Кралят на исковете

35

Който нож вади, от нож умира. Няколко пъти Клей бе снасял пикантна информация на репортерите — анонимно, разбира се; после от свое име самодоволно бе отказвал коментар и отказът му биваше отпечатан на няколко реда под съответната пикантерия. Тогава му беше забавно, но сега, вече като потърпевш, видя колко боли. Освен това не можеше да си представи кой би имал интерес да го изложи по такъв начин.

Поне този път бе получил предупреждение. Един репортер от „Уошингтън Поуст“ се бе обадил в офиса, откъдето го бяха насочили към почитаемия Зак Батъл. Репортерът го бе открил и бе получил стандартен отговор. После Батъл се бе обадил на Клей и му бе предал разговора.

Статията се появи в раздела с градската хроника, на трета страница, което все пак беше приятна изненада след месеците на хвалебствия и впоследствие скандали на първа. Понеже почиваше на оскъдни факти, а трябваше все пак да се запълни с нещо, бяха поместили голяма снимка на Клей. Заглавието гласеше: КРАЛЯТ НА ИСКОВЕТЕ РАЗПИТВАН ОТ КТЦК. В текста навсякъде се използваше изразът: „Според неназовани източници…“ Имаше няколко цитата от Зак, всеки от които караше Клей да изглежда все по-виновен. Докато четеше статията, си спомни колко пъти бе наблюдавал Зак да повтаря едно и също действие — да отрича, да увърта, да обещава енергична защита на своя клиент, който обикновено се оказваше някой от най-големите мошеници във Вашингтон. Колкото по-голям, толкова по-бързо притичваше до офисите на Зак Батъл, помисли си Клей, като за пръв път от началото на тази история се усъмни, че може би се е обърнал към неподходящия адвокат.

Прочете статията вкъщи, където — слава Богу! — беше сам, понеже Ридли бе решила да прекара ден — два в новия си апартамент (на който Клей плащаше наема). Тя държеше на личната си свобода и затова живееше на две места, в неговата къща и в самостоятелен апартамент, и понеже старият й беше тесен, Клей се бе съгласил да я премести в по-голям и по-хубав. В действителност личната й свобода изискваше и трето жилище — вилата на Сейнт Барт, която тя все по-често наричаше „нашата вила“.

Не че Ридли четеше вестници. Тя на практика не знаеше почти нищо за проблемите на Клей. Единственото, което я занимаваше напоследък, бе да харчи парите му, без много-много да се пита как точно ги печели. Дори и да бе видяла статията на трета страница, с нищо не се издаде. Нито пък той.

Докато поредният непоносим ден се влачеше покрай него, Клей си даде сметка колко малко хора бяха показали, че знаят за тази статия. Един състудент от факултета му се бе обадил, за да му даде кураж, и това беше всичко. Той се зарадва на обаждането, макар то да не му помогна много. Къде бяха останалите му приятели?

Макар с всички сили да си го забраняваше, Клей не можеше да не мисли за Ребека и семейство Ван Хорн. Само допреди няколко седмици те със сигурност бяха болни от завист и злоба, когато той бе коронясан като новия Крал на исковете. Какво ли си казваха сега? Не ме интересува, повтаряше си Клей. Но ако наистина не го интересуваше, защо не успяваше да ги прогони от мислите си?

Полет Тълос се отби по обяд и нейната поява повдигна духа му. Изглеждаше страхотно — излишните килограми бяха стопени, гардеробът й бе изцяло подновен. През последните месеци Полет обикаляше Европа, докато очакваше съдебното решение за развода. Слуховете за Клей обаче я бяха застигнали и тя се безпокоеше за него. По време на продължителния обяд, за който тя настоя да плати, стана ясно, че Полет се безпокои и за себе си. Нейният собствен дял от делото „Дайлофт“ беше малко над десет милиона и тя се поинтересува дали с нещо не е уязвима. Клей я увери, че не е. По време на споразумението тя не беше съдружник във фирмата, а само сътрудник. На всички съдебни документи фигурираше името на Клей.

— Ти постъпи умно — каза й той. — Взе парите и избяга.

— Чувствам се гузна.

— Няма защо. Грешките са мои, не твои.

Макар че дайлофта щеше да му струва скъпо — досега поне двайсет от бившите му клиенти вече се бяха записали в груповия иск на Уоршо, — той все още много разчиташе на максатила. При двайсет и пет хиляди регистрирани случая хонорарите щяха да са огромни.

— Сега може да се поизтормозя малко, но скоро нещата ще се оправят. До една година отново ще се зарина в пари.

— А федералните?

— Нищо не могат да ми направят.

Полет явно му повярва и не скри облекчението си. Де да можех и аз да си повярвам, помисли си Клей, докато се хранеха.

Третата им среща щеше да бъде и последна, макар че нито Клей, нито който и да било друг от неговата страна на масата не го знаеше. Джоуел Хана бе довел братовчед си Маркъс, президента на компанията, вместо адвоката Бабкок. Както обикновено срещу тях се бе разположила малка армия, а точно по средата седеше мистър Картър — Кралят на исковете.

След кратка размяна на любезности Джоуел обяви:

— Успяхме да открием още осемнайсет жилища, които трябва да се добавят към списъка. С това стават деветстотин и четирийсет. Убедени сме, че други няма.

— Това е добре — отсече Клей. По-дълъг списък означаваше повече клиенти и по-голямо обезщетение. В момента Клей представляваше около 90 процента от всички ищци по груповия иск, като останалите бяха разпределени между няколко дребни адвокати. Той бе създал специален екип, който майсторски се бе справил със задачата да убеди болшинството от собствениците на жилища да се запишат при него. Те бяха получили уверения, че мистър Картър ще им издейства повече пари, понеже е майстор в професията. Всеки от потенциалните му клиенти бе получил професионално изработен рекламен пакет, в който се възхваляваха подвизите на новия Крал на исковете. Това си беше най-безсрамно гонене на клиенти, гарнирано със самореклама, но такива бяха правилата на играта.

При последната среща Клей бе свалил исканата сума от 25 000 на 22 500 долара на жилище — едно обезщетение, което щеше да му донесе адвокатски хонорар от около 7,5 милиона. От циментовата компания бяха контрирали със 17 000 долара на жилище; това бил максимумът, който можели да скърпят с банков кредит.

При 17 000 на жилище мистър Картър щеше да получи 4,8 милиона долара, ако продължаваше да настоява за 30-процентна комисиона. Ако обаче се съгласеше да намали своя дял на по-разумните 20 процента, всеки от клиентите му щеше да получи чисти 13 600 долара обезщетение. За това той трябваше да се лиши приблизително от милион и половина адвокатски хонорар. Същевременно мистър Хана бе намерил надежден предприемач, който бил готов да ремонтира всички засегнати жилища по за 13 500 долара.

По време на последната им среща бе станало ясно, че въпросът за адвокатския хонорар е поне толкова, ако не и по-важен, от обезщетяването на собствениците на жилища. Само че от последната им среща насам в пресата се бяха появили публикации, в които за мистър Картър се разправяха някои не дотам ласкави неща. Намаляването на адвокатския хонорар явно не беше нещо, което неговата фирма бе готова да разисква.

— Някакво придвижване от ваша страна? — запита направо той.

Вместо да отговори с „не“, Джоуел накратко изложи стъпките, предприети от компанията за преоценка на финансовото й състояние, положението със застраховката, както и възможността да получи поне 8 милиона долара заеми в допълнение към фонда за обезщетения. Но за съжаление позициите й оставали непроменени. Циментовият бизнес бил в цикличен спад. Поръчките били в застой. Нови жилища почти не се строяли, поне в техния пазарен сегмент.

Ако от гледна точка на „Хана“ нещата изглеждаха нерадостни, от другата страна на масата положението не беше по-розово. Клей рязко бе преустановил рекламната кампания по случая „Максатил“ — ход, който бе донесъл значително облекчение. Рекс Критъл работеше с удвоени усилия, за да снижи разходите, макар фирмената политика да беше трудно пригодима към подобни радикални решения. Той дори бе повдигнал въпроса за съкращения, с което само си бе навлякъл гнева на шефа. Фирмата почти не получаваше приходи. Вместо да им донесе ново състояние, фиаското с „Тънкия Бен“ им струваше милиони. А откакто бившите им клиенти по случая „Дайлофт“ се бяха насочили към Хелън Уоршо, фирмата бе сериозно разклатена.

— Значи няма придвижване? — запита Клей, когато Джоуел привърши.

— Не. За нас седемнайсет хиляди е таванът. А от ваша страна?

— Двайсет и две хиляди и петстотин е справедлива сума — заяви Клей, без да му мигне окото. — Ако вие не сте готови да отстъпите, ние също няма да отстъпим. — Гласът му беше твърд като стомана. Хората му бяха впечатлени от неговата непреклонност, макар тайно да се надяваха на компромис. Но в момента Клей си представяше Патън Френч на онази среща в Ню Йорк с велможите на „Акърман“ и си казваше, че ако и той като Френч се държи мъжки и ги навика и заплаши, рано или късно „Хана“ също ще клекне.

Единственият от страната на Клей, който бе дръзнал да се усъмни на глас в неговата тактика, беше Ед Уайът, ръководителят на екипа по делото „Хана“. Преди срещата той бе обяснил на Клей, че по негово мнение циментовата компания само ще спечели, ако получи държавна закрила и реорганизация по Глава 11 от Закона за фалитите. Тогава всякакви извънсъдебни споразумения със собствениците на жилища щяха да се отложат, докато размерът на обезщетенията им не се определеше от независим оценител. При обявен фалит по Глава 11 ищците щяха да бъдат благодарни, ако получеха по 10 000 долара на случай. Компанията засега не бе заплашила с обявяване на фалит, но това беше обичайна хитрост в такива случаи. Самият Клей бе проучил счетоводните книги на „Хана“ и знаеше, че компанията има твърде много активи и собствена гордост, за да предприеме такъв драстичен ход. Така че той бе хвърлил заровете. Фирмата му имаше нужда от всеки долар адвокатски хонорар, който можеше да изстиска.

Тогава Маркъс Хана каза:

— Е, в такъв случай да тръгваме.

Той и неговият братовчед събраха книжата си от масата и напуснаха залата, без да кажат повече дума. Клей също се врътна и излезе, колкото да покаже на хората си, че нищо не е в състояние да го уплаши.

Два часа по-късно, във Фирменото отделение към Източния съдебен окръг на щата Пенсилвания, циментовата компания „Хана“ подаде молба за обявяване в несъстоятелност съгласно Глава 11, с което поиска закрила от своите кредитори, най-големите от които бяха ищците по груповия иск, заведен от юридическа фирма „Дж. Клей Картър II“ със седалище във Вашингтон, окръг Колумбия.

Очевидно поне един от братята Хана разбираше важността на подхвърлената информация като средство за въздействие срещу противника. Във вестник „Балтимор Прес“ излезе дълга статия за фалита на компанията и непосредствената реакция на собствениците на жилища. Статията изобилстваше със стряскащо точни подробности, които някой твърде информиран източник бе подшушнал на репортера. Компанията била предложила по 17 000 долара на ищец, докато по най-щедри изчисления ремонтът на едно жилище щял да струва около 15 000 долара. Делото можело да се реши справедливо, ако не бил въпросът за адвокатските хонорари. Още от самото начало на преговорите „Хана“ била поела цялата отговорност, готова била да вземе големи заеми, само и само да обезщети пострадалите, и така нататък.

Ищците били изключително недоволни. При една разходка до предградията репортерът на вестника се бил натъкнал на тяхно импровизирано събрание в някакъв гараж. Хората го поканили да види жилищата им, за да се убеди сам в размера на щетите. По пътя той записал следните коментари:

После репортерът се бе почувствал длъжен да поразкаже това-онова за въпросния Клей Картър, като, разбира се, бе започнал със случая „Дайлофт“. По-нататък нещата загрубяваха съвсем. Статията бе илюстрирана с три снимки: една на собственик на жилище, който сочи падащата стена; втората — на събранието на измамените собственици в гаража; и третата — на самия Клей със смокинг, придружен от Ридли в елегантна рокля, на вечерята в Белия дом. Тя изглеждаше ослепително; той също беше красив мъж, макар в контекста на публикацията да не будеха особено възхищение като двойка. Доста евтин трик. Текстът под снимката гласеше: „Мистър Картър, заснет на вечеря в Белия дом, не бе открит за коментар.“

Разбира се, че няма да ме откриете лесно, помисли си Клей.

Така започна още един ден в офиса на Дж. Клей Картър II. Телефоните звъняха непрекъснато, понеже раздразнените клиенти имаха нужда да си го изкарат на някого. Сътрудници се събираха на групички и обсъждаха шансовете на фирмата да оцелее. Всички коментираха решенията на шефа, който седеше заключен в кабинета си. Нямаше нови дела, ако не се смятаха купищата папки по случая „Максатил“, но и с тях не знаеха какво да правят, понеже от „Гофман“ не отговаряха на обажданията им.

Из целия окръг Колумбия името на Клей Картър бе станало за посмешище, но той го осъзна едва с появяването на статията в „Балтимор Прес“. Всичко обаче бе започнало много по-рано, с публикациите по случая „Дайлофт“ в „Уолстрийт Джърнъл“. Те предизвикаха разпращането на разни факсове из града, та всички, които познаваха Клей — било от колежа, Юридическия факултет, покрай баща му или от СОЗ — да бъдат поставени в течение на последните новини. После атаката набра скорост, когато класацията на „Америкън Атърни“ го нареди на осмо място по доходи в страната — тогава последваха нови факсове и имейли, нови клюки, шегички и пикантерии по негов адрес. Популярността му нарасна още повече, когато Хелън Уоршо заведе своя гнусен иск. Тогава някой анонимен безделник, скрит в бърлогата си някъде в града, му измисли прякора „Кралят на дрисковете“, илюстриран с недодялана карикатура на Клей по гащета, смъкнати до глезените, гледащ жално и виновно. Клей се превърна в литературен герой.

Всяка следваща новина за него предизвикваше ново издание, обилно гарнирано със статии от интернет във формат на електронен бюлетин, който адвокатите си разменяха. Наказателното разследване срещу Клей беше голяма новина. Появи се и снимката му в Белия дом, описания на гълфстрийма, клюки за баща му.

Още от самото начало анонимните издатели бяха изпращали факсове и до офиса на Клей, но вярната мис Глик ги беше хвърляла направо в коша. Неколцина служители от йейлския клон също бяха получили подобни факсове, но те пазеха гърба на шефа си. Този ден обаче Оскар донесе копие от най-новото издание, което се позоваваше на статията в „Балтимор Прес“, и му го хвърли на бюрото с думите:

— Просто да знаеш.

— Имаш ли представа кой стои зад това? — запита Клей.

— Не. Разпраща се из целия град, нещо като циркулярно писмо.

— Тия хора нямат ли си друга работа?

— Явно не. Не им обръщай внимание, Клей. На върха винаги е самотно.

— Значи аз съм вече герой на комикс. Божичко, само като си помисля, че преди осемнайсет месеца никой не беше чувал за мен!

Отвън се разнесоха резки, сърдити гласове. Клей и Оскар изтичаха в коридора и видяха как охраната се бори с някакъв силно възбуден господин. От околните стаи наизлизаха служители и секретарки.

— Къде е Клей Картър? — извика мъжът.

— Ето ме! — отвърна Клей, като пристъпи него. — Какво искате?

Изведнъж мъжът се умири, макар че пазачът продължаваше да го държи. Ед Уайът и още един сътрудник също се приближиха.

— Аз съм ваш клиент — обясни непознатият, като дишаше тежко. — Пуснете ме! — изкрещя той на пазача и се изскубна от ръцете му.

— Оставете го — нареди Клей.

— Настоявам да се посъветвам с адвоката си — изкрещя мъжът.

— Не е това начинът да си насрочите среща — заяви невъзмутимо Клей. Подчинените му го гледаха.

— А, така ли? Опитах всички други начини, но телефоните ви дават заето. Вие ни измамихте, тъкмо щяхме да получим добро обезщетение от циментовата компания. Бихме желали да знаем защо стана така. Какво, малко ви бяха парите ли?

— Вие явно вярвате на всичко, което пишат вестниците.

— Аз вярвам, че нашият собствен адвокат ни мами. И ние няма да оставим тая работа току-така.

— Вижте какво, успокойте се и престанете да четете вестници. Още работим по споразумението. — Това беше лъжа, но продиктувана от добри намерения. Бунтът трябваше да бъде потушен поне тук, в офиса.

— Намалете си хонорара и уредете да вземем пари и ние — озъби се мъжът. — Говоря от името на вашите клиенти.

— Ще ви уредя обезщетение — каза с усмивка Клей. — Само се успокойте.

— В противен случай ще се обърнем към адвокатската колегия във Вашингтон.

— Само по-спокойно.

Човекът се поукроти, после се обърна и напусна офиса.

— Хайде, всички на работа! — извика Клей и плесна няколко пъти с ръце, сякаш ги чакаха неотложни задачи.

Час по-късно в офиса се появи Ребека, сякаш просто й бе хрумнало да се отбие. Тя подаде сгъната бележка на секретарката в приемната.

— Моля ви, предайте това на мистър Картър.

След кратко споглеждане с пазача, който бдеше отстрани, секретарката явно реши, че младата дама не представлява заплаха.

— Аз съм негова стара позната — увери я Ребека.

Която и да беше загадъчната посетителка, тя успя да измъкне мистър Картър от скривалището му по-бързо от който и да било друг в кратката история на фирмата. Той я въведе в кабинета си и двамата седнаха в ъгъла — Ребека на диванчето, а той на един стол, който придърпа колкото се можеше по-близо до нея. Дълго време мълчаха. Клей си бе глътнал езика от вълнение. Присъствието й можеше да означава стотици неща, всичките едно от друго по-хубави.

Той с мъка се сдържаше да не се нахвърли върху нея, да почувства тялото й, да подуши парфюма на шията, да прокара ръце по бедрата й. Нищо във външния й вид не се бе променило — същата прическа, същият грим, същото червило, същата гривна.

— Оглеждаш краката ми — каза тя накрая.

— Вярно е — призна той.

— Клей, какво става? Толкова лоши неща пишат вестниците…

— Затова ли си дошла?

— Да, разтревожих се.

— Това означава ли, че още се интересуваш от мен?

— Да. Интересувам се.

— И че не си ме забравила?

— Не, не съм. В момента съм на друга вълна, с този мой брак и така нататък, но все още мисля за теб.

— През цялото време ли?

— Да. Все повече.

Клей затвори очи и сложи ръка на коляното й, но тя рязко я отмести.

— Аз съм омъжена, Клей.

— Тогава да извършим прелюбодеяние!

— Не.

— На друга вълна, а? Звучи, сякаш е нещо временно. Какво има, Ребека?

— Не съм дошла да обсъждаме брака ми. Минавах наблизо, сетих се за теб и реших да се отбия.

— Като куче, което се е загубило? Не го вярвам.

— Не си длъжен. Как е онази куха блондинка?

— Виждаме се от време на време. Имаме споразумение.

Ребека се замисли върху думите му. Явно това споразумение не й харесваше. На нея й беше позволено да е омъжена за друг, но, виж, Клей нямаше право на споразумения.

— Как е плужекът? — запита той.

— Горе-долу.

— Горе-долу значи. Звучи изключително ласкаво от устата на една младоженка.

— Караме я някак.

— Женени сте едва от година, а я карате някак? Само толкова?

— Да.

— Ти не спиш с него, нали?

— Аз съм омъжена за него.

— Той е един жалък мухльо. Видях ви да танцувате на сватбата ти и щях да повърна. Кажи ми, че е гола вода в леглото.

— Гола вода е в леглото. А блондинката как е?

— Пада си по девойки.

Двамата избухнаха в искрен, продължителен смях. После отново замлъкнаха, понеже нямаше нищо за казване. Тя кръстоса крака. Клей не отделяше очи от нея. Коленете им почти се допираха.

— Ще оцелееш ли? — запита тя.

— Да не говорим за мен. Да поговорим за нас.

— Нямам намерение да изневеря на мъжа си.

— Но си го мислила, нали?

— Надявай се!

— Ама ще бъде хубаво, не мислиш ли?

— И да, и не. Във всеки случай аз не мога така.

— Нито пък аз, Ребека. Нямам намерение да те деля с никого. Някога те имах цялата и те изпуснах. Ще те чакам, докато си отново свободна. Само побързай, по дяволите!

— Това няма да го бъде, Клей.

— Ще го бъде, и още как!