудно ли е? — попита заместник-директорът, тъй като знаеше, че О'Конър е работил преди като биохимик.

— Много. Антраксът за Дешъл трябва да е дошъл от държавна институция. Като изключим нашите и на някои наши съюзници, няма много лаборатории с подобни възможности — добави многозначително Къртис, подозирайки, че нападението е дошло някъде от вътрешността на Съединените щати. — Спорите на антракса са яйцевидни, приличат на капсули с лекарство срещу главоболие, само че се измерват в микрони, което ще рече една милионна част от метъра — обясни Къртис. — Не можеш да ги видиш с просто око, но някой беше успял да ги облече с дори още по-миниатюрни частици силициев диоксид.

Смразяващото откритие на специалистите от ИИЗБА на САЩ, което запазиха в тайна, беше, че използваните в атаката срещу Дешъл микроскопични спори на антракса бяха облечени с филм от микроскопични частици стъкло, хиляди пъти по-малки от самите спори. Постижението бе равносилно на това да поставиш зрънце пясък върху ябълка, но в измерения, които не биха могли да бъдат видени с обикновен микроскоп. За това щеше да е нужна изключителната разделителна способност на електронния микроскоп.

— Силициевият диоксид беше причината спорите да се трошат и ронят. Ако успееш да направиш това, антраксът става не само по-лек от въздуха, а може да мине през порите в хартиения плик.

Том Макнамара подсвирна. И двамата знаеха, че Bacillus anthracis съществува естествено в добитъка и може да лежи «заспал» в земята с години, обаче щом бъде вдишан от човек, спорите се разтварят, развиват се в активни бацили, клетки с формата на пръчка, които се умножават с учудваща бързина и мигрират към лимфните възли в гърдите. Първите симптоми са измамно подобни на тези при грипа: главоболие, температура, кашлица, студени тръпки, понякога и повръщане. Така смъртоносното нападение лесно можеше да остане незабелязано. Ако бъде лекуван от грип, пациентът започва да се чувства по-добре, но това се случва и когато не го лекуват. Антраксът има характерна ремисия — смъртоносните му бактерии отстъпват за малко, за да се прегрупират. Когато се завърнат, в мозъка започват да се пукат кръвоносни съдове, кожата на болните започва да почернява, а гръдната кухина се изпълва с течност. Известни са случаи, когато жертвите умират насред изречение.

— Ще прочета с интерес доклада за безопасността на игрите — каза Том, протягайки се назад за друга тъмночервена папка. — Междувременно, спомняш ли си доклада за Едуард Долински, който получихме само от един източник? Белият дом го иска в нашия отбор.

— Том, ти се бъзикаш! — Къртис О'Конър поклати невярващо глава, а изражението му бе сходно с това на Макнамара.

— Ще ми се да го правех. Подозирам, че това е друг малък бисер, пробутан от вицепрезидента. Той иска Долински в нашия екип, а не в този на руснаците или Кадир. Не смятам, че в началото президентът беше съгласен, но после много се разпали.

— Еспозито?

— Не мисля. Малкото лайно е изплашено до смърт да не изтече нещо преди следващите избори. Ирак е достатъчно гадна тема, но подобно разкритие ще бъде последната капка и демократите най-после ще получат своя триумф. Моите шпиони ми съобщиха и май са прави, че всъщност президентът е променил мнението си, след като чул словото Божие от този шантав проповедник.

— Том, не разбирам. Като изключим този грузински източник, не съм видял никаква друга разузнавателна информация, че «Ал Кайда» притежава средства да проведе биологично нападение. Така, както се държат секретарят по отбраната и неговите съюзници неоконсерватори, човек ще си помисли, че става дума за вече съществуваща опасност. Ти и аз сме наясно, че не е така.

— Зная, но президентът е убеден, че освен нарастващото икономическо влияние на Китай и пекинската олимпиада най-голямата заплаха за Съединените щати е биологична атака, и се тревожи, че ако не измъкнем Долински, Кадир и лудите му имами ще я осъществят.

— Ние?

— За да бъда по-точен, ти — ухили се Том. Колцово беше ужасно далече и двамата мъже не си правеха никакви илюзии колко опасна може да се окаже подобна мисия, но хуморът послужи за разведряване на напрежението. — Винаги си казвал, че би предпочел да се върнеш на активна служба.

— Да, но ми харесва и да живея — отговори О'Конър, докато мисълта му го връщаше към други провалени операции в предходните години. Спасяването на американските заложници в Техеран, наредено от президента Картър, беше провал и реши съдбата на неговото президентство, когато през 1980 година катастрофално загуби от Роналд Рейгън. «Сибир никога не е бил в челото на списъка с назначенията ми.»

Том Макнамара продължаваше да се усмихва.

— В момента сме в процес на договаряне закупуването на руски транспортен хеликоптер Ми-8Т с надеждата, че руснаците ще го вземат за свой, но и ние ще трябва да го разпознаваме.

Къртис направи гримаса. И преди беше летял в руски хеликоптери.

— Когато сделката приключи — продължи Том, без да му обръща внимание, — няколко пилоти от специалните ни части ще бъдат обучени да летят на него. Работи се по въпроса от Държавния департамент да се получи маршрут, който вероятно ще бъде малко труден — каза Макнамара, майсторски омаловажавайки трудностите.

Полетът щеше да включва потегляне от военновъздушната база «Манас», която Съединените щати бяха наели в Бишкек, столицата на Киргизстан. Щеше да се наложи да се предложат големи поощрения и на Казахстан, за да позволи на спасителния хеликоптер на Къртис да зареди и да лети по протежение на 500-километровата граница между Казахстан и Китай до мястото, където казахската, китайската, руската и монголската граница се събират високо в планината Алтай на юг от сибирската степ. Това беше една от най-трудните, безлюдни и опасни територии за летене в света.

— Предполагам, че първо ще искаш да влезеш и да осъществиш контакт с Долински?

— Трябва да помисля по въпроса — отговори Къртис, докато в главата му започна да се оформя неясен план, покрит почти изцяло с примигващи червени светлини, — защото още не съм убеден, че иска да дезертира. Измъкването му от Колцово няма да е детска игра и щях да се чувствам много по-спокоен, ако знаехме дали на тази информация може да се вярва.

Заместник-директорът можа само да кимне в съгласие. И двамата имаха дългогодишен опит и добра подготовка, за да се справят и с най-опасната мисия, но нещо в дезертьорството на Долински караше и двамата да бъдат много предпазливи.

— И само за да те зарадвам — каза Том, протягайки се за още една тъмночервена папка, — директорът ми съобщи, че Халиуел иска двама учени, които да помагат на Долински, когато го измъкнеш от Колцово.

Този път папката беше маркирана «Строго секретно — Никакви чужденци — Ограничено разпространение». Етикетът с «Никакви чужденци — Ограничено разпространение» не беше изненадващ. Администрацията се готвеше да пренебрегне един от най-важните международни договори, които Съединените щати някога бяха подписвали — Договора за биологичните оръжия и токсините. Последствията от биологична атака се смятаха за толкова унищожителни в световен мащаб, че Договорът за биологичните оръжия и токсините бе подписан и ратифициран от почти сто и петдесет страни. Във войната срещу тероризма и този договор, подобно на Женевската конвенция за отношението към военнопленниците и на Обединените нации срещу мъченията, щеше да бъде пренебрегнат.

— Лабораторията на «Халиуел» е много изолирана — продължи Макнамара, — но въпреки това искат учените, които работят по генетичните промени на вирусите, да бъдат колкото е възможно по-малко.

— Учените избрани ли са?

— Полковникът, който сега командва ИИЗБА на САЩ, някакъв тип на име Васенбърг Трети, бе помолен да предостави двама от своите най-добри хора, въпреки че не му беше обяснена истинската причина. Всъщност му поискаха да предложи квалифицирани за работа в лаборатории с четвърта степен на сигурност за изработване на ваксини за обществото срещу едра шарка. Трябва да провериш предложенията му. На хартия изглеждат наред, но аз помня Васенбърг още като лейтенант. Абсолютен идиот и фанатичен проповедник до мозъка на костите.

— Не смятах, че пускат идиоти в морската пехота — подхвърли Къртис. Когато ставаше дума за корпуса, О'Конър никога не пропускаше да закачи шефа си за неговия яростен патриотизъм.

— Не го правим! — За миг Том се навъси, после се ухили, осъзнавайки, че Къртис се бъзика с него. — Дядото на Васенбърг е бил адмирал, а баща му четиризвезден генерал, което вероятно обяснява как е попаднал в морската пехота, макар да не зная откъде се е взел този трети Васенбърг. Вероятно майка му се е изчукала с момчето, което е чистило басейните. Свалихме го с подводница на брега за тайно проникване само за да се окаже, че там го чакат куп телевизионни камери със запалени прожектори. Вината не беше негова, но той взе, че се обърна и даде пресконференция. Тъпанар! — Том Макнамара поклати глава при спомена. — Аз бях в оперативната зала на «Ейбрахам Линкълн» и наблюдавах случващото се. Половината му взвод беше избит след това, той получи рана, така че го пратихме в лечебницата.

— Как е стигнал до ръководството на ИИЗБА на САЩ?

— Предполагам, че секретарят по отбраната го смята за умник. А има и връзки — обясни Том. — Чувал ли си за професор Имран Сайед?

— Ако е същият, за когото смятам, че става дума, тогава поне това предложение го бива. Срещнах го преди няколко години. Сайед е един от най-добрите вирусолози в света, макар че е малко странно Васенбърг да се откаже от учен от такъв ранг, независимо колко е деликатно всъщност кой ще бъде свръзка. Още по-странно е, че професорът е приел.

— Още не е — отговори Том. — Нито другият учен. Част от работата ти ще бъде да им припомниш какъв е дългът им към тяхната родина.

— Кой е другият?

— Някоя си д-р Кейт Брейтуейт. Подробностите са тук вътре — каза Том и подаде папката на Къртис.

— Много приятна за окото — заключи Къртис с усмивка, докато гледаше снимката на Кейт на вътрешната страница.

— О'Конър, понякога си мисля, че мозъкът ти е в долната глава — възмути се Макнамара и забели очи. — Едва ли се налага да ти припомням, че системата още не е забравила лошия ти късмет с рускинята.

— Тя ми даде много полезна информация — възнегодува Къртис, но с усмивка на уста.

— Тя ти даде не само това — сопна се заместник-директорът, гледайки над очилата си. — Искам да водиш тези двамата по същия начин, както би водил двойка агенти от Москва. — О'Конър се ухили самодоволно и Том веднага съжали за това сравнение. — Мисли си за Белуджистан, където ще бъдеш изпратен, ако прецакаш работата. Щом се убедиш, че могат да се справят със задачата, а като се хвърли око на професионалните им биографии, в това не може да има съмнение, остави ги да работят и ги накарай да свършат своята половина.

— Том, финансирането е на черно — възрази О'Конър, сега вече по-сериозен. — Ако се опитам да ги водя по същия начин, както сме водили агенти в Москва, ще трябва да се срещам с тях поотделно в парка «Лафайет» и те ще луднат. Смятам, че трябва да направим нещата колкото може по-нормални. Не е тайна, че разговарям с много учени за опасността от биологичните оръжия. Нали ходя на техни конференции, за бога.

Том Макнамара изръмжа.

— Оставям подхода на теб, стига случващото се в «Халиуел» да си остане непроницаемо. Колкото до ваксините, вицепрезидентът изглежда особено загрижен нашите атлети и официалните лица в делегацията ни за Пекин да бъдат защитени, така че, без да разкриваш какво ще правим, трябва да поддържаш тясна връзка с нашия Олимпийския комитет.

— Имаме ли вече кодово име?

— Операция «Плазмид»²⁸. И тя трябва да остане колкото е възможно по-тайна. Освен мен, теб и вундеркинда на седмия етаж за нея знаят много малко хора. Дори държавният секретар не е информиран. Само президентът, вицето, секретарят по отбраната и малкото лайно Еспозито.

— А Халиуел?

— Днес следобед президентът ще играе голф с него и според характеристиката, която му направи, щом могат да паднат пари, той ще се включи.

Д-р Ричард Халиуел се беше включил още от деня, когато строго секретната лаборатория получи сертификат като безопасна, но не по начина, който Том Макнамара или О'Конър можеха да си представят.

Отново в кабинета си, Къртис прегледа документите на двамата учени. Съобразявайки се с неразумното искане на Белия дом програмата да е започнала вчера, налагаше се да ги привлече още утре. Той се замисли над своя подход. И двамата бяха непоколебими противници на запазването на запасите от едра шарка и Къртис трудно щеше да ги убеди да станат част от тайната операция «Плазмид», макар собствените му симпатии да бяха на страната на учените. За разлика от администрацията, която си нямаше и представа колко опасна може да се окаже подобна разработка, двамата учени щяха да са напълно наясно в какво се впускат.

Къртис О'Конър погледна часовника и се приготви да си върви. Беше почти полунощ, въпреки че в непрестанната борба срещу тероризма полунощ беше само началото на нов ден във Фермата²⁹. Снимката на Кейт Брейтуейт му напомни колко отдавна не е бил в компанията на красива и интелигентна жена. Работата му пречеше да поддържа дълга връзка. Пък и знаеше, че прекаленото емоционално обвързване с някого може да стане причина да изгуби целенасочеността в работата, която имаше да върши. Бегло си помисли какво ли би било да живееш един малко по-нормален живот. Живот, който не се диктува от работата и щеше да му позволи да си има някого, при когото да се прибира у дома.

Прокара пръсти през косата си и въздъхна дълбоко от неудовлетвореност, а мислите му се върнаха към другата част от неговата мисия. Е, О'Конър, щом стана дума, можеш ли да прескочиш до Колцово в Сибир и да се покриеш в Алтай, където температурата пада до минус 40, и да докараш този Долински в Щатите? Разбира се, руснаците може малко да се ядосат и няма никаква гаранция, че набегът няма да се превърне в касапница, но ти ще се оправиш. Както винаги. О'Конър поклати глава и набра комбинацията на своя сейф.

— Ние май никога не се учим — измърмори той.

При измъкването на хора винаги ставаше някакво объркване, както Оливър Норт и Роналд Рейгън научиха, след като аятолах Хомейни свали шаха на Иран през 1978 година. През следващата година шейсет и шест американци бяха взети за заложници в посолството на САЩ в Техеран. О'Конър си припомни опита за тяхното спасяване, превърнал се в пълна катастрофа. Един от хеликоптерите на морската пехота марка «Сталиън» се блъсна в транспортен самолет С-30 в иранската пустиня и в паниката да се измъкнат бяха забравени строго секретни планове, идентифициращи всички агенти на ЦРУ в Иран. Къртис знаеше, че трябваше да минат години, докато се възстановят от това нещастие, а сега предстоеше друго. Спасяването на Долински от лапите на Кремъл щеше да почака, първо да се оправи с учените и Халиуел, помисли си той. Докато вървеше към пропуска при главния вход, за да излезе навън в остатъка от нощта, си мислеше за света, който беше напълно полудял.

34.

Голф клубът «Винярд»,

Калифорния

Ричард Халиуел наблюдаваше развеселено как Дан Еспозито прецака третия си удар, но усмивката му скоро изчезна. Вместо да падне в потока, топката се удари в средата на каменната арка на моста и отскочи злорадо, приземявайки се между двете дупки от другата страна. Халиуел и президентът стигнаха до поляната с изискваните от правилника три удара и докато чакаха в количката си Дан Еспозито да направи своя четвърти, президентът тихичко заговори за плановете си да започне проучвания в областта на биологичните оръжия.

— Господин президент, смятам, че преподобният Бъфет е напълно прав — отговори Ричард Халиуел. Преди време бе стигнал до заключението, че най-късият път до хората от вътрешния кръг в Белия дом е този на Библията. — Тия мюсюлмани няма да се спрат, докато не постигнат целта си да създадат панислямско общество, и ние трябва да направим всичко възможно, за да не позволим това да се случи. За мен, господин президент, ще бъде чест да поема тази задача.

— Хал, ще направиш голяма услуга на нацията. Наистина голяма.

Дан Еспозито се разтресе като желе и замахна със стика си като с бейзболна бухалка. Стикът някак направи връзка с топката, която полетя, последвана от значителна част от хубавите чимове на «Винярд». И ако не бе кривнала веднага встрани, щеше да падне някъде по окосеното трасе между следващите две дупки.

— О, мамка му! — Възклицанието на съветника се разнесе по игрището.

Ако някой от членовете на клуба беше наблизо, ругатнята щеше да доведе до незабавно оплакване от «неприсъщ за джентълмени език».

Халиуел се усмихна самодоволно, докато гледаше как топката на Еспозито се носи към очевидни неприятности между високите борове вдясно от полянката, но усмивката му изчезна, щом едно звучно пляс проехтя из цялото игрище. Топката на Еспозито се бе блъснала в една голяма секвоя и отскочи обратно към поляната, където падна право в дупката.

— Да! — Еспозито, на когото обикновено не му беше разрешено да дава израз на чувствата си, сега вдигна за поздрав свит юмрук.

— Дан, предполагам, че ще искаш ударът да бъде признат — провикна се президентът.

— Не само този, господин президент, а още много. Каквото е нужно. — Предизборната кампания не беше единственото поприще, в което Еспозито се придържаше към своя безмилостен девиз.

Ричард Халиуел се опита да запази спокойствие, докато гледаше как неговата топка се плъзва по ръба на дупката и остава навън. Нямаше да се наслаждава на удара от следващия тий, защото щеше да бъде последен.

— Хал, мислил ли си някога да се кандидатираш за президент? — попита президентът Харисън, докато подкара количката им от мястото за начален удар на втората дупка.

— Господин президент, откровено казано, понякога ми е минавала тази мисъл, но когато вие напуснете поста си, ще има много кандидати за номинацията на Републиканската партия и ми е трудно да преценя каква подкрепа бих получил — отговори неясно Халиуел, оставяйки достатъчно простор на президента да измисли подходящ отговор.

— Виждаш ли човека там? — попита президентът. Дан Еспозито бе паркирал количката си в края на окосената част и отново търсеше топката си между дърветата. — Може и да не го бива особено в голфа, но когато става дума за избирането на хора, той знае всеки номер от учебниците и дори няколко допълнителни. Страната ще има нужда от силен човек, който да продължи започнатото от нас. Някой като теб, който може да се изправи в защита на американските християнски ценности. Някой, който няма да се страхува да пренесе битката в полето на нашите врагове и ще се погрижи те да се провалят.

Когато в края на играта тримата мъже си стиснаха ръцете и напуснаха игрището, Палмър Уайнбъргър вече ги очакваше.

— Господин президент, надявам се, че сте направили хубава игра. За нас беше чест и привилегия да бъдете наш гост.

— Е, Палмър, резултатът можеше да бъде и по-добър — отговори президентът, поглеждайки Халиуел с двусмислена усмивка, — но винаги има и следващ път. Мисля, че познаваш Дан Еспозито, а това е Ричард Халиуел.

— Много хубаво игрище, Палмър — каза Халиуел. — Вие и вашият комитет заслужавате поздравления. — Думите му бяха колкото пресметливи, толкова и неискрени. Досието му за Уайнбъргър и неговия комитет не му бе разкрило нищо, което да използва в опитите си да получи покана за членство, но Халиуел не беше от хората, които се отказват лесно. — Ето визитката ми. Ако някога дойдете в Атланта, обадете ми се. Ще се радвам да се погрижа за вас.

Уайнбъргър леко се усмихна и прибра картичката, без да я погледне.

— Господин президент, сега, когато сте тук, членовете се питаха — започна Палмър — дали бихте се присъединили към тях за по едно питие в клубната зала? Зная, че програмата ви е много натоварена, но те наистина ще оценят високо срещата си с вас.

— Ами… — поколеба се президентът и обърна поглед към Еспозито.

— Господин президент, мисля, че имате малко време — усмихна се съветникът, приближи се и заговори тихо: — Не е зле да споделите с няколко думи, че сте в Калифорния за среща с Политическия институт, основан на вярата, и да изтъкнете, че няма по-добро място от голф клуб като «Винярд», за да си починете малко. Клуб, който олицетворява американските ценности и успеха в света — завърши Еспозито, повишавайки малко тон, — и чиято дискретност да запази в тайна частното ви посещение високо ще оцените. Това ще зарадва ли членовете? — Еспозито погледна въпросително към Уайнбъргър.

Ричард Халиуел попи всички нюанси в разговора. До момента чувствата му към могъщия малък съветник бяха двойствени, но сега реши, че Еспозито е човек, с когото може да се работи. Умен и безскрупулен. Подчертаването на «няколко думи» от Еспозито, не беше убягнало на Халиуел.

— Обаче никакви въпроси — настоя Еспозито, сякаш бе прочел мислите на Халиуел. — Господин президент, докато вие поздравявате членовете, Ричард и аз ще изпием на спокойствие по едно питие на верандата.

— Искам да поговоря с теб за обявяването на твоята кампания. Смятам, че трябва да стане час по-скоро. Също така не е зле да поговорим за заплахата от страна на исляма, а и какво е мнението ти за китайците и имаш ли идеи как да се справим с тях — каза Еспозито, когато последваха президента и председателя на клуба към историческата зала.

— Имам няколко идеи — отговори разсеяно Халиуел, който все още размишляваше върху нехайното отношение към неговата визитка, — но смятам, че Китай е много по-сериозната заплаха — добави той, а мислите му веднага се насочиха към дезертирането на Долински. Ако можеше да започне програмата си и да спечели Белия дом при следващите избори, помисли си, господството на Америка в света щеше да е неоспоримо.

Челюстите на заложения от Кадир капан се готвеха да щракнат.

35.

Хотел «Винярд Ризорт»,

Калифорния

— Как мина играта? — попита Симон, след като звучно целуна бузата на Халиуел.

— Изкарах им душиците и на двамата — похвали се Халиуел, а думите му бяха леко неясни след няколкото чашки осемнадесетгодишен «Гленфидич».

Президентът успя да си почине сред приятелски настроени съмишленици републиканци и посещението продължи доста повече, отколкото Еспозито бе предвидил. Апартаментът «Линкълн» на тринадесетия етаж на «Винярд Ризорт» бе известен с възхитителните си изгледи. В момента отвъд залива Сан Франциско и моста «Голдън гейт» огненочервеният венец на слънцето вече потъваше зад хоризонта.

— Скъпи, разумно ли е да изкарваш душицата на президента на Съединените щати? — попита Симон нежно, подобна фамилиарност си позволяваше само когато бяха сами.

— Да, когато те е помолил да се включиш в надпреварата за негов наследник — отговори Халиуел и стисна задника й.

— Ще те подкрепи ли? — Симон почувства как я обзема вълнение.

— Иска да се включа в борбата за номинацията на Републиканската партия — отговори Халиуел, внимавайки да не се изпусне за другото искане на президента — да започне отново проучванията в мрачния свят на биологичната война. — След играта пийнахме по едно с неговия съветник Дан Еспозито. Той смята, че разполагам с всички нужни аса. Добро име в бизнеса, председател на управителния съвет, добро семейство и не само това — добави Халиуел въодушевено. — Спомена ми под секрет, че връзките ми с Джери Бъфет и неговата църква няма да ми навредят. Напротив, вероятно Бъфет ще застане зад моята номинация и ще поведе след себе си още хиляди църкви и техните паства. А това — обяви той, докато си наливаше един голям бърбън — ще е от голяма полза.

— Мисля, че новината заслужава шампанско — каза Симон. След малко се върна от кухнята на апартамента с бутилка «Круг» от реколта 1964 г. — За Ричард Халиуел, следващия президент на Съединените щати — подаде му тясната кристална чаша и вдигна своята за наздравица.

— Президентът Халиуел. Мисля, че бизнесът ще ме подкрепи. Нали така?

— Разбира се, скъпи. Те не могат и да сънуват по-добър защитник. Кой ще води кампанията ти? — попита младата жена, вече нащрек за възможните заплахи срещу нейното собствено положение.

— Еспозито. Няма по-добър от него — отговори Халиуел, повдигна арогантно брадичка и се загледа към залива. В далечината проблясваха светлините на отсрещния бряг.

— Би било добре да се срещна с този Дан Еспозито — подхвърли Симон предизвикателно, докато облягаше глава на рамото на Халиуел. — Какво искаш за вечеря? Мисля тази вечер да си останем тук.

— Не искаш ли да идем на ресторант?

— Ричард, току-що си играл голф с президента на Съединените щати — отговори Симон, поемайки контрол върху имиджа и връзките с обществеността. — Членовете на голф клуба го знаят, така че няма да мине много време, преди цял свят да разбере. Като следващ президент на Съединените щати трябва да пазиш доброто си име — обяви тя, оправи яката на ризата му за голф и после плъзна ръка по гърдите му. — Нали се сещаш какво ще направят демократите със снимка, на която ти и аз вечеряме сами? Скъпи, това е реклама, от която нямаме нужда, независимо че аз съм твоята лична секретарка. Между другото, мисля, че една интимна вечеря ще бъде нещо много хубаво.

Ричард Халиуел прекоси несигурно апартамента до мястото, където Симон се бе изтегнала на един шезлонг, обърнат към големия прозорец, разкриващ светлините на Бей Сити далеч под тях. Червеникавата й коса се спускаше на вълни до раменете й, дълбоко деколтираната й черна вечерна рокля подчертаваше дълбоката цепка между гърдите й.

— Мисля, че ще е по-добре да се изчукаме — каза Халиуел с надебелял глас, сграбчвайки я за гърдите.

Симон изстена вътрешно. Тя никога не пропускаше възможността да се възползва от слабостта на Халиуел към секса, но когато беше пиян, а в момента беше доста почерпен, трябваше хем да го котка, хем да го изтърпи. Всъщност, независимо дали е трезвен или пиян, винаги ставаше дума за изтърпяване.

Халиуел остави чашата с уиски на масичката за кафе, разливайки бърбъна върху лъснатото стъкло. Дръпна ципа на дюкяна си и зарови за своя малък полуеректирал пишок.

— Духай ми — нареди той, тикайки слабините си в лицето на Симон.

— В спалнята е по-удобно — отговори тя дрезгаво.

Халиуел падна, докато се опитваше да си събуе панталоните, и трябваше да се изкатери от пода в леглото. Покачи се върху Симон и за нейна изненада въпреки всичкия изпит алкохол се оказа надървен. Макар и надървен, пак беше малък, но тя изстена, когато той насила проникна в нея.

— Чукай ме, господин президент, чукай ме — прошепна дрезгаво. — О, да! Дааа! Точно така! — За Симон Карстеърс това беше добре позната рутина, но тази вечер не беше нужно да се преструва дълго. Ричард Халиуел свърши почти веднага, изстена, пръдна, изтърколи се от нея и моментално заспа.

36.

Пешавар, Северозападната гранична област

Бил Крофърд намали скоростта, когато наближи старата част на Пешавар и улицата на разказвачите на приказки. Тесният път беше почти непроходим. Членове на пущунските племена се разминаваха с талибани, магарешки каручки се състезаваха с боядисани в ярки цветове автобуси, моторни рикши се надбягваха с велосипедисти. Въздухът бе натежал от мириса на подправки, нарове, козе сирене и вонята на мазни късове овнешко, които цвъртяха върху мангалите по цялата дължина на оживената улица. В задната част на наблъсканите едно до друго магазинчетата разпалваха огнищата със стари автомобилни гуми и стотици оръжейници превръщаха отпадъчни железа в пушки със съмнителни качества. Над града тежко висеше лютив пушек. На всеки няколко минути се чуваха изстрели — оръжейниците изпробваха новопроизведената стока, рискувайки своя собствен живот. Над щандовете, където се продаваше чай за руски самовари, гордо висяха снимки на Осама бин Ладен, молла Омар и Ал Зауахири. Търговци предлагаха на дребно плодове, грънчарски изделия, килими и молитвени килимчета.

Крофърд несъзнателно опипа кобура под мишницата си. Всички мъже в града бяха въоръжени с «Калашников», а мнозина носеха и патрондаши, препасани през гърдите. Малкото жени, които се мяркаха наоколо, бяха забулени от главата до петите в черни бурки, а очите им бяха скрити зад фини мрежи. И изведнъж сред целия този хаос той я видя. Камионетката на «Хайдерабадска пералня» излезе от тясна странична уличка, разпръсна стадо кози, което даде своя принос към невъзможното задръстване на улицата на разказвачите на приказки.

Агент с по-голям опит може би щеше да спре и да си зададе въпроса дали тази внезапна поява е чиста случайност, или е нещо по-зловещо, но Крофърд много искаше да поправи грешката, която бе допуснал по-рано днес. Той промуши колата си покрай козите, без да обръща внимание на протестите на гърбавия, брадат козар.

Тойотата зави наляво и Крофърд я последва по тесен, мръсен път. Докато се движеха нагоре към по-скъпия район на университетското градче, дюкяните на оръжейниците и щандовете край пътя постепенно отстъпиха място на големи вили върху просторни парцели, скрити зад високи, измазани с вар огради. Бил Крофърд намали, когато тойотата спря на двеста метра пред него. Не познаваше района, от лекциите по пакистанска култура му бяха останали само смътни спомени, затова неохотно паркира пред висока метална порта. Ако беше по-опитен, щеше да избере по-безопасно място за спиране. Портата закриваше автомобилна алея, водеща към едно от медресетата на Осама бин Ладен. Освен това щеше да заключи вратите, но той не го направи.

Седнал на мястото до шофьора, Ал Фалид набра един номер и остави телефона да звънне три пъти. Затвори и изви леко глава, така че да вижда в страничното огледало червеното сузуки на неверника. Три минути по-късно двадесет ученици се промъкнаха през предния вход на медресето и започнаха да се приближават към колата изотзад. Ал Фалид знаеше, че неверникът е съсредоточил вниманието си изцяло върху неговата тойота, и наблюдаваше със задоволство как младите ислямски ученици се готвят да се нахвърлят върху своята плячка. Един от новобранците на ЦРУ скоро щеше да научи колко опасен може да бъде Пешавар.

Бил Крофърд внимаваше за тойотата пред него. Внезапно вратата на автомобила му рязко се отвори, измъкнаха го на мръсния път. Той опита да се протегне за кобура под мишницата, но ръцете му бяха извити насила назад и вързани с тънка тел, която се впи в плътта му. Нападателите го завъртяха и блъснаха главата му с все сила във вратата на сузукито. Остра болка се разля по тялото му.

Бил Крофърд се опитваше да запамети лицата на групата млади мъже, които го заобикаляха. Бяха много, всичките облечени в широки ризи и с черни тюрбани на главите, и сякаш кипяха от гняв, крещейки все по-силно и по-силно:

— Аллах акбар! Аллах акбар! Бог е велик! Бог е велик!

Млади талибани, помисли си Кроуфърд. Но… откъде се бяха взели? Знаеше, че в планинската верига Хиндукуш все още се крият талибани, но тези стояха на пътя посред бял ден в столицата на северозападната гранична област. Предупреждението на началника му, че Пешавар не е туристически курорт, сега внезапно придоби смисъл. Крофърд се озърна наляво и надясно, напразно търсейки помощ. Опита се да потисне надигащата се паника, когато видя един мъж да слиза от пътническото място на бялата тойота и да тръгва към него. Нямаше съмнение кой е: Ал Фалид, роденият в Кайро американец, когото трябваше да следи още от международното летище на Исламабад.

— Аллах акбар! Аллах акбар! Бог е велик! Бог е велик!

Виковете кънтяха, отразени от белосаните с вар стени наоколо, и Крофърд почувства хладни тръпки да се спускат надолу по гръбнака му.

— Смърт на неверника! Смърт на неверника!

Когато Ал Фалид стигна до групата, виковете замряха и тя се раздели уважително пред него.

— Защо ме следиш? — попита Ал Фалид.

Крофърд беше толкова изненадан от омразата в черните очи на мъжа, че не отговори.

Ал Фалид кимна на един от младите ученици, който размахваше един АК-47. Кроуфърд изстена от болка, когато прикладът на автомата се стовари в челюстта му.

— Невернико, попитах те нещо. Защо ме следиш? — настоя да научи Ал Фалид, а гласът му беше просмукан от омразата срещу Америка и нейните съюзници.

Отново кимна към размахващия автомата ученик и младият агент на ЦРУ задуши вика от болка, когато прикладът отново се стовари върху лицето и му строши челюстта. Бил Кроуфърд започна да изпада в безсъзнание, но се свести, когато групата започна пак да крещи:

— Аллах акбар! Аллах акбар! Бог е велик! Бог е велик!

Ал Фалид се изплю върху нараненото, размазано лице на Крофърд, а после кимна на друг млад ученик, който си играеше със своята джамбия, силно извита кама. Младият ислямист се развика:

— Бузкаши! Бузкаши! Бузкаши!

Когато значението на тези крясъци проникна през пелената от болка, Бил Крофърд почувства как коленете му се подгъват. Бузкаши беше традиционната игра на поло, която се играеше в Афганистан, а студентите искаха топка.

Очите му се разшириха от ужас, когато голямото острие изсвири във въздуха към него и с един жесток удар му отряза главата. Тя подскочи два пъти, преди да се изтърколи в една прашна дупка на пътя, оставяйки кървава следа след себе си. Весели струйки яркочервена кръв пръскаха от аортата му, докато сърцето все още трескаво биеше.

Когато учениците натикаха обезглавения труп в сузукито и заляха с бензин малкия джип, Ал Фалид отстъпи назад. Точно преди да драснат клечката, мобилният телефон на Бил Крофърд звънна, но Ал Фалид кимна на учениците да не му обръщат внимание. Когато звъненето престана, се чу пиукане, обозначаващо оставеното от Натали съобщение. «Скъпи, Табата искаше да ти каже лека нощ. И двете много те обичаме. Липсваш ни.» Сузукито избухна в пламъци.

Докато се връщаше нагоре по алеята към медресето, Ал Фалид гледаше със задоволство как студентите си подхвърлят главата на неверника. Един от тях отстъпи назад, засмивайки се при опита да избегне пръските кръв. Захвърлената глава лежеше с лице към ясното синьо небе, а последните мигове на болка и ужас бяха завинаги запечатани в безжизнените очи.

37.

Главната квартира на ЦРУ,

Ленгли, Вирджиния

На следващия ден Къртис О'Конър разгледа сателитните снимки на горящото сузуки. Нещо в зърнестата снимка на по-възрастния мъж в широки шалвари и риза го обезпокои, но работата до късно през нощта си казваше думата и дори най-добрите можеха да пропуснат важни улики.

О'Конър прочете късия доклад за още един изгубен агент с нарастващ гняв. Къртис и Макнамара бяха предупредили новия директор да не изпраща млади и неопитни служители в страни като Пакистан, но думите им си оставаха глас в пустиня. Подобно високомерие струваше скъпо на Америка, помисли си горчиво О'Конър. Още една вдовица и някое детенце без баща.

— Шибани политици — тихичко изруга той.

Исламабад имаше подозрения кой е виновен, но ученият беше изчезнал и нищо конкретно не го свързваше с ужасяващото убийство. Къртис си отбеляза да се разпореди Службата за вътрешна сигурност да задържи и разпита Ал Фалид, когато се върне в страната. Мислите му бяха прекъснати от почукване на вратата.

— Професоре, радвам се да те видя отново — възкликна радушно Къртис и кимна с благодарност към придружителя на професора Сайед. — Моля, седни — с жест му предложи едно от креслата, докато стискаше здраво ръката на Имран. — Предполагам, че се чудиш защо си тук?

Имран Сайед се усмихна.

— Къртис, вече нищо не може да ме изненада, но да, леко се озадачих. Не знаех, че връзките на Халиуел включват и ЦРУ.

— Допреди няколко дни не бяхме свързани, поне не официално — отговори му Къртис. — Познаваш ли Ричард Халиуел?

— Само по име — отговори Имран кратко.

Къртис погледна професора в очите, осъзнавайки, че биха могли да прекарат следващия час в дуелиране или да преминат направо към обсъждане на въпроса. О'Конър вече знаеше, че освен международно признание професорът притежаваше и разрешение за работа със свръхсекретна информация от най-високо равнище, което значеше, че е проучен и оценен положително. Проверката беше изчерпателен процес, включващ препоръки от лица с добро име, преглед на банковите сметки, кредитните карти, навиците при харченето — накратко, общественият и личният живот на Сайед са били разгледани под микроскоп. Едва ли имаше нещо, което ФБР, ЦРУ и Къртис О'Конър да не знаят вече за Имран Сайед, и уважението на агента към този човек само нарасна, докато преглеждаше досието. Макар да бе описан като вярващ мюсюлманин, Сайед изглеждаше готов да се изправи срещу всеки, чиито действия в името на исляма не носеха полза на умма — общността от вярващи, и особено срещу фундаменталисти като Осама бин Ладен. Сайед беше вдовец и Къртис отбеляза, че не се беше оженил повторно и нямаше признаци да поддържа любовна връзка. Бе предпочел да се отдаде изцяло на медицинската наука. Вкусът на Имран към виното може би не беше обичаен за мюсюлманин, но той бе от онези, които О'Конър класифицираше като умерени. Според него светът имаше нужда от колкото е възможно повече умерени хора, и то не само мюсюлмани. Къртис реши да мине направо на въпроса.

— Имран, онова, което ще ти кажа, е само за твоите уши, независимо дали ще се съгласиш, или ще откажеш да станеш част от програмата. Настоявам да получа уверението ти, че няма да го разгласиш пред никого — натърти Къртис.

— Ако това ще спести време, оценявам твоята откровеност и ти давам думата си — отговори Имран с дяволита усмивка.

Къртис също се усмихна. Ето човек, с когото може да се работи, помисли си той и очерта пред професор Сайед операция «Плазмид».

— Фармацевтичната компания «Халиуел» бе избрана заради нейната изолираност и защото, за разлика от ЦКЗ и ИИЗБА на САЩ, достъпът до нейната лаборатория с четвърта степен на защита може да се ограничи до участващите в програмата. Щом завършат сегашните опити с едра шарка в ЦКЗ, на служителите в центъра ще бъде съобщено, че експериментите се прекратяват. Те няма да узнаят, че д-р Ричард Мейерс, ветеринарен хирург, когото мисля, че познаваш, и един или двама от гледачите на животните ще бъдат преместени в «Халиуел». По същество аз ще разкрия пред теб и д-р Брейтуейт строго секретни сведения за постигнатото от руснаците и ислямските фундаменталисти досега и на какво са способни в бъдеще, включително по въпроса за генната модификация на вирусите. Вашата задача ще бъде да повторите тези експерименти и да проведете всички други, които сметнете за необходими. Целта е да ни предоставите данни пред какво ще се изправим и какви ваксини може да се разработят, за да се защитим от подобна заплаха. Това включва защитата на спортистите на Съединените щати и другите западни отбори по време на пекинската олимпиада.

Имран си пое дълбоко дъх.

— Къртис, информацията ти беше изчерпателна. Оценявам сериозните ти познания в тази област, но администрацията дава ли си сметка колко опасно може да стане подобно начинание? Нека ти дам пример. Ако геномът на разновидността на едрата шарка индия-1 попадне в неподходящи ръце, всяка лаборатория ще е в състояние напълно да го репродуцира, като използва полимеразните верижни реакции. Днешното генно инженерство на вируси прави «Прекрасният нов свят» на Хъксли³⁰ да изглежда като детска игра, а съчетаването на нещо като ебола с едрата шарка дори не изисква много замисляне.

— Точно затова ние трябва да помислим по въпроса, Имран — заяви Къртис по-убедено, отколкото се чувстваше в действителност.

— Колко време имам, за да взема решение?

— Не е много. Президентът е доста неспокоен, така че ми дай отговор до края на седмицата. Ще говоря и с колежката ти малко по-късно днес следобед.

Имран кимна.

— Мисля, че трябва да те предупредя — заговори той. — Доктор Брейтуейт вероятно ще ти каже какво можете да направите с дебелия край на ананаса. — Професорът се усмихна, спомнил си един от нейните лафове. — Тя е австралийка и не се страхува да изрази мнението си. Доста е раздразнена от опитите с човекоподобните маймуни в ЦКЗ, и то съвсем оправдано.

— Каква е като учен?

— Без съмнение Кейт Брейтуейт е най-добрият млад учен, когото съм срещал в цялата си кариера. Никак няма да се изненадам, ако някой ден я видим в Осло да получава Нобеловата награда.

— Толкова ли е добра?

— Да.

— Тогава ще направя всичко възможно, за да я привлека в екипа. Имаш ли някакво влияние над нея?

— До известна степен и ако приема да бъда част от операцията, д-р Брейтуейт ще бъде моят първи и последен избор за колега. Но за да мога да й повлияя, трябва да ми дадеш правото да разговарям с нея.

— От думите ти разбирам, че вероятно подобен разговор ще е уместен, а щом ще помогне, ще ти разреша да го проведеш. — О'Конър никога не се боеше да нарушава правилата, ако така щеше да постигне резултат. — След като се видя с нея, ще ти звънна да ти кажа.

38.

Пешавар

Ал Фалид вървеше без да бърза надолу по улицата на разказвачите на приказки, а после мина през гъмжащия от хора пазар «Киса Хвани». Беше в добро настроение, но си оставаше бдителен и наблюдаваше внимателно всичко наоколо. Където има един агент на ЦРУ, вероятно се спотайват и други. Беше се справил с още един неверник, а американците нямаха и представа кой всъщност е той. Също като атентаторите в Лондон, Ал Фалид минаваше за един от техните и сега произнесе безмълвна молитва от благодарност за предвидливостта на Кадир да го накара да остане, да изкара курса и да изтърпи подигравките срещу исляма в студентския град. Неверниците щяха да си платят за всичко, и то скъпо. Ал Фалид беше напълно уверен, че плановете на Кадир ще бъдат изпълнени успешно и че накрая, слава на Аллаха, единствената истинска религия — ислямът, ще се разпростре надлъж и шир по земята, независимо от цената.

Ал Фалид спря пред щанда с кожарски стоки сред гъмжилото от хора на пазара и небрежно се огледа, за да се увери, че не го следят. Тъй като говореше урду, той без усилие се смеси с тълпата в стария град. Продължи, търсейки с очи надписа на помещението, което минаваше за фоайе на хотел. На него се четеше: «Не се разрешава да се внасят оръжия в хотела. Притежателите трябва да ги оставят на рецепцията». Ал Фалид се усмихна. Дивият запад на Пакистан ще накара Съединените щати да се страхуват и за разлика от безбройните Додж Сити³¹ в американската история, Пешавар и северозападната гранична провинция никога няма да бъдат укротени.

Малко по-надолу по улицата на разказвачите на приказки той мина покрай една бръснарница. Първият клиент вече се бе настанил на стария дървен стол отвън пред входа и бе отпуснал глава върху напуканата кожа на възглавницата за главата, завързана за пръчка, прикрепена към гърба на облегалката. През това време бръснарят остреше на черен кожен каиш едно страховито наглед острие. До него, под навес от гофрирана ламарина, се извисяваше плашеща, висока два метра картина на огромни, блестящи бели зъби и ослепително розови венци, която известяваше, че зъболекарят е отворен за всеки, който би събрал куража да влезе.

Ал Фалид добродушно поклати глава в отказ на поредното предложение за рикша и се спря за кратко пред щанда с мангал, преструвайки се, че проявява интерес към цвъртящите върху скарата кебапи. Всъщност отново засне наум тясната улица, ярко боядисаните рикши, които се съревноваваха с магаретата, теглещи двуколки, претоварени с чували подправки, семена и картофи. Доволен, Ал Фалид свърна в някаква лъкатушеща странична улица и спря за последна проверка, преди да стигне до входа на безопасната къща на «Ал Кайда». Вратите й бяха от здраво тиково дърво, а деликатната дърворезба по тях беше изящен пример за онази архитектура, която той твърдеше, че изучава.

След предварително уговореното почукване тежките врати се отвориха и един от телохранителите на Кадир го покани вътре, като махна със своя «Калашников». Ал Фалид го последва надолу по изтъркани дървени стъпала до подземието, което се намираше на почти дванадесет метра под земята. То приличаше на повечето мазета под къщите в стария град, предназначени за съхраняване на храна и други стоки през изгарящите лета. И това служеше за същото, но в добавка предоставяше защита и срещу подслушване.

Когато Ал Фалид влезе в мазето, фигурата на д-р Халид Кадир, която нямаше как да не разпознае веднага, се надигна от големите възглавници, нахвърляни върху постелките по мръсния под. Той поздрави влезлия с традиционна прегръдка и целувки по двете бузи.

— Добре дошъл, Амон. Пътят ти спокойно ли мина?

— Не съвсем — отговори запитаният.

— Тия американци са много високомерни и глупави — отбеляза духовният му водач Кадир, когато Ал Фалид приключи с разказа за случилото се през последните два дни. — Това ще бъде една от причините да не обърнат внимание на предупреждението, което ще им изпратя — добави той с известна тъга в гласа.

— Надявам се да не го направят — процеди ядно Ал Фалид. — Техните духовни водачи описват исляма като злодейска религия. Един от тях нарече великия пророк Мохамед, мир нему, «обзет от демони педофил»! — Ал Фалид едва не се задуши от възмущение, но бе решен неговият духовен баща да разбере какво става в страната на Големия сатана.

— Чух тези думи — тихо каза Кадир. — Слава на Аллаха, «Ал Джазира» ни върши добра работа.

— Халид, тогава трябва да си видял и карикатурите!

Той кимна.

— Амон, не трябва да се притесняваме от подобни неща — рече меко, в опит да предпази помощника си от излишни емоции. — Ислямът стои много по-високо от такива злобни клетви. Като мюсюлмани не бива да забравяме, че евреите и християните са народите от свещената ни книга. Великият пророк, мир на праха му, винаги е помнил по-раншните откровения на Авраам и винаги ни е нареждал да се отнасяме към народите от по-раншните откровения с уважение. Амон, ние нямаме проблем с тези хора, а с корумпираните и лъжливи лидери на Запада и Китай, които преследват нашия народ в Близкия изток и Синдзян. Нашият спор е със западните имами, които отхвърлят откровенията на архангел Гавраил пред нашия пророк, мир нему, и които осмиват исляма и начина ни на обличане, окуражавайки християните и евреите да се надигат срещу нас.

Големият мюсюлмански философ все още се надяваше на мирно разрешение, но не за сметка на своя народ и вяра.

— Плановете за нападението в график ли са? — попита той Ал Фалид.

39.

Главната квартира на ЦРУ,

Ленгли, Вирджиния

Кейт Брейтуейт полагаше усилия да сдържа гнева си, докато правителственият автомобил, изпратен за нея, летеше по шосе №123 към Маклийн, Вирджиния, но не можеше да спре да мисли за случилото се през деня. Идиотът полковник, командващ ИИЗБА на САЩ, просто беше отказал да я приеме. Когато получи писмото му за преназначаване като офицер за свръзка във фармацевтичната компания «Халиуел», тя поиска да говори с него, но не успя да мине покрай неговия помощник.

— Д-р Брейтуейт, полковникът е много зает с работа от държавна значимост и съжалява, че няма да може да се види с вас — беше заявил много сериозно капитан Кроушоу, застанал пред обрамчената с пясъчни чували врата на полковник Васенбърг, и не я пусна да влезе във вътрешността на бункера.

— Кроушоу, това наизуст ли трябваше да го научиш, или подобни официозни глупости ти идват естествено? — попита язвително тя, преди да се завърти и да си тръгне бясна.

Тъп подлизурко, беснееше вътрешно тя. Искаше й се да го просне с един тупаник и ако не беше съветът на Имран да се остави на течението, за да види на какво е способна системата, щеше да напусне още на мига. Кейт изпитваше огромно уважение към преценката на професора, може би наистина си струваше да остане и да се бори срещу системата отвътре, но изобщо не съзираше някакви шансове да промени нещата. Знаеше, че фармацевтична компания «Халиуел» се интересува само от едно-единствено нещо — печалбите. Предчувствието на Кейт Брейтуейт за предстояща неприятност се усили, когато правителствената кола намали и зави към главния вход на Централното разузнавателно управление.

— Защо завиваме към ЦРУ? — попита тя шофьора.

— Госпожо?

— Това е Централното разузнавателно управление. Защо спираме тук? — поиска да разбере Кейт.

— Съжалявам, мадам, но ми наредиха да ви докарам тук.

Кейт не каза нищо. Нямаше смисъл да си го изкарва на шофьора, той само си вършеше работата. Ядът й не намаля въпреки бързината, с която преодоля проверките, за да се изправи най-накрая пред един як и невероятно добре изглеждащ мъж, около четиридесетгодишен по нейна преценка, който я чакаше встрани от рецепцията.

— Д-р Брейтуейт, здравейте. Аз съм Къртис О'Конър.

Кейт се здрависа с него, изненадана от топлината на неговата усмивка и заинтригувана от лекия ирландски акцент. Но предвид събитията от последните двадесет и четири часа, тя нямаше да се остави да бъде омагьосана от когото и да било. Вторачи се в Къртис, без да продума.

— Д-р Брейтуейт, разбирам, че всичко това е малко изненадващо, но обещавам съвсем скоро да научите всичко — небрежно подхвърли Къртис, докато я водеше към коридора, прекосявайки широката пет метра гранитна емблема на ЦРУ на пода. — Мога ли да ви предложа кафе? Имам собствена кафеварка — обяви О'Конър с момчешка усмивка и посочи машината за еспресо «Фаема», която някак се беше изхитрил да напъха в ъгъла на лавицата за книги. — Предлаганото от управлението не става за пиене.

— Да, благодаря. Черно — отговори Кейт и леко се отпусна.

Къртис О'Конър беше чаровен и в компанията му гневът й се уталожи. Неколцината служители на управлението, с които се беше срещала преди, бяха болезнено скучни и прекалено обвързани с правилата. Този обаче май беше различен. Кейт побърза да си напомни, че вероятно той е част от същия екип, от който беше и полковникът, и заради това трябва да остане нащрек.

— Докторе, имате впечатляваща професионална биография — поде Къртис, решил да действа с хапливата австралийка според правилата. Никакви малки имена, докато не спечели доверието й. Както скоро щеше да разбере, това беше мъдра стратегия. — Онова, което ще ви кажа, е класифицирана информация на равнище над строго секретно, така че трябва да получа съгласието ви, че независимо от вашето решение, тя ще си остане между нас и няма да я споменавате пред никого без мое изрично разрешение.

— Господин О'Конър, вие командвате тук.

— Приемам това за съгласие — каза Къртис и я стрелна с още една разоръжаваща усмивка.

Не беше трудно човек да изпита топлота към този мъж, помисли си Кейт, но когато той очерта действителната причина да бъде командирована в «Халиуел», всякакво размекване по отношение на него изчезна. Кейт изчака, докато свърши. Отново трябваше да полага усилия да сдържа гнева си от глупостта на тази администрация.

— Имате ли някаква представа колко опасно е подобно бърникане на вируси?

Къртис О'Конър я погледна и кимна.

— Не мисля, господин О'Конър! — заяде се Кейт, гневът й започваше да избива. — Съмнявам се, че вие и подобните вам във вашия малък затворен свят изобщо някога сте чували за полимеразни верижни реакции. Но нека ви кажа какво може да се произведе с тази техника, ако попадне в чужди ръце.

Къртис О'Конър успя да сдържи усмивката си. Омаян от тайните на ДНК, той бе защитил докторската си дисертация по биохимия точно по същия предмет, по който сега щеше да чуе лекция, макар и от един от най-обещаващите в света вирусолози, при това много ядосан. Той беше съпричастен към гледната точка на Кейт Брейтуейт, а и не пропусна да забележи колко е привлекателна. Взе мъдрото решение да не й казва за дисертацията. Искаше тя да се включи в програмата. За момента най-добре беше да я остави да му прочете лекцията. Това дори можеше да се окаже от полза по-късно, помисли си той дяволито.

Кейт се протегна към бюрото му и взе един жълт блок за писане с празни листа и химикалката, които лежаха близо до кошчето му за входяща поща.

— Господин О'Конър, дезоксирибонуклеиновата киселина е съставена от четири нуклеотида: аденин, тимин, гуанин и цитозин. — Химикалката в ръката на Кейт се стрелкаше насам-натам, докато рисуваше сложната структура на фосфодиестерните връзки и пептидните кръгове, които съставляват изящната спирала, открита през 1953 година от Уотсън и Крик с помощта на още няколко души.

— Известни са и като A, T, G и C. A винаги се чифтосва с T, а G винаги с C. Това е важно, защото дори ако съвсем малко количество от разновидността на едрата шарка «Индия-1» попадне в неподходящи ръце, една-едничка нишка от ДНК на едрата шарка винаги ще се чифтоса със своя еквивалент и биотерористите могат да използват проба от позната ДНК, за да анализират този еквивалент. И не само това, господин О'Конър. Като използват техниката, известна като полимеразна верижна реакция или ПВР, те могат от съвсем малко количество да произведат оригиналната ДНК. Накратко, ние сме много близо до възможността да произведем пълния геном на едрата шарка или на всеки друг смъртоносен вирус.

Къртис О'Конър слушаше развеселен, докато д-р Брейтуейт пълнеше страница след страница, карайки много сложната химия да изглежда съвсем проста. Тя обясни лабораторните техники на ПВР, които ще позволят на биотерористите да създадат нова ДНК, като използват ензими, дублиращи последователността между праймърите³², свързани със строго специфични места в оригиналната ДНК нишка. Това много приличаше на начина, по който ДНК се дублира в една нормална клетка.

Когато тя завърши с очертаването на смразяващите възможности в прекрасния нов свят на биохимията, зелените й очи проблясваха яростно към него. Ако реши някога да поеме по този път, от доктор Брейтуейт би излязъл забележителен преподавател, помисли си Къртис. Точно в момента се чудеше как би могъл да я привлече на своя страна. Имаше нужда от нейните експертни познания в най-смъртоносната лаборатория на света.

Кейт завърши «лекцията» си с една последна, проста диаграма.

— Господин О'Конър, сега е възможно да се дублират смъртоносни вируси като ебола, марбург или едра шарка, като се вземе една-единствена нишка нуклеинова киселина и се съедини с друга, за да се получи двойна спирала.

Докато слушаше Кейт, Къртис О'Конър едва не се срита сам. Разбира се! Когато единичната нишка се сплете със своя двойник. Смразяващите думи на Халид Кадир изведнъж станаха много, много ясни. Последната атака щеше да бъде биологична. Терористите имаха достъп до ДНК на вируса и щяха да започнат синтетичното му производство. Къртис О'Конър беше прав, но само наполовина. Науката винаги е имала и тъмна страна, а Кадир скоро щеше да се сдобие със сила, която да унищожи човешката раса.

40.

Пешавар

Халид Кадир посегна да си вземе фурма от купата на ниската маса, докато слушаше с голямо внимание как Ал Фалид излага плановете си за първото предупредително нападение.

— Първоначалното ми намерение беше да взривим голямо количество експлозиви на дъното на пристанището. Смятахме да ги доставим през нощта в шестстотин и петдесет килограмови варели, спуснати от бавнодвижещ се траулер. Неверниците обаче промениха правилата и сега хвърлянето на мрежи през нощта е забранено. Все още се надявам, че ще успеем да разположим известно количество експлозиви на позиция. Сега провеждаме тестове с малки алуминиеви понтони, към които са закрепени надуваеми балони. Главната атака ще трябва да се проведе на повърхността, като се използват «Хийт» — много надеждни противотанкови ракети. Халид, няма защо да се тревожиш — каза Ал Фалид със заплашителна усмивка. — Накарах да преработят траулера в плаващ заряд и той ще последва ракетите «Хийт» до целта, но координацията ще бъде много важна, защото това може да стане само при прилив.

Ал Фалид повдигна една от рогозките и нарисува очертанията на града мишена върху прахта по пода, като използва две парчета от свещи, за да отбележи местоположението на един световноизвестен символ.

— Макар и малки, предварителните атаки на крайбрежието ще причинят неизказана мъка на неверниците. Нападенията по суша трябва да се проведат няколко минути преди голямата атака по море. Ако по някаква причина първият кораб не успее, вторият ще го следва за всеки случай. Мишената на резервния кораб е тук — продължи да чертае той, посочвайки друга много известна забележителност.

— Екипажите на двата кораба на място ли са? — попита Кадир.

— Халид, отне ни повече от четири години, за да постигнем резултат, но сега имаме човек на «Оушън Венчърър», танкерът прави редовни курсове от Близкия изток до мишената. Ако Аллах пожелае, той ще успее. Планът за резервния кораб също е доста напреднал. Уредихме да наемем за дълго «Джерусалем Бей», контейнеровоз със седем хиляди и петстотин тона водоизместимост. Малък е, но е подходящ за нашата цел.

Халид се усмихна. В наименованието на втория кораб се криеше силна ирония.

— А торовете? — попита той.

— Имаме договор с ООН за доставка на торове в Либерия. Неверниците не се заинтересуваха от толкова малък договор, така че всичко се нареди прекрасно. — Това наистина беше гениален ход. — Също така в момента сме в процес на регистрация на «Джерусалем Бей» в пристанището мишена. След като стане редовен посетител, пристанищните власти ще свикнат с кораба и ще гледат през пръсти на задължителното влизане с лоцман.

На близо девет хиляди километра от тях, северно от пристанището на Монровия «Джерусалем Бей» поддържаше постоянна скорост от дванадесет възела в сумрака преди разсъмване. Товарът бе предназначен за разкъсания от войни народ на Либерия и платен от ООН. Сред крайно необходимите водни помпи и генератори имаше и двадесет контейнера с торове от страната, избрана за мишена. Селяните, които отчаяно се нуждаеха от торовете, нямаше да получат цялото количество. Пет много специални контейнера бяха напълнени с експлозиви в строго охраняван склад в покрайнините на едно мюсюлманско гето в Пейнсвил, на шестнадесет километра от столицата надолу по крайбрежния път.

— Местната фирма за семена и торове, която купихме преди две години, произвежда всичко, от което имаме нужда. Основахме и малка транспортна фирма в самия град. Но тя не печели кой знае колко — отбеляза печално Ал Фалид, — защото неверниците са корумпирани и големите договори винаги са предварително уговорени.

— Амон, всяко зло за добро. Ако не се конкурираме прекалено настървено, никой няма да ни обърне внимание. Имаме ли достатъчно ракети «Стингър» за първото нападение?

— Купих ги в Дара Адам Хел — отвърна Ал Фалид, поглеждайки часовника си — и те вече са прехвърлени на един от камионите на пакистанската междуведомствена разузнавателна служба. Тя ще ги достави в Карачи. Ракетите за другите предупредителни атаки вече са на мореходните влекачи. Да, Халид, ти се оказа прав. Мерките на неверниците за безопасност се съсредоточават върху контейнеровозите. Влекачите не привличат много внимание. Ако искаме първото предупредително нападение да успее, влекачите и стингърите са жизненоважни — призна той, посочвайки слабото място в плановете на ислямистите. — Халид, войниците на неверниците са сред най-добрите в света и са обучени да реагират дори на подобно нещо.

— Амон, войниците на неверниците са отлично подготвени, но са лековъоръжени. Сигурен ли си, че можеш да измъкнеш ракетите от Пакистан? — попита Кадир.

Ал Фалид кимна.

— Ако Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, пожелае, двата шлепа и ракетите ще стигнат до своето местоназначение. Халид, ние имаме много приятели в пакистанското разузнаване и всички те са отдадени на идеята ислямът да заеме полагащото му се по право място в света. Надявам се да нямаме проблеми в пристанището на Карачи.

Това беше едно от големите безпокойства на ЦРУ и на американската администрация. Пакистанската Междуведомствена разузнавателна служба имаше свои собствени ислямистки планове и те нямаше да бъдат променени дори заради пакистанския президент, да не говорим за страна като Съединените щати, оказваща толкова голяма подкрепа на Индия в борбата срещу мюсюлманите в Кашмир.

— Влекачите готови ли са? — попита Халид, докато си наливаше малко зелен чай от претрупания с украса самовар върху медния поднос.

Ал Фалид кимна.

— Моят син Малик отговаря за тях — обясни гордо, ала лицето му помръкна при мисълта за момчето.

Малик беше изгубил своята жена и двете си малки дъщери, попаднали в ръцете на прословутата египетска тайна полиция, която сътрудничеше на Извънредната програма за местене на затворници, измислена от администрацията на САЩ. Програмата използваше тайни затвори в трети страни, за да заобикаля Женевската конвенция срещу мъченията. Снахата на Амон бе попаднала в демонстрация близо до гробницата на Саад Заглул³³ в Кайро.

Опозиционната партия «Кифая», чието име на арабски значеше «достатъчно», протестирала срещу двадесет и пет годишната диктатура в страната, когато полицията за борба с безредиците се втурнала сред тълпата. Малките момиченца били стъпкани, а майката, която се опитала да ги предпази с тялото си, била пребита от цивилните полицаи на президента Мубарак. И Ал Фалид, и неговият син Малик добре знаеха, че египетският режим получава повече от два милиарда долара годишно от Съединените щати. Сумата бе втората по големина помощ в света след тази за Израел. Сега Ал Фалид и неговият син щяха да си отмъстят.

В пристанището на Монровия очуканите на вид мореходни влекачи «Уинстън Чърчил», «Монтгомъри» и «Уейвъл» се подготвяха за отплаване. «Уинстън Чърчил» щеше да направи една последна доставка на бракувани радиоактивни глави от уреди за лъчева терапия, в случай че възникнеше нужда от следваща предупредителна атака. Първото местоназначение на «Монтгомъри» и «Уейвъл» беше Карачи, откъдето щяха да натоварят партидата ракети «Стингър». Оттам след известно време, посветено на обучение за използване на ракетите в открито море, щяха да се насочат към едно от най-хубавите пристанища в света и да задействат плановете за унищожителното първо предупредително нападение.

41.

Пристанището на Монровия,

Либерия

Мореходният влекач «Монтгомъри» с водоизместимост хиляда осемстотин и осемдесет тона и неговите братя «Уейвъл» и «Уинстън Чърчил» се бореха с неспокойната вода в пристанището, която ги люлееше на пристана пред сградата «Обединена буксирна компания» в столицата на Либерия. Дебелите въжета се опъваха и скърцаха, докато се търкаха в ръждясалите стълбове, стърчащи от пропукания бетон на слабо осветения разнебитен кей на пристанище Фрийпорт в Монровия. Ниски складове с пробити покриви и люпеща се от стените яркозелена боя се простираха по протежение на шестстотинметровия кей. Долу и почти до средата на кея останките от пет хиляди тонен контейнеровоз лежаха на една страна. Стояха там от три години и ръждясалите контейнери по палубите и в трюмовете бяха почти изцяло покрити с вода. Това беше естествен резултат от катастрофално объркване на баласта. Подобно на купчините гниещи боклуци по главните улици на Монровия, пристанището също представляваше символ на гражданската война, продължила повече от десетилетие. За «Ал Кайда» това място се оказа превъзходно.

Под палубите на «Монтгомъри» Хани Баснан, жилавият и съсухрен стар инженер, чиято възраст не можеше да се определи, извършваше процедурите по пускане на двата рециклирани дизелови двигателя «Дайхацу».

Синята боя проблясваше на приглушената светлина в машинното отделение. Големите дизели предаваха по пет хиляди конски сили на двата огромни управляеми винта, обгърнати от големи защитни кожуси. Управляемите винтове правеха излишно наличието на рулеви механизъм. Стърчащите дълбоко в океана пропелери можеха да се завъртят за миг на 360. Машинното беше безукорно и претъпкано с въздушни и хидравлични маркучи и безброй други тръби, свързани с масивни скоростни кутии, хидравлични помпи и помпи за управление на винтовете. Малко звуконепроницаемо помещение в задната част служеше на Хани за кабинет. На конзолата проблясваха множество предупредителни контролни лампички. Още по` към задната част зееше отворена водонепроницаема стоманена врата. Щом поемеха на път, тя щеше да бъде затворена от хидравличен механизъм. Ако възникнеше нужда задното отделение, където се намираха секциите на винтовете и машинното, да бъде наводнено, «Монтгомъри» щеше да потъне като камък.

Хани провери големите помпи на дизелите. Маслото циркулираше непрестанно през филтър и изглеждаше чисто. Отвори крановете, които пропускаха морска вода за охладителната система, и провери големите помпи за управление на винтовете. После пусна един от огромните генератори «Катърпилър», увери се, че редицата бутилки със сгъстен въздух са пълни, и разкачи електрическия кабел, който доставяше ток от брега. Доволен от свършеното, той се върна обратно в своето контролно помещение и натисна бутона «старт» на деснобордовия главен двигател. Поток сгъстен въздух избухна в първия цилиндър, а после, когато всяко бутало преминаваше през горна мъртва точка — и в следващите. Горивото потече, смеси се с въздуха и основният двигател оживя, а големият маховик се установи на малко под сто оборота в минута.

Хани се усмихна на себе си, когато повтори същата процедура за левия двигател, удвоявайки шума в помещенията под палубата. Той бе прекарал почти петдесет години на влекачи и нищо не му носеше по-голямо удовлетворение от това да изпълнява волята на Аллах и да бъде под палубата край дизелите, маслото и суровата мощ, която пулсираше под краката му.

На мостика, близо осемнадесет метра над машинното, капитан Малик ал Фалид се подготвяше да излезе в открито море. Като член на тази клетка, той знаеше колко важни за успеха на мисията са влекачите. Прегледа прогнозите за времето с нарастващо предчувствие за беда и хвърли поглед на черните отметки на барометъра в месинговата кутия, закачена над главата му. Деветстотин и осемдесет хектопаскала, и продължаваше да пада. Отвъд вълноломите лежаха два океана, известни с яростните промени в настроението си. Наскоро навършил двадесет и осем, Малик беше млад за капитан на влекач. Мургавото му лице, обрамчено от черна къдрава коса, имаше белези от шарка. Бдителните му кестеняви очи излъчваха дълбока тъга, която нямаше да изчезне никога, поне не в този живот. Малик хвърли поглед към рамкираната снимка, която имаше свое постоянно място отляво на дълбокомера върху полираната конзола за управление. На нея бяха неговата жена и двете им дъщери, на четири и пет годинки. Нямаше да мине много време и ако Аллах пожелае, той ще отмъсти за тяхната смърт от ръцете на омразната египетска тайна полиция и американските й съюзници. И само след няколко седмици ще се присъедини към своята жена и дъщерите си в рая.

Докато изчакваше големите дизели в трюма под него да достигнат работна температура, Малик ал Фалид отвори чекмеджето с морски карти на масата, монтирана откъм десния борд, и извади тази с подходите към града мишена. Беше малко вероятно някой в Монровия да попита защо му е точно тази карта, но за всеки случай в чекмеджето имаше карти за още четиридесет големи града, на които можеше внезапно да дотрябва мореходен влекач. Малик отдавна беше запомнил съдържащата се в нея информация, но получаваше някакво удовлетворение да разглежда различни подробности от града на неверниците. Той я огледа отново. Движението навътре и навън от пристанището беше строго регулирано и «Джерусалем Бей» щеше да влезе задължително през район «Алфа» на север. Напускащите пристанището излизаха през район «Браво». На картата между «Алфа» и «Браво» имаше отбелязана нова разделителна зона, въведена заради съперничеството между излизащите и влизащите плавателни съдове, които искаха да използват едни и същи навигационни коридори. Затова пристанищните власти въведоха строги изисквания пристигащите кораби да се придържат към северната част на коридора. Малик и капитаните на «Монтгомъри» и «Джерусалем Бей» щяха да се съобразят с правилника до последната запетайка. Същото щеше да направи и капитанът на «Оушън Венчърър». Той нямаше да има друг избор. В някаква точка на четири мили източно от морския фар, на самия край на район «Алфа», на кораба му щеше да се качи лоцман. Малик проследи маршрута, по който щяха да минат. Танкерът щеше да бъде допуснат вътре първи и щом стигнеше шамандурата след входа, лоцманът щеше да обърне тромавия гигант от район «Алфа» към Западния канал. Каналът беше широк двеста и десет метра и с минимална дълбочина по-малко от четиринадесет метра при отлив. «Джерусалем Бей» щеше да е следващият по разписание. Властите щяха да отбележат, че «Монтгомъри» и «Уейвъл» са по средата на презокеанското си пътуване и са включени в графика за влизане в пристанището за презареждане. С малко късмет тяхното пристигане по едно и също време с танкера и контейнеровоза щеше да бъде отдадено на случайността. И ако Аллах пожелае, продължи да размишлява Малик, пристанищните власти щяха да открият, че «Монтгомъри» и «Уейвъл» не са обикновени влекачи, едва когато щеше да бъде прекалено късно.

Малик прибра морската карта. Нямаше карта за дълбочините на Фрийпорт в Монровия. В страна като Либерия човек трябваше да разчита на местните познания. Той взе един от двата радиомикрофона, които се люшкаха от покрива на рубката, и докладва, че е приел сигнала от своя инженер за прехвърлянето на контрола над големите дизели на мостика. После нареди на моряците да освободят въжетата.

Сграбчи двете блестящи дръжки на дроселите в лявата си ръка, а с дясната хвана джойстика на управлението и умело отдели големия влекач странично от кея. Подобно на джойстика в модерните изтребители, корабният можеше да завърта големите предпазени с кожух винтове във всички посоки и циферблатът на конзолата пред Малик му позволяваше да отчита точната посока на тягата. Той бавно премести дроселите напред и десетте хиляди конски сили на дизелите с рев се събудиха за живот. Масивният стоманен нос на «Монтгомъри», защитен от големи гуми за трактори, се наклони и се издигна в неспокойните води на вътрешното пристанище, цепейки вълните. «Уейвъл» пое в неговия килватер и двата влекача се понесоха бързо към отвора между двата скалисти вълнолома, отвъд които ги чакаха бурните води на Атлантическия океан.

В сумрака на настъпващото зазоряване Малик успя да различи масата големи черни облаци, които се носеха надолу по африканското крайбрежие в северна посока. Той погледна часовника си: 4:30 сутринта. «Джерусалем Бей» трябваше да е напуснал териториалните води на Сиера Леоне около полунощ, но той пресметна, че сигурно е на не по-малко от четиридесет километра в северозападна посока. Това щеше да бъде последната пратка торове, от която имаха нужда.

Малик нямаше представа, че на хиляди километри от него два други отряда вече са в страната мишена и се подготвят за нападенията, които щяха да започнат по същото време. Младият мъж застана по-устойчиво, когато «Монтгомъри» стигна до вълнолома и носът му заплашително се издигна от първата атлантическа вълна, преди да се стовари обратно надолу сред облак водни пръски. Пяната се блъсна в подсиленото предно стъкло на рубката и големите чистачки замахаха яростно, за да изхвърлят излишната вода, докато двата влекача се насочваха право към набиращата сили буря.

42.

Институтът за изследване на заразни болести на армията на САЩ,

Форт Детрик, Мериленд

Професор Сайед седна на стола до бюрото на Кейт.

— Имран, това е моята оставка — обяви Кейт, като вдигна лист хартия, ядосана от намеренията на администрацията и от лъжите на хора като Васенбърг.

От срещата си с Къртис О'Конър Имран заключи, че администрацията няма представа за катастрофалните последици от решението програмата за биологични оръжия да започне отново. Имран Сайед беше решил, че ще бъде много по-безопасно за самата програма и в крайна сметка и за човечеството, ако той е наоколо, за да влияе на нещата.

— Значи си му отказала? — попита професорът.

— И то по такъв начин, че да не остана неразбрана — отговори гневно Кейт. — Дори му направих скица, Имран, обясних му как науката може да дублира дори най-малката нишка ДНК. Но това няма никакво значение.

— Ти си му нарисувала скица на ДНК?

— Пентози, фосфати, пирамидинни основи. Всичко най-важно!

Имран се ухили и й намигна.

— Не виждам нищо смешно! — възрази Кейт и въздъхна дълбоко.

— Мисля, че скиците на ДНК и полимеразната верижна реакция са били малко не на място — обясни Имран, който все още се усмихваше.

— Защо?

— Защото Къртис О'Конър може да е агент на ЦРУ, но е защитил дисертация в областта на полимеразните верижни реакции и е доктор на науките. Докторатът му е за вероятните въздействия на смъртоносните вируси като биологични оръжия. Той е един от малцината в ЦРУ с квалификация да работи в лаборатория с четвърта степен на защита.

Кейт отпусна глава в дланите си. Чувстваше как бузите й почервеняват, когато си представи как Къртис О'Конър я гледаше, докато тя ядно обясняваше за водородни връзки, хидроксилни йони, монофосфати и цял куп други структури.

— О, мамка му! — възкликна тя тихо. После погледна към Имран през пръстите си. — Шегуваш се!

— Получил е доктората си по биохимия и имунология в Тринити колидж, Дъблин.

Кейт поклати глава, обзета от силно неудобство.

— О, мамка му! — прошепна тя вече покрусена.

— Хайде, хайде — успокои я Имран, — денят беше дълъг. Ще ти поръчам вечеря в онзи малък ресторант във Фоги Ботом. Пък и няма да ни навреди и по едно питие.

Имран се вгледа в чашата за вино на фона на бялата покривка и провери цвета му. Вдъхна букета и отпи, преди да кимне на келнера.

— От вашите е — каза той, чукайки се с Кейт.

— Моля?