Кралят на исковете

18

Текила Уотсън се призна за виновен в убийството на Рамон Тико и бе осъден на доживотен затвор. След двайсет години щеше да подлежи на предсрочно освобождаване под гаранция, макар статията в „Уошингтън Поуст“ да не споменаваше това. В нея се подчертаваше обаче, че Рамон е сред жертвите на серия убийства, които изглеждаха твърде случайни и без видим мотив дори за град като Вашингтон, обръгнал на безсмислено насилие. Полицията нямаше обяснение за случаите. Клей си отбеляза да позвъни на Аделфа, за да се осведоми как е.

Чувстваше се с нещо длъжен на Текила, макар да не се сещаше точно с какво. Нито пък имаше реален начин да обезщети своя бивш клиент. Опитваше се да се успокоява с мисълта, че Текила, който бе прекарал по-голямата част от живота си под въздействието на дрогата, рано или късно, със или без тарван, щеше да свърши зад решетките, но тази мисъл не му връщаше чувството за почтеност. Истината беше, че се бе продал. Бе взел парите, за да потули случая.

Две страници по-нататък погледа му привлече друга статия и той изведнъж забрави за Текила Уотсън. От една снимка го гледаше месестата физиономия на мистър Бенет Ван Хорн с вечната каска с монограм; снимката явно бе правена някъде „на обект“. Булздозера разглеждаше внимателно някакви чертежи с друг мъж, за когото се казваше, че е главният проектант на БВХ Груп. Корпорацията водеше люти битки относно заплануван голям строеж в близост до историческото бойно поле при Чансълърсвил, на около час южно от Вашингтон. Както винаги Бенет предлагаше да построи поредния си ужасяващ комплекс от еднофамилни къщи, малки и големи жилищни блокове, магазини, спортни площадки и тенис кортове, със задължителното езерце в средата — и всичко на по-малко от километър и половина от центъра на бойното поле и току до лобното място на генерал Джаксън. В отговор всякакви радетели на националното наследство, военни историци, адвокати, природозащитници и исторически дружества се бяха вдигнали на оръжие, готови да накълцат Бенет Булдозера на кайма. За съжаление въпросната земя бе частна собственост, притежание на застарели фермери, така че — поне засега — той имаше явно надмощие.

В статията надълго и нашироко се изреждаха и други бойни полета из Вирджиния, разкопани и впоследствие покрити с бетон и асфалт от строителни предприемачи. Някаква организация, наречена „Доверителен фонд за Гражданската война“, стоеше начело на съпротивата срещу всичко това. Нейният адвокат се описваше като радикал, който не се колебае да съди когото се наложи в името на историята. „Само че, за да водим дела, ни трябват пари“ — бе цитиран да казва той.

След два телефонни разговора Клей успя да се свърже с него. Двамата поговориха около половин час и когато затвори, Клей попълни и подписа чек за 100 000 долара на името на „Доверителен фонд за Гражданската война“ по сметката за опазване на бойното поле при Чансълърсвил.

Когато мина покрай бюрото й, мис Глик му подаде листче с телефонен номер. Той прочете два пъти името, но докато набираше номера от залата за съвещания, все още не вярваше на очите си.

— Мистър Патън Френч — каза той в слушалката. На листчето пишеше „спешно“.

— Кой се обажда, моля?

— Клей Картър от Вашингтон.

— Ах, да, мистър Френч ви очаква.

Самата идея, че такъв могъщ и зает юрист като Патън Френч можеше да очаква Клей да му позвъни, надхвърляше въображението му. След броени секунди великият мъж вдигна слушалката.

— Здрасти, Клей! Благодаря ти, че ми звънна — каза той толкова непринудено, че Клей си глътна езика. — Страхотна статийка, тази в „Джърнъл“, какво ще кажеш? Не е зле за новобранец. Слушай, наистина съжалявам, че не успях да си побъбря с теб, докато беше в Ню Орлиънс.

Същият глас, който бе чул пред микрофона, само дето сега звучеше още по-самоуверено.

— Няма нищо — каза Клей.

На събирането на клуба присъстваха точно двеста адвокати; нямаше причина Патън Френч да си бъбри тъкмо с Клей, нито дори да знае, че Клей присъства. Явно, че оттогава мистър Френч бе направил някои проучвания.

— Бих искал да се запознаем, Клей. Мисля, че двамата можем да поработим заедно. Аз самият бях по следите на „Дайлофт“ още преди два месеца. Ти ме изпревари, но в тая работа има достатъчно пари и за двама ни.

Клей нямаше кой знае какво желание да се мушне в кревата с Патън Френч. От друга страна, неговите способности да измъква огромни обезщетения от фармацевтичните компании бяха легендарни.

— Можем да поговорим — каза Клей.

— Виж какво, в момента летя за Ню Йорк. Какво ще кажеш да се отбия във Вашингтон и да те взема със себе си? Купих си нов „Гълфстрийм 5“ и много държа да ти го покажа. Ще наема хотел в Манхатън, довечера ще си направим една приятна вечеря. Ще поговорим делово. Утре късно следобед те оставям вкъщи. Какво ще кажеш?

— В момента съм доста зает. — Клей живо си припомни отвращението, с което бе слушал как мимоходом Френч споменава луксозните си играчки по време на лекцията в Ню Орлиънс. Новият „Гълфстрийм“, яхтата, замъкът в Шотландия…

— Не се съмнявам. Аз също съм доста зает. Кой не е? Но това може да се окаже най-доходното пътуване в живота ти. Не можеш да ми откажеш. Ще те чакам на „Рейгън Интърнешънъл“ след три часа. Става ли?

Освен да проведе няколко телефонни разговора и да поиграе тенис по-късно следобед, Клей нямаше работа този ден. Телефоните в офиса му звъняха безспир и ужасени пациенти търсеха помощта му, но Клей имаше хора, които да се занимават с това. А и не бе ходил до Ню Йорк от няколко години.

— Става, защо не? — отвърна той; като се замисли, не толкова му се искаше да се качи на един „Гълфстрийм 5“, колкото да похапне в някой знаменит нюйоркски ресторант.

— Мъдър ход, Клей. Мъдър ход.

Частният терминал на „Рейгън Интърнешънъл“ беше задръстен от нервно подтичващи шефове на компании и федерални бюрократи. Близо до рецепцията симпатична брюнетка с къса пола държеше ръчно изписана табелка с името му. Клей се приближи и й се представи. Казваше се Джулия, без фамилно име.

— Моля, последвайте ме — усмихна се лъчезарно Джулия.

Минаха през изхода към чакащия ги летищен ван. Отстрани покрай рампата бяха паркирани дузини частни самолети — „Лиър“, „Фолкън“, „Хокър“, „Сайтейшън“, „Чалънджър“; други бавно пълзяха към пистата или към терминала. Наземни служители регулираха движението; крилата на самолетите се разминаваха понякога на сантиметри, ревяха двигатели, шумът беше влудяващ.

— Откъде идвате? — запита Клей.

— Базата ни е край Билокси — отвърна Джулия. — Там е главният офис на мистър Френч.

— Преди две седмици го слушах в Ню Орлиънс.

— Да, там бяхме. Рядко се прибираме у дома.

— Доста часове работи, нали?

— Около сто седмично.

Ванът спря пред най-големия самолет по цялата дължина на рампата.

— Ето ни и нас — каза Джулия.

Слязоха, един пилот грабна пътната чанта на Клей и изчезна с нея в самолета.

Завариха Патън Френч на телефона, разбира се. Той махна на Клей за добре дошъл, докато Джулия пое сакото му и го запита какво да му донесе за пиене. Само чаша вода, каза той, с резенче лимон. От първия поглед към вътрешността на частния самолет му се взе дъхът. Рекламните филмчета, които бе гледал в Ню Орлиънс, бледнееха пред великолепието на оригинала.

Въздухът в салона беше напоен с аромат на кожа, на много, много скъпа кожа. Седалките, облегалките за глави, подлакътниците, дори плотовете на масите бяха от кожа в различни отсенки на синьо и бежово. Осветителните тела и копчетата на разните уреди бяха позлатени. Дървените части бяха тъмни, може би махагон, с дебел слой лак. Приличаше на луксозен апартамент в петзвезден хотел, само дето имаше крила и двигатели.

Клей беше метър и осемдесет на ръст, а таванът се издигаше високо над главата му. Салонът беше просторен и издължен, а в задната част имаше нещо като офис. Тъкмо там беше седнал Френч, който продължаваше да говори по телефона. Барът и кухнята бяха непосредствено зад пилотската кабина. Джулия се върна с чаша вода.

— По-добре седнете — каза му тя. — След минута потегляме.

Когато самолетът пое към пистата, Френч рязко прекъсна разговора си и се затича напред. Нахвърли се върху Клей с крепко ръкостискане, многозъба усмивка и още извинения, задето не се били запознали в Ню Орлиънс. Беше пълен, но с още гъста, красиво посивяла коса, сигурно имаше петдесет и пет и гонеше шейсетте. От всяка пора на тялото му бликаше неизтощима енергия.

Седнаха един срещу друг на една от масите.

— Хубава машина, а, какво ще кажеш? — подхвърли Френч, като посочи неопределено с ръка интериора на самолета.

— Не е лоша — отвърна Клей.

— Ти купи ли си самолет вече?

— Още не. — Отговорът наистина накара Клей да се почувства непълноценен. Що за адвокат беше той, като нямаше дори частен самолет?

— И това ще стане, синко. Човек без самолет в днешно време… Джулия, сипи ми един скоч. Това ми е четвъртият. Самолет, искам да кажа, не скоч. Плащам на дванайсет пилоти да ги карат. И на пет Джулии. Готина е, нали?

— Става.

— Увеличава разходите, но и хонорарите не са малко. Ти чу ли ме в Ню Орлиънс?

— Да. Достави ми голямо удоволствие — послъга Клей. Изложението на Френч, макар и отблъскващо с вулгарността си, беше много поучително и донякъде забавно.

— Мразя да говоря така за пари, но се съобразявах с публиката. Повечето от онези момчета рано или късно ще се обърнат към мен за някой голям групов иск. Трябваше да ги понахъся малко, нали разбираш? Изградил съм най-мощната фирма за групови искове в Америка, но не се занимавам с дребни риби. А когато съдиш компании като „Акърман“ и другите от списъка на „Форчън 500“, трябва да си добре подготвен, да имаш як финансов гръб. Техните финансови възможности са безкрайни, така че аз просто се опитвам да изравня условията на играта.

Джулия му донесе питието, седна и закопча колана. Беше готова за излитането.

— Искаш ли обяд? — запита Френч. — Тя може да ти сготви каквото й кажеш.

— Не, благодаря. Не съм гладен.

Френч отпи голяма глътка от уискито, облегна се и притвори очи, сякаш се молеше, докато гълфстриймът излети. Клей използва паузата, за да огледа още веднъж интериора на самолета. Беше толкова луксозен, така изпипан до най-малкия детайл, че беше направо неприлично. Може би струваше между четирийсет и четирийсет и пет милиона долара! А според клюките, които бе дочул на събирането в „Ройъл Сонеста“, моделът бил толкова търсен, че фирмата не смогвала да изпълни поръчките и имало списък на чакащи за две години напред!

Само след няколко минути машината бе набрала нужната височина, Джулия изчезна в кухнята, а Френч прекъсна медитацията си и отпи още една голяма глътка уиски.

— Вярно ли е това, дето го пише в „Джърнъл“? — запита той с по-спокоен тон. Клей вече свикваше с резките, драматични промени в настроението на своя домакин.

— Горе-долу са налучкали истината.

— За мен са писали два пъти на първа страница, и двата пъти нищо добро. Те не си падат много по такива като нас, но това не бива да те изненадва. Никой не ни обича, както ще имаш възможност сам да се убедиш. Но пък с парите, които изкарваме, можем да го преживеем някак. Ще свикнеш. Всички рано или късно свикваме. Навремето се запознах с баща ти. — Докато говореше, очите му непрекъснато се присвиваха и шареха трескаво наоколо, сякаш мисълта му вървеше с три изречения напред.

— Така ли? — Клей не беше сигурен дали може да му вярва.

— Преди двайсетина години работех в Министерството на правосъдието. Водехме дела за някакви индиански земи. Всичко приключи, когато индианците наеха Джарет Картър от Вашингтон да ги представлява. Баща ти беше много добър.

— Благодаря — отвърна Клей, обзет от огромна гордост.

— Да ти кажа, Клей, тази засада, дето им я погоди с дайлофта, беше направо шедьовър. Много оригинален подход. В повечето случаи информацията за опасно лекарство се разпространява твърде бавно, с натрупване на все повече оплаквания на пациенти. Самите лекари са нерешителни, когато комуникират помежду си. Получават пари от фармацевтичните компании, така че нямат интерес да бият барабана, когато нещо се издъни. В повечето щати докторът е този, който опира пешкира, понеже той е предписал лекарството. Адвокатите се намесват едва по-късно. Чичо ти Роджър от Баджър Крийк, Луизиана, един ден почва да пикае кръв. Минава цял месец, преди да се оплаче на доктора си, после още месец, преди докторът да се сети да му спре чудотворното лекарство, дето самият той го е предписал. Чичо ти Роджър може да реши да се посъветва със семейния адвокат, а може и не. Пък и семейният адвокат обикновено е някакъв провинциален книжен плъх, който повече от разводи и завещания не е виждал през живота си и няма да се сети да заведе групов иск, дори да му натопиш лицето в цяла кофа с мотиви. Опасните медикаменти наистина са трудни за откриване, искат време.

Клей се ограничаваше само да слуша и да кима. Монологът на Френч явно щеше да избие нанякъде.

— Което ми подсказва, че ти имаш информация отвътре — каза накрая Френч и направи кратка пауза, през която Клей да потвърди или да отрече, че наистина разполага с въпросната информация. Но Клей нито потвърди, нито отрече. Той мълчеше.

— Имам на разположение огромна мрежа от адвокати и информатори по цялата територия на страната. Допреди няколко седмици нито един от тях не беше чувал за каквито и да било проблеми с твоето лекарство. От известно време двама служители в моята фирма правят сондажи и обмислят действия по въпроса, но бяхме много далеч от завеждане на иск. Изведнъж гледам ухилената ти физиономия на първа страница на „Уолстрийт Джърнъл“ и чета за номера, който си им извъртял. Отдавна съм в играта, Клей, и знам как стават тия неща. Ти си надушил нещо отвътре.

— Така е. И нямам намерение да го споделям с когото и да било.

— Много добре. Така и аз съм по-спокоен. Видях клиповете ти. Ние следим внимателно тия неща. Не са лоши. Нещо повече, методът на петнайсетсекундния клип, който използваш, се очертава като най-ефективен. Ти това знаеше ли го?

— Не.

— Стряскаш ги късно вечер и после още веднъж рано сутрин. С едно лаконично послание, колкото да ги наплашиш здравата, отдолу с телефонен номер, където да се обърнат за помощ. Лично аз съм го правил хиляди пъти. Колко случая си събрал вече?

— Трудно е да се каже. Трябва първо да минат изследванията. Във всеки случай телефоните ни не спират да звънят.

— Моите реклами тръгват от утре. При мен има шестима щатни служители, които се занимават само с реклама. Шестима души на щат, представяш ли си? Които никак не ми излизат евтино.

Джулия се появи с два подноса с храна — върху единия имаше чиния скариди, а върху другия плато със сирена и различни салами, филета и всякакви други деликатеси, на някои от които Клей дори не им знаеше имената.

— Донеси една бутилка от чилийското вино — нареди Патън. — Сигурно е изстинало вече. Обичаш ли вино? — запита той Клей, като сграбчи една скарида за опашката.

— Донякъде. Не съм специалист.

— Аз обожавам вино. Само в самолета държа стотина бутилки. — Той схруска още една скарида. — Както и да е. Според нас има някъде между петдесет и сто хиляди случая на увредени с „Дайлофт“. И вие ли ги изкарахте толкова?

— Сто хиляди ми изглежда множко — предпазливо каза Клей.

— Малко се притеснявам за „Акърман“. Вече на два пъти съм съдил компанията. Ти знаеше ли?

— Не.

— Беше преди десет години, по онова време още имаха много пари. Оттогава се заредиха куп некадърни изпълнителни директори, които купиха множество губещи компании. Сега имат над десет милиарда дългове. Тъпа работа. Типичните грешки на 90-те години: банките изсипват пари на големите корпорации, те ги вземат и се опитват да изкупят целия свят. Както и да е, засега „Акърман“ не е застрашен от фалит. И положително има застраховка. — Френч явно хвърляше въдици и Клей реши да захапе кукичката.

— Застрахован е за триста милиона — каза той. — Заделил е около половин милиард за обезщетения по случая с „Дайлофт“.

На Френч едва не му потекоха лигите при тази новина. Той дори не се опита да скрие възхищението си.

— Прекрасно, синко, направо фантастично. Сигурна ли е тази информация?

— Напълно. Имаме вътрешни източници, готови да ни кажат всичко, както и резултати от лабораторни изследвания, които не би трябвало да притежаваме. С лекарство като „Дайлофт“ за „Акърман“ е по-добре да не се мярка пред съдебни заседатели.

— Жестоко! — промълви Френч, докато попиваше думите му със затворени очи. Един изгладнял млад адвокат не би се радвал така на първата си що-годе прилична автомобилна катастрофа.

Джулия се върна с бутилката вино, което започна да налива в две безценни стъклени чашки. Френч го подуши бавно и когато прецени, че ароматът е задоволителен, отпи една малка глътка. Премлясна, кимна благосклонно и се наведе напред за още клюки.

— Има страшна тръпка в това да спипаш една голяма, богата, надменна корпорация в някаква мръсна, дребна, гадна афера, Клей. Тръпка, която е нещо повече и от секса. Най-сладката тръпка, която познавам. Да спипаш тези алчни негодници как пускат на пазара негодни продукти, с които причиняват вреда на невинни хора, и на теб, адвоката, да се падне честта да ги накажеш. Аз за това живея. Разбира се, парите също са страхотни, но те идват чак след като си спипал лошите. Никога няма да спра, колкото и пари да натрупам. Хората си мислят, че съм алчен, понеже и сега мога да се оттегля и да прекарам остатъка от живота си на някой морски бряг. Каква скука! По-скоро бих навивал по сто часа на седмица в гонене на големите мошеници. На това му викам аз живот.

В този момент фанатизмът му беше заразителен. Лицето му сияеше, очите му блестяха. Той издиша шумно и попита:

— Какво ще кажеш за виното?

— Има вкус на керосин — отвърна Клей.

— Прав си. Джулия! Излей тоя боклук в канала! И ни донеси една бутилка от онова „Мьорсо“, което взехме вчера.

Преди бутилката обаче тя му донесе телефонната слушалка.

— Мюриъл е.

Френч я грабна от ръката й.

— Ало!

Джулия се наведе над Клей и прошепна почти до ухото му:

— Мюриъл е главната секретарка, майката игуменка. Открива го там, където дори съпругите му нямат достъп.

Френч затвори телефона и заяви:

— Позволи ми да ти разиграя един сценарий, Клей. Като преди това те уверявам, че ще ти докара повече пари за по-малко време. Много повече.

— Слушам.

— В един момент аз ще събера толкова случаи на пострадали от „Дайлофт“, колкото и ти. Сега, след като ти открехна вратата, десетки адвокати ще подгонят оставащите пациенти. Ние, тоест ти и аз, бихме могли да контролираме целия процес, ако прехвърлим иска от Вашингтон в моя заден двор, в Мисисипи. Това само по себе си ще ужаси „Акърман“ повече от всичко, което можеш да си представиш. Там вероятно са твърде разтревожени, откакто ги притисна във Вашингтон, но същевременно си мислят: „Е, какво пък, този е просто един новобранец, никога преди не е водил групови искове, това е първият му случай“, и така нататък. Но ако слеем твоите и моите случаи, ако направим от тях един общ групов иск и ако го прехвърлим в Мисисипи, в „Акърман Лаборатърис“ ще получат групов инфаркт.

Клей усети, че му се завива свят от съмнения и неизречени въпроси.

— Слушам ви — успя само да повтори той.

— Ти запазваш твоите случаи, а аз моите. Просто ги събираме, а когато заприиждат нови и когато на борда се появят и други адвокати, ще отида при съдията и ще го накарам да назначи Координационен съвет на ищците, нещо нормално в подобни случаи. Аз ще му бъда председател. Ти ще си член, понеже подаде първия иск. Ще следим всички паралелни дела по случая „Дайлофт“, ще се опитваме да внасяме ред в процедурата, макар че с такива арогантни адвокати това е адски трудно. Аз лично съм го правил десетки пъти. Съветът ни дава възможност да контролираме положението. Преговорите с „Акърман“ ще започнат съвсем скоро. Познавам адвокатите на компанията. Ако твоята къртица е толкова надеждна, колкото твърдиш, ще натиснем за бързо споразумение.

— Колко бързо?

— Зависи от няколко фактора. Колко случая на увреждания с „Дайлофт“ има общо? Колко бързо можем да ги поемем? Колко още адвокати ще се присламчат към нас? И което е много важно, колко тежко са увредени нашите клиенти?

— Не особено. На практика всички тумори са доброкачествени.

Френч бързо обработи чутото, като най-напред се намръщи на лошата новина, преди да се усмихне на добрата.

— Още по-хубаво. Лечението е чрез трансуретрална хирургия.

— Правилно. Амбулаторна операция, която струва около хиляда долара.

— А дългосрочната прогноза?

— Клинически здрав. Ако спреш да вземаш дайлофт, животът ти се връща към нормалното ежедневие, което за човек, болен от артрит, не е най-приятното нещо.

Френч подуши новото вино, завъртя го умело около стените на чашата и най-после се реши да вкуси една глътка.

— Това е много по-добро, не смяташ ли?

— Да — отвърна Клей.

— Миналата година бях на обиколка из Бургундия. Имаше и дегустация на вина. Цяла седмица душих и плюх. Беше много приятно. — Той отпи още една глътка, този път, без да плюе, докато обмисляше и подреждаше по важност следващите си три изречения. — Така е дори още по-добре — продължи той. — По-добре за клиентите, разбира се, защото не са чак толкова болни. По-добре и за нас, понеже ще стигнем по-бързо до споразумение. Тук важното е да съберем нужните хора. Колкото по-голям процент от случаите дойдат при нас, толкова по-здрав контрол ще имаме върху груповия иск. Повече случаи, повече хонорарчета.

— Разбирам.

— Колко си дал за реклама?

— Два милиона.

— Не е зле, никак даже не е зле. — На Френч много му се искаше да запита откъде всъщност един новобранец има два милиона долара за реклама, но се овладя.

Самолетът забележимо намали мощност и носът му леко се наведе надолу.

— Колко време е полетът до Ню Йорк? — запита Клей.

— От Вашингтон около четирийсет минути. Тази птичка вдига деветстотин и седемдесет километра в час.

— На кое летище пристигаме?

— На „Тийтърборо“, в Ню Джърси. Всички частни самолети кацат там.

— Явно затова не съм го чувал.

— И ти ще имаш скоро самолет, Клей, бъди сигурен. Аз лично съм готов да ми вземат всичко, само да ми оставят самолета. Без самолет в нашия бранш си за никъде.

— Е, ще ползвам вашия.

— Започни с един малък „Лиър“. Не е скъп, ще ти излезе всичко на всичко два милиона. Трябват ти двама пилоти, по седемдесет и пет хиляди годишно. Пиши ги режийни. Без самолет за никъде не си, ще видиш.

За пръв път през живота си Клей ползваше услугите на консултант по частните самолети.

Джулия вдигна таблите и им съобщи, че след пет минути ще кацнат. Клей се залепи за прозореца, омагьосан от гледката на Манхатън на изток. Френч заспа в креслото си.

Кацнаха и известно време се движиха покрай редица частни терминали, пред които бяха паркирани или се зареждаха и обслужваха десетки красиви самолети.

— На това летище можеш да видиш повече частни самолети от където и да било другаде в света — обясни Френч, докато гледаха през прозореца. — Всички големи играчи в Манхатън държат машините си тук. До града е четирийсет и пет минути с кола. А ако наистина имаш много пари, можеш да поддържаш и частен хеликоптер, който да те закара за десет минути.

— Ние имаме ли хеликоптер? — запита Клей.

— Не. Но ако живеех тук, щях да си купя.

На рампата, само на метър от стълбичката на самолета, ги чакаше лимузина. Пилотите и Джулия останаха на борда, за да поразтребят и, без съмнение, да се погрижат виното да е добре изстудено за следващия полет.

— Хотел „Пенинсула“ — каза Френч на шофьора.

— Слушам, мистър Френч — отвърна човекът.

Дали лимузината беше наета, или принадлежеше на Патън? По-скоро второто, каза си Клей; най-великият адвокат по групови искове в света едва ли щеше да ползва кола под наем. Не запита. Какво значение имаше всъщност?

— Разкажи нещо повече за тези твои реклами — обади се Френч, докато си проправяха път през задръстванията в Ню Джърси. — Откога всъщност ги пускаш?

— От събота вечер, по деветдесет телевизионни станции от Източното до Западното крайбрежие.

— Как обработваш случаите?

— Имам девет души, които отговарят на телефоните. Седем стажанти и двама адвокати. В понеделник регистрирахме две хиляди обаждания, вчера три хиляди. Специалната ни интернет страница за „Дайлофт“ се посещава от осем хиляди души дневно. Ако вярваме на статистиката, това означава вече някъде към хиляда клиенти.

— А колко голям е контингентът?

— Между петдесет и седемдесет и пет хиляди, поне според моя източник, който засега се оказва доста надежден.

— Бих желал да се запозная с него.

— Няма да стане.

Френч изпука с пръстите на ръцете си и се опита да преглътне отказа.

— Трябва да приберем тези случаи, Клей. Моята реклама тръгва от утре. Ами ако си поделим страната? Ти взимаш всичко на североизток, аз останалото на югозапад. Ще е далеч по-лесно да се концентрираме върху по-малък пазар, по-експедитивно ще обработваме случаите. Има един тип в Маями, който до два дни ще се появи по телевизията. И един друг в Калифорния, който в момента ти копира рекламите. Ние сме акули, разбери, истински лешояди. Въпросът е кой пръв ще стигне до съда. С теб имаме преднина, но надбягването ще е безмилостно.

— Правя каквото мога.

— С какъв бюджет разполагаш? — запита Френч, сякаш Клей му беше дългогодишен съдружник.

Какво пък толкова? — помисли си Клей. Както бяха седнали един до друг на задната седалка на лимузината, те действително приличаха на съдружници.

— Два милиона за реклама и още два милиона за тестове на урината.

— Ето какво ще направим сега — каза Френч, без дори да се замисли. — Похарчи всичките тези пари за реклама. Аз ще ти дам за тестовете колкото ти трябват, а като стигнем до споразумение с „Акърман“, ще го накараме да покрие разноските ни. Обичайно е при такива споразумения неизправната страна да плаща медицинските разходи.

— Тестовете са по триста долара единият.

— Жестоко си се прецакал. Аз ще наема лаборанти и ще ни излезе много по-евтино.

При тези думи Френч си спомни за една историйка още от времето на „Тънкия Бен“ и му я разказа. Тогава бил оборудвал четири стари автобуса като пътуващи клиники и обикалял из цялата страна да издирва потенциални клиенти. Клей го слушаше с отслабващ интерес, докато пресякоха реката по моста „Джордж Уошингтън“. После Френч мина на друга подобна историйка.

Апартаментът на Клей в „Пенинсула“ беше с изглед към Пето Авеню. Още в момента, в който заключи вратите отвътре и се озова извън обсега на Патън Френч, Клей грабна телефона. Трябваше да намери Макс Пейс.