Кръвожадност

Пролог

Поетите и философите, които някога обичах да чета, са грешали. Смъртта не идва при всички ни, нито ходът на времето замъглява спомените ни, нито се превръщаме в пепел. Защото докато всички ме смятаха за мъртъв и надгробният камък, върху който бе издълбано името ми, бе положен върху студената земя като символ на земния ми край, в действителност животът ми току-що започваше. Сякаш през всичките тези години съм спал, обгърнат от покоя на най-тъмната нощ, за да се събудя в един свят, по-светъл и по-необятен, по-вълнуващ от всичко, което някога съм си представял.

Човешките същества, които някога познавах, продължаваха живота си, също като мен някога, прекарвайки ограничените си дни в ходене на пазар, работа на полето и тайно откраднати целувки, когато слънцето залезе. Сега за мен те бяха само сенки, незначителни като подплашените катерици и зайци, които се стрелкаха в гората, едва забелязващи света край тях.

Но аз не бях сянка. Бях цялостен — и неподвластен на най-големия им страх. Бях победил смъртта. Вече не бях преходен обитател на света. Бях негов господар и имах на разположение вечността, за да го подчиня на желанията си.