Където злото властва

Тринадесета глава

След като се събудеше на сутринта, той сякаш отново идваше на себе си след операцията. Отначало всичко бе покрито с мъгла. Или може би е лепкаво море от белота и тишина. Безжизнен ландшафт. След това се появяваха очертанията. Висящата от тавана лампа с абажур на цветчета, нощната масичка, на нея - връзка вестници „Издирва се” и професионална литература - книгата на един шведски полицай. Върху нея бе мобилният му телефон. Омразен му, както и всичко, от което зависеше Уд Сингсакер. Сега обаче, когато устройството лежеше съвсем тихо и неподвижно, присъствието му бе някак си поносимо.

Преди тумора в мозъка си той започваше деня с малка чашка „Червен Олборг”. За да може острият вкус на аквавита[16] да се разкрие напълно, трябваше първо да го загрее до стайна температура. Докато траеше периодът на възстановяване от операцията, Сингсакер бе увеличил сутрешната доза на две чашки. Той обаче продължаваше да гаврътва своята „жива вода” по датски маниер - с херинга и ръжен хляб. Според него това бе най-правилното начало на деня. Водата на живота и среброто на океана. Лечебният ефект от тази закуска се състоеше в това, че след нея Сингсакер нямаше избор и трябваше да отиде на работа.

Тази сутрин, през която му предстоеше да отиде на работа и отново да заеме длъжността старши следовател в полицейското управление в Тронхайм, Сингсакер изведнъж откри, че бутилката с аквавит е празна, че последните парченца херинга, плуващи на дъното на чинията, са потъмнели, а черният хляб се е втвърдил. Ако все още бе в болнични, можеше да отиде до магазина за покупки. А сега му се налагаше да започне деня на гладен стомах. Отвратително начало, което после се струваше на Сингсакер като предвестник на ужасните събития, с които светът бе посрещнал връщането му към нормалния живот.

Прекрачвайки прага, той забеляза съседа си, живеещ отсреща, който, леко изморен на външен вид, излизаше на улицата с много скъп, но нуждаещ се от основен ремонт състезателен велосипед, марка „Сервело”. „Как може да докараш скъпоструващо колело до такова плачевно състояние?” - помисли си Сингсакер. И изведнъж му хрумна, че съседът му сигурно има някаква дълбока лична драма може би, жизнен прелом - с други думи казано, нещо, направило го безразличен към нещата, за които някога се е грижел.

Уд Сингсакер не се познаваше с него, въпреки че и преди се бяха виждали. Това бе много преди тумора в мозъка и влошаването на паметта. Съседът му дори не погледна към него. Просто пое пътя си по посока на Асюлбакен.

Съкращавайки пътя си от вкъщи до „Бакегате”, Сингсакер се изравни с друг свой съсед, който миеше колата си, възползвайки се от есенното слънчице. Това бе Йенс Дале. С извинение, в този район Дале бе единственият му приятел. Разбира се, те никога не откровеничеха помежду си. Нищо лично, само разговори за времето. Сингсакер не му бе казал, че наскоро се е развел и че жена му, която през целия си живот бе поставял над себе си, му бе съобщила две седмици преди операцията за отстраняването на рака за другия мъж в живота й, нито пък за това, че по време на операцията хирурзите с еднаква степен на вероятност са могли да го избавят от тумора или, отстранявайки го, да го изпратят на онзи свят.

Не искайки да има тайни от него, Аникен му бе казала, че е имала отдавна връзка със строител от Клебу. Не му бе останало нищо друго, освен да се отнесе с разбиране към това. Изглежда, че туморът в мозъка му бил влияел незабележимо в продължение на две години върху личността му. Бил се превърнал в мърморко, с когото било почти невъзможно да се живее, и за това донякъде - ако не изцяло и напълно - бил виновен туморът. Ако си спомнел как от време на време се държал с жена си, то просто било чудно как не го била зарязала отдавна. Вместо това тя си намерила любовник, строителя, и Уд Сингсакер трябвало да признае, че напълно си заслужавала бетонно-студените знаци на внимание, които й оказвал.

Аникен не възнамерявала да го напуска. Напротив, скъсала със строителя, опитвайки се да спаси брака им, както бе казала тя. Според нея честността можела да открие и да премахне семейния тумор, като логиката й за това наистина малко куцаше. И по този начин на двамата им се налагало да преборят истинския тумор - онзи, който се появил в мозъка му. След това, рано или късно, стига да не било твърде късно, щели да бъдат отново щастливи заедно. Той не вярваше на този сценарий. Не вярваше, че Аникен може да го спаси. Както и в това, че вината за случилото се, била изцяло на тумора. Никога не бе смятал, че туморът в главата му може да е симптом на нещо друго, освен на повредилите се клетки. Лъжата и разпадащият се брак не водеха до образуването на тумори, следователно здравият брак не можеше да ги излекува. Разбираше защо Аникен му бе изневерила и може би й бе простил наполовина, но не можеше да остане в това положение. Тази история му бе позволила да формулира ясно онова, което от няколко месеца се бе въртяло смътно в съзнанието му - откакто му бяха поставили диагнозата. С това главоболие трябваше да се справи сам. По-просто казано, трябваше да пести сили, за да се справи с основния проблем. Поради това бе напуснал жена си.

Така бе останал сам. Сега обаче, след успешната операция, вече не бе сигурен, че разводът е изиграл своята роля. Ръката на хирурга, който бе изрязал тумора му, не бе трепнала нито веднъж. Като че ли семейното положение на последния бе повлияло значително повече на изхода от операцията, отколкото неговото.

След операцията Аникен го бе навестявала няколко пъти. Бе му носила цветя и чай, а последния път дори и аквавит - сигурен признак, че разчиташе скоро да се съберат.

Йенс Дале не знаеше нищо за това. Уд Сингсакер си говореше с него за времето, за „Розенборг”[17] и за препаратите за миене на коли. Като че ли последната тема вълнуваше най-много Дале. Бе разбираемо, защото той миеше колата си най-малкото веднъж седмично и рядко допускаше небрежност в това занимание. Процедурата можеше да отнеме няколко часа. Понякога Сингсакер успяваше да отскочи за нещо до града и да се върне, а съседът му лъскаше през цялото това време колата си. Като полицай Уд разбираше, че такива подробни сведения за автолюбителските навици на съседа му често пъти казват повече за човека, отколкото и най-интимните подробности.

А днес, по думите на Йенс Дале, колата му била много мръсна. Сингсакер бързаше, но все пак спря, за да не се покаже неучтив. Дале бил прекарал почивните дни с децата извън града и се върнал вкъщи едва сутринта, когато жена му била отишла вече на работа. Ако Сингсакер си спомняше правилно предишните им разговори, жената на Йенс се казваше Гюн Брита Дале и работеше в библиотеката „Гюнерус”.

- Настилката от шосето до нас напълно се размеква през есента. Ще е по-добре, когато стегне студ и завали сняг - усмихна се Йенс Дале.

На Сингсакер му се наложи да вдигне глава, за да хване погледа му. Дале бе по-висок от два метра и се обличаше хубаво - винаги с риза и вратовръзка, дори и когато миеше колата си. Сингсакер знаеше, че Йенс е по професия археолог, и не преставаше да се учудва, че човек с неговия ръст, при това любител на скъпите дрехи, си бе избрал такава специалност. Въобще не можеше да си представи как Дале пълзи на четири крака около огнища от каменния век и чопли от земята останки от някакъв боклук. И това бе логично, защото напоследък Дале не се занимаваше с това. Като служител в Музея по природна история той не клечеше, а седеше зад солидно бюро. При такава работа лесно можеш да си освободиш понеделнишката сутрин, за да си измиеш колата, предположи полицаят. А самият Сингсакер трябваше да тръгва. Казвайки: „Засега”, той изведнъж съобрази, че знае за Йенс Дале много повече, отколкото археологът за него. И сега не бе казал къде отива, и едва ли някога бе споменавал къде работи.

С бърза и широка крачка, от която бе отвикнал през последните месеци, той мина по „Бакегате” и стъпи на моста, водещ към центъра на града. Излизайки, бе облякъл черен пуловер, поло, дънки и яке. След дъждовния уикенд понеделникът бе неочаквано ясен и топъл. Преминал моста, той зави надясно към „Хепмангат” и тръгна по тротоара покрай „Олафсхален”, пресече Братерканален и се озова точно пред сградата на полицията. Тя изглеждаше точно така, както и през студения декемврийски ден миналата година, през който за последен път си бе тръгнал от нея. Постройката бе в същия псевдоморски стил, както и повечето къщи около Бединген. Своеобразен хибрид от нефтена платформа, корабостроителница и датски ферибот. А по средата й се издигаше сива циментова кула, на която по военен маниер бе написано: „Полиция”. Бе направо като нов боен кораб на полицията на Тронхайм. Откакто се бяха преместили в тази сграда преди шест години, той се чувстваше не в свои води тук. Всъщност предишната сграда на полицията също не бе „негови води”, така че това нямаше значение. Приближавайки се до служебния вход, той почти се задъха. Кожата под косата, точно на мястото, където бе белегът, леко го пробождаше.

Предния ден бе говорил по телефона с Гру Братберг, шефката на отдела за разследване на актовете на насилие и престъпленията срещу нравствеността, която му бе непосредствена началничка. Братберг му бе казала, че работното му място не е закрито и чака завръщането му. По пътя към кабинета си Сингсакер застана нащрек от подозрителната тишина в коридорите. Опита се да си спомни дали в тях винаги бе толкова тихо и се изплаши, открил неочаквано колко малко си спомня за това място и за живота си тук. Макар че, ако се замислеше, не бе толкова странно. В годината преди диагнозата и през годината, през която бе в болнични, той бе много разсеян, бе го мъчило виене на свят, образът пред очите му постоянно се бе размазвал и дори бе имал цветни халюцинации. А към това се бе прибавяла и вечната силна болка зад очите, с която не можеше да се справи дори и цяла бутилка „Червен Олборг”.

Стъпил на заетия от кабинетите етаж, той разбра, че всичко е много по-зле, отколкото си бе мислил. Тишината се бе оказала не просто подозрителна, това бе тишината на мястото на убийство. Като че ли всичките кабинети по коридора, преди неговия, бяха празни. Целият етаж бе обезлюден. Най-накрая той влезе в своя и замря с увиснало чене. След това се принуди да се усмихне. Как можеше в такъв ден да излезе от вкъщи, без да се зареди предварително с аквавит? Бе се страхувал от комитета по посрещането, а се бе натъкнал на цял конгрес.

За да го поздравят със завръщането му, в кабинета му се бяха натъпкали отделът за разследване на актовете на насилие и престъпленията срещу нравствеността с целия си личен състав, а също така и всички, които не бяха на дежурство по това време. Докато той стоеше на прага, в коридора се събра тълпа и от другите отдели, криминалистите и пътна полиция. Липсваше единствено самата началничка на полицията Дагмар Евербю, но все пак присъстваше и тя, въпреки че това не се забелязваше. В качеството си на шеф тя бе повече липсваща и от тумора на Сингсакер след операцията. Зевзеците от полицейското управление дори я бяха нарекли: „Призрака, който едва ли още броди”. Благодарение обаче на хора като Гру Братберг този стил на ръководене даваше добри резултати. Сингсакер дори се съмняваше, че щеше да се намери свободно място за Евербю, ако бе решила да се материализира изведнъж. Тя бе дама със сериозно телосложение, а в коридора зад него вече бе станало тясно. Народът някак си се изхитряваше да се промуши покрай него, докато той стоеше и мислеше дали не е срамно за такъв опитен полицай като него да се остави да бъде изненадан. По-лошото обаче бе друго - бяха го трогнали. По време на цялата тази история с операцията, когато със седмици бе лежал в болницата, когато чаршафите бяха попивали литри и литри от потта му, когато медицинските сестри се бяха старали с всички сили да са мили с него, когато бе невъзможно да се откъсне от мисълта за собственото си погребение, в един момент той бе престанал да контролира чувствата си, подчинявайки ги преди на желязната си воля. Старият Уд Сингсакер бе станал чувствителен. Откакто го бяха оперирали, всяка глупост можеше да го докара до сълзи - дори гледайки глупавите лекарски сериали, той плачеше като бебе.

И в ситуация като тази, при която стоеше и гледаше радостните физиономии на колегите си, висящият пред бюрото му плакат с надпис: „Добре дошъл!”, разположените по рафтовете цветя и Гру Братберг, мачкаща в ръцете си листче, върху което, изглежда, бяха надраскани няколко приветствени думи, той просто не можеше да се държи по друг начин. Адамовата му ябълка трепна на шията му като плувка и по бузите му се затъркаляха сълзи. И всички присъстващи за пръв път видяха как плаче Уд Сингсакер, а мнозина от тях го познаваха вече повече от тридесет години. Намериха се мнозина, които поискаха да го прегърнат - нещо нечувано и небивало и съвсем непомагащо за спирането на потока от сълзи. Най-накрая до него се приближи Турвал Йенсен, положи ръка на рамото му, наведе се и го прегърна по мъжки, избягвайки да докосва кожата му. И тогава Сингсакер осъзна ясно, че мястото му в колектива се е променило необратимо, че то вече не е същото, каквото го бе оставил, излизайки в болнични и отнасяйки в черепната си кутия тумор с размерите на топка за голф. Дори не можеше да си представи как щеше да е сега, но знаеше със сигурност, че никога вече нямаше да е като преди.

Старшият следовател Уд Сингсакер, замислен и мълчалив детектив, правещ от време на време цинични коментари, бе останал в миналото. И никой от присъстващите не знаеше кой ще дойде на мястото на старото му „аз”. Всички знаеха само, че всичко се бе променило. И може би това бе за добро.

За късмет, животът доста бързо навлезе в привичните си коловози. Гру Братберг произнесе реч. Връчиха му подарък - органайзер, марка „Молескин”. Вече бе забравил, че някога не бе равнодушен към тези легендарни бележници. Хапнаха по парче торта. Имаше още няколко прегръдки и се преместиха в стаята за съвещания, където работният ден започна с кратък доклад за нощ без произшествия. Мнозина от колегите му работеха по случаите си - доста сериозен семеен скандал, предполагаемо превишаване на пълномощията в църковната енория и нападение на банда тийнейджъри над момче на тяхната възраст или „весел побой”, както се казваше сега. На него му предстоеше да изгуби деня си, привеждайки се в ред и отговаряйки на телефона. Знаейки, че Сингсакер няма да се успокои, докато не започне да разследва някое престъпление, Братберг му обеща да го включи към енорийския случай, ако се окажеше, че там въобще е необходимо разследване.

Останал най-накрая сам в кабинета си, той се зае да прелиства подарения му органайзер и да размишлява по въпроса с какво всъщност се различаваше марката „Молескин” от останалите бележници. Дали тези книжки му бяха помогнали поне веднъж да разплете някой случай? В рекламната брошура, приложена към органайзера, пишеше, че такива бележници били използвали великите писатели като например Хемингуей. Стори му се, че го бе знаел и преди, само че тогава това го бе вълнувало, а после го бе забравил и сега му бе все едно. Трябваше му нов бележник и подаръкът бе своевременен, което бе хубаво. Веднага си спомни за съседа си с разпадащия се велосипед „Сервело”. „Просто ни е все едно. И на двамата” - помисли си той.

Поразлистил празния бележник, той отиде в столовата и си купи сандвич от твърд хляб със сирене и шунка. Дълго го предъвква в кабинета си, мислейки си за херингата, черния хляб и аквавита. След това звънна телефонът. Обаждаше се Братберг:

- Здрасти, нали ти обещах някаква работа? - направи театрална пауза тя. - Доколко обаче си във форма?

- Водят ме здрав. Тук съм, за да работя.

- Мислех да изпратя Йенсен, но той все още е при свещеника.

- Давай по същество! Както вече казах, тук съм, за да работя.

- Преди минута в оперативния център е получено съобщение за убийство. В библиотеката „Гюнерус”.

- Как? В самата библиотека ли?

- Нещо повече. В книгохранилището.

- Сигурно ли е?

- Наши хора тръгнаха към местопрестъплението. Съвсем скоро ще имаме потвърждение.

- Кой е съобщил за убийството?

- Някой си Хорнеман, директор на библиотеката.

- А коя е жертвата?

Братберг не отговори веднага. Той чуваше как тя прелиства хартиите си.

- Гюн Брита Дале - произнесе най-накрая тя.

Настъпи неговият ред да мълчи в слушалката. Гюн

Брита Дале, жената на Йенс Дале, с когото бе говорил днес по пътя за участъка?!? Който безгрижно миеше колата си, твърди убеден, че жена му е отишла на работа, преди той да се върне вкъщи?!? Или... Полицаят в него се събуди на мига. А колко безгрижен бе изглеждал Йенс Дале?!? Нима не бе Странно, че с настъпването на сутринта не бе се обадил на жена си и не й бе казал, че се връща вкъщи? От друга страна може и да го бе направил, а телефонът й да се е оказал изключен. Мнозина го правеха на работното си място. Твърде рано бе да се правят изводи. Освен това той бе в малко необичайна за полицай ситуация - бе разговарял със съпруга на жертва на престъпление, без да знае за самото престъпление. Това му даваше възможността да прецени поведението на мъжа на жертвата през погледа на безпристрастен наблюдател. Нямаше усещането да е говорил тази сутрин с убиец. Йенс Дале бе изглеждал като мирен глава на семейство, имащ достатъчно свободно време, за да измие колата си.

- Още ли си там, Сингсакер? - стигна някъде отдалече гласът на Братберг до него.

- Тук съм, тук съм - отзова се той. - И поемам случая.

- Сигурен ли си, че ще се справиш?

- С това да седя тук и да се пуля в стената ще се справя значително по-зле.

Братберг го помоли да вземе със себе си Муна Гран, млада служителка, която бе постъпила на служба точно преди да се разболее, така че той я помнеше доста смътно. Дали не бе същата, която бе танцувала дивия танц с Турвал на коледното тържество в деня, преди той да припадне направо в сградата на полицията и да бъде приет в болница. Свети Олаф? Като че бе тя. На външен вид изглеждаше съобразителна.

По пътя през центъра на града говореха, разбира се, не за коледния банкет и за последвалата го диагноза.

- Убийство в библиотека! Наистина ли? Почти като по Агата Кристи - бе леко възбудена Муна Гран и Сингсакер се замисли колко ли трупа бе успяла да види досега.

- Няма как да е по-истина. Можеш да не се съмняваш - веднага реши, че отговорът му е прозвучал твърде рязко, и добави, за да смекчи впечатлението. - Съгласен съм обаче с теб, че звучи необичайно.

Едва след като пристигнаха в библиотеката те осъзнаха напълно колко това убийство надхвърляше всичко, написано от Агата Кристи. На входа ги посрещнаха двама униформени полицаи, докладващи кратко за онова, което бяха намерили. В книгохранилището наистина имало труп.

- Одрали са й кожата. По-гадно нещо не съм виждал - прошепна единият от полицаите на Сингсакер. По доверителния тон на говорещия следователят предположи, че преди операцията са били добри познати с полицая.

По време на разговора им при тях излезе възрастен господин. Полицаят, който очевидно познаваше Сингсакер, го представи:

- Пер Утар Хорнеман, директорът на библиотеката.

Последваха го в читалнята на първия етаж.

- Събрахме всички служители в Кнютсоновата зала - каза Хорнеман. - След като я открихме, никой не е влизал нито в кабинетите, нито в книгохранилището. За сигурността отговаря Юн Ватен. Ако искате, той ще ви съпроводи до мястото.

Хорнеман посочи началника по сигурността. Сингсакер веднага го позна. Бе съседът му, велорицарят на печалния образ.

„Пак съсед, а разследването току-що започва” - веднага си помисли следователят. Неясно защо, но му се прииска да поздрави Ватен като стар познат, въпреки че, доколкото си спомняше, никога не бяха разговаряли. Просто се познаваха по лице. Освен това си нямаше и представа откога са съседи. Поради това просто му подаде ръка. За голямо негово учудване Ватен каза:

- Ето че отново се срещаме.

Само тези пет думи и нищо повече. Достатъчно, за да го обърка напълно. Какво, по дяволите, имаше този тип предвид?

Едва сега Сингсакер можеше да прецени трезво боеспособността си. И се оказваше, че тя не бе кой знае каква. Юн Ватен го бе познал. И изглежда, че се познаваха доста добре. Не просто го бе виждал през прозореца на дома си. Определено им се бе случвало да разговарят преди. Един или два пъти, а може би и повече. И ако се съдеше по тона, с който Ватен бе произнесъл репликата си, срещите и беседите им не бяха оставили добро впечатление у него. От всичко това Сингсакер можеше да направи един-единствен извод, а именно че предишните им срещи са били свързани с работата му. Хората, с които се бе запознавал, изпълнявайки служебния си дълг, невинаги горяха от желание да го видят отново. Това бе част от работата му. А да помни тези хора бе другата част от нея. Застанал пред Ватен, той си мислеше колко от спомените си за разни хора е оставил на операционната маса.

- Да, срещаме се отново - повтори той объркано, надявайки се, че объркаността му не личи напълно.

- Какво искате да видите най-напред? - бе явно, че Ватен не искаше да се задълбочава в спомените за предишните им отношения.

- Мисля най-напред да огледаме местопрестъплението - каза старши следовател Сингсакер, облекчен, че този път всичко се бе разминало.

Гюн Брита Дале лежеше по корем. Отсечената й глава бе скрита някъде. Върху торса й нямаше кожа. До тялото й имаше два найлонови торби. Сингсакер хвана дръжките на едната, искайки да види какво има вътре. Мазнина. Подкожна мазнина. При Гюн Брита Дале тя бе предостатъчно. Размерите и формите на недокоснатата част от тялото й го потвърждаваха. Вонята бе непоносима. Влязлата след него в книгохранилището Муна Гран се обърна и направи няколко крачки назад. Той бе почти сигурен, че тя търсеше тоалетната или в най-лошия случай кошчето за хартия и едва сдържаше гаденето си. Целият под на хранилището бе облян в кръв, като само до вратата имаше неизцапано местенце, на което и бе застанал Сингсакер с краката си в сини калцуни. Обърна се към Ватен, който гледаше мрачно в пода зад гърба му.

- Така ли намерихте всичко? - погледна отново отвратителния труп с оголени мускули.

- Не сме пипали нищо тук, нищичко.

- Правилно. Не си струва да стоите тук и да гледате подробностите. Моля ви да се присъедините към останалите служители. В Кнютсоновата зала - нали така я наричате? - изведнъж си представи много ясно къде именно се намираше тази зала.

- Да, това е тържествената зала в тази сграда - поясни Ватен.

- Точно така, тържествената зала. Вървете там, аз ще дойда скоро - замисли се за миг Сингсакер. - И още нещо преди да тръгнете. Да сте забелязали да липсва нещо от хранилището?

- Честно казано, нямах време да проверявам - призна си Ватен.

- А можете ли сега да хвърлите един поглед? Като охранител би трябвало да знаете какво трябва да има тук?- изгледа го изпитателно Сингсакер.

- Това ми влиза в задълженията - отговори ясно Ватен. Докато Ватен проверяваше рафтовете, следователят го наблюдаваше. Охранителят изглеждаше съсредоточен. Нито веднъж не спря и не погледна към пода, на който лежеше тялото. Най-накрая каза:

- На пръв поглед всичко е на мястото си.

- Ясно. Между другото, имам още един въпрос към вас - казал това, Сингсакер едва не го попита откъде се познават, но се сдържа. - Понеже отговаряте за сигурността, съобщават ли ви всеки път, когато някой отваря или затваря хранилището?

- Знам единия от двата кода, нужни за отключването на ключалката. Поради това всеки, на когото му трябва да влезе в хранилището, е принуден да се обърне към мен. Втория код го знае един от библиотекарите и напоследък този библиотекар бе Гюн Брита. Кодовете са секретни и не подлежат на разгласяване. Единственият човек, който може да влезе тук без моето знание, е Хорнеман. Той знае и двата кода.

- Тоест най-важният въпрос, на който трябва да си отговорим - прониза с поглед Ватен следователят, - е как жертвата и убиецът са проникнали в хранилището, без да прибягват до помощта на Хорнеман или вашата?

Отговаряйки, Ватен го гледаше право в очите.

- Да. И аз това си мисля.

Сингсакер би се затруднил да опише израза на лицето му. Ватен можеше да се окаже и първокласен лъжец, и въплъщение на невинността.

- Как мислите, от колко време е тук?

- В събота следобед аз влизах в хранилището с Гюн Брита. И тя не възнамеряваше да се връща тук. От днес трябваше да започне работа на друго място.

- Виж ти?! На практика обаче би могла да се върне тук и по-късно, нали? Да кажем, че е забравила нещо тук и се е върнала за него, да допуснем, в неделя? На практика би ли могла да знае и втория код? Случвало ли се е да отваряте тази врата така, че да е стояла до вас и да е видяла как сте набирал кода? И да го е запомнила?

- Разбира се, че това е възможно, въпреки че не забравям никога да прикривам с ръка терминала. Доколкото знам, тя така и не е върнала ключовете си и магнитния си пропуск, поради това би могла да се е върнала тук в неделя. Дали е отваряла някоя от входните врати с магнитния пропуск и ако е, може да се разбере е точност, като се провери в паметта на системата.

- В колко часа тази сутрин дойдоха служителите?

- Аз бях тук в седем. Повечето идват между седем и девет часа.

- А трупът е открит малко преди да се обадите в полицията в десет и половина.

- Точно така.

- Тоест тя е лежала много часове тук и никой не е усетил миризмата?

- Книгохранилището е херметизирано. За опазването на книгите в него се поддържа определен микроклимат. През вратата не може да се процеди дори и капка вода, а в дадения случай - молекула миризма.

- Разбирам - каза Сингсакер, учуден от академичния стил на охранителя, а ако бе откровен, то от това, че простият пазач можеше да формулира мислите си. Освен това интонацията, обстоятелствеността и гладкостта на речта на охранителя подсказваха на следователя, че събеседникът му е получил образованието си не само на курсовете за охранители. - Да предположим, че е стояла тук от съботната вечер до понеделник сутринта. Нима не е Странно, че никой не я е търсил? Има ли семейство? - попита Сингсакер, преструвайки се на неосведомен.

- Мъж и деца. През почивните дни обаче са били извън града.

- Тогава те би трябвало да са се притеснили, след като са се върнали в неделя вечерта? - не бързаше да издава тайната си Сингсакер, който вече знаеше, че се бяха върнали едва в понеделник сутринта.

- Така е, но за това е по-добре да попитате самите тях.

- Задължително ще ги попитам.

- Мъжът й е археолог. Работи в Музея по природна история, който е в съседната сграда. Казва се Йенс Дале -излезе от хранилището Ватен.

Изглеждаше потресен. Всъщност така би могло да му подейства продължителното пребиваване в една и съща стая с обезобразено и разлагащо се тяло.

Сингсакер му благодари за помощта и му позволи да се присъедини към останалите, но не му се извини, че го бе задържал до трупа повече, отколкото го изискваха нормите на полицейската работа.

Сега бе останал сам. Самият той принадлежеше към онзи вид полицаи, които никога не се въодушевяваха кой знае колко от мястото на убийство. Въпреки че се бе научил да се абстрахира от емоциите си и да не мисли за това, че именно там е завършил нечий живот, никога не бе успявал да се избави напълно от натрапчивите мисли, които пробуждаше в него всяко убийство, а именно че това бе още един начин на самоизтъкване, без който човечеството не можеше да мине. Убийството винаги бе отвратително, неприлично и миришеше лошо. И това бе повече от ясно дори за такъв патил и препатил детектив като него. Виждайки труп, той винаги си представяше убиеца и му казваше: „Дявол да те вземе, нещастнико! Нима не можеше да покажеш чувствата си по друг начин?”

Само един Бог знаеше какво се бе опитал да каже убиецът, лишил от живот Гюн Брита Дале. Никога преди Сингсакер не се бе сблъсквал с нещо подобно. Мислеше си за детективските сериали и серийните убийци, за лудите, които убиваха, за да убиват, за които смъртта бе сама по себе си малко, поради което превръщаха убийството в спектакъл. Трагедията в библиотеката изглеждаше така, сякаш нямаше друг мотив, освен нечия жажда за убиване. Преди всичко обаче тя го наведе на мисълта за лов.

Неговият партньор и добър приятел Турвал Йенсен имаше обичая да го съблазнява всяка есен с предложение за лов. Сингсакер въобще не бе фен на спортния лов, но Йенсен много умееше да уговаря, а аквавитът придобиваше съвсем специален вкус в есенната гора. Поради това и бе ходил на лов. И бе виждал окачени на дебели клони трупове на елени и лосове, одрани и изкормени, и готови за нарязване. Докато гледаше тялото на Гюн Брита Дале, го поразяваше това колко човешкото тяло заприличваше на животинското, ако се одереше кожата му и се отрежеше главата му. Трупът, лежащ в хранилището, приличаше най-вече на дивеч, само с тази разлика, че не бе окачен на клон и под него нямаше мъх и калуна, които да попият стичащата се кръв. Наоколо се бе образувала кървава локва, покриваща почти всеки квадратен сантиметър от пода.

Телефонът му звънна. Мислите на Сингсакер бяха толкова далече, че той дори не погледна дисплея, за да разбере кой се обажда. Хората от полицейския участък, кой друг можеше да е?

- Ларш съм - непознато прозвуча в слушалката глас, който би трябвало да му е близък.

- Ларш ли? - издиша рязко лепкавия въздух той.

- Да, Ларш. Синът ти - последва сърдито мълчание.

- А, извини ме! Замислил съм се нещо. За първи ден съм на работа.

- Всичко ли е наред при теб? - опита се да говори по-меко Ларш.

- Ако имаш предвид тумора, то - да. А що се отнася до останалото, не съм толкова сигурен.

Сингсакер се досети, че Ларш би искал да му отговори, че той, Уд Сингсакер, би живял къде по-добре, ако си направеше труда да поддържа поне малко от малко отношенията с най-близките си роднини. За това Ларш обаче бе твърде предпазлив. Не можеше по друг начин - имаше основания да се оплаква, но нямаше оплакване. Сингсакер забелязваше често как синът му позволяваше да се измъкне лесно от изпълнението на родителския си дълг. Ако Ларш бе искал повече, щеше да го получи. И все пак бащата знаеше, че е несправедливо да се хвърля цялата вина върху сина.

Той обърна гръб на тялото и огледа общата стая. Пред очите му се появи картина: Ларш, още малък, лежи в креватчето си и спи. Самият той се е върнал вкъщи твърде късно, за да разкаже приказка на сина си за лека нощ. Винаги бе съчинявал тези истории в движение и двамата бяха луди по тях. Сингсакер знаеше, че когато го нямаше, синът му се съпротивляваше на съня толкова дълго, колкото можеше, защото приказките за лека нощ бяха най-хубавото, което имаха. В тези спомени за малкия Ларш, които често изплуваха в паметта му, момчето спеше, но лицето му бе обърнато към вратата, сякаш бе заспало, гледайки я. Оттогава бяха минали години, но лошото в ситуацията бе, че Сингсакер и досега мислеше за Ларш като за онова спящо момче, което виждаше мислено пред себе си всеки път, когато говореше със сина си по телефона. Ларш все още си оставаше за него детето, което не е могло да го дочака и е заспало. А нали през изминалите години синът му бе пораснал, нямаше как да не порасне. Бе се изучил за инженер, бе се оженил и имаше дете. Сингсакер някак си не бе участвал във всичко това. Животът на Ларш се бе превърнал в чужда история, която му разказваха по телефона, а синът му продължаваше да е малкото момче, лишено отново от своята приказка за лека нощ.

- Обаждам се, за да ти кажа, че се готвим да кръстим детето - Уд си спомни смътно, че май Ларш и жена му бяха чакали второ дете, момче, приблизително по времето, когато той бе лягал под ножа.

- Да, разбира се - съгласи се той.

- Бихме искали този път да дойдеш.

- Кога е кръщенето? - обърна се отново към трупа следователят. Представа си нямаше кога щеше да разплете този случай дотолкова, че да може да открадне малко време през почивните дни и да отскочи до Осло, където живееше Ларш.

- Точно за това ти се обаждам. Преди да определим датата, искаме да се посъветваме с теб, защото твоят график е най-напрегнатият.

- Не се безпокойте за мен. Направете кръщенето, когато ви е удобно.

- Добре, но се надяваме, че все пак ще успееш да дойдеш - каза тихо и без особена надежда в гласа Ларш.

- Ще дойда - каза Сингсакер и прекъсна връзката.

Тръгна да търси Муна Гран, която бе изчезнала тихичко някъде. Без да престава да я търси, той извади телефона си и се обади на Братберг, но чу само гласовата поща. Това означаваше, че тя почти сигурно е отишла до тоалетната. И това отиване отнемаше обикновено доста време. Все пак си спомняше някои подробности от предишния си живот. Турвал Йенсен, напротив, отговори след второто позвъняване.

- В участъка ли си? - попита го Сингсакер.

- Току-що се връщам. Мисля, че всички тези клюки за свещеника не струват пукнат грош. А при теб как е? Чух, че си тръгнал за библиотеката. Много ли е работата?

- Не е в това въпросът. Трябват ни повече хора, цял куп криминалисти - всички, които са на разположение.

- Значи така?! Ясно. - отговори Йенсен.

- Трябват ни също така хора, които да разпитат служителите в библиотеката.

- Ще пратим колкото можем.

- Чудесно. И още нещо. Изясни каквото можеш за Юн Ватен.

За един миг настъпи тишина. След това Йенсен каза:

- Ти какво? Шегуваш ли се?

Сингсакер въздъхна и се замисли. Това бе Турвал. Едва ли щеше да мине с една шега.

- Аз го познавам, така ли? - най-накрая попита той.

- Изглежда, че не само тумора в главата ти са унищожили - каза Йенсен с онази грубовата прямота, която си позволяваха само истински приятели.

- Не ми е за пръв път Турвал. Страх ме е.

- Не си го слагай на сърцето. За да се оправиш напълно, ти трябва време. Юн Ватен даде показания преди пет години. Разпитите бяха много трудни. Двамата с теб провеждахме разследването. Бе заподозрян в убийството на жена си и сина си. Така и не намерихме обаче труповете, а Ватен имаше доста стабилно алиби. Случаят още не е приключен, но е сред случаите за изчезналите без вест. И досега не се знае дали е имало престъпление. Ние обаче си свършихме работата. По дяволите, направо си късметлия, щом си могъл да го забравиш. Между другото, Ватен бе перспективен учен, преди да се случи нещастието. А след това като че ли получи нервен срив. Наложи му се да си почине в „Естмарк”[18]. След това започна като охранител в библиотеката. Когато днес ми казаха за този случай, веднага се сетих за него.

- Да, такъв младеж не може да се забрави лесно.

- Е, ти знаеш по-добре.

- Мислиш ли, че може да е свързан с този случай?

- Това ти трябва да ми кажеш. Ти си в центъра на събитията.

- Мога да ти кажа само едно нещо. На онзи, който стои зад това, не би му навредило нещо по-сериозно от „Естмарк” от гледна точка на психиатричната помощ. Имам предвид „Бресет”[19].

- Вече разбрах, че е време да дойдем при теб.

- И колкото по-бързо, толкова по-добре - завърши Сингсакер и прекъсна връзката.

Намери Муна Гран на тротоара пред главния вход.

- Дори не бих могла да си представя такъв кошмар - каза мрачно тя. Лицето й бе бледо, но не личеше да е повръщала.

- Че кой би могъл? - каза той, вадейки кутийка лукчета „Приятел на моряка”, която по една щастлива случайност се бе оказала в джоба му. Почерпи Муна. Не бе успяла да пъхне бонбона в устата си, когато телефонът му звънна. На дисплея светна смътно познато име, което не предвещаваше нищо добро. Владо Танески. Ами да, така се казваше. Сигурно родителите му бяха от Македония. А самият Танески бе норвежец до мозъка на костите си, дори бе твърде много норвежец според Сингсакер и работеше като журналист в „Адресеависен” „Кой дявол му снася информацията?” - помисли си Сингсакер и си спомни, че с Турвал бяха имали определени подозрения по въпроса, но не можеше да посочи никакви имена. Отказа обаждането, като натисна бутона с такава сила, че на пръста му остана отпечатък.

За да могат да останат в тишината, всеки със своето лукче.

През 1864 година на възраст шестдесет и шест години в Тронхайм бе починал Брудер Люсхолм Кнютсон, син на търговец, мразещ търговията и свързал живота си с науката, изкуството и литературата. Самият той така и не бе създал нищо значително. Преди да умре, бе изгорил по-голямата част от личните си писма и записките си, поради което не бе ясно със сигурност дали бе имал поне малко забележим литературен талант. През онази вечер в огъня бяха заминали и някои писма, получени от Кнютсон от различни ъгълчета на страната и извън пределите й, сред които и множество послания от англичанина лорд Байрон, близък приятел на Кнютсон. За късмет, бездетният книжен червей не бе изгорил книгите си. Вместо това бе завещал цялата си библиотека, а също така два барелефа и три бюста, изработка на великия датски скулптор Бертел Турвалсен, на Кралското норвежко общество за науки и книжнина. В завещанието му имало условие, съгласно което за съхраняването на книгите и произведенията на изкуството трябвало да се отдели специална стая, „в която заради опазването на експонатите тютюнопушенето да не се позволява”. Това даваше повод да се говори за първата в Норвегия забрана на пушенето.

В Кнютсоновата зала на възникналата по-късно библиотека „Гюнерус” книгите се пазеха в шкафове от махагон с резбовани палмети. Барелефите на Турвалсен „Нощ” и „Ден” висяха на стените. Тук се намираше и масленият портрет на младия Кнютсон, нарисуван от Якоб Мунк. От тавана висеше кристален полилей. Книжната сбирка впечатляваше не толкова с количеството си - само около два хиляди тома, колкото с качеството си. Кнютсоновата колекция бе обогатила библиотеката с редица първи издания на френски, немски, датски, италиански и английски класици (предимно лорд Байрон), а също така с различни пътни бележки. Някои от екземплярите, подвързани с пергамент, телешка кожа или сахтиян, днес бяха голяма рядкост. Сред нещата на Кнютсон след смъртта му била намерена цяла ощавена кожа, която поклонникът на литературата бил придобил, за да подвързва книги.

Влизайки в Кнютсоновата зала за разговор със служителите на библиотеката, старшият следовател Сингсакер се опитваше напразно да си спомни кога е бил за последен път тук, а също така и откъде знаеше всичките тези ненужни сведения за Брудер Люсхолм Кнютсон, които бяха изплували в мозъка му. Напоследък нещата стояха така. Той можеше да възкреси в паметта си и най-незначителните подробности от нещо, прочетено някога, но се оказваше безсилен да си спомни важни и значими събития от личния си живот. В момента не се съмняваше, че няколко пъти е бил в тази зала заедно с жена си по време на различни представяния. Това се бе случило по времето, когато все още ходеха на изложби и концерти заедно. Спомняше си усещането за единение, възникващо, когато споделяха след това впечатленията си.

Когато старшият следовател влезе, служителите на библиотеката седяха в пълен състав на столовете в модернистичен стил около дългата маса. На пода имаше персийски килими, ръчна изработка. Стените бяха украсени със зелени стенописи, а високият таван бе варосан. Следователят изпита странното чувство, че е попаднал в измислен свят. Спомни си забележката на Муна Гран за Агата Кристи. „Трупът в библиотеката” е подходящо заглавие за детективски роман” - помисли си той. Следващата глава: следователят влиза в помещението, в което са събрани всички заподозрени, и това е Кнютсоновата зала. Той скръсти ръце зад гърба си, представи се и започна да се придвижва бавно покрай дългата страна на масата. Изведнъж телефонът му звънна. Оказа се Братберг. Сингсакер се извини и излезе в коридора. Шефката му даде просто и ясно разпореждане:

- Когато Йенсен дойде, ще вземеш Юн Ватен и ще го докараш в участъка.

- Разбрах - огледа се Сингсакер. - Йенсен току-що пристигна.

Завършил разговора, той погледна към Йенсен - кръгло, добродушно лице; дружелюбие в погледа; проницателност и ум. Бе се появил в коридора, съпроводен от трима, облечени в бяло криминалисти.

- Целият отбор е там - кимна по посока на Кнютсоновата зала Сингсакер. - Ще ти се наложи да се заемеш с тях. Най-лесно е, разбира се, да ги извикваш по един на разговор в отделна стая, а след това да ги отпращаш по домовете им. Не бързай с Ватен. Първо ще покажа на момчетата в бяло работното им място, а като се върна, ще го откарам в участъка.

Твърде късно забеляза, че двама от криминалистите са жени. Те го изгледаха с неодобрение, като някакъв чудат старец. Третият бе Грунгстад. Старо, вярно куче; чудесна хрътка. Грунгстад се усмихна накриво.

- Long time no see[20] - каза на английски той.

- Радвам се да те видя - поздрави го искрено Сингсакер. Грунгстад бе трьондер[21] в добрия смисъл на думата - жизнерадостен, освободен, тежащ на мястото си - и най-добрият в страната криминалист.

- Значи шефката иска да види Ватен в участъка? - попита Йенсен. - Вече е бил при нас.

- Какво пък, това ще помогне за освежаване на паметта. И на моята, и на неговата - отбеляза Сингсакер.

Оставил „следотърсачите” да се трудят в хранилището и изпратил там и съдебния лекар, пристигнал направо от лекциите си в университетската болница, Сингсакер се върна в Кнютсоновата зала. Библиотекарите продължаваха да седят в редица, опънати като струни. Когато той влезе, само Хорнеман бе на крака. Сингсакер попита дали Йенсен е започнал да разпитва служителите и получи положителен отговор. След това Сингсакер увери събралите се, че тази процедура нямало да отнеме цял ден. Те просто искали да си съставят представа за случилото се в библиотеката през почивните дни и тази сутрин, след което всички щели да могат да си отидат по домовете и да се заемат със своите си работи. „Да, ние разбираме, че за някои този разговор ще е тежко задължение, но понеже полицията е длъжна да си изясни кой е извършил престъплението, ни трябва вашата помощ.” Кратката му реч бе посрещната с одобрително мърморене, от което си направи извода, че изглежда, Йенсен вече им бе казал много от тези неща. След това се обърна направо към Юн Ватен, който седеше най-близо до вратата:

- Имате ли време да дойдете до участъка с мен? Искаме да поговорим по-обстойно с вас.

Щом само го каза, разбра колко нетактично бе поведението му. Цялата зала се втренчи във Ватен. Те, разбира се, знаеха историята му. Повечето хора почти я бяха забравили, защото ежедневните грижи я бяха избутали в задния двор на паметта или дори я бяха изтрили напълно. През изминалите години Ватен не веднага, но с течение на времето все пак се бе превърнал за колегите си в тих охранител с трагично минало. Подозрението, което се бе стоварило върху него тогава, се бе изпарило от паметта им през времето на мирното съвместно сътрудничество, но все пак бе останало дълбаещото червейче на съмнението. А сега и това. Повечето от присъстващите изглежда, се сетиха, че бе възможно Ватен да е последният, който бе видял Гюн Брита жива. Освен това всички знаеха, че не бяха кой знае колко много хората, които можеха да влязат в хранилището заедно с нея. Седящите около стола на мига заприличаха на съдебни заседатели, които току-що са произнесли обвинителната присъда. Всички, освен младата жена със светлорусата коса и обсипания с бледи лунички нос. Тя седеше в другия край на масата и гледаше към Ватен със съчувствие и неспокойно.

„И с нея ще си поговоря задължително” - помисли си Сингсакер, слагайки ръка на рамото на Ватен и извеждайки го от залата. Спомените за предишните им срещи започнаха лека-полека да се завръщат.

Четиринадесета глава

Ватен мислеше за системата за видеонаблюдение. Знаеше от личен опит, че полицията щеше да рови навсякъде. Съвсем скоро щяха да разберат, че е сменил диска в събота. След това си помисли колко мека му се бе сторила собствената му кожа през онази вечер, след като се бе събудил в библиотечната кула, и за смътните спомени за прекалено близкото общуване с Гюн Брита. Изводът от това можеше да е само един, продължаваше да разсъждава наум Ватен. Ако Гюн Брита бе убита наистина в събота, след като се бе напил като тараба и бе припаднал, а не след това, в неделя, както бе предположил следователят, то той щеше да си има големи проблеми. Бе тръгнал доброволно към участъка, но сега се чувстваше като в капан. Когато бе дошъл на разпит в полицията миналия път, бе същото.

Тогава разпитите се водеха в бившата сграда на полицията в района „Калшинет”, близо до мястото, където работеше сега. Помещенията за разговори там бяха по-тесни, отколкото тук. Тази безлична непозната стая обаче и този твърд стол все пак будеха спомени.

Северин Блум бе професор в катедрата по история и класическа филология в Норвежкия университет за природни и технически науки. Катедрата се намираше в „Драгвол”. Той бе един от малцината професори, ако не и единственият, който бе прочел почти всички книги в кабинета си, който, между другото, бе доста просторен и светъл и с изглед към спортния комплекс. Другото предимство на кабинета му бе, че е близо до библиотеката. А освен това професорът бе един от малцината преподаватели в „Драгвол”, макар и не единственият, който продължава от време на време да изпушва незаконно по една цигара в кабинета си. Естествено, след като отвореше широко прозорците заради противопожарните датчици.

Поради това, когато професорът отвори пакет „Марлборо” и му предложи цигара, талантливият млад учен Юн Ватен видя в това добър знак. И преди им се бе случвало да пушат заедно, но според обичая на времето, навън, пред входа, и никога в кабинета, наслаждавайки се на тревожното спокойствие на конспиративна явка. Това не бе просто добър знак, това бе много добър знак - „Да, благодаря”. Ватен предложи да отвори прозореца и да пусне вътре топлия пролетен въздух. След това разказа чутия отнякъде виц за двамата японски изследователи, идвали в университета преди няколко години. Когато ги попитали как им се струва тук, те отговорили, че всичко е наред и е прекрасно, но се смущавали от всичките онези проститутки, въртящи се пред входа.

Северин Блум, който, разбира се, и преди бе чувал тази история за недосетливите посетители, се засмя от сърце и каза, че къде по-приятно е да се пуши в кабинета. След това запали, дръпна като морж преди гмурване и изгледа дружелюбно Ватен.

- Все още не е ясно нищо, но мисля, че везните се накланят във ваша полза.

Ватен, разбира се, веднага се досети, че професорът имаше предвид молбата му за назначаване като старши преподавател. Също така разбра, че в превод академичното изказване на професор Блум означаваше, че ще получи работата. Ватен се бе срещнал с професора под предлог да обсъдят някои тънкости в езика на Платон, с който той се бе занимавал, но истинската му цел бе да получи информация за все още Свободното място. Професорът обаче го бе разконспирирал толкова бързо, колкото той четеше книга, и веднага бе хванал бика за рогата. Ватен въздъхна с облекчение. Така всичко ставаше по-просто, плановете за бъдещето - също.

- Това означава, че ще имаме достатъчно време в бъдеще да си сътрудничим близко, за да обсъдим езиковите странности на Платон. А сега ви предлагам вместо това да изпием по чашка уиски.

Професорът отвори чекмеджето на бюрото си и извади бутилка старо, добро малцово уиски и две чаши.

Ватен се взря в чашите и по челото му изби пот. Щеше да издържи на една чашка, нали?

По време на разпитите, последвали този злощастен ден, през който двама колеги си бяха позволили по една невинна чашка уиски, Юн Ватен не можеше да отговори ясно какво бе правил от момента, в който бе оставил празната чаша, бе благодарил малко неясно на професор Блум за разговора и бе излязъл от кабинета му с единствената мисъл в главата - да се добере до вкъщи, преди да му притъмнее пред очите. Не си спомняше как е заспал в автобус № 36 и три пъти е пропътувал пълния кръг по маршрута „Драгвол” - центъра”, преди свършилият смяната си шофьор да го забележи. Бе си тръгнал от „Драгвол” около 15:00, а от автобуса го бяха свалили някъде след 19:00 на улица „Мункегате”, в централната част на града. По този начин четиричасовото пътуване с автобуса се бе превърнало в неговото алиби.

По пътя към вкъщи той бе дошъл на себе си, поради което, озовал се в дома си и ненамерил там Хеда и Едвард, първо се бе разстроил. Много му се бе искало да сподели с тях радостните новини и разкриващите се перспективи.

Напоследък при тях с Хеда не всичко бе наред. Сигурно не бе нищо сериозно, просто язвителните забележки в битовите разговори бяха започнали да звучат малко по-често, а думите на привързаност - обратното, по-рядко. Не, това не му се струваше странно. Той бе почти сигурен, че добрите новини, например за нова работа, са точно онова, което трябваше, за да се оправят отношенията им. Той, разбира се, обичаше Хеда, но си даваше сметка, че тя бе от онези жени, на които им бе необходимо да се възхищават от време на време на мъжа си. Не че й трябваха подвизи, но нищо не я правеше толкова оживена, колкото публикувана статия или повишаване в службата.

След като измина час, а той все още бе сам вкъщи, Ватен се обезпокои. Първо изпрати на Хеда закачлив есемес, за да не бъде досаден. След като минаха двадесет минути, а тя така и не му бе отговорила, той й се обади. Оказа се, че мобилният й телефон е изключен. Тогава той се притесни сериозно. Набра номера на родителите й, живеещи в района „Сингсакер” и ги попита дали тя не е у тях или дали не е оставила при тях Едвард, отивайки по свои си работи, за които той да е забравил. Не и не.

- Говорих с нея вчера - отговори тъщата му с превзетост, която сама не осъзнаваше и която винаги го вбесяваше. - Каза, че днес ще си е вкъщи, защото трябвало да ушие на Едвард костюм за училищния концерт следващата седмица.

- Странно. И аз така си мислех.

Обадил се на няколко приятели и колеги на Хеда и неизяснил си нищо, той бе убеден, че се е случило нещо сериозно. В 21:30 се обади в полицията. Вече час, откакто Едвард трябваше да си е в леглото, но нито от него, нито от Хеда имаше някакви новини.

От полицията му отговориха, че обикновено не започвали търсене след толкова незначително време от предполагаемото изчезване, а освен това произшествията като това обикновено се разрешавали от само себе си, когато търсеният се появявал малко по-късно, отколкото го очаквали, и давал правдоподобно - или не много - обяснение за случилото се с него. Понеже обаче ставало дума за дете и Ватен настоявал, че в семейството им не правят така, щели да изпратят полицай при него.

Полицаят дойде в 22:15. Бе униформен. Когато Ватен му каза, че от Хеда и Едвард продължава да няма никакви вести, на лицето му се изписа учудване. Седнаха в кухнята и обсъдиха отново цялата налична информация. По молба на полицая Ватен се обади на още няколко места, където биха могли да са. След това се обади за втори път там, където бе звънял преди, за да се убеди, че през изминалото време не са се появили там. Когато и това не доведе до нищо, което Ватен знаеше предварително, полицаят стана.

- Ще изпратим запитвания - каза той. - Продължавам да си мисля, че всичко ще се оправи от само себе си, но това не означава, че ние ще се отнесем към случая ви през пръсти. Ако до сутринта не се появят, ще ви изпратя криминалист, който ще провери дома ви за улики. За всеки случай, ако се е случило нещо углавно наказуемо. Най-доброто, което можете да направите, е да поспите малко.

Ватен стоеше и си мислеше, че е интересно как този полицай си представяше спокоен сън в такова състояние.

- Случаят с Ватен не се разреши от само себе си, нали? - погледна към седящата зад бюрото си и пилеща ноктите си Гру Братберг Уд Сингсакер.

Пет години след повдигането на обвинение срещу него Ватен отново се бе озовал в полезрението на полицията. А полицаят, който тогава бе водил по-голямата част от твърде продължителните разпити, през това време бе претърпял операция на мозъка и бе преосмислял много неща, твърде отдалечени от работата му.

- Трябва да ми помогнеш да си опресня паметта - помоли той, опитвайки се да не разкрие пред началничката си как е забравил всичко.

- Да - остави пиличката за нокти Братберг, - случаят не се разреши от само себе си. Спомняш ли си колко се надявахме на това? Бяхме толкова сигурни, че бедният глупак, извинявай за израза, в края на краищата ще се пречупи и ще си признае всичко. Така и не последваха обаче признания, което означаваше, че нямаше откъде да започнем. Ако има случай, който с пълното право може да бъде наречен „безследно изчезване”, то това е случаят на Ватен. Хеда Ватен и момчето - как се казваше, май беше Едвард - така и не бяха намерени. Криминалистите ни се върнаха от Ватен с празни ръце, а ние разбрахме много късно какво трябва да се търси. Нямаше никакви основания да се предполага, че изчезналите са напуснали дома си против волята си, и не намерихме, във всеки случай, следи от насилие. Един съсед бе видял как са се върнали вкъщи малко след 16:00. Хеда взимала Едвард от детската градина след работа. И оттогава никой не ги е виждал. Нито на прага на къщата им, нито на друго място. Сякаш пропаднали вдън земя.

Гру Братберг разказваше, а в паметта му изплуваха все нови и нови спомени.

Изминаха няколко дни и разпитите станаха по-твърди. Вместо да идват в дома му, Ватен все по-често бе молен да отива за разговор в участъка и след седмица той получи статус на заподозрян. Това означаваше, че полицията все още нямаше достатъчно улики, за да го обвини, но че разчитат скоро да ги получат. Именно тогава разпитите бяха поети от старши следовател Сингсакер.

В случая на Ватен имаше много странни неща. Първо, удивителното алиби. Как се бе получило така, че Ватен бе заспал в автобуса? Шофьорът на автобуса твърдеше, че видял Ватен два пъти - когато последният се качвал в автобуса и когато той, шофьорът, собственоръчно го изхвърлил от салона. Намериха се и други пътници, свидетелстващи, че са го видели да спи на седалката. Тези факти обаче не бяха достатъчни, за да се твърди, че Ватен е прекарал всичките четири часа в автобуса. Оставаше възможността да е слязъл при една от обиколките, да се е върнал вкъщи, да е направил каквото е направил, след което да се е върнал в същия автобус. В такъв случай щеше да е разполагал с около час за всичко. Не бе кой знае колко време, ако се каниш да убиеш семейството си, а след това да скриеш труповете на място, където се предполага, че не могат да бъдат намерени. От друга страна, трябваше да се вземе предвид, че Ватен лично бе съобщил за изчезването. Обаждането в полицията бе два часа и половина след като шофьорът на автобуса бе събудил Ватен в 19:00. Що се отнасяше до това с какво се бе занимавал през тези два часа и половина, на полицията й се налагаше да разчита на думите на самия Ватен. Твърде възможно бе Хеда и момчето да са били вкъщи, когато се е върнал, и трагедията да се бе случила след 19:00. Слабото място в тази версия бе, че двама от съседите му бяха видели как Ватен се връща вкъщи малко преди 19:30. И единият от тях бе стоял след това на балкона си почти до 21:00, тоест до момента, в който Ватен бе написал есемес на жена си, бе звъннал първо на изключения й телефон, а след това - и на тъщата си. Това, на свой ред, бе потвърдено лесно от протоколите на мобилния оператор. Съседът на балкона бе решил основателно да се наслади на топлата есенна вечер и бе се прибирал вътре само два пъти, за да отиде до тоалетната. Той бе напълно сигурен, че никой не е излизал през вратата на къщата на Ватен, защото виждал добре тази врата от своя балкон на втория етаж. Колата на семейство Ватен през цялото време била паркирана на алеята пред къщата. По този начин алибито на Юн Ватен бе, ако не напълно от железобетон, то поне с добър стоманен скелет.

С мотивите бе още по-зле. Колкото и да търсеше полицията, колкото и да ровеше, всичко бе напразно. В съответствие с напредването на разследването ставаше ясно, че подозрението не се основаваше на нищо, ако не се смяташе „златното правило на детектива”, което гласеше, че в такива случаи винаги е виновен или мъжът, или любовникът. Всеки опитен следовател знаеше, че това правило е полезно като отправна точка в разследването, но при всяко такова, рано или късно, настъпва етап, когато първоначалното подозрение трябва да се потвърди с веществени доказателства. Статусът на съпруг все още не бе достатъчен мотив за убийство. Следователят трябваше да открие отношения от друго естество, да намери предишни случаи на домашно насилие, да събере свидетелства за шумни скандали, да открие ревност, проблеми с парите или нещо подобно, но в случая с Ватен нямаше нищо такова. Съпрузите бяха имали своите разногласия, както и повечето семейни двойки. В дома им, както и във всеки друг, бе имало скарвания за глупости, препирни и взаимни обиди, но всичко това нямаше да издържи на никаква критика в качеството си на мотив за убийство. Бе точно като в шегата на полицейските зевзеци: „Ако полицията на Тронхайм рови няколко седмици в семейния ти живот и не намери при никого от съпрузите мотив за убийство, можеш да смяташ, че бракът ти е идеален”. В края на краищата на полицаите не им остана нищо друго, освен да свалят подозрението от Ватен. Това и направиха, с усещането, че все пак има нещо нечисто в случая. И това чувство само се усилваше по силата на друго, за което да се закачат.

Доста много време изгубиха за изясняването на обстоятелствата от живота на Хеда извън пределите на семейството, но и тук почти не напреднаха. Само една от приятелките на Хеда спомена за отдавна възникналото в нея подозрение, че Хеда има тайна, която крие от всички. Самата приятелка бе от онзи тип открити и простодушни хора, които вярват, че истинските приятели трябва да споделят помежду си всичките си тайни. Когато тя попитала направо Хеда дали си има гадже, то последната отрекла доста убедително това. Така и не откриха други улики, посочващи наличието на някого при Хеда. Не трябваше обаче да се изключва и тази възможност. Тя би могла с лекота да замете следите си. В кръговете, в които се движеше, нямаше нито един човек, който да има сериозни причини да желае смъртта й. Кандидатурите за това се проверяваха и една след друга бяха зачерквани, всичките заради надеждно алиби - родители, братя и сестри, приятели и приятелки. Случаят на Ватен се превръщаше в неразрешима загадка.

Самият Ватен го разбра също, когато, след като изминаха няколко месеца, полицията престана да се свързва с него. Към този момент той отдавна не говореше с никого другиго, освен с полицаите, и когато дългата ръка на закона отслаби хватката си, се оказа съвсем самотен. През един от дните - дати не помнеше - дойде писмо, в което се казваше, че кандидатурата му за длъжността на старши преподавател се разглежда под номер три, а не под номер едно, както бе намекнал професор Блум в едни по-добри и не толкова далечни времена. Слухът за това, че го подозират в убийството на собственото му семейство, бе стигнал до учебния съвет. Онези от колегите му в „Драгвол”, с които бе поддържал приятелски отношения, вече не се появяваха. Приятелите му от студентските години живееха предимно в Осло, където той се бе учил, преди да се прехвърли в Тронхайм, за да напише дисертацията си. Най-верните му се обаждаха понякога, но той всеки път им съобщаваше за липсата си на настроение за общуване, поради което позвъняванията звучаха все по-рядко и по-рядко. Ватен бе единствено дете и родителите му вече бяха умрели. Вече бе лято и рядко имаше дни, в които му се случваше да размени някоя и друга дума с някой друг, освен със себе си.

Когато Ватен излезе този път от дома си, бе без дрехи. Не усещаше дошлия от север първи есенен студ и не забелязваше прозрачността на въздуха. Вървеше като обвит в мъгла.

Стъпи с омекналите си крака на алеята пред дома си. След няколко крачки му се наложи да се опре на колата си, която не бе карал от няколко седмици. Металът се оказа мокър на пипане. Наскоро беше валял дъжд, а той не бе и забелязал. Постоял малко, опирайки се с една ръка на капака, той започна леко да се поклаща напред-назад, а след това закрачи отново. Бавно, като лунатик, той се приближи до портичката, отвори я и направи няколко крачки по „Киркегате”. Спря отново. Олюля се напред и назад. Погледна към сивото небе и най-накрая падна по лице на земята. И така и остана да лежи по средата на улицата, докато към него не се приближи кола.

В колата се оказа, че е съседът му, връщащ се от работа. Той, по принцип, бързаше, защото искаше да успее за мача „Розенборг” - „Бран” на стадион „Леркендал”. Видял обаче напълно голия мъж, лежащ по средата на пътя, и познал в него своя нещастен съсед, той разбра, че тази вечер няма да е на трибуните на „Леркендал”. Спрял направо на улицата, той слезе, за да огледа бездиханното тяло, и забеляза, че Ватен наскоро е повърнал. Повърнатото се бе разтекло по асфалта и бе образувало езерце около лицето на пострадалия. Съседът потърси пулс. Пулс имаше, но слаб. Извика „бърза помощ”. Очаквайки пристигането на лекарите, той преобърна Ватен и го остави на хълбок, както го бяха учили в армията преди много години. Намери в ръката на нещастника флаконче от лекарство, измъкна го и прочете етикета му. На него пишеше: „Аподорм”. Бе чувал за съществуването на такова приспивателно.

Може би щеше да е по-добре, ако онзи път лекарите не бяха успели да го спасят, мислеше си Ватен, седейки в участъка и пробивайки стената с поглед. Напоследък тази мисъл го спохождаше все по-рядко, а след пътуването му до Америка, бе сметнал, че се е избавил напълно от нея. А сега се оказваше актуална, както никога.

Така и не се бе осмелил да пробва още веднъж. Спомняше си за всичко, което все още не бе известно на полицията. Те не знаеха за смяната на диска в системата да видеонаблюдение и какво бяха правили с Гюн Брита. Той самият не знаеше със сигурност това. Въпросът се състоеше в следното: какво трябваше да каже на полицията и за какво да премълчи, за да се оправят без неговата помощ.

А имаше и още една тайна, която пазеше от деня на онзи неуспешен опит за самоубийство. Ако някой узнаеше за нея и го попиташе защо веднага не бе отишъл в полицията, за да им съобщи информацията, можеща да хвърли светлина върху изчезването на жена му и детето му, той нямаше да може да отговори.

Сигурно щеше да се позове на загубата на доверие в полицията. И разбира се, да спомене за страха, че вместо да му повярват, щяха да го заподозрат в написването на това писмо. А може би просто се бе уморил да търси изход от мрачния лабиринт, в който бе попаднал, бе се уморил да се бори с кошмарите и виденията, от които го избиваше студена пот. Там, в „Естмарк”, състоянието му бе класифицирано като посттравматично стресово разстройство. Основната причина, поради която не бе казал нищо на полицията, обаче бе още по-ужасна от всичките кошмари, взети заедно. В деня, в който бе получил писмото, бе се изпарила и последната му надежда. Те си бяха отишли завинаги, така че какво значение щеше да има дали полицията щеше да узнае за писмото, или не.

Писмото бе написано на пергамент. Това обаче не бе старинен лист, гордост на антикварен магазин, а се бе оказал пергамент със съвременен произход. Съвсем малко парченце. Точно такова, че да се събере в обикновен норвежки плик за писма. На него имаше само едно изречение. Ватен нито за миг не се съмняваше, че го е изпратил убиецът на жена му и сина му. Не му се бе наложило да блъска дълго главата си и над това, откъде изпращачът се бе сдобил с кожата за изработването на пергамента. Още същия ден Ватен бе изгорил писмото в печката и бе разпръснал пепелта му от балкона над покривите на „Мьоленберг”. А след това бе отишъл и бе погълнал цяло флаконче приспивателни. Не бе възнамерявал да се събужда.

Все пак обаче го бяха събудили. И ето, че сега, пет години по-късно, отново седеше в участъка. Отново бе привлечен в разследване на убийство. И отново знаеше неща, които не се осмеляваше да каже на полицията. И най-накрая, най-важното бе, че този път престъпникът отново бе одрал кожата на жертвата си, но сега Ватен съвсем не бе сигурен в това, че полицията нямаше да се докопа до това как е свързан с убитата. Сега нямаше да му помогнат нито приспивателните, нито болницата „Естмарк”.

Така си и седеше, гледайки в готовите да се срутят върху му бели стени. И в същото това време сякаш лежеше в тапициран с коприна ковчег и гледаше как бавно се затваря капакът му. Затваряйки очи, той дори усещаше как се люлее и подрусва ковчегът, спускан в отворения гроб. И чуваше тропането на пръстта, който хвърляха върху дъските на ковчега.

Когато Сингсакер влезе в стаята, водейки след себе си началничката си, гърлото на Ватен вече бе стегнато от тръпки и му бе трудно да диша. Той обаче се справи и с усилие на волята си отхвърли гризящата го фантазия.

Петнадесета глава

Присъстват:

Гру Братберг, ръководител на отдела за разследване на актовете на насилие и престъпленията срещу нравствеността при полицейското управление в Тронхайм;

Уд Сингсакер, следовател;

Ватен, преди заподозрян в убийство.

Място на действието: стаята за разпити в централното полицейско управление в Тронхайм. Стените са боядисани в бяло. На една от стените има прозорец с огледално стъкло, благодарение на който на всеки, който се намира в стаята, през цялото време му се струва, че зад стъклото има някой, който го наблюдава, поне когато щорите не са спуснати. Преди да седне, Сингсакер спуска щорите. Ватен вече седи от другата страна на бялата ламинирана маса. Изглежда потиснат. Полицаите включват дигитален диктофон, марка „Олимпус”. Преди началото на разпита телефонът на старши следовател Сингсакер звъни два пъти. Първия път е синът му Ларш. Второто обаждане е от Владо Танески от „Адресеависен”. Полицаят отказва и двете обаждания и изключва мобилния си телефон. (Длъжен е да го направи преди разпит.) Сцената започва с тишина, възцарила се след прекъснатия мелодичен звън.

Сингсакер (в диктофона): Разпит на Юн Ватен. Днес е пети септември 2010 година. Разследва се смъртта на Гюн Брита Дале. Ватен е привлечен в качеството му на свидетел (гледа към Ватен). Е, приключихме с формалностите? Готов ли сте?

Ватен: Да.

Сингсакер: Това е Гру Братберг, моята началничка. Тя ще присъства по време на част от интервюто ни.

Ватен: Интервю ли?

Сингсакер: Разпит, ако искате. Напомням ви обаче, че в този момент сте призован като свидетел. В частност, това означава, че нямате право да лъжете за разлика от заподозрения, който може да лъже за самозащита. Разбира се, вие имате правото да откажете да давате показания или да поискате присъствието на адвокат. Смятате ли това за необходимо?

Ватен: Няма какво да крия.

Сингсакер: Чудесно. Вече сме се срещали с вас, Ватен. Ще отречете ли това?

Ватен: Вече сте ме разпитвал и преди.

Сингсакер: Ще възразите ли, ако се върнем към миналото и поговорим малко за онези обстоятелства?

Ватен: Не виждам как това може да е свързано със случая.

Сингсакер: Не твърдя, че тези два случая са свързани. Не пряко, във всеки случай. Хайде да не разиграваме евтин театър. За втори път се оказвате близо до мястото на сериозно престъпление. Първият път беше изчезване, сега е убийство. Мисля, че си давате сметка колко важно е полицията да разбере дали има връзка между тези престъпления. Ще окажете голяма помощ на полицията, ако изясните всички неясноти.

Ватен: Да, разбира се. Просто се опитвам да не мисля за онзи случай.

Сингсакер: И как е? Успявате ли?

Ватен: Не, разбира се.

Сингсакер: Предполагам, че някои неща никога не губят остротата си. Бих искал да поговорим за велосипеда ви.

Ватен: За велосипеда ли?

Сингсакер: Точно така, за велосипеда. През онзи ден преди пет години сте се качил на автобуса, за да се приберете от „Драгвол” вкъщи, и там не сте заварил нито жена си, нито детето си. Онази сутрин обаче сте отишъл на работа с велосипеда си, нали така?

Ватен: Точно така.

Сингсакер: Значи сте пристигнал. Проверих това в старите протоколи от разпитите. Ето обаче какво не си спомням: питали ли сме ви тогава защо не сте се прибрал вкъщи с колелото?

Ватен: Бях пиян.

Сингсакер: Точно така. Напил сте се от една чаша уиски. Свръхчувствителен към алкохола ли сте?

Ватен: Така излиза.

Сингсакер: Тогава ми обяснете как се получава. Имам предвид свръхчувствителността към алкохола. Такова нещо не се чува често. Тийнейджърки, напили се от бутилка бира, е възможно. Но свръхчувствителност? Това медицинска диагноза ли е?

Ватен: Дори и да има такава диагноза, не знам нищо за нея. Аз обаче съм говорил с лекари. Този феномен си има своето медицинско обяснение. И дори не е едно.

Сингсакер: И на какво се обосновава то?

Ватен: Изглежда, че не изработвам един или няколко от храносмилателните ферменти. Тези ферменти пречат на абсорбирането на алкохола. Ефективността им обаче е ограничена, защото могат да се справят само с малки дози алкохол. Поради това повечето хора се напиват забележимо след три-четири бутилки бира, не след първите две. А ако някой няма такива ферменти, то целият алкохол попада направо в кръвта от първата капка. Вие споменахте тийнейджърките. Доказано е, че при жените тези ферменти се образуват в по-малки количества, отколкото при мъжете. Поради това те се напиват по-бързо. А при тийнейджърките и масата на тялото е по-малка, отколкото при възрастните.

Сингсакер: Вие, Ватен, разбира се, не сте атлет, но, извинете, не сте и тийнейджърка.

Ватен: Аз и не се правя на такива. Изглежда, че в моя случай липсата на ферменти се съчетава с други фактори.

Сингсакер: Например?

Ватен: Например с различни физиологични особености. Индивидуални особености на биохимията на мозъка. Честно казано, не знам.

Сингсакер: Тоест, способността ви да се напиете сериозно от една чаша уиски не може да бъде потвърдена от медицинска експертиза, така ли?

Ватен: Ако се постави ребром въпросът, то - да. Не ви ли се струва обаче странно, че съм съчинил толкова нелепа история? Щеше да ми е къде по-лесно да кажа, че съм изпил повече от една чаша и съм се напил по най-обикновения начин.

Сингсакер: Както добре знаете, можехме да проверим това. Откъде сте взел останалите чаши? От колегата си ли? Или сте отишъл в кафенето в „Драгвол” и сте си купил бира там? В такива случаи е лесно да се установи истината.

Ватен: Сигурен съм, че е във възможностите ви. И тогава щяхме да ме хванете в лъжа. А аз не лъжех. Онзи път не се интересувахте толкова защо съм се качил на автобуса. Проблемът бе, че аз все пак съм бил в него и вие по никакъв начин не можехте да докажете противното.

Сингсакер: Трябва ли да ви разбирам в смисъл че има такива доказателства?

Ватен (въздиша тежко): Отново се въртим в кръг. Не съм казал, че има такива доказателства. Бях в онзи автобус. А сега дойдох доброволно на разпит за съвсем друг случай. Може би най-сетне ще говорим по същество?

Братберг: Да, нека започнем. Вярно ли е, че вие сте открил Гюн Брита Дале мъртва в книгохранилището?

Ватен: Така е. Бях с една колежка.

Братберг: Коя от колежките ви бе с вас?

Ватен: Сири Холм. Новата библиотекарка.

Сингсакер: Какво ви накара да отидете в книгохранилището?

Ватен (след кратка пауза): Отидохме, за да проверим новия код на Сири.

Сингсакер: Новия код на Сири ли?

Ватен: Точно така. Както вече ви казах там, на място, за да се отвори книгохранилището, трябват два кода. Единия го знам аз, другия - библиотекарите.

Братберг: Всички библиотекари ли?

Ватен: Не, само един, довереният библиотекар.

Сингсакер: И тази Сири Холм току-що е била получила такъв код? От Гюн Брита Дале ли го е научила? Която точно тогава е престанала да работи при вас, нали така?

Ватен: Точно така.

Сингсакер: Вие обаче казахте, че Сири Холм е нова. Че е постъпила на мястото на Дале?

Ватен: Точно така е.

Сингсакер: Тоест това е бил първият й работен ден?

Ватен: Естествено.

Сингсакер: А тя не е ли идвала преди в библиотеката?

Ватен: Срещнах я в събота.

Сингсакер: В събота. Тогава, когато сте срещнал и Гюн Брита Дале?

Ватен: Тогава. Бяха заедно. Гюн Брита й правеше кратък инструктаж.

Сингсакер: Разбирам. Често ли се случва кодът за книгохранилището да се поверява на толкова неопитен сътрудник като Сири Холм?

Ватен: Не, това е необичайно. Не знам защо Хорнеман е избрал точно нея. Никога обаче не знаеш какво да очакваш от него.

Сингсакер: Знаете ли точното време, през което Хорнеман е съобщил на Сири Холм кода за книгохранилището?

Ватен: Мисля, че е в понеделник сутринта, точно преди да отидем да го отворим.

Сингсакер: А тогава, в събота, за пръв път ли видяхте Сири Холм?

Ватен: Да. Току-що е завършила Библиотекарския институт в Осло. Самата тя е от Естланд.

Сингсакер: И до понеделник сутринта не сте я виждал?

Ватен: Това има ли отношение към случая?

Сингсакер: Трябва да документираме всичките придвижвания на служителите през уикенда. Нали все още не знаем кога е извършено убийството.

Ватен: Срещнахме се случайно в неделя, докато тя разхождаше кучето си на Кухауген. Оказа се, че живее близо до мястото, където се срещнахме, и ме покани да пием чай.

Сингсакер: В колко часа беше това?

Ватен: Следобед. Може би около обяд. Скоро след това си тръгнах.

Сингсакер: И защо така? Чаят не беше ли хубав?

Ватен: Не мога да кажа нищо за чая. Бе зелен.

Сингсакер: Казват, че бил много полезен за здравето. Помагал за изхвърлянето на шлаката от организма. Да се върнем обаче към съботата. Пихте ли нещо през този ден?

Ватен: И тогава - чай. Чай и кафе.

Сингсакер: Не, имам предвид нещо с градуси?

Ватен: След онзи път не пия нищо алкохолно.

Сингсакер: Тоест, ако нашите криминалисти претърсят кабинета ви, те няма да намерят нищо? Нито капка алкохол, никакви празни бутилки и дори изветрели петна по пода?

Ватен: Сигурен съм в това.

Сингсакер: А някъде другаде в библиотеката може ли да се намери нещо? На други места?

Ватен: Алкохол ли? Не мога да ви кажа. В библиотеката „Гюнерус” не е прието да се пие на работното място. Никога обаче не може да си сигурен с какво се занимават хората.

Сингсакер: А ако ви кажа, че получихме предварителните резултати от анализа на някои от червените петна, намерени близо до входа на книгохранилището, и че са от червено вино, как ще обясните това?

Ватен: Не знам нищо по въпроса.

Сингсакер: Ясно. Така си и мислех. В библиотека „Гюнерус” има система за видеонаблюдение, нали така?

Ватен: Така е. Има пет камери - една в книгохранилището, една на служебния етаж, една в Кнютсоновата зала, и още по една в читалнята и отвън, до главния вход.

Сингсакер: И във вашите задължения влиза да се грижите за тях?

Ватен: Имам достъп до системата. Това обаче не означава, че седя неотлъчно и наблюдавам случващото се. Записва се на DVD. След това информацията се прехвърля на харддиск. Можем да съхраняваме записите половин година, след които се изтриват. Идеята е в това да могат да се прегледат, ако се случи нещо незаконно.

Сингсакер: Като сега?

Ватен: Да, като сега.

Сингсакер: Тогава ще ме съпроводите ли обратно до библиотеката и ще ми помогнете ли да се запозная с тези записи, след като приключим тук?

Ватен: Разбира се, но се страхувам, че част от уикенда не е записана.

Сингсакер: И защо така?

Ватен: В събота си спомних, че сменяйки дисковете, съм забравил да поставя нов. И от петък вечерта до събота вечерта, когато открих грешката си, системата е работила напразно.

Сингсакер: Събота вечерта. Не казахте ли, че в събота сте бил в библиотеката до обяд?

Ватен: Останах там до вечерта. Случва се да остана, за да почета.

Сингсакер: И кога се канехте да ни съобщите това? Нали сте бил в библиотеката през по-голямата част от времето, през което би могло да е извършено убийството? На практика така се получава.

Ватен: Бях в съвсем друга част на сградата. Оттам по никакъв начин не мога да следя случващото се на административния етаж.

Сингсакер: И къде бяхте?

Ватен: В библиотечната кула, над магазията.

Сингсакер: Магазията ли?

Ватен: Мястото, където се съхраняват книгите. Обичам да чета. И прекарвам свободните си вечери в четене. Аз съм самотен човек. Странно ли ви се вижда?

Сингсакер: Не кой знае колко. Защо обаче не ми казахте нищо за това, когато говорехме първия път?

Ватен: Разговорът ни бе кратък. И аз ви казах къде и кога за последен път съм видял Гюн Брита.

Сингсакер: Какво правихте, след като излязохте от магазията?

Ватен: Отидох си вкъщи.

Сингсакер: Без да влизате в кабинета си?

Ватен: Не, надзърнах там.

Сингсакер: А в стаята до книгохранилището?

Ватен: Само в кабинета си.

Сингсакер: И тогава сте поставил новия диск?

Ватен: Точно така.

Братберг: Това означава, че ако убийството е извършено след срещата ви с Дале сутринта, но преди да влезете вечерта в кабинета си, то нямаме никакви записи.

Ватен: Точно така.

Сингсакер: Колко удобно за убиеца.

Ватен: Разбира се, че съм виновен, и се извинявам, но се случват и грешки.

Сингсакер: Грешки от типа на тази, при която убиват някого в библиотечно книгохранилище?

Ватен: Мога да ви уверя, че нямам никакво отношение към това убийство.

Сингсакер: Струва ми се, че вече съм чувал това.

Братберг: Така няма да стигнем доникъде. Сингсакер, вземете Ватен със себе си, отидете в библиотеката и прегледайте записите. Проверете новия DVD-диск, който е бил зареден в събота вечерта. Ако записът покаже, че тялото вече е в книгохранилището, то най-малкото ще знаем по-точно кога е извършено престъплението. В противен случай убиецът ще бъде заснет от камерата. Ако господин Ватен, разбира се, ни е казал истината.

Сингсакер: Хубаво ще е, ако е така.

Шестнадесета глава

Поради вечерните задръствания те пълзяха през центъра на града към библиотека „Гюнерус” като охлюви.

Успяха да влязат в кабинета, без да срещнат никого по пътя си. Ватен включи монитора и въведе в програмата за видеонаблюдение името и паролата си.

- Защо не записвате направо върху харддиск? - попита го старши следовател Сингсакер, оглеждайки стаята.

- Системата е малко остаряла. За записа обаче използваме DVD-дискове, прехвърляме редовно записите върху харддиск и при това те са с добро качество.

В DVD-плейъра, поставен до монитора, нещо забръмча. Сингсакер стоеше и чакаше да види какво ще се случи. Възможно бе да видят заснето с камера убийство. Чудовищно убийство, с което не можеше да се сравни нито едно от онези, които му се бе случвало да разследва. Може би щяха да го видят на екрана още сега. И то през първия му работен ден след продължителна отпуска по болест.

- „Събота, 22:21” - прочете на глас Ватен и кликна с мишката. Бръмченето стана по-тихо и започна възпроизвеждането на записа. На екрана на монитора се появи книгохранилището. Показалата се мизансцена бе позната и на двамата. Стаята с проснатия на пода осакатен труп на Гюн Брита Дале. Изводът се налагаше от само себе си:

- Значи са я убили в събота, преди 22:21, когато сте поставили този диск в компютъра.

- Значи е така.

- Тоест по времето, когато сте бил в библиотеката?

- Да, изглежда, че е така - съгласи се покорно Ватен.

- Онова, което виждаме сега на запис, може ли да се види от този монитор по време на самия запис?

- Разбира се. Мога да седя в кабинета си и да наблюдавам всичко, което „виждат” и петте ни камери. Смисълът обаче не е в това. Системата за видеонаблюдение е необходима преди всичко за документиране на събитията.

- Поради това в събота вечерта, когато сте сложили диска в компютъра, мониторът не е бил включен?

- Не, разбира се. Иначе щях да видя трупа в хранилището.

- Мисля, че е най-добре да се върнете с мен в участъка - каза Сингсакер, отпускайки внимателно ръката си на рамото на Ватен. Последният въздъхна дълбоко и зарови ръка в гривата на косата си. И не каза нито дума.

„Остарял е с пет години - помисли си Сингсакер, - а косата му е все така гъста. И въздиша така тежко, както и тогава.”

В хода на краткото съвещание в участъка, на което освен Братберг, Йенсен и Сингсакер присъства и прокурорът Кнутсен, Ватен бе определен като заподозрян. Засега обаче нямаха сигурни улики срещу него. Въпреки че обясненията му куцаха, не можеха да намерят пролуки в тях. Фактите, с които разполагаха, се свеждаха до следното - първо, той е бил в библиотеката по времето, когато Гюн Брита Дале е била лишена от живот; второ, той бе един от малцината, които биха могли да влязат заедно с нея в книгохранилището; и, трето, и преди бе замесен в случай за предполагаемо убийство. По време на разпита му им бе провървяло малко. Бяха изкопчили признанието му, че именно той отговаря за системата за видеонаблюдение и точно по време на убийството в компютъра не е имало диск, на който би могъл да бъде направен записът от камерата в хранилището. Естествено, че възникваше въпросът дали това е немарливост, или зъл умисъл. Според прокурора, предпазлив плешив човек, на когото до пенсия му оставаше по-малко, отколкото на самия Сингсакер, бе твърде глупаво да се изгради обвинение върху тези улики.

- Значи му даваме да е на свобода още ден-два - заключи Братберг. - И преди да си тръгне, трябва да вземем проба от слюнката му.

- Мисля, че имаме данните от миналия път - каза Йенсен. Стоеше зад бюрото и гледаше в отворения лаптоп, внимателно местейки мишката. Турвал Йенсен, както и Сингсакер, бе от поколението следователи, които се чувстваха особено неловко, когато им се налагаше да се обръщат за помощ към персоналния компютър. При новото поколение не бе така. Младежта сърфираше из сайтовете и бе убедена, че случаят може да бъде разрешен, без да се излиза от интернет.

-Да, ще получим всички необходими ни данни за Ватен - пълен ДНК-анализ, отпечатъци на пръстите и всичко останало - потвърди след известно време Йенсен.

- Чудесно! Защото от болниците „Свети Олаф” вече е изтекла информация, че са намерени улики с биологичен произход - каза Братберг.

- Тоест става дума за...

- Сексуален контакт - констатира сухо Братберг.

С този кратък отговор тя бе успяла в същото време да изрази ненатрапчиво истинските си чувства - отвращение към престъплението, скръб, състрадание и необикновено разбиране на слабостите на човешката природа. Сингсакер си помисли, че точно това харесва най-много в шефката си. Суховатият делови стил, прикриващ мъдрост и хуманност. Качества, които малцина притежаваха.

- Ясно е, че ще получим окончателния доклад от аутопсията след известно време. Тялото е предадено на патологоанатомите преди по-малко от час. ДНК-анализът може да отнеме дни, ако не и седмици. Онова, което вече имаме, може да се използва при следващия разпит, за да се размърда малко Ватен. Не трябва обаче да се забравя и за другите следи. Преди всичко - съпругът Йенс Далее. Струва ми се, че онази Сири Холм също може да представлява интерес. Нали е била в библиотеката преди самото убийство. Ако обаче Ватен не греши и тя наистина е пристигнала скоро от Осло, едва ли ще има гореща следа към нея. Йенсен, ти продължаваш с разпитването на служителите от библиотеката. Този път се опитай да насочиш незабележимо разговорите към Ватен. Сингсакер, блъфът ти за намерените от Грунгстад малки червени петна от вино, изглежда, че му направи определено впечатление. А сега се изясни, че това съвсем не е блъф. Дойдоха крайните резултати от анализите - наистина е вино. Петната са доста пресни. Напълно е възможно да са от съботата. С това обаче ще почакаме, докато криминалистите не изровят още нещо. Освен това в книгохранилището са намерени отпечатъци от пръсти. Ще видите, че скоро ще има какво да сложим на масата. А дотогава, Сингсакер, се заеми със съпруга и новата библиотекарка.

- Ay, ay, sir[22].

- Ay, ay, madam[23] - поправи го с усмивка началничката.

- А какво ще правим с пресата? - запита се Турвал Йенсен. - Случаят вече е главна тема във всички вестници в мрежата. Разтръбиха дори и че сме извикали Ватен на разпит. Съмнявам се, че на журналистите ще им е трудно да разприказват библиотекарския народ.

- Ще се стараем да общуваме с пресата колкото се може по-малко. Нека чакат. Утре ще има пресконференция. Ако ни провърви, ще можем да им кажем много повече неща за Ватен - отговори му Братберг.

- И още нещо.

Всички се взряха в Сингсакер.

- Имаме ли в Норвегия специалисти по серийни убийци?

- А защо са ни? - попита рязко Братберг. - Имаме едно убийство, няма никаква серия.

- Така е, но ме притеснява начинът, по който е извършено убийството. Освен това имаме и стария случай с Ватен.

- Има един полицай в Осло. Не помня как се казва -каза Йенсен. - През деветдесетте години е разследвал успешно серия убийства и изнасилвания в Австралия. Оттогава не може да се раздели с бутилката.

- Тоест се слави като неособено надежден ли?

- За опит пари не вземат - с вечния си оптимизъм Йенсен не признаваше драмите.

- Няма да правим такъв опит - реши Братберг. - Само в американските сериали полицията вика експерти по серийните убийства още след първия труп. При нас, в истинската Норвегия, разследването не се води така.

Сингсакер познаваше достатъчно отдавна Гру Братберг, за да разбере, че тази топка не само е излетяла в аут, но е отбелязана, преценена и никога повече няма да влезе в игра. Срам и позор! Почти се бе зарадвал на евентуалното запознанство с този неизсъхващ тип.

А вероятността за запознанството все пак висеше във въздуха. Когато Братберг бе вече в коридора, Йенсен каза:

- Много мило, че Братберг не отдава голямо значение на специализацията на служителите, но все пак има един въпрос, на който много ми се иска да знам отговора.

- И той е?

- Какво, дявол да го вземе, се кани да прави с кожата й? - разпери в недоумение ръце Йенсен и последва началничката.

Сингсакер остана още малко, мислейки върху думите му. Интуицията му подсказваше, че Турвал е задал важен въпрос. Може би дори по-важен, отколкото му се искаше да си мисли.

След съвещанието Сингсакер се обади на служителя, който трябваше да съобщи на Йенс Дале за нещастието. Той му каза, че го заварили вкъщи. Когато отишли, тъкмо се канел да тръгва на работа. Бил сам вкъщи. Изглеждал така, сякаш съобщението за нечовешкото убийство на жена му го е разстроило много. Според думите на полицаите бил обещал да си остане вкъщи дотогава, докато те не се свържели с него отново.

Преди да тръгне за Дале, Сингсакер реши да потърси нещо за него в интернет. Резултатите показаха недвусмислено, че Йенс Дале е учен. Освен задължителните линкове към всякакви телефонни указатели и безполезните сведения за мястото, заемано от Дале в регистъра на данъкоплатците (доста високо място, трябваше да се отбележи), всички останали резултати се отнасяха за научни публикации, семинари, конференции и лекционни курсове. Изплува и това-онова от ежедневната хроника. По-голямата част от информацията изглеждаше неизразимо скучна, особено за човек, който е останал без дозата си аквавит и при това разследва най-дяволския случай през цялото време на службата си в полицията, доколкото му позволяваше да прецени това сътворената от скалпела пустота в черепната му кутия.

Една от статиите го заинтригува повече от всички останали. Бе написана на английски и бе публикувана в сайт, който с чисто академично скъперничество предоставяше на обществото достъп само до една страница. За да се запознае с цялата статия, трябваше да плати абонамент, който можеха да си позволят само най-ревностните фенове на науката и официалните организации. На Сингсакер му стигаше и заглавието: „Forensics of time”

- „Съвременното разследване”. Прочел анотацията, той разбра, че вече имаше какво да си говори с Йенс Дале.

Въпреки крещящото си заглавие статията се оказа посветена на разкопките на полуостров Фосен, правени преди двадесет години. Археолозите разкопаваха стари гробища, датиращи от късното Средновековие. Още в първите абзаци Дале правеше полицейско изявление, смекчено, както трябва, от академичното хладнокръвие. Той твърдеше, че ако се съдело по уврежданията върху много от намерените скелети, то тези останки принадлежали на жертви на убийства. Върху костите имало следи от разсичащи удари и зверски мъчения. За погребенията от онази епоха това не било толкова необичайно. Ако се вярваше на Дале, времената били жестоки и убийството било съвсем нормална причина за смъртта. Особеността на това гробище, продължаваше авторът, без да губи учената си предпазливост, се състояло в следното - върху много от останките се забелязвало поразително сходство на травмите. Предположението, с което завършваше безплатната страница, най-сетне разпали любопитството на старши следовател Сингсакер: „Възможно е в този случай да си имаме работа с безименен сериен убиец от миналото”.

Отдавна бе минало обед. Колата на Йенс Дале, блестяща след измиването, продължаваше да стои на алеята пред къщата. От сутрешното й пътуване из калта не бе останала и следа.

Сингсакер звънна на вратата. Докато чакаше, си спомни сутрешния им разговор. Тогава Йенс Дале бе изглеждал толкова стабилен и доволен от живота. Сингсакер по никакъв начин не можеше да си го спомни друг. По време на малобройните им разговори винаги бе изглеждал като психично здрав норвежец. Добре облечен тип, под чиято яка на ризата му дори и бельото му е от висша класа. От онези, които, тръгнали за уикенда извън града, с лекота се превръщат от канцеларски плъх в ревностен турист.

Измина почти цяла минута, преди от другата страна на вратата да се чуе звук от стъпки. Спеше ли? Ключалката изщрака и вратата се отвори бавно. Сингсакер очакваше да види учудване на лицето на Йенс Дале. Нали до този момент следователят бе за него просто съсед, който от време на време минаваше покрай него. Изглежда обаче, че Дале въобще не изпитваше нещо подобно.

Йенс Дале изглеждаше смазан. Дори и ярката дневна светлина не можеше да пропъди сянката от лицето, скрила се във всички появили се изведнъж бръчки и гънки. „По-стар е, отколкото си мислех” - хрумна изведнъж на Сингсакер. Йенс Дале бе баща на двама ученици, но едва сега следователят съобрази, че е сравнително възрастен баща. Възрастен и тъжен. И въпреки че и преди му се бе случвало да среща убийци, които са нечии бащи или съпрузи и скърбяха убедително, когато им съобщаваха за гибелта на собствените им жертви, той продължаваше да смята, че пред него не стои убиец.

- Извинявай, че толкова се забавих. С какво мога да ти, помогна?

- Благодаря, но с нищо - отговори Сингсакер. - Всъщност аз дойдох да ти помогна.

- Така ли? И за какво става дума?

- Не знам дали съм ти казвал нещо за себе си, но съм полицай. И дойдох да поговоря с теб за жена ти и за случилото се с нея - казвайки това, той не отместваше погледа си от Дале. Учуди го колко малко се промени лицето на съседа му. Остана си все така тъмно и мрачно.

- Значи си полицай? - само попита той.

- Да. Имаш ли време да поговорим?

Йенс Дале отвори широко вратата и отстъпи встрани.

- Влизай!

Оказа се, че антрето е в ремонт. Смърчовата ламперия се нуждаеше от дооправяне, на пода липсваха дъски. Стана ясно, че Дале прави ремонта със собствените си ръце. И едва ли щеше да го завърши, преди децата да порастат. При една обикновена ситуация ремонтът щеше да е чудесен повод за завързване на разговор. Щяха да си поговорят за размера на дъските и други подобни, но всяко нещо с времето си.

- Моите съболезнования - каза Сингсакер. - Разбираме, че си в шок.

Йенс Дале го изгледа изпод надвисналите си вежди.

- Не знам какво да кажа - отговори той. - Честно да си кажа, продължавам да чакам да се върне от работа във всеки един момент. Когато ти звънна, лежах на дивана и спях. Сънувах, че й приготвям ядене. Рибена чорба. Тя обича рибена чорба и аз я готвех за нея, въпреки че знаех, че децата няма да са доволни. Отдавна не бях сънувал такива всекидневни дреболии.

Сингсакер се изплаши, че Дале не бе толкова адекватен, колкото му се бе сторило отначало и искайки да се убеди, че се разбират взаимно, каза:

- Всичко това е малко странно, защото и преди сме разговаряли, но сега е много важно да разбереш, че аз съм старши следовател Уд Сингсакер. И съм дошъл като представител на полицията в Тронхайм, за да поговорим за убийството на жена ти Гюн Брита Дале.

Йенс Дале се стресна малко.

- Може да съм в шок, но не съм откачил. Много добре осъзнавам кой си - произнесе той.

- И си готов да отговориш на няколко трудни въпроса?

Помислил малко, Сингсакер добави:

- Макар че това, разбира се, може да почака. Колкото по-скоро обаче си в състояние да ни сътрудничиш, толкова по-скоро разследването ще помръдне от мъртвата точка.

- Ще отговоря с охота на въпросите ти още сега - съгласи се Дале. - Да седнем?

Домакинът отведе следователя в кухнята. Там ремонтът беше приключил. Дъб и бял ламинат. Направено с вкус. Забелязваше се ръката на професионалисти и това свидетелстваше, че Дале разполагаше не само с увлечението да се прави на дърводелец, но и с добри финансови възможности. Седнаха до масивната дъбова маса, заемаща голяма част от кухнята.

- Кафе? - предложи гостоприемно домакинът.

- Само ако ти искаш.

- Не знам какво искам - приближи се до вградената кафемашина, която не бе от евтините. - Еспресо?

При дадените обстоятелства въпросът се стори напълно нелеп на Сингсакер. Изведнъж си спомни за един стар спор с Аникен. Според него думата „еспресо” трябваше да се произнася на норвежки като „експресо”, както се произнасяха „експлицитно” и „експрес”, защото всичките тези думи произхождаха от латинския глагол „expressare”, означаващ „изстисквам” и „изцеждам”. Напълно приемливият аргумент на Аникен се бе състоял в това, че „еспресо” било италианска дума, поради което трябвало да се произнася по италиански, а не по латински маниер. Тя обаче се бе съгласила, че той поне бил измислил изтънчена обосновка за варварското си произношение. А сега той седеше и мислеше защо му бе на Йенс Дале, произнасящ „еспресо” като истински италианец, да си прави труда и да предлага на госта си нещо различно от черно норвежко кафе. Въпреки това се съгласи с еспресото и благодари. Докато Дале правеше двойно кафе, нещо в машината жвакаше и хриптеше силно. Взел чаша вода, той се върна до масата.

Преди да започне разговора, Сингсакер огледа още веднъж безутешния съпруг. Дале бе свалил ризата и вратовръзката, с която бе сутринта, и се бе преоблякъл със свободен пуловер от фина вълна с отворена яка. Бе малко смешно да миеш колата си с риза и вратовръзка, а след това да облечеш стар пуловер. Сингсакер обаче можеше да си представи как бе станало всичко. Когато бе срещнал Дале на сутринта, той се бе канил да измие бързо колата си и да отиде на работа. Докато се бе обличал, той още не бе знаел, че днес няма да отиде на работа. „Кой обаче се преоблича, веднага след като му съобщят за убийството на жена му?” - помисли си Сингсакер. От личен опит знаеше, че размислите върху подобни теми рядко водеха до логично обяснение. Нямаше еднозначен отговор на въпроса какво трябва да прави човек, който е научил за убийството на жена си.

- Нека първо се разберем по най-важното. Ние вече знаем, че Гюн Брита Дале, твоята съпруга, е убита в събота, преди десет вечерта.

- Сигурни ли сте?

- Фиксирано е от системата за видеонаблюдение в книгохранилището.

- Имате запис на самото убийство? - изплаши се не на шега Дале.

- Не, не на самото убийство. Разбира се, че един такъв запис би облекчил съществено работата ни. Имаме само по-късен запис, на който се вижда, че в десет часа вечерта в събота тялото вече е било в книгохранилището. Възможно е убийството да е станало много преди това. Поради това трябва да те попитам къде си бил в събота от обед до вечерта и има ли нещо, което да потвърди думите ти.

- Още сутринта ти казах, че бях извън града. Нали не мислите, че аз съм я убил?

- Към този момент не мислим нищо. Просто събираме информация. Това е всичко. Ако усещаш, че нямаш сили да ми отговаряш, това може да почака.

- Не, продължаваме. Просто не съм на себе си и това е всичко.

- Разбирам - продължи спокойно Сингсакер. - Може ли обаче някой да потвърди, че си бил именно там през интересуващия ни промеждутък от време?

- Само децата. През целия ден бяхме близо до вилата. Аз влизах и излизах. Децата се занимаваха с „Лего” и играеха на „Нинтендо”. Легнахме си рано.

- Разбирам. А на колко години са децата?

- Дъщерята е на десет, а синът - на осем - като че ли се обиди Дале.

- А къде са сега?

- Когато се върнаха от училище, ги изпратих на гости при приятели. Засега не знаят нищо.

- Ясно. А къде се намира вилата ви?

- На Фосен, близо до Брекстад.

- Може ли да се каже, че е на пусто място, или има и други вили, от които се вижда?

- Крие се в горичка между два обрасли с гора хълмове. Там сме си сами. До съседната собственост е около километър. Стопанисват я Исак и Елин Крансос, които сигурно могат да потвърдят времето на пристигането и заминаването ни. Обикновено наблюдават пътя. Страхувам се обаче, че няма да знаят дали наистина сме били на вилата през целия уикенд.

- Според теб колко време отнема пътят от Брекстад до Тронхайм?

- От Брекстад до Валсет, който е от другата страна на фиорда, има ферибот. Също така може да се стигне и до Рьорвик и там да се прехвърлиш с ферибот до Флак. Който и маршрут да се избере, до Тронхайм се пътува около два часа, включително и прехвърлянето с ферибота, ако, разбира се, знаеш разписанието му.

- Два часа и предполагам, че и на двата ферибота проверяват документите на колата.

- Не, само на ферибота между Флак и Рьорвик.

- Тоест, ако избереш ферибота до Валсет, можеш да стигнеш до Тронхайм и да се върнеш, без да бъдеш отбелязан никъде. Това ли искаш да ми кажеш? - изгледа изпитателно събеседника си Сингсакер. Мъката на Йенс Дале се набиваше на очи. Нямаше никакви основания да го подозират за убийството. И все пак някак си подсъзнателно на Сингсакер му се искаше да накара Дале да се изпоти от страх. Това не бе най-доброто му качество, но именно то го правеше детектив. Йенс Дале се бе изпотил от последния въпрос, но не толкова силно, колкото го искаше полицаят.

- На ферибота може просто да се плати кеш или да се скриеш някак си от камерите, но остават още бариерите около Тронхайм, поради това не е лесно да се промъкнеш.

Сингсакер, разбира се, също знаеше за местата за плащане на пътна такса на подстъпите към града. Повече го интересуваше фактът, че Йенс Дале също бе помислил за тях. Определено бе умен. На някого в участъка щеше да му се наложи да провери всичките бариери, всичките радари и фериботи в търсенето на номерата на колата, номера на кредитната карта и други възможни следи от Йенс Дале. Това търсене обаче по-скоро щеше само да потвърди алибито му. Оказваше се, че Йенс Дале съвсем не е прост. Ако Сингсакер обичаше да залага на нещо, различаващо се от здравето му, то би заложил пари за това, че Дале наистина е прекарал целия уикенд извън града. Печалбата от такъв залог обаче наистина щеше да е малка.

- Както разбираш, ние сме длъжни да проверим всичко.

- Разбирам - вдигна чашата си Йенс Дале и изпи половината на една глътка.

- Ти си археолог, нали така?

- Така е.

- И работиш в Музея по природна история?

- Да, там работя.

- Тоест на една стена разстояние от жена си? Тогава сигурно си запознат добре с кръга от нейни познати в библиотеката „Гюнерус”?

- Повече или по-малко. Стараехме се да се посещаваме колкото се може по-рядко по време на работа. Бяхме решили, че всеки трябва да живее сам професионалния си живот. Наистина обаче познавам доста от библиотекарите, защото често ми се е налагало да се обръщам служебно към тях. Двете ни организации си сътрудничат доста. Освен това за работата ми трябват често материали от техните сбирки.

- Тоест ти си запален читател?

- Може и така да се каже.

- Като се изходи от онова, което знаеш, можеш ли да кажеш с кои от колегите ти жена ти си е общувала повече, отколкото с останалите?

- За съжаление, не. Гюн Брита поддържа, тоест поддържаше, добри отношения с всички, но с никого не дружеше.

- И не е имало някой, който да й е имал зъб?

- Не знам нищо такова.

- Тоест не смяташ, че някой в библиотеката би могъл да желае смъртта й?

- Честно казано, въобще не мога да си представя, че някой би поискал да я убие, било то на работното й място или някъде другаде.

- Е, ти знаеш по-добре - замълча Сингсакер и отпи малка глътка от еспресото, което Дале му бе сварил. Кафето бе почти изстинало, но все пак бе ясно, че е добре направено. Семейство Дале бяха монтирали в кухнята си сериозна кафемашина, а не някоя евтиния. Замисли се за малко кой от съпрузите бе настоял за купуването на това чудо. Сега обаче не бе време за такива въпроси.

- А в какво, по-точно, се състои работата ти в музея?

- Сега съм служител с научна степен. Това означава, че ръководя част от разкопките, преподавам по малко и пиша статии.

- Не копаеш обаче с ръцете си?

- Рядко. Изкопните работи, по принцип, се вършат от студенти в качеството на летни бригади и наети временно археолози. Това е доста мръсна работа. От гледна точка на трудовото законодателство ние действаме на границата на допустимото — усмихна се иронично Дале.

- Веднъж ми попадна една твоя статия пред очите.

- Така ли? И коя беше тя?

- „Forensics of time”.

Йенс Дале се замисли за миг. След това се усмихна и каза:

- Аха, тази. Едва ли може да се нарече научна статия. Написах я преди много години, когато пишех докторската си дисертация, ако не греша. Къде я намери?

- Лежи си в мрежата, в базата данни.

- Така е, цял живот няма да ти стигне, за да откриеш всичките си текстове в интернет. Предполагам, че са уредили всичките правови въпроси със списанието, в което бе публикувана за пръв път.

- Прочетох само първата страница. А за какво става дума по-нататък?

- Статията е посветена на находка, направена от нас точно на Фосен, във владенията на семейство Крансос. Тоест близо до вилата ни. През Средните векове там е имало малка църква и гробище към нея. Отправна точка за статията бе фактът, че върху много от скелетите бяха открити учудващо приличащи си увреждания. Предположихме, че това са останки от многобройни жертви, убити по един и същи начин. Като археолог обаче аз, разбира се, не мога да установя кой знае с каква сигурност причината за смъртта по петстотингодишни кости. Всичко това е повече спекулация. Статията обаче, спомням си, придоби популярност. Най-важното е друго, а именно че по време на тези разкопки открихме Книгата на Юхан.

- Книгата на Юхан ли?

- Да, това е един от най-важните източници за историята на трьонделагското Средновековие. Тази книга е написана на ръка върху пергамент, въпреки че през онази епоха хартията се е използвала все по-често и по-често. Написал я е фосенски свещеник веднага след Реформацията. Много рядка скъпоценност е. Книгата се е прославила благодарение на съдържащите се в нея медицински сведения, които са удивително точни за времето си. И благодарение на афоризмите си.

- Афоризми ли?

- Да, мъдри изречения. Като например това: „Центърът на Вселената е навсякъде, а краят - никъде”. Афоризмите в Книгата на Юхан представляват голям интерес за учените. Защо свещеникът Юханес е писал за Вселената, а не за Бог? Вярата ли си е загубил? Бил ли е северен представител на зародилото се през епохата на Ренесанса научно течение? Къде е роден този Юханес? Учил ли е в университет? Афоризмът, който споменах, е много интересен по няколко причини. Двеста години преди раждането на Христос в книга, наречена: „Corpus Hermeticum”[24], спадаща към гностичното учение, било написано: „Бог е умопостижима сфера, центърът на която е навсякъде, а обиколката й е никъде”. След това през дванадесети век френският теолог и поет Ален дьо Лил твърди същото в един от своите трудове. Почти петстотин години по-късно, през 1584 година, в Италия, мистик на име Джордано Бруно ще провъзгласи: „... цялата Вселена има център или центърът на Вселената е навсякъде, а обиколка няма в нито една част, защото тя се различава от центъра”. Интересното е, че Джордано Бруно е записал мисълта си с няколко десетилетия по-късно от автора на Книгата на Юхан, възрастта на която датираме към средата на 16. век. Това обаче не е всичко. Двеста години след това тези думи са повторени от математика и философ Паскал: „Природата е безкрайна сфера, чийто център е навсякъде, а обиколката й е никъде”. На този цитат, който се появява отново и отново, обръща внимание и аржентинският писател Хорхе Луис Борхес. В книгата му „Измислици”, излязла през 1944 година, има есе на тази тема. Фразата може да се разглежда като пример за това как вечно повтаряме самите себе си и колко малко са на практика оригиналните мисли. Борхес е написал есето си, преди ние да намерим Книгата на Юхан, поради това тя не е спомената в него. Благодарение на такива подробности странната ни находка е обвита в мистичен ореол и учените не могат по никакъв начин да разгадаят загадката и. Бил ли е свещеникът Юханес мистик? Бил ли е сектант-гностик? Или просто е бил свободомислещ, който е отказал да вярва в Бог като в основополагащ принцип?

Йенс Дале замълча. Разсъждавайки по специалността си, той сякаш забравяше околния свят.

- Изглежда, че тази книга е голямо откритие. И как успяхте да я намерите в гробище?

- Не сме я изровили. Тя си стоеше в библиотеката на семейство Крансос. Собствениците дори не можеха да си представят каква ценност притежават и колко много означава тя. Семейството я е имало от деветнадесети век. Една вечер те ме поканиха на кафе. Тогава я забелязах. Собственикът й ми разказа доста странна история за това как книгата се е озовала при тях. Получил я прапрадядо му.

- Получил ли?

- Да. Някога, преди около сто и петдесет години, в двора им се появил наконтен гражданин. Представил се като колекционер на книги и казал, че искал да даде една книга на онези, които живеели там. Прапрадядото, разбира се, го попитал защо. Непознатият отговорил, че тя принадлежала на онова място. Ако може да се вярва на прапрадядото, непознатият твърдял, че над книгата тегне проклятие и единственото място, където не можела да причини вреда на никого, били владенията на семейство Крансос. Освен това, преди да излезе от двора, колекционерът на книги като че ли намекнал, че книгата била написана от убиец. Оттогава не го видели повече. Тази забележителна легенда се предавала с гордост в семейството от поколение на поколение. По време на разказа очите на собственика блестяха. Според думите му, никакво проклятие не ги засегнало. Някой от нас обърна внимание на това, че, изглежда, колекционерът на книги е казал истината и книгата трябва да е на Фосен. „Точно така” - съгласи се собственикът и добави, че ако им вземат книгата и след това се случи някаква беда, той няма да има нищо общо.

През онази вечер взех книгата, за да почета през нощта, а на сутринта вече знаех какво съкровище съм намерил.

- И какво стана след това с книгата?

- Дадоха я на библиотеката „Гюнерус”. И досега е там - млъкна изведнъж Дале и Сингсакер разбра по погледа му, че се е върнал в настоящето.

- Има ли някакви предположения кой е бил колекционерът на книги? - попита следователят, просто за да поддържа разговора.

- Не, това е загадка. От само себе си се разбира, че мнозина са се опитали да изяснят това. Повечето спекулации посочват Брудер Люсхолм Кнютсон.

- Онзи от Кнютсоновата зала ли?

- Точно той. Той е бил известен колекционер на книги. Освен съвпадението на хобито обаче нищо друго не го свързва със загадъчния фосенски гост. Сигурно е само едно, а именно, че човекът, дал книгата на семейство Крансос, не е искал другите да знаят кой е той. Появил се, предал книгата, без да обясни нещо като хората, и изчезнал от страниците на нашата история.

- А откъде се знае, че книгата е написана от свещеник, а не от убиец?

- От съдържанието й е ясно, че я е писал свещеник. Самият той се нарича така. Някои от идеите му излизат извън постулатите на лютеранската вяра. И нищо в текста не говори, че е убил някого. От книгата липсват няколко пергаментови листа. Ако се съди по следите, са откъснати. Нищо, разбира се, не може да се каже какво е пишело на тях. Спомням си, че се шегувахме дали и „авторството” върху останките от жертвите в старото гробище на ливадата зад къщата не е на този предполагаем душегубец-писател.

Дале замълча отново. Дали имаше нужда да се разсее и да не мисли за случилото се? Заради това ли бе разказал толкова подробно за тази книга? На Сингсакер му трябваше той да говори. Не бе важно за какво. Докато говореше, старши следователят можеше да добавя подробности към съставяния портрет. Освен това полицаят изпита необяснимото усещане, че историята на тази книга е някак си свързана с разследването.

- Що се отнася до откъснатите страници... Нямаш ли предположения кой и кога е могъл да го направи?

- Е, това никой не знае. Със сигурност обаче се е случило, преди книгата да попадне при семейство Крансос. Не забравяй, че пергаментовите страници сами по себе си са голяма ценност, без да се гледа текстът, изписан върху тях. Използването на хартията е започнало през 12. век, времето е текло и все по-рядко и по-рядко са прибягвали до пергамента. Чак до наши дни обаче той подлежи на търсене - например в луксозната индустрия. Пергаментът се е превърнал в признак на високо положение. Колекционерът на книги би могъл да е откъснал пергаментовите страници и да ги е продавал по единично. Или е възможно да са използвани за подвързването на други книги, вместо кожа. Друго обяснение може да е това, че страниците са паднали от само себе си, заради недостатъчно внимателно боравене с книгата.

- Тази книга, на Юханес, струва цяло състояние, така ли?

- Тя е от онези книги, чиято пазарна стойност не може да бъде определена. Тя е напълно уникална. Никога в страната ни не се е продавало легално подобно нещо. А и в чужбина - също - отговори Дале. - Мисля, че не е подходяща за кражба с цел забогатяване, освен ако не се намери подходящ ексцентричен милионер.

- Може ли да се каже същото и за доста други книги в книгохранилището?

- Без съмнение. Нали обаче не мислите, че мотивът би могъл да е желанието да се открадне нещо?

- Засега не можем да изключим нито една възможност.

Спомнил си обаче по какъв начин бе извършено убийството, Сингсакер трябваше да признае, че версията за убийство по време на обир изглеждаше съвсем неправдоподобна. Във всеки случай, по време на грабеж с цел печалба. Наистина, понякога при кражбите имаше и други, по-малко разумни мотиви. И тогава му хрумна, че до този момент бяха смятали, че нищо не е изчезнало, опирайки се само на думите на Ватен. Трябваше да се намерят други потвърждения и то колкото се може по-бързо.

Поговорили още малко за незначителни неща и казал няколко безсмислени думи за утеха, Сингсакер се приготви да си тръгва. Когато вече бяха станали от кухненската маса, на Сингсакер му хрумна още една мисъл.

- Трябва да ми направиш една услуга - постави ръка на рамото на Дале той. - Въпреки че ще ти е много трудно.

- Каква услуга? - изглеждаше съвсем изнурен Дале.

- Трябва да кажеш на децата си за случилото се. Трябва да поговорим с тях в участъка. Това, разбира се, не е много спешно. Ще е хубаво обаче, ако го направиш днес. Най-добре е да го научат от теб, а не от някой страничен човек. А и не може да се скрие завинаги истината от тях.

Йенс Дале кимна. Бе разбрал какво имаше предвид Сингсакер.

Седемнадесета глава

Уд Сингсакер се отправи към дома си, но вместо да мине по краткия път, той тръгна нагоре по „Нонегате” към училище „Розенборг”. Без да спира, извади телефона си и се обади в участъка. Помоли да го свържат с Муна Гран, която бе с него в библиотеката „Гюнерус”, но му казаха, че вече си била тръгнала. Едва сега той си спомни, че и на него му е отдавна време да изчезва. Нали това бе първият му работен ден. Освен всичко останало той бе прекарал няколко месеца в болнични и не просто така. Странното обаче бе, че не се усещаше чак толкова уморен. Тоест той, разбира се, се бе уморил, но не толкова много, колкото се бе чувствал през вечерите на безкрайните дни, през които просто бе седял вкъщи, бе мечтал и бе чакал да оздравее.

Тогава той помоли да го свържат с някой друг. Ставал който и да е, само да е от отдела за разследване на актовете на насилие и престъпленията срещу нравствеността и да бил дежурен. Свързаха го със служител, когото не си спомняше.

- Можете ли да ми дадете адреса на жена на име Сири Холм? Работи отскоро в библиотеката „Гюнерус”.

- И това е всичко, което знаете за нея?

- Към този момент.

- Добре. Ще ви се обадя след малко.

Приключил с разговора, Сингсакер продължи да крачи по посока на наскоро построеното училище. Подминал го, той влезе в новата част на града, в парка „Розенборг”. Тази територия бе толкова нова, колкото и училището, и се състоеше освен от парковото стопанство и от къщи-кутийки, при които дисбалансът между цените и размера бе на световно ниво. И все пак самият парк се бе оказал един от най-успешните проекти, осъществени в Тронхайм от много години насам. Най-сетне Фестнингспаркен, старият Розенборгбанен и Кухауген се бяха съединили и образуваха голяма пешеходна зона.

В очакване на обаждането Сингсакер приседна на една пейка до изкуственото езеро, украсено с издължени, вдъхновени от Гауди[25], метални скулптури, сред които имаше риба и балерина. Общото за всички тях бе едно, а именно че при всяка скулптура течеше или пръскаше отнякъде вода. Като цяло тази скулптурна група го нервираше. Единствено рибата изхвърляше мощна струя вертикално нагоре, но бе поставена в края на фонтана и общата композиция изглеждаше асиметрична. Той можеше да се закълне, че точно така е замислено, но като полицай това го измъчваше, защото не бе в добри отношения с асиметрията.

Докато седеше там, се сети за Книгата на Юхан. Интересна бе тази случка с онзи колекционер. Налице бяха всичките елементи за хубава история с призраци - старо гробище, проклятие, книга със загадъчни афоризми. „А сега изглежда, че онзи колекционер е казал истината” -помисли си с ирония той. Наистина, книгата бе взета от Фосен преди почти двадесет години, но бе възможно проклятието да се е пробудило едва сега. Усети, че се усмихва накриво. Малко „Червен Олборг” нямаше да му навреди.

Погледна часовника си и разбра, че е късно за отскачане до монополията[26]. По този начин следващата сутрин бе провалена напълно. Разследването го бе завладяло изцяло. Защо точно Гюн Брита Дале? Защо бяха одрали кожата й? Защо точно в книгохранилището? Опита да убеди себе си, че убийството си е убийство и разследването трябва да се води винаги по един и същи начин. Намират се улики, анализират се, разпитват се свидетели и евентуални заподозрени, събират се всичките парченца на мозайката и в края на краищата се получава ясна картина. Само че в този случай се появяваха такива парченца, каквито никога не бе виждал преди. Като че ли имаше кандидат за убиеца, който преди бе заподозрян, че е убил собствената си жена, а в този случай се бе намирал близо до местопрестъплението по времето, през което е било извършено убийството. Защо обаче престъпник, представил се предишния път като виртуоз по замитането на следи, сега бе оставил толкова много мръсотия на местопрестъплението? Имаше улики с органичен произход и отпечатъци от пръсти. Освен това предишния път Ватен бе имал алиби, което те така и не бяха успели да разбият. А сега той сам свидетелстваше за присъствието си едва ли не на местопрестъплението веднага след убийството и дори не се опитваше да представи нещо, което поне малко да напомняше на правдоподобно обяснение. Ако се погледнеше обективно, за хипотеза, съгласно която двете престъпления, свързани с името на Ватен, са извършени от един и същи човек, нямаше никакви доказателства. Налице бяха два напълно различни подхода. И кой от двата принадлежеше всъщност на Ватен?

Съществуваше и Йенс Дале. Съпругът не трябваше да се изключва, дори и алибито му да изглеждаше сигурно. Знаеше се, че мъже убиваха жените си, но кой съпруг щеше и да одере скъпата си половинка? Като че ли книгата с наложеното върху нея проклятие си оставаше най-логичната отправна хипотеза. Обаждането на непознатия служител го откъсна от тези мисли. Онзи му съобщи, че Сири Холм живее на улица „Асбьорнсен”, тоест на пет минути път пеша от мястото, където седеше.

Когато Сири Холм му отвори вратата, облеклото й се състоеше само от хавлия, прикриваща тялото й от гърдите до средата на бедрата. Мокра светлоруса коса, капки вода по раменете и краката. В проницателните й очи се виждаха весели искрички.

- О, извинете, не мислех, че е полицията - видя лекото учудване на лицето му тя. - Тогава първо ще се облека. Бях под душа.

- Да, аз съм от полицията. Сигурно сте ме видяла в библиотеката сутринта. Казвам се Уд Сингсакер. А вие кого очаквахте? - чувстваше се неловко той.

- А, никого. Готвех се за тренировка.

- Взимате си душ преди тренировката?

- Таекуондо. Неизбежен физически контакт. Поради това не е зле да не миришеш излишно. Няма никакъв проблем да си взема душ и след тренировката. Влезте, моля. Мисля, че сте дошли не за да проследите личната ми хигиена.

Той едва не се разсмя. Домакинята го въведе в апартамент с фантастичен изглед към фиорда. И с фантастичен безпорядък в него. Сигурно това бе най-занемареното жилище от всички, които някога бе виждал. Той замря за минута, очарован от гледката на разпръснатите из стаята неща.

- Виждам, че събирате антикварни вещи - каза той най-сетне, вдигайки от пода нещо, приличащо на старинен компас.

- По-голямата част остана от мама. Умря преди година. Остави ми наследство от купища неща, които татко не иска да вземе при себе си. За съжаление, съм наследила и нежеланието да ги изхвърля.

Навел се, той остави компаса на мястото му и вдигна един нож. Бе с красива и широка ръкохватка от резбована кост, представляваща мъж с дълъг плащ, и малко, тънко и остро острие, приличащо на съвременен скалпел. Въпреки това обаче ножът изглеждаше старинен. Металът бе потъмнял и върху него имаше следи от ръжда, които явно се бяха опитали да почистят.

- Имате усет - каза Сири Холм. - Това е перлата на колекцията ми. Единственото нещо, срещу което мога да получа добра сума, ако баща ми престане някога да ми праща пари. Този нож е принадлежал на един знаменит италиански лечител, живял в началото на 16. век. Казвал се е Алесандро Бенедети.

- Никога не съм чувал за него.

- Остава и да сте чувал - произнесе строго Сири. - Той е бил първият в света пластичен хирург. Прославил се е с това, че за пръв път в историята е направил ринопластика. Преди всичко обаче е бил анатом. Човек, на когото е било интересно устройството на човешкото тяло.

- А вие интересувате ли се от човешки тела? - попита той, продължавайки да разглежда ножа.

- Само докато са живи - засмя се тя. Смееше се твърде много за човек, в присъствието на който сутринта е бил открит труп. - Не, наистина - продължи тя. - Ако човек не се интересува от телата на други хора, то той въобще не се интересува от хората. И къде щяхме да сме сега, ако такива като Алесандро Бенедети не са рязали трупове и не са изучавали човешките вътрешности?

- А ножове интересуват ли ви?

- Майка ми го е купила от един уважаван антиквар на площад „Сан Маурицио” във Венеция. Имал е сертификат. Изхарчила е половината от наследството от дядо ми, а това са доста пари. Освен това го показах на един експерт в Осло. Дори и да не е принадлежал на Бенедети, то е бил собственост на друг хирург или анатом от Венеция или Падуа от онази епоха. Това не намалява кой знае колко цената му. Най-много обаче ми харесва това, че може би с негова помощ са оправили носа на някаква венецианка от 16. век. Нагледен пример за прогрес, който идва много по-бавно, отколкото ни се иска.

Говорейки това, тя започна без каквото и да било притеснение да се бърше с хавлията. След това я хвърли на дивана, отрупан с какво ли не - мръсни съдове, кълбета вълна, стара шевна машина. Напълно гола, тя посегна към спортното облекло за таекуондо, навлечено върху стар манекен, стоящ по средата на стаята - Сингсакер се обърна към прозореца и се загледа към фиорда. Покрай Мункхолм бавно пълзеше платноход. Зад гърба му се чуваше шум от обличани дрехи.

- Е, сега вече можете да се обърнете - каза най-сетне Сири.

Той се обърна навреме, за да види как тя пристягаше на талията си черен пояс. За миг се поколеба дали си струва да коментира видяното, но реши да запази мнението си за себе си.

- Дойдох, за да ви задам няколко въпроса за убийството в библиотеката.

- Досетих се - махайки няколко мръсни чинии от дивана, тя седна. След това премести на пода и шевната машина, освобождавайки място и за него. Той остана прав.

- Имате ли време да ми отговорите на тях, преди да тръгнете за тренировка?

- Естествено. Не съм фанатик в тренировките.

- Бяхте ли при откриването на тялото?

- Да, намерихме го с Юн.

На Сингсакер му бе странно да срещне човек, който би нарекъл Ватен по име.

- Какво усетихте тогава?

- Ужасна гледка. Прекарах с Гюн Брита цялата съботна сутрин и успях малко да я опозная. Тя бе приятна дама, малко строга. С други думи, такава, каквато трябва да е всяка библиотекарка. Не бих могла и да си представя, че ще й направят това. При това на онова място.

- А Юн Ватен, който е бил с вас? Как ви се стори? Как се почувства той?

- Знам, че го подозирате, но се страхувам, че грешите - каза с такъв тон, сякаш изричаше известна на всички и неопровержима истина, Сири Холм.

- Защо сте толкова сигурна в това?

- Просто го знам. Както знам, че вие сте разведен, наскоро сте преживял сериозна житейска криза и само се престорихте на равнодушен, когато ме видяхте без дрехи.

Гледайки я, той се опитваше да прикрие учудването си. Всъщност нима бе учуден? В тази стая Сири Холм не бе единствената, която можеше да преценява хората. Бе достатъчно да види за пръв път момичето в библиотеката, за да разбере, че тя е нещо съвсем необикновено.

- Знанието винаги се базира на нещо. Освен ако, разбира се, не си играем на гатанки. Тогава, изглежда, днес ви върви.

- Четете ли кримимални романи? - попита го вместо отговор тя.

- А лекарите четат ли лекарски романи?

- Ако бяхте чел кримимални романи, щяхте да знаете, че има два вида следователи - продължи невъзмутимо тя. - От първия вид са рационалистите и таксономистите, които събират старателно информацията и намират решението посредством анализ на всички налични в случая улики. Вторият вид са хора, които са по-малко прагматични. Те се доверяват на интуицията си и често търсят една, най-важната улика. Повечето от литературните детективи са смесица от двата вида. Същността се състои в това, че и едните, и другите правят на практика едно и също нещо - преценяват фактите. Просто някои следователи строят логическите вериги и се ориентират в различните асоциации по-бързо от други. Да вземем Шерлок Холмс. Онова, което прилича на потресаващо развита интуиция, на практика е просто систематична и много бърза обработка на информацията.

- И вие смятате, че това съждение съответства на действителността?

- Разбира се. Да вземем например вас. Откакто влязохте в апартамента ми, вие приблизително петнадесет пъти почесахте съвсем определено място над челото си. Това може да е просто лош навик, но хората, които имат такъв, рядко се чешат точно на едно и също място. Следователно, вие се чешете не по стар навик. След това - начинът ви на чесане на главата ви. Бързо, отмествайки поглед. Това означава, че не искате другите да обръщат внимание на мястото, на което се чешете. Следователно там има нещо, за което не искате да говорите. Предполагам, че там имате белег от операция. И мисля, че повечето от онези, на които са правили мозъчна операция, са преживели, така или иначе, житейска криза.

- А разводът?

- При него е още по-лесно. Развели сте се през лятото. На пръста ви и досега има следа от брачна халка. Това означава, че сте успял да я поносите достатъчно през лятото, за да загорят малко ръцете ви, и едва след това сте я свалил. Има възможност, разбира се, просто да сте я оставили вкъщи. Ако обаче се вземе под внимание начинът ви на държане, то това изглежда доста съмнително.

- И какъв е начинът ми на държане?

- Като на човек, който иска да властва. Не над обстоятелствата - иначе не бихте ми позволил да дрънкам толкова свободно за каквото и да е - а над себе си. Издаде ви това, че се обърнахте, когато останах гола, въпреки че съвсем не ви се искаше да се обърнете, както и това как разглеждахте стаята. Мога да предположа, че сте прекарали доста тежка болест, накарала ви да усетите, че вече не разполагате с живота си. При неуспешния опит да си върнете контрола сте се разделил с жена си.

- Впечатляващо - каза той. - А относно третото нещо, което казахте за мен?

- Че само се правите, че въобще не ви възбуждам ли? Ако наистина не ме искахте, то отдавна да сте седнал на дивана до мен - потупа с ръка по освободения от шевната машина диван тя. - Защото в стаята няма толкова много места, на които може да се седне, нали така?

Той не можеше да си позволи да се разсмее. И да се развлича с разговори - също. Рядко можеш да срещнеш човек, лишен напълно от комплекси, като Сири Холм, особено ако работиш в полицията. Човек, който говори за всичко направо и при това преценява толкова точно събеседника си. Учудвайки се на самия себе си, той се приближи и седна на предложеното му място. Косата й продължаваше да е влажна.

- Да се върнем към убийството. Казахте, че Ватен няма нищо общо.

- Не казах, че няма нищо общо. Казах, че не е убиецът. Подозирате не този, когото трябва.

- И как ще обосновете това?

- Кажете, Сингсакер, да не би да ме молите да свърша вашата работа?

- Не, но ако разполагате със сведения, които са важни за следствието, съм длъжен да поискам да ми ги предоставите.

- Нямам никакви други сведения, освен убедеността си, че Юн въобще не е в състояние да пререже гърлото на някого и да одере кожата на този някой. А изясняването на всичко останало предоставям на вас.

Той разбра, че няма да постигне нищо повече по въпроса, и въздъхна, признавайки се за победен.

- Виждам, че сте много наблюдателна - реши да подходи от друг ъгъл той. - Когато влязохте в книгохранилището и открихте трупа, забелязахте ли още нещо?

- А какво би трябвало да забележа?

- Например, липсата на някоя книга.

- Не бих могла да знам това, защото за пръв път влизах в хранилището.

- Ах да, вярно.

- Мислите за някоя конкретна книга ли?

- Не съм сигурен. А случайно да сте чувала за Книгата на Юхан?

- Разбира се, че съм чувала за нея.

- А трябва ли да се разбира?

- Ако току-що си започнал работа в библиотеката „Гюнерус”, то не може да не знаеш за нея. Сред книжните хора Книгата на Юхан е нещо като знаменитост. А аз знам за нея повече от повечето библиотекари. Във Висшия библиотекарски институт писах дипломна работа за нея.

- Интересно. А случвало ли ви се е да чуете, че над нея лежи проклятие?

- Разбира се - поглеждайки го, тя се разсмя. - Нали обаче, Сингсакер, не мислите сериозно, че... Трябва да призная, че този път ме изненадахте.

- Не, аз не вярвам в проклятието и не вярвам, че то се е пробудило - каза решително той. - Струва ми се обаче, че други биха могли да повярват в това.

- Да, така е по-добре. А аз дори се уплаших. Мисля, че бихме могли да си имаме работа с ирационален убиец - тя говореше с малко театрален тон, който я преобразяваше странно. Сякаш бе излязла от страниците на многобройните детективски романи, които, изглежда, бе прочела. -Не изключвам обаче възможността за сблъскване с нещо много по-лошо.

- И то е?...

- Пресметлив убиец, който старателно се представя като ирационален.

- Струва ми се, че четете твърде много кримки - посочи той библиотеката й, акуратно попълнена с редици романи за престъпления.

- Четейки криминални романи, не можеш да се научиш да разгадаваш истински престъпления. Разгадаването на измислен случай е съвсем особено занимание. На практика трябва първо да разгадаеш какво има в главата на писателя.

- Интересен поглед върху проблема.

- Колко бързо читателят на кримката ще разбере кой е убиецът зависи изцяло от уменията на писателя да го крие добре. А от гледна точка на писателя основната трудност се състои, разбира се, в това, че убиецът, така или иначе, трябва да присъства в повествованието. Най-често е един от неколцината заподозрени. Не най-рядката писателска грешка се състои в опита убиецът да се представи като по-малко подозрителен от останалите заподозрени. Тогава разгадаването на загадката е лесно. Понякога обаче престъпникът е „скрит” много елегантно. Агата Кристи маскира виртуозно убийците. Сред интригите й има много варианти, при които убиецът се оказва дете или разказвачът, или всичките заподозрени заедно, или дори мнимата жертва. Има цяла поредица от романи, в които самият следовател е престъпникът. В някои от тях същността на интригата се състои в това, че поради някаква причина следователят има дупки в паметта си или амнезия, и разследва убийство, което е извършил самият той.

Докато говореше, ръката й легна върху коляното му. Сингсакер усети, че се изчервява и че не следи онова, което казваше тя. Мислеше си само за това, че бе имал дълъг, дълъг ден и че сега млада жена поставяше ръка на коляното му и не просто млада жена, а такава, която с един поглед бе разбрала, че е разведен.

- Наистина е време да потренирам - каза Сири, - по един или друг начин - напуснала коляното му, ръката й се озова на бузата му.

След първата целувка Сингсакер пропадна. И сега бе пропаднал полицай.

* * *

Сири Холм се протегна. Лежейки на дивана, тя прехвърляше приятните спомени. На талията й все още бе черният пояс. Останалите части от тренировъчното облекло се търкаляха на холната масичка до дивана. Тя се надигна, пъхна палците си зад пояса и се усмихна „Черен пояс за любовни боеве” - помисли си тя, сваляйки пояса на бедрата си и оставяйки го да падне на пода. След това отиде в банята и си взе душ. Сири Холм спазваше строго правилата за лична хигиена.

Пренебрегвайки бельото, тя облече на голо дънки, цветна блуза и червен шлифер. Погледнала към висящия до кухненската врата древен часовник, се убеди, че навън е късна вечер. И излезе от апартамента.

„О, да, за това нашият скъп полицай е прав. Аз съм много наблюдателна” - помисли си Сири Холм, докато набираше върху ключалката кода, с помощта на който Ватен бе отворил сутринта книгохранилището на библиотеката „Гюнерус”. Вече бе въвела своя код. Бронираната врата изщрака и вече можеше да я отвори. Влизайки вътре, тя спря за малко, гледайки монтираната под тавана камера за видеонаблюдение. Системата бе изключена. Вече бе проверила това, надниквайки в кабинета на Ватен, който, неясно защо, се бе оказал отключен.

„Полицията следи за безопасността през пръсти. След като престъплението е вече извършено, никой не очаква второ” - помисли си тя. Наоколо витаеше позната миризма. Полицаите бяха отнесли всичко, освен непоносимата миризма на смъртта. Всъщност тя не й пречеше много. Нали не се канеше да прекара много време там. Сири решително се приближи до определен рафт и свали малка книга с кожена подвързия от него. Прегледа внимателно всяка страница. След това и корицата.

„Така си и мислех” - каза си полугласно Сири. Тя прибра книгата в предвидливо взетата целофанова торбичка и я пъхна в джоба на шлифера си. През тази нощ Сири Холм напусна библиотеката „Гюнерус” в 00:13. Идването й и тръгването й не бе отбелязано от нито една от камерите за видеонаблюдение. И понеже, в очакване наличен електронен ключ, тя бе използвала администраторския, никой никога нямаше да може да проследи идването й по запазилите се електронни протоколи.

Осемнадесета глава

- Шон Невинс ли? Ти сериозно ли? - засмя се Сюзън.

- Че какво не му е наред? - учуди се Фелиша. - И въобще какво значение има дали е той, или някой друг? Просто не искам да завърша гимназията девствена.

- Но Шон Невинс? Та той е мамино синче? Ако родителите му имаха по-малко пари, всички щяха да видят какво нищожество е.

- Ей, ти кого наричаш „нищожество”? Момчето, с което имам среща ли?

- Та той си е нищожество.

- А на мен, извинявай, ми харесва. Освен това е красавец - намеси се Холи.

- Благодаря, Холи - каза Фелиша и се принуди да се засмее.

- Никой не спори, че е красавец - засегна се дълбоко Сюзън. - Освен това нали не се каним да се омъжваме за него. Просто трябва да се оправим с това. Остана само ти, Фелиша. Не искаш ли да си дръпнеш? - подаде й трева тя, от която почти нищо не бе останало.

Фелиша поклати глава и си запали обикновената цигара, която стискаше между пръстите.

- Най-добрите са във Вирджиния. Те, разбира се, не са по-полезни от твоята - каза сухо тя. - Аз обичам главата ми да е ясна.

Седяха на брега на река Джеймс. Сюзън Мъдокс, Холи Льо Волд и Фелиша Стоун. Три приятелки, свикнали да делят всичко. Дори и най-личното. Дори и онова, което Фелиша въобще не искаше да дели, но се бе поддала и говореше против волята си. Например за това, че все още е девствена, въпреки че скоро щеше да завърши училище. Сюзън гледаше просто на нещата:

- Важното е да те изчукат и ако бъде направено повече или по-малко културно, то това е плюс.

- По дяволите, той би трябвало да може поне да те съблазни истински, ако, разбира се, на теб не ти е все едно - каза Холи.

- Не ми трябва непременно да съм влюбена. Не е в това въпросът, но си мисля, че трябва да съм сигурна, че бих могла да се влюбя в този човек - опита се да обясни Фелиша.

- Не, наистина, ти се каниш да се жениш или да се чукаш? - отново настоя на своето Сюзън.

На практика, на Фелиша често й се искаше да мине и без едното, и без другото. Съвсем невинаги обаче. А напоследък бе стигнала до заключението, че еднократният необвързващ секс е точно онова, което й трябва. Не само за да се оправи с това, защото скоро щеше да стане на осемнадесет и бе готова за него. Струваше й се, че така е правилно, и имаше различни причини за това. Бе успяла да издържи дотогава, докато у нея не бе съзряло убеждението, че сама го иска. Поради това Сюзън бе донякъде права. Влюбването можеше да почака до по-сериозен случай. И все пак някои неща бяха важни - той трябваше да е красавец.

Сюзън си дръпна за последен път и хвърли фаса във водата. Фелиша проследи с поглед все още неизгасналото огънче. Зад гърба им, натам, накъдето водеше идващата от „Ривър драйв” пътечка, гърмеше купонът на Брайън Андерсън, от който бяха избягали за малко. Виковете и стоновете стигаха до нови и нови висоти. Фелиша знаеше, че още малко и полицията щеше да дойде и да ги помоли да престанат. Ако искаше да си тръгне оттук с Шон, избягвайки срещата с някой от бащините си колеги, бе време да се връща на купона и да го отведе със себе си. Как обаче да го направеше, без да се прави на безнадеждно влюбена? Понеже, ако искаше да запази нещо, то това бе известно достойнство.

Връщаха се през градината на семейство Андерсън, пълна с цъфтящи вишни. Цветчетата ухаеха прекрасно. Фелиша си спомняше разни неща от наученото по време на уроците по поезия за японския поет Басьо, живял през 17. век. Всяка година, когато вишните цъфвали през май, той събирал приятелите си. Лежали под дърветата и съчинявали дълги стихотворения, наричани „ренга” -нанизани строфи. Всяко следващо хайку подхващало мисълта на предишното. Всички участници трябвало да се придържат стриктно към формата на ренгата. Трябвало обаче да се съчиняват без замисляне, без да се обръщат към величествени образи, а да предават моментните си усещания и мигновените си впечатления. Една такава дълга импровизация. Един вид джаз с думи.

- Старият вир! Скочи жаба. Плясък на вода - произнесе изведнъж Фелиша.

Поглеждайки я, Сюзън се изхили. Винаги бе сухар по природа. Холи, която бе ходила на уроците по поезия заедно с Фелиша, напротив, позна думите.

- Това е хайку - каза тя.

- Басьо - уточни Фелиша.

- Хайкуто е добро. Освободи главата си от мислите и позволи на нещата да бъдат самите себе си. Позволи на жабата да скочи - усмихна се Холи.

- А плясъкът на водата? Какъв ще се стори той на жабата? - попита по-скоро вишните, отколкото Холи, Фелиша.

Не й се наложи да отвежда Шон против волята му. Намери го с халба бира в ръка в компанията на момчетата от футболния отбор. Момчетата, които играеха европейски футбол и се возеха на фолксвагени или БМВ-та в зависимост от благосъстоянието на родителите им. Те носеха мокасини и ризи с избродирани стикове за поло на джобчетата на гърдите и слушаха особени британски рокгрупи, например „Смитс”. Шон презираше всичко вулгарно от типа на селяндурите, както той казваше. Някой би могъл да каже, че вулгарен бе именно Шон или че поне е много надут, но той имаше чувство за хумор. Освен това бе ходил на уроците по поезия заедно с Фелиша и много от разсъжденията му бяха сериозно обмислени и фини. И все пак тази вечер най-важна бе външността му. Забелязал приближаващата се Фелиша, той остави приятелите си и се приближи до нея. Все още с бира в ръка.

- Е, как е моето момиче?

- Не е зле - каза Фелиша с тон, който ясно подсказваше, че определено нямаше да й е зле и на някое друго място. Шон схвана намека. Умееше да чете добре между редовете.

- Купонът, всъщност, е доста скучен. Не искаш ли да се повозим с колата ми?

- Не си ли пийнал, случайно, малко повечко? - попита го Фелиша.

Шон допи оставащото в халбата и я хвърли на тревата.

- Само халба или две.

Фелиша се засмя.

- Тогава, моля те, карай внимателно. В плановете ми за вечерта въобще не влиза посещение на баща ми на работното му място.

- Аз, знаеш ли, винаги карам внимателно.

Отначало пътуваха дълго покрай реката, докато не се озоваха извън града. Шон бе от онези, които караха БМВ. Наистина, колата не бе от най-новите. Родителите му, изглежда, не искаха да го глезят толкова, колкото позволяваха доходите им. Спряха в пущинака под железопътния мост. Долу, под ската, смътно се виждаше тъмната лента на река Джеймс. Двигателят още не бе изгаснал, когато започнаха да се целуват страстно. Шон почти веднага посегна към гърдите й и тя не му попречи. Когато обаче ръката му се придвижи по-надолу, тя я отблъсна рязко. Не позволявайки да го спре, той опита отново да пъхне ръката си между краката й и по-нататък - под полата й. Тя се изтръгна от обятията му.

- Искам секс, но не в колата.

Той седна и оправи якичката на ризата си, за която тя току-що се бе държала. Фелиша забеляза, че е ядосан. Изведнъж се усъмни дали е чак толкова красив.

- Добре, да отидем у нас. Дъртите отпрашиха за вилата ни след Хоупуел и ще се върнат чак утре.

Нещо се сви в гърдите й. В главата й зашумя и шумът приличаше на тъжния плисък на реката, влачеща тежко водите си под тях. Тя обаче продължаваше да изпитва странно влечение към Шон.

Той подкара бавно по виещия се път обратно към града. Пред тях бяха само конусите на хвърляната от фаровете светлина и нощната тъма. Като че ли тези конуси ги влачеха напред. Крие Айзък пееше по радиото своята „Порочна игра”. Когато вече се приближаваха до града и песента завършваше с тягостното признание: „На този свят няма любов”, Фелиша усети изведнъж, че вече не владее ситуацията. Трябваше да помоли Шон да я откара веднага у дома й. Защо не го бе направила? Не знаеше и досега.

В 23:30 те оставиха колата в гаража на семейство Невинс между малко японско автомобилче и още едно свободно място. Качиха се право у Шон. Той живееше в голяма стая с прозорец, гледащ към обраслата градина, която го пазеше от погледите на съседите, но не и от дневните слънчеви лъчи. По средата на стаята имаше спалня, напомняща на Фелиша за стаята на родителите й. Всичко останало също изглеждаше подобно - всичко, освен температурата.

В останалата къща се поддържаше хлад, само в стаята на Шон цареше жега. Климатикът бе изключен, а прозорецът отворен, за да може в стаята да влиза гъстият и влажен въздух.

- Имам малка странност - каза Шон. - Най-добре спя на жега.

Фелиша се усмихна.

- Ако ти е горещо, можем да се съблечем.

Дъхът на Фелиша спря.

- По-добре загаси осветлението - помоли тя.

Всичко това вече не й изглеждаше правилно. Съблякоха се в тъмното. Шон - бързо и ловко, сякаш се готвеше да спи. Фелиша - бавно и нерешително. По никакъв начин не можеше да разкопчае сутиена си. В един момент тя изведнъж се изплаши, че лежащият на кревата до нея и напълно съблечен Шон ще реши да й помогне. Ако бе го направил, тя щеше да изпадне в истерия. Той обаче просто лежеше в тишината като тъмен силует в тъмнината и тя дори не знаеше дали я гледа, или е затворил очи. Най-сетне се избави от сутиена. Реши да остави бикините си. Легна на кревата до него и се протегна да го целуне. Той не отговори на целувката й. Вместо това хвана ластика на бикините й и го дръпна. Той се скъса.

- Така е по-добре - гласът му бе променен до неузнаваемост. Дърпаше и дърпаше бикините й, докато те не паднаха сами. Тогава, засмял се, той хвърли на пода накъсания парцал.

Капките пот по кожата й изведнъж й се сториха ледени.

- Не, няма да мога - седна в леглото тя.

- Какво ти става? Момичетата харесват малко грубия секс. Не е ли така?

- Не е. На мен не ми харесва - Фелиша усети, че гласът й трепери. Искаше да говори решително, но не се получаваше.

- Не си мисли да си тръгваш. Чул съм, че си истински динамит. Да знаеш, че при мен този номер няма да мине.

Фелиша не вярваше на ушите си. И как бе могла да иска да се озове в леглото с този идиот, който сега лежеше до нея? Тя се извърна, за да стане. Не бе успяла обаче да опре с крака пода, когато той се надигна, хвана я с една ръка за косата, а с другата разтвори бедрата й и проникна бързо във влагалището й. Слабините й бяха пронизани от остра болка. А той извади рязко ръката си.

- По дяволите, по-суха си от амбалажна хартия! Е, щом не искаш да се чукаш, ще ти се наложи, по дяволите, да ми духаш, както си му е редът.

Той я дръпна за косата. Тя закрещя. От страх и от злоба. И разбра, че крещи като дете.

- Пусни косата ми, гадино! Ще направя всичко, става ли?

- Така е по-добре. Дяволска курва.

Фелиша се тресеше от ярост, но преглътна надигащия се плач. Не, той нямаше да дочака сълзи от нея. „Трябва само да направя това, а след това ще си отида вкъщи” -помисли си тя.

Тя се наведе и отвори уста. Той веднага влезе в нея. Тласъците бяха силни и ритмични. Всеки път, отдръпвайки се назад, той сякаш изпомпваше нещо от нея. И всеки път стенеше тежко. Най-накрая той свърши. Тя се опита да се извърне, но той я държеше за главата и я накара да поеме спермата му в устата си. Тя обаче не я глътна. Изпразнил се, той я пусна. Фелиша щеше да рухне на леглото, но скочи толкова бързо, колкото можеше. Грабна роклята от пода си и я навлече. Обу се бързо. Шон лежеше на леглото, подложил ръце под главата си.

- Надявам се, че ти беше толкова хубаво, колкото и на мен - смееше се той.

Тя опипа с език спермата, която все още бе в устата й. И я изплю в лицето му.

- Шибано лайно - каза студено и спокойно тя. Обърна се и изтича от къщата, облекчена, че той не я гони.

Деветнадесета глава

Фелиша измина пеша целия път до дома й на „Монумент авеню парк”. Трепереше с цялото си тяло, въпреки че нощта бе душна и топла. Гневът й постоянно се сменяше с парализиращо усещане за празнота, което на няколко пъти я караше да спира по средата на улицата. Отново и отново си задаваше един и същи въпрос, а именно че как бе могла да се излъже толкова в този човек? Заради красивите му очи ли бе? Ненормален, дяволски психар. А тя му бе позволила да направи това с нея. И коя бе тя след всичко това?

Качила се в стаята си на втория етаж, тя забеляза, че в хола свети. Баща й току-що се бе върнал от нощно дежурство. В хола й имаше полицай, но бе напълно немислимо да отиде и да му каже, че току-що са я изнасилили. Просто не можеше да го направи. Не можеше и толкова. В този миг я парна догадка. Шон бе знаел това. Знаел бе, че за нищо на светя няма да се обърне към полицията, няма да посмее да каже за това на баща си. От тази мисъл й се догади така, както никога не й се бе гадило преди. Тя се промъкна покрай вратата на хола до банята и пъхна два пръста в устата си, за да повърне. Стараеше се да го прави, колкото се може по-тихо, за да не чуе баща й. Не се безпокоеше за майка си. Тя вече спеше и в кръвта й бе разтворено хапче приспивателно. След повръщането Фелиша си изми зъбите. Двадесетина пъти изплакна устата си и едва след това се промуши от банята до стаята си. „Татко ще реши, че съм се върнала пияна - помисли си тя. - Макар че вече какво значение има?”

През нощта тя не мигна - лежеше и се взираше в тавана, усещайки едновременно и жега, и студ. Мислеше си, че всичко бе пропаднало. Скоро щеше да стане на осемнадесет, а след две седмици свършваше училище. Сега обаче едва ли щеше да отиде поне още веднъж там. Мисълта, че ще види отново Шон Невинс бе, естествено, непоносима за нея, но и да погледне в очите приятелките си й се струваше не по-лесно. Мислейки за Сюзън и Холи, тя изпитваше странна смесица от срам и злоба. В известен смисъл бе запазила девствеността си, но бе изгубила всичко останало. През есента трябваше да влезе в университет, да има нови приятели, може би да си намери гадже, да замине. Сега нищо от това нямаше да стане.

В пет часа сутринта тя се промъкна до банята и задигна две от хапчетата на майка си против безсъние. Глътнала ги, тя заспа на мига и се събуди късно следобеда. Родителите й не я бяха будили.

В ушите й шумеше, както в големите раковини, ако ги притиснеш до ухото си. Казваха, че това бил шумът на прибоя. Треперенето на ръцете й бе сменено от силно изтръпване. На вълни я налиташе гадене. Всеки път, когато се опитваше да стане от леглото, й се виеше свят. Колкото повече наближаваше вечерта, толкова по-зле й ставаше. Точно като при махмурлук, но наопаки. Когато Фелиша не слезе в неделя за обяд, при нея влезе майка й. Приседна на края на кревата и я погали по косата. Ръката й бе ледена.

- Да не си болна, Фелиша? - майка й се безпокоеше искрено и сигурно вече бе усетила, че в стаята на дъщеря й не миришеше на алкохолни пари.

- Не ми е добре - Фелиша се надяваше, че майка й ще престане да я гали по главата, защото иначе щеше да се разплаче.

- Да ти донеса ли обяда в стаята? Имаме телешки стек.

- Не, боли ме коремът. Виж, би било добре да пийна вода.

Майка й донесе вода и до края на деня повече не я обезпокои.

Пропусна още три дни от училището по болест. Крадеше таблетки от майка си, за да спи през нощта. На четвъртия ден вече не й се виеше свят, но изтръпването така и не бе минало. Тя дори бе започнала да харесва това състояние на безчувственост и искаше то да се усили. Искаше изтръпването да се разпростре от пръстите и чувствителните места по кожата й върху цялата й нервна система, така че вече да не усеща нищо. Единственото, което би се съгласила да остави, бе усещането, което я навестяваше, точно преди да заспи, след като е взела приспивателно. Тогава й се струваше, че е лека като въздух и вятърът ей сега ще я отнесе. На четвъртия ден тя изглеждаше здрава и се отправи към спирката на училищния автобус, но само за да се срещне със съседа си, дрогирания Брад Дейвис.

Той, както винаги, стоеше и чакаше автобуса, повтаряйки, че някои тийнейджъри стават по-рано сутрин. Фелиша, както винаги, го поздрави по стар навик. Забавното бе, че именно той някога я бе целунал за пръв път. По-точно бе да се каже, че тя бе откраднала от него първата си целувка, защото той твърде много се бе притеснявал да я целуне. Бе се случило в дървената барака в задния двор на семейство Дейвис, когато и двамата бяха на осем годинки. Да се целуваш, се бе оказало странно и мокро, а Брад така се бе зарадвал, че на следващия ден й бе подарил близалка на клечка с формата на сърчице. Никога след това не се бяха целували, но си бяха останали добри приятели дотогава, докато при Брад се бяха появили акнето и наркотиците, а при Фелиша - малките гърди, които така и не пораснаха никога, и поезията. Продължаваха обаче да се поздравяват всяка сутрин в училищния автобус.

Този път Фелиша се отправи право към него. Вече бе взела решение. Когато му подаде двадесет долара, той я изгледа учудено. Ръцете им не се бяха срещали от много години.

- Трябва ми нещо успокояващо - каза Фелиша.

- Нервничиш преди изпитите, а?

Фелиша го изгледа с недоумение, сякаш въобще не бе разбрала за какво говори. Бе забравила напълно, че след седмица имаше матура, а след още една - щеше да се състои церемонията по завършването на училището. Щяха да наметнат мантии и да си сложат шапки с пискюли и щяха да им връчат дипломите, а Холи щеше да държи тържествена реч пред всички родители.

- Най-силното от онова, което можеш да намериш -само му каза тя.

- Ще се наложи малко да почакаш.

- Ще дойда утре сутринта.

И тя тръгна обратно към тухления си дом. Не се качи обаче на втория етаж. Вместо това слезе в мазето. Там долу, в самия край на коридора, имаше стая. На вратата й детска ръка бе изрисувала разноцветни букви: „Таен клуб! Вход само за Холи, Сюзън и Фелиша”. Фелиша и досега си спомняше как бе изписала тези букви преди приблизително осем години. Вътре бе украсила стените с принцеси, коне, звезди и планети. По средата на стаята имаше маса, а на нея остатък от свещ в бутилка с втвърдили се стеаринови вадички. До стената, точно под прозорчето на мазето, имаше диван. Прозорчето бе скрито от щора на цветчета, която едва пропускаше ярката дневна светлина. Фелиша Стоун, която още не бе станала на осемнадесет години, легна на дивана и се взря в тавана, без каквато и да е надежда да заспи. Чу как в дванадесет часа майка й отиде в районната библиотека, където работеше на половин работен ден. Тогава тя се качи горе и открадна отново хапчета. Този път увеличи дозата на три, разбирайки много добре, че разобличаването й е само въпрос на време.

Само Брад да не я подведеше.

Той не я подведе.

Валиумът има успокоителен ефект, а ако човек надхвърли препоръчаната доза, всичките усещания се притъпяват почти до пълна безчувственост. Фелиша получи от Брад достатъчно валиум, за да преживее изпитите и церемонията по завършване на училището. Излъга приятелките си, че всичко е наред и че нищо не е имало между нея и Шон Невинс, въпреки че той се хвалеше из цялото училище как се е изпразнил в устата й. Също така им каза, че сексът вече не я вълнува и ще го започне, когато сметне за необходимо. За себе си бе решила това да не се случи никога.

За късмет, с Шон писаха на матурите в различни класни стаи, а по време на церемонията мястото му бе далеч от нейното, така че не й се наложи да го погледне в очите. А след това той съвсем изчезна - първо прекара ваканцията в Европа, а след това отиде, изглежда, в някой от престижните университети в източната част на страната, а тя остана в Ричмънд с таблетките си.

През следващите завършването седмици ефектът от таблетките, благодарение на които бе издържала последните ужасни дни в училището, започна да отслабва и тя ги поглъщаше с бира или бърбън. Седеше с часове в мазето, полуобезумяла от хапчетата и алкохола, а родителите й мислеха, че е у Холи. Холи мислеше, че е у Сюзън, а Сюзън бе сигурна, че си е вкъщи.

Онемелите от таблетките рецептори от време на време все пак се пробуждаха и тогава тя почти усещаше члена на Шон Невинс в устата си. Усещаше неговия остър и миришещ на нишадърен алкохол дъх. Повръщаше й се от това, че главичката на члена му бе там, навътре, и притискаше хранопровода й. И изпитваше смучеща пустота, когато членът тръгваше назад за нов тласък. Спомняше си как й се бе искало да впие зъби, да отхапе всичко, когато той бе целият вътре. Може би щеше да изтръгне онова, което го правеше такова лайно. Но не се бе решила. Понякога си мислеше за това с часове и забелязваше как стиска зъби и напряга дъвкателните си мускули само тогава, когато започваха да я болят. Тогава решаваше да увеличи количеството таблетки или алкохола. Отначало пиеше само сутрин, за да може миризмата да изветрее, преди родителите й да се върнат от работа, а през деня и вечерта минаваше само с хапчетата. Нямаше никакъв проблем с получаването им. Брад се радваше да е полезен. Фелиша ги взимаше толкова евтино, че сама се досещаше, че Брад определено влизаше в дългове заради нея. Той сигурно отдавна бе разбрал, че я измъчва нещо къде по-сериозно от предизпитна треска. Бе ясно, че дрогираният Брад си мислеше, че по такъв начин й помага. Той наистина й помагаше.

Лека-полека всичко й стана все едно. Започна да пие през целия ден и престана да избягва родителите си вечер. Или си седеше в стаята, или се преструваше, че излиза на разходка до късно, стараейки се да се връща вкъщи, когато баща й бе още на работа, а майка й си бе вече легнала. Рано или късно обаче някой все щеше да забележи нещо, защото все по-малко й се удаваше да се преструва. Разбираше ясно това, колкото и пияна да беше. Лятото минаваше и тя ставаше все по-безразлична към случващото се и все по-малко живееше истински живот. Бе й провървяло, защото двете й приятелки бяха заминали за през ваканцията, без да заподозрат нищо. Не каза нищо на родителите си за заминаването им, за да продължава да има възможността да използва имената им за прикритие. Родителите й обаче можеха и сами да я разобличат и тя го знаеше. Освен това знаеше какво щяха да направят, когато научеха истината. Тогава щеше да започне реабилитацията. А ако имаше нещо, от което да се страхува Фелиша, то това бе именно фактът, че не всичко е загубено за нея. Че има някой, който може да й помогне да се измъкне от мъгливия живот, който живееше. Това щеше да означава да прекара остатъка от живота си, усещайки постоянно вкуса на члена му в устата си. В края на краищата тя стигна до извода, че има само един изход от положението й.

Една сутрин в началото на август тя отвори плика, който майка й бе оставила на кухненската маса. Оказа се отговор от университета в Ричмънд. Фелиша бе записана като студентка по английска литература. Тя смачка писмото и го пъхна в джоба си. И не усети нищо. Излезе от вкъщи. Приближи се до съседната къща и звънна на семейство Дейвис. Както се и надяваше, вратата бе отворена от Брад.

- Ти какво, пак ли си на сухо? - завъртя очи Брад. Покани я да влезе.

- Не, аз за малко. Този път не съм за таблетки.

- Така ли?

- Дойдох да те попитам дали можеш да ми осигуриш нещо друго.

- Какво например?

- Хероин - каза равнодушно тя.

Брад я гледа дълго със свити зеници.

- Хероин ли? Искаш да се самоубиеш ли?

- Не знам - вътре в себе си обаче бе съгласна, защото точно така се канеше да го направи, само че бавно.

Двадесета глава

Настъпи септември, който бе също толкова горещ, колкото и август, и също толкова задушен. След като полицията откри парчето човешка кожа с петстотингодишна възраст, което Ефраим Бонд бе изпратил за експертиза във Вирджинския университет, разследването на убийството на управителя на музея тръгна в нова посока. Сега всички се съсредоточиха върху книгата без гръбчето, забелязана от госпожа Прайс. Скоро Лаубах откри и книгата, и гръбчето в кабинета на господин Бонд, в едно от чекмеджетата на бюрото.

- Подвързия от човешка кожа. Чувал ли си някога подобно нещо? - съкрушено поклати глава Фелиша Стоун. Двамата с шефа й седяха в кабинета му и в момента Джонс хрупаше морков малко по-шумно от обичайното.

- По принцип, да. Дори съм виждал една - отговори Джонс и само по миниатюрните искрички, блеснали в ъгълчетата на очите му, човек можеше да се досети, че е твърде доволен от отговора си. Тя го изгледа с интерес. Фелиша отдавна бе разбрала, че е трудно да се оцени ерудицията на Джонс. А недооценяването й бе лесно. - Книгата, която съм виждал, се намира в Музея по анатомия към Единбургския университет. С жена ми го посетихме по време на сватбеното си пътешествие преди много години. Такъв музей е трудно да се забрави.

- Е и? На кой нещастник е принадлежала онази кожа?

- На никакъв нещастник, а на самия Уилям Бърк, серийния убиец. След като си изучавала серийните убийци, то, разбира се, си чувала за Уилям Бърк и Уилям Хеър?

- И питаш! ? Те са известни като похитители на трупове в Шотландия през деветнадесети век, нали така? Предавали са покойниците на анатомите.

- Така е. По онова време британските закони са позволявали аутопсията само на екзекутирани престъпници. Това по никакъв начин не можело да удовлетвори нарастващото търсене на стремително развиващата се медицина. За да правят изследвания и да преподават, анатомите се оказали принудени да купуват трупове от мародери на гробове. Правителството е гледало на тези сделки през пръсти. Престъплението на Бърк и Хеър се състои в това, че от осигуряването на трупове те постепенно преминали към създаването им. Като цяло са убили не по-малко от седемнадесет души, чиито трупове са продали на лекаря Робърт Нокс. И досега не се знае със сигурност дали Нокс е знаел за произхода на купуваните от него тела.

- И как кожата на самия Бърк е попаднала в подвързията?

- Ами, в края на краищата осъдили на смърт Бърк и Хеър. Телата им, както телата на всички екзекутирани, по ирония на съдбата подлежали на законна аутопсия. По време на аутопсията на Бърк откраднали кожата му. Няколко седмици по-късно я намерили, но вече под формата на украшение на някои предмети, между които е бил и дневникът от музея в Единбург.

- Тръпки ме побиват - погледна ръката си Фелиша. Спомни си за Ед Гийн, убиеца, за когото си бяха говорили с Лаубах веднага след като бяха открили тялото на Ефраим Бонд. Спомняше си смътно, че след като Гийн бил арестуван, в дома му били намерени множество предмети, изработени от човешка кожа. Например, дрехите във формата на женско тяло, които Гийн обличал, за да се превръща от време на време в покойната си майка. Имало обаче и обикновени неща - абажури, тапицерия на столове.

- Да, не е особено приятно - съгласи се Джонс. - Бърк обаче не е единственият, на когото се е случило. Екскурзоводът в музея ни разказа, че имало още едно издание на известния атлас по анатомия, съставен от италиански анатом от епохата на Ренесанса на име Везалий или нещо подобно. Та това издание от деветнадесети век също било подвързано с човешка кожа. Има също така и някакви мемоари на разбойника по пътищата Джеймс Уолтън, известен също така като Момчето от пътя. Тези мемоари почти сигурно са подвързани със собствената му кожа.

- Би ли бил така добър да си признаеш, че си научил всичко това точно преди да вляза, а не го помниш от времето на сватбеното си пътешествие.

- Полицаят, знаеш ли, трябва да има добра памет. А, като цяло, пътуването бе доста приятно. Сега ни се налага да се оправяме с още един образец на подвързваческото изкуство в стил Memento mori[27]. Мисля, че трябва да си поговорим с реставратора на музея на Едгар Алън По и то колкото се може по-скоро. Първата ни задача е да си изясним колкото се може повече за откъснатото от гръбчето на книгата на лорд Байрон и за човешката кожа, която е стояла здраво върху него. Най-важният въпрос е защо Ефраим Бонд е махнал гръбчето?

- Къде да търся този реставратор и как се казва той?

- Само за момент - прехвърляйки в устата си парче полусдъвкан морков, Джонс започна да рови в големите тетрадки, които използваше, за да си води бележки. Да си записва в тетрадки с такъв формат можеше само следовател, който почти никога не напускаше кабинета си, за да работи „на терен”.

- Джон Ш. Невинс - каза накрая той. - Кабинетът му е в Мемориалната библиотека „Боутрайт” в корпуса на университета на Ричмънд.

Фелиша сякаш изпадна в безтегловност. Някъде бе чела, че човешкият орган за равновесие бил разположен в ухото и бил пълен с течност. Положението на тялото се коригирало по такъв начин, че да компенсира движенията и колебанията в тази течност. Ако се разклатела хубавичко, както прави детето, което се върти много бързо, на човек му се завивал свят. Можело дори да му се догади. Тя обаче седеше спокойно на стола и гледаше шефа си, който все още се ровеше в тетрадките си. И все пак изпита усещането, сякаш вестибуларният й апарат бе попаднал в шейкър. Погледна към ръцете си и видя, че треперят. Чувствата, които уж се бе научила да контролира, бяха готови да се изтръгнат на свобода.

- Джон Шон Невинс - произнесе глухо под нос тя.

- Да, аз също си мисля, че Ш. Означава Шон. Реставратор, професор и изглежда, библиофил-колекционер. Ето тук съм си записал. На петдесет и девет години е. Това е всичко, което имаме. Познаваш ли го?

- Някога познавах сина му - Шон Невинс, без Джон отпред.

- Ами да, ами да. Синът му би трябвало да е приблизително на твоята възраст, познах ли? - изглежда, че Джон бе склонен да си побъбрят.

- За съжаление - с леден тон отговори Фелиша, също толкова очевидно склонна да избегнат разговора на тази тема.

- С други думи казано, познанството ви не е било от приятните. Надявам се, че това няма да ти попречи да поговориш мило с баща му. Ти най-добре проследяваш тази следа, нали самата ти ни доведе до нея.

Тя се замисли и усети как виенето на свят отшумява.

- Ще се заема с това - стана тя, откривайки с учудване, че може да стои твърдо на краката си. - Прикачил ли си всичко, което знаем за този тип - Невинс, към делото?

- Нямаме отделен файл за него, ако това имаш предвид - отговори Джонс. - Почти сигурно е, че той не е ключовата фигура в този случай. Докато не се появи нещо подозрително, предпочитам да гледам на него като на обикновен експерт.

- Докато - нали?

- Мислиш ли, че е замесен по някакъв начин?

- Не знам, но го усещам с кожата си.

- Случаят е особен, така че всичко е възможно - съгласи се Джонс. - Аз все си мисля за тази кожа, която е на не по-малко от петстотин години. Това не те ли навежда на някои мисли?

- На мисълта, че двама души са одрани от двама дяволски психаря, които не се познават помежду си - отговори бодро Фелиша. - Между престъпленията има петстотин години, така че допускаме голяма грешка, като гледаме на садистичните убийства, сексуалните маниаци и извратените типове като на съвременен феномен. През шестнадесети век в Европа са царили къде по-жестоки нрави, отколкото в Щатите сега. Поради това е съвсем естествено да открием, че и тогава е имало смахнати престъпници. Не мога обаче да си представя каква е връзката между нашите две престъпления.

- Призрак от миналото - усмихна се Джонс, отхапвайки звучно от моркова. - Почти като при Едгар Алън По. Безумен убиец, появил се изпод корицата на книгата.

- Дерачът се завръща - пошегува се с черен хумор Фелиша. - Не, аз сериозно. Трябва да имаме предвид вероятността убиецът да знае доста много за тази подвързия и в някаква степен да се е вдъхновил от нея. И ако трябва да се търси човек, който е много добре запознат с книгите в музея и с материалите, от които те са направени, трябва да се започне именно с реставратора.

- Логично. Не забравяй обаче, че засега това е само хипотеза. Предпочитам да видя реставратора сред приятелите ни поне в началото.

- Разбрах. Просто женската логика се обади и това е всичко - каза Фелиша и излезе.

Това, разбира се, не бе просто женска логика. Фелиша смяташе, че човекът, който имаше не син, а просто лайно, по-скоро е побъркан психар. Подобни мисли можеха да означават, че тя щеше да възложи предстоящия разговор на някого другиго. На практика обаче, благодарение именно на това, тя не го направи. Бе сигурна, че в края на разследването ще ги чака притиснат в ъгъла социопат. Към един такъв вече имаха следа. Оставаше й само да тръгне по нея.

Мемориалната библиотека „Боутрайт” бе разположена във величествена сграда от червени тухли с прозорци, гледащи към малкото езеро Уестхямптън, сърцето на корпуса. Както и по-голяма част от сградите на университета, библиотеката бе в неоготически стил. За мнозина американци именно този стил бе висшето въплъщение на почтената древна ученост. Самата сграда бе построена през петдесетте години на 20. век, за да се въведе най-сетне порядък в готвещото се да излезе извън контрол събиране на книги. Сградата може и да изглеждаше почтена, но не бе точно древна. Освен това Фелиша знаеше, че набиващата се в очите часовникова кула е снабдена с електронен механизъм, който два пъти дневно развличаше с музика потъналите в дълбоки размисли студенти и преподаватели.

Тя паркира колата до езерото и по пътеката, минаваща покрай часовниковата кула, стигна до библиотеката. Намери кабинета на Невинс-старши на третия етаж. Почука и звучен бас я покани да влезе.

Кабинетът на Невинс определено принадлежеше на човек, за когото книгите не бяха само източник на знания, но и признак за високо обществено положение. Стените бяха скрити от пода до тавана от книжни рафтове. Невинс стоеше пред масивно бюро и протягаше ръка за поздрав. За голямо нейно учудване той изглеждаше много дружелюбен. И се оказа, че не е облечен официално - с риза с копчета и къси ръкави и бежов туристически панталон. Косата му бе напълно бяла, но все още гъста. Бръчките на челото му и торбичките под очите му придаваха вид на добричък дядо. Съвсем не приличаше на човек, готов да удари ближния си, например с лост, и още по-малко - на престъпник, одиращ кожата на още недоубитата жертва. Тя също му подаде ръка, за да се запознаят. Ръкостискането му се оказа образцово - нито твърде слабо, нито много силно. На пръв поглед Невинс-старши й направи добро впечатление, доколкото бе възможно това в случая.

С Невинс вече бе разговарял Рейнолдс, така че можеха да пропуснат някои от задължителните въпроси. Освен това Фелиша бе съобщила предварително за пристигането си по телефона и бе казала за какво иска да си поговорят.

- Притежаваната от По книга на Байрон... Смяташе се за една от малките загадки на музея. Никой не знае със сигурност откъде се е взела. Разбира се, че е истинско съкровище - първото издание на „Странстванията на Чайлд Харолд” само по себе си е голяма рядкост - обаче при този екземпляр бяха открити допълнително цяла поредица интересни особености. Най-напред-подвързията. Винаги съм бил сигурен, че е с изключително качество. За това говореше цветът й - сив, почти бял. Но от човешка кожа? Това е ужасно! Преди няколко месеца открихме, че корицата по-скоро е палимпсест.

- Тоест, искате да кажете, че преди на нея е пишело нещо? - попита тя, радвайки се на възможността да блесне с наскоро придобитите си знания и едновременно с това дразнейки се на желанието си да докаже нещо на бащата на Шон Невинс.

- Точно така - не без учудване се съгласи. - У вас ли е?

Фелиша отвори папката, която държеше под мишница, и извади от нея пластмасовото пликче с корицата, а след това и самата книга и постави двата плика на бюрото пред Невинс.

- Позволявате ли ми? - попита учтиво той, взимайки пликчето с корицата.

- А имате ли ръкавици?

- Естествено. Те са неотменна част от работните инструменти на реставратора - извади с усмивка чифт бели копринени ръкавици от чекмеджето на бюрото си той, сложи си ги и издърпа корицата от плика.

- Елате насам - насочи се към високата бяла маса в един от ъглите на стаята Невинс и я повика при себе си. Поставил корицата на масата, той я разгъна внимателно. Включи работното осветление над масата и извади лупа. Държейки я над корицата, той даде на Фелиша да погледне през нея. Тя можа да различи буквите, които сякаш се бяха отпечатали върху кожата, но не разбра нищо от написаното.

- Това е на латински. Страхувам се, че този палимпсест все още не е предизвикал интерес сред научните кръгове. Съвсем наскоро го открихме и никой още не се е заел систематично с разчитането му. Сигурно за това най-голяма вина има статусът му, защото са свикнали да виждат в него принадлежаща на По рядкост, а не евентуален исторически източник.

- А може ли изобщо да се прочете?

- По-скоро - да. Има различни технологии за изследването на такива текстове. Например рентгенът или мултиспектралното заснемане, позволяващо да се усили контрастът на фона и следите от изтрилото се мастило. Благодарение на тези технологии специалистите от института „Джон Хопкинс” са успели да прочетат четири пети от скрития текст на известния палимпсест на Архимед. Възстановеният текст се оказал не друго, а неизвестен досега трактат на гръцкия учен.

- Онзи, който е извикал: „Еврика” ли?

- Точно така. Между другото, знаете ли, че единствената научна творба на Едгар Алън По се нарича „Еврика”?

- He.

- Този факт, разбира се, не е свързан по никакъв начин със случая, но пък дава доста ясен пример за онова, което литературоведите наричат „интертекстуалност”. Пример за това как някои думи и изрази преминават от произведение в произведение и части от старите текстове се вмъкват в новите, образувайки един вид подтекст.

- Тоест, когато наричаме някое произведение „задълбочено”, то това означава само, че в него са включени откъси от написани преди неща? - попита Фелиша.

- Може и така да се каже - съгласи се със смях Невинс. - Терминът „палимпсест” може да се използва като нагледен пример за това, че всички текстове, така или иначе, са написани „върху” своите предшественици. Да се върнем обаче към нашия случай. В наши дни палимпсестът на Архимед се съхранява в Художествения музей „Уолтърс”. За да прочетат оставащата една пета част от палимпсеста, са използвали рентгенофлуоросцентен анализ. Върху нашия палимпсест обаче аз виждам признаци на многократни преписвания - повече от два пъти, може дори да са четири-пет. Съгласете се, че това усложнява доста разчитането, но не го прави невъзможно.

- А вие никога ли не сте мислил да направите лично този анализ? - попита безцеремонно Фелиша.

- Не и собственоръчно. Книгата е собственост на музея. Честта за откриването на палимпсеста принадлежи на Бонд. Той откри скрития текст тази пролет. Имам впечатлението, че е разгърнал известна изследователска дейност, но на практика не знам нищо по въпроса. На мен се падна регистрирането на новите сведения за книгата и допълването им в разни каталози, а също така информирането на някои специалисти. Дори споменах за тази находка на една от конференциите, на които ми се случва да присъствам. Както вече казах обаче, засега никой не клъвна. За съжаление, това е обичайно в академичните среди. Няма да повярвате колко неизследвани неща прашасват по рафтовете. Сегашните учени не се наемат да изследват подозрителни обекти, страхувайки се да не си изгубят напразно времето и да не подложат на удари репутацията си. А и написаното тук са по-скоро някакви средновековни бълнувания. Материал за дипломна работа, не повече.

- Нали обаче този палимпсест може да се окаже и важен исторически документ?

- Може. Проблемът е в това, че не знаем със сигурност откъде се е взела тази корица. Никой не я е проверявал. Въпреки че ако някой се заинтересува, има за какво да се хване. На титулния лист на книгата е написано име.

Невинс се върна при бюрото си и взе вътрешността на книгата. На първата й страница наистина имаше надпис, който според Фелиша бе съвсем неясен.

- Не знам как се произнася правилно това име - продължи Невинс. - Ако буквите ви се струват неясни, то с удоволствие ще го препиша за вас - надраска нещо върху квадратно самозалепващо се листче за бележки и й го подаде.

Сега буквите се бяха подредили в име: Broder Lysholm Knudtzon - Бродер Лисхолм Кнудтзон.

- Ако питат мен, то бих казал, че името е скандинавско - отбеляза Невинс.

- Вие сте колекционер-библиофил, нали така, господин Невинс? - започна Фелиша, прибирайки листчето с името в папката си.

- Да, точно такъв съм.

Фелиша огледа стаята.

- Всичките тези книги ваши ли са, или са на библиотеката?

- Почти всичките са мои. Нито една от тях обаче не е толкова ценна, колкото може би изглежда. Използвам ги в работата си.

- Вие обаче имате и ценни книги, нали?

- Имам.

- И къде ги държите?

- Вкъщи - този отговор на Невинс поразяваше с лаконичността си.

- Това сигурно място ли е? - продължи да пита Фелиша.

- У дома имам алармена сигнализация. Кажете ми какво отношение има това към разследването?

- Никакво. Извинете, просто се разприказвах - на Фелиша обаче й се стори, че го е настъпила по мазола. Интересно какво ли можеше да е това?

- А нямате ли вкъщи сейф, в който да държите най-ценните екземпляри?

- Защо питате за това?

- Чела съм за колекционерите. Те държат най-големите си съкровища под ключ. Винаги ми е било интересно защо ти е да събираш каквото и да било, ако смяташ да криеш колекцията си от целия свят?

- Добър въпрос - усмихна се Невинс. Беше ли усмивката му нервна?

- Представям си колко много знаете за другите библиотеки. Със сигурност не по-малко, отколкото за вашата - пусна възторг в гласа си Фелиша.

- Може и така да се каже - забележимо се отпусна той, след като разговорът се прехвърли от неговата сбирка книги на друга тема.

- А познавате ли библиофили от други страни?

- Разбира се. Често съм в Европа.

- Като частно лице ли пътувате? За да събирате книги за колекцията си?

- Така или по работа, на някоя конференция. Това също се случва. Освен това от време на време извършвам оценки на имущество по поръчки на застрахователни компании.

- Тоест, ако човек като вас не знае кой е Бродер Лисхолм Кнудтзон, това означава, че Кнудтзон не е имал и няма някаква значима сбирка?

Фелиша наблюдаваше израза на лицето му. Бе го настъпила здравата по мазола - в това нямаше никакво съмнение. Той се поколеба, преди да отговори.

- Не съм казвал такова нещо. Светът на обичащите книгите е огромен, а точно за скандинавските колекции знам твърде малко.

- Разбирам. Със сигурност обаче няма да възразите, ако ви помолим да изясните повече неща за този Кнудтзон. Сигурна съм, че ще се справите с това доста по-бързо от нас. Полицията трябва да знае за тази книга всичко възможно. Както за подвързията, така и за съдържанието.

- Ще положа всичките си усилия - замисли се задълго Невинс. Най-накрая каза: - Между другото, летя за Европа следващата седмица.

- Наистина ли? И къде отивате?

- Във Франкфурт.

- Там, струва ми се, всяка година има панаир на книгата? - Фелиша се учуди колко много знаеше самата тя.

- Така е, но не отивам на панаира. Ще оценявам частна сбирка. Собственикът иска да я застрахова в американска застрахователна компания, а компанията ме покани да определя цената й.

- Ясно, разбирам.

- Възнамерявам да се срещна с някои свои немски колеги. Може те да ни помогнат за този Кнудтзон.

Фелиша взе подвързията и я прибра обратно в пластмасовия плик, а пликът - в папката си. Благодари любезно на домакина си и си взе довиждане. Когато вече излизаше, Невинс изведнъж каза:

- Фелиша Стоун. Името ви ми се струва познато. Да не би случайно да сте учили в един клас със сина ми - Шон Невинс - в гимназията?

Тя трепна.

- Така е - много й се искаше да добави: „Не е толкова лесно да забравиш човека, който те е накарал насила да му направиш минет”. Вместо това попита: - Как е Шон?

Разстрои я откритието, че отговорът на този въпрос не й е съвсем безразличен. През целия си живот като възрастна се бе опитвала да забрави този мерзавец, но той бе заседнал в нея като трън. Изведнъж разбра, че би й доставило удоволствие да чуе, че с Шон не всичко е наред. Наистина, вероятността за такъв отговор бе твърде малка.

- Женен е и има две славни дъщерички. Работи като юрисконсулт в Ню Йорк.

И защо ли не бе учудена?

- Това е много удачно - казала това, тя затвори вратата след себе си и се отправи към изхода.

По пътя от библиотеката си мислеше: „Не съм напълно сигурна, но сдържаността, с която говореше за тази подвързия, не бе ли малко преувеличена? Нима току-що откритият палимпсест не вдъхновява реставратора така, както се вдъхновява археолог от неизследвани руини на град, независимо дали написаното там е бълнуване, или не е? Дали пък добричкият господин Невинс не крие нещо?”

Стигнала до колата си, тя не седна веднага зад волана. Първо извади айфона си и се обади на Лаубах. Той веднага вдигна слушалката.

- Какъв е проблемът, златце?

- Когато намерихте тази книга - започна без каквото и да било предисловие Стоун, - колко други книжа на Бонд успяхте да прегледате?

- По-голямата част, но съвсем повърхностно. Целенасочено търсехме книга без подвързия. Втори номер в списъка на приоритетите ни бяха техническите задачи. Вие, стратезите, ще получите четивото си, едва след като ние разгледаме през лупите си всеки квадратен сантиметър от местопрестъплението. Нали знаеш реда?

- Знам го. Интересува ме обаче дали някой не е видял сред книжата в кабинета на Бонд снимки или дори рентгенови снимки?

Лаубах отговори, без да се замисля:

- Не, доколкото знам.

- Е, добре - проточи разочаровано Фелиша.

- А трябваше ли да има такива? Имаш парчета от мозайката, които съвсем не могат да се подредят ли?

- Не знам. Струва ми се, че съм на прав път и научавам все повече и повече, но нищо не се връзва.

- Разбирам. Но би трябвало първа да се сетиш за нещо, защото си по-млада от мен.

- И какво е то?

- Днес повечето картинки не се търкалят под краката.

- Разбира се, че не. Само аз мога да си представя големи рентгенови снимки, които обикновено се закачват по екраните.

- Гледаш твърде много лекарски сериали.

- Може би. А изследвахте ли вече мобилния телефон и компютъра на Бонд? - попита тя, разпалвайки се отново.

- Мобилният му е допотопен, с малка карта памет. Не забравяй, че е бил възрастен човек. Мнозина на неговата възраст въобще нямат мобилни телефони. Използвал е компютъра в работата си, а вкъщи не е имал никаква техника, което също е присъщо на възрастните хора. Първото повърхностно разглеждане на файловете в компютъра показа, че няма шифровани и защитени с пароли данни. Още не сме проверили съдържанието на файловете.

- Можеш ли да възложиш това на някого? Мисля, че е важно. Търсете снимки или рентгенови снимки на текст. Текстът ще бъде по-скоро нечетлив, а снимката - неясна.

- Рентгенови снимки на текст ли? Ние какво, търсим тайно послание ли?

- Наречи го както искаш - каза Фелиша и натисна червената слушалка.

Фелиша Стоун се качи в колата и завъртя ключа. Радиото се включи. И, естествено, от тонколонките се разнесе гласът на Крис Айзък, призрак от миналото. Не бе успяла да превключи на друга вълна, когато песента вече се бе впила в кожата й. Да, остана точно с такова усещане. В буквалния смисъл. Сякаш текстът на песента, дума по дума, бе изписван върху кожата й. Както се пише с мастило върху пергамент. Тя седеше, без да помръдне, докато не затихна и последният тон на песента. Фелиша погледна ръката си. Там, под кожата, като че ли пишеше нещо? Блед, почти неразличим отпечатък от думи? „На този свят няма любов.” Дъхът й секна. „Преуморила съм се - помисли си Фелиша. - Нормална реакция от срещата с бащата на онзи мерзавец. А и тази песен. Дяволски съвпадения.” Тя погледна отново ръката си. Разгледа внимателно кожата. Видя обаче само вените. Естествено, че нямаше никакви надписи. Хрумна й забранена мисъл: „Трябва да пийна нещо”. А след нея още по-забранената обосновка: „Аз не бях зависима от алкохола. Бях зависима от хапчетата. А с алкохола ще се справя”.

Тя загаси двигателя и радиото веднага млъкна. Водещият дори не успя да обяви следващата песен. Фелиша слезе от колата. Спря се, защото усети, че й се вие свят, и се загледа в тихото езеро. Нахлуха спомени как някога бе мечтала да учи в този университет. Канеше се да учи литература и история и да разгадава великите загадки на живота. Знаеше, че веднъж в годината студентите от последния курс се събират около това езеро, палят свещи и си организират красива церемония на прощаване. Тогава, много отдавна, се бе надявала да участва в такава церемония. Вместо това я бяха очаквали лечебен курс, Аляска и полицейската академия. Не ги бе избрала тя, така че нямаше за какво да съжалява.

Слезе бавно до самата вода. Навела се, сви шепа, гребна вода и наплиска лицето си. Главата й се проясни и тя изведнъж си помисли: „Не ми трябва да пийна, а ми трябва да си отида у дома”.

Фелиша наричаше „свой дом” къщата на „Монумент авеню парк”, в който и досега живееше баща й. Преди няколко години майка й бе умряла от сърдечна недостатъчност.

Тя паркира на тротоара до къщата на Брад Дейвис. Знаеше, че той още живее тук, макар и да не го бе срещала вече няколко години. Той вече не продаваше наркотици, но бе зарязал това занимание, чак след като тя бе напуснала дома на родителите си. Бе престанал по-скоро поради това, че клиентите му се състояха от приятели от училище, а те, постъпили в университети, се бяха разпръснали кой накъдето му видят очите. Сигурно и той самият бе преминал на по-малки дози. Във всеки случай се бе оженил, също бе завършил университет и бе започнал работа като рекламен агент. Имаше две деца - момче и момиче, които понякога си играеха в градината му. Фелиша забеляза, че е помогнал на децата да въведат ред в бараката, където много отдавна й се бе случила първата слюнчеста целувка. Нито веднъж не бе виждала жена му. Сега, преди обед, къщата на семейство Дейвис бе празна.

Тя и досега имаше ключ. Отключи вратата, зад която започваше водещата към втория им етаж стълба. Влязла, тя спря и дълго гледа към вратата за мазето. Всеки път, когато идваше при баща си, тази врата попадаше пред очите й, но след онези събития не бе слизала никога там. Стана й трудно да диша.

Приближи се бавно до вратата за мазето, отвори я и слезе долу. Там, както и преди, миришеше на влага. Без да бърза, Фелиша мина по коридора и се озова пред стаята, в която през детството й бе тайният клуб за нея и приятелките й. Въобще не се учуди, когато видя, че несигурно изписаните детски букви не бяха изчезнали от вратата. Отвори и влезе. Всичко си бе на мястото. На масата стоеше същата онази свещ. А до нея имаше чаша. Същата, от която бе пила тогава. Потресена, тя си помисли: „Оттогава никой не е влизал тук”. Макар че не бе съвсем така. Нямаше ги спринцовките, флакончетата с хапчетата и празните бутилки. Някой бе изхвърлил онова, което трябваше да се изхвърли, без да пипа останалото.

Тя постоя малко, огледа се и за свое учудване си спомни как бяха създавали тайния клуб. Най-добре си спомняше как бяха изрисували стените. Как бяха спорили, избирайки мотивите, какви планове бяха градили. Смътно си спомняше с какво се бяха занимавали тук след това, когато клубът вече бе готов. Да измислят, да проектират - ето кое ги занимаваше най-вече. Най-ярките спомени бяха останали от мечтите им. Мечтите им бяха да са само трите и за никакви възрастни. И да има място, в което да се разпореждат те. Мечти за неограничена свобода в ограниченото пространство на малката тясна стаичка.

Фелиша легна на дивана. Тук бе лежала цяло лято, докато едва не бе умряла от свръхдоза. „И да се лежи е било неудобно” - помисли си тя и стана. Вдъхна по-дълбоко от спарената миризма на мазето. Желанието й да пийне се изпари на мига.

От мазето се качи в дневната на баща си. Отвори, без да чука. Баща й дремеше на дивана.

- Тук почива умореният пенсионер - провъзгласи на висок глас Фелиша.

Баща й отвори очи, позна дъщеря си, надигна се и започна веднага да разтребва масата. Празната бирена бутилка се изгуби в свитите на руло вестници и всичко заедно бе отнесено в кухнята. Върнал се, той отбеляза:

- Не мислех, че ще те видя по-рано от след няколко седмици. Ама че случай си имате, жална ви майка!

- Бинго! - съгласи се Фелиша, радвайки се, че той не престава да следи случващото се в участъка. Когато се бе родила, той бе вече надхвърлил четиридесетте. Когато тя ходеше на училище, а той - на работа, тази разлика не изглеждаше като нещо необичайно. А сега между тях имаше почти вечност - сякаш баща й изведнъж се бе превърнал от татко в дядо. Тя не знаеше още колко щеше да е с нея той и често пъти се боеше да не го изгуби, страхуваше се да не се лиши от трезвия му ум.

- Дойдох да поговорим, но не за текущото разследване.

На лицето на баща й се появи разочарование, зарадвало доста Фелиша. В душата си той си оставаше полицай.

Тя седна във фотьойла, от който баща й обикновено гледаше мачовете. Той по принцип включваше телевизора предимно заради тях. Само мачове и само бейзбол, нищо друго.

- Дойдох да поговорим за онзи случай - призна си Фелиша.

Лицето му трепна. От учудване, от страх или от облекчение?

Самата Фелиша изпитваше последното. Бе чакала дълго, за да каже това, макар и да разбираше, че не трябва да отлага много, защото баща й не бе в първа младост.

Известно време той седя мълчаливо, а след това направи нещо, което я учуди много. Може би и той се бе учудил не по-малко. Стана, отиде до кухнята и донесе бира. След онова лято никога не бе пил бира пред очите й. Върнал се в хола, той отпи от бутилката и я постави върху холната масичка.

- Мисля, че си пораснала достатъчно, за да понесеш тази гледка.

- Ще я понеса. Ако, разбира се, не прекалиш - каза тя с майчина загриженост, както правеше, откакто баща й бе останал сам.

- Не се безпокой за мен. Аз съм стар човек и най-сетне мога да си позволя да правя всичко, което си поискам -усмихна се той. И без излишни предисловия започна да разказва: - Намери те Холи. За пръв път си бе била хероин и от първия път - свръхдоза. Бог те спаси, защото Холи се бе върнала точно през онзи ден от почивката през ваканцията и бе решила да те намери на всяка цена. По време на почивката си мислела дълго и се досетила, че си в беда. Решила да не се отказва, докато не те види. Разпита ни, обиколи всичките ти приятели. Най-накрая звъннала на съседското момче, Брад. Тогава станало ясно, че той вече те е спасявал веднъж преди седмица. Помолила си го за доза хероин, но той ти отказал. Мислел, че може да те откаже от тази идея, но не било толкова просто да те спаси. Отишла си в другия край на града и там си купила всичко необходимо. Именно Брад дал идеята да те търсят в мазето, в тайния клуб. Той предположил, че може да си там. Странно, но никой от нас не се бе сетил за това преди. Не знам дали е знаел или просто се е досетил. И не искам да знам. Както не искам и да знам колко хапчета ти е осигурил през онова лято, докато си се тровила, а ние не сме забелязвали нищо.

Той млъкна и отпи от бирата си, а след това продължи:

- Лежала си на дивана в безсъзнание, а на пода до теб се търкаляла спринцовка. Холи изтича горе, при нас, и извика „бърза помощ”. Спомням си лицето на майка ти - тя пребледня цялата. Не можеше да повярва в случилото се. Тръгнахме с теб за болницата, но стояхме в приемната, докато лекарите те връщаха към живот. През цялото това време майка ти не пророни нито дума. Когато ни пуснаха при теб, а ти лежеше, почти толкова бледа, колкото и преди, и цветът на лицето ти едва бе започнал да се завръща, дойдоха сълзите. Майка ти се разплака. Никога не я бях виждал да се измъчва толкова.

Фелиша седеше и гледаше баща си. Никога преди не бе говорил за онзи ден. Тя самата почти не си спомняше нищо. В главата й бе останала някаква каша. Връщането й към живот се бе превърнало в ад за нея. Родителите й я бяха изпратили в рехабилитационен център в Западна Вирджиния. Мястото й бе харесало. Поради това бе могла да премине курс за възстановяване там. След това бе дошъл баща й и я бе взел оттам. Бяха се преместили в Аляска, където баща й бе получил длъжността началник на полицейски участък в малко градче. Родителите й бяха заминали на север заради нея. Това бе символичен акт. Една година сред ледовете. Една година на края на света. Ново начало. В Аляска тя бе започнала работа в полицията, бе помагала на баща си в участъка. За голямо нейно учудване работата й бе харесала. Когато изпитателната година бе минала, родителите й бяха решили, че е време да я пуснат на свобода, защото не могат вечно да я пазят от живота, и се бяха върнали в Ричмънд. Тогава тя бе постъпила в полицейската академия.

Фелиша не бе дошла, за да слуша баща си. Тя бе онази, която винаги създаваше тайни около себе си. Родителите й никога не я бяха питали защо за два месеца се бе превърнала от жизнерадостна абитуриентка в самоубийца с хероинова спринцовка. Можеше да си представи колко бяха страдали от неизвестността. Така или иначе обаче й бяха позволили да запази тайната си. Изглежда се бяха надявали, че през един прекрасен ден ще намери сили в себе си и ще им каже всичко сама.

- Никога преди не сме говорили за това - каза Фелиша.

- Никога - на една глътка допи останалата бира в бутилката баща й.

- Добре все пак, че поведохме този разговор.

- Така е.

„Следващият път ще е мой ред да разказвам - помисли си тя. - Следващият път.”

- Време ми е да се връщам на работа. Сам знаеш как е... - стана Фелиша.

Баща й кимна мълчаливо. Много добре знаеше как е.

- Би трябвало през цялото време да се питаш - изведнъж се обади той. Фелиша спря по средата на пътя - ... какво ще направи с тази кожа той - завърши мисълта си баща й.

Тя кимна и се замисли. Излезе от апартамента. Все пак бе направила добре, че бе заобиколила и бе отскочила у дома.

Докато слизаше по стълбите, мислите й отново се насочиха към Ед Гийн. „Той наистина е съществувал” - каза си тя. Имаше убийци, които одираха кожите на жертвите си. И все пак бе принудена да признае, че разследва много необичаен случай и такъв го правеше странното усещане за нереалност на случващото се. Не знаеше дали си заслужаваше да мисли за Ед Гийн. Можеше да потърси вдъхновение в киното: „Психо”, „Тексаско клане” или „Мълчанието на агнетата”?

Убиецът, който тя преследваше, приличаше в едно нещо на Ед Гийн, който, облякъл костюм от кожите на убитите от него хора, танцуваше в недокоснатата спалня на покойната си майка. И двамата сякаш идваха от друг свят.

„Би трябвало през цялото време да се питаш какво ще направи с тази кожа той” - бе й казал баща й. Как обаче можеше да се намери разумен отговор на такъв въпрос? Нормалните хора не правеха нищо с кожите на мъртъвците. И все пак тя знаеше отговора. „Ще напише нещо върху нея” - помисли си тя, затваряйки след себе си входната врата на бащината си къща.

Върнала се в участъка, Фелиша Стоун седна на мястото си в просторната работна стая на отдел „Убийства”. Пред нея имаше лаптоп. Криминалистите вече бяха прегледали компютъра на Бонд и бяха извлекли от него всички файлове, дори и онези от изтритите, които бяха успели да възстановят. Бе се оказало, че електронният адрес на Бонд е в домейна на музея, но той го използвал само за служебни преписки, тоест много рядко. В повечето случаи отговарял на онези запитвания, които не можел да пренебрегне. Оставаше възможността шефът на музея да бе използвал за личната си кореспонденция някой от мрежовите пощенски сървъри, например джимейл. Никой от онези, с които бе работил, обаче не помнеше този самотен стар човек да е давал на някого своя електронен адрес, поради това, дори и да имаше такъв, бе почти невъзможно да бъде намерен.

Тя пренесе цялото съдържание от компютъра на Бонд в папка при себе си и се зае със сериозно издирване на снимкови файлове. За голямо свое разочарование не намери онова, което търсеше. Намери снимки на експонати в музея, няколко неудачни фотографии на колегите на Бонд със затворени очи, направени на някакви работни срещи и още някакви дреболии. Заинтересува я само една снимка, на която бе снимана доста пищна рижа дама. Фелиша си нямаше и представа коя можеше да е тя. Сигурно, негова роднина - например, дъщеря. Тази снимка събуди любопитството й, защото се оказа единствената, която не бе направена в музея на Едгар Алън По. За фон служеше познато на Фелиша езеро - Уестхямптън, на територията на университета, до което наскоро бе паркирала. Замисли се кой ли би могъл да е направил тази снимка, но така и не стигна до никакви изводи. Потисната, тя затвори лаптопа и се обади на Лаубах.

- Къде си? - попита тя.

- Тук - отвърна търсеният, поставяйки на бюрото пред нея мобилния си телефон.

- Господи, дори не съм чула телефона ти - разсмя се Фелиша.

- На вибрация е - обясни Лаубах. - Стар индиански трик. Полезен е, когато се каниш да изникнеш внезапно зад нечий гръб.

- Внезапността ти се удаде напълно. Чуй! Не намерих нищо сред файловете от компютъра на Бонд.

- Ясно. А защо си толкова сигурна, че въобще има такива снимки?

- Не знам. Просто имам такова усещане. Ако ги има, много неща ще си дойдат на мястото.

- Тоест искаш просто да се намерят такива.

- Сигурно е така - въздъхна тежко тя.

- По принцип най-добри резултати носи работата с уликите, с които разполагаме, а не с онези, които би ни се искало да имаме.

Фелиша се усмихна слабо.

Двадесет и първа глава

Изразходиха остатъка от тази и цялата следваща седмица в безрезултатни разпити и безкрайно ровене в имуществото на Бонд и документите му. Никакви нови снимки не бяха открити. Срещите на Рейнолдс и Патерсън с роднините не дадоха нищо ново. Освен че Патерсън разбра, че рижекосата дама от снимката не бе член на семейството. „В рода им са само чернокоси загубеняци” - докладва той. Според Фелиша Стоун тази информация правеше снимката на дебелата рижа жена още по-интересна. Понеже Бонд нямаше фотоапарат дори и в мобилния си телефон и не бе получил снимката по електронната поща, за да я свали на компютъра си, както бе с другите снимки, в екипа се разгоря спор как бе попаднала тя при него. Патерсън смяташе, че наличието на снимката свидетелства за съществуването на още един електронен адрес на Бонд, за който те не знаят, и че Бонд е свалил снимката от него, но на практика не трябваше да се изключват и многото други начини, по които файлът би могъл да попадне в компютъра. Поради това въпросът остана висящ.

Освен това Патерсън със сигурност бе установил, че Ефраим Бонд не е бил домошар. Децата му не казваха нищо лошо за него и дори напротив - изглежда, че обичаха баща си, но след напразни опити да поддържат отслабващите роднински връзки май бяха го зарязали. Той никога не им се бе обаждал и не бе правил други опити за сближаване. С течение на времето се бе отдръпвал все повече и повече.

Рейнолдс можа само да добави, че всичките му роднини имали сигурни алибита и никой на пръв поглед нямал мотив да убива по такъв дяволски начин собствения си баща.

Казано накратко, разследването стигна до задънена улица. Дори онова, което изглеждаше като многообещаващо начало - намирането на парчето одрана човешка кожа - не ги доведе до никъде.

Няколко дни по-късно Фелиша Стоун реши самостоятелно да се поинтересува в интернет от реставратора Невинс. Не че не бяха ровили в мрежата и преди. Бяха го проверили от всички страни, което означаваше, че бяха поровили сериозно в интернет и в различни бази данни, но Фелиша знаеше от личен опит, че колкото повече въпроси въведеш в полето за търсене, толкова повече шансове има да намериш неочаквани линкове.

Оказа се, че куотърбекът от университетския футболен[28] отбор, на име Джон Стюарт Невинс, бе имал успешен сезон на север. Той се срещаше по-често в резултатите от търсенето, отколкото консултант-реставратора. Дори и този „шум” обаче не накара Фелиша да въведе в полето за търсене пълното му средно име - Шон. Тогава пред очите й щяха да се появят значително повече споменавания за Невинс-младши, отколкото й се искаше. Поради това тя продължаваше да прелиства дългия списък от резултати, сред които се срещаха все повече и повече линкове към нужния й Невинс. Значителна част от тях водеха до сайтове на библиотеки и университети. Имаше също така линкове към местни вестници, в повечето случаи - стари. В тях Невинс коментираше творчеството на един или друг писател-юбиляр и понякога показваше екземпляри от първи издания от университетската сбирка. Невинс фигурираше и като автор на редица научни публикации, и като участник в различни семинари из цялата страна. Нищо от това, изглежда, не се отнасяше до разследването.

Така си и седеше, гризейки замислено молива и гледайки с празен поглед поредната намерена снимка на Невинс. Той стоеше с ръце в неизменните тънки бели ръкавици и държеше пред себе си стара книга. Снимката бе отпечатана във вестник „Ричмънд таймс диспътч”. Заглавието на статията, към което принадлежеше снимката, гласеше: „Местен колекционер придобива ценна сбирка”.

В статията ставаше дума за закупуването от страна на Невинс на няколко ценни книги от наследството на стара вдовица от почтеното семейство на ричмъндски тютюневи магнати. Това, че Невинс събираше книги като частно лице, не бе новина за Фелиша. Вниманието й обаче бе привлечено от заглавието на книгата, която Невинс държеше в ръце: „Пер Гинт. Хенрик Ибсен”. Позлатени букви на червен фон. „Нещо познато е - помисли си Фелиша. - Хенрик Ибсен... Не беше ли швед? Във всеки случай, със сигурност е от Скандинавия. А по думите на Невинс той не разбирал от скандинавски книжни сбирки.” Тук обаче бе с книга от Хенрик Ибсен. Тя, разбира се, допускаше, че може да е просто съвпадение. Книгата на снимката не бе част от чуждестранна колекция. Бе купена тук, във Вирджиния. Защо обаче Невинс бе избрал точно тази, за да позира пред фотографа, щом скандинавските книги въобще не го интересуваха?

Хрумна й нещо. В горния десен ъгъл на търсачката „Гугъл” тя влезе в „Настройки на търсенето”. Намери списъкът варианти в частта: „Език на търсене”. Отбеляза с чавки шведски, норвежки и датски. И този път запита с пълното име Джон Шон Невинс. Имаше само едно съвпадение. Оказа се статия на сайта „adressa.no”. По-скоро бе някакъв вестник.

Изглежда, че този Невинс имаше нещо наум. Бе се опитал да не се появява особено в Скандинавия. „И все пак те намерих” - помисли си, тържествувайки, Фелиша. Погледът й попадна на снимката, съпровождаща кратката бележка. В стая, която изглеждаше така, сякаш я бяха мебелирали през миналия век, и с книги на всяка стена -съвсем по вкуса на Невинс - стоеше група усмихващи се хора. По средата им бе Невинс. Името му се споменаваше само веднъж - в надписа към снимката. Ясно бе, че реставраторът Невинс не бе главната персона там. Какво обаче правеше на тази снимка?

Не можеше да определи сама на какъв език е написана статията, но домейнът сочеше Норвегия. А може би снимката съвсем не бе направена в Скандинавия? Може да бе норвежко съобщение за нещо, случило се в Съединените щати? Как можеше да разбере? Тя продължаваше да гледа текста към снимката. Останалите имена, освен това на Невинс, изглежда, бяха чуждестранни, но тя не можеше да каже дали всичките бяха скандинавски. Най-накрая погледна първите думи, с които започваше текстът: „I Knudtzonsalen”. Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади листчето, което й бе дал Невинс. Прочете името. Broder Lysholm Knudtzon. Knudtzon и Knudtzonsalen. Стана й ясно, че трябва да получи превод на тази бележка и то колкото се може по-скоро.

Прегледа сайта на университета в Ричмънд с надеждата да намери някого, който да може да превежда от скандинавски езици. Не бе успяла да стигне до края на списъка със служителите в университета обаче, когато се сети. Побарабанила малко с пръсти по капака на лаптопа, на който работеше, тя вдигна слушалката и звънна на вътрешния номер в мазето, в залата за аутопсии.

- Кнут Йенсен - обади се глас от дълбините. И отново имаше късмет! Слушалката бе вдигната от онзи, който й трябваше.

- Фелиша Стоун от горните етажи е. Имам малко необичаен въпрос към теб.

- Професията ми е необичайна, така че давай смело в атака - отвърна Йенсен.

- Предците ти да не са случайно скандинавци?

- По дяволите, толкова ли е видно? И кое ме издаде? Фамилията ми или сините ми очи?

- И едното, и другото - засмя се Фелиша.

- Добре, признавам вината си. Баща ми е роден в Норвегия. Преместил се е тук на петнадесетгодишна възраст заедно с родителите си. И какво наказание ме очаква за това?

- Присъдата още не е произнесена. Баща ти учил ли те е на норвежки?

- Баща ми настояваше, че вече сме американци. Вкъщи се говореше само на английски.

- Колко жалко.

- Да, жалко е. Тази забрана обаче не пречеше на баба ми да говори с нас на норвежки. Дори ме понаучи малко, че да съм можел да й чета вестника, когато станела съвсем старичка, както казваше тя. Вестникът се казваше „Бергенс Тиденде” и роднините ни й пращаха брой всеки месец. До самия си край баба ми запази отличното си зрение, поради което не ми се наложи да чета доста на глас. Мога обаче да се промъкна през простичък текст.

- Тогава си осъден на половин час незабавна работа за наказание в кабинета ми - каза весело Фелиша.

- Обвинен и осъден, а аз само поговорих по телефона. У нас какво, полицейска държава ли имаме? - пошегува се Кнут Йенсен.

- Не, имаме полицейски участък - отговори Фелиша и си помисли: „А ние, случайно, не флиртуваме ли?”

- Идвам - каза Йенсен и затвори.

Кнут Йенсен седеше дълго и вникваше в текста.

- Обичайни местни новини. Сайтът принадлежи на вестник от Тронхайм, третия по големина град в Норвегия. По принцип е малък град, но там има университет. Снимката е направена в университетската библиотека, където е имало някаква конференция, посветена на средновековните норвежки ръкописи и манускрипти. В статията се подчертава, че такива манускрипти имало малко, но съществуващите предизвиквали голям интерес. Всички най-вече се интересували от книга, принадлежаща на перото на някой си свещеник Юханес.

Йенсен погледна към Фелиша.

- Това свързано ли е по някакъв начин с нашия случай?

- Представа си нямам. А тук, под снимката, какво пише?

- Само че снимката е направена в Кнудтзоновата зала, която, изглежда, е кръстена в чест на някого с фамилия Кнудтзон. А след това са имената на хората на снимката. Предполагам, че са участниците в конференцията.

- Един от хората на тази снимка твърдеше пред мен, че не е запознат с нито една скандинавска книжна колекция. Какво ще кажеш за това?

- Ще кажа, че е малко странно. Надали просто е минавал оттам, когато е правена снимката?

- Аз си мисля същото. А кога е написана статията?

- Датата е посочена тук - посочи на монитора Йенсен. - Там просто пишат отзад напред. Бележката е публикувана през април тази година.

- Задай въпрос за помещението, за тази Кнудтзонова зала - помоли го Фелиша.

Йенсен го направи. Търсеше само сред норвежките сайтове. Намери няколко линка. Отвори първия и се зачете.

- Залата е наречена в чест на момък на име Бродер Лисхолм Кнудтзон - каза той, запознал се със страницата, приличаща на официален сайт на някаква организация - библиотека или университет. - Без съмнение е известен библиофил.

- И защо ли не се учудвам? - промърмори под нос Фелиша Стоун.

Йенсен напусна страницата и отвори следващия линк. Фелиша забеляза, че и новата страница принадлежеше на вестник „Адресса”. Сега, знаейки вече как да чете датата, тя разбра, че статията е съвсем прясна. Бе публикувана същия ден.

Кнут Йенсен седя дълго мълчаливо и четеше.

- Не разбирам - наруши най-накрая тишината той.

- Трудности при превода ли?

- Не, езикът е съвсем разбираем. Съдържанието ме обърка. Кнудтзоновата зала тук се споменава, във връзка с това, че днес в хода на полицейско разследване там са били събрани всичките служители на университетската библиотека в Тронхайм. Престъплението, което се разследва... Просто нямам думи. Това напълно променя случая. Или ти си гениален детектив, или невъзможно, дяволски ти върви.

- Казвай най-сетне какво е станало! - на Фелиша й се прииска да хване Йенсен за реверите и да го разтърси здравата.

- Преди почти дванадесет часа в книгохранилището на университетската библиотека в Тронхайм е намерен труп на жена.

- Ами да. Много странно съвпадение.

- Ей сега ще видиш какво е наистина странно съвпадение. Тази жена е била обезглавена и кожата й е била одрана.

Фелиша се взря тъпо в Йенсен. „Ето, че всичко се разкри - мислеше си тя. - Ето, че наистина всичко се разкри.” Може би щеше да се чувства по-добре, ако не се бе натъкнала случайно на това съобщение. А и каква бе разликата в края на краищата? Следователят работеше именно за такива мигове. Усещането все пак бе много приятно. Пробив в разследването. Най-сетне!

Тя поседя още малко, разглеждайки картинката на екрана - снимка на пълна рижекоса жена. Изведнъж разбра къде я бе виждала преди. Това бе дамата от загадъчната снимка на Бонд.

- Чия е тази снимка? - сочейки екрана с пръст, тя вече знаеше отговора.

- Това е убитата.

Фелиша изгледа продължително Кнут Йенсен, преценявайки дали заслужава да го награди с целувка. Ограничи се с това, че постави ръка на рамото му.

- Йенсен, трябва ни писмен превод на тази статия и то колкото се може по-скоро. Ще свикам целия екип на съвещание. Искам и ти да присъстваш.

След час всичките се събраха в стаята за съвещания. Най-напред съдебномедицинският експерт прочете превода си на статията от вестник „Адресса”. Освен това той бе използвал времето, оставащо до съвещанието, за да прегледа другите големи норвежки интернет-издания, и им съобщи, че там, на сървъра, случаят е на първите страници на всички вестници. Бе изяснил, че тамошната полиция вече разпитвала заподозрян. Рейнолдс, който не преставаше да дъвче ужасната си дъвка, отбеляза:

- Ако норвежката преса прилича поне малко на нашата, то можем да разделим резултата на десет. Искам да кажа, че ние също имаме заподозрян.

- Наистина ли имаме? - попита Фелиша, която бе успяла да премисли и да провери много неща, след като бе стихнал първоначалният й възторг от откритието. - Колко вероятно е Невинс да е сега в Норвегия?

- На теория може да е и в Норвегия - каза Рейнолдс. -Преди три дни отлетя за Европа.

- В Германия - уточни Фелиша. - Миналата седмица ми спомена за това си пътуване.

- А аз вече проверих алибито му за деня, в който са убили Бонд. Имал е среща с книжар в Луисвил. Поговорих и с момчето, и с персонала на хотела, в който Невинс е бил в нощта на убийството. Нямаме никакви основания да се съмняваме в алибито му.

- Засега нямаме нищо конкретно, което да можем да предявим спрямо него - взе думата Джонс, седял до този момент безмълвно начело на масата. - Ако той обаче не е извършил собственоръчно убийството, то това не означава, че въобще не е замесен в случая. Не трябва да забравяме за основното откритие, което направихме днес. Имаме не едно убийство, а-две. Невинс прилича на свързващото звено между тях, но е възможно и жертвите да са се познавали. В компютъра на Бонд имаше снимка на тази норвежка - Гюн Брита Дале.

- Така е, но има и още една връзка. Старинните книги - отбеляза Фелиша. - Мисля, че трябва да се съсредоточим върху тях. В случая има книги и кожени подвързии.

- Основната ни задача сега е да докажем, че тези убийства наистина си приличат толкова, колкото изглежда на пръв поглед. Йенсен, как каза се казва следователят, занимаващ се с норвежкото убийство в библиотеката? -попита Джонс.

- Още не съм го казал - съвсем заби нос в компютъра си Йенсен. - Да видим... Казва се Уд Сингсакер.

- Уд? Ама че ур-од-ливо име - изхъмка Патерсън.

Фелиша само завъртя очи.

- Стоун, ще се свържеш с него, за да сравним подробностите. И си припомни къде за последен път си видяла несесера си за пътуване.

- Слушам, сър. Не искам да съм досадна, но може ли така?

- Какво имаш предвид?

- Говорим за задграничен случай. Нима не се предвиждат специални процедури, които трябва да се изпълнят? Не трябва ли първо да се обърнем към висшестояща инстанция?

- Не преди да научим повече. Засега ние си имаме наш случай, който разследваме, а те си имат свой случай. Всичко, което искаме, е да обменим информация. Надявам се да са толкова заинтересувани от разговор с нас, колкото и ние - с тях.

- Добре. Няма ли обаче да е по-добре, ако се обади Йенсен? Той знае езика.

- Йенсен не е полицай. Не се обиждай! - каза последното на Кнут Джонс.

- Джонс е прав - съгласи се Йенсен. - Освен това в Норвегия всички говорят сносно английски. Преди две години прекарах отпуската си там. Опитвах се да говоря на норвежки, но щом само народът чуваше моя проточен изговор на южняк, всички преминаваха на английски.

- Тоест норвежците, които живеят цял живот в Норвегия, говорят английски по-добре, отколкото ти - норвежки? - попита Патерсън.

- Изглежда, че в случая си прав - усмихна се Йенсен.

- Тогава как можем да разчитаме на това, което ни преведе тук? - не се отказваше Патерсън.

Всички го изгледаха учудено. Патерсън сви рамене.

- Шегувам се - каза той и се разля в идиотска усмивка.

След час, все още неуспяла да дойде на себе си от разкритията, Фелиша Стоун седеше и стискаше в ръка телефонната слушалка. По гърба й препускаше цял мравуняк от необикновено пъргави мравки. Въпреки всичките уверения на Йенсен, че норвежците говорели много добре английски, тя се опасяваше да не остане неразбрана. Приятна дама от международния справочен отдел й бе дала номера на полицейското управление в Тронхайм. Когато се бе обадила в управлението и се бе представила на английски, не по-малко приятна дама бе преминала на родния й език. Бе говорила с мелодичен акцент, но съвсем разбираемо.

След това я бяха свързали с Уд Сингсакер.

Двадесет и втора глава

„Маймуни! - не произнесе, а направо изплю думата монсеньор Алесандро. - Маймуни!”

Бръснарят и момчето седяха на миндера в същата стая, в която току-що бяха изяли закуската си - черен хляб и шунка. Монсеньорът се разхождаше напред-назад пред тях. Току-що се бе върнал вкъщи от сутрешната си разходка. Както обикновено в главата му се тълпяха мисли, които той задължително трябваше да изкаже, преди да отиде да си почине. Понякога това бяха най-възвишени идеи и всеобхващащи проекти, друг път - ропот и възражения. Последните рядко се отнасяха за Гален от Пергам, велик познавач на човешкото тяло, но днес бе дошъл и неговият ред да бъде опроверган. Монсеньорът дори не бе свалил новия си кадифен жьлтокафяв плащ с бродирани на гърдите цветя и с хермелинова яка. Това наметало бе донесено съвсем скоро от шивача и бе предназначено само за сутрешните разходки и за изказвания от катедрата. Сега то се развяваше около монсеньора като есенни листа, вдигнати от вятъра. На момчето и на бръснаря не им оставаше нищо друго, освен да го слушат, без да го прекъсват. Гален и вътрешното устройство на човешкото тяло бяха теми, запалващи руменината на бузите на монсеньора и каращи го да пръска слюнки по време на речта си, но не от гняв.

- Боже мой, Създателю! Маймуни!

Момчето никога преди не бе виждало маймуни. Уличните момчета можеха да говорят, без да млъкват, за търговеца, който миналото лято водел на площада със себе си цели три. Беше се случило преди да пристигнат с бръснаря в Падуа. Онзи търговец бил направил шапки на маймуните и те разигравали цяло представление, имитирайки занаятчии с различни инструменти. Прогонили ги от площада, след като една от маймуните ударила с чука си някакъв маркграф по главата. Нещастникът бил спасен само от високата шапка, която си бил купил същия ден. Много Странно, но същият този знатен човек от Северна Германия, който бил тук като студент, купил от търговеца маймуните, след като последният не можел вече да развлича присъстващите с тях. И заради онова, което направил с тях, монсеньор Алесандро се разхождаше сега от ъгъл до ъгъл и се сърдеше.

Въпреки че момчето не бе виждало нито веднъж жива маймуна, то бе разглеждало рисунките, с които другите деца бяха украсили стените на къщите в квартала. Нарисуваните маймуни приличаха на дългоръки хора. А и веднъж в една книга, донесена от монсеньора от Изтока, бе намерило картинка, изобразяваща маймуна и нарисувана от по-изкусен художник, отколкото съседските дрипльовци. На нея ясно се виждаше, че маймуната е животно с гъста козина и големи, глупави очи. За това и разсъждаваше монсеньорът, докато крачеше из стаята и размахваше пред себе си перо, сякаш пишейки нещо във въздуха.

- Безсловесна твар, въобще не приличаща на човека. Нима можем да съдим по тях за тайните на човешкото тяло?

Тайните на човешкото тяло. Да, той се връщаше към това отново и отново. Момчето знаеше колко монсеньорът обича този израз, може би защото бе преуспял повече от останалите в тези тайни. Все още много неща му бяха неясни, но все пак, с извинение, можеше да се каже, че е съпричастен към тайните на тялото. От онова, което говореше сега с пламнало лице и крачейки от ъгъл до ъгъл, следваше, че знаеше неща, за които Гален и не подозираше.

Знаменитото учение на Гален за анатомията се представяше като основа на основите и не само в академията на Гален, съществувала през незапомнени времена в покрайнините на бляскавия град Пергам, но и във всички следващи училища, изучаващи човешките вътрешности - лекарското училище в Салерно, всякакви университети и дори тук, в Падуа, в която преподаваше самият монсеньор Алесандро.

Момчето бе чувало много пъти как монсеньорът говори за учението на Гален. Без да му мигне окото, монсеньорът наричаше от катедрата правото черво „rectum”, тоест „право”, забравяйки да спомене, че при човека, то не е право, а извиващо се, защото така казваше Гален. А сега на масата на монсеньор Алесандро се бяха озовали тези маймуни, защото, след като отмъстителният северногермански маркграф бе купил тези безработни животни, бе ги държал почти година в кабинета си, а след това ги бе поднесъл като дар на медицинския факултет в университета, където бяха попаднали под изкусните ножове на бръснаря и монсеньор Алесандро. Не за развлечение на публиката, а за дълга нощ на изследване на маймунската анатомия.

Тази вечер не бяха позволили на момчето да присъства и то се бе разстроило много, защото това бе последната възможност да види маймуните. Сеансът бе отворил очите на монсеньора. Той, разбира се, знаеше, че Гален е опознавал анатомията, аутопсирайки животни. Внезапното озарение на монсеньора се състоеше в това, че той бе видял, че устройството на маймуните се различава много от човешкото и поради това те не стават да се изучава по тях човешката анатомия. Бе се оказал поразен от новата идея и момчето разбираше всичко. Монсеньорът нямаше търпение да изкрещи това направо от катедрата. Това, че маймуните имат rectum, но не и човекът. Той обаче не го бе направил, а бе продължил да размишлява тайно, споделяйки мислите си само с избран кръг от хора - с колегите и студентите си, на които се доверяваше, и с бръснаря.

Момчето бе чувало с ушите си, че в най-големите медицински училища в целия християнски свят преподавали едно и също, а именно че устройството на човешкото тяло приличало на тялото на маймуните. В някои университети съмненията в учението на Гален, провъзгласило самата истина за устройството на човека, щяха да бъдат сметнати за светотатство, не - по-лошо - за ерес, а опитите да се намерят сигурни доказателства, че Гален не е прав, можеха да отведат смелчагата до кладата на инквизицията.

Не такива бяха нравите в Падуа, покорна на мъдрото управление на Венеция. Законите на могъщия търговски град, напротив, задължаваха всеки практикуващ лекар да присъства поне веднъж годишно на аутопсията на екзекутиран престъпник. В Падуа всяка година имаше поне по две анатомични представления. Много от тях се съпровождаха от разясненията на монсеньор Алесандро. По време на последната такава аутопсия, извършена в дома на един благороден господин, рязането бе изпълнявано от бръснаря, новия доверен помощник на монсеньора.

По време на официалните аутопсии на монсеньора не се полагаше да стои до трупа. Беше му определена ролята на лектор, обясняващ случващото се от катедрата. Момчето разбираше, че именно от това започваше дълбоката пукнатина, разпалваща ума на монсеньора, защото източникът на мъдростта зад катедрата бе Гален, а край трупа - собствените очи. Бръснарят можеше свободно да разглежда онова, което Гален никога не бе виждал, докато погледът на монсеньора бе прикован към писанията на знаменития лекар от древността, като заключен, хвърлен в тъмница от ръкописи.

На всяка официална аутопсия обаче се падаха най-малкото по пет неофициални. Момчето бе виждало някои от тях с очите си на тавана на монсеньор Алесандро и само бе помагало за доставянето на тела за тях. На тези аутопсии монсеньорът можеше да си позволи да работи лично със скалпела. На тавана си той бе видял с очите си, бе докоснал с ръцете си, бе подушил с носа си колко безкрайно малко знаем за самите нас.

Подозрението, че Гален е грешал сериозно в някои неща, прерасна лека-полека в увереност. Най-накрая, аутопсирал трите диви маймуни, монсеньорът разбра в какво се състоеше най-голямата грешка на Гален. Човекът превъзхождаше животните не само с делата си, но и с духовността си. Органите ни също са толкова възвишени. В тялото на човека се случваха толкова много неща, които не можеха да бъдат разбрани, като се изследват маймуни.

Утре щеше да се случи нещо невиждано. Монсеньорът отдавна имаше това желание, но дълго не можеше да се реши. Бе поканил само най-близки приятели. За пръв път по време на аутопсия монсеньорът се канеше собственоръчно да разреже трупа пред очите на зрителите. Аутопсията щеше да е неофициална, поради това им се налагаше да си осигурят сами трупа.

Анатомичният театър бе негово изобретение. Монсеньорът дълго бе обмислял мечтата за подобно съоръжение. Замисълът се бе създавал постепенно от ментални образи и малки, умозрителни скици. В края на краищата той можа да нарисува изцяло всичко. Оставаше само рисунките да бъдат занесени на Алфонсо, строителя.

По волята на монсеньора театърът бе издигнат в задния двор на къщата му в Падуа. Представляваше кръгъл амфитеатър с три реда скамейки. Скамейките бяха разположени една над друга и дори от най-отдалечения ред зрителите виждаха добре сцената. Театърът нямаше покрив, за да може дневната светлина да помага на окото, следящо изследването на тялото. В центъра бе разположена въртяща се маса и трупът се слагаше върху нея. Цялото съоръжение бе от дърво.

По този повод монсеньорът бе отбелязал:

- Това нещо трябва да е от камък. И мястото му е на главния градски хълм със скамейки за стотици зрители. Не подобава на анатомичен театър да се крие в задния двор, както нашата проста постройка.

Алесандро свали плаща си и погледна момчето и бръснаря. Погледът му изразяваше предишното му спокойствие. Умните му очи отново станаха такива, каквито ги познаваше момчето.

- Вчера вечерта Алфонсо приключи работата си - каза той. - Остава трупът. След залез ще имаме и него.

Извън градската стена, по пътя за Венеция, на един час път с двуколка, се намираше онова, което местните жители наричаха с мрачно двусмислие: „Гробището на невинните”. Трудно бе да се нарече и гробище, защото бе парче земя, оградено с каменна ограда. Там погребваха бедняците, покосени от чумата през годините, през които тя свирепстваше така, че градските гробища към църквите не можеха да приютят всичките мъртъвци. Там погребваха екзекутираните престъпници, самоубийците и всички останали, чиито души по някаква причина бяха обречени на вечни мъки.

Наоколо имаше много скитащи кучета и гарвани. Ако на някого му притрябваше човешки труп, нямаше да намери по-добро място. Гробовете бяха плитки, стражата - несигурна, надгробните камъни - нарядко. Момчето вече бе ходило там заедно с бръснаря. Монсеньор Алесандро бе задължен доста на това място за учеността си.

Невинаги имаха късмета да намерят цял труп. Жаждата за знания на монсеньора обаче бе голяма и поради това се задоволяваше и с кости без плът, свързани само със сухожилия; и с един-два мускула, останали по случайност на мястото си. Заедно с бръснаря момчето почистваше от гнилото скелетите на разлагащите се трупове. Веднъж намериха лопатка, рамо и китка, на която липсваха пръсти, и освен това - крак. Видял плячката, монсеньорът ги върна още същата нощ обратно, за да намерят гръден кош.

На следващия ден, внимавайки да не бъдат забелязани и минавайки всеки път по друг път, те откараха костите в дома на монсеньор Алесандро, така че най-накрая той имаше почти цял скелет.

Двамата седяха на оградата, обграждаща Гробището на невинните, всеки с лопатата си и клатеха краката си, а слънцето залязваше зад гърбовете им. Бръснарят си подсвирваше песничка, която бяха научили в Германия. В нея се пееше за мързеливец, който мързелувал, мързелувал и заспал, а събудил се, открил, че е жив погребан. Момчето се вслушваше в нощта.

Най-накрая забелязаха как до портичката зад ъгъла се приближи двуколка. Видяха как резето се размърда. Скочиха от оградата и останаха отвън. Слънцето се криеше зад хоризонта и тъмнината встъпваше в правата си. Чуваха за какво си говореха копаещите от другата страна на оградата. За екзекуцията.

Слугиня била осъдена на смърт за това, че пребила до смърт собственото си дете, което заченала неизвестно от кого. Носели се слухове, че е надула корема от синчето на господаря си, богат местен търговец. Така ли било, или не, но днес следобед я обесили на градския площад. И сега двамата гробари, говорейки си празни работи и не обръщайки никакво внимание на трупа, риеха гроб, дълбок, колкото им позволяваше заспалата им съвест. Не им трябваше много време и накрая разговорът се завъртя около жената на единия от двамата, която - „истината ти казвам” - купила на пазара знатен петел. Главният въпрос се състоеше в това, за какво да бъде използван сега - за двубои или за развъждане?

След като гробарите приключиха най-сетне и приказките си, и отвратителната си работа, бръснарят и момчето чуха през оградата как се заключва портичката и скърцащата каруца изчезва в нощта.

Оградата бе издигната не за да предпазва гробището от мародери, а само за да го крие от очите на преминаващите, поради това бе малко по-висока от бръснаря. Прескочили с лекота оградата, те намериха мястото, където гробарите бяха заровили трупа. И двамата знаеха, че онова, което търсеха, не е заровено надълбоко и няма да им се наложи да копаят дълго. Не бяха прехвърлили и дузина лопати пръст, когато се натъкнаха на еластична плът.

Бръснарят нареди на момчето да застане на колене и да довърши работата с ръце. То започна оттам, където според тях бе главата. След като разгреба рохкавата пръст, се показа бяло като тебешир лице. Отворените очи бяха засипани с черната почва. Кожата бе гладка и студена. Черната коса се сливаше с околния мрак. Момчето промуши ръка под врата й и вдигна главата й. За миг остана така, поддържайки мъртвата глава, сякаш искаше да й каже нещо. Гледа дълго бледосините устни. Изведнъж се натъжи толкова, колкото никога преди, когато се оказваше близо до труп.

- Защо спря? Продължавай да разравяш - припря го раздразнено бръснарят.

Момчето се подчини. Почисти от пръстта гърдите, корема, бедрата и краката. След това я извадиха от гроба.

За да прехвърлят трупа през оградата, им трябваше въже. Бръснарят стоеше отвън и дърпаше въжето, промушено под мишниците, а момчето буташе краката. Най-накрая тялото бе прехвърлено през оградата и завързано здраво за двуколката. Пътят до града бе неравен. Преди да впрегнат магарето, те я покриха с покривало. Докато бръснарят закриваше лицето й, момчето успя да го разгледа. Слугинята приличаше на майка му, която бе останала там, в Тронхайм. Момчето се замисли дали бръснарят е забелязал приликата.

На следващия ден разрешиха на момчето да се изкъпе във ведрото на монсеньор Алесандро и да втрие в кожата си от най-добрия зехтин. След като изсъхна и облече сухи и чисти дрехи, го пуснаха в работния кабинет на монсеньор Алесандро. Седнаха на два меки стола от двете страни на масата. Момчето все още мислеше за маймуните на търговеца и поради това си спомни и други истории за маймуни, които монсеньорът му бе разказвал.

- Моля, разкажете за маймуната от Александрия - взе си ябълка момчето.

- Да-а, маймуната от Александрия - потри с ръка гладко избръснатата си брадичка монсеньорът. Тази сутрин бръснарят се бе постарал здравата и брадичката на монсеньора бе гладка като тази на момчето. Монсеньорът си взе сушена смокиня и я заразглежда внимателно, след което я пъхна в устата си. Момчето не сваляше поглед от него, затаило дъх. Всичко, което монсеньорът правеше, изглеждаше толкова дълбокомислено, сякаш дори и най-малкото движение на ръката му имаше тайно значение, засега неразбираемо за момчето. „Някога обаче ще разбера - помисли си то. - Ще дойде ден, в който аз самият ще мисля така.” То се възхищаваше на монсеньора. Не че не уважаваше съвсем бръснаря, но бръснарят го плашеше. В немските кръчми му се бе случвало неведнъж да вижда нрава му. Бръснарят се оправдаваше с това, че вътре в него имало твърде много жълта жлъч, и от време на време гълташе лекарство от билки и бяло жито за обуздаване на внезапните си пристъпи на гняв. Нищо не помагаше. Още през първия празник след лечението той можеше да предизвика поредното сбиване. Наистина, никога не бе вдигнал ръка срещу момчето.

Не само свирепостта на бръснаря обаче го плашеше. Момчето бе виждало как бръснарят се забавлява с други момчета, не по-възрастни от него. Когато наемаха две стаи в някой хан, момчето получаваше едната, а в другата бръснарят водеше някой дрипльо. Бръснарят не пипваше и с пръст своя щастлив талисман, своя спътник. Такава бе уговорката. Какво обаче щеше да стане сега, когато щастието бе намерено? Можеше ли да се разчита все още на бръснаря? Момчето не знаеше. Бе обаче убедено, че можеше да разчита на монсеньор Алесандро. Вярваше не на доброто сърце на монсеньора, въпреки че усещаше топлото отношение от негова страна. Момчето разчиташе на ума му. От човек, чиито всички останали части на тялото се управляваха от главата, винаги се знаеше какво може да се очаква. На монсеньора можеше да се разчита, както се разчита на сигурен аргумент.

- Историята за маймуната от Александрия ти харесва, така ли?

Момчето кимна.

- И правилно - каза монсеньор Алесандро. - В тази история се крие удивителна мъдрост. Аз лично съм виждал тази маймуна. Маймуната от Александрия. Маймуната, която можеше да напише всичките букви от гръцката азбука. Прекарах седмица в този град, толкова велик в миналото, а сега - помръкнал. В незапомнени времена в този град е била събрана цялата мъдрост на света. Там намерих няколко необикновени книги. Беседвах доста и с градските лекари, които са първи в много области и говорят перфектно гръцки, въпреки че всичките са араби и евреи. От един от тях чух за изкусния занаятчия и търговец, казващ се Киншар Преписвача. Бил роден в Багдад, но живеел в Александрия. Този Преписвач имал сигурно книги от онези, които се пазели в знаменитата старинна библиотека преди пожара. А ти ме познаваш - каза монсеньорът с такъв тон, че момчето се почувства гордо, - познаваш ме. На всяка цена трябваше да се видя с този Преписвач. След няколко дни изпратеният слуга ми каза кога ще се състои срещата. За съжаление, бях разочарован относно книгите. Всичките те се оказаха скоро написани, като нито една не бе по-стара от няколко десетилетия. Аз все пак се сдобих с няколко добри екземпляра на трактати на Архимед, които все още нямах и в които, според мен, би могло да има поне няколко думи, принадлежали наистина на Архимед. А все пак, отивайки при Преписвача, не си изгубих времето. Той ми показа своя скрипториум[29]. Това бе един от най-добрите скрипториуми, каквито ми се е случвало да виждам по време на пътешествията си. В него се трудеха дузина души и там се създаваха не по-малко книги, отколкото в града, при моя приятел, печатаря Мануциус.

Под града монсеньор Алесандро имаше предвид Венеция. Ето колко много знаеше момчето за монсеньора.

- Срещата с Киншар Преписвача обаче се запечата завинаги в паметта ми не поради това. Заслугата за това бе на най-първия му писар - маймуната, казваща се Александър.

- Маймуна ли? - разсмя се момчето, сякаш чуваше тази история за пръв, а не за десети път.

- Точно така, маймуна - потвърди монсеньорът, изпращайки в готовата си да се засмее уста още една смокиня. И продължи: - Маймуната бе необикновена. Тя можеше да пише. Животното взимало перото и пишело върху големи хартиени листове едри криви букви в редица, една след друга. Тя знаела всичките букви от гръцката азбука и ги изписвала върху хартията така, сякаш пишела думи и изречения. Представяш ли си? Дори се била научила да оставя от време на време разстояния между буквите, сякаш това били думи. Не била усвоила препинателните знаци, не различавала точките от запетайките, а за гениалното изобретение на Мануциус, за точката и запетаята, в онази страна не бяха чували дори и самите преписвачи. И все пак маймуната пишела. Оставайки си обаче животно, не разбирала какво пише, поради което последният пияница в генуезката корабостроителница мисли по-ясно, отколкото тя. Маймуната просто изписвала буквите една след друга, без смисъл и ред. Всеки ден Александър седял в скрипториума и пишел, като образец за прилежност за останалите преписвачи. И в един прекрасен ден се случило чудо. Или не чудо, защото Киншар Преписвача ме убеди, че това събитие трябвало така или иначе да се случи. Както казваше той, ако се вземели достатъчно много маймуни и се накарали достатъчно дълго да пишат букви в редици, то една от тях със сигурност щяла рано или късно да напише нещо разумно. Ако се вземели безброй много маймуни, които да пишат до безкрай букви в редици, то някъде сред безсмислиците ще се намерят и повторение на трудовете на Платон, и стиховете на Хораций. От тази мисъл ми спира дъхът.

Маймуната на Киншар Преписвача написала само едно разумно изречение. Както разбрах по-късно обаче, то бе много хубаво. Разбирането съзрявало дълго. Сега то е един вид моят символ на вярата.

- И какво е написала маймуната? - попита момчето, очаквайки с вълнение и радост да чуе отново загадъчните думи.

- „Центърът на Вселената е навсякъде, а краят - никъде” - произнесе монсеньор Алесандро на звучен гръцки.

- Такива били думите на маймуната. Киншар ми позволи да ги видя със собствените си очи. Бе окачил изписания от маймуната лист високо на стената и всеки можеше да се убеди лично във всичко. Вече бях видял как пише маймуната и нито за миг не се усъмних, че думите върху хартията бяха написани от нейната ръка.

Поседяха малко, мълчейки.

- Това ми е най-любимата история - каза накрая момчето. А наум добави: „Независимо дали е истина, или не е.”

След това монсеньорът почти час му чете на глас от „Физика” на Аристотел. Той четеше на гръцки, плавно и напевно, и момчето го разбираше от дъжд на вятър. „Това е ангелски език - мислеше си то. - Ние, смъртните, можем да разберем само малка част от него. От това обаче той не става по-малко истински и достоверен.” Момчето вземаше ябълки от блюдото, поставено на масата между тях, и ядеше, отнасяйки се в мечтите си в непостижимия свят на Аристотел. Един по-достоверен свят от неговия.

След около час монсеньорът остави книгата, стана, приближи се до момчето и го погали по косата.

- Ти си загадъчно и умно момче - каза той. - Разбирам защо бръснарят те е взел със себе си - постоя още малко, гледайки момчето, след което каза: - А сега върви да си играеш.

През този ден момчето не отиде да играе, въпреки че познатите му момчета бяха направили топка от свинска карантия и бяха започнали игра, в която победителят щеше да спечели шепа стафиди.

Вместо това то се разхождаше само и си мислеше. Скитайки по улиците, стигна до площада. В локвите плаваха боклуци, останали след вчерашната екзекуция.

Момчето разсъждаваше над това защо майка му го бе изпратила с бръснаря. „В сина ми има дявол” - така бе казала. Истина ли бе? И какво трябваше да се направи тогава? И в бръснаря ли имаше също дявол? Нима такива хора можеха да намерят някога щастието?

Трупът, който бяха докарали вчера, вече лежеше върху въртящата се маса в анатомичния театър. Бръснарят и монсеньор Алесандро се бяха съвещавали дълго и бяха решили, че понеже трупът бе достатъчно пресен, могат да го оставят под същото покривало, под което бе и през нощта. Монсеньорът вече имаше печален опит от работата със стари, разлагащи се трупове. Обилно изпусканата от тях лепкава трупна течност, образуваща се, очевидно, от смесването и развалянето на четирите жизнени сокове, пълнеше залата с воня и воденето на лекции ставаше просто невъзможно.

Момчето продължаваше да вярва, че слънцето се движеше по небето, въпреки че монсеньорът му бе обяснил, че на практика всичко е другояче.

- Ние се движим спрямо слънцето, а не обратното -казваше монсеньорът. И всеки път добавяше: - Това е истината и съм сигурен, че в един прекрасен ден, съвсем скоро, някой ще се осмели и ще напише книга за това. Не казвай обаче това на свещеника, ако ти е мил животът.

Момчето обаче продължаваше да мисли, че слънцето се движи по небето и въобще не можеше да си представи, че някога хората биха могли да гледат по друг начин на небесното устройство, колкото и знаещи да станеха. „Понякога учеността ни ни превъзхожда” - мислеше си то.

През този ден, колкото повече се издигаше на небето слънцето, толкова по-силно момчето бе привличано към театъра. То знаеше, че театърът е заключен с катинар, с чудесния катинар на ковача Анджело, който никой не можеше да счупи. Знаеше обаче и къде лежеше ключът за него. В кабинета на монсеньора, във фруктиерата. Сред ябълките.

След седем часа вече не можеше да се сдържа. Трябваше задължително да я види. В края на краищата се върна вкъщи по същото време, по което го правеше винаги. Нямаше нищо странно в прибирането му. През този час ти се дояждаше, а гладът не щадеше дори и трудещия се академик, така че на масата обикновено се сервираше храна. Днес обаче слугите не бяха сервирали трапезата. Казаха на момчето, че монсеньор Алесандро и бръснарят обядвали в таверната, в града, заедно с онези, които щели да присъстват днес на аутопсията. След това цялата тълпа щяла да отиде в театъра, докато слънцето било още високо и светело ярко, облекчавайки работата на очите им. За него обаче имало няколко варени яйца, малко пушено месо и чиния пресни зеленчуци.

Хапнало, то се промъкна в кабинета на монсеньора. Ключът се оказа на мястото си. То го взе и излезе в градината. Никой от слугите не го заподозря в нищо, защото често си играеше там. Понякога седеше до езерцето и гледаше водните лилии. Струваше му се, че плуващите по водата листа приличат на сърца. А жадно отварящите устата си шарани сякаш се опитваха да хванат тези сърца и да ги разкъсат на парчета. Този път то мина покрай езерцето и заобиколи новичкия анатомичен театър. Под лъчите на слънцето прясната дървесина хвърляше златни отблясъци. То се приближи до плътно затворената със знаменития катинар врата. Никой не можеше да го види от къщата, защото входът на театъра бе ограден от две маслинови дървета и оградата от червени тухли, ограждаща градината. Ключът се плъзна лесно в ключалката и се превъртя.

Отворило вратата, то застина за миг на прага. Погледна надолу. Под краката му имаше влажна глина. Бе усетило миризмата на гниене още отвън. Влизайки в театъра се залюбува на това как слънчевата светлина изпълваше вътрешното пространство.

На масата, обкръжена от слънчевото сияние, подобна на божествено видение, лежеше тя. Сега то виждаше още по-ясно отпреди, че тя е съвсем като майка му. Очаровано - да, сякаш го привличаха прелестите, които не бяха подвластни нито на Бог, нито на дявола - то се приближи до масата. Лицето й бе по-бяло от хартия. „Като сняг” -помисли си момчето и си спомни северните зими. Бяло като снега, който затрупваше града и всяка зима криеше черния и неуреден свят на хората. На майка му бе същото. Студената кожа на жената бе самата зима. То докосна с длан бузите й. Прекара ръка по сухата и ледена кожа на шията, между гърдите и по корема. Под корема имаше до синьо черни косми, приличащи на преплетените клони на дърветата в гората. Ръката му замря. То стоеше и дишаше тежко. Мислеше за мъжете, които бяха идвали в леглото на майка му, преди да се появи бръснарят. Дали бяха идвали и след като то бе заминало с него? Или майка му ги бе пускала само заради него?

Сянката зад гърба му замъгли мислите му, както вдигнатата тиня студената и чиста вода. Не чу нито звук, само изведнъж забеляза сянката, която сякаш го обгради от всички страни. В този миг бръснарят впи хищно нокти в рамото му. Момчето отдръпна пръстите си от трупа и вдигна поглед. Бръснарят го гледаше така, както никога преди. Това не бе погледът, с който той, напил се с бира, измерваше противниците си в немските кръчми. Сега в очите му бушуваше невиждана злоба, точно както си я бе представяло момчето. Гледаше го самият дявол.

Бръснарят го хвана за шията и стисна здраво. Без да отпуска хватката си, изведе момчето от театъра. И го пусна, едва след като се озоваха извън пределите му.

- Това не е краят - подхвърли бръснарят, заключвайки вратата.

Момчето се свлече на земята, нямайки сили да се оправи с чувствата си. Шията го болеше и това бе всичко. То се учуди, че погледът на бръснаря не го бе изплашил кой знае колко. Всичко се бе случило точно така, както си го бе представяло.

Изправило се отново на крака, то тръгна и седна на пейката до езерцето. След известно време от вратата на къщата излезе монсеньор Алесандро и се отправи към театъра. Съпровождаше го цяла свита от жадни за зрелища студенти, лекари и знатни господа. Минавайки покрай него, монсеньорът му се усмихна с малко отсъстваща усмивка. Момчето кимна, но не отговори на усмивката.

Скоро всички влязоха в театъра.

В имението на монсеньор Алесандро имаше богати и изобилни градини, птичарник и множество дървета, по които зрееха маслини и праскови. Потъналата в зеленината на градината къща бе варосана, а между нея и езерцето с шарани имаше барака, в която слугите държаха инструментите си. Нали за поддържането на такова стопанство трябваше какво ли не - например, голяма подвижна стълба.

След като монсеньор Алесандро и шумната му свита изчезнаха във вътрешността на анатомичния театър, момчето отиде в бараката и взе стълбата. Тя се оказа голяма и тежка, а момчето бе малко и леко и бе невъобразимо тежко да я мъкне по пътеката от бараката до театъра. Още по-трудно бе да вдигне единия край на стълбата и да го опре на стената на театъра, но който иска, успява, както бе казвал неведнъж бръснарят. Стълбата тежеше толкова, колкото си тежеше. А на него му трябваше да е горе. Погледът на бръснаря го бе изплашил, но не можеше да го спре, и то започна да се катери нагоре по стълбата.

Стигнало до най-горното стъпало, то се изправи на пръсти. Само така бе достатъчно високо, за да надникне над края на стената. От мястото му анатомичният театър се виждаше като на длан.

Представлението бе в пълен ход. Момчето веднага разбра, че в сравнение с видените преди от него аутопсии нещо е променено. Лекарят работеше лично със скалпела. Точно в момента Алесандро се бе навел над трупа, за да разпори корема. Всяка правилна аутопсия започваше с малък разрез на утробата. Монсеньорът наричаше тази точка, която бе точно под пъпа, „центъра на кожата”.

Момчето погледна към бръснаря, който стоеше до монсеньора. Погледът му бе все още мрачен, но момчето се съмняваше, че мислите на бръснаря са обърнати към случилото се между тях. То бе живяло рамо до рамо с него две години, без да се разделят нито ден, и го познаваше добре. Досещаше се каква бе причината. Самолюбието му. Бръснарят страдаше от това, че бе принуден да отстъпи ножовете си на другиго. Момчето можеше да разгледа подробно всеки от тях. Ножовете лежаха там, долу, блестящи и двуостри. Някой старателно и красиво ги бе разположил върху бялата покривка на малката масичка, стояща до трупа. Днес ролята на бръснаря се свеждаше до това да подава на монсеньора ножовете, които той искаше. От хирург го бяха понижили до подаващ. Щеше да наблюдава аутопсията от близко разстояние, щеше дори да участва в нея, но момчето вече бе разбрало, че за разлика от повечето хора, аутопсията не бе за бръснаря развлекателно зрелище. Същността на аутопсията за него се състоеше в разсичането, в нарязването, в чупенето на костите. Това бе завладяващо и поучително приключение за пръстите. Танц на ножовете. Ако нещо си струваше труда, то това бе усещането за разпаряните от ножовете тъкани, а не възможността да се види скритото под тях. Момчето видя уязвено самолюбие и завист в погледа на бръснаря, който стоеше покорно зад гърба на учителя си.

Аутопсията продължи пет часа, докато не стана тъмно. Момчето слезе от стълбата, когато бяха стигнали до главата и очите. Не искаше да види как щеше да бъде унищожено лицето й. Прибра се и легна да спи. Заспало, сънува сънища, от които го сърбеше носът.

Когато вечерта вратата на стаичката му се отвори рязко, момчето не съобрази веднага, че сънят е свършил и в стаята му е нахлула действителността. Бръснарят се възползва от объркването му. Той скочи напред и затисна устата на момчето с ръка.

- Какво правеше с трупа, пале? - прошепна той.

Момчето не можеше да отговори, защото бръснарят бе притиснал твърде силно устата му.

-Всичко, всичко е осквернено. Трупът е предназначен за ножовете. Винаги само за ножовете. До него не се докосват така, както ти го докосваше. Какво те е прихванало? Майка ти казваше, че в теб има дявол. Дълго време си мислех, че е сгрешила и на практика това е ангел-пазител, но изглежда, че все пак се е оказала права.

Той хвана със свободната си ръка момчето за гърлото и започна да го души. То опули очи и през леещата се през прозореца слаба лунна светлина видя как по бузата на бръснаря се търкулна сълза. Или само му се бе сторило? Отначало на момчето му се зави свят. След това нощта бе прорязана от ярка светлина и отново настъпи тъмнина, още по-черна от предишната.

- Щастието отново ме изостави - произнесе някъде в тъмното бръснарят.

Момчето усети как се подрусва и полюлява. Друсането ту преставаше, ту започваше отново. Блесна първа мисъл: „Спускам се под земята. Това е пътят за ада”. След това се съживиха клепачите му. Мигна няколко пъти, докато клепачите му не започнаха отново да му се подчиняват. След като мигането приключи, то започна да вижда. Видя, че лежи върху двуколката. Отпред, с гръб към него, седеше бръснарят и направляваше магарето. „Значи заедно се спускаме в ада” - помисли си момчето. Започна да се оглежда, опитвайки се да разгледа тъмните пейзажи. Пътуваха по познат път. Оказа се, че пътят съвсем не водеше до огнената геена, но от мястото, към което отиваха, тя бе на една ръка разстояние.

За да се спаси, момчето трябваше да лежи неподвижно и да диша, колкото се може по-рядко и незабележимо. Така и правеше. Най-накрая двуколката сви зад ъгъла на оградата и спря зад Гробището на невинните. Докато бръснарят му копаеше гроб до оградата, то лежеше, без да мърда. Когато гробът се стори достатъчно дълбок на бръснаря, той се върна при двуколката и се зае с момчето. Големият и силен мъж го свали от каруцата за косата, сякаш то не бе човек, а труп на животно. Момчето стисна зъби, за да не закрещи. След това бръснарят го изтъркаля с ритници до гроба и го бутна с крак в ямата. Момчето падна по гръб и прикри лицето си с ръка. Бръснарят бързаше и веднага започна да пълни ямата с пръст. Момчето сметна себе си за късметлия, защото, благодарение на тъмнината успя да прикрие устата си с ръка и да си запази малко въздух за дишане. Скоро настъпи пълен мрак, а върху гърдите му легна огромна тежест. Момчето се ослуша. Най-сетне падна и последната лопата пръст. Гробът му също бе плитък. Можа да чуе как бръснарят се качва на двуколката и удря магарето с юздите.

След като всички звукове стихнаха, момчето размърда ръката си, която лежеше върху лицето му и бе най-малко притисната от пръстта. Обърна я с дланта нагоре и започна да рови. Пръстта поддаде и веднага засипа цялото му лице. Изведнъж го обхвана паника. С всяко вдишване в белите му дробове попадаше малко пръст, а пластът над него притискаше все по-силно гърдите му, изцеждайки полека живота от него.

То обаче не престана да разгребва пръстта. Напротив, паниката го принуди да копае все по-бързо и по-яростно. За негов късмет, пръстта се оказа рохкава, а пътят нагоре - кратък. Първо едната му ръка се озова на повърхността, след това - и другата. Сега то можеше да разшири отвора и да види звездното небе над себе си. Вдишвайки свеж въздух, то неволно се закашля. От устата му се посипаха пръст и камъчета, а с всяко вдишване белите му дробове попиваха жадно свежия въздух. Отшумя изтръпването и пробождането, което бе чувствало във всяка част от тялото си. Виенето на свят престана. За пръв път, откакто се бе свечерило, то се почувства съвсем будно.

Може би наистина се бе събудило едва сега, а до този момент бе сънувало кошмар? Може би не пръстта го бе притискала, а тежките вълнени одеяла на монсеньор Алесандро? Започна да проверява опипом какво има под него. А, не. Пръст си беше. Всичко се бе случило наистина. Като гръм от ясно небе се бе стоварила бедата върху него. Бе изпаднало в немилост и изпадналият в ярост бръснар, както често му се случваше, се бе опитал да го убие, без каквото и да е предупреждение. Момчето лежеше и си мислеше какво толкова бе направило днес с трупа, че да предизвика пристъпа на ненормален гняв на бръснаря. Не разбираше нищо. То само я бе докоснало и толкова. Само си бе представило, че това е майка му и то може да я върне към живот. Ако бръснарят знаеше колко му е мъчно за нея, то нямаше да се ядоса така. Или щеше? Би трябвало това да е все същата жълта жлъч, помисли си момчето. Че какво друго можеше да е?

През тази есен бе валяло малко. Земята си оставаше суха и рохкава. И това го бе спасило от жестоката смърт там, долу. Започна отново да копае с ръце. Трябваше му много време, за да откопае гърдите и корема си, но когато приключи, освободи без проблеми краката си. Живият мъртвец се надигна от гроба. Спомни си песента, която бръснарят си бе подсвирвал, когато бяха за последен път тук, на гробището. Пророчеството, което никой от тях не бе разбрал, или пък бръснарят отдавна бе решил да се разправи с него?

То постоя малко, вглеждайки се в тъмнината на гроба. След това се обърна и се отправи към пътя. Излязло на него, то започна да се отдалечава от Падуа, все повече и повече. Влачи се цяла нощ. На кръстопътя избра не пътя за Венеция, а онзи към морето. Едва на разсъмване полегна край пътя, за да подремне. Когато се събуди, бе късен следобед. Бе го събудил човек със сиво расо. И преди бе виждал просещи монаси по пътищата и знаеше що за хора са.

- Изглежда, че си се отдалечил доста от дома си - каза сивият брат и го погледна весело и със съчувствие.