Където злото властва

Първа глава

Просещият монах не бе чувал нищо добро за град Берген и още по-малко за Норвегия, родната си страна, която почти не помнеше. Край на лошото време и нещастията, казваха за нея. Рядко град би се издигнал толкова далече на север. В сравнение с другите тукашни селища Берген все пак бе голям град и след като бръснарят бе решил да се установи именно тук, значи бе намерил в местните момчета онова, което бе търсел.

Корабът, на който монахът плаваше от самия Росток, бе един от онези, които преди бяха служили на хората на Ханзата[2]. Тук, в северните ширини, ханзейските кораби бяха все още на вода. В морето бяха добри, но все пак не можеха да си съперничат с английските и холандските търговски съдове. Корабът превозваше брашно, сол и бурета с бира, около които през цялото време на плаването екипажът постоянно се въртеше. По време на шумния запой на предната палуба през последния ден един от моряците бе паднал зад борда и бе потънал. Настроението на всички веднага се развали, защото удавникът бе само на четиринадесет зими и на кораба всички го обичаха. Просещият монах така и не бе разбрал за какво. Него самия нещастният случай бе поразвеселил, защото потъналият момък през цялото плаване бе викал нощем, не давайки на монаха да затвори очи. Благодарение на силното вълнение сега щеше да пристигне в Берген отпочинал. На всекиго своето. Морякът затова бе моряк - за да живее разгулно и кратко. Едва ли някой щеше да тъжи сериозно за потъналото пале.

Влязоха в залива, наричан Воген, и екипажът започна да сваля платната и да търси място, където да хвърлят котва. Бе есен, но горе, в планините, вече се забелязваха белезите на зимата. Монахът преброи над града седем планински върха, белеещи със снежните си шапки. Долу, в пристанището, тихо капеше дъжд и всяка капка образуваше правилна окръжност върху тъмната водна повърхност.

Монахът плъзна поглед по Берген. Едва ли в него имаше и десет хиляди души. Бергенхус - крепостта до самия вход на залива, няколко църкви и богаташките къщи бяха построени от камък, а останалият град бе изцяло дървен. Монахът не можеше да си спомни да е виждал някъде преди толкова много дървени къщи, притиснати плътно една към друга. Дори и градската стена сякаш бе направена изцяло от дървени греди. Докато корабът пускаше котва, той се забавляваше, представяйки си колко ярко би пламнал такъв град, ако изведнъж избухнеше пожар.

Вече на крайбрежната улица, той се разплати с щурмана за превоза и окачи кожената си кесия обратно на пояса си. Както се казваше, бедният монах винаги има пари. Пътешественик като него бе принуден да тълкува малко по-свободно завета на брат Франциск[3], защото това му помагаше да избягва излишното бавене и околните пътища. Щурманът му пожела успех и той се смеси с тълпата по близката търговска улица, на която смяташе да уреди това-онова и да похапне. Около минута стоя, вслушвайки се в чувството на глад, което не го бе напускало през цялото време на плаването от Росток. Топлата храна обаче можеше малко да почака.

Всичко по реда си, каза си той. Този принцип бе заимствал от монсеньор Алесандро. По принцип монсеньорът бе имал предвид балсамирането на труп, а не спешни дела в непознат град, но редът не бе излишен и тук. Почти всичките изказвания на монсеньор Алесандро можеха да бъдат приложени към различни обстоятелства. А ако искаше да си тръгне от града с плячката, за която бе дошъл, редът бе от голямо значение.

Най-напред трябваше да си осигури напускането на града.

Когато ножовете щяха да са у него, той щеше да продължи на север, към Тронхайм. Монахът започна да оглежда норвежките лодки. През това утро те не бяха много в Немското пристанище, но търговката, бутаща ръчна количка с домашно печено за моряците, му каза, че имало много норвежки лодки от другата страна на залива. Стоейки и слушайки досадните и доста объркани указания на търговката как да намери най-краткия път до другия бряг на Воген, той изведнъж откри, че норвежкият му език се връща. Бяха минали четиринадесет зими, откакто бе тук за последен път, и единственото, което още помнеше от онова време, бе езикът. Норвежкият език и лицето на майка си.

Той купи от търговката пирожка и й благодари за помощта. Не му се нравеше да преминава през целия град, когато всичко щеше да е готово. А ако случайно срещнеше бръснаря и той го познаеше? Изглежда обаче, че нямаше друг избор. Можеше с невъоръжено око да разгледа всичките платноходки, лодки и гемии, привързани към отсрещния бряг. В тази планинска страна превозваха по море и покрай брега хора и товари точно с тези малки съдове. Той вдигна качулката на главата си и тръгна на път.

Говореше се, че градът миришел на свобода и че тази миризма не била особено приятна. През няколкото дни в морето монахът съвсем бе забравил с каква сила удрят в носа градските аромати. Берген не бе изключение и дори напротив. Към обичайната воня на помийните ями, боклуците и разлагащите се останки тук се добавяха миризмата на вмирисана риба и на гнило дърво. Минавайки по кривите улички на Вогсбюнен, монахът изпита силното желание да стисне носа си, но се сдържа. Не трябваше да привлича вниманието върху себе си. Поради това вървеше направо, без да се оглежда и стараейки се да не среща погледите на хората, които срещаше по пътя си.

Колкото повече се доближаваше до Странд, толкова повече ставаше народът по улиците. Тук всички говореха на напевното норвежко наречие. Самите къщи бяха по-малки, но затова пък добитъкът, който пасеше покритите с чимове покриви, бе повече. Той научи къде се намираше търговската кантора, която търгуваше на север от Берген.

- Не, лодките ми няма да отплават утре, рано сутринта - недоверчиво примижавайки, отговори на въпроса му ниският търговец. На външен вид бе на около петдесетина зими. Стояха в тъмния склад в дома му, сред бурета и камари сушена риба. Кожата на лицето на търговеца имаше същия сивкавобял оттенък, какъвто имаше и сушената треска. Между думите той плюеше върху дъсчения под.

- А закъде бърза толкова светият отец?

- Светите отци също имат бърза работа. И пари за харчене - разтърси висящата на пояса си кесия монахът.

- Някой би казал, че точно ти съвсем не си свят отец, а неясно кой - отбеляза сухо търговецът, но монахът разбра, че тежестта на кесията му и звънтенето на монетите бяха направили нужното му впечатление. - Утре рано сутринта по посока на Йострот ще отплава лодка. Не е моя, но мога да се договоря с щурмана. Само че трябва да те предупредя, че лодката принадлежи на знатна госпожа, която гледа подозрително на монаси като теб. Няма да е зле да слезеш, преди лодката да акостира във Фосен, там горе.

- Имам си свои причини за това. И въобще не искам да си имам работа с такива, които са отрекли святата Христова вяра. Повярвай ми, че съм се нагледал на такива в немските земи - произнесе с чувство монахът и обеща да плати тежко и за возенето, и за това, че въпреки безбожието на госпожата си, щурманът щеше да вземе добър християнин на борда си.

Излизайки от дюкяна, той се запъти да купи всичко, което му трябваше за по-нататъшното му пътуване - хубава кожена торба, малко сушено месо и няколко бутилки вино. По обратния път надникна отново при търговеца, купи сушена риба и я прибра в торбата. Между другото му съобщи, че се е договорил с щурмана и сега можело да се устрои за нощувка някъде. Дюкянджията му обясни къде да търси хан.

- А тамошните стопани познават ли добре града? -попита монахът, излизайки от кантората.

- Няма в Берген човек, нито жив, нито мъртъв, за когото стопанката да не знае всички клюки - отговори собственикът на дюкяна и едва не уцели с насмешлива плюнка лежащата пред него голяма купчина чудесно изсушена риба.

Дюкянджията бе казал истината. Стопанката на хана обожаваше клюките.

В разказите й за бръснаря нямаше нищо ново за монаха и той я слушаше с половин ухо. Всичко, което искаше да научи, бе къде можеше да намери майстор-ножар. Стопанката му разказа всичките смехотворни слухове, разпространявани из града, които понякога бяха само половината истина, а понякога - и по-малко от това, и между другото му съобщи достатъчно, за да може да намери на сутринта пътя към бръснаря. Сега той знаеше къде го очакваше онова, за което бе дошъл. Щеше да извърши замисленото рано сутринта, но не твърде рано. Когато планът бъдеше изпълнен, щеше да е важно да замине от града, колкото се може по-скоро, а часът на отплаването на лодката вече му бе известен.

През нощта монахът лежеше в наетата стая, а розарият[4] се плъзгаше между пръстите му, докато размишляваше за седемте радости на Мария и мърмореше „Отче наш”, „Богородице Дево, радвай се” и „Слава”. Из овехтялата дървена сграда се разхождаха течения. Есента носеше в Берген влажни нощи и студът се процеждаше през всяка пролука. Нощта му щеше да е безсънна.

Излезе по бергенските улици преди първи петли. Скрежът лежеше като бяло наметало върху покритите с чимове покриви, а локвите, останали след вчерашния дъжд, бяха покрити с тънка ледена корица. Той се уви по-плътно с плаща си и тръгна напред, следвайки получените предната вечер от стопанката ориентири. Те се оказаха точни.

Когато стигна до мястото и отвори вратата на тъмната зала, в която бръснарят обслужваше клиентите си, знаменитият майстор вече точеше ножовете си. Бе още рано. Още никой не бе дошъл да се избръсне, да пийне халба бира и да си поприказва, както обикновено се случваше в такива заведения. Монахът престъпи прага, но не свали качулката от главата си.

- Струва ми се, че си сбъркал вратата - каза бръснарят. - Тук нищо не е безплатно, а и килерът ми е празен, колкото и да е тъжно това.

Монахът не помръдна и продължи да разглежда събеседника си, криейки лицето си в сянката на качулката. Бръснарят така и не го бе познал. Нямаше нищо чудно в това, разбира се. Много вода бе изтекла от времето, когато се бяха видели за последен път, и сега той не беше вече онова момче, което бе тогава.

- Не съм дошъл за ядене и не за работата ти - каза монахът.

Бръснарят остави ножа, който точеше, на стоящата пред него масичка. Там вече имаше цял набор от ножове - всеки с различно предназначение. И всеки от тях майсторът владееше до съвършенство. Сега само подравняваше бради и порваше циреи. Понякога го викаха на пристанището, за да отреже изгнилия крак на някой моряк. Времето на великите дела бе минало. Преди да се оттегли в този самотен град на края на света, там, на юг, в Падуа, той бе личен асистент на самия монсеньор Алесандро. Много от удивителните открития на монсеньор Алесандро за строежа на човешкото тяло бяха направени с неговите ръце. Много нощи бяха прекарали заедно, наведени тайно над смърдящите останки на престъпниците - бръснарят с нож, а монсеньорът с перо и пергамент в ръка. Самият монах бе тогава малко момченце и му бяха разрешавали да лежи под масата за аутопсии, да слуша и да души, докато не заспи и бръснарят не го отнесе на ръце в кревата му. Видът на ножовете събуди детските спомени в него. Миризмата на дърво и на току-що наточени ножове, почти неусетни сред вонята на гниещи човешки тела.

- Ако не е за храна, то тогава ти трябвам за нещо друго - отбеляза бръснарят.

- Така е - отзова се монахът. И нападна. Юмрукът му стигна целта и бръснарят падна на пода. Монахът свали качулката си и светлината на зараждащия се ден, лееща се през отдушника в стената, освети лицето му. Бръснарят се слиса.

- Господи помилуй - каза най-сетне той. - Това си ти.

- Страхувам се, че за такъв закоравял безбожник като теб е твърде късно да призовава Божието милосърдие -каза монахът.

- Върнал си се от ада. Защо си дошъл? - не толкова питаше, колкото молеше, бръснарят.

- За ножовете ти. В целия християнски свят не могат да се намерят по-добри.

Втора глава

Понякога животът е сравняван с влак. В началото на пътя локомотивът, пъхтейки, дърпа вагоните нагоре. А след това композицията се спуска надолу. Във всеки случай по такъв маршрут бе минал житейският влак на Ефраим Бонд. На практика той отдавна чакаше края и напоследък влакът бе тръгнал малко по-бързо, устремен със скърцане към мястото за слизане на пътниците.

От колко време работеше в музея? Със сигурност повече от двадесет години, защото бе започнал работа тук, докато бе още женен, и си спомняше какви бяха тогава децата. Бе започнал като талантлив студент по филология, но бе затънал в докторската си дисертация, посветена на творчеството на Херман Мелвил, която така и не бе защитил - дявол да го вземеше този бял кит! - и бе приключил като съвсем не толкова талантлив поет. През десетте години след университета бе издал два безнадеждни сборника със стихове, за които отдавна всички бяха забравили, дори и той самият, бе се оженил и се бе сдобил с две деца. Чудесни деца. Те бяха пораснали и бяха станали добри хора. По-добри от него. Бонд отдавна не си общуваше с тях.

Приключил с писането, той бе получил мястото на преподавател в католическото училище в Ричмънд, Вирджиния, но учениците му го бяха довършили. След това бе сменил още няколко работи и, най-накрая, се бе установил в музея. Скоро след това го бе напуснала жена му и оттогава седеше така тук, в прашния кабинет, който чистеха само веднъж седмично, като само миеха пода. Бе обкръжен от стари книги. Най-често Бонд просто гледаше през прозореца. Понякога валеше дъжд, друг път грееше слънце и тогава в стаичката му настъпваше непоносима жега. Сигурно нещо в климатика се бе повредило. Системата работеше лошо, но той не правеше почти нищо, за да си изясни в какво се състоеше повредата. За себе си бе решил отдавна, че всичко ще свърши точно така. А сега... Сега най-сетне му се бе паднало да направи нещо важно. Един вид безплатен билет за още едно пътуване с влака.

Преди Ефраим Бонд знаеше за Норвегия само това, че там имаше градче, което се казва Хортен, и в това градче на края на света през 70-те години се е провеждал ежегодно рокфестивал. На този фестивал - приблизително през 1978-ма - веднъж се явил премръзналият Боб Марли и изпял своите тропически горещи и жални песни. Било през един от онези ветровити и влажни дни, които били обичайни през лятото в Норвегия. Опитвайки се да си представи този ден, той си представяше късната есен във Вирджиния и сутринта, в която въздухът по изключение е прозрачен и по лицето ти се стичат студени дъждовни капки.

Бе запознат с особеностите на дъждовното време в Хортен, защото някога се бе поувлякъл малко по Боб Марли. Увлечението му се бе оказало доста силно, защото дори бе прочел разни неща за този певец. В едно от интервютата си за някакво списание великият певец на регето, доколкото си спомняше Бонд, се бе оплаквал от времето и студа по средата на лятото. Не можеше да си спомни дали бяха писали някъде другаде за този концерт в Хортен освен това единствено оплакване от климатичните условия в списанието, чието име не можеше да си спомни по никакъв начин. Разбира се, не бе чел нищо от написаното за това събитие на норвежки.

Веднъж бе разговарял с един посетител. Това бе по времето, когато все още бе общувал с посетителите и бе оценявал работата си в музея като стъпка в правилната посока, а не като крайна спирка на кариерата и живота си. Събеседникът му се бе оказал норвежец. Той не се бе интересувал особено от музея, а бе доведен в него от съпругата си - интелигентна, красива и общителна жена. Със сигурност не бе останала с него през целия си живот. Та този норвежец бе присъствал на концерта и бе казал, че организация, наричаща себе си „Червена младеж” или нещо от този род, била разпространявала листовки с обвинения по адрес на Боб Марли, който, изглежда, бил изменил на идеалите на класовата борба. Струвало им се, че последният за онзи момент албум - би трябвало да е „Кауа” - бил лишен от революционен патос и третият най-велик в света герой се е продал. Само че младите борци срещу системата не са знаели, че Боб Марли е изпълнявал по-голямата част от парчетата, влезли в албума, вече от десетина години. В песните си Марли винаги се бе разкъсвал между бунта и примирението.

Това бе накратко опитът му в общуването му с Норвегия и норвежците, а от такъв опит не може да се възползваш кой знае колко. Преди няколко месеца обаче съвсем неочаквано бе се разгорял интересът му към тази далечна и студена страна. Особено го бяха заинтригували някои моменти от норвежкия криминален свят. Според статистиката броят на убийствата там бе толкова нищожен, че се създаваше впечатлението за наличието на правителствена квота за тези престъпления. Една такава социалдемократична планова криминална активност. И най-интересното бе, че за разлика от всичките други, известни на Бонд, западни страни, в малката Норвегия бе имало само един сериен убиец - тъжен санитар със спринцовки с кураре[5], страдащ от свръхдоза милосърдие.

Във всеки случай поне доскоро нещата в Норвегия бяха точно такива. След публикуването на резултатите от работата му през последните няколко месеца в мирна Норвегия щеше да се появи още един сериен убиец и то къде по-кръвожаден. Тоест, той се бе появил отдавна, но Норвегия все още не знаеше това. Бонд седеше и гледаше разположените по бюрото му доказателства. Той притежаваше не само признанията на убиеца за всяко едно от извършените престъпления, но дори и частица органична тъкан от най-малко една от предполагаемите жертви. Дълго бе да се разказва какъв път бяха извървели тези неща, преди да се озоват при него в музея във Вирджиния, но за потвърждаването на теорията му му трябваха още няколко резултата от лабораторни тестове.

С върховете на пръстите си той опипваше грапавия материал, върху който бяха написани признанията. Безпорядъчно натрупване на кървави описания. Вече можеше да ги прочете.

На вратата се почука. Подчинявайки се на смътно чувство за вина, той отвори най-горното чекмедже на бюрото си и пъхна там уликите и признанията, сякаш той бе убиецът. Заключи чекмеджето и едва след това извика:

- Влезте!

Бе решил, че е университетският куриер, който му носи резултатите от поръчаните от него тестове, но бе сгрешил. Отначало дори не позна влезлия. А когато все пак го позна, съобрази, че никога преди не бе виждал този човек. Не го бе виждал от плът и кръв, а само на снимки. На тях сегашният му посетител изглеждаше по-дружелюбен. Бонд обаче веднага разбра, че тази визита не спадаше към дружеските. Можеше да бъде причислена към посещенията, които ти се иска да избегнеш.

- Ето къде седиш и криеш великата си находка - каза посетителят. Оказа се, че има учудващо слаб акцент.

По гърба му пробяга неприятен хлад. Откъде този тип знаеше за находката му? Как бе възможно това? Изведнъж се почувства ужасно непохватен. По план всичко трябваше да си остане между тях. Как бяха могли да са толкова непредпазливи? А освен това разбра, че посетителят просто го баламосваше. На практика не бе дошъл, за да обсъжда откритието му. Влезлият въобще не се канеше да обсъжда каквото и да било с него. За това свидетелстваше лостът в ръката му.

Ефраим Бонд никога не бе обичал кабинета си. Той бе твърде малък. Между бюрото му и вратата имаше толкова малко място, че малкият персийски килим, който трябваше да придава някаква класа на помещението, се подгъваше при крачетата на бюрото, пълзеше и се издигаше върху прага, така че Бонд, влизайки и излизайки от кабинета си, през цялото време се спъваше в него. А ако седеше зад бюрото, ако човек застанеше на вратата, почти надвисваше над работното му място. Тоест между сегашния посетител и слепоочието му имаше само една крачка и един точен удар с лоста. Ако не се спънеше в килима, разбира се.

- Поех риска да затворя музея вместо теб. Нямаше посетители и си помислих, че спокойната работна обстановка ще е точно на мястото си.

Пришълецът говореше с ленив тон. И бе облечен като за почивка - със светъл вълнен пуловер и широк панталон. На краката си имаше мокасини.

- Работна обстановка - повтори глухо Бонд, гледайки ножа за рязане на хартия, поставен в моливника с канцеларски принадлежности пред него. Преценяваше разстоянието между ножа и дясната си ръка. Колко десети от секундата щяха да са нужни на лоста, за да преодолее разстоянието от прага до главата му? Щеше ли да му стигне времето да грабне ножа за рязане на хартия - стоманен и остър като щик - и да парира удара? Да удари слепешком и да се надява на успех? Или не си струваше?

Никога не е бил смел. Никога не си бе представял как напада друг човек и още по-малко си бе представял как обезоръжава или дори убива нападателя си. А сега разбираше, че атаката е единственият му шанс. Нямаше избор и това вече не бе въпрос на смелост. Би трябвало да демонстрира сила и твърдост спрямо белия кит на Мелвил, спрямо кариерата си на поет, спрямо жена си и децата си, но имаше и други варианти. Други пътища. Знаеше, че не са най-правилните. Пътища за онези, които се предават, които се страхуват от риска, които не могат да се борят. С всичко това той можеше да се примири. Сега обаче нямаше нищо друго. Алтернативата бе проста - действай или умри.

И все пак реагира недостатъчно бързо. За част от секундата се поколеба. Помисли за еуфорията, в която живееше през целия последен месец, за нетърпението, с което предвкусваше публикуването на откритието си, за пресконференцията, за книгата, която щеше да напише и която щяха да издадат на английски и на норвежки, за поканата да чете лекции и да води семинари. Нищо от това нямаше да се случи. Вече бе обмислял дали да не позвъни на някого, на когото да разкаже всичко това, преди да направи публичното си изявление. Имаше телефонния номер на Бил. В бележника, до моливника с канцеларските принадлежности.

Ръката му се стрелна към ножа за рязане на хартия. Не се съмняваше в мълниеносността на движението си. И все пак закъсня. В същия момент посетителят му замахна с лоста. Спокойно и сдържано, като бейзболист, показван по телевизията на забавен кадър. Обаче не го удари. Не се целеше в главата му. Лостът преобърна канцеларския моливник, когато пръстите на Бонд бяха само на два сантиметра от ножа. Съдържанието на моливника се удари в книжния рафт отдясно - точно на мястото, където преди няколко месеца бе открил не без чужда помощ находката си - и се разпиля по пода. На мястото на книгата със странното кожено гръбче и досега зееше дупка.

- Защо е това бързане? - каза посетителят, без да изпуска лоста от ръце. - Имаме много време.

Трета глава

Старата дървена къща на „Киркегате” в Тронхайм бе подходящо място за пускане на корени, бе решил Ватен и бе останал да живее в нея, въпреки всичките уговорки да се премести. Приятели и роднини го съветваха със завидно постоянство да изостави къщата, за да се освободи от товара на миналото, както казваха те. Не ползваше повечето от стаите. От антрето влизаше направо в кухнята, а оттам - в спалнята или в банята на първия етаж. В останалите стаи на етажа съхраняваше книги или вестници. На втория етаж не се бе качвал от месеци или дори от година. Ватен си спомняше смътно как изглеждаше този етаж. Когато се нанасяха, един архитект, негов ученически приятел от Хортен, му бе помогнал да скицира целия втори етаж. Спомняше си почти с подробности как бяха обсъждали плана, разположението на прозорците и осветлението. Също толкова ясно можеше да възстанови в паметта си работните чертежи и безсмислените спорове за первазите и вратите. Не бе забравил дори и цвета на боята, изцапала стария му анцуг, който бе носил още като студент. Бе си осигурил тези петна, когато бе нанасял лично последния лак, след като бяха свършили парите, отделени за ремонт. Това обаче бе всичко, което си спомняше. Окончателният интериор на стаите, снимките по стените, разпръснатите части „Лего” по пода, чудесният изглед към катедралата, на който почти не обръщаха вече внимание, телескопът до капандурата, ежегодните коледни елхи, мръсните памперси, следите от повръщано, знаците на любовта и споровете - тоест целият живот, който бяха прекарали там, горе, всичките спомени бяха погълнати от мъгла.

Тази сутрин той седеше в кухнята, опрял лактите си на масата, грееше изстиналите си ръце с чашката с кафе и гледаше как на перваза умира една муха. Някъде след третото превъртане тя се предаде и крилцата й престанаха да трептят. Той си наля още кафе, седна и се взря в мъртвото насекомо. Допил кафето си, той взе внимателно мухата и я изхвърли в кофата за боклук. Часовникът показваше девет без пет. Време бе да излезе.

„Да излезе” означаваше, както винаги, да се отправи към библиотеката „Гюнерус”. Не ходеше на други места. А ако го нямаше нито вкъщи, нито на работа, то това означаваше, че пътува с велосипеда си от библиотеката към вкъщи или обратното - винаги по едни и същи улици - освен когато му се налагаше да надникне за покупки в „Бунприс”[6] до моста „Баке Бру”. Ако обаче някой, например негов колега, го упрекнеше за затворения му начин на живот, Ватен би се възмутил и би му разказал за неделните си разходки, които правеше понякога през Маринен и по-нататък, покрай Ниделва, през Смоберган към крепостта и дори съвсем догоре, до Кухауген, както се бяха разхождали преди - преди колко години, три, четири или вече пет? - с други думи казано, докато все още бяха заедно. Имаше правото да се възмути. Наистина правеше тези разходки.

Валеше дъжд, от което дървените къщи по „Киркегате” лъщяха. Бе събота и в центъра на града имаше твърде много хора и чадъри. Завивайки по „Асюлгат”, Ватен намали скоростта, защото по мокрите и студени есенни улици можеше и да е хлъзгаво. Велосипедът му бе, както се казва, разработен. Един такъв струваше три-четири средни заплати, ако бе нов. Сега обаче изглеждаше зле. Тъжно, но му бе позволил да се превърне в ръждива развалина с развили се спирачни жила, дупка в седалката и „неоригинални” калници.

В безопасната низина на Бакланет Ватен увеличи скоростта. Ако наоколо нямаше тълпа, той летеше през локвите и изпод колелетата летяха пръски във всички посоки. Намокри дори маншетите на панталона си под непромокаемите гамаши и изтръпването, което обикновено усещаше в краката, отстъпи място на леко пробождане. Дори и тази детска постъпка обаче не предизвикваше в него възторг и буйно веселие. Само се чувстваше наполовина жив, сякаш някаква негова част все още пазеше връзката със страшния свят на възрастните.

Катедралата бе по-тъмна от собствената си сянка, като гигантски надгробен камък под дъжда. Гледайки я, Ватен дори забрави да мисли дали има все още живот в недрата на неговото тридесет и осемгодишно тяло. Катедралата му харесваше, въпреки цялата й мрачност, но рядко й се любуваше, а само пресичаше с велосипеда си сянката й, съсредоточил се върху пътя и дишайки тежко. Това, разбира се, бе преувеличено, но понякога му се струваше, че именно сянката на катедралата го настройва всяка сутрин за работа.

Най-много обичаше съботата. Най-хубава, разбира се, бе неделята, но през неделите той идваше в библиотеката не по работа, а просто да е насаме с книгите. А от работните дни най-добри си оставаха съботите, защото бяха работни само наполовина и предхождаха неделите - по-малко студенти, по-малко въпроси, по-малко колеги на работните им места. По принцип служебният етаж бе празен и никой не се качваше в кулата на библиотеката. Там той можеше, ако поиска, да прекара на спокойствие цялата събота с книжка в ръка. И имаше дни, в които само това му се искаше. В повечето случаи тогава не работеше. Просто бе на мястото си и можеше да се занимава с каквото се иска на душата му. Понякога прекарваше в кулата само час или два. Все по-често обаче пребиваването му там се проточваше дълги часове. На най-горния етаж на кулата на библиотека бе поставил много удобен фотьойл. Бе се случвало да остава там и през нощта.

Най-добрият изглед към библиотека „Гюнерус” се откриваше в момента, в който минаваше с велосипеда през парка на Висшето училище и по-нататък, между Музея по природна история и Музея на Средновековието „Петер Сум”. Кулата на библиотеката бе здраво врастнала в земята. Архитектът бе избрал за облицоването й плочки с ръждив цвят, изглежда, за да прилича отдалече на книжните гръбчета от телешка кожа, само че никой не гледаше библиотеката отдалече. Обграждаха я сградите, сред които бе притисната. А отблизо облицовъчните плочки предизвикваха по-скоро асоциация с ръждясали цехове на изоставен завод. Странно, но леко отблъскващата имитация на упадък, старост и разруха подчертаваше какви ценности притежаваше библиотечната кула. Гледайки я отстрани, човек почти изпитваше тежестта на всичките съхранявани в кулата томове. На Ватен му се струваше, че земята под нея хлътваше ежедневно с по няколко милиметра. След някакви си сто години кулата щеше да се озове изцяло под земята, а онези, които работеха в нея, нямаше и да забележат. В съчетание с кулата останалата сграда на библиотеката, построена от стъкло и метал, придобиваше неповторима прелест - лекота и тежест, древност и младост.

Ватен слезе от велосипеда си. Заключи го с два катинара, провери по два пъти всеки от тях и едва след това влезе в сградата на библиотеката. Вероника, студентката от горните курсове на факултета по археология, дежуреше в залата. Тя му се усмихна. Той й кимна в отговор. Отключвайки вратата за служебния етаж, си помисли, че би трябвало и той да се усмихне. Той обаче бе запознат достатъчно добре с репутацията си, за да знае, че усмивката или липсата й нямаше да променят нищо.

Свали непромокаемото си облекло в тясната гардеробна, ако можеха да се нарекат така редицата закачалки в коридора. Якето и гамашите[7] трябваше да се окачат задължително на известно разстояние едни от други и да се провери дали ръкавите или крачолите не са се навили и не са образували гънки, в които можеха да останат капки вода, защото иначе платът нямаше да изсъхне, щеше да се напои и дрехите щяха да замиришат неприятно. Поради това Ватен изгуби още малко време. Вече от вратата на кабинета си се върна, за да провери дали ръкавите на якето не са се завили. Ръкавите му бяха дълги и от време на време ги подръпваше. Точно тези загъвания събираха много вода. Оказа се, че днес не бе пипал ръкавите. Най-доброто събитие за деня.

Служебният етаж се състоеше от коридор, на всяка от стените на който се падаха по три врати. Зад всяка врата се криеше тясно кабинетче. В края на коридора имаше голяма стая с грапави бежови тапети и уродлив зелен балатум на пода. Миеха пода всеки ден, но въпреки това изглеждаше мръсен. Центърът на стаята бе зает от масивна маса с метални крака, върху която рядко се сервираше нещо, различно от купчини книги и самотни чашки с кафе. От тази стая имаше врати към още пет кабинета. Те изглеждаха по-широки и по-светли, защото прозорците им бяха по-големи. Шестата врата, направена от стомана, имаше двойна ключалка с шифър. Тя водеше към книгохранилището. Там се намираха съкровищата на библиотеката - фрагменти от средновековни пергаменти, старинни молитвеници, първите издания на трудовете на Тихо Брахе, Декарт, Холберт, Нютон и други редки издания. Ценности за много милиони.

Кабинетът на Ватен, оборудван с плот за управление, монитори и други части на системата за наблюдение, бе в края на коридора, преди вратата за общата стая. Ватен се спря и се ослуша. Бе си мислил, че на етажа няма никой друг освен него, но сега бе станало ясно, че в помещението в края на коридора имаше някой. Ватен изруга наум. Приближи се предпазливо до вратата, иззад която се разнасяха звуците, спря се и се почеса по носа. Събрал в гърдите си повече въздух, сякаш се готвеше да се гмурне, той направи последната крачка и влезе.

До масата стоеше млада, около двадесетгодишна жена. Русата й коса бе чуплива, а лицето й бе покрито с почти незабележими лунички. Бе с тъмнозелена рокля в тон с очите й, декорирана на раменете с ивици с мексикански мотиви. В ръката си държеше димяща чашка с кафе или може би с чай. С другата прелистваше лежащата на масата пред нея книга. Когато Ватен влезе, тя вдигна очи и се усмихна. Умният й поглед го порази на мига.

Той тръсна глава, усмихна се накриво и вдигна ръка. По принцип възнамеряваше да се ръкува, но вместо това ръката му се озова в косата му. Така си и остана да стои, оправяйки пътя си. „Трябва да кажа нещо” - мислеше си Ватен, гледайки жената. Определено не можеше да се нарече „ослепителна красавица”. Ако в Норвегия се изберяха на случаен принцип хиляда мъже, то повечето от тях щяха да вдигнат равнодушно рамене при вида й. Сред тези хиляда обаче щяха да се намерят и такива, които нямаше да са съгласни с мнозинството, и Ватен щеше да е един от тях. Тя му се хареса много. Едва ли бе срещал по-зелени и по-проницателни очи. Лицето й бе леко асиметрично. И най-накрая тези лунички, за които по никакъв начин не можеше да се каже дали ги има, или ги няма. Той просто трябваше да каже нещо, преди ситуацията да стане съвсем безнадеждна.

- Коя сте вие? - попита най-сетне той.

Тя се засмя. Изглежда, че отдавна бе усетила неувереността му и не го бе взела за невъзпитан. „Тази ще разпарчетоса всеки за миг” - помисли си той. Така и не реши докрая дали това качество му харесваше, или не.

- Сири - сърдечно се разсмя тя, заобиколи масата и му подаде ръка. - Сири Холм.

Тогава той най-сетне схвана.

- Значи вие сте новата? - изобрази на лицето си нещо, подобно на усмивка, той. - Досетих се. Обикновено не пускаме в тази част на библиотека външни хора, но вие сигурно вече го знаете. Сама ли сте тук? Не започвахте ли работа от понеделник?

Тя го изгледа с превзета суровост.

- Доктор Ватен[8], предполагам?

- Точно така. Юн Ватен. Отговарям за сигурността тук - Ватен бе свикнал дотолкова с прякора си, че не се учуди, когато новата му позната го нарече така. Той наистина бе защитил дисертация и то не каква да е, а за самия Архимед, но работеше предимно като охранител в университетската библиотека. Възприемаше прякора си като проява на уважение, съчувствие и един вид тенденциозен хумор.

- Чувала съм за вас - каза тя с усмивка, от която не можеше да се разбере какво по-точно бе чувала за него. - Вие не сте библиотекар.

Той не намери какво да отговори.

- Казвайте ми просто Юн - изтърси не на място той.

- Въпреки че приличате на такъв - продължи мисълта си Сири Холм. - От всички, с които се запознах тук, вие най-много приличате на библиотекар. Интересното е, че точно вие не сте такъв.

На Ватен му се зави свят. Потърси с поглед стол. Около масата нямаше нито един. Тук никога не бе имало никакви столове. Страшно много му се прииска да се обърне и да отиде в кабинета си, за да поседне, но не можеше да се изпари така, без да каже нито дума. Щеше да е твърде недружелюбно дори и за него.

- А как трябва да изглежда един библиотекар? - попита той, напълно сигурен, че въпросът му бе прозвучал неясно.

- Проблемът не е във външността. Движенията ви, жестът, с който разрошихте косата си... Не знам как по-точно да го кажа.

Тя се засмя. И смехът й му казваше с цялата си убедителност, че не трябва да придава кой знае какво значение на думите й, че това просто са празни приказки, а те, двамата, продължават да са чужди един на други хора, които току-що са се запознали, ако, разбира се, не им се прииска да започнат някаква история. Този смях го покори. Той така си и остана прав, мечтаейки си вътрешно да се научи на същото. На подробностите на социалното взаимодействие. Общуването никога не му се бе удавало - нито преди, нито сега.

Виенето на свят и желанието му да се върне по-скоро в кабинета си бяха изчезнали.

- Така и не отговорихте на въпроса ми - само се осмели да каже той.

- На кой въпрос?

В този момент вратата на един от кабинетите се отвори и се появи отговорът на въпроса, който той се канеше да повтори. Сири Холм не бе сама. С цялото си великолепие в стаята влезе Гюн Брита Дале, библиотекарката, на чието място постъпваше Сири Холм. Бе подкъсила рижата си коса? Днес определено нещо при нея бе променено.

- А, здрасти, Юн - каза тя, без да го погледне, забила нос в някакъв каталог. - Точно въвеждам Сири в работата. Наложи се да го направим днес, защото вече започнах работа в Ротвол.

- Ясно. А аз просто отивах към кабинета си - отзова се Ватен и понечи да се отправи към вратата. Вече се бе обърнал, когато усети, че Сири Холм го потупва по рамото. Тя се разсмя отново и каза:

- Често ще се виждаме.

Той не отговори. Просто излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Влязъл в кабинета си, се отпусна бързо на стола. Не знаеше какво да мисли, така че просто оправи маншетите на крачолите си, които още не бяха изсъхнали от пътя.

Францисканецът слезе на брега на Хитра, на няколко дневни прехода от Тронхайм. Това го устройваше, защото в лодката бе стоял дълго време неподвижно и вече мечтаеше да размърда краката си. Първата част от пътя му водеше през острова към протока, през който минаваше салът до голямата земя. От другата страна на пролива се бе разпростряло селище. Ако вървеше покрай фиорда, рано или късно щеше да стигне до града. Предстоящият път въобще не го притесняваше. Напротив, разчиташе да прави дълги почивки по пътя. Канеше се да прекара няколко дни в гората, преди да започне да си търси подслон. И не защото в тези краища бе трудно да се намерят стопани, готови да подслонят монах като него. Лутеровата ерес по тези земи бе обхванала предимно аристократите. Тя бе нужна на богатите и властимащите, за да могат, прикривайки се с нея, да представят алчността си за добродетел. А простият народ продължаваше да спазва истинската вяра. Той знаеше това със сигурност. По-важни от всичко обаче сега бяха спокойствието и тишината, ненарушавани дори от любезните разпитвания на добър стопанин. По време на спиранията си по пътя той щеше да работи, да работи, без да скръства ръце.

Искаше му се пергаментът да е безупречен. Той дори още не бе го остъргал, както трябва. Първо трябваше да му направи рамка.

През първата вечер той спря за почивка на един хълм. От него се виждаше тъмното море, от което бе успял да се отдалечи доста. За да се сгрее, монахът запали огън. В купената в Берген торба лежаха ножовете на бръснаря. Той извади един от тях и го заразглежда на светлината на огъня. Представи си го в ръцете на бръснаря, на вид толкова месести и груби, но можещи да извършат и най-фината операция. Бръснарят бе правил всичко с ръцете си. Бе рязал, обичал, наказвал. Монахът си спомняше много добре как работеха тези ръце. Знаеше колко груба бе кожата на възглавничките на пръстите. Бащинско потупване по рамото, неочаквано погалване до работната маса и дяволската хватка за гърлото. С тези мисли той заспа.

На следващата сутрин монахът взе ножа и отиде в гората за материал за рамката. Уморен порядъчно, той се върна с четири прави и меки по това време на годината ясенови пръти. Подостри краищата им във формата на клинове, съедини прътите помежду им и укрепи ъглите със здрава конопена връв, с която се бе запасил още в Берген. Стисна и дръпна рамката, за да изпита здравината й. Остана доволен от резултата. Сега можеше да опъне кожата.

Четвърта глава

Заветният фотьойл бе на самия връх на библиотечната кула. Съвсем не бе скъп. Ватен го бе купил от битпазара. Последвалото проучване на мебелните каталози бе показало, че се е снабдил с най-евтиния модел на фирмата „Бухус”[9] с тапицерия от изкуствена кожа, а самият фотьойл бе твърде закръглен и приличащ на табуретка, изглежда, заради спечелването на награди за дизайн, но все пак бе много удобен. Ватен бе стигнал до извода, че всеки човек, стига да не държи на такива дреболии като мода и стил, би нарекъл покупката му „удачна”.

Облегалката на фотьойла копираше технологията на креслата на „Ла Зет Бой”[10] и се сваляше напълно назад. Имаше, разбира се, и подставка за крака, изскачаща на мястото си, когато вие, мъркайки си миролюбиво нещо, се излегнете да си починете. Поради неясни причини само до преди пет години Ватен бе презирал удобните фотьойли, но сега ги бе заобичал. Най-важното от всичко обаче бе помещението, в което бе фотьойлът. Не бяха много креслата, които можеха да се похвалят, че се намират сред такъв интериор - сред библиотечни стелажи, върху които са наредени книги, бележки, стари брошури и рисунки, като всичките тези думи и мисли, правдиви и лъжовни, изпълваха стаята с живот. На Ватен неведнъж му се бе случвало да задреме там, горе, и тогава му се присънваха много странни сънища. Важно бе и това, че фотьойлът се намираше на височина, под самия покрив. Той страдаше от необичайна форма на клаустрофобия. Измъчваха го кошмари, в които го погребваха жив. Виждаше как по погрешка го взимат за мъртъв и го заравят в гроба, без никой да забележи, че на практика не е умрял. Тези кошмари бяха започнали след един действителен случай. Веднъж бе взел твърде голяма доза приспивателни и сърцето му едва не бе спряло. Бе почти умрял, но само почти. Преждевременното погребение бе една от онези настойчиви фантазии, които мамят и петте сетива. Когато Ватен бе обхващан от този кошмар, той буквално усещаше колко трудно му е да диша, как мирише влажната земя и колко тесен е ковчегът. Попадаше в пълна тъмнина и чуваше тишината, разстилаща се над него като море. Задъхвайки се в ковчега, той мечтаеше за въздуха и тревата, останали там, горе. Тези халюцинации по принцип се изтръгваха на свобода, когато се озовеше в тясно и малко помещение. И никога - в кулата на библиотеката.

Седеше спокойно с книга в ръка в ниския фотьойл. Бе взел книгата, за да направи някакви бележки за Едгар Алън По. За бележките си носеше лист хартия с небрежни драсканици от последните дни. Често преписваше любопитни факти от книгите, които четеше, или поверяваше на хартията мисли, над които искаше да размишлява. Тези бележки нямаха никаква друга цел, освен да му помогнат да въведе ред в мислите си. Понякога прибираше направените бележки в папка, но се случваше и да ги изхвърли. Не всички мисли си струваха да бъдат запазени. Все още не бе решил дали трябваше да прибере в папката записките си от последните дни.

През изминалото време старателните изследвания сочеха доста убедително, че Едгар По е умрял по следните причини - менингит, рак на главния мозък, сифилис, инсулт, вродени нарушения на метаболизма (недостиг на един или няколко фермента), диабет, някакво рядко заболяване на главния мозък, алкохолизъм, свръхдоза лекарства, злоупотреба с опиум, холера, живачно отравяне, отравяне с олово, отравяне с някакъв друг вид тежък метал, самоубийство като следствие от депресия, заболяване на сърцето, козните на враговете му, излъгали, упоили и принудили хората да гласуват за техния кандидат на изборите през 1849 година, или от бяс. Тоест не можеше да се определи еднозначно причината за смъртта му.

Уф! Можеше да се предположи, че докато е бил жив, не се е замислял често от какво ще умре. (Въпреки че творчеството му даваше основания да се подозира, че подобни мисли все пак са го измъчвали.)

Известно време Ватен седеше, вперил неподвижен поглед в записките си. По принцип се бе канил да напише повече. Бе замислил доста обемист текст за удивителния писател Едгар Алън По. С раздразнение си мислеше, че един от най-големите писатели на Съединените щати бе умрял ужасно беден. След смъртта му тялото на По бе лежало с години под обикновен надгробен камък, на който било изписано само: „№ 80”. И едва след дълги години получил достоен паметник. А сега първото издание на книгата му „Тамерлан и други поеми” се оценяваше на половин милион долара.

Записките на Ватен за По бяха предназначени за лична употреба, за да спомогнат, така да се каже, за по-доброто усвояване на духовната храна, но въпреки това той бе предполагал задълбочена и добросъвестна работа по въпроса. А сега, гледайки скорошните си драсканици, не можеше да добави нито една значима дума. И все пак реши да запази този лист, поради което го сгъна и го прибра в джоба на панталона си. След това се облегна на облегалката на фотьойла, протегна крака и веднага заспа.

За осигурените за обяд сандвичи Ватен слезе доста по-късно от обикновено. Очакваше, че в основната сграда вече нямаше да има никой по това време. В събота библиотеката затваряше в 13:00 и това време бе минало отдавна. Поради това се учуди леко, когато видя все още включеното осветление на служебния етаж. Учуди се и, с извинение, малко се развълнува. Може би тя бе още тук?

Първо се върна в кабинета си и препрочете написаното за Едгар По. Провери пулта за управление, висящ на стената до бюрото му, и се увери, че датчиците на сигнализацията се бяха включили, както и трябваше, след затварянето на библиотеката. След това прокара петте си пръста през косата си, която бе все още гъста и пищна, въпреки че вече бе почти на четиридесет. Чуплива. Почти бе сигурен, че мнозина го наричаха зад гърба му: „Рунтавия”.

Срещна не онази, която очакваше и която се надяваше да види. Гюн Брита Дале неясно защо още не си бе тръгнала. Стоеше объркана по средата на общата стая. В ръката й имаше бутилка вино, не от най-евтиното, но и съвсем не от най-скъпото. Той разпозна една от трите бутилки, които й бяха връчени вчера по обяд в качеството на прощални подаръци.

- Здрасти, Юн - поздрави го тя, виждайки го да влиза в стаята. - Опаковам последното.

Тя се огледа наоколо, въздъхна и се усмихна с полуизкуствена тъжна усмивка.

- Оказа се, че е къде по-трудно да си тръгна оттук, отколкото си мислех. Няколко часа седях и препрочитах стари документи, разтребвах чекмеджета и разглеждах стари снимки. Имаше какво да си спомня.

- И на нас ще ни е мъчно за теб - каза съвсем искрено Ватен. Той нямаше нищо против Гюн Брита. Малко нафуканият й феминизъм не му пречеше, а по-скоро бе обратното. Тя бе искрена. И бяха връстници.

- Може би да довършим тази бутилка, преди да си тръгна? Йенс е с децата извън града, а на мен съвсем не ми се иска да седя сама вкъщи в съботната вечер и да се напивам.

- Тогава можем да изключим бутилката - каза сухо Ватен.

- Така е. Ти не пиеш.

- Пия, но рядко.

- Тоест не си пълен въздържател?

- Не съм вярващ и нямам връзка, ако имаш това предвид.

Тя се засмя. Той си помисли, че не бяха стояли често така да си приказват и че, оказваше се, смехът й е доста приятен. Може би този смях развърза малко езика му.

- И все пак имам проблеми с алкохола.

- Така ли?

- Сигурно, мога да бъда наречен „свръхчувствителен”. Една чаша ми е достатъчна, за да вържа кънките.

- Нима?

- Не, не си измислям. А току-що прочетох, че е възможно и Едгар По да е имал същия проблем - зарадва се на неочакваната възможност да блесне с наскоро придобитите си знания Ватен.

- Тоест геният на ужаса не е пил толкова много, колкото се говори. Просто се е напивал бързо?

Ватен я изгледа с интерес.

- Познаваш ли добре творчеството му? - попита я той.

- Дори ходих в музея на Едгар Алън По в Ричмънд тази пролет.

Ватен бе смаян. Смътно си спомняше, че Гюн Брита наистина бе взела отпуска през пролетта за пътуване до Щатите, но дори не му бе хрумнало, че би могла да отиде във Вирджиния и още по-малко да влезе в музея на Едгар По. Бе поразен колко малко, оказваше се, са разговаряли за нещо друго, освен по работа. Той, дявол да го вземе, също бе ходил в Щатите през лятото. Бе първата му отпуска след всичко, което се бе случило, а ето, че не бе я попитал за съвет. А би трябвало.

- Само че ти сигурно знаеш за Едгар По не по-малко от мен. Главният източник на мита, че По е страдал от алкохолизъм, без съмнение е един от заклетите му „приятели”, някой си Руфъс Грисуолд.

- Руфъс Грисуолд ли?

- Да. Знам, че прилича на псевдоним, име на литературен герой или на нещо от този род. За нещастие на репутацията на По обаче Руфъс Грисуолд наистина е съществувал. В средата на деветнадесетото столетие, в епохата на първия разцвет на американската литература той е работил като редактор и литературен агент. Списанията, вестниците и вестничетата никнели като гъби и се пукали като сапунени мехури, а бедният писател едва успявал да се прехвърля от една редакция в друга. Било е времето на конкуренцията между писателите, времето на фейлетоните и листовките от типа на книжния вариант на съвременните блогове.

Ватен помълча, оценявайки последното сравнение, и реши, че е като изсмукано от пръстите, но продължи:

- Грисуолд е сменил По на поста редактор в „Греъмс мегазин” във Филаделфия през 1843 година. По неясни причини Грисуолд не е можел да понася предшественика си, но може да се предположи, че По просто е бил къде по-талантлив редактор, отколкото Грисуолд е можел да се надява да стане някога. Според слуховете Грисуолд отказал да отпечата най-известната поема на По „Гарванът”. По-късно я публикува вестник „Ивнинг мирър”.

Изведнъж Ватен усети, че лицето му се е наляло с кръв. Той бе чел с голям интерес за Едгар По, но едва сега, получил възможността да поговори за него, разбра колко силно му бе въздействала тази тема, сякаш съдбата на По го засягаше лично.

- Грисуолд обаче опетнил най-вече репутацията си с това, че след смъртта на писателя се изявявал в ролята на негов литературен агент. Той пръв издал пълните събрани съчинения на По, но ги съпроводил със собствените си злобарски спомени като предговор. Представил малко нервния по природа писател като побъркан мизантроп, злоупотребяващ с алкохола и успокоителните. Убийствен образ.

- Този мистър Грисуолд не е бил особено приятен тип, нали?

- Определено е така. Най-тъжното в случая обаче е, че именно благодарение на тази осакатена и груба биография на По, създадена отчасти на базата на фалшифицирани, както се изяснило по-късно, писма, е възникнал дълго задържалият се в биографичната литература изопачен образ на писателя. И много от етикетите и характеристиките, дадени от Грисуолд, тежат върху По и до ден днешен. Твърдението, че По е бил неизлечим пияница е едно от тях.

- А той все пак не е бил такъв, така ли?

Докато Ватен говореше, Гюн Брита бе извадила от чантата си малък тирбушон и бе отворила бутилката. След това бе влязла в кабинета си, а Ватен продължаваше с лекцията си, повишил малко тон, за да може да го чува тя.

- Не мога да твърдя нищо. Продължава да е твърде вероятно Едгар По да е страдал все пак от тежка форма на алкохолизъм, но учените вече не са толкова сигурни в това. Томас Майн Рид, който по онова време е бил приятел по чашка на По, признава, че им се е случвало да се напиват сериозно, но също така отбелязва на едно място, че По никога не е бил зависим от алкохола и рядко пиел наистина много. Днес мнозина твърдят, че Едгар По е пиянствал само през особено тежките периоди от живота си, като има свидетелства, че се е случвало по цели месеци да не се докосва въобще до бутилката. Изучавайки тази дискусия, се натъкнах на нечия хипотеза за свръхчувствителността на По към алкохола.

- Тоест си приличате по това?

Гюн Брита се върна с две чаши. На едната пишеше: „Най-добрата мама на света”, а на другата: „Клуб на водните скиори от Фосен”. На втората чаша бе изрисувана висока, стройна жена на водни ски, излитаща грациозно над гребените на вълните. Ватен въобще не можеше да разбере как тази чаша бе попаднала при Гюн Брита.

- Кога разбра, че си свръхчувствителен към алкохола?

- Ами, досетих се постепенно. Големите проблеми се появиха, когато влязох в университета. Не можех в петък вечерта да изпия и две чаши, защото езикът ми веднага се оплиташе.

- И кога си пил за последен път?

- Преди много години. Още преди да...

Той млъкна изведнъж. Погледът й ясно показваше, че бе разбрала какво бе искал да каже.

- Тогава откъде знаеш, че продължаваш да не можеш да пиеш?

- Не знам - погледна отново скептично двете чаши той. - Трябва да опитам.

- Тогава е най-добре да го направиш сега. Ако тази чаша те събори на пода, аз ти обещавам да те откарам вкъщи и да те сложа в леглото. А утре сутринта и така не си на работа.

- Ами-и, защо пък не?

Ватен взе чашата, на която пишеше: „Най-добрата мама на света”, и я вдигна към устата си, без да храни никакви илюзии относно разумността на постъпката си.

Пета глава

Чистачката на музея на Едгар Алън По бе от онези неквалифицирани работнички, които се опитват да съберат от няколко работи за жълти стотинки нещо, наподобяващо на приличен доход, и работеше на четири различни места. През тази нощ тя дойде в музея към три часа. Както обикновено, отключи вратата на Старата каменна къща[11], и се слиса, че в много от витрините с експонатите осветлението е включено. Никога преди служителите в музея не бяха оставяли осветлението включено през нощта. Наистина, през последните седмици бе забелязала, че директорът изглежда по-отнесен от всякога. Сутрин, когато той идваше, погледът му явно блуждаеше някъде много далече, сякаш криеше непоносима тайна. Затварянето му в неговия си вътрешен свят не я тревожеше много, защото вечно закъсняваше за следващата си работа, така че рядко имаше по някоя свободна минута, за да си побъбри. Въпреки това тя се бе обезпокоила малко за този учтив възрастен човек. Пазенето на всяка една тайна не бе лесна работа. А ето, че сега бе започнал и да допуска пропуски - не бе изключил осветлението във витрините. По този начин, тръгвайки си, скоро щеше да забрави и да заключи музея, помисли си тя. Ето, щеше да дойде тя утре по-рано, а вратата щеше да е разтворена и на пода в Старата каменна къща щеше да се е излегнал скитник или дори двама.

През цялото време, докато чистеше в Старата каменна къща и в Мемориалната къща, където също светеше, мислите й се въртяха около факта, че Ефраим Бонд наистина остаряваше. След първите две къщи и преди да се захване с чистенето на останалите сгради, тя винаги изпушваше по цигара, седнала в Омагьосаната градина, създадена по подражание на градината от стихотворението на По „На една в рая”. Когато чистачката приседна тази сутрин на една от каменните пейки до фонтана, тя, въпреки полумрака, забеляза, че паметникът на По, поставен в края на градината, изглежда някак Странно. Като че ли постаментът му бе станал по широк, сякаш бе обграден с нещо. Станала и приближила се, тя видя в какво се състоеше проблемът. Мраморната глава на Едгар Алън По се белееше повече от обичайното. Новостта се състоеше в това, че вече не стоеше върху метър и половина високия постамент от червени тухли. Едгар Алън По се бе сдобил с тяло. Окървавено тяло без кожа, с оголени мускули, кръвоносни съдове и сухожилия. Чистачката, която през целия си съзнателен живот не бе прочела нито една книга, но бе работила в музея достатъчно дълго, за да се наслуша за главния му герой, веднага разбра, че сцената бе сякаш взета от страниците на книгите му. Не забеляза обаче служебната карта на шефа си, закачена на колана на панталона на покойния.

Тя се втурна към служебния етаж в изложбения корпус така, сякаш я преследваше самият дявол. Нямаше свой телефон. Такива хора като нея пестяха от каквото можеха. Тя вдигна слушалката в кабинета на шефа си и се обади на 911. Очаквайки отговор, откри, че цялото бюро е обляно с кръв. След това погледът й попадна върху кошчето за боклук, в което лежеше една глава. От нея с изпъкнали очи я гледаше директорът на музея Ефраим Бонд. Изражението на лицето му бе много тъжно, най-тъжното през целия му живот.

В другия край на връзката казаха нещо. Вместо отговор чистачката изпищя.

Ватен отвори очи и видя познатата му лампа на тавана. Вече бе молил портиера да смени луминесцентната тръба, когато преди няколко дни бе забелязал, че лампата бе започнала да мига противно, отвличайки го от четенето. Лампата бе монтирана точно над креслото му, между два реда книжни рафтове. Такива лампи имаше задължително на онези места в библиотечната кула, където нямаше никакъв източник на дневна светлина. Сега трепкащата светлина на халогенната лампа за пръв път в живота му му се струваше не просто противна, а мъчителна. Той затвори отново очи и усети пулсиращото главоболие, сякаш някой бе усилил кръвообращението му петдесет пъти и го бе насочил към най-тънките кръвоносни съдове в главния му мозък. В промеждутъците между ударите на сърцето му избухваха не съвсем ясни спомени. Помнеше как бе казал: „Благодаря!” и бе поел голямата чаша с не най-евтиното вино от Гюн Брита. Как бе пил от нея, продължавайки да говори за Едгар Алън По. След това бяха преминали към темата за библиографските рядкости, каквито имаше доста в библиотеката.

Гюн Брита знаеше учудващо много за книга, написана през 16. век от свещеника Юханес, която народът просто наричал: Книга на Юханес. Тази книга представлявала удивителен сборник с текстове, записани на пергамент от енорийски свещеник от Фосен, който преди Реформацията бил монах францисканец. Книгата на Юхан се смятала за една от перлите на библиотечната сбирка. Като исторически източник от епохата след Реформацията тя отстъпвала само на дневника на Абсалон Педершон Байерш[12], съчинение, освободено от странности и загадки. Байерш написал научния си дневник с оглед на широк кръг читатели, като подреждал записките си и се стремял към яснота. Книгата на Юхан пък напротив, изглеждала тайнствена и шифрована, пълна с непонятни алюзии. Тя, изглежда, била предназначена само за очите на самия свещеник, а някои части от книгата дори навеждали на мисълта, че притежателят на тези очи не бил съвсем с ума си. В една област обаче Книгата на Юхан нямала равна на себе си. Свещеникът Юханес бил оставил няколко описания на хора, страдащи от различни заболявания. Що се отнасяло до анатомията, хирургията и медицинската помощ, Книгата на Юхан превъзхождала почти всички известни съчинения от онази епоха, които били посветени на тези предмети. А за северния край на Европа тя била просто уникална. Мнозина се придържали към мнението, че свещеникът Юханес се е обучавал известно време в някой от университетите в Южната част на континента.

Ватен си спомняше смътно, че бе останал с впечатлението, че Гюн Брита Дале бе подходила към изследването на тази книга по-задълбочено от повечето й изследователи и бе открила нещо, за което не искаше да говори. Той обаче не бе успял да я попита направо и да разбере подробностите, защото Гюн Брита бе започнала да говори за друго. За това колко било жалко, че преди не си общували така и колко обидно било да си тръгва от тази работа точно сега.

Докато бяха говорили за това, Ватен бе допил последните капки вино от чашата с надпис: „Най-добрата мама на света” и бяха стигнали единодушно до извода, че понася добре алкохола и експериментът е успешен. За да отпразнуват това, Гюн Брита бе наляла останалото от бутилката в двете празни чаши. Той бе успял да отпие само една глътка, след което бе настъпил непрогледен мрак.

След това се появяваха само някакви откъслеци. Пред мисления му взор избухваха силно размазани видения на безобразно подово покритие и нещо, приличащо на блузката на Гюн Брита, а също така - ръце, оказващи се не където трябва. Смътно си спомняше някаква стая, може би хранилището отвътре, и собствения си страх от затвореното тясно пространство. Най-накрая остана някаква каша, в която плуваха фрагменти от спомени - отворената врата на тоалетната и кисел вкус на повръщано.

А след това го налегна жестоко главоболие.

Погледна часовника си. Отиваше към единадесет часа. Ако се съдеше по датата, съботата още не бе свършила. Тоест навън бе вечер, а не утро. Трябваше му цяла вечност, за да стане от креслото. Озовал се на крака, той се олюля и усети, че му се гади. Обезпокоен, почти в паника, той се отправи към асансьора и се спусна до първия етаж. Бързо се придвижи от асансьора към кабинетите. За свое най-голямо облекчение, Ватен откри, че там всичко бе наред. Някой - очевидно Гюн Брита - бе прибрал бутилката и чашите. Неизбежните винени петна също бяха изчезнали. Той се убеди, че вратата на книгохранилището е заключена, но не знаеше дали да се радва за това, или, обратното, да се безпокои. За съжаление, той не можеше да отвори сам хранилището, защото за това трябваха два различни кода, а той разполагаше само с един. Втория код знаеше неговият началник Хорнеман, а също така и довереният библиотекар. До този ден такъв бе именно Гюн Брита и според инструкциите вторият код трябваше да бъде сменен в понеделник, когато тя щеше да престане да работи тук. Всичко това бе от съображения за сигурност и разбира се, бе неизбежна рутина. Поради това на Ватен му оставаше само да се надява, че и в книгохранилището всичко е на мястото си или, което бе още по-добре, че спомените му за пребиваване в книгохранилището въобще не съответстват на действителността.

Сега Ватен можеше да въздъхне по-спокойно. Той влезе в кабинета си и седна на работното си място пред екрана, на който се виждаха изображенията от камерите.

Екранът не светеше. До монитора имаше DVD-рекордер, записващ заснетите кадри. Ватен извади от него пълния диск и постави нов. Взе стария диск със себе си и в коридора го пъхна в джоба на дъждобрана си. Една от камерите за наблюдение бе поставена точно в книгохранилището. Той не искаше да знае със сигурност какво се бе случило там и му бяха напълно достатъчни догадките и усещането за лепкава субстанция, лепнеща по кожата.

Той намери велосипеда си и тръгна с него през съботно шумния и подпийнал вечерен Тронхайм. Нали Гюн Брита му бе обещала да го откара в дома му? Нима не бе Странно, че вместо това тя просто бе изчезнала? Мислейки върху тези въпроси, той се добра до един от последните си ясни спомени от изминалия ден, в който Гюн Брита му разказваше за посещението си в музея на По в Ричмънд. Този музей едва ли можеше да бъде наречен Меката за всички норвежки туристи в Америка. Съвпадението се бе сторило толкова невероятно на Ватен, че той не й бе казал за своето отиване в същия този музей през това лято.

Той спря рязко на Стария градски мост, извади от джоба на дъждобрана си DVD-диска и го хвърли в реката. А след това се отправи към вкъщи, към оправеното си легло.

Шеста глава

Фелиша Стоун гледаше тъпо новия си айфон. Бе го купила само преди два дни и вече го мразеше. Следователите от отдел „Убийства“ по принцип бяха склонни да мразят всички и всичко, което ги вдига от леглото посред нощ или, както бе в момента, преди съмване. По принцип това можеше да означава само едно - отново местопрестъпление, отново започващ да се разлага труп, отново нечий разбит живот и преследване на някакъв проклет негодник. Но преди това - о, щастие! - чашка кафе.

Тя се изхлузи от единичното си легло и се отправи към кухнята, отговаряйки в движение на обаждането. Кафемашината бе на кухненския плот, отделящ кухнята от хола. Обаждаше й се Патерсън, което означаваше, че я очакват досадно и безполезно встъпление и странични съображения и разсъждения не по темата. Е, добре. Тя включи високоговорителя, сипа кафе във филтъра и наля вода в резервоара. Така разказът на Патерсън бе акомпаниран от познатото и уютно бълбукане.

Когато той свърши, в главата й вече се бяха подредили всичките части на пъзела. Веднага бе разбрала, че я чака едно сложно разследване. Зад това убийство имаше нещо по-значително от обичайните ревност, алчност и наркотици. Въпреки ранния час тя вече се бе събудила достатъчно, за да осъзнае, че на нея, като на следовател от отдел „Убийства”, й предстои първият наистина голям случай - такъв, какъвто може да се случи само веднъж в живота. И въобще не бе сигурна, че е готова за него.

Преди да затвори, тя внесе и своя принос в разговора:

- Ще съм в музея след двадесетина минути.

Влизайки в банята, тя наплиска с вода лицето си. Бе на около тридесет години, но изглеждаше млада за възрастта си. Имаше няколко белега на недоспиване и едва очертаващи се торбички под очите, но с това можеше да се живее. Косата й бе, както и преди, черна и лъскава, а фигурата й - стройна, въпреки че не отдаваше кой знае какво значение на борбата с килограмите. Облече същото, което и вчера - блузка, жакет, широк и лек панталон с полицейска карта на колана. Така и трябваше да се облича жената следовател - само малко по-кокетно от следователя мъж. Официално и несексуално. На нея самата й харесваше. По време на работа тя нямаше пол. „В личния ми живот, изглежда, също” - помисли си тя, докато се подготвяше. Оправи персоналното си оръжие в кобура под жакета и излезе от апартаментчето си, без да се напарфюмира и гримира.

Седейки зад волана, тя си спомни уроците по литература в гимназията. Учителят й благоговееше пред Едгар Алън По, поради което Фелиша Стоун знаеше за този поет повече от болшинството си познати. Не можеше обаче и да си представи, че тези знания щяха да й потрябват в работата й в полицията. До днес.

Най-интригуващото в биографията на По за нея си оставаше странната история около смъртта му.

Голяма част от детството си Едгар Алън По бе прекарал при приемните си родители в Ричмънд, щата Вирджиния. Там бе учил известно време в университета, но не го бе завършил, а бе постъпил в армията. Оттогава никога не бе живял отново във Вирджиния. Още по-удивителното бе, че именно в Ричмънд го бяха видели за последен път с разсъдъка си.

На 27 септември 1849 година той бе напуснал Ричмънд, където бе чел лекции. Писателят скитник се бе готвел да се добере с влака до Филаделфия, където трябвало да редактира сборника със стихове на малкоизвестната американска поетеса Маргарет Ст. Леон Лауд „Цветя край пътя”. След няколко години неуспехи и злоупотреба с алкохол за По, както се казва, изгряло слънце и повече от шест месеца никой не го бил виждал пиян.

Подминавайки „Мейнстрийтстейшън” - старинно пищната гара, упаднала през 70-те и върнала се към живот през 2003 година - Фелиша настрои радиото на вълна „класическа музика”. Музика за размисъл. Слушайки Бетовен, тя отново насочи мислите си към Едгар По.

След като се качил във влака, никой не видял писателя почти седмица. А когато най-сетне се появил, бил не във Филаделфия, а в Балтимор, щата Мериленд. Състоянието му било ужасно. Повикали лекаря Джоузеф Е. Снодграс. Доктор Снодграс, който познавал По лично, обърнал внимание, че дрехите на писателя не са неговият размер. В балтиморската болница „Вашингтон колидж хоспитал” По започнал да бълнува. Проблясъците, през които осъзнавал ставащото, били твърде кратки, за да успее да разкаже поне нещо за случилото се с него. През четвъртата си нощ в болницата той започнал да вика с отслабващ глас някой си мистър Рейнолдс. Дали тези викове били бълнуване, породено от агонизиращия мозък, или неизвестен човек с името Рейнолдс имал някакво отношение към състоянието на По? Никой така и не си изяснил към кого се обръщал По. Интуицията на следовател казваше на Фелиша Стоун, че не е имало никакъв мистър Рейнолдс, но поетичното й чувство й подсказваше друг отговор.

Рано сутринта на 7 октомври до ушите на доктор Снодграс стигнали думите от последната молитва на Едгар По: „Господ да помогне на бедната ми душа”. И най-накрая По починал. В документа за смъртта му Снодграс посочил възпаление на мозъка като причина за смъртта. Два дни по-късно Едгар Алън По бил погребан. Не била направена аутопсия.

През 1921-а, седемдесет и две години след смъртта на По, в Ричмънд се състояла среща на негови почитатели. Състояла се в градината в двора на Старата каменна къща, най-старата постройка в града. Тази сграда нямала никакво отношение към съдбата на По. По време на срещата някой нарекъл градината: „Омагьосана”. Там и вдигнали паметник на писателя.

Когато Фелиша Стоун влезе, в съответствие със служебните си задължения, в седем и половина сутринта в Омагьосаната градина, тя вече бе на 89 години. Сега бе част от музея на Едгар Алън По, до отварянето на който оставаше още половин час.

Тя бе идвала тук и преди, през Свободното си време, и много добре си спомняше последното си посещение. Нима оттогава бяха минали цели три години? Тогава бе работила в отдела за борба с наркотиците. Приятелката й от ученическите й години Холи Льо Волд, към която тя имаше огромен дълг, защото след завършването на училището Холи я бе спасила от безумие и гибел, бе наела градината, за да отпразнува сватбата си. Фелиша и досега си спомняше текста на поканата: „Минаващите под венчилото малко се страхуват. Ние се каним да доведем това чувство до абсурд! Каним ви на бракосъчетание при краля на бурлеската и хоръра.” Такова бе чувството за хумор на Холи - не признаваше нищо свято. Сватбата бе хубава, цялата градина бе в цветя, а свещеникът бе рецитирал стихотворението на По „На една в рая”. Фелиша си спомняше, че по време на рецитацията много й се бе ходило до тоалетната, поради това въобще не бе могла да се съсредоточи върху стихотворението. От уроците по литература в училище тя знаеше, че Едгар По бе привърженик на кратките стихотворни форми, а не на онези маратонски опуси, каквито съчинявали мнозина от съвременниците му. По смятал, че образите от всекидневието не трябвало да отвличат читателя от възприемането на поезията. „Естествените потребности обаче все пак предшестват изкуството, нали така?” - бе си помислила тогава тя и бе изтичала до тоалетната, без да изчака края на декламацията. Останалата част от церемонията, както вече бе казано, бе много хубава и на нея за малко да й се прииска да се омъжи. Но се бе сдържала. Идеята й, така или иначе, щеше да завърши така, както и при приятелката й. След две години Холи се бе развела.

Фелиша поздрави Патерсън. Той бе едър мъж, но все пак не бе по-висок от метър деветдесет и седем сантиметра и габаритите му не бяха по-големи от на камион. Никога преди не го бе виждала толкова уморен. Веднага в паметта й изплува онова, което й бе казал преди по-малко от час. Мислите й отново се върнаха към Едгар По. „Кралят на бурлеската и хоръра отново е с нас” - помисли си мрачно тя.

Тя зададе въпрос на Патерсън - повече за да го размърда и да върне оттенъците на живота върху необичайно бледото му лице.

- С кого работим?

- Следствието се води от Джонс, той вече бе вътре и се върна в участъка. Също така - и Рейнолдс, който тръгна заедно с Джонс. Лаубах е тук и души по земята.

- За Лаубах е добре. Ще ни трябва специалист с неговите умения, ако всичко наистина е толкова зле, колкото казваш.

- Върви и виж сама - запали цигара Патерсън.

Тя закрачи мълчаливо навътре в Омагьосаната градина. Фелиша Стоун бе виждала по-малко трупове от колегите си, защото от седемте години полицейски стаж, който имаше, бе прекарала само две години в отдел „Убийства”, но все пак бе получила своя дал мъртъвци. Тялото, привързано здраво към паметника на Едгар Алън По не можеше да се сравни с никой от видените от нея покойници. Дори и при хората, убити по най-зверски начин, се наблюдаваше известно умиротворение. А нямаше думи, с които да бъде описан този труп. Изразът „намери покой” в случая не важеше. Тя разбираше, че размислите за формулировката подхождат повече на евтините мелодрами, отколкото на сегашната ситуация. Дали защото преди не й се бе случвало да види мъртвец без кожа, или пък защото обезглавеното тяло стоеше изправено, като живо, всичко, което се случваше наоколо, изведнъж й се стори Странно неистинско, сякаш бе видяла призрак. Изведнъж към гърлото й се издигна гадене, а тя си бе мислила, че отдавна се е разбрала със стомаха си по времето на първите десетина местопрестъпления, с които бе започнала кариерата си. Изплаши се, защото под гаденето изръмжа някакво друго чувство, къде по-тъмно и опасно. Чудовището, с което се бе борила в края на детството си. То я захапа предателски под лъжичката, което тя не можеше да си позволи по никакъв начин.

Лаубах и съдебномедицинският експеримент, чието име не помнеше, се канеха да отвържат трупа от постамента. Бяха спрели, когато Стоун и Патерсън бяха влезли.

- Открихте ли нещо? - Фелиша си отбеляза, че бе достатъчно да заговори по работа, за да престане глухото ръмжене в нея. Лаубах бе самата стабилност. На години можеше да й е баща, бе величествен мулат със започваща да побелява и твърде старателно сресана буйна коса. В него все пак имаше повече от афроамериканеца, отколкото от белия човек, защото се движеше плавно и говореше бавно, като улегнал южняк. Съобразяваше обаче като младеж. Съчетанието между вътрешното равновесие и бързината на мисълта го правеха майстор на късите остроумия. Днес обаче и на него, изглежда, не му бе до шеги.

- Ето какво мога да кажа: нашият приятел не се е отървал с бърза и лека смърт. Завързали са го за постамента със стоманено въже за лактите, през глезените и през кръста. Кожата на ръцете и краката му не е одрана. Въжето е оставило следи - оттоци и хематоми - което означава, че когато са го завързвали, е бил жив.

- Тоест са го обезглавили и одрали, докато е висял така? - постара се да прогони от съзнанието си изплуващите картини Фелиша.

- Едва ли. Във всеки случай не в този ред. Одрана е цялата кожа от горната част на тялото, от раменете и врата до пъпа, а и от гърба - също, което би било трудно да се направи, ако бе висял така, както в момента. По-вероятно е да са одрали кожата му, преди да го завържат.

- Каза, че са го завързали жив. С други думи казано, са го...

- Драли жив. Точно така - довърши вместо нея Лаубах.

- Дявол да го вземе! - каза Патерсън. - Главата му обаче е горе, в кабинета. Нима не е по-логично да се предположи, че престъпникът го е убил горе, че там е одрал кожата му, а след това го е смъкнал долу и го е завързал за паметника?

- Има доста нелогични неща в този случай. Всичко сочи към това, че на главата му не й е било лесно, още преди той да умре. Кабинетът е облян в кръв, има следи от борба. Картината засега не е пълна. Изпадналата в истерия чистачка е спомогнала за безпорядъка горе, което затруднява работата ни. Предполагаме, че в кабинета е удрян с тъп и тежък предмет, но не до смърт. След това са го смъкнали долу и са му одрали кожата, най-вероятно ето там, на тревата, където открихме много кръв - посочи място, близо до фонтана, Лаубах. - След което са го завързали за паметника и са го обезглавили. Най-вероятно с малка брадвичка или с много голям нож, като не трябва да се изключват и други инструменти. За да отдели главата от тялото, на убиеца са му трябвали няколко удара. Върнал се е в кабинета заедно с главата и я е изхвърлил в кошчето за боклук.

- Как мислите, защо е занесъл главата там? - запита се Фелиша Стоун. - В това няма никакъв смисъл.

- Всичко друго тук смислено ли е според теб? - отговори на въпроса й с въпрос Лаубах и продължи: - Всъщност те разбирам. Тази работа с главата изглежда излишна. Може би просто е искал да ни обърка, но не знам с каква цел. Възможно е убиецът да се опитва да ни каже нещо?

- Твърде много гледаш телевизия - каза Патерсън.

- Страхувам се, че имаме един от редките случаи, при които действителността надхвърля всички фантазии -възрази Лаубах.

Около минута всички мълчаха, обмисляйки думите на Лаубах. След това Патерсън произнесе на глас общата догадка:

- Да не би да сме се сдобили с наш сериен убиец?

- Ако се съди по онова, което намерихме на местопрестъплението, мисля, че този психар със сигурност е убивал и преди - каза Лаубах. - А ти, Стоун, какво ще кажеш?

Тя знаеше защо всички я гледаха с очакване. Миналата година бе изкарала тримесечен курс във Вашингтон по разследване на серийни убийства, организиран от ФБР.

- Ще кажа, че си прав, Лаубах, ако изхождаме само от това, което виждаме тук. В същото време обаче...

- В същото време - какво? - припря я Патерсън и тя за пореден път се убеди, че той се държи като нетърпеливо малко момченце, въпреки че бе с десет години по-възрастен от нея и много по-опитен. Всъщност именно нетърпението му го правеше отличен следовател.

- В същото време обаче можем да твърдим с голяма доза увереност, че никога преди не е убивал по този начин.

- Откъде знаеш това? - не се отказваше Патерсън.

- Всичко е твърде необичайно, поразява въображението и е някак си театрално. Сякаш убиецът се е старал специално да бъде забелязан. Ако в страната ни е имало подобни убийства, то те щяха да се помнят. Щяхме да ги изучаваме. Щяха да са включени в курсове като онзи, на който бях аз. Одран жив, завързан и обезглавен. Този случай не прилича на нито едно от убийствата, за които съм чела.

- Е, ние си имаме Ед Гийн - отбеляза мрачно Лаубах.

- Така е, но ни интересува този случай.

Тя, разбира се, знаеше за Ед Гийн. За неправдоподобно жестокия убиец и осквернител на гробове от 50-те години, прославил заспалото градче Плейнфийлд. Бе одирал не само жертвите си, но и покойниците, които бе изкопавал в местното гробище.

- Тук има нещо друго - продължи Фелиша. - Музеят е на Едгар По. Мисля, че мястото не е случайно. Засега нямаме серия убийства, но е възможно да започне оттук.

- Ако престъпникът е убивал и преди, може постепенно да се е усъвършенствал? - предположи Патерсън.

- Не виждам в това убийство нищо, което да може да се получи „постепенно” - отбеляза сухо тя.

- Сигурно, ключовият израз е „в страната ни”? - намеси се Лаубах.

Всички го изгледаха учудено.

- Ти каза, че ако някой е извършил подобни убийства в страната ни, то ние щяхме да знаем за тях. А ако убиецът преди е действал на друго място - в Мексико, Бразилия, Русия? Какво знаем за предполагаемите серийни убийства в чужбина?

- Проблемът е там, че ФБР е учудващо добре осведомено за престъпленията в чужбина - повече от която и да е международна организация. По време на подготовката си ние обсъждахме доста чуждестранни случаи. Например един неразкрит и може би неразрешим случай в Европа. И сред тях обаче нищо не бе подобно на това. Не трябва обаче да се изключва и тази възможност. И все пак - чужденец в Ричмънд? И защо точно тук, в музея? - Фелиша Стоун си спомни отново за сватбената церемония на приятелката си. Точно - бурлеска и хорър. - Няма да се учудя, ако Джонс ни накара да проверим всички варианти, но имам усещането, че жертвата - или в краен случай местоработата й - и престъпникът са свързани по някакъв начин - завърши тя.

Мобилните телефони на Патерсън, Лаубах и Стоун звъннаха едновременно. Получиха есемес: „Вече видяхте всичко. Лаубах остава да работи с хората си. Рейнолдс се връща и разпитва персонала. С останалите се срещаме след час в участъка. Военен съвет”.

Бе от Джонс.

Седма глава

През тази неделна утрин Ватен се събуди, когато времето за закуска бе минало отдавна, а и времето за неделната разходка - също. Всичко бе тръгнало наопаки. Той обаче се престори, че нищо не се бе случило. Изпи си кафето и погледна през прозореца. Обу си износените, но още здрави кубинки, облече си дъждобрана и излезе на разходка. Изкачи се на малкия Кухауген, седна на пейката до трафопоста и се загледа към фиорда и града. Ситният дъждец падаше като бисерна роса върху кожата му и от това усещане му се струваше, че мислите му могат да се прояснят и той да си спомни какво се бе случило предния ден в библиотеката. А освен това се и надяваше тайно, че водните капки ще отмият неприятното чувство, че след двете чаши испанско червено вино е направил някаква голяма глупост. Дъждът обаче само намокри лицето му и това бе всичко.

По обратния път той заобиколи района „Сингсакер” и неочаквано се сблъска със Сири Холм, новата библиотекарка. Тя разхождаше голяма афганска хрътка по хълма Квилхауген. Сири го забеляза първа.

- Еха, това да не е нашият охранител!? - усмихна се тя, без какъвто и да било намек за ирония.

- О, здрасти! Не те видях. Бях се замислил - усмихнал се пресилено, се извини той. След това погледна кучето, което с горд вид се взираше в пространството. - Кучето твое ли е?

- Не. Току-що го намерих и го вързах с каишката, която случайно се търкаляше в джоба ми - засмя се обидено тя. - Сигурно е изостанало от местната глутница диви афгански хрътки.

- Съгласен съм, че въпросът ми бе глупав. Не можех да си те представя като кучкарка.

- Като още много неща не можеш да си ме представиш. А аз съм много от тях - усмихна му се тя и толкова дълго не пусна погледа му, че той се изчерви. - След като си излязъл на неделна разходка, сигурно имаш време да пийнеш чашка чай у нас, вкъщи?

Той се обърка.

- Съгласявай се! Обещавам да не те замъквам в леглото. Поне не веднага.

Ватен бе по-възрастен от нея с петнадесет години и сред познатите му нямаше много жени на нейната възраст, но все пак не мислеше, че откакто самият той е бил на двадесет, момичетата са се променили толкова много, колкото и той. Така, че разбра, че проблемът не бе в това, че е много млада. Тя не бе като останалите. Ако думите й се вземеха на сериозно и бе изтълкувал правилно подаваните сигнали - усмивката, ръката върху рамото му, докато бяха говорили в библиотеката - не му се налагаше да се надява, че всичко щеше да мине без легло. И все пак се съмняваше в решителността й да го направи, тоест не бе сигурен, че за нея бе важно да се отправи към леглото точно с него. И все пак не изглеждаше тя да се чука с когото й падне. Просто не бе такава.

- А имаш ли кафе? - успя само да попита той.

Оказа се, че тя няма кафе, но той все пак влезе в дома й. Живееше в двустаен апартамент с изглед към града и фиорда, като дървената сграда се извисяваше на върха на „Розенборг”. Сири каза, че била получила апартамента от баща си, който, ако можеше да се вярва на думите й, печелел малко повече пари, отколкото трябвало, по малко по-лесен начин от всички останали.

Ватен разбираше от смисъла на безпорядъка. В дома му имаше много стаи, пълни със стари книги, вестници, списания и ненужни неща, с които нямаше никакви сили да се справи. В безпорядъка си обаче се стараеше да поддържа поне някакво подобие на систематичност - нещата бяха в кашони, а кашоните бяха върху рафтове. Апартаментът на Сири Холм, напротив, представляваше абсолютният хаос. Едва ли някога бе виждал по-голяма неразбория. Само книгите върху библиотеката, заемаща изцяло една стена в хола, бяха поразително старателно подредени. Всичко останало сякаш завинаги бе изгубило мястото си. По пода бяха разхвърляни смачкани дрехи, наоколо имаше мръсни чинии - на масата, върху килима, под дивана. Наоколо на купчини се търкаляха удивително редки антикварни вещи, а по пода и на масата бяха струпани безредно препарирани животни. На широкия перваз лежеше тромпет - едно от малкото неща, което не бе покрито с дебел слой прах. По средата на стаята имаше манекен с облекло за таекуондо със зловещ черен пояс на кръста.

Кучето сякаш въобще не се притесняваше от хаоса. То прекоси с ленива крачка стаята, без да настъпи нищо, и с кисела физиономия легна на дюшечето до кухненската врата. Сири отиде в кухнята да прави чай, а Ватен остана прав, гледайки я през рамката на вратата. Наложи й се да търси чайника под планини от пакети и стари вестници.

- Заповядайте в моя антикварен дюкян - върна се в хола с две чаши Сири. Остави чашите на свободно място на масичката и те веднага се изгубиха. Домакинята свали от дивана няколко книги и вестници и го покани да седне. След като той седна плахо, тя се настани до него - толкова близко, че той усети как бедрото й се притиска до крака му. Изглеждаше по-мускулесто от неговото.

- Щом само получа първата си заплата, ще си наема чистачка. Мразя да подреждам. За мен е напразно губене на време. Не мислиш ли и ти така?

- А аз си мислех, че си библиотекарка.

- Подреждам мислите си. И книгите - кимна към книжните рафтове тя. - Всичко останало са просто вещи и повечето от тях пречат на минаването - засмя се тя. - Сигурно трябва да си намеря гадже. Ако не за друго, то да ми направи два големи шкафа, в които да мога да пъхам повечето вехтории - постави ръка на коляното му тя. -Би ли ги направил ти?

- Мога ли да хвърля един поглед на книгите ти? - попита я той, ставайки от дивана и оправяйки панталона си.

- Книгите не са нещо, за чието разглеждане да се иска разрешение от една дама. Забавлявай се!

Библиотеката закриваше цялата стена, която бе без прозорци, и за голямо учудване на Ватен книгите в нея бяха само от един жанр.

- Виждам, че обичаш кримките.

- Страхувам се, че това е повече заболяване, отколкото любов - надигна се от дивана и застана до него тя.

- Колекционирам отгатки.

- Отгатки ли?

- Да. Виж!

Тя свали от един рафт книга без заглавие на корицата. Оказа се, че е разкошен дебел тефтер с кожена подвързия. Сири го отвори и Ватен видя множество еднакви кратки записки. Всяка от тях започваше със заглавие - изглежда със заглавието на детективски роман. След това, в раздела „Убиец” бе написано име - норвежко или чуждестранно. След това бе указана страница.

- Тук са записани всичките престъпления, които съм разкрила, четейки кримките. Записвам си също страницата, на която съм стигнала до отговора. Просто съм специалист по въпроса. Някога ходех с момче, което твърдеше, че разкриването на убийствата в романите е най-големият ми талант. То обаче не ме познаваше много добре. Спомням си, че дори нито веднъж не му направих приличен минет.

Ватен се изчерви.

- Най-лесна от всички е Агата Кристи. На мнозина тя им изглежда сложна, но за мен загадките й са лесни - продължи Сири. - Всеки писател си има своя схема. Поради това е най-трудно с първата книга на непознат автор. Как мисли този писател? Как изгражда интригата? Да се разреши случай в книга съвсем не е същото като да се разкрие истинско престъпление. Всички читатели правят една голяма грешка - опитват се да се придържат към изложените факти. Фактите съвсем не са важни. Главното е наратологията - как е организирано повествованието, какви роли са определени за различните персонажи и всичко подобно.

- Интересно - каза Ватен. Наистина си го мислеше. - Можеш ли да ми дадеш няколко прости съвета? Че винаги греша.

Възбудата, която толкова не на време го бе завладяла на дивана, започна да спада.

- Правилото на първата една трета.

- Първата една трета ли? И в какво се състои то?

- В първата една трета на книгата убиецът се вижда най-много. В тази част писателят сякаш се осмелява да го показва. А останалата част от книгата е, за да може показаният персонаж да бъде представен като второстепенен и поради това на преден план излизат други евентуално заподозрени.

- А в края авторът отново ни показва убиеца, както фокусник - зайче?

- Точно така. Както винаги обаче едно правило не е достатъчно. Има сума ти други признаци, които трябва да се открият и отчетат. Без опит не става - усмихна се иронично тя, сякаш казваше: „Финият анализ на този вид литература е интересно, но малко абсурдно занимание”.

- И Едгар По ли четеш? - взе от рафта книга с шведски превод на събраните му съчинения Ватен и усети как по тялото му пробягва неприятен студ. Ето, че вече за втори път през този уикенд разговорът му с жена се насочваше към Едгар По. И той не помнеше как бе завършил миналия път.

- Да, но не го обичам. Не обичам никакви фантазии в литературата - нито ужаси, нито фентъзи, нито научна фантастика. Не виждам никакъв смисъл в такива истории. Добрият писател взима и съчинява всичко, което си поиска. Твърде просто е. Когато По пише детективска история, той действа по сходен начин. Разгадаването на „Убийството на улица „Морг” е халтура. Типът на убиеца е маймуна. Читателят трябва да има шанс. Ако това е истинско убийство, имам предвид. Ти какво? Да не се обиди? Обичаш По, нали? Вижда се от пръв поглед. Е, не всичко, което е написал, е лошо. Много ми харесва разказът за писмото, което полицаите така и не могат да намерят.

- „Откраднатото писмо” ли?

- Да, същото.

Тя изведнъж се притисна в него и го целуна по бузата. След това взе книгата от ръцете му и я върна обратно на лавицата. Той гледаше възхитен как я поставяше подравнена с всички останали и книгата нито бе по-навътре, нито се издаваше навън. След това тя прегърна главата му и отново се притисна в него. Този път го целуна по устата.

- В живота ти се е случило нещо. Или тежка загуба, или страшна тайна. Възможно е да е и едното, и другото.

С тези думи тя заби лице в гърдите му и започна да се отпуска бавно надолу. Озовала се на колене, тя бързо разкопча панталона му и започна да го гали с уста. Погледът му заплува по гръбчетата в библиотеката и се гмурна през прозореца, намиращ се в другия край на стаята, и след като мина по града и фиорда, най-накрая намери Мункхолм, обвит в замечтана мъгла. Кога за последен път се бе разхождал там? Много отдавна, когато все още бе имал нормален живот. Тогава така го бе галела жена му.

Той свърши. Преди Сири да стане, той забеляза как тя преглътна спермата. След това прикри игриво устата си с длан и се разсмя.

- Ох, а бях обещала да не ти досаждам.

- Извинявай, но е по-добре да тръгвам - каза Ватен.

- Добре - вече се настаняваше на дивана тя.

„Така и не се научих на нищо - мислеше за себе си Сири Холм, след като Ватен си тръгна. - От това обаче ще излезе задължително нещо хубаво. Той се смути съвсем. Нищо, когато се срещнем следващия път, ще се чувства по-свободно.”

Тя се отправи към банята, където цареше същият безпорядък, както и в целия останал апартамент. Потърси четката си за зъби и я намери на пода. Изми си зъбите. След това се върна в хола, настани се по-удобно и започна да свири с тромпета една от мелодиите от албума „Нещо като блус” на Майлс Дейвис.

Преди да я завладее напълно музиката, тя успя да си помисли за онова, което й бяха казали за миналото на Ватен. Тя, както и всички останали, искаше да разбере отговора на въпроса, който почти му бе задала. Дали скърби? Или крие тайна, която дори полицията не е могла да разкрие?

Осма глава

Дяволът си направи лоша шега с него, защото именно бръснарят го бе научил на изкуството за приготвяне на пергамент. Тази работа не търпеше бързане. Изсъхналата телешка кожа трябваше първо да се накисне във вода, след това да се опъне върху рамката и да се стърже дотогава, докато повърхността й не стане мека и равна, пригодна за писане. Телешката кожа бе смятана за най-добрия материал, но бръснарят му бе разказал как да се оправя и с други видове кожа и как да получава пергамент с различни свойства. Работейки с тази кожа, която бе свалена съвсем не от теле, монахът не можеше да не си спомни първата си среща с бръснаря. Беше в Тронхайм.

Момчето държеше котарака за опашката и слушаше воплите му, приличащи на плача на гладно бебе.

- Ах, ти, плачльо - каза той на котарака. Котаракът се извиваше и се опитваше да се освободи. Козината на врата му бе настръхнала. Той дори се опитваше да драска, но момчето го държеше с протегнати ръце. - Ти си просто малък ревльо.

За това, че котките винаги падали на лапи, както и да ги хвърлиш, му бе разказал Нилс, момчето на ковача Юхан. Момчето бе поискало да провери дали наистина бе така. А за да свърши всичко добре, бе решил да хвърли котарака в реката. Така котаракът нямаше да се удари, а момчето знаеше, че той умее да плува. Въобще не искаше ла убива зверчето. Продължавайки да държи котарака за опашката, той го хвана с другата ръка за врата. Обърна го с гърба надолу. Пристанът, висок два човешки боя, на който нямаше никой, освен момчето и котаракът, бе в сянката на два търговски дюкяна.

- Успокой се! Всичко ще е наред - каза момчето и пусна животното.

Той видя как котаракът се обърна във въздуха. Точно, както му бе казал Нилс. Задните му лапи се оказаха насочени към земята, а над предните се заклати главата му. На котарака сякаш му бяха пораснали криле. Като на ангел. В този момент обаче той цопна във водата. И изчезна сред мешавица от мехурчета и пяна. Момчето успя да вдиша и издиша няколко пъти, преди животното да се покаже отново над водата. На фона на голямата река малката му главичка изглеждаше още по-малка. Течението подхвана котешкото телце и го помъкна нататък. Момчето се затича след него, но не можеше да бяга през цялото време покрай брега. Постоянно се натъкваше на пристанищни складове, опиращи направо до пристаните, които му се налагаше да заобикаля. На няколко пъти губеше котарака от поглед, но го забелязваше отново. Малката главичка, смело борещите се с течението лапички. Котаракът продължаваше да плува, но течението го отнасяше все по-далече от момчето. Когато пристанището свърши, започна пътека. Тя вървеше покрай реката до самия фиорд. Момчето тичаше след котарака през целия път, но не можеше да направи нищо, за да го спаси. Само гледаше как течението отнася зверчето. Малката главичка все по-често се озоваваше под водата. Видя котарака за последен път в устието, там, където реката се срещаше с морето. След това го скри бялата пяна и той повече не се показа. Момчето седна върху крайбрежната трева. Бе вече на седем зими. И сега нямаше да има с кого да спи през нощта и с кого да лежи, без да мигне, слушайки как викат мъжете, които идваха при майка му на съседното легло и им даваха пари за насъщния хляб. И никой нямаше да се отърка в краката му, когато се връща вкъщи, уморен от тичането по улиците или след дълъг ден в ковачницата на Юхан, приятеля на майка му, който никога не лягаше в леглото с нея, но му даваше работа през добри дни.

- Дяволска идея - каза си на глас то, но не се разплака.

- Видях те - разнесе се глас зад гърба му. - В града, сред складовете.

Момчето трепна и се обърна рязко. Не понасяше изненадите. Те го караха да се чувства винаги съвсем малък. Зад гърба му стоеше мъж с гъста черна брада и ясни зелени очи, облечен в син вълнен плащ. Ленените дрехи под плаща бяха чисти и качествени. Ако се съдеше по токата на наметалото, непознатият имаше пари. Изглеждаше уморен, сякаш никога през живота си не си бе почивал.

- Не стана така, както го мислеше, а? - досети се мъжът.

Момчето кимна бавно с глава. Хвърли поглед към фиорда. Днес водата бе черна. Сигурно щеше да завали дъжд.

- Ще го срещнеш отново на небето.

- Нима животните отиват на небето? - попита момчето и погледна за пръв път чернобрадия право в очите. Обикновено избягваше да гледа хората в очите. Дори и ковача. Всъщност искаше да попита: „А аз ще отида ли на небето?”

- Обичаните животни отиват - отговори мъжът. Той се наведе и положи ръка върху главата на момчето.

- А аз обичах ли го?

- А нима не?

- Не знам - отново погледна към фиорда момчето. Взря се и в острова, и в манастира. Всеки път, когато му се случваше да работи в ковачницата, виждаше този манастир през прозореца, но светата обител принадлежеше на съвсем друг, по-добър свят, в който цареше спокойствие.

- Мисля, че си го обичал - каза непознатият. - И мисля, че днес научи много неща. Запомни, че по това как човек се отнася към животните, може да се разбере колко струва той.

Момчето разбра, че притежателят на плаща говори с него като с мъж, а не като с малко дете. Не като майка му или ковача. Отдавна чакаше някой да го забележи. Да забележи, че е пораснало.

- Ела с мен - покани го чернобрадият, - да пийнеш бира.

Бръснарят живееше в Тронхайм от две зими. Бе направил няколко опита да си намери място, където би могъл да се заеме с работата си, но не бе намерил нищо на приемлива цена. Не бе срещнал и вдовица, за която да поиска да се ожени. Наистина, не бе търсил и кой знае колко старателно. Продал дюкяна си в Берген, той не се нуждаеше от пари и можеше да прекарва времето си, както си иска. Тоест - да чете дълго училищните книги, за което се бе договорил с директора, да черпи учениците с бира и храна, а също така и да ходи на риболов нагоре по реката. Живееше при свой приятел от задругата - бръснаря Ханс, но с течение на времето се сприятели много с майката на момчето. Лека-полека храната на трапезата им стана повече, а още през първата си есен в града бръснарят изпрати момчето да учи в латинското училище. На майка му вече не се налагаше да угажда на групата занаятчии, които преди им помагаха да не умрат от глад. Измина малко време и те се преместиха в къщата на Ингрид Матсдатер, вдовицата на дърводелеца Ормунд, побойник и скандалджия, когото народът бе наричал Ормунд Чука и не бе обичал кой знае колко, а най-малко от всички го бе обичала самата Ингрид.

А след като минаха две години, книгите, които бръснарят не бе прочел, било то в училището, или в дома на архиепископ Ерик, останаха малко. И той изгуби спокойствието си. Момчето първо забеляза случващото се с бръснаря, но въпросът бе повдигнат от майка му, когато той бе дошъл веднъж на вечеря у тях. Момчето седеше на леглото, което деляха с майка си, откакто тя бе престанала да пуска други в него. Тя говореше тихо, страхувайки се да не я чуе, но то все пак я чу.

- Скоро ли заминаваш? - попита тя.

- Опасявам се, че е така. Няма какво да правя в града ви. А и преди нямаше.

- Защо тогава остана толкова дълго?

- Не знам. Прощавах се с някои неща. А сега съм готов да продължа нататък.

- Искам да вземеш момчето с теб.

- Шегуваш се! - откликна бръснарят, но дори и от мястото си момчето разбра, че не бе кой знае колко учуден.

- Ти можеш да му дадеш онова, което аз не мога. Момчето е умно. Усещам го, макар и да не го разбирам. Никога няма да мога да надникна в душата му. Като че ли в него седи малък дявол и го крие от мен - въздъхна майка му. - Може би защото е момче.

- Този път ще отида далече. Ще тръгна да търся щастието си. Не знам дали ще го намеря, или не, но ти никога повече няма да видиш момчето.

- Тогава е по-добре да го намериш - помоли го майката.

Девета глава

Пер Утар Хорнеман бе импулсивен ръководител. Сири Холм го бе разбрала, още щом я бе назначил. Бе видяла списъка с кандидатите и нямаше нито една сериозна причина да бъде предпочетена тя. Освен че бе млада и знаеше как да очарова директора на библиотеката, който скоро щеше да стане на седемдесет.

И все пак това малко, закръглено човече с неочаквано гъста, бяла, къдрава коса, висящи на самия край на носа му очила, проницателен поглед и зле прикрита отстъпчивост я бе удивил. Тя дори не можеше да си представи, че ще се окаже толкова импулсивен.

- Мнозина от служителите работят тук доста отдавна и вие ги познавате добре.

- Може и така да е, но реших да се доверя именно на вас. Днес постъпвате на работа и сте завършила наскоро. Чисто статистически от това следва, че ще работите тук по-дълго от всеки от нас. За нас е важно кодовете за хранилището да не се сменят твърде често. Поради това от този момент сте доверен библиотекар.

- Откъде знаете, че ще се задържа дълго тук? - попита Сири с хитра усмивка.

- Това не може да се знае със сигурност, но според опита, който имам, хората се задържат при нас. Всичко е много просто, защото за един библиотекар няма по-хубаво място от библиотека „Гюнерус”. Вече имате кабинет и кода за книгохранилището, така че започвайте работа. Не смея да ви задържам повече.

Сири Холм рискува да се усмихне прелъстително, въпреки че не бе сигурна как щеше да подейства на Хорнеман една такава усмивка. Хвърли последен поглед на кабинета му. Бе удивително стерилна стая. Библиотеката притежаваше специални сбирки, в които имаше много ценности - първите издания на почти всички норвежки автори, древни карти, хералдически небесен глобус, телескопи от 18. век. По-суетен началник със сигурност щеше да се възползва от положението си и да украси кабинета си с някое чудо. Само не и Хорнеман. Пер Утар Хорнеман просто седеше със смъкналите се на самия край на носа му очила сред голите стени и с всички сили се опитваше да изглежда строг.

От кабинета на директора Сири Холм се отправи към Юн Ватен. Почука на вратата. Той отговори след няколко секунди и я покани да влезе. Оказа се, че закусва. Видял я, Ватен се усмихна.

„Имаме успех - помисли си Сири Холм. - Учудващо е колко много може да се постигне, като се посвири малко на флейта.”

- Здрасти! Познай кой получи втория код от книгохранилището? Можем да го отворим през нощта и да изнесем най-примамливите неща? Очаква ни сладък живот някъде на Бермудите.

- Там е лесно да се загуби човек. И самият кораб, и капитанът - засмя се Ватен. - Какво доверие към новака. Страхувам се, че не е много присъщо на Хорнеман.

- Наистина мога още сега да се разходя с теб из книгохранилището. Идеята е добра - да се поогледам малко там. Имам предвид, след като ми е поверено да пазя ценните книги и всичко подобно. Нямам търпение да хвърля един поглед на дневника на свещеника Юханес. Не съм ти казвала, но във Висшето библиотекарско училище писах дипломна работа за него, въпреки че никога не съм го държала в ръце. Странна книга е.

- Хайде да вървим тогава - предложи Ватен, пъхайки в устата си с несвойствен за него ентусиазъм последната хапка хляб.

- Гюн Брита, на чието място си назначена, също се е занимавала с манускрипта на свещеника Юханес - каза Ватен, набирайки след Сири Холм своя код върху кодовата ключалка. От вътрешността на механизма се разнесе изщракване и той отвори бавно вратата.

Невъобразима воня го удари в носа.

- По дяволите! - изруга Ватен.

Той се извърна и стисна носа си.

- По дяволите! - повтори той, след което отвори вратата и влезе вътре.

Когато Ватен се наведе напред и се хвана за корема, Сири се принуди да надникне над рамото му. И видя онова, което така го бе развълнувало. На пода между книжните стилажи лежеше труп. Дрехите под кръста му си бяха на мястото, но горната част на тялото му бе не просто гола. Кожата му бе одрана. Трупът бе обезглавен. Въпреки това Сири веднага разпозна жертвата. Бе видяла този панталон в събота. Принадлежеше на Гюн Брита Дале.

Младата библиотекарка бе потресена от това колко слаба изглеждаше сега Гюн Брита. Убиецът не просто бе одрал кожата й. За да се виждат мускулите, той бе махнал цялата подкожна мазнина.

Десета глава

- Боже всемогъщи, и това е било в корема му? - взря се потресено в тумора с големината на грейпфрут, който съдебният лекар току-що бе извадил от коремната кухина на лишения от кожата и живота си Ефраим Бонд.

- Точно така. Добричкият мистър Бонд е бил много болен.

- Така че, ако не го бяха убили... - обърка се тя.

- Това нещо щеше да си свърши работата - завърши мисълта й лекарят. Той приближи тумора до светлината на работната лампа и се вгледа внимателно в него, сякаш бе кристално кълбо, съдържащо отговорите на всички тайни на битието. След това го сложи в контейнера до масата за аутопсии.

- Мислиш ли, че е знаел, че има рак?

- Не може да се каже. Симптомите по-скоро вече са се появили - запек, нощно изпотяване, нещо от този род, но е просто невероятно колко хора се изхитряват да не ги забелязват.

- Дори не знам кое е по-лошото - пое си дъх Фелиша.

- Да умреш така внезапно и мъчително или да бъдеш изяден парче по парче отвътре от рак.

- С това обаче си спечели популярност - усмихна се пестеливо лекарят и кимна към лишеното от кожа тяло.

Вече бе ходил с полицията до местопрестъплението и бе взел трупа от Омагьосаната градина. Фелиша Стоун се опита отново да си спомни как се казваше. Бе неин връстник и работеше в следствения отдел приблизително оттогава, откогато и тя в отдел „Убийства”. Бе интересен мъж - висок, чернокос, синеок. Може би й се бе замаяла главата или я бе налегнало опасно, ръмжащо гадене. До това разследване не й се бе налагало да общува много с него, но от време на време си бяха разменяли учтиви фрази, поради което бе вече твърде късно да го пита как се казва, освен, разбира се, ако не искаше да изглежда объркана, което следовател от отдел „Убийства” не можеше да си позволи. „Щом само имам свободна минута, задължително ще проверя в интернет - помисли си Фелиша, - а засега ще трябва да внимавам с думите си, за да не изпадна случайно в неловко положение.”

- Да, получи своите пет минути слава - каза тя, спомняйки си цялата суматоха през последното денонощие. Не бяха успели да се ориентират, а случаят вече бе изтекъл в средствата за масова информация, бе попаднал в сутрешните новини и преди няколко часа бе станал главна тема във „Фокс нюз” и в най-големите новинарски интернет-портали. В блоговете също бяха започнали да пишат за новия американски маниак и въобще не им дремеше, че нямаше регистрирани други убийства в този стил. Всяко дрънкало си имаше своята версия. Естествено, по-голямата част от хората се бе вкопчила в художествения свят на Едгар Алън По, но сред възможните източници на вдъхновение фигурираха също така индийски жертвоприношения, древноримски начини за екзекутиране на престъпници и похватите при клането на добитъка. Изглежда, че състоялата се в 14:00 часа пресконференция в полицейското управление също не бе намалила разгорещеността на страстите. И всичко това, въпреки всичките усилия на шефа на полицията Отис Тул, на окръжния прокурор Хенри Лукас и на водещия следовател Илайджа Джонс да представят убийството като единичен случай, който ще бъде разследван така, както и всички останали градски убийства.

Всъщност същото бе казал Джонс и по времето на „военния съвет”, който се бе състоял в задушната стая за съвещания с повреден климатик. Патерсън, Лаубах и Стоун бяха присъствали лично на него.

— Това ни е във възможностите — бе казал той. - Въпреки цялата кървава свинщина няма да позволим да ни объркат. Това убийство е същото, като всички останали. А ние можем да разследваме убийства.

Джонс бе висок мъж на средна възраст. Подстригваше се почти нула номер, за да прикрива лисините си. Челото му бе пресечено от дълбока бръчка на тревога, която не изчезваше дори когато денят бе спокоен и той подремваше кротко на работното си място. Славеше се като умен и практичен човек, от онези, които никога не губеха главата си, дори и в случаите, в които жертвата бе изгубила своята. Говорил петнадесет минути, той бе убедил всички останали, че „Случаят „По”, както го бяха кръстили средствата за масова информация, има своето решение и че то може би се крие в биографията и начина на живот на жертвата, както обикновено бе.

- Много ще се учудя - бе казал Джонс, - ако се окаже, че между убиеца и Ефраим Бонд няма никаква връзка. Както и при другите убийства, трябва да започнем с най-близките роднини, основните любовни връзки и колегите му.

След речта на Джонс разследването се струваше на всички най-обикновена рутина. Поради това, застанала до масата за аутопсии и изслушала беглия устен доклад на лекаря, Фелиша Стоун знаеше много добре за какво да пита, защото го бе правила вече много пъти.

Първо - най-важното. Убитият бил ударен няколко пъти по главата с тъп предмет - може би с лост или с парче метална тръба. Нито един от ударите не бил смъртоносен, но най-вероятно жертвата е изгубила съзнание. Преди да завърже Бонд за паметника на Едгар По и да му отреже главата, убиецът одрал кожата от горната част на тялото. Можело със сигурност да се твърди, че последователността е била точно такава. Смъртта настъпила вечерта преди деня, в който са открили тялото.

- Какво можеш да ми кажеш за това как е прерязано гърлото? - питайки, Фелиша си мислеше дали не се взира твърде много в сините очи на съдебния лекар. Всеки път, когато му зададеше въпрос, се опитваше да си представи какви биха били чувствата й към него, ако стояха до трупа. Може пък той да бе мъжът, който тя се надяваше някога да срещне? Щеше ли по цялото й тяло да се разлее топлина от докосването му? Щеше ли тази топлина да изпълни долния край на корема й?

- Да го кажем така: това не е образцово-демонстративно отсичане на глава.

- С други думи казано, е аматьорско.

- Да, може да се каже и така, но днес не са много професионалните отсичания на глави - отново тази скъперническа усмивка.

- Знаеш какво имам предвид - каза сухо тя. - Правил ли го е и преди?

- Трудно е да се каже, но ако опреш нож до гърлото ми за по-точен отговор, ще кажа: „Не”. Да предположим, че убиецът е искал да отдели главата от тялото, колкото се може по-бързо и лесно. Тогава той, изглежда, не е имал представа с какво се захваща. Използвал е грешните инструменти, според мен са били брадва, която се е оказала малка, и доста остър, но все пак недостатъчно остър нож. Освен това е използвал неправилен подход. Изглежда така, сякаш по-скоро е сякъл с ножа, а не е рязал.

- Тоест убиецът не е имал намерение да обезглави жертвата, преди да е отишъл на местопрестъплението. Това ли искаш да ми кажеш?

- Или е това, или е искал отрязването на главата да отнеме колкото се може повече време. Във всичките тези отсичания и рязания има известен ритъм. Като че ли е изпитвал удоволствие от това.

- А нещо относно одраната кожа?

- Също не е ювелирно направено. Използвал е същия нож, с който е отрязал главата. На няколко места е навлязъл малко в мускулната тъкан. Фактът обаче, че е одрал кожата от тялото, а не е пипнал краката и ръцете, говори за наличието на известен опит. Възможно е да си имаме работа с ловджия или с някой, който работи в кланица. Не трябва да се изключва и лекар като мен.

- Ако трябва да обобщим с няколко думи, ти си склонен да мислиш, че преди не е опитвал да прави нещо подобно с жертвите си?

- Изводите ги оставям на вас. Във вашия отдел се получава по-добре.

Фелиша Стоун кимна.

- Обещаваш ли да побързаш с протокола за аутопсията?

- Днес ще ям сандвичите си на работното си място. Само ми обещай да не го казваш на никого - направи физиономия, изобразяваща побъркан учен, той. Получи се доста добре. В лицето му се прокрадна нещо от персонаж от старите филми на ужасите.

Тя се засмя. Хрумна й, че това бе първият й смях в тази стая.

Докато вървеше към вратата, в съзнанието й изведнъж изплува името му - Кнут Йенсен.

Можеше да се предположи, че е скандинавско. Толкова далече на юг бе рядкост.

Пресконференцията бе минала, бяха събрани първите показания на служителите в музея на Едгар Алън По, изследването на местопрестъплението бе в ход, а полученият от Фелиша Стоун устен доклад за аутопсията не съдържаше нищо ново. Въпреки кипенето в новинарските редакции в града, наводнилата интернет сензация и неспокойния й живот, в който от време на време нахлуваше гаденето, животът в полицейския участък сякаш поемаше но обичайното си русло. Бе настъпило време за продължителното и обстоятелствено съвещание. Време бе да се определи посоката на разследването и да се разпределят задачите. Този път в разговора, освен нея, участваха Джонс, Рейнолдс, Лаубах и Патерсън. Петимата представляваха следователската група, занимаваща се предимно с този случай. Разследването оставаше в ръцете на местната полиция и Джонс се канеше да отложи обръщането към ФБР за специализирана помощ поне до момента, в който не се изяснеше нещо ново. Фелиша разбираше, че това можеше да означава и „след дъжд - качулка”, защото Джонс не обичаше външните хора.

Съвещанието се състоя там, където и предишната пет-минутка, но с една съществена разлика, а именно че дежурният най-сетне бе направил нещо с климатика и сега можеше да се мисли, без да се трие леещата се като порой пот. Джонс бе формулирал основната си мисъл още в утринното си изказване. Отправната точка на разследването щеше да е предположението, че изборът на жертвата не е случаен. Между Ефраим Бонд и неговия убиец трябваше да има някаква връзка. Трябваше да се изясни характерът на тази връзка.

- Никой от служителите в музея не ми се наби на очи - каза Джонс. - А вие какво мислите?

- Сред тамошните мацки няма нито една, която да прилича на патологично жесток убиец - обади се Рейнолдс. Той, както обикновено, говореше, дъвчейки дъвка в такт с думите, и погледът му не спираше върху нищо конкретно. Поради това Рейнолдс изглеждаше по-съсредоточен, отколкото бе на практика. Той бе ненадминат в точността си при систематизацията, но не и мислител. Повечето пробиви в някои от случаите рядко се случваха, благодарение на това, че в главата му се появяваше нова мисъл, но често пъти бяха следствие от предварителната работа, която бе извършил. Именно на Рейнолдс бе възложено да поговори на сутринта с хората от музея. Рейнолдс бе казал: „мацки”, защото всичките служители в музея, освен самия Ефраим Бонд и приходящия реставратор, бяха жени на възраст от двадесет и четири до шестдесет и три години. Рейнолдс бе говорил с всичките служители. Бе се оказало, че не са толкова много. Две продавачки на билети, работещи на смени, продавачката от магазинчето за сувенири, три екскурзоводки - всичките студентки от факултета по английска литература, работещи на половин ден, секретарката на Бонд и същият онзи реставратор, който по принцип работеше в университета в Ричмънд и идваше веднъж месечно, за да поддържа в изправност експозициите от книги, мебели и други ценности.

- Може ли личният състав на музея - който се състои само от жени - да ни подскаже нещо за Бонд? - попита без особен ентусиазъм Фелиша.

- Разбира се! Например, че е истински мъж - ухили се Рейнолдс. - И има какво да се научи за него - добави след малко той. Патерсън се люлееше като момче на стола и я гледаше подигравателно. - Естествено, че зададох на всяка въпроса в какви отношения е била с Бонд и целият екип отговори: в добри, но чисто професионални. Изглежда, че е бил справедлив и опитен, но не особено общителен ръководител. От само себе си се разбира, че всяка от тях би могла да премълчи нещо. Възможно е някъде тук да се крие любовна връзка. Тук или на друго място. Не мисля обаче, че целият личен състав лъже, защото, по разказите на очевидци, той не приличал на женкар. Една от служителките, струва ми се, че онази, която работи в магазинчето - прелисти бележника си Рейнолдс, - точно така, това е Джулия Уайлд, та тя определено твърди, че Бонд съвсем не се интересувал от жени. Откакто преди няколко години се развел с жена си, въобще не проявявал интерес към противоположния пол.

- Не е проявявал интерес към жени ли? Според мен това означава, че е имал някакви тайни - ухили се Патерсън.

Фелиша се дразнеше от навика му да се прави на глупак. И все пак се съгласи с предположението му. В тихите води винаги можеше да се намери нещо.

- Мисля, че можем да напреднем, ако започнем с онова, което е под носа ни - каза Джонс. Понякога се изразяваше мъгливо, като Пития, и този път бе точно така.

- Тоест с жертвата, а не с местоработата й? - предположи Фелиша.

- Точно така. Човекът е имал семейство. Естествено, че трябва да се започне от него - съгласи се Джонс.

- Проблемът е в това, че всички, с които разговарях, твърдят в един глас, че Ефраим Бонд отдавна не поддържал никакви отношения със семейството си. Родителите му са умрели, братя и сестри няма, децата му живеят в други части на страната и не го навестяват дори за Деня на благодарността. Бившата му жена също е напуснала отдавна щата и се е преместила някъде на север, за да е по-близо до внуците си.

- Значи трябва да се порови. Нито един човек не може да живее сам по себе си - настояваше Джонс.

Фелиша изстена. Всички я погледнаха с интерес, очаквайки важни признания.

- Все едно да търсиш игла в копа сено. А не намери ли нещо по-конкретно в музея тази сутрин? - попита Фелиша Рейнолдс. - Нищо ли по-особено не се е случвало през последните дни?

- Не. Най-обикновени дни. Само дето секретарката и чистачката са забелязали, че Бонд е изглеждал още по-затворен в себе си от обичайното. Чистачката каза, че сякаш криел някаква тайна. Ах, да, възможно е да има нещо. Бонд наредил на секретарката си да изпрати в университета парче от кожата от гръбчето на една книга за анализ в университета, но така и не съм записал коя по-точно. Директорът е искал да разбере от кожата на какво животно е направено гръбчето. Струва ми се, че тази задача й се е сторила странна. Иначе не би ми казала за нея. Не мога обаче да си представя как това би могло да е свързано с убийството.

- Искам да се заема с това - погледна умоляващо към Джонс Фелиша. Бе готова на всичко, само и само да не се качва на самолета и да лети на север, за да води подтикващи към депресия разговори с потресените роднини. А освен това имаше предчувствие. Още от самото начало й се струваше, че убийството е свързано с музея, но не с онези, които работят в него, а със самия музей, с експонатите му или може би с литературното наследство на Едгар По. Не знаеше дали пазителите на литературните музеи си изясняват често от каква кожа е направена подвързията на една или друга книга, но щом секретарката си бе направила труда да съобщи за това на следователя, не трябваше да се пропуска такова едно насочване. Тук може би имаше нещо.

- Добре - каза Джонс. - Ще се захванем сериозно със семейството. Рейнолдс и Патерсън ще разберат къде живее цялата тази компания, ще се свържат с най-близките полицейски участъци и ще са готови за кратко пътуване. Стоун, ти ще се заемеш с онова, което имаме тук, на самото място. Огледай по-внимателно хората в музея! Разбери всичко възможно за това парче кожа. Преди да приключим, Лаубах, докладвай накратко докъде са стигнали твоите хора.

- Засега събираме материалите. Убийството е извършено върху доста голяма площ, така че трябва време, за да се прегледа всичко. В кабинета на Бонд са намерени отпечатъци от пръстите на трима души, но съм готов да се обзаложа за всичките пари, които давам за комар, че са на секретарката, чистачката и на самия Бонд, въпреки че резултатите от тестовете още не са готови.

Фелиша се усмихна тайно. Веднъж бе ходила с Лаубах на хиподрума „Колониал Даунс” близо до Ричмънд и поради това знаеше, че той дава за надбягванията ако не цялата си заплата, то достатъчно много. Лаубах продължаваше:

- Освен това са свалени множество отпечатъци от мраморния бюст на Едгар По. Най-преданите му фенове го смятат за един вид реликва. Там обаче няма нито един цялостен отпечатък и, честно казано, много се съмнявам, че поне един от тях е на убиеца. Мисля, че той е действал много предпазливо.

- Защо говориш за престъпника в мъжки род? Не допускаш ли, че би могла да е жена? - сети се изведнъж Фелиша.

- Чисто технически не е изключено. Не е задължително убиецът да е някой атлет. След като той - продължавам да казвам „той” - е нанесъл първия удар, Бонд е бил изведен извън строя и не е могъл да окаже особена съпротива. И все пак това убийство съвсем не е с отрова за мишки в чая, както се случва, ако по въпроса действа жена.

- Мда. Тук насилието е твърде много. Това е мъж -намеси се Патерсън.

Фелиша не намери какво да отговори.

- Да се върнем към доклада. Намерени са много улики с органичен произход - кръв и други биологични течности, така че има над какво да се поработи. Започнали сме анализите, но резултатите още не са готови. Предполагам, че по-голямата част принадлежи на жертвата. Ще получите доклада, щом имаме повече материал - заключи Лаубах.

- Не забравяй книгата - напомни му Фелиша.

- Книгата ли?

- Ако има парче кожа от книжно гръбче, изпратено за експертиза, би трябвало да има и книга, на чието гръбче липсва това парче.

- Убийствена логика - усмихна се Лаубах. - Тогава ще я намерим.

Единадесета глава

Следственият отдел на полицията в Ричмънд бе разположен в масивна каменна сграда с циментовосив цвят. На Фелиша Стоун често й се струваше, че влизайки вътре, губи способността си да мисли. Сега стоеше на служебния паркинг от другата страна на „Джеферсън стрийт” и мислеше дали не можеше този каменен ковчег да е дело на градските престъпници, които са го измислили, за да затворят вътре всичките следователи и да ги направят вяли и сънливи. Подпряла се на полицейска кола, тя за пръв път след новогодишната вечер пушеше жадно цигара, а върху необятната повърхност на сивата стена пред нея висеше огромна метална глава. Тя принадлежеше на мъж с полицейска фуражка. От центъра на фуражката надолу имаше светлосиня ивица. Тя се спускаше върху лицето и го делеше на две половини, минавайки по носа, устните и брадичката. Сякаш за да напомнят, че сградата трябваше да унижава полицаите и да пречи на работата им, архитектите бяха оставили на железния полицай две големи дупки вместо очи. Под скулптурата имаше малка врата, която водеше към помещенията, заети от градските следователи. Веднъж Фелиша ги бе нарекла: „карцери за слепи детективи”. Шегата бе оценена само от Лаубах. Останалите почти инстинктивно се гордееха с работните си места и се обиждаха всеки път, когато тя се изказваше язвително за тях. Поради това Фелиша вече не произнасяше на глас това название.

Тя хвърли цигарата. На вкус се бе оказала по-противна, отколкото Фелиша се бе надявала, но все пак бе поносима. Пушенето наистина не помагаше срещу гадене. Срещу него, както се опасяваше Фелиша, имаше само едно средство. Онова, което бе опитала веднъж през онова проклето лято след завършването на училището и което оттогава не й бе позволявало никога да го забрави, да забрави за вечната съблазън на бягството от тревогата и гаденето. Фелиша Стоун седна в служебната кола, на която току-що се бе подпирала. „Всъщност има още един начин да се справя с тревогата - помисли си тя. - Да разплета този дяволски случай.” Разгадаването му със сигурност щеше да има оздравителен ефект за нея.

Фелиша зави надясно към „Уест Грейс стрийт” и се замисли за серийните убийци. По-точно за това защо през цялото време мислеше за тях. По времето на онзи курс във Вашингтон, на който се бе записала, за да си отпочине от работата, преподавателят веднъж бе казал нещо, което се бе запечатало трайно в паметта й. В детството си бъдещият сериен убиец можело да се напикава в леглото си, да измъчва животни или да се занимава с подпалвачество. Но всичко това въобще не било задължително. Не всички маниаци били трудни деца или са страдали от някакъв вид насилие. На практика при всичките серийни убийци имало само една обща черта - богата фантазия. В детството си те си измисляли чуден, вълшебен свят, в който можели да се скрият, когато реалността била срещу тях. Този вълшебен свят постепенно се превръщал в мрачно и печално място, в което царели насилие, унижение и дяволски интриги. То обаче си оставало мястото, в което бъдещият сериен убиец бил цар и Бог. Когато такова дете се опитвало да осъществи фантазиите си, то се превръщало в сериен убиец, а мечтите му - в кървави престъпления.

Тя помнеше почти дословно следващото изказване на преподавателя: „Мисля, че серийните убийци привличат толкова много кинаджиите и писателите, защото и едните, и другите използват един и същи алгоритъм. Постъпките на серийните убийци са грубо въплъщение на измислиците им”. Опирайки се именно на тези думи, тя свързваше уникалното убийство, което разследваха, с мрачния свят на серийните убийци. В това престъпление имаше нещо неистинско, сякаш бе съчинено като стихотворение.

След няколко пресечки тя зави надясно, а след това на кръговото движение при паметника на Робърт Едвард Лий - още веднъж надясно и се отправи към центъра на града по „Монумент авеню”. Тази улица й харесваше. Тя напомняше, че в миналото град Ричмънд бе означавал нещо за Съединените щати.

Секретарката на музея на Едгар Алън По се казваше Мегън Прайс. Извънградският й адрес на „Кентърбъри роуд” до „Уиндзор фармс” недвусмислено сочеше, че не разполага само със заплатата си на музеен работник. Изглежда, че мъжът й бе адвокат или лекар, който печелеше и за двамата, а на работата си в музея тя гледа като на добра алтернатива за доброволна благотворителност. Фелиша се приближаваше към „Уиндзор фармс” по улица „Лафайет”. Други сигурно щяха да изберат „Малвърн авеню”, но тя никога не го правеше, ако й потрябваше нещо оттам. Стараеше се да не минава излишно покрай дома, в който животът й се бе разделил веднъж на „преди” и „след”.

Фелиша не бе предупредила Мегън Прайс за посещението си. Когато разследваш убийство, не си заслужава да даваш време на хората да съберат мислите си. Стоун разчиташе, че госпожа Прайс изпълнява нареждането на Рейнолдс, помолил убедително всичките служители на музея да се приберат по домовете си и да чакат полицията да се свърже с тях. Разбира се, не ставаше дума за това полицията да се свърже веднага с тях, така че рано или късно повечето от тях щяха да се върнат към нормалното си всекидневие и да излязат от вкъщи по своите си работи. Точно информацията за това колко дълго човекът е чакал, преди да се заеме с работите си и с кои именно се е заел, след като се е уморил да чака, докато се случи нещо, можеше да насочи полицията към нови следи.

Преди да тръгне от полицейското управление, Фелиша бе чула от Рейнолдс кратко описание на Мегън Прайс. Засега като че ли нямаше основания да подозират, че има нещо общо с убийството. Въпреки че по принцип Фелиша се придържаше към едно златно правило - в началото на случая да подозира всички и всичко. Бе го формулирала веднъж, когато с колегите й бяха отишли да пият бира (а в нейния случай - кола): „Следователят трябва да се ръководи от правилото, което е напълно противоположно на основния закон на съдебната практика. Всички са виновни до доказване на противното, като в последния случай се сваля обвинението от заподозрения в онзи момент, в който невинността му е доказана, а във всичко останало той продължава да е заподозрян”. Доколкото си спомняше, само Лаубах от цялата компания се бе разсмял заедно с нея силно и мрачно на шегата й. Едно обаче бе да се пошегуваш, пък било то и без грам истина, а съвсем друго - да държиш постоянно това златно правило в главата си. За нощта на убийството Мегън Прайс разполагаше с доста сигурно алиби. Бе лежала заедно с мъжа си в леглото вкъщи и бе спала, а вечерта бе имала гости, които не си бяха тръгнали почти до полунощ. Освен това, по думите на Рейнолдс, тя бе доста крехка дама на шестдесет и три години. Още не бяха съставили приблизително описание на убиеца, но Фелиша се съмняваше, че госпожа Прайс ще се впише в него.

Поради това пътуваше към секретарката, за да й зададе един-единствен въпрос. Що за история бе онази с парченцето кожа от гръбчето на все още ненамерената от тях книга? Тя паркира на тротоара на известно разстояние от каменна викторианска къща с четири комина. Къщата се оказа такава, каквато си я бе представяла - огромна и префърцунена. Върху алеята към нея имаше място за най-малкото десетина полицейски коли, но когато се приближаваш пеша до нечий дом, добиваш по-истинска представа и за него, и за собствениците му. По пътя към тъмния параден вход - нима бе от махагон? - обграден с широк бял портал, Фелиша само затвърди догадките си за семейството на Прайс. Те определено не разчитаха на средствата, които жената получаваше от музея. На алеята бе паркиран ягуар, за който Патерсън със сигурност можеше да каже много неща. За Фелиша той бе просто неоправдано скъпо желязо на колела. Градината се оказа обработвана, а цветовете на магнолиите намирисваха на наемен градинар. Къщата също изглеждаше безупречно - нови прозорци, пряснобоядисани корнизи. Бе се издигала вече сто години и щеше да го прави още толкова, ако семейство Прайс продължаваше да се грижи за него така, смесвайки в равни пропорции любов и труда на латиноамерикански работници.

Звънецът на вратата прозвуча дълбоко и значително, след което настъпи тишина, почти погълнала шума от рядкото улично движение на застроената с вили улица зад гърба й. Фелиша забеляза, че неволно е стиснала юмруци. Тя напираше да започне разследването и очакваше чудеса от всеки свидетел.

Най-сетне вратата се отвори.

Мегън Прайс боядисваше косата си, която сигурно отдавна-отдавна бе бяла, в червеникав цвят, който много отиваше на очите й с цвят на ръжда. Почти сигурно бе пооправила лицето си, бе махнала няколко бръчици и бе поопънала кожата си, но всичко бе направено толкова умело и внимателно, че наблюдателят все пак се съмняваше дали въобще бе имало операция. При това дори когато госпожа Прайс се усмихваше объркано. С такава усмивка госпожа Прайс посрещна и Фелиша Стоун, която въпреки миловидната си муцунка никога не успяваше да се престори, че не е от полицията. И този път следователката не се престори и показа мълчаливо на домакинята полицейската си значка.

- Много сте бързи - каза госпожа Прайс. Бе с всекидневни дрехи със свободна кройка, но все пак много елегантни и явно не бяха купени от веригата „Уолмарт”. От неуверено лицето й стана сериозно. - Радвам се, че разследването на този ужасен случай е с такъв висок приоритет. Имате ли вече предположения кой е могъл да направи това с бедния Бонд? Той бе много добър и тактичен човек.

- Съжалявам - каза Фелиша Стоун. - Ако знаехме кой го е направил, сега нямаше да съм тук.

- Така е, разбира се. Влезте, моля - отвори по-широко вратата госпожа Прайс и отстъпи една крачка встрани, правейки път на гостенката. Апартаментът на Фелиша можеше да се побере целия в хола на семейство Прайс.

- Не се събувайте! Следобед ще дойде домашната помощница - поведе Стоун към кухнята домакинята. Кухнята бе тапицирана с дъбово дърво и бе декорирана с каменни апликации и черна битова техника. Госпожа Прайс предложи на гостенката си висок бар стол до кухненския плот и поровила в недрата на безбройните овесени шкафове, извади две уеджуудски чашки на цветчета и с подходящи чинийки.

Проектираното от професионален дизайнер пространство на кухнята се изпълни с мелодичен звън. Домакинята извади телефон от украсения с цветенца джоб на бледо-жълтата си блузка и отговори с делови тон:

- Припомнете ми, мистър... Извинете как беше фамилията ви? Хари Риджуей, така ли? Та напомнете ми, мистър Риджуей, колко ви платихме за тази работа. Разбирам. А защо не можете да го завършите до утре? Добре, ще кажа на мъжа си - въздъхнала, тя остави телефона. - Занаятчии! - плесна безпомощно с ръце тя.

- Нещо сериозно ли?

- Не, просто исках да пребоядисам колата си. Имам малък фолксваген „Бийтъл”. Преди няколко дни го дадохме в сервиз. Не обичам да карам ягуара.

Фелиша Стоун кимна, отбелязвайки си механично, че госпожа Прайс бе споменала мъжа си, въпреки че разговорът се отнасяше до нейната кола. Тези мацки от елитарните райони винаги намесваха мъжете си, сякаш те бяха пъпът на света.

- Току-що направих чай - съобщи госпожа Прайс. -Зелен. Много е полезен за здравето. Не знам при вас как е, но от кафето ставам много нервна.

- Зеленият чай успокоява - усмихна се Фелиша, без да си признае на глас колко й трябваше това в момента.

Чаят бе направен в чайника от същия сервиз, от който бяха и чашките. Сладките „Мадлен”, които госпожа Прайс сервира на масата, бяха явно домашно приготвени, но изглежда не от нейните ръце. Въпреки цялото си кулинарно съвършенство, те намирисваха леко на равнодушие. „И тук платена помощ” - помисли си Фелиша.

- Ще мина веднага на въпроса - произнесе тя, отхапвайки от френското сладкарско чудо във формата на раковина. - Тази сутрин сте казали на моя колега, че Ефраим Бонд е изпратил за експертиза парче кожа в университета. В университета на Ричмънд или във Вирджинския университет в Ричмънд?

- Във Вирджинския университет. Мъжът ми ръководи института „Филипс”. Занимават се с изследвания на болести и всякакви такива хитри неща. По-добре е да питате Фредрик. Там, в университета, се занимават предимно с главата, челюстите и врата, но мъжът ми каза, че знае къде трябва да се изпрати за проверка парчето кожа и аз му дадох образеца. Важно ли е? Мислите ли, че е свързано със случая?

- Засега проверяваме всяка възможност.

- Може да звъннем на Фредрик - предложи госпожа Прайс.

Без да дочака отговор, тя взе телефона и набра номера. Обясни защо се обажда. На няколко пъти, почти скучаейки, отговори: „Да” и остави слушалката. Фелиша остана с впечатлението, че госпожа Прайс просто си умира от скука всеки път, когато й се наложи да говори по телефона с мъжа си.

- Фредрик каза, че резултатите от експертизата са готови и днес трябвало да ги изпратят по куриер в музея, но научил за случилото се, решил да задържи документите. Ако искате, можете да ги вземете от кабинета му.

- До колко е на работа мъжът ви? - попитала, Фелиша си помисли, че по принцип би трябвало господин Прайс днес да си е взел отпуск, а не да оставя жена си насаме с мрачните й мисли в огромната и празна къща.

- Ще ви изчака.

Фелиша стана от мястото си. По пътя към изхода тя спря да хвърли един поглед на снимките в антрето. На повечето от тях бе снимано семейство Прайс. На някои снимки, изглежда направени с много скъпа техника, но по-любителски, имаше самоуверено усмихващо се чернокосо момче. Тук-там момчето бе снимано само, докато играе бейзбол или се вози в платноходка. Някои снимки, изглежда, бяха направени до вила, най-вероятно в залива Чесапийк. Фелиша забеляза, че на всичките снимки момчето изглеждаше на не повече от десет годинки. Нито снимки на млад мъж със семейството, нито изцапани с каша внуци не видя. Ето откъде се бе взело зиморничавото чувство на пустота, което не я напускаше, откакто бе престъпила прага на семейство Прайс.

Фелиша обърна гръб на снимките и погледна госпожа Прайс, която бе тръгнала да я изпраща. „Тя наистина е много стройна и крехка” - помисли си следователката и зададе последния си въпрос:

- А не знаете ли още нещо за този образец от кожа?

Мегън Прайс я погледна замислено.

- Бонд не ми е казвал нищо за това - отговори тя, -но си мисля, че знам някои неща. Преди няколко седмици обърнах внимание на повреденото гръбче на една от книгите от личната колекция на Едгар По. Личните книги на По се намират в библиотеката в кабинета на Бонд. Преди всичко това са първите издания на книгите на самия По, но има и на други автори, принадлежали на негови роднини или на самия него. Книгата, за която говорим, лежеше разтворена на бюрото на Бонд. Той бе излязъл някъде и аз надникнах в нея. Знам добре всичките екземпляри и нито веднъж не бях забелязвала да е откъсната кожа от гръбчетата. Оказа се, че книгата е първо издание на „Странстванията на Чайлд Харолд” от лорд Байрон. За този екземпляр не се знае много. Някои твърдят, че По го е купил в Ню Йорк от някой емигрант и заедно с някои други книги, но няма никакво документално потвърждение за тази покупка.

- Как мислите, защо Бонд е откъснал кожа от гръбчето, ако, разбира се, го е направил той?

- Почти със сигурност той е откъснал кожата, но не знам защо. Книгата бе в добро състояние. Мога да предположа само една разумна причина за откъсването на кожата, а именно че Бонд е установил, че на самата кожа е пишело нещо.

- Какво имате предвид?

- Тази книга е подвързана през осемнадесети век. Телешката кожа е била рядка стока, поради това всичко налично е било използвано. Например често пъти за подвързване са използвали пергаментови листа от стари книги. Нали пергаментът е правен също от телешка кожа. Поради това и днес от време на време се случва да намираме откъси от стари ръкописи от вътрешната страна на книжните гръбчета. Понякога по такъв начин се откриват важни исторически и литературни паметници и документи. Има и по-заплетени случаи, при които понякога намират пергаменти, изписвани няколко пъти. През Средните векове се е смятало за съвсем нормално да се изчегъртва написаното върху пергамента и върху него да се пише отново. Поради това са изгубени много важни текстове. Просто са ги изчегъртали, за да освободят място за нови. Пергамент с такива многослойни текстове се нарича „палимпсест”. Днес с помощта на съвременните средства за анализ учените могат често пъти да определят какъв е бил текстът „най-отдолу”, тоест да възстановят така наречения scripta inferiori[13].

Фелиша кимна, впечатлена доста от знанията, които бе демонстрирала пред нея госпожа Прайс.

- Мислите ли, че Бонд е направил подобно откритие?

- Не знам. Само предполагам. Възможно е обаче да е изглеждал толкова тайнствен през последните седмици точно поради това.

- Споменахте телешката кожа. Имате ли идея защо на Бонд му е притрябвало да проверява дали кожата е телешка? А не би ли могъл някой да подвърже книгата или да осигури за подвързване пергамент от някакъв друг материал?

- Телешката кожа е била смятана за най-добрата, но пергаментът се е правил от различни видове кожи. Използвали са се често и козя, и свинска кожа.

- Защо обаче е било толкова важно за Бонд да си изясни от каква кожа е пергаментът?

- Дори не мога да си го представя - въздъхна дълбоко госпожа Прайс.

Фелиша Стоун й благодари за помощта и си тръгна.

Институтът „Филипс” бе с адрес: „Норт стрийт” 11, в самия център на Ричмънд, недалеч от района на Капитолия с неговите стари къщи и безценни свидетелства от епохата, когато Ричмънд бе оглавявал войната за независимост. Намиращите се в този град бащи основатели бяха повтаряли като припев основният си девиз: „Свобода или смърт”.

Днес представата за свободата се бе разширила дотолкова, че включваше в себе си свободата да избираш вкусовата добавка към кафето лате и марката на анцуга си, направен от съвсем несвободен китайски работник. Въпреки това на Фелиша й харесваха такива неми напомняния за това, че думата „свобода” не е просто празни звуци и че с работата си помагаше в известна степен тя да запази първоначалния си смисъл. Поради това, ако имаше възможност, никога не пропускаше случая да надникне в района на Капитолия. Паркира колата няколко пресечки от целта на пътуването си и тръгна пеша през парка покрай паметника на борците за граждански права във Вирджиния и по посока на института.

Фредрик Прайс се оказа широкоплещест побелял човек и само веждите му издаваха предишния брюнет в него. Държеше се дружелюбно, но и делово.

- Резултатите от експертизата са у мен - хвана бика за рогата той, след като тя едва бе успяла да се представи и да седне на стола пред голямото съвременно бюро с плот от бук. В ръцете му имаше запечатан плик. - Ако искате, мога да го отворя и да го прочета. На вас ще ви е трудно с научните термини.

Много й се искаше да му каже, че на външен вид тя, разбира се, е младичка и глупавичка, но това е само на външен вид, а освен това в полицията има доста много хора, които разбират научния език не по-зле от шефа на институт „Филипс”. Вместо това обаче тя кимна, усмихна си и го помоли да го прочете. Правилната следователска тактика се състоеше в това да се позволява колкото се може по-често на хората да се държат така, както искат.

Известно време той чете мълчаливо, а след това каза:

- Не знам какви резултати от експертизата сте очаквали и откъде е взет образецът от кожата... - прегърби се и се опря с лакти на бюрото Фредрик Прайс, а видът му бе истински разтревожен, - но си мисля, че това ще ви учуди.

След това й разтълкува съдържанието на резултатите. Току-що бе започнал да говори, а тя вече знаеше, че малкото парченце кожа не е просто нишка и още по-малко - лъжлива следа. То беше същината на случая, защото експертизата бе показала, че кожата от образеца някога бе принадлежала на човек. Всъщност това било преди приблизително петстотин години.

Дванадесета глава

Просещият монах се върна в родния си град. Разбра веднага, че майка му вече не е между живите. Също така му разказаха за ковача, който се грижел за гроба й на селското гробище до старопиталището.

Майка му не бе получила богат надгробен камък, но все пак почиваше в осветена земя. През един дъждовен ден монахът отиде на гробището при нея и стоя почти час върху земята, в която я бяха закопали. Като дете често пъти се бе замислял защо му бе позволила да тръгне. Вече не си задаваше този въпрос, но би дал мило и драго, само за да я види още веднъж.

По пътя от гробището той твърдо реши да посети архиепископа. Прииска му се да остане в тази страна. Взел това решение, той за пръв път можа да си спомни, без да трепери, всичко, което се бе случило, след като бе напуснал Тронхайм с неговите плесенясали улици и пресечки.

Вече три дни, откакто бяха пристигнали в този странен град, който плуваше върху водата, и бяха наели тясна стаичка в един хан. Откакто бяха напуснали студения север, бяха минали две години в странствания. Бръснарят бе работил цяла година като палач в едно немско градче. Бе отсичал главите на убийци и бе давил вещици. А през цялото останало време си бяха сами господари и пътуваха, докато малко по малко не бяха изхарчили голяма част от спестяванията на бръснаря.

Все още не бяха срещнали щастието, което търсеха, бръснарят обаче бе обещал, че във Венеция ще го намерят задължително, защото Венеция била най-големият град в света. Така казваше той, но момчето бе чувало, че в страните, с които Венеция търгуваше, имало и по-големи градове.

А освен това бръснарят му показа и дома, в който живееше госпожа Фортуна, естествено в човешки облик. Къщата бе до тих канала близо до площада „Сан Марко”, на който се извисяваше огромна кула с часовник. В този дом живееше монсеньор Алесандро. Според слуховете, бил обходил цялото Средиземноморие, събирайки книги. Сред рицарите на прекрасния остров Родос и сред неверниците далече на Изток бил намерил безбройни съкровища. Сред народа се говореше, че притежавал най-голямата в града сбирка от трудовете на древните мъдреци. Разпространяваше се дори слухът, че известният типограф Теобалдо Манучи му бил задължен. Издавайки като поредици от книги знаменитите трудове на гърците и римляните, монсеньор Теобалдо бил взел много от тях от пребогатата библиотека на монсеньор Алесандро. Това, естествено, въобще не намалявало заслугите на монсеньор Теобалдо, който бе измислил невижданите дотогава малки книжки, които били лесни за носене под мишница.

Бръснарят обаче търсеше среща с почтения лечител не заради книгите или слуховете за богатството на библиотеката му. Монсеньор Алесандро се бе прославил с още нещо - той балсамираше трупове. И ако се вярваше на мълвата, бе виждал такива неща в мъртъвците, каквито човешки очи не били виждали преди него.

Въпреки това планът на бръснаря все пак засягаше една от книгите на монсеньор Алесандро. Не някоя определена, съвсем не, а просто случайна книга - онази, която монсеньор Алесандро бе решил да вземе със себе си, тръгвайки на сутрешната си разходка.

Слънцето още не бе изгряло и само най-суетните от градските петли бяха закукуригали, а бръснарят и момчето, които лежаха в леглото си в хана, вече знаеха, че и днес монсеньор Алесандро ще тръгне на задължителната си разходка и ще вземе книга със себе си. Бяха го наблюдавали два дни подред, а освен това бяха разпитали и хора, които се появяваха там, където и монсеньор Алесандро. Бяха им казали, че след закуска той винаги се разхождал. И всеки път носел книга в ръце. Държал я внимателно, сякаш вървял за ръка с младо момиче, им бе казала търговката, продаваща зеленчуци до моста през канала, на ъгъла на къщата на монсеньор Алесандро.

Бръснарят бе намерил предварително подходящо момче. Неговото не ставаше за това, защото бръснарят не искаше да се разделя с него. Нали бяха свързани с невидима нишка и никой нямаше сили да я разкъса, казваше често на момчето той. Трябваше да останат заедно, поне докато намерят щастието.

Поради това се бе договорил с едно от просячетата, поминуващи на площад „Сан Марко”. Венецианските просячета до едно бяха крадци и мошеници и не само те. В този град никой не пропускаше случай да оскубе чужденец - лъжеха в сметките търговци, бръснари и стопани на ханове. Немирниците, които отначало крънкаха, а след това с ловки пръсти измъкваха монети от джобове и кесии, принадлежаха обаче към най-безполезните и затова ги мразеха дори повече, отколкото нещастния еврейски народ, който преди година бяха започнали да затварят нощем зад стените на новата топилня[14]. Опитай се обаче да затвориш уличните момчета. Спътникът на бръснаря вече знаеше как той умее да намира подход към дивите момчета. Ето че и този път на чернобрадия му бяха потрябвали съвсем малко време и сребърни монети, за да уговори малкото просяче да му направи услуга.

- А наистина ли трябва да ме види и да тръгне да ме гони? - попита отново момчето, след като бръснарят му бе казал какво трябва да направи.

- Наистина - подхвърли още една монетка на дрипльото бръснарят. - Надявам се, че краката ти са бързи.

- И още как - каза момчето, хващайки паричката.

- Разкажи ми пак какво има вътре в нас? - помоли момчето. За закуска имаха маслини, сирене и твърд хляб. Все още помнеше онази нощ в немските краища. Бяха живели в колиба в покрайнините на града и една вечер бръснарят се бе върнал, влачейки след себе си мъртва вещица, която лично бе екзекутирал на разсъмване, хвърляйки я в реката. Да вади екзекутираните удавници бе част от задълженията му. Само че този път не я бе откарал от града, за да я зарови веднага до църковната ограда около гробището. Вместо това я бе крил през целия ден в гората, а вечерта бе донесъл трупа в колибата им. Ако някой го бе видял, щяха да удавят самия него или дори да го изгорят жив. Така че той отпрати момчето в леглото, а самият той се занимава през цялата нощ с мъртвото тяло, задоволявайки се със светлината на две лоени свещи. Момчето се бе преструвало на заспало, но от леглото така или иначе не се бе виждало нищо. Затова пък бе чувало какво се бе случвало в стаята - и хрущящия звук на ножовете, дробящи костите, и трупната воня, която с всеки изминал час ставаше все по-силна. Никога преди момчето не се бе чувствало толкова живо. На следващия ден, когато вещицата най-сетне бе закопана в задния двор на църквата, откъдето до преизподнята имаше една ръка разстояние, то бе попитало бръснаря защо бе ровил в трупа. Защо му било, рискувайки живота си, да надзърта в човек? На практика, питайки, момчето знаеше предварително отговора.

- Трябва да видя всичко с очите си - бе отговорил бръснарят, - защото там вътре има цял свят.

Вещицата не бе погребана цялата. Бръснарят бе задържал кожата й. Одрана, тя и досега лежеше на дъното на торбата му.

Седнал в полумрака на стаята във венецианския хан, бръснарят бавно дъвчеше хляба. Момчето забеляза първите бели косми в черната му като смола брада. Погледът му бе ясен, както и преди, но на лицето му се бе изписала тежка умора, която изчезваше само в моменти на най-голямо въодушевление, както на сутринта след рязането на вещицата.

- Има много кръв - отбеляза кратко бръснарят. Немногословието му означаваше, че не е предразположен за разговор.

- А кръвта идва от черния дроб, нали така? - не се отказваше момчето.

Бръснарят кимна.

- А оттам се качва към мозъка?

Бръснарят кимна отново, без да добави нито дума.

- А душата е в сърцето, нали така? И Бог ли е там?

- Бог е навсякъде - най-сетне го разприказва момчето. - Бог е във всичките четири телесни сокове, дори и в черната жлъч, наричана „меланхолия”. Има Бог и в черния дроб, и в бъбреците, и в сърцето. И все пак хората казват, че силата на живота е в кръвта. Когато на бойното поле загива ранен войник, той умира, защото от раните му е изтекла цялата жизнена сила. От това обаче не следва, че Бог го е напуснал.

Черен дроб, бъбреци, сърце. Тези думи звучаха за момчето като имена на ангели, на божествени създания, които никога не е виждало. В същото това време то знаеше със сигурност, че нещата, които се наричаха така, принадлежат на този свят, че са във всеки от нас и по някакъв неясен начин ни дават живот.

- Сигурен съм, че човек трябва да познава Божиите творения. Само така ще можем да опознаем напълно самите себе си - каза бръснарят. Слушайки го, момчето разбираше колко му е провървяло. Бе го намерил един от най-умните хора на времето си. Предстоеше му да научи много и щеше да дойде ден, в който то щеше да може да види всичко с очите си и може би да научи повече, отколкото бе написано във всички книги, взети заедно. Именно това бе искал да каже бръснарят, обяснявайки му защо търсят монсеньор Алесандро. Защото този лекар знаел повече, отколкото било написано в книгите. Поне така се говорело за него. Човек, за когото се носели такива слухове, щял да бъде в опасност навсякъде извън пределите на Венецианската република, в която влизала и Падуа с известното си училище и многобройните си лекари. Във Венеция и Падуа обаче се дишало много по-свободно, отколкото на повечето други места. Бръснарят разказваше, че тук аутопсиите били разрешени със закон и всяка година телата на един обесен мъж и на една обесена жена били предавани на лечителите, за да могат най-учените от тях да обогатят знанията си за човешките вътрешности. Венеция не се страхувала от гнева на папата. Той се бил стоварвал върху нея и преди, но повече не внушавал страх.

- Ето - изпрати в устата си последните трохи хляб бръснарят, - че е време да тръгваме. Слънцето вече осветява покривите на домовете от другата страна на канала. Скоро нашият скъп доктор ще тръгне на задължителната си разходка. Днес трябва да присъстваме на това, каквото и да става.

Както се бяха разбрали, уличното момче ги чакаше на мястото, от което се виждаше добре входната врата на монсеньор Алесандро - до моста от другата страна на канала. Планът бе прост - щом само видеха, че лечителят е излязъл от дома си, момчето щеше да се втурне към него през моста, а бръснарят със своя малък спътник щяха да тръгнат покрай канала към следващия мост. И ако всичко минеше, както бе замислено, щяха да срещнат дрипльото отново там. Този план се увенча с успех.

Показалецът на монсеньор Алесандро пълзеше бавно и ласкаво по гръбчетата на книгите, наредени върху малката лавичка до вратата на библиотеката - удобните малки книжки на Алдус Мануциус[15]. Като цяло библиотеката бе натъпкана с пергаментови свитъци и дебели томове, които той бе събрал по времето на своите пътувания. Книгите на Мануциус, както нежно наричаха типографа неговите учени приятели, му бяха дарени с признателност за това, че монсеньор Алесандро му позволяваше да ползва свободно библиотеката му и да взема от нея книгите, които иска да преработи и отпечата.

Пръстът му се спря на томче на Платон, което Мануциус някак си не на място бе посветил на папа Лъв X. „Затова пък сега ще си е съвсем на място” - с черно двусмислие си помисли монсеньор Алесандро. Позволи на мислите си да се насочат към къщата в Падуа и към трупа, който го очакваше там. Разбира се, ако заплесът Пиетро се бе справил с работата си в пустошта извън града. Не можеше да се разчита твърдо на това. Лечителят отдавна бе решил, че Пиетро трябваше да бъде заменен. Твърде често слугата му допускаше грешки, особено когато му се поръчваше да намери труп. Пиетро така и не се бе научил да се отнася правилно с мъртвите тела. Случваше се да забрави да ги завърже много здраво към каруцата и те да паднат в канавката, губейки по пътя някои от частите си. А се случваше и да се уплаши от пазачите на гробището и да се върне с празни ръце, а не всеки ден имаше екзекуции. А и по време на самата аутопсия ползата от него не бе кой знае каква, защото боравеше неумело с ножа.

Монсеньор Алесандро притисна книгата под мишница и излезе от библиотеката. Оставил я за малко на масата до входната врата, той облече големия си кадифен плащ с цвят на бургундско червено вино. Бе го купил преди две седмици и сега, през есента, той го топлеше добре. След това взе книгата и излезе.

Слънцето не можеше да се справи със студа, защото днес от морето духаше такъв вятър, какъвто винаги те пронизва напълно. Монсеньор Алесандро поздрави зарзаватчийката и я попита дали през нощта не бе имало слана. Тя му отговори, че е нямало и ако дадял Бог, можели да се надяват на богат урожай през тази година. Алесандро я благослови и й обеща да купи от нея репи, когато се връща обратно.

Тръгна по обичайния си маршрут - покрай канала, след това през моста и по-нататък, към площад „Сан Марко”, ако, разбира се, му се искаше да ходи толкова далече. Не бе успял обаче да се приближи до моста, когато се случи нещо ужасно. Изникналото сякаш отникъде момче, което едва ли стигаше до кръста му, грабна книгата му. Монсеньор Алесандро не бе успял да я притисне по-здраво и тя се озова в ръцете на крадеца. След това се случи нещо Странно. Вместо да се обърне и да изчезне в тълпата, момчето замря за един дълъг миг пред него. Точно толкова, колкото лечителят да може да се втурне напред и да се опита да го хване. То обаче побягна, изплъзвайки се от ръцете на монсеньор Алесандро.

Монсеньорът изпадна в ярост. Неведнъж тези малки нахалници бяха офейквали, отмъквайки кесията му. Тук, във Венеция, обаче той никога не носеше в кесията си повече от това, за което не би съжалявал. Сега обаче ставаше дума за книга, а това бе съвсем друго нещо. Дори и най-малката и леката, с кадифено гръбче книжка на Мануциус бе не просто незаменима, а и неприкосновена. Той нямаше да позволи на никого да краде книги.

Монсеньор Алесандро нямаше навика да тича, но сега го направи. В него сякаш се пробуди див звяр, преследващ плячка. Крещеше с цяло гърло:

- Дръжте крадеца!

Чуха го мъжете, които ловяха риба в канала, но твърде късно. Докато съобразяваха какво става, крадецът прелетя покрай тях. Скоро се озова оттатък моста.

А от другата страна на канала вървяха двамина - висок, чернобрад мъж със скъп, но износен плащ и момче на единадесет-дванадесет зими. Видял бягащия дрипльо и чул дивия рев на монсеньор Алесандро, мъжът се стрелна напред и хвана крадеца за ръката. Изтръгна книгата от ръката на момчето. Дяволчето се извърта и усетило се на свобода, духна. А мъжът така и остана да стои с книгата в ръка. На монсеньор Алесандро, разбира се, му се стори, че нехранимайкото се е освободил подозрително лесно от хватката на човека, спасил книгата му, но приближавайки се е думи на благодарност, напълно забрави за тази странност. Книгата бе в сигурни ръце и това бе важното.

- Предполагам, че това ви принадлежи? - попита чернобрадият, видял го на моста. - Позволете да ви се представя. Аз съм Олаф Бръснаря. Роден съм в далечна северна страна и мога да работя с ножове. А момчето се казва Юханес. То е мой спътник. А на кого имам честта да стисна ръката в това хубаво и ясно утро?

- Алесандро - отговори с интерес лечителят. - Кажи ми, бръснарю, щом брадата ти е на лицето, както е в поговорката, значи не само бради режеш?

- Ножовете ми могат много неща - отбеляза бръснарят.