Кръвожадност

2

С Деймън се бяхме спотаили в горичката от канадски ели в гробището, зад мавзолеите, в които лежаха костите на основателите на Мистик Фолс. Въпреки ранния час жителите на града вече стояха с приведени рамене около зейналия в земята гроб. С всяко издишване на тълпата къдрави облачета пара се издигаха във ведрото синьо небе, все едно цялото паство пушеше пури в знак на възхвала, а не се опитваше да успокои тракащите си зъби.

Изострените ми сетива обхванаха сцената. Въздухът бе пропит с наситения мирис на върбинка — билка, намаляваща силата на вампирите. Тревата бе покрита с роса, като всяка капка вода падаше върху земята със сребрист звън, а в далечината звънтяха църковните камбани. Дори от толкова голямо разстояние можех да видя сълзата, събрала се в ъгълчето на окото на Хонория Фелс.

Застанал начело на опечалените, майор Локуд пристъпваше от крак на крак, нетърпелив да привлече всеобщото внимание. Разпознах фигурата с разперени криле над него — статуя на ангел, бележеща мястото за вечен покой на майка ми. Зад него се намираха два празни гроба, където трябваше да бъдем погребани двамата с Деймън.

Гласът на Барнет, толкова силен и висок за чувствителния ми слух, че все едно собственикът му стоеше редом с мен, разцепи студения въздух.

— Събрали сме се днес тук, за да се сбогуваме с един от най-видните синове на Мистик Фолс — Джузепе Салваторе, достоен мъж, за когото градът и семейството му винаги са били на първо място.

Деймън изрита земята.

— Семейството, което той уби. Любовта, която разруши, живота, който погуби — промърмори.

— Шшт — прошепнах, като притиснах длан към ръката му.

— Ако трябваше да нарисувам портрет на живота на този велик мъж — продължаваше Локуд, извисявайки глас над подсмърчанията и въздишките на тълпата, — Джузепе Салваторе щеше да е заобиколен от двамата си синове, загинали като герои в битката при Уилоу Крийк. Да се поучим от Джузепе, да му подражаваме и да се вдъхновим от делото му, за да отървем града ни от злото, видимо или невидимо.

Деймън нададе нисък, подигравателен звук.

— Портретът, който ни нарисува — промърмори брат ми, — би трябвало да изобразява изстрелите, проехтели през дулото на пушката на баща ни. — Потри с ръка мястото, където куршумът, изстрелян от оръжието на любящия ни родител, преди една седмица бе разкъсал гърдите му. Нямаше физическа рана — нашата трансформация бе излекувала раните ни — но предателството щеше да остане запечатано завинаги в съзнанието ни.

— Шшт — прошепнах отново, когато Джонатан Гилбърт се отдели от множеството и застана до майор Локуд. Държеше голяма забулена рамка. За последните седем кратки дни Джонатан сякаш се бе състарил с десет години: дълбоки бръчки прорязваха челото му, а белите нишки в кестенявата му коса бяха станали много по-гъсти и забележими. Зачудих се дали това имаше нещо общо с Пърл, жената вампир, която той обичаше, но която бе осъдил на смърт, след като разбра какво представлява в действителност.

Зърнах в тълпата родителите на Клементайн, хванати за ръце и все още не подозиращи, че дъщеря им не е сред момичетата със сериозни и опечалени лица, събрали се на гробището.

Много скоро щяха да разберат.

Мислите ми бяха прекъснати от настойчиво цъкане, като тиктакане на часовник или почукване на нокът върху твърда повърхност. Огледах тълпата, опитвайки се да открия източника му. Звукът беше нисък и постоянен, механичен, по-равномерен от сърдечен пулс, по-бавен от метроном. И изглежда идваше директно от ръката на Джонатан. Кръвта на Клементайн нахлу в главата ми.

Компасът.

Когато баща ни за пръв път започна да подозира присъствието на вампирите, той създаде комитет от мъже, за да отърват града от демоничната напаст. Аз присъствах на сбирките им, които се провеждаха в дома на Джонатан Гилбърт. Той беше изобретил уред, който идентифицираше вампирите и аз го бях видял в действие само преди седмица. Тъкмо по този начин бе открил истинската природа на Пърл.

Смушках Деймън.

— Трябва да се махаме — промълвих, като едва движех челюстта си.

Тъкмо в този миг Джонатан вдигна глава и погледът му се сключи директно с моя.

— Демон! — изкрещя той като побъркан и посочи към мавзолея, зад който се бяхме скрили.

Тълпата се извърна като един към нас, а погледите им пронизваха мъглата като щикове. Сетне нещо профуча покрай мен и стената зад мен избухна. Обгърна ни облак прах, а мраморните отломки порязаха едната ми страна.

Оголих зъби и изръмжах. Звукът беше силен, животински, ужасяващ. Половината тълпа събори столовете си в бързината да побегне от гробището, но останалата половина не помръдна от местата си.

— Убийте демоните! — изкрещя Джонатан, размахал голям арбалет.

— Мисля, че имат предвид нас, братко — изсмя се Деймън с кратък, невесел смях.

Тогава сграбчих ръката му и побягнахме.