Кралят на исковете

2

В град като Вашингтон, където има 76 000 адвокати, много от тях съсредоточени в огромни юридически фирми на един хвърлей от Капитолия — все могъщи, богати сдружения, където най-способните сътрудници получават неприлично големи премии, най-глупавите конгресмени — изгодни лобистки сделки, а прочулите се с най-много победи в съдебната зала адвокати си имат собствени агенти; с други думи, в един град като Вашингтон СОЗ се намира някъде на долните етажи на правната йерархия. Или направо в мазето.

В СОЗ действително работят и адвокати, посветили живота си на защитата на бедните и онеправданите, за които тази професия не е просто стъпало към друга кариера. Колкото и мизерно да е заплащането, колкото и ограничен да е техният бюджет, те се радват на самотната независимост на своите усилия и на възможността да бъдат на страната на по-слабия.

Други обществени защитници си казват, че тази работа е временна, че тя представлява само досаден, но необходим период на обучение преди истинската кариера. Възможност да поизцапат ръцете си, да се научат да плуват в дълбокото, да видят, пипнат и свършат неща, за които никой млад юрист в голяма компания не е и чувал, докато един ден някоя истински далновидна фирма не ги възнагради за положените усилия. Огромен опит във водене на съдебни дела, неограничени лични познанства със съдии, съдебни чиновници и полицаи, способност за разпределяне на натоварването, умение да се справят и с най-трудния клиент — това са само някои от предимствата, които добре обученият обществен защитник може да предложи на бъдещия си работодател след няколко години, прекарани в СОЗ.

Там работеха осемдесет защитници, натъпкани на два задушни етажа в сградата на социалните служби на окръг Колумбия — една невзрачна, квадратна бетонна постройка, известна като „Куба“, на Мас Авеню в близост до Томас Съркъл. Освен тях имаше около четирийсет зле платени секретарки и три дузини стажанти, разпръснати из лабиринта от кутийки, минаващи за офиси. Директор на службата беше една жена на име Гленда, която прекарваше почти цялото си време, затворена в собствения си кабинет, където явно й харесваше.

Стартовата заплата за адвокатите в СОЗ беше 36 000 долара годишно. Повишенията бяха микроскопични и редки. Най-старшият адвокат — убит от живота старец на четирийсет и три — изкарваше 57 600 долара годишно и вече деветнайсет години заплашваше с оставка. Натоварването беше невероятно, понеже градът бавно губеше битката с престъпността, а това се изразяваше в практически неограничен приток на неплатежоспособни престъпници. Всяка от последните осем години Гленда бе представяла за одобрение проектобюджет, с който се настояваше за още десет адвокати и дванайсет стажанти, а във всеки от последните четири одобрени бюджета парите бяха по-малко, отколкото в предходния. В момента основната й грижа беше да реши кои стажанти да уволни и кои адвокати да принуди да минат на половин работен ден.

Подобно на повечето други обществени защитници, Клей не бе записал право с намерението да прекара кариерата си, или дори малка част от нея, защитавайки неплатежоспособни престъпници. Не, само това не. Когато Клей Картър II беше студент в колежа, а по-късно и в Юридическия факултет на Джорджтаунския университет, баща му притежаваше адвокатска кантора във Вашингтон. Няколко години Клей бе работил там на хонорар, докато накрая бе получил свой собствен кабинет. По онова време мечтите му не знаеха граници, баща и син се готвеха да водят безкрайни дела в съда и да правят големи пари.

Но по времето, когато Клей беше студент последна година във факултета, фирмата фалира и баща му бе принуден да напусне града. Тогава нещата рязко се промениха. Клей Картър стана обществен защитник, защото в последния момент не му бе останала никаква друга възможност.

Бяха му нужни три години на маневриране и дребни хитрости, преди да получи самостоятелен кабинет, който да не дели с друг адвокат или стажант. Кабинетът му с размерите на килер на къща в предградията нямаше прозорци, а само бюрото заемаше половината от цялото налично място. За сравнение кабинетът в някогашната фирма на баща му беше четири пъти по-голям, с изглед към Уошингтън Монюмънт, и колкото и да се опитваше, той не можеше да го изтрие от съзнанието си. Пет години по-късно, докато седеше на бюрото и гледаше в стената срещу себе си, която с всеки изминал месец му се струваше все по-близко, Клей продължаваше да си задава въпроса как се случи така, че от онзи кабинет попадна в този. Той хвърли папката с делото на Текила Уотсън върху своето чисто, идеално подредено бюро и свали сакото си. В такава нерадостна обстановка би било много лесно да се откаже от всякакво подобие на ред, да остави бюрото да потъне под купища папки, а кабинетът да се задръсти от боклук, като се оправдае с огромното натоварване или с липсата на персонал. Но баща му бе вярвал, че подреденото бюро показва подреден мозък. Ако не си в състояние да откриеш за 30 секунди това, което ти трябва, губиш пари, казваше стария адвокат. Друго правило, което синът се бе научил да спазва, бе веднага да се обажда на онези, които са го търсили по телефона, в негово отсъствие. Така че Клей Картър беше много стриктен в подреждането на бюрото и малкия си кабинет — нещо, с което вечно бързащите му колеги се шегуваха. Дипломата му от „Джорджтаун“ висеше в изискана рамка точно по средата на една от стените. През първите две години от работата си в СОЗ той се бе въздържал да я изложи на публично място от страх, че мнозина от колегите му ще се запитат как така един възпитаник на „Джорджтаун“ се е съгласил да работи на минимална заплата. Заради опита, отговаряше си сам той, тук съм заради опита. Всеки месец по едно дело — все трудни дела пред трудни съдии и срещу трудни прокурори. Тук съм заради мръсната, черна, неблагодарна, разраняваща кокалчетата работа, заради убийствения стаж, който нито една голяма фирма не може да ми предостави. Парите щяха да дойдат по-късно, когато той, още млад, се утвърдеше като закален в съдебни битки правен лъв.

Очите му гледаха втренчено тънката папчица на Текила Уотсън в средата на бюрото. Чудеше се как да хързулне задачката другиму. Беше му писнало от трудни дела, от цялата тази помия, която беше принуден да сърба като нископлатен обществен защитник.

На бюрото му имаше шест розови бележчици със записани телефонни обаждания. Едното беше от Ребека, приятелката му. Той позвъни първо на нея.

— Много съм заета — информира го тя след обичайната размяна на любезности.

— Търсила си ме — напомни й той.

— Да, но мога да ти отделя около минута. — Ребека работеше като личен асистент на никому неизвестен конгресмен, който се падаше и председател на някаква абсолютно излишна подкомисия. Но тъкмо като председател той имаше право на допълнителни помещения, които трябваше да запълни с персонал като Ребека, а тя на свой ред по цял ден трескаво го подготвяше за следващия кръг от изслушвания, които, така или иначе, никой нямаше интерес да чуе. Лично баща й се бе потрудил да я уреди на тази служба.

— Аз също съм затрупан с работа — каза Клей. — Току-що ми тръснаха още едно дело за убийство. — Той се опита да придаде на гласа си известна гордост, сякаш за него беше особена чест да бъде адвокат на Текила Уотсън.

Между тях имаше негласно обявено състезание: кой е по-зает? Кой е по-важен? Кой работи повече? Кой издържа на по-голямо напрежение?

— Утре мама има рожден ден — заяви тя и замълча, сякаш очакваше Клей да я прекъсне, защото и сам се е сетил. Но той не се бе сетил. Нито пък го интересуваше. Не си падаше особено по майка й. — Така че сме канени на вечеря в клуба.

Един зле започнал ден беше на път да завърши катастрофално. Единственото, което му хрумна да каже, беше:

— Разбира се. — Кратко и ясно.

— Около седем. С костюм и вратовръзка.

— Разбира се — повтори Клей. По-скоро бих вечерял с Текила Уотсън в пандиза, добави наум той.

— Е, аз трябва да бързам — каза тя. — До по-късно, скъпи.

— Чао, скъпа.

Типичен разговор между двамата — няколко набързо разменени думи, преди всеки да тръгне по своя път да спасява света. Той погледна снимката й на бюрото си. Тяхната връзка бе започнала с достатъчно плитчини и подводни камъни, за да се разбият и десет брака. Навремето неговият баща бе съдил нейния; кой бе спечелил и кой загубил делото, така и не се изясни. Нейното семейство твърдеше, че родословното им дърво започвало от старата вирджинска буржоазия, докато той не познаваше предците си. Те бяха консервативни републиканци, той не. Баща й беше известен като Бенет Булдозера заради безмилостната последователност, с която разрушаваше, изсичаше и опожаряваше всичко по пътя си, за да отвори място за новите си строежи в предградията на Северна Вирджиния, по границите на окръг Колумбия. Самият Клей ненавиждаше проектите на баща й и тайно изпращаше чекове на две природозащитни организации, които се опитваха да спрат по-нататъшната му строителна експанзия. Майката на Ребека беше безогледно парвеню, решена да покори светския елит, която държеше и двете й дъщери да си намерят богати съпрузи, докато Клей не беше виждал собствената си майка от единайсет години и нямаше никакви светски амбиции. Както и пари.

В продължение на близо четири години бяха преживяна ни по един сериозен скандал месечно, повечето от които съзнателно предизвикани от майка й. Връзката им се крепеше на любов и страст, и на не малка доза инат. Но Клей мече долавяше у Ребека признаци, че всичко това е започнало да й писва, някаква пълзяща умора, която идваше с възрастта и с несекващия натиск от страна на нейното семейство. Тя беше вече на двайсет и осем. Нямаше амбиции за кариера. Искаше съпруг и семейство, искаше да прекарва безкрайни дни в клуба, в глезене на децата, в игра на тенис, в обеди с майка й по заведенията.

Изневиделица пред него се материализира Полет Тълос и го извади от мислите му.

Какво, нахлузиха ли ти го? — запита тя с иронична усмивка. — Делото за убийство имам предвид.

— Ти беше там, така ли? — запита Клей.

— Видях всичко. Знаех какво ти се готви, но не можех да ти помогна, приятелю.

— Благодаря. Много съм ти задължен.

Би могъл да й предложи да седне, но в кабинета му нямаше място дори за стол. Всъщност нямаше и нужда от столове, защото всичките му клиенти бяха в затвора. Седенето на приказки не се вписваше в ежедневното разписание на СОЗ.

— Какви са шансовете да го прехвърля на някого? — запита той.

— Малки, клонящи към нула. На кого мислеше да го прехвърлиш?

— На теб например.

— Съжалявам. Аз самата имам вече две убийства. Гленда няма да ти помогне да се отървеш така лесно.

Полет беше най-близката му приятелка в службата. Рожба на един от по-трудните за живеене квартали на Вашингтон, тя бе издрапала някак през колежа, бе завършила вечерно Юридическия факултет и се бе устремила към средната класа, когато се бе запознала с един доста възрастен господин — грък, със слабост към млади чернокожи момичета.

Той се бе оженил за нея и й бе купил хубаво жилище в Северозападен Вашингтон, после в един момент бе решил да се върне в Европа, където му било по-приятно да живее. Полет подозираше, че гъркът има и там една-две съпруги, но това не я притесняваше особено. Беше осигурена материално и рядко оставаше сама. След десет години брак негласното им споразумение й вършеше чудесна работа.

— Чух какво си говорят прокурорите — каза тя. — Поредното улично убийство, но с доста спорен мотив.

— Няма да е първият подобен случай в историята на Вашингтон.

— Този път обаче няма видим мотив — повтори Полет.

— Мотив винаги има. Пари, дрога, секс, чифт нови маратонки…

— Но момчето е кротко, няма предишни присъди, нали?

— Първите впечатления рядко се оказват верни. Ти поне го знаеш, Полет…

— Само преди два дни Джърмейн получи подобно дело. Убийство без видим мотив.

— Не бях чул.

— Пробвай да говориш с него. Той е нов и амбициозен и, кой знае, може да успееш да му прехвърлиш случая.

— Веднага ще го направя.

Джърмейн не беше в кабинета си, но пък вратата на Гленда се оказа открехната. Клей потропа с кокалчетата на пръстите си и влезе.

— Имаш ли една минута? — запита той, знаейки, че Гленда мрази да отделя дори по минута за когото и да било от подчинените си. Тя беше добър администратор, разпределяше работата, скърпваше бюджета и което беше най-важното, оправяше се с политиците и градските власти. Само дето не обичаше хората. Предпочиташе да си върши работата при затворени врати.

— Разбира се — каза тя малко рязко и не особено убедено. Явно не й беше приятно да нахълтват така в кабинета й, но Клей не бе и очаквал друго.

— Тази сутрин попаднах в съда по неподходящо време и ми натресоха дело за убийство, което с радост бих прехвърлил на някой колега. Току-що приключих делото „Трексъл“, което, както знаеш, се влачи от три години. Искам малко да се откъсна от тези убийства. Какво ще кажеш да го дадем на някой от младоците?

— Опитваш се да се измъкнеш ли, мистър Картър? — повдигна вежди тя.

— И още как! Един месец искам да се позанимавам с дрога и домашни обири. Само това те моля.

— И на кого предлагаш да възложим случая на… ъъъ, как му беше името?

— Текила Уотсън.

— Текила Уотсън. На кого да го възложим според теб, мистър Картър?

— Не ме интересува. Просто искам почивка.

Тя се облегна на стола си като някакъв стар, мъдър шеф на голяма компания и загриза върха на писалката си.

— Кой не иска почивка, мистър Картър? Всички искаме почивка, не е ли така?

— Да или не?

— Тук работят около осемдесет адвокати, мистър Картър, едва половината от които са квалифицирани да водят дела за убийство. А в момента всеки има поне по две. Бутай го там колкото можеш, но нямам намерение да го възлагам на друг.

На излизане от кабинета й Клей подхвърли:

— Честно казано, едно повишение на заплатата би ми се отразило добре. Какво ще кажеш?

— Догодина, мистър Картър, догодина.

— Трябва ми и стажант.

— Догодина!

Папката на Текила Уотсън така си и остана да лежи на идеално разтребеното бюро в чистия и подреден кабинет на Джарет Клей Картър II, обществен защитник.