Краят на историята

3.

След щателна проверка на портала и дълго ходене най-после стигна до кабинета на доктор Пачев.

— Здравейте, господин Шишманов.

Ей това почтително обръщение го спираше да му каже: човече, ти май си по-луд от пациентите си…

— Ами дойдох да го видя, докторе.

— Да, да… И преводачът е тук.

Сух, с гърбав нос и една педя мустаци. Господин Бекиров. Коя хубавица ще се заеме с турски и то отпреди 500 години?… Чаталестите мадами учат английски, щото доларите ги печатат на ингилизки!

— Какво мислите, господин Бекиров — тоя тип къде е учил този турски?

Погледна го учудено.

— От майка си, господине.

Ник изпъшка: още един луд…

— А вие?

— Аз — от книгите.

— Той не може ли да го е научил оттам?

— Почакайте — студено помоли Бекиров. — Сам ще прецените дали тоя човек би отворил книга.

Бяха пред вратата — масивна, от дебела ламарина, усилена с решетка.

Празна бяла стая. Опа — с четири стола. И огромно мъжище в усмирителна риза — и тя бяла. Изглеждаше на около трийсет и пет години и май дремеше.

— Трябва да проверя из клубовете по вдигане на тежести — промърмори Ник.

— Ако този човек е тренирал някога нещо, той щеше да е много известен, защото медалите му щяха да тежат колкото него — поклати глава Пачев.

Грамадата се сепна от гласовете им. Надигна лице — имаше кафяви властни очи, свикнали да изискват и получават послушание. Видя Ник и изведнъж се оживи. Разкърши или по-точно опита да разкърши рамене и каза нещо.

— Пита дали си войник — преведе Бекиров.

— Аз?

— Ти. — После пак се заслуша в бързата реч. — Твърди, че ти си първият истински мъж, който среща откакто е тук. Все разни курбанджии… Иска да премери сили с теб.

— Той никога не е казвал толкова думи на един път — учуди се Пачев. — Обикновено му ги вадим с ченгел.

— Май не сме в една категория — огледа го още веднъж Ник. — Но и с такива съм се бил.

Бекиров преведе. Гигантът присви очи.

— Пита дали ще му помогнеш да излезе оттук.

— Ако говори.

Бекиров бързо заджумули. Мъжът вторачи тежките си очища в Ник и каза нещо, което приличаше на клетва.

— Ще говори.

— Питай го как се казва.

— Муса.

— Откъде си?

— Едирне.

— Това е Одрин, нали?… Как мина границата?

Мъжището объркано завъртя очи.

— Казва, че няма граница. Не е минавал граница.

— Как се е озовал тогава в България?

Бекиров отсечено преведе. Муса така рязко вдигна рамене, че шевовете на ризата заплашително изпукаха.

— Каква България? Откак съм се родил, няма България.

— Докторе — обърна се Ник към Пачев. — Тоя пак заби в неговите лабиринти.

Психиатърът кимни и се обърна към Бекиров.

— Помоли го да разкаже как се е озовал край водния парк.

Очите на Муса потъмняха, гъстите му вежди паднаха надолу.

— Преди колко… вече не знам преди колко време дойде един мъж и ми каза, че купува гяурски книги. Попитах го за колко, а той ми обясни, че зависело от книгата. Колкото по-стара била, толкова по-скъпо щял да я вземе. Е, пуснах няколко мои хора по околните села, отарашиха църквите им. И след десет дни пак се срещнахме. Половината книги ми ги върна, но за другите даде един кемер сребро.

— За книги? — почеса се Ник по брадата. — Кемер сребро? Не долари, не левове, а сребро?

Муса сякаш не чу въпроса, преведен от Бекиров.

— Тогава за първи път видях гяурката. Беше с него — бяла, със сини очи и тънка-тънка. Акълът ми остана при нея.

— Той не беше ли турчин?

— Отначало мислех, че е от Мъсър; после реших, че е евреин. Но сега като си мисля, не беше нито едното, нито другото.

— Ами какъв?

— Беше ваш.

— Как наш? — обърка се Ник.

— Като теб. Теб. И теб. — Муса посочи последователно Ник, Пачев и Бекиров.

— По-нататък?

Муса го погледна изпод вежди. Блесна гняв — тоя човек не бе навикнал да го разпитват, — но се овладя и продължи със зле прикрито раздразнение:

— Видях, че има келепир от тая работа, та ударихме един манастир. Злато имаше, животни имаше, дрехи… Хубаво стана. И книги, много книги. Когато дойде оня, слабият, хареса ги. И сложи кесия злато. Обаче аз му рекох: „Искам гяурката.“

Доктор Пачев бутна Ник по ръката.

— Това на нас не го е разказвал.

— Даде ли ти я?

Муса поклати глава. Очите му се изпразниха, а умът отлетя някъде далече.

— Такава жена не се дава, тя се взима. С кръв… Обеща, че ще доведе две като нея. Дори по-хубави от нея. Взе книгите.

— Без да плати? — ядоса се Ник. — Извози ли те?

Бекиров изсумтя:

— Това, последното, не мога да го преведа.

— Що?

— Няма го в езика му.

— Бре! Все джентълмени ли са се мотали по негово време?

Мъжагата бавно излезе от спомена и рече сухо:

— След три дни доведе две момичета.

Пак замълча.

— И? — нетърпеливо попита Ник.

— Циганки. Ваши.

— Как наши?

— Като тия, дето лежаха край мястото с водата… Дадох ги на хората си. Когато си тръгна, изпратих подире му двама от най-ловките си хора. След няколко часа единият се върна и ми каза, че са го изгубили.

— Къде? В гората?

— Край града има голям баир, надупчен с килии. Влязъл в една от тях и изчезнал.

— Как изчезнал?

— Ей така. Тя е два пъти колкото тая стая. Има един изход. Хората ми не мърдали от него, а оня изчезнал.

— И после?

— Не повярвах. Заведе ме при килията.

Муса замълча вглъбен. По челото му бяха избили ситни капки пот.

— Рекох си: има тайна врата. Започнах да опипвам стените. И пропаднах…

— Къде? — изхърка Ник.

— Видях голите жени, басейна… Направих крачка назад, за да се скрия и пак се озовах в килията. Водачите ми тичаха уплашени — видях само гърба им. Хванах коня си за юздите, прекарах го през помещението… Стената пак… ме пусна. Качих се на седлото, извадих ятагана и…

Муса млъкна, загледан в Ник. После се обърна към Бекиров:

— Какво му става?

Ник се бе изправил; очите му гледаха подивели. Лицето му бе почервеняло като на трескав.

— Не, не, не! — изхриптя той.

— Господин Шишманов — плахо рече Пачев.

— Не може да бъде! — изрева Ник и излетя навън.