Кралят на исковете

6

С Родни се чувстваше някак по-безопасно, освен това в девет сутринта по Ламонт Стрийт още не бяха наизлезли обичайните опасни типове. Сигурно си отспиваха някъде след поредната доза отрова, поета предишната нощ. Само търговците бавно се събуждаха. Клей паркира в близост до страничната уличка.

Родни беше нещо като щатен стажант в СОЗ. Вече цяло десетилетие следваше с прекъсвания право в някакъв университет, като все още не беше загубил надежда един ден да се дипломира и да премине приемните изпити за адвокатската колегия. Но с четирима тийнейджъри вкъщи не му достигаха нито пари, нито време, за да го направи. Родни беше израсъл по улиците на Вашингтон и ги познаваше като петте си пръста. Почти всеки ден някой от служителите в СОЗ, прекалено уплашен, за да си подаде сам носа навън, го молеше да го придружи до бойното поле, за да разследват заедно поредното кръвожадно престъпление. Ала Родни беше стажант, а не следовател, затова повечето пъти им отказваше.

Само на Клей не отказваше никога. Двамата бяха работили заедно по много съдебни дела. Намериха мястото в страничната уличка, където Тиквата бе паднал под куршумите, и внимателно огледаха терена, макар да знаеха, че полицията вече на няколко пъти го е сторила. Изснимаха цял филм и тръгнаха да търсят свидетели.

Такива обаче нямаше, което само по себе си не беше чудно. Родни и Клей бяха прекарали на местопрестъплението не повече от петнайсет минути, а мълвата вече се бе разнесла из квартала. Дошли са непознати, панират си носа наоколо, всички да се заключат по къщите си, никой да не продумва. Свидетелите от касите за мляко пред алкохолния магазин, които по цял ден клечаха на поста си, отпиваха от евтиното вино и не изпускаха нищо от поглед, бяха потънали сякаш вдън земя и никой не беше чувал за тях. Търговците в магазинчетата бяха искрено изненадани, че в квартала им е имало стрелба.

— Тук се е стреляло?! — възкликна един, сякаш престъпността все още не бе достигнала до тяхното гето.

След около час представителите на СОЗ се отказаха и тръгнаха за лагер „Спасение“. Клей шофираше, а Родни отпиваше изстинало кафе от картонена чашка. По изражението на лицето му се виждаше, че кафето не го бива.

— Преди няколко дни на Джърмейн му се падна подобен случай — каза той. — Някакъв хлапак от център за лечение на наркомани с месеци не бил излизал навън. Един ден успял да се измъкне или може би са го пуснали, не е ясно, но през следващите двайсет и четири часа намерил пистолет и гръмнал двама души, единия на място.

— Случайно подбрани жертви?

— Какво значи случайно? Сблъскат се две коли на улицата, и двете нямат застраховка, шофьорите слизат и почват да се стрелят. Това случайно ли е, или си има причина?

— Имало ли е намесени наркотици, обир, самозащита?

— Мисля, че жертвите наистина са били случайни.

— Къде е този център за наркомани?

— Не е лагер „Спасение“ във всеки случай. Намира се някъде близо до Хауард, струва ми се. Не съм виждал папката с делото. Нали го знаеш Джърмейн колко е бавен?

— Значи не работиш лично по делото?

— Не, всичко знам от слухове.

Родни контролираше машината за клюки и слухове в офиса и знаеше за адвокатите от СОЗ и за делата, по които работеха, повече дори и от директорката Гленда. Като завиха по Дабъл Ю Стрийт, Клей запита:

— Ти ходил ли си преди в лагер „Спасение“?

— Един-два пъти. Той е за особено тежки случаи, последна спирка преди гробищата. Не е приятно място, а и хората, които го управляват, не са приятни.

— Познаваш ли един господин на име Талмидж Екс?

— Не.

Този път не се наложи да си пробиват път през тълпа от зяпачи на тротоара. Клей паркира пред сградата и двамата бързо влязоха вътре. Талмидж Екс беше излязъл, имало някакъв спешен случай в болницата; вместо него ги посрещна негов колега на име Ноланд и им се представи учтиво като главния възпитател. Покани ги в кабинета си, показа им досието на Текила Уотсън и им предложи да го прегледат. Клей му благодари, убеден, че всичко по-важно от папката е старателно прочистено за негово улеснение.

— Тук е прието да присъствам, докато преглеждате досието — обясни Ноланд. — Ако искате да преснимате нещо, цената е двайсет и пет цента на страница.

— Няма проблем — отвърна Клей. Щом така е прието, няма да се препираме, каза си той. От друга страна, винаги можеше да изиска цялото досие по съдебен ред. Ноланд зае мястото си зад бюрото, където го очакваше впечатляваща купчина книжа. Клей запрелиства папката. Родни си водеше бележки.

Историята на Текила беше тъжна, но не и изненадваща. Приет през януари с направление от социалните служби, след като бил спасен от свръхдоза. При постъпването си тежал петдесет и пет килограма при ръст един и седемдесет и пет. В лагера му направили пълен медицински преглед. Имал температура, треска, главоболие — нищо необичайно за наркоман. Освен недохранване, грип в лека форма и нормалното изхабяване на организма след системна употреба на наркотици лекарят не открил нищо особено. Като всички останали пациенти през първите трийсет дни го държали постоянно затворен и го тъпчели непрекъснато с храна.

Според бележките на Талмидж Екс Текила за пръв път се плъзнал по наклонената плоскост на осемгодишна възраст, когато брат му откраднал каса бира от камиона, с който я разнасяли по магазините. Двамата изпили половината, а останалата продали, като с парите си купили галон евтино вино. Някъде към дванайсетата си година, след като бил изключен от няколко училища, той открил крека, с което на образованието веднъж завинаги бил сложен край, а кражбата се превърнала в единственото му средство за оцеляване.

От крека паметта му се притъпила, така че последните няколко години от живота му преминали като в мъгла. Талмидж Екс си бе дал труд да проследи в големи подробности мизерния му жизнен път; в папката имаше прикрепени писма и факсове, свидетелстващи за някои от официалните спирки по него. На четиринайсет години Текила бе прекарал един месец в център за лечение на наркомани към затвора за малолетни престъпници на окръг Колумбия. При излизането си оттам отишъл право при пласьора, за да си купи крек. Последвалите два месеца в Орчард Хаус — печално известния център за рехабилитация на малолетни наркомани — не му помогнали особено. По собствените му признания пред Талмидж Екс в центъра имал точно същия достъп до твърда дрога, както и вън, на улицата. Шестнайсетгодишен, постъпил в „Чисти улици“ — строга комуна за наркомани, подобна на лагер „Спасение“. Там прекарал петдесет и три дни като образцов пациент, след което го пуснали и си тръгнал, без да каже дума. Следващата бележка от Талмидж Екс гласеше: „… два часа след излизането си вече бил надрусан с крек.“ На седемнайсет години бил осъден като малолетен на поправителен летен лагер, но там охраната била далеч от изискванията и той дори успявал да се прехранва, като продавал дрога на приятелчетата си. Последното му усилие да се очисти, преди да постъпи в лагер „Спасение“, било, като се записал в програмата за рехабилитация на пастор Джоли, известен възпитател на наркомани. Впоследствие, в писмо до Талмидж Екс, Джоли изразил мнението си, че Текила Уотсън бил от онези трагични случаи, за които „най-вероятно вече няма надежда“.

Колкото и потискаща да беше неговата история, тя беше забележителна и с нещо друго — с пълното отсъствие на насилие. Текила имаше пет ареста за обир, един за кражба от магазин, както и два за притежание на наркотици. Ала нито веднъж, при нито едно закононарушение, не бе използвал оръжие, не бе прибягнал до насилие или поне нито веднъж не го бяха хванали. Това не бе останало незабелязано от Талмидж Екс, който в бележка на 39-ия ден от постъпването му бе написал: „… проявява подчертана склонност да избягва дори най-малката заплаха от физически конфликт. Изглежда истински уплашен от по-едрите момчета, както и от много от по-дребните.“

На 45-ия ден отново му бил направен медицински преглед. Теглото му вече наближавало здравословните 63 килограма. Кожата му била напълно изчистена от „охлузвания и други наранявания“. Папката съдържаше и бележки за напредъка му в уроците по четене и за интереса му към рисуването. С течение на времето бележките в досието му ставаха все по-кратки. Животът в лагер „Спасение“ беше простичък, дори скучен. Още по-нататък имаше дни изобщо без бележка.

И изведнъж на 80-ия ден беше написано следното: „Той си дава сметка, че му е нужно духовно наставничество, за да остане чист. Не може да го постигне сам. Казва, че иска да остане в лагер «С» завинаги.“

И после, на 100-ния ден: „Отбелязахме стотния му ден тук с шоколадов кекс и сладолед. Текила държа кратка реч. Разплака се. За награда получи двучасов градски отпуск.“

104-ти ден: „Двучасов градски отпуск. Върна се на двайсетата минута, беше си купил близалка.“

107-и ден: „Пратихме го до пощата, близо час го нямаше, после се върна.“

110-и ден: „Двучасов отпуск. Върна се без проблеми.“ Последната бележка беше от 115-ия ден: „Двучасов отпуск, излезе и не се върна.“

Ноланд ги наблюдаваше, докато стигнаха до края на папката.

— Някакви въпроси? — запита той, сякаш вече му бяха отнели достатъчно време.

— Тъжна история — каза Клей и затвори досието с дълбока въздишка. Имаше много въпроси, но се съмняваше, че Ноланд ще може или ще иска да им отговори.

— Така е, мистър Картър. Историята на Текила е твърде тъжна дори за този пълен с нещастия свят. Не съм от плачливите, но неговият случай наистина ме просълзи. — С тези думи Ноланд се изправи. — Не бихте ли желали да си преснимате нещо? — Срещата бе приключила.

— Може би друг път — каза Клей. Двамата му благодариха за отделеното време и го последваха обратно към приемната.

В колата Родни затегна колана си и се огледа. После много спокойно заяви:

— И така, брат ми, имаме си нов приятел.

В това време Клей поглеждаше тревожно стрелката на бензина и се молеше да успеят да се приберат.

— Приятел ли? Какъв?

— Виждаш ли оня виненочервен джип ей там, на половин пряка по-нататък, през улицата?

Клей погледна в указаната посока.

— Е, и?

— Зад волана седи едър чернокож с шапка на „Ред скинс“, струва ми се. Гледа ни.

Колкото и да се напрягаше, Клей едва успяваше да различи силуета на шофьора, а камо ли цвета на кожата и шапката му.

— Откъде знаеш, че тъкмо нас гледа?

— Беше на Ламонт Стрийт, когато и ние бяхме там. Видях го на два пъти да минава бавно покрай нас с джипа, като хем ни гледаше, хем се правеше на разсеян. Когато паркирахме пред сградата, преди да влезем, видях същия джип на две преки по-нагоре. А сега е застанал там.

— Откъде знаеш, че е същият?

— Виненочервеното не е обичаен цвят за джип. Освен това предният му десен калник е чукнат, не виждаш ли?

— Да, може и да си прав.

— Същият е, няма съмнение. Я да минем да го огледаме по-отблизо.

Клей потегли и мина покрай виненочервения джип. Човекът зад волана тутакси вдигна вестник пред лицето си. Родни си записа номера.

— На кого му е притрябвало да ни следи? — учуди се Клей.

— Всичко е заради дрогата. Винаги е така. Може Текила да е бил пласьор. Може пък убитият младеж да е имал лоши приятели. Кой знае?

— Бих желал да разбера.

— Хайде да не се ровим много-много в тая работа тъкмо сега. Ти карай, а аз ще гледам зад нас.

Излязоха на Пуерто Рико Авеню и половин час се движиха все на юг, след което спряха до една бензиностанция в близост до река Анакостия. Докато Клей наливаше бензин, Родни оглеждаше минаващите коли.

— Нямаме опашка — каза той, когато отново потеглиха. — Да се връщаме в офиса.

— Защо изведнъж спряха да ни следят? — запита Клей, готов да повярва на всяко обяснение.

— Не съм сигурен — отвърна Родни, като току поглеждаше в страничното огледало. — Може просто да са искали да разберат дали ще отидем в лагер „Спасение“. Или пък оня тип е разбрал, че сме го видели. Във всеки случай се оглеждай.

— Страхотно, няма що! Никога преди не са ме следили.

— Ти само се моли да не решат да те хванат!

Джърмейн Ванс делеше кабинета си с още един адвокат, новак, който в момента отсъстваше, така че Клей получи свободния стол. Двамата седнаха да сравнят бележките си за последните клиенти, обвинени в убийство.

Довереникът на Джърмейн беше двайсет и четири годишен професионален престъпник на име Уашад Портър, който за разлика от Текила имаше дълъг и страховит списък от тежки престъпления. Като член на най-голямата улична банда във Вашингтон, Уашад на два пъти бе раняван лошо в престрелки, а веднъж бе осъждан за опит за убийство. Седем от общо двайсет и четирите му години бяха прекарани зад решетките. Освен това не бе проявил голяма склонност да се очисти от дрогата; единственият му курс на рехабилитация бе проведен в затвора, при това се бе оказал неуспешен. Сега Уашад Портър беше арестуван по обвинение, че четири дни преди убийството на Рамон Тико бе застрелял двама души; единият бе загинал на място, другият се бореше за живота си в болница.

Уашад бе прекарал шест месеца в „Чисти улици“, през което време беше държан под ключ и някак си бе преживял суровата им програма. Джърмейн бе разговарял с възпитателя му и неговите показания бяха близки до тези на Талмидж Екс. Уашад бил успял да се изчисти, бил образцов пациент, здравето му се подобрило, придобил самочувствие. Единствената му издънка била на втория месец, когато избягал от центъра, надрусал се до безсъзнание, после се върнал и ги молил на колене за прошка. После четири месеца не им създавал никакви проблеми.

Уашад бил освободен от „Чисти улици“ през април и още на следващия ден застрелял двама души с краден пистолет. По всичко личало, че жертвите били подбрани наслуки. Първо нападнал доставчик на зеленчуци по домовете, който кротко отивал на адрес в близост до болницата „Уолтър Рийд“. Станало спречкване, двамата се посдърпали, човекът получил четири куршума в главата, после Уашад бил видян от свидетели да бяга от мястото. Доставчикът бил все още в кома. Час по-късно, на шест преки от първото място, Уашад изстрелял последните си два куршума по някакъв дребен наркопласьор, с който имали отдавнашна вражда. Приятелите на пласьора го спипали и вместо на свой ред да го убият, го задържали, докато дойде полицията.

Джърмейн беше разговарял с Уашад веднъж, и то много накратко, по време на явяването му в съдебната зала за изслушване на обвинението.

— Отричаше всичко — каза той. — Лицето му изразяваше тотално неразбиране. Само повтаряше, че изобщо не вярва, че е могъл да убие когото и да било. Каза ми, че това го е направил старият Уашад, а не новият.