Космическият език (Мистичните учения на суфиите)

Глава 1Гласове

Цялото проявление с всички негови аспекти е запис, върху който се възпроизвежда глас. Този глас е човешката мисъл. В света няма място, било то пустиня, гора, планина, къща, село или голям град, където някакъв глас, който веднъж е бил въплътен, да не съществува и до днес. Несъмнено, всеки такъв глас има свой предел: един глас може да продължи хиляди години, друг — няколко месеца, трети — броени дни, а четвърти — няколко часа или мига, тъй като всичко създадено, преднамерено или непреднамерено, притежава живот — то се ражда и умира, има начало и край.

Човек може да изпита това чрез долавяне на излъчването на дадено място. Седейки на върха на скалата или в планината, човек често чувства вибрациите на този, който е седял тук по-рано. В горския гъсталак или в малък манастир може да се долови историята на това място: възможно е там да е имало град или дом, да са живели хора и всичко това се е превърнало в манастир. Човек започва да открива историята на мястото, то общува с него.

Всеки град има свой собствен глас, който сякаш говори за тези, които са живели в този град и как са живели, какви са били. Той говори за тяхната степен на еволюция, за постъпките им, за резултатите от техните действия. Хората усещат вибрациите на посещаваните, гъсто населени домове. Там има възбудена, напрегната атмосфера и тя е ясно осезаема.

Няма нито един град, нито едно място, което да не притежава собствен глас. Това е гласът, който първоначално е бил запечатан там и е станал възпроизвеждащ се запис на всичко, което му е било дадено съзнателно или несъзнателно.

Там, където са живели много хора, съществува доминиращ глас, който е по-различим от другите гласове. Но в същото време, както човек чувства това, което композиторът е искал да предаде чрез написаната от него музика с помощта на различни инструменти, така и различните гласове, звучащи заедно, оформят един краен резултат и този резултат е подобен на симфония за този, който може да чува всички гласове.

Важна особеност е, че колективната мисъл се появява тогава, когато човек може да я усети. Често това де случва в малко градче или в нов голям град. Тези гласове от миналото и настоящето са гласовете на всички, звучащи като един глас, който притежава свой особен и определен ефект. Цялата традиция е заключена в този глас. Човек, който може ясно да го чуе, чувства, че градът говори за своето минало и настояще.

Понякога в уединени места гласовете са сякаш погребани и там се поражда обертон, който е особено нежен и действа успокояващо — гласовете са си отишли, а вибрацията, под формата на едно особено излъчване, е останала. Ако дадено място винаги е било пусто, то още повече ни възвисява, защото притежава своя естествена атмосфера, а това възвисява повече от всичко. Ако няколко пътешественици преминат през него, то ще донесе до нас техните гласове. Те са много подобри, от гласовете, които могат да се чуят и почувстват в големите и малки градове, защото сред природата човек е съвсем друга личност.

Колкото по-дълго човек пребивава сред природата, толкова повече всички изкуствени наслоения отпадат и той става едно с нея. И всичко добро и красиво, което живее в душата му, излиза на повърхността и превръща живота му в мечта, романтика, поема. Неговата мисъл — човешката мисъл — започва да пее чрез природата.

Когато Авраам се върнал от Египет след посвещение в мистерията на живота, той отседнал в Мека и там бил поставен камък в памет на посвещението, което получил от древната школа в Египет. Глас, помещаващ се в камъка, пеещ с душата на Авраам, звучи и може да бъде чут от тези, които имат слух да го чуят. Оттогава пророци и виждащи идват на поклонение при този камък Кааба, а гласът все още съществува и продължава да звучи.

Мека е място в пустинята, място, в което не се случва нищо. Земята не е плодородна и хората не са били много цивилизовани, не е процъфтявала нито науката, нито изкуството, нямало развито земеделие или промишленост, а сега то привлича милиони хора, които идват с една-единствена цел — поклонение. Какво ги притегля? Притегля ги гласът в камъка. Камъкът е бил принуден да говори и той говори на тези, чиито уши са отворени.

Мисълта на духовно извисения човек притежава по-голяма сила, отколкото нейното съдържание, защото човекът е животът на тази мисъл, докато мисълта е обвивка за този живот. Може би Авраам не е могъл да запечата в някакъв друг камък своите усещания и първи впечатления от посвещението. Може би, в този момент впечатлението е било по-силно и по-интензивно, отколкото в някакво друго време от живота му. Той казал: „този камък аз поставям тук в памет на посвещението, в памет на Бога, разбиран като Единния Бог, за да може този камък да остане завинаги като храм“. Авраам не бил богат човек, не могъл да построи нещо повече от този камък. Но този камък е просъществувал много по-дълго от многобройните храмове, изградени с много средства.

Това е само един пример, но могат да се намерят още много, например необикновената атмосферата на Бенарес и вибрациите на Аджмир, където е живял, медитирал и умрял светецът Хваджа Моин-уд-дин Чишти. Там се намира неговата гробница и до днес се усеща вибрация, която е толкова силна, че медитиращият може да поиска да остане завинаги. Гробницата се намира в средата на града и в нея се чувстваш като в храм, защото на това място светецът е седял и медитирал върху Саут-е-Сармад — космическата симфония и чрез постоянно слушане на това място се е раждала космическа музика.

Мислите на хората, дошли по-късно, не продължават основната мисъл — те се прибавят към нея. Например към флейтата може да се добави кларинет, тромпет или тромбон, за да се създаде звуков обем, богатство на звука, но винаги има един инструмент, който играе главна роля. Основният глас е като дихание и всички други гласове се прибавят, за да създадат форма около него. Диханието остава живо. Формата може да възниква и да се разпада, но диханието остава наситено с живот.

Във времето, когато живял Хваджа от Аджмир се случило нещо забележително. За да посети светеца, от Багдад пристигнал великият майстор Хваджа Абдул Кадир Джилани, който също бил духовно извисен. Срещата в Аджмир била чудесна. Последният бил много твърд в съблюдаването на религиозните ритуали, а там, откъдето идвал, религиозните хора не слушали музика. Затова, естествено, от уважение към неговата вяра Хваджата от Аджмир трябвало да пожертва своята ежедневна музикална медитация. Но когато дошло времето симфонията започнала от само себе си и всички я слушали. Хваджа Абдул Кадир почувствал, че музиката звучи, въпреки че никой не свири. Той казал на госта си: „Дори ако религията я забранява, това е за другите, не за теб“.

Всяко място, където човекът дори и за миг приседне и помисли на някаква тема, попива мисълта му — то записва всичко казано, така, че човек не може повече да скрива своите мисли и чувства — те са записани дори върху стола, на който е седял. И много чувствителни хора, сядайки на това място започват да ги усещат. Получават се противоположни ефекти. Когато човек седне на определено място, в момента, в който го прави, в него може да възникне съвършено несвойствена за него мисъл или необяснимо чувство, защото това чувство е вибрирало на това място. И както мястото може да задържа вибрацията на мислите значително повече време, отколкото трае животът на този, който ги е създал, така и човек оставя отпечатък върху всяко място, на което седи, живее, мисли и чувства, радва сее и страда, и така се удължава несравнимо повече времето на живота на този, който е мислил или чувствал.

Ние знаем, че древните хора са строили гробницата на починалия на мястото, на което той обичал да седи и където е създал своя атмосфера, своя вибрация. Гробницата е била знак, че човекът е имал навик да седи тук. И в Индия, където са правели кремации, много често присядали на мястото, което ползвал починалия и където се усещат неговите вибрации. Той може и да не бил погребан там, но мястото за седене се намирало близо до любимото му място.

Глава 2Гласове(Продължение)

Тайната на благослова, който лежи в светите места, се корени в принципа, че святото място не е просто място — то е живо същество. Векове наред пророците провъзгласяват име на Бога, а законът на проявление на Божественото Същество на Святата Земя я прави жива и привлекателна за целия Свят. Казват, че гробът на Саади никога не остава без рози и розите цъфтят там от векове. Вероятно една от причините е, че той написал своята „Розова градина“ воден от мисли за красотата. Въпреки че смъртното тяло на Саади го няма, красотата на неговите мисли, веднъж произнесени, все още съществува, и ако те от векове поддържат розите на неговия гроб, в това няма нищо чудно.

Много често хората недоумяват защо индусите, които притежават велик философски ум и дълбоко разбиране на мистицизма, вярват в свещената река. Истина е, че това е символично, но съществува и друго значение. Великите Махатм живеещи по върховете на Хималаите, където събират своите сили потоците на Ганг и Джумна, знаят, че след това реките текат в различни посоки, докато отново се съединят и станат едно, и това е истински феномен, дълбок в своя символизъм, но и реален природен феномен. Реките започват като една после се разделят — стават двойнствени — и разделени в продължение на много мили, но се привличат една към друга и се срещат на място, наречено Сангам, в Алахабад — място за поклонение. Интерпретацията на това ни дава идеала на цялото. То е единно в началото, двойствено в своето проявление и обединено в края. А и мислите на великите Махатми, течащи заедно с водата, преплетени с живите потоци на Ганг, носят хармония. Ганг носи вибрациите на великите учители, говори и дава сила, пробуждане, благослов и чистота на тези, които могат да го чуят.

Несъзнаващите благослова също го получават, къпейки се реката. Защото тя не е само вода, тя е и мисъл, най-живата мисъл, мисъл на силата, притежаваща живот. Хората, които са готови, разбират нейната тайна. Затова в много поеми, написани на санскрит, може да се прочете как във вълните на Ганг и Джумна виждащите са усещали гласа на развитите души, чувствали са атмосферата, потока на дихание на тези извисени същества, идващи чрез водата.

В Мека има резервоар, от който пророците на всички времена са пиели вода. Нарича се Земзем. Те не само са пили вода — те са получавали от него силата, която съдържа и на свой ред са го зареждали със собствения си дух. Дори и днес тук идват поклонници и пият вода, която за тях е като благослов.

В Индия има място, на което е седял велик делител, излекувал през живота си хиляди пациенти. На много от тях помагал моментално. На това място е построена гробница и до ден-днешен хората се устремяват натам и много, докоснали се до това място, наречено Миран Дитар, мигновено оздравяват.

На Изток се разказва историята за петте пътешестващи братя. Всеки от тях притежавал някаква дарба. Веднъж, когато пристигнали на дадено място, внезапно открили, че са изгубили талантите си. Били смутени и разочаровани, искали да узнаят какво ги е сполетяло и защо. Тогава най-мъдрият от тях с помощта на силата на концентрацията разбрал, че случилото се дължало на мястото. Това място било загубило своя живот, било мъртво и всеки, който го посетял, чувствал, че в него самия няма живот — вътрешният живот си бил отишъл. Така се получава с всички места, които, след като се използват хиляди години, загубват своята сила и жизненост. Както земята може да я загуби външно силата си, така и вътрешното дихание може да бъде загубено. Често човек усеща на дадено място силно вдъхновение, а на друго — остра депресия, на едно място — смущение, а на друго — скука и не намира нищо интересно и привлекателно. Човек може да помисли, че е така заради времето, но причината е много по-дълбока. Съществуват места, които са много красиви, с прекрасен климат, но там човек не чувства вдъхновение. Ако художник се роди в мъртва страна, неговият талант не може да бъде развит. Там за него няма препитание, неговият художествен импулс ще бъде парализиран: за твореца, както и за растението, е необходимо да има въздух, слънце, вода. И най-мъртвата местност може да бъде вдъхновена от пророк, който просто премине през нея.

Столетия назад Джелал-уд-Дин Руми е казал, че само за човека огънят, водата, земята, въздухът и ефирът са неживи — пред Бога те са живи същества, които действат по неговата воля. Руми е осъзнал, че всички предмети, всички места носят информация, подобно на грамофонен запис: те говорят и информацията стига до човешката душа или ум, в съответствие с неговото развитие.

Изглежда, хората са започнали да вярват в нещо, което наричат психометрия. Какво е психометрия. Изучаване на езика, на който говорят предметите — ние откриваме, че освен цветовете и формите, които притежава предметът, в него съществува нещо, което ни говори, нещо присъщо на самия предмет или принадлежащо на човека, който го използва. Това неуловимо нещо се намира в предмета.

Има случаи, когато някой донася някакъв предмет в дома ви и в същия момент другите предмети в къщата започват да се чупят. Дотогава, докато този предмет се намира във вашия дом, наоколо цари някаква убитост. Той може да внесе дисхармония в дома, може да донесе болест или неуспех. Затова хората, знаещи за психологическия ефект, произтичащ от предметите, винаги избягват да получават стари вещи, колкото и красиви или ценни да са те — те купуват само нови вещи за своите нужди. Разбира се, невъзможно е да се постъпва по подобен начин със скъпоценностите — стойността им е в това, че са стари, но те повече от всичко въздействат на човека, на неговия характер и живот, на неговото обкръжение. Човек може да придобие перла, която да му носи успехи от момента, в който е била купена, но може да окаже и обратното действие. Много често човек не се замисля за тези неща, но ефектът от тях остава постоянен.

Вещите могат да окажат влияние върху здравето на човека, върху състоянието на неговия ум и чувства. Една стара скъпоценност може да има хилядолетен глас: колкото е стара, толкова традиции стоят зад нея. Интуитивните хора, с фина чувствителност, могат съзнателно да усещат вибрациите на старите камъни, сякаш разговарят с тя. Същото е, ако някой даде на друг храна, питие, плод или цвете — той предава заедно с тях и своята мисъл и чувство. Това има ефект. Сред Суфиите на Изток съществува обичай да се дарява само късче от дреха, цвете, плод и няколко зърна царевица, защото стойността е заключена не в самия предмет, а в чувството, с което се поднася.

Колко малко знаем, когато казваме: „Аз вярвам в това, което виждам“1. И ако човек може наистина да види какво е влиянието на мислите и чувствата му, как предметите са техен проводник и ги предават на другите, как самият живот се предава посредством предмета — значи наистина е стигнал далеч в духовното си развитие.

Глава 3Впечатления

Съществуват безброй места, където могат да се видят камъни или корени с артистично гравирани изображения. Понякога това са букви, изрязани върху скала или камък в планината — букви, които днес никой не може да прочете. И все пак, човек, надарен с интуиция, може да се докосне до тях чрез вибрациите, атмосферата и чувството, което те излъчват. На пръв поглед това е гравюра, но всъщност е запис, говорещ за това, което е било записано. Нито един пътешественик, надарен с интуиция, няма да отрече факта, че в земите с древни традиции е видял безброй места, които възпяват легендарното минало.

Гората, градините, старите дърва, пазят спомени за миналото, носят впечатления, предадени им от хората, седели под тях. На Изток хората са суеверни и се отнасят със страхопочитание към свещените дървета. Веднъж създадена от някой, който е седял, почивал или размишлявал под дървото, вибрацията съзнателно или несъзнателно се поема от самото дърво. Човек може отдавна да е забравил това, което е преживял, но дървото го помни, защото съхранява присъстващ в него глас по-ясно, отколкото една скала, например.

В тропическите страни, където от древни времена хората са привикнали да пътешестват през гори и джунгли и да търсят убежища под определени дървета, всичко, всичките им мисли и чувства са попивали в тези дървета. Хората с по-голяма интуиция чуват гласа на дърветата по-ясно, отколкото гласа на друг човек.

Подобно нещо се среща и сред домашните животни — нашите любимци, които преживяват нашите чувства и долавят мислите ни чрез контактите си с нас. И по този въпрос също съществуват суеверия, особено относно конете. Докосналите се до тайната, са много внимателни в покупката на коне: освен здравето и породата, конят трябва да има и подходящи вибрации. Много често може да се окаже, че кон от хубава порода и съвършен вид носи нещастие. Причината е, че разочарованието на човека, който е яздил коня, е останало в животното, записано е в сърцето му. Много е вероятно състоянието на този човек да се е променило, но излъчването, което е влязло чрез него в коня, продължава да действа още дълго.

Веднъж в Непал аз самият бях потресен да видя кон и слон, които се пазеха само за ездата на махараджата на Непал. Изглеждаше, сякаш животните осъзнаваха своето предназначение. По чувството им за собствено достойнство проличаваше, че знаят кому принадлежат. Във всяко движение на коня, във всеки поглед, хвърлен от слона, можеше да се почувства присъствието на махараджата. И не само това, но всичко, принадлежащо на махараджата: болка или удоволствие, живот и емоции — всичко изглеждаше като записано в слона. А най-неочакваното нещо беше това, че този слон не беше по-голям по размери от другите слонове, а често именно размерът придава на слона чувство за собствено достойнство. Конят също не беше по-едър от другите коне. В случая размерът нямаше значение. Особен беше духът, който се проявяваше в тези животни, той олицетворяваше тяхното самочувствие.

Казаното до тук води мисълта ни в друга посока. Само човек може създаде връзка с друг човек, какъвто и да е той — тъжен или щастлив, глупав или мъдър, благороден или безчестен. Когато хората са духовно свързани помежду си, всеки носи и вибрацията на другия и тя се долавя в неговите мисли, реч и действие. Човек, колкото и щастлив да е, ще поеме мелодичната тема на тъгата, ако е емоционално свързан с някой, който е нещастен. Тя се разпростира, пее своята песен отделно от цялата симфония, има свой собствен тон и вие винаги можете да го различите. В мъдрия човек, който е свързан с глупак, звучи подобна тема, звучи съвършено друга мелодия, с друг ключ и друга височина, различна от изначалната песен.

Дори обикновен човек, свързан с някой благороден и достоен, въпреки своите недостатъци носи и нещо от него — една особена тема, отчетливо звучаща за слушащите сърца.

От психологическа гледна точка е много важно да умеем да различаваме тези нюанси в човека и да се съобразяваме с тях. Да не забравяме, че мъдрият човек не винаги е по-стойностен от глупавия и добрият не винаги е само положителен, в сравнение със злия. Никой от нас не може непрекъснато да бъде носител на положителни вибрации. На всеки е нужно време за промяна трансформация на всички влияния, получени от другите. Съществува велика мъдрост в изказването, че човека ще го познаеш по неговите приятели. На Изток обръщат голямо внимание на това, особено, от духовна гледна точка. За тези, които търсят духовната истина, връзката с приятели, поели по този път, е по-ценна от всичко друго. Приятелството с подходящи хора се счита за най-важното нещо. Всички останали добродетели се нареждат след това.

Глава 4Магнетизъм на съществата и предметите

Когато човек прави нещо, той не само внася в него своя магнетизъм, но и гласът на душата му се въплъщава в това, което прави. За сетивния човек не представлява трудност по храната, която му е предложена, да определи мислите на готвача, степента му на духовно развитие, както и това, за което е мислил в момента на готвенето — всичко се съдържа в храната. Ако готвачката е била раздразнена по време на готвенето, ако е мърморела и се е чувствала нещастна, ако е въздишала от мъка — това се представя пред нас заедно с храната, която е приготвила. Именно знанието за този факт е заставяло индусите да канят в качеството на готвач брамин от висша каста, чиято духовна еволюция е висока, животът му е чист, мислите — възвишени. И до ден-днешен: един брамин, който понякога е и Гуру — учител за другите касти — може да бъде великолепен готвач.

В древни времена, когато човешката личност се е проявявала във всичко, всеки човек, независимо от степента на своето положение в обществото, е умеел да поднася и приготвя блюда за себе си и за приятелите си и този, който канел в дома си роднини и приятели и им поднасял собственоръчно приготвени блюда, демонстрирал с това най-голямо уважение към тях. Главното е било не блюдото, а мисълта, вложена в него.

В днешно време животът, изглежда, не следи много неща от личния характер. Било е време на Запад и на Изток, когато изкуството за тъкане или бродиране на дрехи е било познато на всяко малко момиче и да дариш брат или сестра, любим или роднина с малка вещ, направени от собствените ти ръце, е било скъп обичай. Сега е лесно да купиш нещо от магазина — никой не знае кой го е правил и как: без желание и с негодувание или по друг начин. Остава загадка, в какво състояние се е намирал в този момент работникът, какво е вложил в изработения предмети. Когато момичето шие за този, когото обича, с всеки бод предава и своята мисъл — ако работи с любов и силно чувство, всеки бод поражда нова мисъл, вплита я в тъканта и оказва на любимия помощта, от която се нуждае душата му.

Кой се интересува днес кой е изработил вагоните, самолетите и корабите и на кого поверяваме живота си. Кой знае какво е било състоянието на ума на строителите на „Титаник“. Имало ли е сред тях миротворец, обучаващ ги да съхраняват определена нагласа на ума по време на неговото създаване?

Всичко, което някога е било създадено, носи в себе си магнетично излъчване. Ако работата е била свършена, без да се вложи нужната мисъл, много е възможно опасност да грозят хората, които пътуват на кораба, във влака или в колата. Много често ставаме свидетели на нередности, сякаш нямащи видима причина, нещо се счупва без материален повод. Значи в създаването на тази вещ е била привнесена мисъл за разрушение и тя работи чрез вещта — това е нещо по-живо от самата вещ. Нещо аналогично става и когато се строи къща. Предават се мислите на тези, които са строили, дори на хората, изработили проекта.

Мисълта, въплътена във вещите, носи жизнена сила, или по-точно казано — вибрационна сила. В концепциите на мистиците се счита, че вибрациите имат три аспекта: чуване, виждане и осезаемост. Вибрациите, вместени в предмета, никога не са видими и не се чуват. Те са само осезаеми. Осезаеми за интуитивната способност на човека. Но това не означава, че този, който е загубил интуитивната си способност, не ги усеща, той също ги усеща, но това става несъзнателно.

Накратко, съществува мисъл, въплътена във всички предмети, създадени от индивидуалистично или колективно и тази мисъл води до съответни резултати.

Влиянието, вместено във вещите, съответства на интензивността на чувствата. Клавишите на пианото резонира в съответствие с интензивността на удара върху него. Ако просто възпроизведете нота на пианото, тя ще продължава да резонира определено време, ако вие натиснете клавиша с по-малка интензивност, ще резонира по-кратко време. Резонансът съответства на силата, с която удряте по клавиша, но в същото време зависи и от инструмента, с който възпроизвеждате този звук. При някой инструмент струните ще вибрират продължително време, при друг — кратко. Върху резонанса влияе и начинът, чрез който събуждате вибрации и възпроизвеждате ефекта.

Бог е във всичко, но предметът е само инструмент, а човекът е самият живот. Само човек може да изпълни предмета с живот. Когато се създава определена вещ, в периода на създаването, в нея се втъкава „живот“, който се проявява подобно на дишането в тялото. Не трябва да забравяме, че когато носим цветя на болен и заедно с тях носим изцеляваща мисъл, цветята предават тази мисъл, и когато болният ги гледа, получава изцелението, вложено в тях. Всяка храна, всичко, което поднасяме на друг с любов, поражда у него усещане за хармония и щастие. Затова всяка вещ, дадена или приета с любов, с хармонична и хубава мисъл е безценна. Защото работата не е в предмета, а в това, което стои зад него. Нима това не ни учи, че значение има не само създаването или изготвянето на вещите в нашия живот, но и влагането в тях на хармонична и конструктивна мисъл, за да може нашата работа да придобие хилядократно по-голяма ценност.

Когато изработваме определена вещ, не бива да забравяме нещо много важно — ние не само създаваме вещта, ние и вдъхваме живот. А това открива пред нас широко поле за дейност, която можем да извършим без особени усилия или висока цена. По своите резултати такава работа е много по-важна, отколкото си мислим или представяме. Нима това не е велика благословия: да бъдем способни да направим нещо важно, без да парадираме с това? Когато човек пише писмо често влага в него това, което думите не могат да изразят — едно невидимо чувство, което достига до сърцето на получателя. Дори в една дума да е вложена любов, тази дума ще окаже по-голям ефект, от хиляди други. Писмото ще започне да говори на човека. То е много повече от думи, изписани върху хартия. То говори за личността на пишещия, за настроението му, за духовното му развитие, за неговата радост и печал — писмото винаги предава повече, отколкото е написано в него.

Спомнете си великите души, които са идвали на земята в различни времена — условията са били против тях, на всяка крачка са срещали трудности при изпълнение на мисията си, но въпреки всичко са създали и оставили своя жив глас. И този глас продължава да звучи дълго след тяхното тръгване от света и да се разпространява с времето по цялата Вселена, изпълнявайки това, което някога са желали. Възможно е да са необходими столетия, за да може тяхната мисъл да се реализира, но тя е нещо безценно, което стои отвъд човешкото разбиране.

Ако само можехме да разберем какво е това, което наричаме дух, много по-силно бихме почитали човека. Толкова малко се доверяваме на човека, толкова слабо вярваме в него, толкова малко го уважаваме, толкова ниско ценим човешките възможности. Само ако знаехме какво стои зад всяка силна или слаба душа, бихме разбрали, че всички възможности се съдържат във всеки от нас и никога не бихме недооценявали когото и да било и не бихме губили уважението към някого, без да се замислим защо този човек е създаден такъв, какъвто е. Създателят е сътворил нашия свят посредством всички съществуващи форми и всичко е било замислено, подготвено и сътворено от един-единствен Създател, изградил един свят на разнообразие.

Глава 5Влияние на произведенията на изкуството

В произведенията на изкуството, независимо от вложеното майсторство и идеи, съществува някакво чувство, което остава по особен начин в тях и зад тях. Когато бях в Берлин, видях скулптури около двореца на Кайзера — това бяха фигури, навяващи асоциации за ужас, терор, разрушения. Помислих си: „Не е удивително това, което се е случило така, защото тези статуи са били създадени преди събитията.“ И най-прекрасното произведение на изкуството, създадено с голямо майсторство, носи в себе си нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед. То говори не само на очите, но и на сърцето. Всяка картина, всяка статуя или художествена конструкция има скрит глас, който разказва за целта, с която произведението е било създадено.

Понякога художникът не осъзнава своето творение. Той следва въображението си, може да действа против собственото си творение, може би предизвиква действие, което не би искал за себе си или за човека, за когото това произведение е предназначено. Веднъж бях в един храм. Не мога да го нарека красив, но беше забележителен, уникален по рода си. Щом погледът ми попадна върху неговата цветова гама и релефните изображения, аз бях удивен. Запитах се как този храм е могъл да просъществува толкова дълго време — би трябвало отдавна да е разрушен. Скоро след това узнах, че храмът наистина е бил разрушен. Бях усетил, че строителят на храма е бил толкова погълнат от своя проект, че е забравил за хармонията на духа, която трябва да вложи в плана. Затова всичко свърши неуспешно.

Веднъж една приятелка ме извика да видя картините, нарисувани от съпруга й. Щом ги видях, те ми „разказаха“ цялата история на този човек: как неговата душа е вървяла в живота, мъченията, през които е преминала — всичко беше изразено в картините. А какво беше състоянието на притежателя на тези картини? Само печал и депресия.

Ако художникът се научи да открива въздействията, които творбите му оказват върху околните, вероятно ще стане по-внимателен и няма да си разреши да рисува картини наситени с агресия и дисбаланс. Много е лесно да се наслаждаваме на колорита на една картина, но човекът трябва да разбере, че е важна не само идеята, но и нейния резултат — разрушителен или съзидателен. Например на параходите, особено в Ла-Манша, още щом влезете в каютата, първото, което виждате, е изображение на давещ се човек, слагащ спасителна жилетка. Това е първото, което ви прави впечатление. То е като знамение. Разбира се, това са само инструкции, но тези инструкции психологически са осъществени неправилно. Ако са необходими някакви инструкции, по-добре е да се разпространяват картички с изображения, след като корабът се отдели от брега и хората привикнат с него.

По същия начин стоят нещата и с поезията. При индусите съществува психология на поезията, на която обучават поета, преди да му бъде позволено да пише. Защото поезията не е само ритъм или игра на ума и мисълта. Да пишеш поезия означава да създадеш нещо или да разрушиш нещо. Понякога поезията оказва влияние върху благосъстоянието или упадъка на личностите, за чиято възхвала е била създадена. Поезията кореспондира с всички сфери на живота. Човек може да говори възвишено за личността на друг в стиховете си, но вложеното в думите и мислите, стоящи зад тях, могат да бъдат вредни. Те могат да навредят не само на човека, за когото са били написани. Понякога, ако този човек е силен, те се сгромолясват върху поета и го разрушават завинаги.

Може да се попита: „Тогава нима драмата и трагедията не носят вреда?“ Има много неща, които ни раняват и причиняват вреда, а в същото време са много интересни. Съществуват умове, които са привлечени от трагедиите по-силно, отколкото от други неща. И това е съвсем естествено. Както когато сме наранени раната боли известно време, но това усещане може да бъде и полезно. То ни кара да усещаме, че сме живи. Можем да го наречем болка, но това е полезна болка, болката от раната, която е събудена. А само събудената рана може да зарасне.

Нереалните страдания не обогатяват особено човека, но има артистични натури, който обичат поезията и откриват някаква особена наслада в трагедиите, написани от големи майстори. Да не четем Шекспир означава да се лишим от една велика радост, защото поезията на Шекспир е всеобхватна. Но когато хората пишат стихове, свързани с конкретна личност, крал или някакъв друг повелител, тогава стиховете оказват пряко действие. Една пиеса също може да възпроизведе силен ефект върху зрителите.

Казаното по-горе съответства на гледната точка на европейската психология. Но това не е гледната точка на суфиите. Суфиите много обичат поезията, но тяхната страст към нея отива много далеч в изразяването на чувствата, стремежите, желанията и разочарованието разбитото сърце. Според европейската психология целта на поезията не е такава.

Същото е с музиката. За музиканта може да бъде много интересно да създаде някаква магическа музика, рисуваща наводнение или разрушение на даден град и всички живущи в него — за известно време това може да му изглежда като развлечение, плод на ексцентрично въображение, но подобна апокалиптична музика оказва въздействие.

Всъщност чрез изкуството — поезия, музика или танц се създава мисъл или чувство, ефектът от които е резултат от цялостното проявление на твореца. Може да се каже, че изкуството е най-горният пласт. Всяко нещо има най-горен (видим) пласт. Музиката е цял един свят, поезията, изобразителното изкуство — също. Човекът, живеещ в света на изкуството, чувства, познава и обича този; човекът, който живее в света на музиката, има способността да вижда и цени всеки звук. За да бъде докоснато видението, въплътено в музиката, човекът трябва да живее в нея и да наблюдава нейния свят много внимателно. С други думи, не е достатъчно човек да бъде музикален и да запълни своето сърце и душа с музика, той трябва да развие интуицията и способността да вижда с голяма проницателност.

Прекрасно е да се осъзнае, че изкуството във всички свои аспекти е нещо живо, говорещо за добро и зло. Не става дума само за това каква идея открива човек във фреските на старите италиански майстори или каква магия е скрита в скулптурите от стари времена. Тези произведения на изкуството ни говорят за историята, за миналото, разказват ни за художника, който ги е създал, за неговата степен на духовна еволюция, за неговата мотивация и същност, за духа на времето, в което твори. Осъзнаването на всичко това ни учи, че всяка наша мисъл и чувство несъзнателно се възпроизвеждат във всичко, до което се докоснем: в мястото, в камъка, в дървото, в креслото, във всички вещи, които изработваме. В изкуството нещата са стократно увеличени. Чрез изкуството художникът усъвършенства музиката на своята душа, на своя ум. За него творчеството не е автоматичен процес, а осъзнато действие, което поражда много дълбок ефект. Затова не е достатъчно само да се учим на изкуство или да се занимаваме с него, а да го доведем до съвършенство, да му се отдадем пълно, да вникнем в психологията на изкуството, посредством която можем да достигнем до същността на нашия живот.

Глава 6Живот на мислите

Бог е всемогъщ, всепроникващ и единствено съществуващ. Това ни навежда на мисълта, че Абсолютът е живо Същество, че няма смърт, че всяко нещо, всяко същество, всяка частица носи и своята продължителност, а животът винаги продължава.

Край или смърт — това е просто една промяна. Всяка мисъл, веднъж появила се в ума, всяко чувство, някога промъкнало се в сърцето, всяка произнесена дума, която, никога повече не сме споменали, всяко действие, веднъж извършено и забравено, щом един път се е осъществило продължава да живее. То е подобно на пътник, който пътьом пръска с дланите си семена, които падат в земята. Когато растенията пораснат, той не би могъл да ги види — той просто е хвърлил семена и е продължил пътя си. Земята ги приема, водата ги полива, а слънцето и въздухът им помагат да растат.

Животът е убежище за всичко — мисъл или дума, действие или чувство. Щом нещо се роди, самият живот се грижи то да расте и да дава плодове. Често на човека му е трудно да проумее това. Той мисли, че веднъж казаното от него изчезва, сътвореното завършва, а чувството отминава. Всъщност всичко претърпява трансформация, която ни е трудно да осъзнаем. Ние виждаме нещо, после отминаваме и мислим, че и то си е отишло. Но то все още е там. Остава и продължава да върви по своя път, защото живее, защото всичко е проява на живота. А животът продължава и тъй като всичко е живот, смърт не съществува.

Несъмнено, раждането и смъртта са начало и край — поточно двете посоки на движение на Вселената. Именно някакъв вид автоматична дейност създава у нас представата, че нещо започва, а друго — завършва. Когато биете камбана, действието трае само миг, но резонансът продължава. Вие му обръщате внимание само внимание само дотогава, докато се чува. След това продължавате пътя си и повече не го чувате, но някъде той продължава да съществува.

Когато хвърленото в морето камъче заставя водата да се движи, човек рядко се замисля до каква степен тази вибрация въздейства върху морето. Всичко, което той може да види, са неголемите вълни и кръгове, които камъчето предизвиква. Човек вижда само тях, защото са пред очите му. Но вибрацията, която камъкът създава в морето, се разпростира много по-далече, отколкото човек може да си представи. Това, което ние наричаме пространство, е един значително по-фин свят. Ако го наричаме море, това море е с най-фината плътност. Ако го наричаме земя, тази земя е неизмеримо по-плодородна от земята, която познаваме. Тя приема всичко и го възвръща, пази го и му позволява да расте. Тя е всичко онова, което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си.

Нима осъзнаването на всичко това не ни заставя да бъдем отговорни за всяко извършено от нас движение, за всяка появила се мисъл, за всяко чувство, идващо от ума или от сърцето? Нито един миг от нашия живот не би преминал напразно, ако знаем как да използваме нашето действие, как да насочим своята мисъл, как да я облечем в думи и да я продължим в движения, как да я почувстваме, така че тя да може да създаде своя собствена атмосфера. Каква огромна отговорност! Отговорност, възложена на всеки човек, по-голяма от отговорността на един крал. Всеки човек има собствено кралство, за което е отговорен — кралство, което по никакъв начин не е по-малко от кралствата, които познаваме, кралство, по-голямо от всички кралства на земята. Затова да бъдем предвидливи и добросъвестни и да поемаме отговорност за всяко свое действие. Но не винаги човек проумява това — неосъзнавайки себе си, той не осъзнава и тайната на живота. И се движи подобно на вървящ през града пияница. Не знае с това, което върши, добро ли прави или причинява вреда.

Как може мисълта да живее? По какъв начин живее? Има ли тя тяло, ум, дихание? Да. Първото нещо, което сме длъжни да знаем, е че тя носи дихание, идващо направо от източника, търси тяло и помествайки се в него, може да функционира. Мисълта е подобна на тялото, нейният дух идва от източника като лъч, идващ от слънцето.

Духът придава на мисълта същност — тя живее подобно на живо същество. Тези невидими същества в суфийските термини се наричат муваккали, което означава „елементал“. Те са живи — имат определена задача, към изпълнението на която се стремят. Човек ги ражда и зад тях стои цел, която ги направлява. Представете си, колко е ужасно, ако под влияние на моментен афект човек дава израз на своя гняв, на своята страст или ненавист. Думата, изразена в такъв момент, продължава да живее и да следва своята цел. Това е подобно на създаването на армия от врагове около себе си. Едни мисли имат по-дълъг живот от други — зависи от това, какъв живот им е бил даден. Ако тялото на човек е по-силно, то ще живее по-дълго, а силата на мисълта зависи от енергията на ума.

Веднъж някой ме попита, на какво приличат елементалите. Елементалите изглеждат точно така, както и вашите мисли. Ако мислите за човешките същества, елементалите имат човешка форма, ако мислите за птици, елементалите имат формата на птици, ако мислите за животни, елементалите имат формата на животни, защото елементалите са родени от вашите мисли.

Елементалите се създават от човека. Когато духа вятър и се разразява буря, предизвикваща разрушения, човек гледа на това като на механическо действие на природата. Но то не е само механично действие, то се направлява от чувствата на човека, от тяхната интензивност. Тези чувства се превръщат в огромни същества — същества, които заповядват. Подобно на батерия те усилват вятъра и бурите, наводненията и изригванията на вулканите.

Съществуват и други мисли, мисли, призоваващи за благословия. Мисълта за дъжд, прогонващ сушата, носи божията милост. На Изток наричат дъжда божествена милост. Слънчевата светлина в ясното небе, цялата благодат на природата, ободряващият чист въздух, есента, богата реколта, цветята и плодовете, всички тези благословии, които идват към нас от земята и от небето, също се управляват от стоящите зад тях сили. Подобно на едно на пръв поглед механично действие в природата — издигане на изпаренията в небето, където се събират в облаци и предизвикват дъжд — така и мислите и чувствата, думите и действията извършват уж механична работа, но тази работа се управлява от дейността на Вселената. Така ни показва, че съществува не само механична работа в природата, но и механична работа на човешкия интелект, управляваща дейността на природата.

Ето защо отговорността на човека е много по-голяма от отговорността на всяко друго същество. В Корана се казва, че Бог е заявил: „Ние предлагахме нашето доверие на небесата и на земята, на планините, но те не посмяха да го приемат — но човекът прие нашето доверие“. Това доверие е наша отговорност — отговорност не само пред тези, които са около нас, които срещаме в ежедневието или на работното място, отговорност не само за нещата, които лично ни интересуват, но и за цялото творение. Носим отговорност за това, което влагаме в сътвореното, дали е полезно, дали създаване по-добри и по — хармонични условия в нашата сфера, в нашия свят, на нашата земя. Ако творим свят, изпълнен с любов и хармония, значи сме осъзнали своята отговорност. Ако не осъзнаваме това, значи не сме открили смисъла за съществуването ни на тази земя.

В детството си човек не знае нищо. Той разрушава ценни и красиви вещи от любопитство или фантазия. Но когато детето израсне, започва да чувства своята отговорност. Това е признак на зрялост. И именно от този момент човек започва своя живот, именно от този момент душата се ражда отново. Докато душата не се роди отново, тя не влиза в царството Божие. А Царството Божие е тук. Докато човек не осъзнае своята отговорност, той не познава и царството Божие. Само когато започне да осъзнава отговорността си, тогава се пробужда за царството Божие, в което се ражда душата.

Нещо повече, в потвърждение на тази идея в санскрит съществува дума използвана от богосъзнаващи хора и тази дума е Брахман — „Създател“. Щом душата осъзнае това, тогава ще узнае, че всеки момент от нейния живот е съзидателен както вътрешно, така и външно. А ако човек е отговорен за творението, той носи отговорност за всеки момент от своя живот. В живота нищо не преминава напразно. Колкото и безнадеждни и нещастни да са условията, за душата животът никога не е загубен, не е преминал напразно, защото съществува съзидателна сила, действаща във всички негови движения. Във всяка мисъл, във всяко чувство душата винаги създава нещо.

В санскрит има още една дума двиджа — „два пъти родена душа“. В мига, когато човек постигне целостта, неговата душа се ражда отново, неговото осъзнаване на живота се изменя, плановете и действията му стават други.

Ще отида още малко по-нататък. Съществуват души, които понякога ни се струва, че не правят нищо. Човек може да си помисли: „Смятат ги за духовни хора. Но какво правят те?“ Нашата представа за действие е да се суетим, да се блъскаме, да бъдем заети през цялото време. Доколко това е угодно — не е важно. Важно е нещо да бъде направено — така си мислим. Но ако човек е духовно израснал, действията му не се проявяват външно, но на невидимия план той върши значително повече работа, отколкото може да си представим.

Има една история за мадзуб. Мадзуб е човек, когото в света считат за блажен, за налудничав. Някои хора мислят, че той не е много уравновесен човек. На Изток такива същества и са много уважавани. Преди няколко столетия в Кашмир живял мадзуб Махараджата му бил дал земя, където да може да живее и му било разрешено да броди навсякъде из двореца и градините, когато поиска. Било му разрешено да посещава всички градини на махараджата. В една от градините имало миниатюрна пушка-играчка и понякога на мадзуба му идвало на ум да си поиграе с нея. Обикновено взимал оръжието и го обръщал на юг, на север или накъдето му било угодно, а после го въртял и правел всевъзможни движения с тялото си, сякаш се сражавал с невидим противник, а след битката имал вид на победител. И всеки път, когато се държал така, махараджа Ранджит Сингх обикновено давал заповеди на своята армия да се готви за война — и винаги имал успех. Войната продължавала много, много години, вървяла бавно и нищо не се променяло, но всеки път, когато мадзубът си играел с пушката, махараджата печелел победи.

В Хайдарабад живял мадзуб, който имал навика да оскърбява всички, като назовава хората с такива имена, че те бързо се отдалечавали от него. Но един човек все пак посмял да отида при него, без да обръща внимание на оскърбленията. Мадзуб му казал: „Какво искаш?“ той отговорил: „Моето дело ще се гледа в съда след шест дена, а аз нямам пари. Какво да правя?“ Мадзуб казал: „Разкажи ми за това дело, но говори истината“ И човекът му разказал всичко, а мадзуб го изслушал и написал на земята: „Струва ми се, че в това дело няма нищо, то трябва да бъде прекратено.“ и казал: „Отивай, всичко е направено“. Човекът отишъл в съда. Адвокатите и представителите на противоположната страна били там, а от негова страна нямало никой, защото бил беден човек. Съдията изслушал и двете страни, а след това произнесъл точно думите, които мадзуб написал на земята.

Какво значи това? Това обяснява казаните от Христос думи: „Влезте в Царството Божие“, т.е. всяка душа носи в себе си Царството Божие. Да осъзнаеш тази тайна на живота означава да отвориш своите очи за Царството Божие и тогава каквото и да прави човек, всичко добива смисъл, значение. И никога не се губи. Няма значение стореното видимо ли е за очите, материализирано ли е или не — то оживява, съществува. Нищо не си отива, нищо не се губи. Ако действието не се прояви на един план, означава, че е било извършено на друг. Но се отразява на всички планове, защото винаги съществува взаимодействие, връзка между световете. Всичко, извършено от човека, ако не е материализирано на физически план, се отразява и проявява на друг план. Ако човек мисли: „Аз не съм материализирал своите мисли“, това означава, че времето и обстоятелствата не са позволили това да се случи. Но ако веднъж е била пусната мисъл, тя задължително ще бъде материализирана.

Глава 7Мисъл и въображение

Умът има пет аспекта, но най-известният е този, за когото използваме думата „ум“ — т.е. създаващият мисли и въображение. Умът е почвата, от която от мислите и въображението израстват растения. Те живеят в нея, но тъй като постоянни се появяват свежи леторасли, растенията и дърветата, които са се появили по-рано, са скрити от очите на човека и само новите „растения“ са доловими за неговото съзнание. Човек рядко си спомня за минали мисли и образи, защото те не са пред него, но когато пожелае да намери мисълта, на която някога е придал форма, тя незабавно се появява, защото всичко, веднъж изречено, продължава да съществува.

Тази част, до която съзнанието няма пряк достъп, се нарича подсъзнание. Съзнанието остава на повърхността, правейки за нас ясна тази част от мислите и мисловните образи, които току-що са протекли или към които все още гледаме. Всички мисли и фантазии, които някога са родени от човека, продължават да съществуват.

В каква форма се проявяват? Във формата, дадена им от ума. Душата приема форма в този физически свят, форма, заимствана от света. Мисълта също приема форма, заимствана от света на ума. Затова ясният ум може да надари мислите с ясна форма, а смутеният ум произвежда неясни мисли. Така е и при сънищата — сънищата на човека с ясен ум са ясни и ярки, сънищата на хората с неясен ум са объркани. Интересно е, че сънищата на художника, поета, музиканта, на този, който живее в красота и мисли за красота, са красиви, а сънищата на тези, в чиито ум има съмнение, страх или смущение, са изпълнени с кошмари.

Това доказва, че умът дарява на мисълта тяло, придава и форма, посредством която мисълта е способна да съществува. Мисълта не остава единствено в съзнанието на този, който я е сътворил. Тя се отразява и в околните. По такъв начин между хората се поражда беззвучна връзка: мисълта-форма на един човек се отразява в ума на друг. И тези мисли-форми са по — мощни и ясни от думите. Много често пораждат по-голям ефект, от произнесеното слово, защото езикът е ограничен, а мисълта има значително по-голям диапазон на изражение.

Въображението — това е неконтролирана мисъл. Може да попитате — добре ли е да се притежава силно въображение? Хубаво е да си силен. Ако човек има сила на ума, тогава и въображението е силно, и мисълта е силна, и самият човек е силен. Но богатото въображение означава изтичаща от човека сила, която се разпространява без неговия контрол. Затова силното въображение не винаги е много добро. Необходимо е да притежаваме и сила на мисълта. Всъщност, какво представлява мисълта. Мисълта е самонасочено и контролирано въображение.

Ако мисълта притежава тяло, привързана ли е тогава към определено място или се разпространява по цялата Вселена? Това е сложен въпрос. Да си представим човек, който е в затвора. Нима неговият ум също е в затвора и не може да проникне отвъд решетките? Разбира се, че може. В затвора е само тялото на човека, неговият ум може да отиде където поиска.

Възможно е мисълта, родена от в ума, понякога да стане пленница на този предмет, мотив, източник или сфера на приложение, в който изпълнява своето предназначение. Но същевременно тя е способна на мига да достигне всяка част на Вселената.

Съществува още един много интересен аспект при изучаването на природата на ума: всеки ум претегля и отразява мисли от такъв вид, каквито са присъщи на самия него. Ако умът е почва, то както на един участък от земя растат цветя, на друг — плодови дървета, а трети ражда само бурени, така и отражението, падащо от един ум върху друг, попада именно върху този ум, който го привлича. Подобното привлича подобно. Ако разбойник или крадец отиде в Париж, той непременно ще се срещне там с крадец, лесно ще открие къде живеят крадците и без проблем ще ги познае, защото умът му е приемник на същия тип мисли. Щом погледите ми се срещнат, ще се установи връзка — техните мисли си приличат.

Във всекидневието често ставаме свидетели подобното привлича подобно. Причината е, че умът е развил определен характер и в него възникват мисли-образи от определен тип. Ако човек се вгледа внимателно в обикновения живот, няма да има момент, в който да се усъмни в истинността на казаното. Възвишените умове винаги отразяват и притеглят по-възвишена мисъл. Откъдето и да произлиза, тя ще се насочи към тях, иде бъде привлечена от ума, подготвен за нея. Обикновеният ум е привързан към обикновени мисли. Например, човек, който има навика да критикува другите, с готовност отваря уши за критики, защото това го интересува, доставя му удоволствие. Той не може да противостои на изкушението да чуе нещо глупаво за друг, защото това е най-скъпото за неговото сърце — та нали самият говори подобни неща. За ушите на човек, който не обича клюките, това е нещо, което не желае да чуе. Сърцето му не намира удоволствие в злословенето — то иска да отхвърли всичко нехармонично. Затова светът на ума е царството на човека, неговата собственост, каквото посее, това ще пожъне, за каквато цел съхранява тази собственост, това и ще се произведе в нея.

Нека навлезем по-дълбоко в метафизиката. Какво формира мисълта-образ? Това е много тънък въпрос. Ученият-материалист ще каже, че съществуват мисли-атоми, които се групират и създават форма — т.е. съединявайки се те образуват мисъл-форма. А ако поиска да обясни това по-предметно, ще каже, че в мозъка съществуват малки мисли-образи, подобно на движещи се картинки и когато се комбинират успешно, съставят форма. Тъй като материалиста не вижда по-далече от своето тяло, той търси тайната на живота в своето тяло и във физическия свят.

В действителност, мозъкът е само инструмент за това да бъдат направени мислите по-ясни — мисълта е по-голяма, по-широка, по-дълбока и по-висша, отколкото мозъка. Изображенията на мислите се създават чрез впечатленията натрупани в ума. Ако умът не е богат на впечатления, мисълта няма да бъде ясна. Например, у сляп човек, който никога в живота си не е виждал слон, не може да се породи идея за слон, защото неговият ум няма такива форми — образци, от които да сътвори със силата на волята някакъв образ. За да бъде създадена формата, умът трябва първо да я познае. Следователно, умът е хранилище на всички форми, видени някога от човека. Възниква въпросът — може ли формата да бъде отразена в ума на сляп човек? Да, но тя ще остане незавършена. Ако мисъл се проектира на сляп човек, той ще я възприеме наполовина, тъй като няма тази част, която трябва да вземе от собствения си ум и приема само отражението, проектирано в него. Тъй като има мъглява идея за даден обект, той не може да го направи ясен за себе си.

Формата на мисълта, намираща се в ума, се отразява върху мозъка. Мозъкът може да се сравни с фотографска плака. Мисълта пада върху мозъка, подобно на лъча, падащ върху фотографската плака, при това попадат, както собствените, така и мислите на другите. Съществува още един процес и той се заключава в това, че мисълта се развива и проявява подобно на фотографска плака. Как става това? Има ли някакъв разтвор, в който е необходимо да бъде поставена тази „фотографска плака“. Да, това е интелектът — посредством собствения интелект на човека тя се развива и става по-ясна и осезаема за вътрешното чувство. Под вътрешни чувства се разбира най-скритата и дълбока част на петте осезания. Въпреки че външно именно пет органа са ни дали идеята за петте осезания, в действителност съществува само едно чувство. Чрез пет външни органи ние изпитваме пет различни осезания и това ни дава идеята за пет чувства.

Съществуват склонни към видения хора, които виждат различни мисли, фантазии, чувства и техни въображаеми форми в цветове. Несъмнено, това е по-скоро символично, отколкото реално. Цветът на мислите съответства на състоянието на ума. Той е белег за елемента, към който принадлежи мисълта — огън, вода, земя, въздух и ефир. Ако зад дадена мисъл стои огънят, той създава около нея подходящ цвят, подобен на атмосфера, която го обкръжава. И тогава склонните към видения хора възприемат мисълта-форма във вид на цвят, който й придава определена окраска.

Мисълта, насочена към земното, се състои от елемента земя. Мисълта за любов и привързаност представя елемента вода. Мисълта за метежност, разрушения, вреда и болка представя огъня. Мисълта за ентусиазъм, храброст, надежда, стремеж представя въздуха. Мисълта за отдих, уединение, тишина и покой представя ефира. Такива са основните характеристики на мислите, свързани с петте елемента.

Всички елементи са равнопоставени. Нито един не превъзхожда другите. Превъзходството на мислите съответства на кръгозора на ума. Ако човек стои на земята и гледа пред себе си, вижда един кръгозор, ако стои на върха на кулата, вижда по-широк хоризонт и неговият кръгозор е различен от първия. Именно в съответствие с кръгозора на човека мисълта бива висша или нисша. Но никой не може да вземе една мисъл или мисъл-картина и да заяви: „Това е низша мисъл“ или „Това е висша мисъл“. Мисълта не е монета, която има горна и обратна страна. Това, което я прави нисша или висша, е стоящият зад нея мотив.

Формата на мислите оказва въздействие върху начина на изразяване на човека. Мисълта притежава определен език и говори на този, който може да разбере. Мисълта говори на особен език, използва особено писмо. Този език може за прочетен по лицето на събеседника. Всеки го чете в определена степен, но да се определят буквите, азбуката на този език е много сложно.

Съществува една тайна, отваряща врата в мисълта-език — това са вибрациите и направлението, което те приемат. Мисълта въздейства на човека и се проявява в неговата същност. Има определен закон, управляващ мисълта и този закон е законът на направлението: насочена ли е силата надясно или наляво, нагоре или надолу. Именно това направление на вибрациите на мислите поражда дадено изображение и виждащият може да го види толкова ясно, сякаш е или буква. Несъмнено е, че за виждащия не е задължително да чете мислите на човека по неговата външност, защото не може да бъде виждащ, ако не е отворен за отраженията, така че всяка мисъл да се отразява в него. Това прави нещата по-ясни. Не е нужно човек да открива изображението на мисълта по видимата форма, за да я познае — самата атмосфера, която мисълта създава е достатъчна. Самата мисъл възкликва: „Аз съм това“, защото тя притежава език, притежава глас; носи дихание и живот.

Глава 8Памет

Паметта е ментална способност, записваща машина, която — подобно на ума записва всичко, което попадне в нея чрез петте основни чувства.

Това, което човек вижда, чува, мирише, докосва, вкусва, се записва в паметта. Форма, картина или изображение, видени веднъж, остават в паметта за цял живот, ако са били добре записани. В светския живот човек чува безброй думи в продължение на един ден и въпреки това някои думи, записани чрез паметта, остават за цял живот толкова живи, колкото и в момента на изричането. Така е и с музиката — ако човек веднъж е чул прекрасна музика и тя се е записала в неговия ум, остава там завинаги. А паметта е такава жива машина, че вие можете да възпроизведете записа по всяко време. Веднъж усетена, хубавата миризма се запомня, чувството за вкус остава, чувството за съприкосновение се задържа чрез паметта.

Нещата не остават в паметта така, както в бележник за записки. Бележникът е мъртъв, затова и всичко, записано в него, е мъртво, а паметта е жива, така че всичко, оставащо в паметта, също е живо, има живо присъствие. Записът на един приятен спомен понякога е толкова ценен, че човек е готов да пожертва обективния свят в името на такъв запис.

Веднъж бях много трогнат, виждайки вдовица, чиито роднини искаха да я помоля да се върне в обществото, да общува с хората, да води по-светски живот. Отидох при нея, за да й дам съвет. Тя меко ми каза: „Всички усещания на този свят, колкото и приятни да са, не ми носят удоволствие. Моята единствена радост е споменът за моя възлюбен — другите неща ми носят печал, карат ме да страдам. Ако изобщо намирам радост в нещо, това са мислите за моя любим“. Аз не можах да кажа нито дума. Помислих си, че ще бъде грях да я лиша от тази радост. Ако споменът й причиняваше страдание, щях да поговоря с нея, но тя изпитваше единствено радост. Помислих си, че това е живата Сати, изпитах огромно уважение към нея и не можах да продумам нито дума.

В паметта може да се намери тайната на рая и ада. Както е казал Омар Хаям в „Рубаят“. „Раят е видение на изпълненото желание, а адът е само сянка на горящата душа“ Какво е това? Къде е това? То е само в паметта. Затова паметта не е нещо дребно. Тя не е нещо скрито в мозъка. Тя е нещо живо и обширно, че ограниченият ум не може да го постигне, това е нещо, само по себе си явяващо се свой свят.

Понякога хората питат: „Тогава какво става, когато човек е загубил паметта си? Предизвикват ли се с това нарушения в мозъка?“ Никой в действителност не губи паметта си. Човек може да загуби своята памет, но тя никога не губи него, защото паметта е самото негово същество. Понякога нарушението на мозъка не дава възможност да се определи какво съдържа паметта. Затова човек, загубил паметта си в следствие на мозъчни увреждания, все още я притежава. Тази памет ще стане отново ясна за него след смъртта, защото умът е съвършено различен от тялото — той е нещо отделно, независимо от него. Умът зависи от тялото във възприятията на външните преживявания, които получава чрез чувствата, но е независим от него при задържането на съкровищата, които е събрал и съхранил от външния свят.

Ние сме привикнали да изпитваме всичко чрез тялото си, дори чувствата и това в някои случаи ни прави зависими от него, но не означава, че не можем да изпитаме онова, което принадлежи на ума, без помощта на тялото. Ако човек се издигне над обектното битие, той ще види своята памет неповредена. Просто паметта не може да функционира в мозък, който не е в ред, но и в периода, когато човек е загубил своята памет, впечатленията пак се записват и по-късно се връщат. Само че във времето, когато човек е загубил паметта, тя не прави активно запис на нещата, които й се предлагат.

Да имаш добра памет е благодат, знак за духовност, защото показва, че светлината на интелекта е ясна и осветява всяка частица на мозъка. Добрата памет е белег на великите души.

Паметта е и съкровище, в което се съхранява знанието на човека. Ако човек не може да черпи от собственото си знание, от своята памет, той зависи от книгите и неговото знание има ниска стойност. Веднъж, шест месеца след като моят муршид ме бе приел за свой ученик, започна да говори за метафизика. Бях склонен към метафизика и горещо приветствах тази възможност. Никога за тези шест месеца аз не бях проявявал нетърпение и не показвах никакво страстно желание да узная повече, отколкото ми беше позволено да узная. Бях напълно удовлетворен да седя в краката на своя Учител, това беше всичко за мене. В не по-малка степен, за моя ум беше огромен стимул да чуя от него нещо, отнасящо се до метафизиката. Но щом извадих бележник от джоба си, моят муршид приключи темата. Не каза нищо, но този ден аз усвоих урока, че бележникът не трябва да бъде хранилище за моето знание. Съществува жив бележник — това е моята памет — „бележникът“, който ще пренеса със себе си през целия си живот и ще отнесе в бъдещето.

Несъмнено, муршидът винаги записваше на хартия неща, принадлежащи на земята, цифри и други факти, но неща, имащи отношение към духовния порядък, към божествения закон, които са значително по-важни и бележникът не е създаден за тях, трябва да се съхраняват в паметта. Защото паметта не е само записваща машина — тя е плодородна почва и всичко, което е поставено в нея е постоянно съзидаващо и развиващо се. Ето защо човек не само притежава нещо, е вложил в банка, той получава и лихви.

Но в същото време по суфийския път ние се учим как да изтриваме от записа живата памет за нещо от миналото — това е работа, която изпълняваме с помощта на концентрация и медитация. То не е нещо просто, а най-сложното и най-значителното от съществуващите неща. Ето защо ние съхраняваме нашето учение свободно от предположения, мнения, доктрини и догми, защото вярваме в продължителната работа над себе си. Какво става ако веднъж ви кажат нещо и вие повярвате в него, а на следващия ден вече се съмнявате и не вярвате? Ако ви кажат, че на седмото небе съществува къща или дворец, какво би ви дало това? То само би удовлетворило вашето любопитство, но никъде няма да ви заведе. Именно по пътя на медитацията ние достигаме до определено ниво. Можем да изтрием от паметта това, което искаме и по такъв начин сме способни да създадем сами своя рай. Целият секрет на езотеризма е в контролирането на ума и работата с него, както художникът работи с платното и пресъздава върху него всичко, което го вълнува.

Как може човек да се освободи от нежелани мисли? Трябва ли те да се разрушат от този, който ги е създал? Да, именно създателят на мислите е длъжен да ги разруши, но това не е по силите на всеки. Само този, който е достигнал висше майсторство, който може да създава това, както иска, може и да разрушава. Когато станем способни да създаваме върху платното на нашето сърце всичко, което пожелаем и да изтрием всичко, което пожелаем, тогава достигаме висше майсторство, за което жадува нашата душа и осъществяваме тази мисъл, за която сме на земята. Тогава, ставаме господари на съдбата си. Много е трудно, но към това трябва да се стремим. Понякога паметта отслабва от твърде силното напрежение на ума. Когато човек се опитва да си спомни, той съвсем естествено се напряга. За паметта е естествено да помни. Но когато я напрягате: „Ти си длъжна да си спомниш“, тя блокира и забравя. Защото самият факт, че я напрягате, я заставя да забрави. Човек не трябва да се опитва да насилва ума повече, отколкото му е необходимо. Не е задължително да се използва мозъка, когато се опитваш да си спомниш някоя дреболия, защото използвайки го, ти го напрягаш. Паметта е под командата на човека. Ако той иска да знае нещо, без да се вкопчва в него, знанието идва незабавно. То е като компютър — той представя пред вас на секундата всичко, което искате да знаете, без да се замисли. Ако паметта не работи по такъв начин, значи нещо не е наред. Разбира се, асоциативните връзки помагат. Ако човек е съхранил в съзнанието си мисъл за кон и влезе в конюшня, тя му го припомня. Вашето внимание е напълно достатъчно. Не е нужно да се използва силата на волята за припомняне на дреболии, но и днес хората използват неправилен метод, когато твърдят, че за да си спомни нещо, човек трябва да прояви воля, да го желае. Желанието отслабва паметта. А и нарушава равновесието между активността и отдиха. Паметта никога не се губи. Просто когато умът е разстроен, паметта става мъглява, затова именно спокойствието на ума прави човека способен да отключи всичко, което съдържа паметта му. Когато умът е разстроен, когато човекът е неспокоен, тогава не е способен да прочете онова, което е записала неговата памет. Не е вярно, че паметта унищожава съхраненото в нея. Човек просто губи ритъма на живота си от превъзбуда, невроза, емоционална слабост, тревога, безпокойство, страх или смущение и точно това предизвиква безпорядък в ума и човек не може ясно да почувства нещата, записани в паметта. Този, който не може лесно да запомни даден текст наизуст, трябва първо да направи своя ум спокоен, за да може да подобри нещата. Това е менталният път. Физическия път да се направи паметта по-добра е да се яде по-малко и да се спи нормално, да не се работи твърде много, човек да не се безпокои и да стои по-далече от тревога и страх. Не е необходимо да работим със самата памет, за да я направим по-ясна — единственото, което се изисква, е да станем спокойни, ритмични и уравновесени и тогава паметта ще стане ясна и отчетлива.

Глава 9Воля

Волята не е просто сила, тя е цялата съществуваща сила. Как Бог е сътворил света? С воля. Ето защо това, което наричаме сила на волята, в действителност е Божията сила и ако осъзнаем се увеличава и се превръща в най-големия феномен в живота. Ако съществува някаква тайна, стояща зад света на Домените, това е силата на волята. Благодарение на тази сияние реализираме всичко, което правим физически или мислено. Нашите ръце с всички техни съвършени механизми не биха могли да задържат чаша с вода, ако не беше силата на волята, която ги поддържа. Човек може да изглежда здрав, но росилата на волята го напусне, няма да може дори да се задържи на краката си. Не тялото ни помага да стоим прави, а вашата сила на волята. Не силата на тялото ни заставя да се движим, а силата на волята, която поддържа тялото. Птиците всъщност летят не с помощта на крилете си, а със силата на волята, рибите плуват не с помощта на своето тяло, а с помощта на силата на волята. И когато човек има волята да плува, той плува като риба. Човек е способен да изпълни потресаващи неща с помощта на силата на волята. Успехът и неуспехът са нейни феномени. Именно феноменът воля води човека до успех, а когато волята му измени, колкото и квалифициран и умен да е, той претърпява провал. Следователно, волята не е част от силата на личността на човека, това е божествената сила в човека. А влиянието на тази сила над ума е още по-голяма. Защото никой не може да задържи мисъл в ума са повече от миг, ако няма сила на волята да я задържи. Ако човек не може да се концентрира, не може да удържи своята мисъл в покой нито за миг, значи волята му изменя, защото точно волята удържа мисълта.

Сега ще пристъпим към въпроса — от какво е направена силата на волята: ако говорим поетично, силата на волята е любов, а в метафизичен смисъл любовта е сила на волята. И ако някой казва, че Бог е любов, в действителност това означава, че Бог е воля, защото любовта на Бог се проявява след творението, но Божията воля е причина за творението. Затова изначалният аспект на любовта е волята. Когато човек казва: „Аз обичам да правя това“, означава: „Аз имам воля (will to do) да правя това“. Това е еднозначно на: „Аз много обичам да правя това“. По своята същност волята и съзнанието са единни. Те са двете страни на една монета и това, което ги прави различни, тяхната привидна двойственост, всъщност изхожда от единството. Волята и съзнанието въплъщават самата Божия същност, която в проявата си е воля, а в отклика — съзнание. С други думи действието е воля, а покоя — съзнание. При едни условия трептенето на вибрациите произвежда светлина, при други — същите вибрации пораждат звук. Затова природата, характерът на звука и светлината са едни и същи, както и природата и характерът на съзнанието и волята, защото в своята основа тези две неща принадлежат на Божията същност.

В Корана се казва: „Ние казахме «Бъди!» и стана“. Това е ключът към света на феномените. За прогресивния свят, за извисените мисли това е ключ, който сочи как проявеното се е превърнало в съществуване. То е стигнало до съществуване в отговор на Волята, която е изразила себе си, казвайки „Бъди!“ И станало. Този феномен е присъщ не само на източника на нещата, той е присъщ на цялото битие, на целия процес на проявление.

Ние сме склонни да гледаме на сътворението като на механизъм и не преставаме да се питаме как механизмът може да съществува без инженер. А какъв е механизмът? Той е преди всичко израз на волята на инженера, който го е създал. Тъй като ние не виждаме този инженер пред нас, а само механизма, увличаме се в начина на работа на този механизъм и забравяме за инженера, който го управлява. Както е казал великият вдъхновител и философ Руми в своята книга „Маснави“. „Земята, водата, огънят и въздухът ни изглеждат подобни на предмети, но пред Бог те са живи същества, покорни Негови слуги, които се подчиняват на Божията Воля.“

Част от тази Воля е наше божествено наследство и собственото ни осъзнаване на волята многократно я увеличава. Ако се съмняваме — намалява. Именно оптимистичното отношение към живота развива волята, а песимистичното отнема нейната велика сила. Следователно, ако нещо ни пречи да вървим напред, това е нашият собствен „аз“. И хиляди пъти е вярно, че в света няма никой, който може да ни бъде зъл враг, освен ние самите, защото във всеки неуспех отразяваме себе, си и нашия личен свят.

В земята има семена и от тях се появяват растенията. Същото е и със сърцето: в сърцето покълват семената на мислите и от тях се раждат плодове. И не само мисълта, но и съхраняването на мислите са от огромна важност. Чистото сърце и съхраняването на чисти мисли е от огромно значение за достигане до съкровената цел на нашия живот. Често човек казва: „Аз се опитвам с всички сили, но не мога да концентрирам ума си, не мога да го овладея и успокоя“. Това е истина и същевременно не е. Не е вярно, че човек се старае с всички сили. „С всички сили“ не спира до тук, „С всички сили“ действително довежда до реализация на целта.

Умът прилича на своенравен кон. Вземете див кон и го впрегнете — това е толкова необичайно преживяване за него, че той ще скача, ще се дърпа и бяга и ще се старае да скъса юздите. Така и за ума е тежък нашийник факта, че го заставяте да вземе една мисъл и да я задържа известно време. Умът става непокорен, защото не е привикнал към дисциплина. Свикнал е сам да подбира своите мисли и много бързо се запълва с мисли на разочарование, болка, съжаление, печал или неуспех. Много е трудно да се освободим от тази клопка. Когато молите ума да задържи някаква конкретна мисъл, тогава той е категоричен: „Няма да я задържам“. Когато умът е приучен към дисциплина с помощта на концентрация и сила на волята, тогава той става ваш слуга, а когато стане ваш слуга, какво повече ви трябва? Тогава вашият свят е ваша собственост, вие се превръщате в крал на своето кралство.

Несъмнено може да попитате, защо да не позволим на ума да бъде така свободен, както сме свободни самите ние. Ние и умът сме две различни неща. Равносилно е да се каже: „Ако конят е свободен и ездачът ще бъде свободен“. Но ако конят иска да тича на юг, а ездачът да отиде на север как ще препускат заедно?

Има хора, които казват: „Нека бъдем свободни и волята ще бъде свободна“. Тогава в ще се превърнем? В нищо! Дисциплината има място в живота на човека. А самодисциплината, колкото и трудна и тиранична да ни се стори в началото, в крайна сметка прави душата господар на себе си. Великите души и адепти ненапразно са водили аскетичен живот — такава е била целта. Това не трябва да се следва, а да се разбере: каква полза са имали, какво са постигнали чрез аскетизъм. Стигнали са до самодисциплина, до развитие на силата на волята.

Всичко, което не ни достига в живота, е недостиг на сила на волята, а цялата благодат, която идва до нас, идва чрез силата на волята. Някои мислят, че силата на волята не зависи от човека, че се дава на някои като милост, като благословия. Да, тя не зависи от нас, тя е нас самите. Това е милост и благодат, която можем да я намерим вътре в себе си, в самото ни същество.

Глава 10Разум

Когато анализираме думата „разум“2 (reason), пред нас се открива широко поле за размисли. Първо — всеки човек, който причинява на другите добро или зло, има някакъв мотив. Когато двама души се карат; всеки има своя причина да твърди, че е прав. На трети човек доводите на единия може да изглеждат по-разумни или може да прецени, че и двамата нямат основания за спор. Всички спорове, аргументи и дискусии се основават на някакъв мотив. И все пак ако човек проанализира разсъдъка, той не е нищо друго освен илюзия, държаща постоянно човека в недоумение. Причина за цялата дисхармония, за цялото несъгласие е в недоумението, предизвикано от нашето неразбиране на подбудите на другия човек. Но някой ще попита: какво е това разум? Откъде идва това? Разумът принадлежи и на земята и на небесата: неговата дълбочина е небесна, неговата повърхностност е земна, а това, което запълва пространството между небесата и земята под формата на ум, е средната част, която обединява разума. И затова разумът може да бъде или най-объркващото нещо или даващото най-голямо озарение. В дълбините на разума живее най-съвършеното разсъждение, принадлежащо на небесата, а на повърхността има нещо друго, което принадлежи на земята. Ако човек попита другия: „Защо си взел чужда пелерина?“, другият може да отговори: „Защото ще вали дъжд“. Той посочва своето земно основание. Другият небесният разум, ще помисли: „Не трябва да взимам чужди вещи. Въпреки че ще вали дъжд, тази пелерина не е моя“. Това е продиктувано от друг тип разум, има друг мотив. Мислите ли, че големите крадци и обирджии, големите разбойници не са имали своя важна причина да го сторят? Напротив. Но техните мотиви са повърхностни. Един крадец спокойно може да се оправдае с думите: „Какво от това, че този богат човек е загубил някакви пари? Аз съм беден човек и имам много по-голяма нужда от пари от него. Не го ограбих до последното пени, просто взех толкова, колкото можах. И с тези пари ще направя нещо добро.“

Разсъдъкът е слуга на ума. Ако умът чувства, че някой му харесва, разсъдъкът веднага му поднася хиляди неща, възхваляващи дадения човек. Когато умът има желание да ненавижда някого, разсъдъкът изведнъж привежда десетки аргументи в тази посока. Ние знаем, че любящият приятел може да намери хиляди прекрасни черти у приятеля, а врагът ще намери хиляди недостатъци дори в най-добрия човек на света и ще посочи разумни основания за това.

Французите обикновено казват: „Vous avez raison“ („вие сте прави“, дословно — „Вие имате основание“) — може да се каже, че всички имат своя причина, всички имат свое право. Човек винаги има причина да стори нещо, важно е каква е причината. Земен ли е този разум, който говори, небесен ли е или промеждутъчен? Естествено, небесният разум не би се съгласил със земния.

Да пристъпим към самата същност на нещата: откъде взимаме разум, къде се учим на него? На земен разум се учим от своите земни преживявания, от земния опит. Когато казваме: „Това е правилно, а това — не“ го правим, защото на земята сме се научили да говорим така. Невинното бебе, което току-що е родено, още не се е научило да различава правилно и неправилно, още не притежава земния разум. Човекът, взел чужда пелерина, има разумна причина: „валеше дъжд“. Но съществува и друга разумна причина, по-висша от тази — фактът, че пелерината не му принадлежи. И по тази причина по-добре да се намокри под дъжда, отколкото да вземе чужда вещ. Това е друга разумна причина, или друг тип разум, стоящ зад причината.

Съществува и висш разум — небесен разум. Този разум, не се разбира от всички. Именно този разум откриват в себе си виждащите, светците и пророците. Именно на този разум са основани религиите, върху почвата на този разум се базират идеите на мистицизма и израстват философии, както растенията, плодове и цветя израстват от земята. Затова от ученика се очаква да слуша разсъжденията и основанията на своя учител, вместо да спори с него. Целта на ученика е да опознае небесния разум, стоящ зад разума на учителя, да разбере, че в живота на човека настъпва време, когато неговите очи са отворени за същностния разум. А как се нарича този разум? Той се нарича бодхисатва. „Сатва“ означава „същност“, а „бодхи“ или „будх“ означава „разум“. От тази дума произхожда името на Гаутама Буда.

Как може да се достигне до този разум? С достигането на ритъма, наречен сатва. Съществуват три ритъма: тамас, раджас и сатва. Човек, чийто ритъм на живот е тамас, познава земния разум, този, чийто живот върви в ритъма раджас знае нещо по-висше от земните причини — разума, скрит зад причините, а този, който започва да вижда или живее в ритъма на сатва, започва да вижда основанието за всяка причина, която се намира в самите дълбини на битието. Това е Божественият разум.

Има разум, свързан с импулса, с пробуждането, а има и разум, свързан с мисълта. Разумът, свързан с мисълта, е средната част на разума. Разумът, свързан импулса, е низшата част на разума. Небесният разум е вдъхновяващият разум. Този разум разкрива пред човека Божествената светлина, която идва чрез пробуждането на този човек, когато той носи Бог в сърцето си и живее в него.

Има една история за Мойсей, който веднъж преминавал заедно с Хидр през някаква страна. Хидр е муршидът на Мойсей, който го напътствал, когато Мойсей се подготвял да стане пророк. Отначало на Мойсей бил преподаден урок по дисциплина: да не издава никакъв звук при всякакви обстоятелства. Двамата вървели, наблюдавайки красотата на природата и мълчали. Учителят бил възхитен от красотата, ученикът също. Така стигнали до брега на една река, където Мойсей видял давещо се дете и силно крещяща майка, която не можела да му помогне. Тогава Мойсей не удържал устата си затворена, нарушил обета и помолил: „Учителю, спасете го, детето се дави!“ Муршидът казал: „Тихо!“ Мойсей не могъл да мълчи. Той отново помолил: „Учителю, Учителю, спасете го! Та то е дете и се дави!“ Хидр отново казал: „Тихо!“ и Мойсей замълчал. Но неговият ум бил развълнуван, не знаел какво да мисли. „Как може Учителят да е толкова безразсъден, толкова невнимателен, толкова жесток. А може би е безсилен?“ — питал се той. Не могъл да разбере случилото се, не смеел дори да мисли за него, защото самата мисъл му причинявала огромно безпокойство.

Когато отишли по-нататък, видели потъваща лодка и Мойсей извикал: „Учителю, лодката потъва, отива към дъното“. Муршидът отново му заповядал да мълчи. Тогава Мойсей замълчал, но все още чувствал огромно безпокойство. Когато стигнали до дома, той попитал: „Учителю, мисля, че трябваше да спасиш малкото дете, което се давеше, както и лодката, която потъваше. Но ти не направи нищо. Не мога да разбера защо, бих искал да получа обяснение“. Муршидът отвърнал: „Това, което ти видя, видях и аз. Ние и двамата видяхме. Беше безполезно да ми обясняваш какво става, тъй като и аз го знаех. Ако бях решил, че е добре да се намеся, щях да го направя. Защо си направи труда да ми говориш и наруши обета си?“ После продължил: „Детето, което се давеше, щеше да предизвика вражда между две нации, хиляди животи щяха да бъдат унищожени в този конфликт. Това, че то се удави, предотврати една надигаща се опасност“. След това Хидр казал „Потъващата лодка беше лодка на пирати, които се насочваха да потопят голям кораб, пълен с поклонници и да заграбят всичко от кораба. Нима мислиш, че ти или аз можем да отсъдим? Самият Съдия стои зад това. Той знае Своите действия, знае Своята работа. Когато са ти казали да мълчиш, ти си длъжен да държиш устата си затворена и да наблюдаваш всичко в мълчание, както правех аз“.

Има персийска поговорка, която гласи: „Само градинарят знае за кои цветове да се грижи и кои да откъсне“.

Длъжни ли сме всички да постъпваме по подобен начин? Длъжни ли сме да си стоим на мястото и да не помагаме? Не, вие можете да помагате. Но в същото време, ако духовен човек не прави това, което очаквате от него, не трябва да укорявате, защото сте длъжни да знаете, че в действието му има някаква разумна причина. Не можете да го съдите. Колкото повече се развивате, толкова повече разумът ви се променя. Така че никой няма право да съди другия. Човек може само да се старае сам да постъпва по най-добрият за него начин.

Несъмнено, сега действащата система на образование на децата е голяма пречка. Родителите учат своите деца да разсъждават свободно и когато децата стигнат определена възраст, поради това, че разсъждават свободно, престават да мислят. Преди още да помислят, започват да доказват, да спорят и да питат: „Защо не?“. По такъв начин никога не достигат небесния разум. Защото за да се достигне този небесен разум е необходимо да бъдем отзивчиви и чувствителни, а не напрегнати. Това, на което учат днес децата, е агресивно отношение. Да налагат своето знание на другите. И в следствие на недостига на чувствително и отзивчиво отношение детето губи възможност дори да се докосне до тази същност, до тази действителност на разума, в която е духът на Бодхисатва. Това винаги е пораждало огромна трудност в живота на развитите души. Какво се е случило с Исус Христос? За съдбата му от една страна е съществувала земна причина, а от друга — небесна.

Веднъж погледнах към своя муршид и в моя любознателен ум се появи мисълта: „Защо такава велика душа като моя Муршид трябва да носи обувки, украсени със злато?“ Бързо се съвзех и това остана само мисъл — тя можеше никога да не излезе от моите уста, беше под контрол. Но все пак тя стана известна. Не можех да скрия своята дързост, защото моето сърце беше пред моя муршид като отворена книга. Той моментално погледна в него и прочете моята мисъл. И знаете ли какво ми отговори? Той каза: „Съкровищата на земята аз държа в своите нозе“.

Веднъж един муршид бил в голям град и когато се върнал казал: „О, аз съм препълнен с радост, аз съм препълнен с радост. Това беше толкова забележително, възвишено, в присъствието на Възлюбения“. Тогава неговият мюрид си помислил: „Там е имало възлюбен и възторг — колко забележително! Аз трябва да отида и да видя, мога ли да ги намеря“. Преминал през града, върнал се и казал: „Ужасно! Колко е ужасен светът! Всички сякаш са готови да си прережат гърлото един друг, това видях. Не чувствах нищо освен натиск, сякаш цялото ми същество се разкъсва на парчета“. „Да, — казал муршидът. — Ти си прав“. „Но обясни ми — казал мюридът — защо ти беше толкова възторжен, след като се върна, а аз се раздирам на части? Не мога да го понеса, ужасно е“. Муршидът казал: „Ти си вървял не в този ритъм, в който аз вървях през града“. И това означава не само бавна походка, а ритъмът, в който се движи умът, този ритъм, който поражда наблюдението. Именно ритъмът създава разлика между един човек и друг или довежда до хармония между хората.

Човек, който казва: „Няма да слушам вашите доводи“, несъмнено обладава разум, както всеки човек. Но той би могъл да има още по-висш разум, ако беше способен да слуша, ако беше способен да разбере доводите на другия. Разсъдъкът в човешкия разум е устроен така, че през цялото време тича в кръг. Някой човешки ум прави един кръг в минута, а умът на друг прави извършва един кръг за пет минути — разумът е различен. Умът на трети човек прави един кръг за петнадесет минути. Колкото повече време е необходимо за извършването на един кръг, толкова по-широк е хоризонтът на виждане на човека и неговият възглед за живота.

Разсъждението е стълба. По тази стълба човек може да се издигне. От тази стълба може и да падне. Защото ако човек не отива по-нагоре с помощта на разсъжденията си, тогава ще отиде по-надолу. Ако за всяка крачка нагоре съществува някаква разумна причина, то и за всяка крачка надолу съществува такава причина. Несъмнено, това различие е създадено, за да позволи на човека да разбере, че в действителност има само един разум, един дар, една способност. Човешкото тяло може да се раздели на части, но в същото време то е едно тяло, един човек. А разумът е велик фактор, велика движеща сила, носеща в себе си възможност за постигане на цялото проклятие и цялата благодат на Вселената.

Глава 11Его

Когато мислим за това усещане, чувство или склонност, които ни заставят да произнесем думата „аз“, винаги е трудно да определим точно какво е, какъв е неговият характер, защото е твърде сложно за човешкото разбиране. Дори когато човек желае да обясни нещата на самия себе си, той посочва тялото си и заявява: „Ето този, когото наричам «аз»“. Затова всяка душа, която е отъждествила себе си с нещо, отначало е отъждествила себе си с тялото си, защото то е това, което човек чувства като най-близко си и което осъзнава като своя същност.

Това, което човек познава най-добре, е своето тяло. Затова нарича, отъждествява себе си със своето тяло. Ако попитат едно дете: „Къде е момчето?“, то ще посочи своето тяло — това е тази част от него, която то може да види или да си представи.

Това формира в душата определена концепция. Душата усвоява това разбиране и след това всички предмети, лица или същества, цветове или линии се наричат с различни имена, защото душата не ги възприема като себе си. Тя вече има концепция за себе си — идентифицира се тялото си, защото първо него е опознала и си е въобразила, че опознава себе си. Всички останали неща душата вижда чрез своя носител — тялото и ги определя като нещо отделно, различно от себе си.

По такъв начин в природата се създава двойственост, от която произлизат „аз“ и „ти“. Но „аз“ е първата концепция на душата, с която тя е ангажирана изцяло. С всичко останало е ангажирана частично. Всичко останало назовава в съответствие със своето отношение и връзка с него. Взаимоотношението между „аз“ и „ти“ тя установява в съзнанието, наричайки го „мое“ — например „ти си мой брат“. „ти си моя сестра“ или „ти си мой приятел“. Това разбиране поражда взаимоотношения, родство и в съответствие с тези взаимоотношения другият обект стои по-близо или по-далече от душата (от теб).

Всички преживявания, които душата има във физическия свят, в менталните сфери създават някакъв свят около нея. Душата живее в самия негов център, като нито за миг не чувства, че нещо се явява като „аз“. Това „аз“ тя е получила и е отдала в плен на своето тяло. За всичко останало душата мисли като за нещо друго, нещо различно — „това е заедно с мен, това ми е скъпо, затова аз съм свързана с него, то ми е много близко, но това не съм аз“. „Аз“ стои като отделна същност, задържайки, събирайки всичко, което получава човек и което изгражда неговия собствен свят.

От степента, в която човек се ситуира в живота, концепцията за Аз-а става по-богата. Тя се разширява и човек изведнъж вижда, че „не само тялото, но и мисълта, която аз мисля, е моя мисъл; въображението е мое въображение; моите чувства също са част от моето същество и аз съм не само тялото, но и ума“. Чрез тази следваща стъпка, направена от душата по пътя на осъзнаването, тя започва да осъзнава, че Аз-а не е само физическо тяло, но и нещо друго. Това осъзнаване води заставя човека да проумее, че Аз-а е дух, или по-точно — тяло, ум и чувства, взети заедно. С тях човек определя, отъждествява себе си, когато заявява: Това съм аз!

Когато душата отиде по-нататък по пътя на знанието, тя започва да усеща и да чувства склонност да определи себе си — „аз съм сам“. Изпитва чувство на самота, но в същото време, всички неща, с които се отъждествява, не са такива, каквито изглеждат. И в деня, когато тази идея се роди в сърцето на човека, той започва пътешествие по пътя на истината. Тогава възниква процес на анализиране и той открива, че „това е моята маса, а това е моето кресло“. Всичко, което нарича мое, принадлежащо на мен, в действителност не е моето „аз“. След това започва да осъзнава, че: „Аз отъждествявам себе си с това тяло, но това тяло не съм аз, а то е моето тяло толкова, колкото това е моята маса, моето кресло, моята ваза. Значи, съществото, което казва «аз», в действителност е нещо друго: то е нето използващо тялото за собствени нужди, но самото тяло е само инструмент“. И човекът мисли: „Ако това, което наричам тяло, не съм аз, тогава какво е аз?“ Но пак продължава да казва моето въображение, моята мисъл, моето чувство. А всъщност мисълта, чувството или въображението не са истинското аз. Това, което наричаме аз, остава същото дори след като човек е забелязал лъжовното тъждество.

Можете да прочете в „Десетте Мисли на Суфиите“, че съвършенството се достига чрез освобождаване от лъжовното его. Лъжовно его е това, което не принадлежи на настоящето Его и което Егото погрешно приема за свое собствено същество. Когато човек достигне до по-пълно осъзнаване на живота, тогава лъжовното его се унищожава. За да се анихилират тялото или умът, човек трябва да анализира себе си и да си зададе въпроса: „Къде се намирам? Има ли някакво индивидуално същество, стоящо зад всичко външно? Ако аз съществувам като индивидуалност, на мен ми е нужно да намеря реалното себе си“. Тогава възниква въпросът: как да го намеря?

Ако човек осъзнае и реализира това, тогава работата му на духовния път е изпълнена. За да заставим очите да видят сами себе си е необходимо да вземем огледало и да погледнем тяхното отражение, така и за да заставим реалното същество да се прояви, цялото същество, тяло и ум трябва да станат подобни на огледало, за да може в тях това реално същество да види себе си и да осъзнае своето независимо битие. Това, което постигаме по пътя на посвещението, чрез медитация, чрез Духовни практики, е опит да превърнем себе си в съвършено огледало.

За да се обясни тази идея, факирите и дервишите разказват една история. Веднъж лъвът, странствайки из пустинята, забелязал малко лъвче, играещо с овце. Така се случило, че малкото лъвче било възпитавано заедно с овцете и нямало възможност или случай да осъзнае кой е. Лъвът бил много учуден, виждайки как лъвчето се изплашило от него и избягало с такъв страх, какъвто изпитвали и овцете. Лъвът скочил в средата на овчето стадо и изревал: „Стой! Стой!“ Но овцете бягали и малкото лъвче също бягало. Лъвът преследвал само лъвчето, а не овцете и казвал: „Почакай, искам да говоря с тебе“. Малкият отговарял: „Аз треперя, аз се боя, не мога да застана пред теб“. Лъвът казал: „Защо бягаш заедно с овцете, ти самият си малък лъв“. „Не — отговорило лъвчето — аз съм овца, аз треперя, аз се боя от теб, пусни ме, нека да замина с овцете“. „Да тръгваме, — казал лъвът, — ела с мен, ще ти покажа кой си, преди да те пусна“. Треперейки безпомощно, малкият лъв го последвал към езерото. Там лъвът казал: „Погледни ме, погледни и себе си. Нима не си приличаме, нима ние не сме близки? Ти не приличаш на овца, ти приличаш на мен“.

Това, на което се учим по време на целия духовен процес, е разрушаване на илюзията за лъжовното его. Анихилацията на лъжовното его е разрушаване на неговата илюзорност. Когато веднъж илюзиите бъдат разрушени, тогава истинното его осъзнава собственото си достойнство. Именно чрез това осъзнаване душата влиза в царството Божие, именно в това осъзнаване душата се ражда отново и това раждане отваря врати към небесата.

За да осъзнае себе си, за да съществува, душата не се нуждае от ум и от тяло, не зависи от тях в своето битие, в своя живот, както очите не зависят от огледалото — те се нуждаят от него само за да видят своето отражение. Без него виждат целия свят, но никога не виждат самите себе си. Интелектът също не може да осъзнае себе си дотогава, докато пред него не се появи нещо разбираемо, което да може да задържи — само тогава интелектът реализира, осъзнава себе си. Човек, притежаващ поетична дарба, роден поет, никога не осъзнава тези свои качества, докато не изрази идеите си на хартия и стиховете му не трогнат неговото собствено сърце. Именно тогава той си казва: „Аз съм поет“. Дотогава е имал поетична дарба, но не е знаел за нея.

Очите не стават по-силни от гледане в огледало, те само узнават на какво приличат, когато видят своето отражение. Човекът получава удоволствие от реализацията на своите достойнства, на своите дарби, на това, което притежава. Именно в тяхната реализация се заключава достойнството им. И несъмнено би било много жалко, ако очите си помислеха: „Ние сме толкова мъртви, колкото и огледалото“, или гледайки в огледалото кажат: „Ние не съществуваме другаде, освен в огледалото“. Лъжовното его е най-голямото ограничение.

Ако душата се чувства отделна от другите същества, тогава може ли да се чувства с Бога? Не. Душа, пленена от лъжовна концепция, душа, която не вижда, че бариерата между нея и света не съществува, как може такава душа да премахне бариерата между себе си и Бога, когото все още не познава? Вярата на такава душа в Бога, доколкото съществува, в крайна сметка, е само концепция. Това е, на което ни учи свещеникът това е, което знаем, защото родителите са ни казали, че има Бог — и това е всичко. Такъв човек допуска, че някъде има Бог, но във всеки миг е подложен на опасността да промени своята вяра. За съжаление, колкото по-силно се развива интелектът, толкова по-надалеч остава вяра. Вяра, която е плод на чист интелект, не може да се задържи дълго, с нея не може да се стигне далеч. А голямата ни мисия в живота може да се изпълни само посредством осъзнаването на вярата. В книгата „Таян“ има следния израз: „Свалянето на покровите от душата води до откриване на Бога.“

Как може душата лесно да се отдели от ума и тялото по време на смъртта, когато в живота човек не може да се отдели от своите мисли, навяващи депресия, печал и разочарование. Предишният човек е заключил сърцето си щастливи и тъжни впечатления, предразсъдъци и ненавист, любов и преданост — всичко, което е преживял. Ако егото ни държи заключени в своя затвор, то взима тази тъмнина със себе си и има само един начин да се освободи от нея — осъзнаването на истината: кои сме ние!

Самото Его никога не се разрушава, единствено то остава живо и живее вечно. В познаването на егото се заключава тайната на безсмъртието. Когато в „Гаян“ четем: „Смъртта умира, а животът живее“, именно егото е живот, а лъжовното негово състояние е смърт. Лъжовното трябва да отпадне, а реалното — да живее вечно. Така е и с живота: истинското живо същество е егото, то живее, а всичко, което заимства от различни планове и сфери и в което се загубва — всичко това изчезва. Нима не откриваме в това нашето собствено същество? Нещата, които не му принадлежат не остават в тялото — нито в кръвта, нито във вените — никъде. Тялото няма да ги съхрани, то ще ги отхвърли. Аналогично е и във всички други сфери — душата не приема онова, което не й принадлежи. Всичко външно тя държи отвън. Принадлежащото на земята остава на земята — душата го отхвърля. А „разрушаване на егото“ е просто дума. Всъщност това не е разрушение, а отваряне.

Много често хората се страхуват да четат будистки книги, където интерпретацията на състоянието Нирвана се обяснява като „унищожение“. Никой не би искал да бъде унищожен и хората много се страхуват, когато прочетат тази дума. Но това е дума. Същата дума на санскрит звучи много красиво — Мукти. Суфиите го наричат фана. А ако го преведем на английски, думата ще бъде унищожение, но истинското значение на тези думи е „преминаване в“ или „преминаване през“. Да се премине през какво? Да се премине през лъжовната концепция, която ни е спъвала по пътя, да се освободим от нея, за да достигнем до истинската си реализация, до на истинското осъзнаване, до истинското осъществяване на мисията ни на този свят.

Глава 12Ум и сърце

Има четири компонента: воля, разум, памет и мисъл, които заедно с петия, главен компонент — егото — съставят сърцето. Тези пет компоненти могат да бъдат наречени сърце. Наричайки сърцето с различни имена, ние правим разделение — определяме това, което на повърхността „ум“, а което е в дълбочина — „сърце“.

Ако си представим сърцето като един светилник, светлината, бликаща от него, го превръща в дух. Наричаме го светилник, когато не е запален, когато има светлина, забравяме думата „светилник“ и го наричаме светлина. Когато определяме сърцето като дух, все едно го определяме светилник, бликаща от светилник, всъщност думата „дух“ означава „същността на всички неща“. Светлината, същността и живота, от която произлиза всичко това е духът. Ние използваме думата „дух“ в неговия ограничен смисъл, както използваме и думата светлина и за слънцето, и за всепроникващата светлина, а духа и за светлината на лампата. Определяме сърцето като анатомичен орган, разположен в гръдния кош. Той е орган, най-възприемчив към чувства и естествено, когато човек не може да схване идеята за сърце вън от тялото, той я постига като идея за сърце, което е част от физическото му тяло. Това е отделно от споменатите по-горе четири компонента: воля, разум, памет и мисъл. Сърцето е подобно на четирите пръста и палеца. Четирите са ни изконно дадени, а Егото е нещо наше реалност, то пази и дава убежище на четирите способности. За да го разграничим ида го определим като нещо отделно, ние го наричаме его. Разликата между мисълта и въображението се корени във факта, че въображението и фантазията са автоматична работа на ума. Ако умът е фин, и въображението е фино, ако умът е плътен, имаме грубо въображение, ако умът е прекрасен, прекрасно е и въображението. Мисълта също е въображение, но въображение удържано, контролирано и направлявано от волята. Затова когато казваме: „Той е дълбоко мислещ човек“, това означава, че този човек мисли и говори не под въздействието на импулса, а зад всичко, което прави, стои силата на волята му, която контролира и направлява активността на ума.

Както същността на сърцето проличава по въображението и мислите, така дълбочината на ума, се познава по чувството. Съществуват девет основни чувства: радост, печал, желание, гняв, съчувствие, преданост, страх, недоумение и безразличие. Разбира се, чувствата не могат да бъдат ограничени само в тези девет категории, но ако се абстрахираме от безчислените ми нюанси, това са деветте основни чувства, които човек изпитва в живота. Съществуват също и шест болести, присъщи на сърцето: страст, гняв, сляпо увлечение, тщеславие, ревност, жажда и алчност. Сърцето е едно от телата на душата, нейното първо тяло, което изминава заедно с нея дълъг път и се завръща отново с нея. Сърцето е и ангелското тяло. Светът на чувствата е по-фин от света на мислите. Може да се каже, че в определен смисъл сърцето е по-близо до душата, а умът е по-близо до тялото. Но в същото време душата получава опит чрез цялото същество: чрез тялото, чрез ума, чрез сърцето, тъй като й се случва да бъде на различни планове на съществуването.

Колкото повече човек мисли за сърцето, толкова повече забелязва, че ако съществува нещо, което може да ни даде представа личност, това е сърцето, ако има нещо, с помощта на което чувстваме или опознаваме себе си и това какво сме, това е сърцето и всичко, което се съдържа в него. И щом човек разбере природата, характера и тайната на сърцето, разбира езика на цялата вселена.

Съществуват три пътя на възприятие. Единият път принадлежи на повърхността на ума — това е мисълта. Мислите се проявяват в различни форми, линии и цветове.

Другият път на възприятие е чувството. То се усеща със съвършено друга част на сърцето, чувства се с дълбините на сърцето, не с повърхността. И затова, колкото по-силно е качеството на сърцето, но в човека, толкова по-истинно той възприема чувствата на другите. Такъв човек е по-чувствителен, защото за него мислите и чувствата на другите са ясни. Този, който живее на повърхността, възприема чувствата мъгляво. Съществува разлика между еволюцията на такива хора — единият живее с ума си, другият — със сърцето си. Съществува и трети път на възприятие, който не се осъществява чрез чувствата и може да бъде наречен духовен език. Той извира от дълбините на сърцето. Това е гласът на духа. Той е принадлежи не на светилника, а на светлината, но чрез светилника става по-определен и ясен. Това възприятие може да бъде наречено интуиция — няма по-подходящи наименование. За да се изучи животът в неговата пълнота, тези три етапа на възприятие трябва да бъдат развити. Само тогава човек е способен да опознае целостта на живота и само изучавайки го всеобхватно, може да оформи отношението си към него.

Глава 13Интуиция

Интуицията извира от самите дълбини на човешкото сърце. Тя притежава два аспекта: единият зависи от външното впечатление, а другият е независим от всякакво външно въздействие. Първият се нарича впечатление, а вторият — интуиция. Интуицията е фино качество, женско качество, произтичащо от чувствителността. Жената е по-интуитивна по природа, отколкото мъжът.

Много често се казва: „Този човек ми направи впечатление“, но в същото време няма разумна причина, за да се обоснове това впечатление. Възможно е ние да не сме в състояние да намерим някаква причина за доказателство, но въпреки това впечатлението е правилно. Съществуват хора, дори цели народи, които по природа са интуитивни. На интуитивния човек не му е необходимо да чака, за да узнае нещо. Необходим е само един миг. Щом погледът му попадне върху някого, в него веднага възниква впечатление, което е първи тип интуиция. Човек с фин и спокоен ум обикновено притежава интуиция, а човек с груб, плътен и неспокоен ум, не я владее. Интуицията е свръхчувство, тя може да бъде наречена шесто чувство, тя е същността на всички чувства. Когато човек сподели, че усеща нещо, това не означава, че има обективни, видими причини за това, просто без никакви външни признаци или обективни знаци той се е докоснал до даденото явление.

Интуицията, която не зависи от впечатленията, има още по-дълбока природа. Преди изобщо да започнете нещо, вие вече знаете какво ще се получи — преди началото на начинанието виждате неговия резултат. Интуицията понякога е някакъв вид вътрешно ръководство или предупреждение как да постъпим.

Как човек възприема нещата? В началото знанието е изразено чрез езика на чувствата — това чувство, разпростирайки се в пределите на хоризонта на ума, приема форма. По-точно, умът трансформира идеята, материализира я във форма, след което езикът я превежда. Следователно интуицията произтича от чувстващото сърце.

Интуицията преминава през три различни състояния — чувство, въображение и фраза — за да стане достатъчно ясна и различима. Някои хора чуват гласа на интуицията дори тогава, когато тя е на първия стадий от процеса на развитие. Такива хора са способни да възприемат интуицията, а Егото им може да се нарече интуитивно. Други я различават, когато се прояви в царството на мислите. А трети долавят своята интуиция само тогава, когато се проявява във формата на фрази.

Добрият човек, любящият човек, чистосърдечният и благожелателният човек винаги е интуитивен. Интуицията няма нищо общо с образованието. Необразованият човек може да бъде значително по-интуитивен, отколкото този, който има висока квалификация, защото това е съвършено друга област на познание, изхожда от съвършено друго направление.

Много често интуитивният човек, улавяйки вярно интуицията, допуска грешка. То е защото интуицията има източник, различен от ума. Често човек се подвежда по готовите модели на ума и ги приема за интуиция, а това води до разочарование. Човек губи вяра в себе си и престава да обръща внимание на предчувствията и това невнимание с всеки ден все повече и повече се увеличава.

Да се улови предчувствие е най-сложното нещо. В един и същи момент се проявяват две неща: от една страна — интуицията, а от друга — умът. Ако двата края на един прът, положен напречно върху друг, се движат и горе и долу, човек не би обърнал внимание кой от тях се повдига пръв и кой втори. Така е и с ума. Трябва много внимателно да се наблюдават неговите действия, което се постига чрез концентрация. Човек трябва да бъде способен да гледа на своя ум точно като на разграфена дъска пред себе си и наблюдавайки го, трябва да умее да се изолира от всичко външно, задържайки в своето вътрешно възприятие само ума. Развивайки концентрацията, успокоявайки ума, човек може да се настрои на височината, необходима за възприемане на интуицията. Ако веднъж е бил разочарован във възприятията на своето предчувствие, не трябва да губи смелост, а да продължава да го следва, дори ако това му изглежда погрешно. Ако човек се доверява на своите предчувствия, ще стигне до правилно възприятие на света.

Подбудите за действие на интуитивния човек много често се ръководи от интуицията. Подбудите на човек, загубил интуицията, могат да дойдат от други измерения, по-повърхностни. Необходим е импулс, който да направлява интуицията. Импулсът е подобен на малка сламка, плуваща по повърхността на водата. Тази сламка се придвижва, когато я тласка надигащата се вълна. Ако човек успее да разбере импулса, изпратен му от интуицията, постига успех, ако е сгрешил — се проваля. Ако всеки от нас проумее какво стои зад интуитивното му познание за нещата, не би бързал да изрази мнението си за дадена ситуация.

Сънят е друго чудо, друг феномен на ума. По време на сън работят не само мислите и въображението, но и интуицията. Интуитивните прозрения, които с много труд възникват в будно състояние, по време на сън понякога идват по-леко и са по-ясни, защото в това време човек е концентриран по естествен начин, очите му са затворени за външния свят. Но и тук съществува проблем. Когато интуицията се надига от дълбините, на повърхността изниква въображението и човек се обърква и не знае кое какво е. Ето защо много сънища са толкова неясни — част от съня изразява някаква истина, а друга част е безкрайно заплетена.

Трябва да помним, че няма безсмислени сънища. Ако сънят няма нищо общо с интуицията и е просто функция на съзнанието, той продължава по естествен начин дейността на ума, започнала през деня. Дори това има своето значение, защото на екрана на ума не се проектира нищо, което няма корени в почвата на сърцето, донасяйки съответните плодове и цветя. Ако по време на сън интуицията работи, сънят оповестява за нещо, станало в миналото, действащо в настоящето или идващо от бъдещето.

Духовно издигнатият човек не спи много, както и много глупавият, който никога не заставя своя мозък да мисли. Последният е съвършено щастлив и удовлетворен, без да си прави труда да мисли. Той не сънува много. Не мислете, че рядко се срещат такива души. Светът е пълнен хора, за които мисленето е само проява на напразно усилие.

Умът оказва въздействие върху тялото, тялото — върху ума и затова е естествено объркаността на тялото да хвърли сянка върху ума и да породи в него нарушения. Постоянно повтарящи се сънища за удушаване, сънища, че се давиш или не можеш да вървиш и говориш, произлизат не от състоянието на здравето, а са резултат от впечатления, задържани в ума. Това е някакъв вид психичен безпорядък, нарушение, болест на ума, от която умът трябва да се излекува.

Сънищата, в които човек сънува, че лети, са израз на постоянното желание на душата да се издигне над тъмнината на ограничението, което изпитва в земния живот. Сънищата, в които летим, символизират и пътешествието, очакващо човека в бъдеще. Само танцът на душата на човека го заставя да пее в съня.

Има вид сънища, които показват всичко обратно, подобно на криво огледало, правещо пълния човек — слаб, а слабия — пълен, високия — нисък, а ниския — висок. Това е особено състояние на ума, когато всичко се представя за съвършено противоположно на това, което е. Това е един от основните недостатъци на ума. Той винаги е обърнат с краката нагоре и затова всичко, което вижда човек, изглежда обърнато, особено на сън. Понякога такъв сън трябва да бъде тълкуван като пълна противоположност на това, което представя. Ако човек не разбира тези вид сънища, тълкува ги съвършено противоположно на истинската им природа.

Символичният сън е работа на финия ум и е нещо удивително. Колкото е фин складът на ума, толкова е фин символът, чрез който се проявява мисълта или въображението. Затова за мистиците винаги е било много просто да проследят еволюцията на човека по неговите сънища. Колкото са по-фини сънищата, толкова е по-напред човек в своята еволюция. Още повече, достойнството не е само във финеса, а и в простотата. Поетите, музикантите, мислителите, писателите, хората на въображението сънуват прекрасни сънища и великолепието на техните сънища се заключава в изумителната им символика.

Има сънища, които могат да се назоват видения. Те са отражения, отражения от хората, от техните умове, светове и планове — нещата, върху които умът е бил фокусиран. Ако умът се фокусира върху външния свят, тогава сънищата са от този свят, ако човек фокусира ума си върху самия себе си, тогава неговите собствени мисли идват към него; ако умът е фокусиран върху определен човек, тогава този човек и всичко, което е вътре в него, се отразява в съня; ако умът е фокусиран върху определена част от битието, тогава условията, състоянието на тази сфера се отразяват в ума. Сънищата много наподобяват състоянията след смъртта.

Колкото по-дълбоко се потапя човек в изучаването на тази материя, толкова повече забелязва, че чрез разкриване на природата на сънищата, на тяхната тайна и характер може да се разбере тайната на самия живот.

Глава 14Вдъхновение

Вдъхновението е по-висша форма на интуиция. То идва като идея, като завършена тема с импровизация, като фраза, създаваща поема. Вдъхновението е поток, поток на удивление и възторг. Затова истински вдъхновеният човек, бил той писател, поет или композитор, ако се е докоснал до вдъхновението, е изпитал върховно удовлетворение — не от себе си, а от това, което е достигнало до него. То е донесло на душата му благодат, защото душата е получила като подарък това, с което е била разделена, от което е била лишена, на нея й е било дадено това, към което винаги се е стремила. Затова вдъхновението може да се назове награда за душата.

Човек получава този дар не защото упорито се е домогвал до него. Той може да пише стихове като напряга мозъка си, може с помощта на многодневно безпокойство да съчини някакво музикално произведение. Но постъпващият по този начин няма никога да получи вдъхновение. За да го докосне вдъхновението човек трябва да е съвършено спокоен и отпуснат, както и безкрайно целеустремен в стремежа си да достигне до невидимото. Само фокусирайки своя ум съзнателно или несъзнателно върху Божествения ум човек може да получи вдъхновение.

Този феномен е толкова велик и прекрасен, че радост, която носи, няма равна на никоя друга радост в света. Именно чрез това блаженство вдъхновените гении са преживели екстаз. Тази радост е почти неописуема — висотата на чувствата повдига човека над земята, когато умът е фокусиран върху Божествения Ум. Защото вдъхновението идва от Божествения Ум. Това, което са оставили на света великите музиканти, поети, мислители, философи, писатели и пророци, винаги действа вдъхновяващо и възвисяващо. Въпреки че не всяка душа осъзнава напълно сътвореното от тях и не винаги може да му се наслади напълно. Но удовлетворението на самите творци от сътвореното от тях не може да се изрази с думи. Именно във вдъхновението човек започва за вижда Божия знак. И най-материалистично настроеният гений започва да се интересува от Божествения Дух, ако вдъхновението го докосне поне веднъж.

Идва ли то като завършена картина? Идва ли като изписана буква? Не, то идва при художника така, сякаш някой движи четката му — очите му се затварят, а сърцето му се отваря безмерно. Той рисува, пише нещо с боите, без да знае кой е написал това, кой го е нарисувал. Вдъхновението идва при музиканта така, сякаш някой друг е свири и пее, а той само записва нотите. Той възприема цялостната мелодия, съвършеното звучене, което очарова душата му. За поета вдъхновението идва, сякаш друг говори чрез словата му. В неговия ум няма напрежение, там няма безпокойство и стремеж към сглобяване на строфите.

Мнозина бъркат вдъхновението с духовната връзка. Много творци приписват вдъхновението на своя дух, но то не произтича от тях самите. То не винаги е резултата на духовна връзка. Понякога определени състояния стигат до нас чрез други живи същества, които сега са на земята, или от някого, който си е тръгнал оттук, но най-съвършеното, истинско вдъхновение винаги идва от Божествения Ум. Единствено Бог е достоен за възхвала. Дори ако вдъхновението идва чрез ума на човек, живееш на земята или чрез душата, която е преминала на „другата страна“, въпреки всичко то изхожда от Бога, защото цялото знание и мъдрост принадлежат на Бога.

Съществуват три форми, чрез които вдъхновението идва при нас: когато се намираме в присъствието на някой вдъхновен; когато мислим за някой вдъхновен и когато сърцето ни е в състояние на съвършен покой и вдъхновението прониква в него. Това прилича на радио: понякога се свързвате с определена станция, по която звучи музика, понякога не се свързвате, но радиоприемникът остава. Ако нещо премине през него, но не можете да го чуете, това не означава, че звукът отсъства.

По подобен начин човек получава вдъхновение от три различни висши източници. Вдъхновението се предизвиква с различни процеси. Всичко зависи от това как сърцето на човек е фокусирано върху Божествения Дух. Има хора, чиито сърца са свързани с Божествения Дух непосредствено, има други, за които Божественият Дух е значително отдалечен. Техните сърца са концентрирани върху друг център, който, от своя страна, е фокусиран върху Божествения Дух, поради което получават послания с посредничеството на този център. Но те пак идват от Бога. Човечеството често си представя Божествения Дух като някакво ограничено реално същество, превръщайки го в сянка, скриваща Бога. Наивно е човек да вярва, ще се появи древният египтянин от другия край на света, за да го вдъхнови или ще дойде индианец, за да го поведе по пътя му. С подобни разсъждения човек изгражда стена между себе си и Бога.

Вместо да черпи направо от източника, който е съвършен и напълно достатъчен, той измисля нещо, правейки го екран между себе си и Бога. Най-простият път за гения е да се превърне в празна чаша, свободна от гордостта на образованието и тщеславието на знанието, да стане невинно дете, готово да се учи на всичко, на което биха го учили. Пред Бог душата е дете, уповаващо се и желаещо да изрази музиката чрез себе си, да стане фонтан на Бога. От този фонтан бликва Божественото вдъхновение и донася красота на всички, до които се докосне.

Има още една крачка по-нататък, когато човек не може повече да остане просто поет, музикант или философ, а става само инструмент на Бога. Бог започва да говори с него чрез всичко: не само в мелодия, стих, цвят или светлина, но във всички форми. Чрез всичко, което той вижда нагоре или надолу, надясно или наляво, напред или назад, земно или небесно, той общува с Бога. Такъв човек открива Божественото присъствие навсякъде. Именно тази крачка се нарича откровение.

В историята за Мойсей се разказва, че той търсел огън, за да изпече хляб, когато случайно видял светлина на върха на планината. И за да може да вземе този огън, допълзял до върха. Но огънят се превърнал в мълния. Мойсей не могъл повече да издържи на силните припламвания и паднал на земята, а когато се събудил, започнал да общува с Бога.

Тази притча е алегорична. Идеята е, че Мойсей е търсел светлина, за да осмисли живота, но е трябвало да я открие на един по-висш план. Невъзможно било да я открие на земята, трябвало да достигне до върха. А там имало не просто светлина, а мълния — една огромна светлина, която не била по силите на Мойсей да издържи. И тогава той паднал долу. Какво означава да паднеш? Означава да станеш нищо, да станеш празен. Когато Мойсей достигнал до това състояние на пустота, сърцето му се отворило и той се свързал с Бог. Общувал с него чрез всичко в света. В скалата, дървото или растението, в звездата, слънцето и луната, във всичко, което виждал, той съзирал връзка със собствената си душа, с божественото начало в нея.

Така целия свят разкрил своята природа и своята тайна на Мойсей. Именно за това откровение Саади казва, че „Всеки лист от дърво става страница от Свещено писание, ако душата се научи да чете“.