Кръвожадност

6

Деймън се бе отпуснал върху кожената седалка, където го бях оставил. Върху дъбовата маса пред него стоеше недокосната запотена чаша с уиски.

— Идвай — казах грубо и го дръпнах за ръката.

Влакът намаляваше своя ход и всички пътници наоколо събираха багажа си и се строяваха зад кондуктора, застанал пред черните железни врати към външния свят. Но след като ние не бяхме обременени с багаж и благословени с невероятна сила, знаех, че е най-добре да слезем от влака по същия начин, по който се бяхме качили: като скочим от последния вагон. Исках двамата да сме си отишли много преди някой да забележи, че нещо не е наред.

— Изглеждаш добре, братко. — Тонът на Деймън беше безгрижен, но бледността на кожата и тъмносините кръгове под очите му издаваха колко уморен, наистина уморен и гладен беше. За миг ми се прииска да бях оставил малко от Лавиния за него, но побързах да пропъдя мисълта. Трябваше да действам с твърда ръка. Така татко обяздваше конете. Не ги хранеше, докато накрая преставаха да се противят на юздите и се покоряваха на ездача. Същото беше и с Деймън. Трябваше да бъде пречупен.

— Един от нас трябва да поддържа силата си — заявих с гръб към Деймън, докато го водех към последния вагон на влака.

Влакът продължаваше да пълзи, а колелата му стържеха по стоманените релси. Нямахме много време. Придвижихме се бързо през купчината въглища, за да стигнем до вратата, която отворих с лекота.

— Скачаме на три! Едно… две… — Сграбчих го за китката и скочих. Коленете и на двама ни се удариха с глух удар в прашната, твърда земя под нас.

— Винаги трябва да се перчиш, нали, братко? — потръпна Деймън. Забелязах, че при падането панталоните му се бяха скъсали, а по ръцете му имаше вдлъбнатини от чакъла. Аз бях невредим, с изключение на малка драскотина на лакътя.

— Трябваше да се храниш — свих рамене.

Свирката на влака изпищя и аз се огледах. Намирахме се в покрайнините на Ню Орлиънс, оживен град, пълен с дим и мирис на нещо като комбинация от масло, дърва за огрев и мътна вода. Беше много по-голям от Ричмънд, който беше най-големият град, който някога съм виждал. Но имаше и още нещо — усещане за опасност, което изпълваше въздуха. Ухилих се. Това беше град, в който можехме да изчезнем.

Закрачих към града със свръхестествена скорост, с която още не бях свикнал. Деймън се влачеше след мен, стъпките му отекваха високо, тромави, но стабилни. Спуснахме се надолу по „Гардън Стрийт“, очевидно главната улица на града. Заобикаляха ни редици от къщи, спретнати и чисти като кукленски домове. Въздухът беше влажен, с лека мъгла, а гласовете, говорещи на френски, английски и някакви други езици, които никога не бях чувал, създаваха странна плетеница от звуци.

Отляво и отдясно виждах алеи, които водеха към водата, а по тротоарите търговците бяха разположили сергиите си, отрупани с най-различни стоки — от току-що уловени костенурки до ценни камъни, внесени от Африка. Дори присъствието на войниците в сините униформи на Севера на всеки уличен ъгъл, с мускети по продължение на бедрата им, изглеждаха някак си празнично и весело. Беше карнавал в пълния смисъл на думата, от типа сцена, която Деймън щеше да хареса, когато бяхме човешки същества. Обърнах се, за да погледна през рамо. Да, устните на брат ми бяха извити в лека усмивка, а очите му блестяха, както не го бях виждал сякаш от векове. Бяхме заедно в това приключение и сега, далеч от спомените за Катрин, останките на татко и Веритас, Деймън може би най-сетне щеше да приеме и да се примири с това, което беше.

— Спомняш ли си, когато си говорехме, че ще пътуваме по света? — попитах, като се извърнах към него. — Сега това е нашият свят.

Деймън кимна леко.

— Катрин ми разказа за Ню Орлиънс. Някога е живяла тук.

— И ако беше тук, щеше да иска да превърнеш този град в свой — да живееш тук, да си тук, да намериш своето място, да се радваш на това, което си.

— Поет, както винаги — подсмихна се подигравателно Деймън, но продължаваше да ме следва.

— Може би, но е истина. Всичко това е наше — заявих окуражаващо и разперих широко ръце.

Деймън кимна, сякаш искаше да се убеди в нещо.

— Добре тогава.

— Добре? — повторих, без да смея да повярвам. За пръв път ме поглеждаше в очите от схватката ни при каменоломната.

— Да. Ще те последвам. — Завъртя се в кръг, като показваше различните сгради. — И така, къде ще отседнем? Какво ще правим? Покажи ми този смел, нов свят. — Устните му се извиха в усмивка. Не можех да разбера дали ми се подиграва или говори сериозно. Предпочетох да повярвам в последното.

Подуших въздуха и тутакси долових уханието на лимон и джинджифил. Катрин. Раменете на Деймън е сковаха; сигурно също го бе доловил. Безмълвно, двамата се завъртяхме на пети и поехме надолу по алеята след някаква жена в рокля от светловиолетов сатен и огромна ленена шапка, кацнала върху тъмните й къдрици.

— Мадам! — извиках аз.

Тя се извърна. Белите й страни бяха покрити с руж, а клепачите и миглите — силно почернени. Изглеждаше около трийсетгодишна, но високото й чело вече бе прорязано от бръчки. Косата й падаше на къдрици около лицето, а роклята й бе с дълбоко изрязано деколте, разкривайки много повече от обсипаните с лунички гърди, отколкото позволяваше благоприличието. Мигом разбрах, че е лека жена, от тези, за които си шепнехме като момчета и скришом ги поглеждахме, когато бяхме в кръчмата в Мистик Фолс.

— Искате ли да се забавлявате, момчета? — попита провлачено тя, като местеше поглед от мен към Деймън и обратно. Не беше Катрин, дори липсваше и най-бледа прилика с нея, но аз видях блясък в очите на брат си.

— Не мисля, че ще е проблем да намерим място, където да отседнем — прошепнах тихо.

— Не я убивай — прошепна в отговор той, като челюстта му едва се движеше.

— Елате с мен. Имам няколко момичета, които ще се радват да се запознаят с вас. Приличате ми на момчета, зажаднели за приключения. Така ли е? — смигна ни жената.

Задаваше се буря и аз дочувах смътен тътнеж в далечината.

— Ние винаги сме зажаднели за приключения и хубави дами — поклоних се леко аз.

С периферното си зрение видях как Деймън стисна челюсти и разбрах, че се бори с копнежа да се нахрани. Не се бори, помислих си, надявайки се, че Деймън ще пие, докато я следвахме по калдъръмената улица.

— Стигнахме — рече жената и отключи с голям ключ вратата от ковано желязо на боядисаната в тъмносиньо къща в края на задънената улица. Къщата беше добре поддържана, но сградите от двете й страни изглеждаха изоставени, с лющеща се боя и буренясали градини. Чувах звуците на пиано да се носят отвътре.

— Това е моят пансион — „При госпожица Моли“. Само дето, разбира се, в този пансион ще ви покажем истинско гостоприемство, ако сте в настроение за това — промълви тя и запърха с дългите си мигли. — Идвате ли?

— Да, мадам. — Бутнах Деймън през вратата, сетне заключих вратата зад нас.