Кралят на исковете

25

В съобщението се казваше, че младоженците заминавали на меден месец в Мексико. Клей реши също да замине. Едва ли друг заслужаваше повече от него да прекара един месец на екзотичен остров.

Превъзходният му някога екип сега беше напълно разстроен. Може би от многото празници или по-скоро от многото пари. Каквато и да беше причината, Джона, Полет и Родни прекарваха все по-малко време в офиса.

Същото можеше да се каже и за Клей. Във въздуха витаеше напрежение, всеки ден избухваха пререкания. Много клиенти бяха обидени от мизерните обезщетения. Заваляха груби заплашителни писма. Изнурени служители си прехвърляха един на друг телефонната слушалка. Неколцина клиенти дори се бяха явили пред мис Глик с настояване да говорят лично с мистър Картър, който винаги се оказваше на някое заплетено дело, а всъщност се криеше заключен в кабинета си, докато се размине поредната буря. След един особено изтощителен ден той позвъни на Патън Френч. За съвет.

— Я се стегни, момче! — каза му Френч. — Това си е част от занаята. Натрупа състояние, но всяко нещо си има цена. Трябва ти по-дебела кожа.

Най-дебелата кожа в целия офис принадлежеше на Оскар Мълрони, който не спираше да изумява Клей с организаторските си способности и огромната амбиция. Оскар работеше по петнайсет часа на ден и очакваше същото от подчинените си в йейлския клон, докато не съберяха обезщетенията за дайлофт до последния цент. Никога не бягаше от неприятни задачи. Тъй като Джона разправяше наляво и надясно за плановете си да обикаля света по море, Полет намекваше, че смята да прекара една година в Африка, за да изучава местното изкуство, а Родни им пригласяше, че просто искал да се махне, за всички беше ясно, че по върховете на фирмената йерархия се овакантяват места.

Беше ясно също така, че Оскар се натиска за съдружник на Клей или поне за участие в подялбата на парите. Той внимателно изучаваше продължаващите съдебни дела по случая с „Тънкия Бен“ — злополучния препарат за отслабване, и беше убеден, че при всичкия шум през последните години има поне още десет хиляди неоткрити пострадали, които могат да се привлекат за клиенти.

Йейлският клон вече включваше единайсет адвокати, от които седем наистина бяха следвани в Йейл. Същевременно персоналът на Лудницата беше набъбнал на дванайсет стажанти, затънали до гуша в папки и преписки. Клей без колебание остави Мълрони начело и на двата отдела за няколко седмици. Беше сигурен, че когато се върне, ще завари фирмата в по-добро състояние, отколкото при заминаването си.

За Клей Коледните празници отдавна се бяха превърнали в период, за който избягваше да мисли. Нямаше семейство, с което да празнува. Навремето Ребека се бе опитала да го включи в празненствата на семейство Ван Хорн, но макар да й беше благодарен за усилието, той твърде скоро бе открил, че да седи сам в празния апартамент на бутилка евтино вино и стари филми му е далеч по-приятно, отколкото да разопакова подаръци с тези хора. Каквото и да им подареше, никога не го харесваха достатъчно.

Родителите на Ридли бяха още в Грузия, като засега нямаха намерение да се преселват. Отначало тя бе убедена, че няма как да отмени вече насрочените снимки и да отсъства няколко седмици от града. Но самото й желание да го направи стопли сърцето му. Тя наистина много искаше да се качи с него в самолета и да потичат по плажа на някой остров. Накрая Ридли заяви на клиента си да я уволни, ако не е доволен, на нея хич не й пука.

Това беше първото й пътуване с частен самолет. Клей с учудване откри колко много държи да я впечатли. Нонстоп от Вашингтон до Санта Лусия, на четири часа и няколко свята разстояние. Когато излетяха, времето във Вашингтон беше намръщено и студено, а когато кацнаха и излязоха на стълбичката на самолета, жегата и слънцето ги удариха в лицето. Докато минаваха през митницата, никой не им обърна внимание — поне на Клей. Всички мъжки шии щяха да се откъснат от обръщане по Ридли. За свое учудване Клей започваше да привиква с това положение. Тя изобщо не ги забелязваше. Толкова дълго време бе събирала мъжките погледи, че беше свикнала да не им обръща внимание — изящно същество, съвършено от глава до пети, гордо, затворено в себе си, недосегаемо.

За петнайсетминутния полет до Мустик — недостъпния приказен остров, обитаван от тайнствени богаташи и знаменитости — се прехвърлиха на малък витлов самолет, тъй като единственото нещо, което липсваше на това райско място, беше достатъчно дълга писта за реактивни машини. На острова се намираха дворците на рок звезди, киноактриси и милиардери. Къщата, която бяха наели за една седмица, бе принадлежала на някакъв принц, който я бе продал на собственик на хай-тек компания, който от своя страна я даваше под наем, докато не я ползваше.

Островът представляваше планина, издигаща се насред спокойните води на Карибско море. От хиляда метра височина изглеждаше покрит с тъмно кадифе, подобен на пощенска картичка. Докато се снижаваха, Ридли се държеше с две ръце за седалката, стискаше устни и не смееше да си поеме дъх. Пред тях се появи миниатюрната лентичка на пистата за кацане. Пилотът носеше сламена шапка и приличаше на човек, който може да приземи самолета със завързани очи.

Маршал, техният шофьор и бодигард, ги очакваше широко усмихнат до открит джип. Хвърлиха полупразните си пътни чанти в багажника и колата се закатери по виещото се шосе. От двете им страни не се виждаха никакви хотели и жилищни сгради, никакви туристи; нямаше дори други коли. Къщата беше на планински склон, както им я описа Маршал, и макар планината да се оказа обикновен хълм, изгледът беше зашеметяващ. От шейсет метра височина чак до хоризонта се виждаше само безкрайна морска шир — никакви други острови, никакви яхти, никой.

В къщата имаше четири или пет спални. Клей се опита да ги преброи, но се отказа. Можеха да си поръчат за обяд каквото пожелаеха, готвачът беше на тяхно разположение. Освен него имаше градинар, две камериерки и иконом — общо петима души плюс Маршал, като всички живееха някъде наоколо. Преди Клей да успее да разопакова багажа им в апартамента за гости, Ридли вече бе свалила дрехите си и плуваше в басейна. Ако не се броеше тънката връвчица през задните й части, можеше да мине за гола. Тъкмо Клей си бе въобразил, че е свикнал да я гледа, и отново усети как при вида й му се завива свят.

За обяда тя все пак облече нещо. Поднесоха им пресни морски деликатеси, разбира се — скариди и миди на скара. Клей обърна две бири и мързеливо се затътри към хамака за дълга следобедна дрямка. На следващия ден беше Бъдни вечер, Ребека и бедният Джейсън сигурно се бяха сврели в някой претъпкан туристически хотел. Клей въобще не се интересуваше от тях.

Два дни след Коледа на гости им дойде Макс Пейс, при това с компаньонка. Казваше се Валерия — яка, груба, широкоплещеста личност, без грим и с кисела усмивка. Самият Макс беше доста привлекателен мъж, но за приятелката му не можеше да се каже същото. Когато се здрависа с нея, Клей усети мазоли по дланите й. Дано само да не й хрумне да се къпе гола в басейна, помисли си той. Е, поне нямаше да представлява изкушение за Ридли.

Без да губи време, Пейс се преоблече и се запъти към басейна. Валерия измъкна отнякъде туристически обувки и запита накъде са планинските пътеки. Маршал бе повикан спешно на помощ, но и той не бе чувал за такива в околността, което не спря гостенката. Все някъде имаше отвесни скали за изкачване. Ридли се скри в дневната с купчина видео касети.

Понеже Макс Пейс беше човек без минало, почти нямаха теми за разговор. Поне отначало. Твърде скоро стана ясно, че предстои важен разговор.

— Да поговорим делово — предложи той, след като подремна на слънце.

Преместиха се в бара и Маршал им донесе питиета.

— Има едно друго лекарство — започна Макс, а на Клей веднага му затанцуваха доларови знаци пред очите. — Може да се получи нещо грандиозно.

— Какво, пак ли почваш?

— Само че този път сценарият е малко по-различен. Искам дял от печалбата.

— Ти за кого работиш всъщност?

— За себе си. И за теб. Затова искам двайсет и пет процента от брутния адвокатски хонорар.

— Какво предлагаш?

— Нещо, което може да се окаже по-голямо и от дайлофта.

— При това положение ще получиш двайсет и пет процента. Дори и повече, ако настояваш. — Как би могъл Клей да му откаже? Между тях имаше толкова мръсни тайни!

— Двайсет и пет процента е добре — каза Макс и подаде ръка. Сделката бе сключена.

— Казвай!

— Има един хормонален препарат, казва се „Максатил“. Предписан е поне на пет милиона жени в и след менопауза, на възраст между четирийсет и пет и седемдесет и пет. Излезе на пазара преди около пет години. Рекламираха го като поредното чудодейно лекарство, което облекчава горещите вълни и разни други симптоми на менопаузата. Много ефикасен. Освен това се твърдеше, че усилва костите, сваля високо кръвно и намалява риска от сърдечни заболявания. Компанията се нарича „Гофман“.

— Компанията „Гофман“? Че тя не правеше ли самобръсначки и афтършейв?

— Същите. Двайсет и един милиарда долара продажби само за миналата година. Най-могъща между могъщите компании. Почти никакви дългове, стабилно ръководство. Най-доброто от американската традиция. Само дето, както често става, поизбързали с максатила, полакомили се, очаквали огромни печалби, пък и лекарството изглеждало безопасно, пробутали го без проблем на АХЛ и през първите няколко години всички били доволни. Жените били луди по него, понеже наистина помагало.

— Но?

— Но се появили проблеми. Чудовищни при това. По някаква федерална програма били изследвани двайсет хиляди жени, които вземали препарата в течение на години. Изследването току-що е приключило, докладът ще бъде публикуван до няколко седмици. При част от жените препаратът увеличава риска от рак на гърдата, инфаркт и мозъчен удар.

— При каква част?

— Около осем процента.

— Кой знае за доклада?

— Няколко души. Аз имам екземпляр.

— Защо ли не се учудвам? — Клей отпи голяма глътка направо от бутилката и се огледа за Маршал. Сърцето му заби лудо. Изведнъж му доскуча на този остров.

— Някои адвокати дебнат отдавна, но не са виждали доклада — продължи Пейс. — Заведен е един-единствен иск в Аризона, но не е групов.

— А какъв е тогава?

— Най-обикновен, старомоден, индивидуален граждански иск.

— Каква скука!

— Не бързай. Адвокатът е някакъв тип на име Дейл Мунихъм, от Тусон. Завежда исковете един по един и досега не е губил дело. Набира скорост и е на път да победи „Гофман“. Това до голяма степен ще предопредели размера на останалите обезщетения. Номерът е да подадеш пръв груповия иск. Би трябвало да го знаеш от Патън Френч.

— Можем да го направим — отвърна Клей, сякаш от години само с това се бе занимавал.

— И то сам, без Френч и останалите мошеници. Подай иска във Вашингтон, после ги удави в телевизионни реклами. Ще стане страхотен скандал.

— Също като с дайлофта.

— Да, само че този път ти командваш парада. Аз също ще бъда наблизо, ще дърпам конците, ще върша мръсната работа. Имам връзки с достатъчно тъмни субекти. Искът ще бъде наш, твой и мой, а още щом чуе името ти, „Гофман“ ще клекне.

— Очакваш бързо споразумение ли?

— Може би не колкото при дайлофта, там резултатите бяха наистина забележителни. Трябва само да си подготвиш домашното, да събереш нужните доказателства, да наемеш специалисти, да съдиш докторите, които го пробутват, да настояваш за процес. „Гофман“ трябва да се убеди, че не се интересуваш от извънсъдебно споразумение, а искаш съд. Огромен, сензационен съдебен процес, и то във Вашингтон, на твоя територия.

— А кои са подводните камъни? — запита Клей, като се правеше на угрижен.

— Няма такива, доколкото мога да преценя сега, освен че ще ти струва милиони за реклама и подготовка за делото.

— Тук няма проблем.

— На теб май ти харесва да харчиш пари.

— Едва съм започнал.

— Ще ми трябват един милион долара аванс към хонорара ми. — Пейс отпи от питието си. — Имам някои неуредени сметки.

Обстоятелството, че Пейс иска пари, изненада Клей. Но при такъв огромен залог и след историята с тарвана нямаше как да му откаже.

— Дадено — каза той.

Бяха още в хамаците, когато се върна Валерия — мокра от пот и не толкова напрегната. Тя свали дрехите си пред тях и скочи в басейна.

— Калифорнийско момиче — каза тихо Пейс.

— Сериозна ли е работата? — запита предпазливо Клей.

— Знаем се от години, макар и с прекъсвания. — Той не даде повече подробности.

Калифорнийското момиче поиска вечеря, която да не съдържа месо, риба, яйца и сирене. Допълни, че не употребява алкохол. За останалите Клей поръча риба меч на скара. Вечеряха набързо; Ридли нямаше търпение да се затвори в стаята с видеото, а и Клей не изгаряше за компанията на Валерия.

Пейс и приятелката му им гостуваха два дни, което беше точно два пъти повече от нужното. Все пак бяха дошли само по работа, а още щом сключиха сделката, Пейс беше готов да си ходят. Когато най-после се качиха в джипа, на Клей му се стори, че Маршал кара по-бързо от обичайното.

— Чакаме ли още гости? — запита предпазливо Ридли.

— Не, по дяволите — отвърна Клей.

— Добре.