Кръвожадност

7

На следващата вечер, изпълнен със задоволство, наблюдавах как слънцето залязва над пристанището. Госпожица Моли не бе преувеличила: момичетата в дома й бяха гостоприемни. За закуска имах една от тях — хубавица с копринена като царевична свила коса и замъглени сини очи. Още усещах върху устните си вкуса на кръвта й, смесена с вино.

Двамата с Деймън прекарахме деня в разходки из града, зяпахме балконите от ковано желязо във френския квартал — и момичетата, които ни махаха, полегнали на шезлонгите — витрините на шивашките ателиета, отрупани с топове от великолепни копринени платове, оживените магазини за пури, където мъже със закръглени кореми уреждаха сделките си.

Но от всички гледки най-много ми допадна пристанището. То беше душата на града, където високите кораби, натоварени с екзотичните си товари, влизаха и излизаха. Ако махнеш пристанището, градът ставаше уязвим и безпомощен като момичето на госпожица Моли тази сутрин.

Деймън също се взираше в корабите и потриваше замислено брадичката си. Пръстенът му с лапис лазули проблясваше на светлината на залязващото слънце.

— Почти я бях спасил.

— Кого? — попитах и се извърнах рязко. В гърдите ми избуя надежда. — Измъкнал си се навън и си се нахранил от някого?

Погледът на брат ми остана вперен в хоризонта.

— Не, разбира се, че не. Имах предвид Катрин.

Разбира се. Въздъхнах. Миналата нощ бе настроила Деймън още по-бунтарски от всякога. Докато аз се наслаждавах на компанията и сладката кръв на момичето, чието име никога нямаше да узная, Деймън се бе оттеглил сам в стаята си. За него пансионът беше точно това, което привидно изглеждаше — място за спане и временна квартира.

— Трябваше да пиеш — казах за стотен път през този ден. — Трябваше да вземеш своя дял.

— Не разбираш ли, Стефан? — попита Деймън с равен глас. — Аз не искам своя дял. Искам онова, което имах — свят, който да разбирам, а не да контролирам.

— Но защо? — попитах недоумяващо. Полъхна вятър и донесе със себе си мириса на метал, примесен с тютюн, пудра и памук.

— Време за хранене? — попита брат ми с крива усмивка. — Не причини ли вече достатъчно щети?

— На кого му пука за някаква проститутка в долнопробен бордей! — извиках раздразнено и посочих към морето. — Светът е пълен с човешки същества и щом умре някой, на негово място се появява друг. Какво значение има, ако съм отървал една злочеста душа от мизерията й?

— Знаеш ли, че ставаш небрежен — изсумтя Деймън. Езикът му се стрелна навън и облиза сухите му, напукани устни. — Да се храниш винаги, когато пожелаеш. Катрин никога не го правеше.

— Да, добре, но Катрин умря, нали? — Гласът ми прозвуча по-грубо, отколкото възнамерявах.

— Тя щеше да намрази това, в което си се превърнал — заяви Деймън, плъзна се от оградата и застана до мен.

Мирисът на метал сега беше много наситен, обвиваше ме като прегръдка.

— Не, тя щеше да мрази теб — троснах се. — Толкова уплашен от това, което си, неспособен да вземеш това, за което копнееш, пилеещ Силата си.

Очаквах Деймън да възрази, дори да ме удари. Но вместо това той поклати глава, върховете на смалените му кучешки зъби едва се подаваха между полуотворените му устни.

— Аз самият се мразя. Не бих очаквал нещо по-различно от нея — рече просто.

Поклатих разочаровано глава.

— Какво е станало с теб? Беше толкова пълен с живот, винаги готов за приключения. Това е най-хубавото нещо, което някога ни се е случвало. Това е подарък — дар от Катрин за теб.

На отсрещната улица възрастен мъж премина куцайки покрай нас, а миг по-късно едно хлапе за поръчки изтича в противоположната посока.

— Избери си някой и се нахрани! Избери си нещо, каквото и да е. Всичко е по-добре, отколкото да стоиш тук и да наблюдаваш безучастно как животът отминава покрай теб.

С тези думи се изправих и последвах миризмата на метал и тютюн. Усещах как зъбите ми пулсират, предвкусвайки насладата от нова храна. Сграбчих Деймън, който бе изостанал на няколко крачки от мен, и двамата продължихме, докато се озовахме на стръмна уличка, встрани от светлината на газовите фенери. Малкото светлина бе съсредоточена върху един-единствен обект: медицинска сестра в бяла униформа, облегната на тухлената стена, която пушеше цигара.

Жената вдигна глава и сепнатото й изражение се замени с усмихнато, когато видя Деймън. Типично. Дори като изгладнял вампир, Деймън с гъстата си тъмна коса, дълги мигли и широки рамене предизвикваше жените да се заглеждат по него.

— Искаш ли да си дръпнеш? — попита тя и издуха дима на правилни кръгчета, които се разсеяха във влажния въздух.

— Не — отвърна Деймън припряно. — Да вървим, братко.

Не му обърнах внимание и пристъпих към нея. Униформата й бе изцапана с кръв. Не можех да откъсна очи от нея, омагьосан от резкия контраст между наситеното червено и снежнобелия плат. Независимо колко често я бях виждал след промяната, кръвта продължаваше да ме изпълва с благоговение пред красотата си.

— Тежка нощ, а? — попитах, като се облегнах на стената на сградата до жената.

Деймън сграбчи ръката ми и ме задърпа към светлините на болницата. — Братко, да си вървим.

Тялото ми се скова от напрежение.

— Не! — Изскубнах ръката си от неговата и го запратих към стената.

Сестрата изпусна цигарата си. Разхвърчаха се искри, които бързо угаснаха. Усетих изпъкналите си зъби зад устните. Беше само въпрос на време.

Деймън се изправи олюлявайки се, присвит почти до земята, сякаш да се предпази от следващия ми удар.

— Няма да гледам това — промълви. — Ако го направиш, никога няма да ти простя.

— Трябва да се връщам на дежурството си — избъбри сестрата и отстъпи от мен, готова да побегне.

Улових ръката й и я притеглих към себе си. Тя издаде кратък вик, преди да закрия устата й с длан.

— Повече не е нужно да се притесняваш за дежурството — изсъсках и забих зъби във врата й.

Течността имаше вкус на изгнили листа и антисептици, все едно смъртта и разложението на телата в болницата се бяха просмукали в тялото й. Изплюх още топлата течност в канавката и хвърлих сестрата на земята.

Глупаво момиче. Би трябвало да усети опасността и да побегне докато още можеше. Дори не беше истинска плячка. Безполезна твар. Тя изпъшка, а аз обвих пръсти около гърлото й и стисках, докато чух удовлетворяващото изхрущяване на счупена кост. Главата й увисна под неестествен ъгъл, докато кръвта продължаваше да се стича от раната.

Повече не издаде нито звук.

Извърнах се към Деймън, който се взираше ужасено в мен.

— Вампирите убиват. Това правим ние, братко — изрекох спокойно, без да откъсвам поглед от сините очи на Деймън.

— Това правиш ти — рече той, свали палтото си и го метна върху сестрата. — Не и аз. Никога аз.

Гневът запулсира във всяко кътче на съществото ми.

— Ти си слаб! — изръмжах.

— Може би — отвърна Деймън. — Но предпочитам да съм слаб, отколкото чудовище. — Гласът му укрепна. — Не искам да бъда част от необузданите ти убийства. Ако пътищата ни се пресекат отново, кълна се, че ще отмъстя за всичките ти убийства, братко.

После се обърна и хукна с невероятната скорост на вампир надолу по улицата. Почти мигновено се стопи в стелещата се мъгла.