Кралят на исковете

31

Вилата беше тяхна за цяла седмица, макар Клей да се съмняваше дали ще може да отсъства толкова време от офиса. Беше кацнала на един склон над оживеното пристанищно градче Густавия, изпълнено с туристи и с яхти, които непрекъснато пристигаха и заминаваха във всички посоки. Ридли я бе открила в един каталог за луксозни частни имоти, които се даваха под наем. Беше красива сграда в традиционния карибски стил, с покрив от червени цигли и няколко обширни веранди. В къщата имаше истински лабиринт от спални и бани; на тяхно разположение бяха две камериерки, готвач и градинар. Двамата с Ридли бързо разопаковаха багажа си, после Клей се настани в едно кресло и запрелиства каталозите за недвижими имоти, които някой услужливо бе оставил наблизо.

Първоначалните впечатления на Клей от нудисткия плаж бяха крайно разочароващи. Първата гола жена, която видя, беше някаква сбръчкана баба, която, ако имаше кой да я посъветва, щеше да прикрие по-голяма част от себе си, вместо да я разкрива. След нея пристъпваше съпругът й, с огромен бирен корем, който почти покриваше срамните му части; на задника си имаше грозен обрив и някои още по-неприятни неща. Изведнъж човешката голота му се стори нещо отвратително. Разбира се, Ридли беше в стихията си, пристъпвайки като газела по плажа, докато около нея се извиваха шии и увисваха челюсти. След два часа на пясъка, те избягаха от жегата и прекараха следващите два часа в уюта на един приказен френски ресторант. Всички добри ресторанти на този остров бяха френски и бяха навсякъде.

Густавия беше пълна с живот. Времето беше твърде горещо и не беше точно туристическият сезон, но някой бе забравил да каже това на туристите, които изпълваха тротоарите, шляеха се мързеливо по магазините или задръстваха улиците с наетите си джипове и малолитражни коли. Гълчавата в пристанището не стихваше и за миг, малки рибарски лодки се разминаваха с огромните яхти на богаташи и знаменитости.

Докато остров Мустик беше тих и усамотен, Сейнт Барт беше гъсто застроен и претъпкан с хора. Което не намаляваше чара му. На Клей и двата острова много му харесваха. Ридли, която напоследък развиваше подчертан интерес към недвижимите имоти на Карибите, предпочиташе Сейнт Барт — най-вече заради луксозните магазини и хубавата кухня. Тя обичаше оживени градове и гъсти тълпи, главно мъже, които да я зяпат захласнато.

След три дни Клей свали часовника си и излезе да спи в един хамак на верандата. Ридли четеше романи и през повечето време гледаше стари филми. И на двамата вече им доскучаваше, когато Джарет Картър гордо навлезе в пристанището на Густавия на борда на величествен катамаран на име „Пенсионирания адвокат“. Клей го очакваше в един бар наблизо пред чаша газирана вода.

Екипажът на „Пенсионирания адвокат“ се състоеше от германка на четирийсет и няколко години, с крака горе-долу като на Ридли, и един приличен на пират шотландец на име Маккензи, инструктор по ветроходство. Жената, която се казваше Ирмгард, му бе представена като първи помощник, което на моряшки език звучеше може би твърде неопределено, но що се отнася до отношенията между половете, не оставяше никакво съмнение. Клей ги натовари на джипа си и подкара към вилата, където всички се къпаха безкрайно дълго, а после прекараха в пиене оставащите часове, докато слънцето потъна в морето. Маккензи получи свръхдоза бърбън и скоро захърка в един хамак.

Бизнесът с яхти под наем беше доста замрял, също както и този с чартърни полети. „Пенсионираният адвокат“ била ангажирана общо четири пъти за шест месеца. Най-дългото й пътуване било от Насау до Аруба и обратно — общо три седмици, за което двойка англичани пенсионери заплатили 30 000 долара; а най-късото — двудневно отскачане до Ямайка, където за малко не загубили яхтата в тропическа буря. Маккензи, тогава по чудо трезвен, ги спасил. После близо до Куба ги нападнали пирати. Историйките извираха една след друга.

Естествено, Джарет се заглеждаше похотливо в Ридли. Този път той наистина беше горд със сина си. Ирмгард кротко пиеше, пушеше цигара и гледаше светлините на Густавия.

Късно след вечеря и след като жените се бяха оттеглили, Джарет и Клей се преместиха на друга веранда за по още едно питие.

— Къде я намери? — запита Джарет и Клей набързо му разказа. Двамата практически живеят заедно, обясни той, но никой не повдига дума за трайно обвързване. Ирмгард също била временно завоевание.

Минаха на правни теми; там Джарет имаше безброй въпроси. Той беше разтревожен от размерите, до които се бе разраснала фирмата, и се принуди да даде някои съвети, без да го молят. Клей го изслуша търпеливо. На яхтата имаше компютър с достъп до интернет и Джарет знаеше за делото „Максатил“ и за всички враждебни отзиви в пресата, които бе предизвикало. Когато Клей заяви, че е събрал двайсет хиляди случая, баща му отбеляза, че това е твърде много за една фирма.

— Не разбираш нищо от групови искове — каза Клей.

— На мен това ми звучи повече като групов риск, отколкото като групов иск — отвърна Джарет. — Колко ти е застраховката за професионална небрежност?

— Десет милиона.

— Няма да ти стигне.

— Толкова ми предложиха от застрахователната компания. Успокой се, татко, знам какво правя.

Разбира се, Джарет не можеше да отрече успеха на сина си. Парите, които Клей сякаш печаташе, го караха да си спомня с нега за славните битки, които самият той бе водил в съдебната зала. В ушите му звучаха онези далечни, магически думи на председателя на съдебните заседатели: „Ние, съдебните заседатели, намираме ответника за виновен и присъждаме на ищеца десет милиона долара обезщетение.“ След това Джарет Картър прегръщаше своя клиент, подхвърляше нещо великодушно на адвоката на защитата и важно напускаше поредната съдебна зала с поредния си трофей.

Известно време и двамата мълчаха. Спеше им се. Джарет стана и пристъпи до края на верандата.

— Сещаш ли се понякога за онзи чернокож младеж? — запита той, вперил поглед в мрака. — Който беше застрелял някого, без сам да знае защо?

— Текила ли?

— Същият. Беше ми разправил за него, когато купувахме яхтата в Насау.

— Да. Сещам се от време на време.

— Хубаво. Парите не са всичко на този свят.

С тези думи Джарет отиде да си легне.

Почти целият следващ ден премина в обиколка на острова. Капитанът се оправяше с платната и вятъра, но ако не беше Маккензи, имаше реална опасност да отплава в открито море и да не се върне повече — до такава степен вниманието му беше погълнато от Ридли, която през повечето време се пържеше гола на палубата. Джарет не можеше да откъсне очи от нея. Същото се отнасяше и за Маккензи, но затова пък той беше в състояние да управлява яхта и насън.

Обядваха в закътано заливче откъм северната страна на острова. Край Сейнт Мартин Клей пое руля, докато баща му се захвана с бирата. Вече осем часа на Клей не спираше да му се гади, а новата му роля на капитан с нищо не облекчи състоянието му. Животът на яхта не беше за него, нито пък особено го привличаше идеята за околосветско плаване — щеше да оповръща целия океан. Виж, самолетите бяха друго нещо.

След две нощи на твърда земя Джарет беше готов да се върне в морето. Баща и син се сбогуваха рано на третата сутрин, после катамаранът, със запален двигател, отплава на собствен ход от пристанището на Густавия без определена цел. Клей си представяше как баща му и Маккензи спорят накъде да поемат, докато яхтата ги носи в открито море.

Така и не разбра откъде една брокерка на недвижими имоти се бе появила на верандата на вилата. Беше там, когато се върна от пристанището — очарователна французойка, която седеше с Ридли на чаша кафе. Двете бъбреха оживено. Обясни, че минавала наблизо и просто се отбила да нагледа къщата, която била собственост на нейни клиенти — семейство канадци, които тъкмо в момента се развеждали. А иначе вие как сте?

— Страхотно — отвърна Клей, като седна до тях. — Къщата е превъзходна.

— Ах, колко се радвам! — зачурулика брокерката. — Един от най-добрите имоти, които управляваме. Тъкмо разказвах на Ридли, че е построена преди четири години от канадците, които са идвали тук само два пъти, доколкото знам. Бизнесът на съпруга бил доста западнал. Тя пък тръгнала с личния си лекар, нещата съвсем се оплели, с две думи, къщата се продава на много разумна цена.

Заговорническо споглеждане с Ридли. Колкото да запълни паузата, Клей зададе единствено възможния въпрос:

— Колко?

— Само три милиона. Започнаха от пет, но между нас казано, пазарът сега е доста замрял.

След като жената си тръгна, Ридли го завлече в спалнята. Сутрешният секс беше нещо непознато за тях, но тя се представи великолепно. Също и следобед. По време на вечерята в ресторанта непрекъснато го опипваше. Среднощният сеанс започна в басейна, мина през джакузито, после се пренесе в спалнята и след цяла нощ бурни страсти, на другия ден по обяд брокерката се появи отново.

Клей беше напълно изтощен и не му беше до недвижими имоти. Ала Ридли искаше тази къща повече от всичко друго на света, поне до този момент, и накрая той я купи. В действителност цената беше дори ниска; един ден, когато пазарът се съвземеше, винаги можеше да я продаде с печалба.

Докато оформяха документите, Ридли попита Клей насаме дали не би било по-разумно да впишат къщата на нейно име с оглед на данъците. Тя беше точно толкова запозната с американските и френските данъчни закони, колкото той с наследственото право в Грузия, ако там изобщо имаше такова. Не си познала обаче, каза си той наум. А на нея отговори кратко, но твърдо:

— Не. Няма да стане, именно с оглед на данъците.

Тя изглеждаше обидена, но обидата й премина още докато Клей встъпваше във владение на имота. Той се яви сам в банката в Густавия и преведе парите от офшорната си сметка. После отиде да се срещне с адвоката по недвижими имоти, като също не взе Ридли със себе си.

— Бих желала да поостана малко — заяви Ридли, след като двамата прекараха поредния дълъг следобед на верандата. Той смяташе да отпътува на следващата сутрин и предполагаше, че тя ще дойде с него. — Искам да пооправя малко тук — добави тя. — Ще потърся декоратор. Пък и ще си почина седмица — две.

Защо не? — помисли си Клей. След като така и така купих тази тъпа къща, поне да не стои празна.

Той се върна сам във Вашингтон и за пръв път от няколко седмици се наслади на усамотението на своя дом в Джорджтаун.

В продължение на няколко дни Джоуел Хана се чудеше дали да не действа соло — само той от едната страна, изправен срещу цяла армия от адвокати и техните асистенти.

Смяташе да им представи плана за оцеляване на компанията; за това действително не се нуждаеше от помощ, понеже този план беше лично негово творение, негова свидна рожба.

Ала Бабкок, адвокатът на застрахователната компания, също държеше да присъства. Техният клиент се сражаваше за 5 милиона долара и ако Бабкок бе решил да присъства, Джоуел не можеше да го спре.

Двамата влязоха заедно в сградата на Кънетикът Авеню. Асансьорът спря на четвъртия етаж и те се озоваха в пищния офис на „Дж. Клей Картър II“. Логото на фирмата, излято от бронз, бе вградено в стена от масивно дърво, което можеше да е само череша или може би дори махагон. Мебелите в приемната бяха елегантни и видимо италиански. Прелестна млада блондинка зад бюро от стъкло и хром ги удостои с делова усмивка и им посочи една врата малко по-нататък по коридора. До вратата ги очакваше адвокат на име Уайът, който ги въведе вътре, представи ги на глутницата от отсрещната страна и докато Бабкок и Джоуел разтваряха куфарчетата си, друга, не по-малко прелестна млада дама се появи отнякъде и прие поръчките им за кафе. След малко тя се появи със сребърен кафеник, отново с логото на фирмата, което беше отпечатано със златни букви и върху крехките порцеланови чашки. Когато всички бяха заели местата си и бяха толкова готови, колкото изобщо беше възможно, Уайът излая на една секретарка:

— Кажи на Клей, че всички сме тук.

Мина дълга минута в очакване на мистър Дж.К. Картър. Най-после и той нахълта в залата със свалено сако, даващ през рамо нареждания на подтичващата секретарка — образец на деловитост. Клей се насочи право към Хана и Бабкок и любезно им се представи, сякаш двамата бяха дошли тук по своя воля и за да служат на общото благо. После шумно заобиколи масата и седна на трона си точно по средата на своя екип, на два метра и половина срещу тях.

Някак против волята си Джоуел Хана си помисли: „Този тип е изкарал миналата година сто милиона долара.“

Мистър Бабкок бе споходен от същата мисъл, към която се добави и клюката, че този хлапак никога не се е явявал пред съдия по гражданско дело. Наистина, пет години бе защитавал откачалки, но досега не бе пледирал пред съдебни заседатели за един цент обезщетение. При цялата си заучена поза, Клей Картър изглеждаше притеснен.

— Казахте, че имате план — започна мистър Картър. — Да го чуем.

Стратегията на Джоуел за оцеляване беше пределно проста. Компанията беше готова да признае само за целите на настоящата среща, че е произвела некачествена партида цимент за хоросан, вследствие на което х на брой жилища в района на Балтимор се нуждаят от пренареждане на тухлите. За целта е необходимо да се образува фонд за изплащане на обезщетения на собствениците на жилищата, като същевременно това не бива да доведе до разорение на компанията. Колкото и да беше проста стратегията, Джоуел я излага в продължение на половин час.

После от името на застрахователя се изказа Бабкок. Той призна, че компанията има застраховка в размер на 5 милиона долара — нещо, което по принцип рядко разкриваше толкова рано в хода на делото. Неговият клиент бил готов да добави към застраховката остатъка до пълния размер на сумата за обезщетение.

След това Джоуел Хана обясни, че фирмата му не разполага с достатъчно свободни средства, но е готова да тегли големи кредити, за да обезщети пострадалите.

— Това е наша грешка и ние смятаме да я поправим — повтори неколкократно той.

— Имате ли точната бройка на жилищата? — запита мистър Картър, а всеки един от неговите подчинени внимателно си записа въпроса.

— Деветстотин двайсет и две — отвърна Джоуел. — Обърнахме се съм дистрибуторите на цимента, те ни насочиха към строителните предприемачи, оттам стигнахме до подизпълнителите. Мисля, че бройката е точна, най-много да има пет процента отклонение.

Мистър Картър усърдно си водеше записки. Когато свърши, запита:

— Следователно, ако приемем, че двайсет и пет хиляди долара е достатъчно обезщетение за всеки от нашите клиенти, общата сума излиза около двайсет и три милиона.

— Ние сме абсолютно убедени, че ремонтът на едно жилище няма да струва двайсет хиляди — обясни Джоуел.

Сътрудник подаде на мистър Картър някакъв документ.

— Получихме експертни становища от четири строителни фирми подизпълнители от района на Хауард. Всяка от тях е изпратила представители на място да оценят щетите. Всяка от четирите ни е представила оценка. Най-ниската е осемнайсет хиляди и деветстотин, най-високата е двайсет и една и петстотин. Тоест средната е двайсет хиляди долара.

— Бих желал да се запозная с тези оценки — каза Джоуел.

— Може би, но по-нататък. Освен това има и други щети. Собствениците имат законно право на обезщетение за причинено неудобство, разочарование и емоционален дискомфорт. В резултат от станалото един от нашите клиенти е получил силни пристъпи на главоболие. Друг не е успял да продаде жилището си изгодно, тъй като тухлите са почнали да падат.

— Нашите оценки са от порядъка на дванайсет хиляди долара — каза Джоуел.

— Ние не сме съгласни на споразумение за по дванайсет хиляди на жилище — отвърна мистър Картър и всички от неговата страна на масата поклатиха глави.

Петнайсет хиляди долара беше една справедлива компромисна сума, с която всяка засегната къща щеше да получи полагащата й се нова зидария. Само че, когато мистър Картър прибереше своя дял, от нея за собственика щяха да останат едва десет хиляди. А десет хиляди долара щяха да стигнат колкото да се свалят старите тухли и да се докарат нови, но не и да се иззидат наново. Така че с по десет хиляди долара на жилище нещата щяха само да се влошат още повече: къщата щеше да се оголи до носещите колони, дворът да се покрие с кал, пространството пред гаража да се задръсти с палети, натоварени с тухли. Но нямаше да има кой да ги иззида в нови стени.

Деветстотин двайсет и два случая по 5000 долара всеки — това правеше 4,6 милиона адвокатски хонорар. Мистър Картър сам се изненада от лекотата, с която беше почнал да прехвърля наум дългите редици нули. От тях 90 процента бяха негови; 10 трябваше все пак да раздели между неколцина адвокати, които се бяха включили със закъснение в иска. Не беше лошо като хонорар. Щеше да покрие цената на новата вила на Сейнт Барт, където Ридли продължаваше да се укрива без видимо желание да се връща във Вашингтон; после, като се приспаднеха данъците, нямаше да остане много.

При 15 000 долара на клиент компанията щеше да оцелее. Към петте милиона долара застраховка щяха да добавят още около два милиона в налични средства, заделени за машини и оборудване. Останалите осем милиона можеха да се вземат назаем от банките в Питсбърг. Разбира се, тази информация се държеше в тайна между Джоуел Хана и Бабкок. Все пак това беше първа среща и още беше рано да разкриват картите си.

Накрая въпросът щеше да опре до това колко очаква да получи за труда си мистър Картър. Той можеше да уреди справедливо споразумение, може би дори да свали своя процент и пак да спечели някой милион, като едновременно защити клиентите си, помогне на една уважавана стара фирма да се закрепи и на всичко отгоре се обяви за победител.

Или пък можеше да играе твърдо — и тогава всички щяха да пострадат.