Кръвожадност

27

Отворих с мъка натежалите си клепачи. Не знаех колко време е минало. Дали бе една нощ? Две? Седмица? Където и да се намирах, наоколо цареше мрак. На границата на съзнанието, чувах стъпки и викове, веднъж глас, звучащ като този на Кали, извика името ми. Ала един ден се събудих, без внезапно отново да изпадна в безсъзнание. Повдигнах ръце, осъзнал, че съм прикован към стената. Стръкове върбинка прогаряха ръцете и краката ми. Почти цялото ми тяло бе покрито с напукана кора от засъхнала кръв и бе невъзможно да разбера къде съм ранен. До мен седеше Деймън, притиснал колене към гърдите си. И той бе окървавен, а страните му бяха изпити. Хлътналите му очи бяха заобиколени от тъмни кръгове, но върху устните му бавно разцъфна усмивка.

— Май вече не сме толкова силни, а, братко?

Опитах се да седна. Костите ме боляха. В таванското помещение се процеждаше мъждива светлина, идваща откъм мръсния прозорец. В далечния ъгъл се чу трополенето на миши крака. Звукът раздвижи глада в мен и осъзнах, че не съм се хранил, откакто бях тук. В другия ъгъл седяха двама непознати пазачи, нехаещи за почти безмълвния ни разговор.

Поклатих отвратено глава. Как съм могъл да бъда толкова глупав? Лекси е била права. Разбира се, че беше. Кали ме бе предала. Навярно през цялото време го е планирала, в секундата, когато е забелязала пръстена ми, еднакъв с този на Деймън. Трябваше да го осъзная в мига, в който видях баща й в стаята. Как можах да се хвана в толкова глупав, очевиден капан? Заслужавах да бъда окован като животно.

— Обичаш ли я? — попита Деймън, сякаш прочел мислите ми.

Продължих да се взирам право пред себе си.

— Ако се интересуваш, не е идвала да те види — продължи брат ми разговорливо. — Хубава е, макар че според скромното ми мнение, би могъл да си намериш и нещо по-добро.

Гневът накара зъбите ми да се удължат.

— Докъде смяташ да стигнеш с това? — изръмжах.

Деймън посочи към решетките.

— Очевидно доникъде. Отличен опит за освобождаване, няма що.

— Поне се опитах — промълвих. Гневът ми се стопи, изместен от примирение.

— Защо изобщо си даде този труд, братко? — Очите на Деймън блеснаха в мрака. — Не ти ли показах достатъчно ясно чувствата си?

— Аз… — започнах, преди да осъзная, че дори нямам представа откъде да започна. Как бих могъл да му кажа, че освобождаването му не е било избор? Че една и съща кръв тече във вените ни, че сме свързани един с друг? — Няма значение — изрекох вместо това.

— Да, няма — съгласи се Деймън с философска нотка в гласа. — В крайна сметка много скоро и двамата ще бъдем мъртви. Въпросът е дали ще бъдеш убит от крокодил или от тигър. Чух Галахър да казва, че крокодилите са най-подходящи за шоу, защото не убивали веднага, а удължавали агонията.

В този момент вратата на таванското помещение се отвори със замах и Галахър влезе вътре. Ботушите му отекнаха по дървения под.

— Вампирите са будни! — извика той.

Двамата пазачи се сепнаха, преструвайки се, че през цялото време са ни наблюдавали. Галахър приближи до клетката и коленичи. Очите му бяха на едно ниво с нашите. Беше облечен в безупречно ушит костюм от три части, сякаш бе натрупал състоянието си като финансист, а не измъчвайки вампири.

— Я виж ти… фамилната прилика е очевидна. Чувствам се засрамен, че не съм забелязал по-рано. — Промуши ръка през решетките, сграбчи предницата на ризата ми и ме притегли към себе си. Лицето ми се удари в решетките и аз потръпнах, когато нещо дървено ме сръчка в гърдите.

Кол.

— И почти се измъкна безнаказано, преструвайки се на човек! — Галахър отметна глава назад и се разсмя, все едно бе казал най-забавното нещо на земята.

— Но ти няма да се измъкнеш безнаказано заради това — изсъсках, но изтръпнах от болка, когато колът се заби по-навътре в кожата ми.

— По-кротко и чуй какво ще ти кажа, вампире! — устните на Галахър се отдръпнаха назад в зловеща гримаса. — Знаеш ли, мисля да се обзаложа, че ти ще бъдеш убит. Да, струва ми се, че ще стане точно така. — Извърна се към пазачите. — Чухте ли? Съвет от шефа, заложете на тъмнокосия — рече Галахър и изви кола, за да го издърпа. — Смятам, че брат му е изпълнен с повече омраза.

Не можех да видя лицето на Деймън, но си представих самодоволната усмивка върху устните му.

Галахър изсумтя подигравателно и захвърли просмукания с върбинка кол на пода.

— О, и повече не желая да ръгате вампирите с колове, когато ви хрумне — заяви към пазачите. По-набитият заби виновно поглед в пода.

— Защо не? — попита недоволно другият. — Това им се отразява добре. Нека знаят къде им е мястото.

— Защото искам да са в добра форма за двубоя — отвърна Галахър с престорено търпелив тон, после се обърна към нас и се усмихна: — Точно така, момчета. Двамата ще се биете на живот и смърт. Това е идеалното решение. В резултат ще имам един мъртъв вампир, който ще продам на части, и един жив за представленията, носещ ми печалба, надхвърляща и най-смелите ми мечти. Знаете ли, може да е светотатство, но ще кажа: благодаря на Бог за вампирите!

С тези думи Галахър се обърна, за да напусне тавана и затръшна вратата зад себе си. Отпуснах се до решетките. Деймън стори същото и затвори очи. Двамата пазачи ни зяпаха с отворени усти.

— Зная, че шефът рече да заложим на тъмнокосия, но не ти ли се струва малко слабоват? Няма да заложа парите си на него — отсече единият.

— Ъъ, аз винаги съм съгласен с шефа. А и не е ли по-важен ръстът? — рече по-мършавият, обиден от намека на колегата си.

Отпуснах се до стената и затворих очи. Омразата, която изпитваше брат ми към мен, определено бе достатъчна, за да иска да ме види мъртъв. Но дали Деймън наистина щеше да ме убие?

— Аз съм по-зъл и жесток от един крокодил, братко — промълви Деймън с усмивка, докато очите му оставаха затворени. — И това е най-добрата новина, която съм чувал, откакто се превърнахме във вампири! — Смя се толкова продължително и звънко, че накрая единият от пазачите се дотътри до клетката и въпреки нареждането на Галахър го сръга с кола, накиснат във върбинка.

Но дори и тогава той продължи да се смее.