Където злото властва

Двадесет и трета глава

Когато телефонът иззвъня, Уд Сингсакер току-що се бе върнал в кабинета си, връщайки се от Сири Холм.

По пътя към кабинета си не спря да си поприказва с никого, само кимаше и подхвърляше: „Здрасти!” там, където не можеше да се промъкне незабелязано. Затова пък в главата му се водеше продължителен и объркан разговор. Току-що бе нарушил неписаното и нямащото изключения правило на углавното разследване, което изискваше никога да не се влиза в интимни отношения със свидетел на случай на убийство, колкото и невинен да ти изглежда той. Минавайки покрай дървените къщи на „Мьоленберг”, той призоваваше върху главата си безброй проклятия. Колкото и голяма да бе досадата му обаче, учудването се бе оказало по-силно. Всичко се бе случило толкова неочаквано. Непредвидено. Това съвсем не му прилягаше. Понеже Сири Холм, разбира се, бе познала. Обикновено при такива случаи той притежаваше повече от достатъчно самоконтрол, за да не върши убийствени за кариерата му постъпки. А този път просто бе махнал с ръка на всичко и бе позволил да го съблазнят. Той, Уд Сингсакер, следователят-стоик и примерният семеен човек с дългогодишен семеен стаж, който до този ден не бе лягал в леглото с никого другиго, освен със собствената си жена и една далечна приятелка от младостта, изведнъж бе позволил да бъде ръководен от члена си. Как бе могло да се случи? А най-лошото бе, че май му беше харесало. Тя го бе водила толкова внимателно и нежно, сякаш се познаваха от хиляди години и знаеше какво му харесва по-добре от жена му. В същото това време всичките й действия се бяха отличавали със странно безличие. Той нямаше нито една догадка защо тя изведнъж бе решила да го съблазни и да се заемат с бурен секс на отрупания с вехтории диван. Нямаше никакви основания да смята, че тя бе изпълнена от страст по него или че той й харесва повече от първия срещнат. Чукайки се, тя сякаш му бе правила услуга. Бе видяла, че му трябва сексуално отпускане и бе сметнала за свой дълг да му помогне. Една такава бойскаутска помощ за възрастни. Бе смешно, честна дума. Каква освобождаваща мисъл. Значи той очевидно не бе в толкова интимни отношения със свидетелката, колкото можеше да изглежда отстрани. Сири Холм бе безспорно дама, интересна в много отношения, но той можеше да се обзаложи, че когато се срещнеха следващия път, тя щеше да се държи така, сякаш нищо не се бе случило. По-скоро щеше да остане обективен свидетел. И то много важен свидетел, както му подсказваше интуицията. Въобще не подхождаше за ролята на обвиняема. Наистина ли? Или пак разсъждаваше с неправилната част от тялото си?

Когато телефонът звънна, той си спомни как се бяха разделили. Вече излизайки от апартамента, бе попитал към кой вид детективи, според нея, спада самият той -към организираните или неорганизираните.

- Такива детективи има само в книгите - лежейки на дивана само по един черен пояс, се бе засмяла тя. - А вие сте човек, господин Сингсакер. Следователно можете да сте такъв, какъвто искате. Всъщност си мисля, че едва ли ще се получи герой на детективски роман от вас. Твърде сте отстъпчив. Съгласявате се на компромиси. Съмнявам се, че се карате често с началството, а ако пиете, то е малко.

- „Червен Олборг” всяка сутрин - бе отговорил Сингсакер.

- А, имате си доза. Това е все нещо. А освен това допускате груби грешки, като например да се пъхнете в леглото на свидетелка. Е, може би не всичко е изгубено за вас.

Излизайки през вратата, той се бе засмял. И този смях, въпреки всичките терзания и угризения, бе смях на оцелял герой.

- Старши следовател Уд Сингсакер - каза той в слушалката и се вслуша дали в гласа му не звучи веселие.

- Казвам се Фелиша Стоун и звъня от Ричмънд, щата Вирджиния - произнесоха в другия край на връзката.

Акцент на южнячка, едновременно простоват и изискан. Гласът бе твърде дълбок за жена и изведнъж той изпита лъжливото чувство, че разговаря с джазпевица. Тя обаче веднага се представи като следовател от отдел „Убийства”.

- Мисля, че с вас разследваме един и същи случай -започна без заобикалки тя.

- Извинете, но се налага да ми обясните по-подробно - каза той на английски, който изведнъж му се стори къде по-сложен и объркан език, отколкото помнеше.

И тогава тя му обясни. Разказа му за трупа, намерен в музея на американския писател Едгар Алън По и за книгата, подвързана с човешка кожа, която бе на петстотин години. Пулсът му веднага се учести. Разбра веднага, че тя е права, но въпреки това попита със спокоен глас:

- И все пак защо сте толкова сигурна, че тези две престъпления са свързани?

- Намерихме снимка на вашата жертва в компютъра на нашата жертва - отговори Фелиша Стоун с прямота, която вече бе започнала да му харесва. - Не знам дали това ви говори нещо?

- Говори ми две неща - постара се да демонстрира необикновена проницателност той. - Първо, убийствата наистина са свързани, както предполагате. Вероятността да са извършени от един и същи престъпник е голяма. Второ, сега, когато можем да твърдим, че нашият убиец е убивал и преди, това ни позволява по парадоксален начин да изключим версията, съгласно която си имаме работа със сериен убиец.

Очакваше, че в другия край на жицата поне ще се учудят малко. Вместо това събеседницата му каза:

- Ясно. Вие също знаете разни неща за серийните убийци. Съгласна съм с вас. Серийният убиец убива най-често случайни хора. Случва се престъпникът да избере жертвата по определен критерий, да я наблюдава известно време и да планира старателно убийството. Много редки са обаче случаите, при които серийният убиец познава отблизо жертвите си и почти не знам за случаи, при които жертвите са се познавали, още повече, че става дума за такива разстояния, както при нас. Тук сигурно има връзка, която все още не виждаме. Мотив, който не се свежда просто до желанието за убийство.

- И как мислите, каква е тази връзка?

- Не знам, но си мисля, че тук не е минало без книги.

- Книги ли? Никога не съм чувал да се убива заради книги.

- Така е. Мотивът е друг. И все пак си мисля, че Ефраим Бонд и Гюн Брита Дале са свързани чрез екземпляра на Байрон, за който ви разказах току-що. Освен това предполагам, че убиецът също има някакво отношение към тази книга.

- Тоест, все пак би могло да е и сериен убиец, който е очарован от старинна книга, подвързана с човешка кожа, и убива случайни хора, свързани с нея. Въпросът се състои в това какво отношение към вашата книга има Гюн Брита Дале? - Сингсакер разбра, че се въртят в кръг.

- Чувал ли сте някога за човек на име Бродер Лисхолм Кнудтзон? - попита Фелиша.

Сингсакер я помоли няколко пъти да повтори, преди да разбере чие име произнася на своя проточен английски.

- А-а, Люсхолм Кнютсон - досети се най-накрая той. - Разбира се, че съм чувал за него. В библиотеката „Гюнерус”, в която е работила Гюн Брита Дале, има зала, кръстена на него. Така наречената Кнютсонова зала. Гюн Брита Дале е убита в библиотеката.

- Ето ви и връзката. Нашият екземпляр на Байрон някога е бил част от Кнютсоновата колекция книги.

- Определено сте открили някои неща, но всичко това са абстракции и засега няма за какво да се захванем.

Сингсакер се замисли за кратко. До този момент през повечето време само се бе съгласявал, изяснявайки фактите, известни на полицията в Ричмънд. Сега бе време и той да свали картите.

- А във вашето разследване няма ли и други норвежци? - попита той.

- А именно?

- Някой си Юн Ватен?

- Джон Уотсън ли? Това не е ли докторът от повестите за Шерлок Холмс?

Сингсакер изхъмка тихо.

- Не, Юн Ватен - каза по трьондски отчетливо той. - Колегите му обаче наистина са го наричали доктор Уотсън.

- Не, не ни е попадал такъв.

- Жалко. Ние го наблюдаваме. И то доста сериозно. В момента на убийството е бил почти на местопрестъплението. По време на разпитите даваше неясни показания, които не могат да бъдат проверени. Преди е привличан като заподозрян по дело за изчезване. Чакаме резултатите от биологичната експертиза.

- Биологична ли?

- Следи от сперма.

- Защо мълчахте досега? Това е съществена разлика от нашето убийство. При нас има ужасяващи следи от насилие, но нищо не говори за действия от сексуален характер.

- И какво означава това?

- Представа си нямам. Да го кажем така: Гюн Брита Дале е жена и вашият убиец предпочита жени, а не съсухрени и сбръчкани старци - тя дори не се разсмя.

- И все пак по-важен от всичко е Ватен - започна да губи търпение Уд Сингсакер. - Предлагам ви там, при вас, да се опитате да си изясните кога за последен път е посещавал Щатите. И ние, от своя страна, ще проверим тази вероятност.

- Никакви проблеми. Според новите ни правила за получаване на такава информация е достатъчно да натиснем няколко клавиша.

- Можете да започвате - накани се да приключи разговора той.

- За съжаление ще ми се наложи да помоля някой друг да го направи. Полетът ми е след три часа. А куфарът ми е направил задръстване на долния етаж.

- На куфари ли седите? - усети недобро предчувствие Сингсакер и погледна часовника си. Работният ден във Вирджиния приключваше, а в Тронхайм бе почти единадесет през нощта. Наближаваше краят на най-дългия ден в живота му.

- Летя за Норвегия - съобщи му Фелиша. - Случаят е твърде сериозен, за да обсъждаме подробностите по телефона. Трябва да обменим изцяло информацията.

- Може и да сте права. Аз обаче не знам как се организират такива неща. Нима не трябва първо шефът ви да поговори с моя шеф?

- Докато ние с вас седяхме и си говорехме, високите господа си размениха четири електронни писма. Всичко е уговорено, документите са подписани и изпратени по факса. Седя и гледам разпечатаните копия.

- Мен ме ръководи не господин, а госпожа.

- Наясно съм. Харесвам страната ви - засмя се тихо тя и за пръв път през целия разговор заприлича на американка.

- Не бързайте с подобни изявления - откликна Сингсакер.

Оставяйки слушалката, Фелиша Стоун се смееше с нисък гърлен смях, който й прилягаше дори повече, отколкото предишния му приглушен вариант.

Не бе успял да остави слушалката, когато на вратата цъфна Гру Братберг.

- Ще я посрещнеш утре на летището - каза началничката.

- И какво да я правя?

- Ще продължите разследването, както възнамеряваше.

- Май бяхме решили да оставим Ватен още един ден на свобода.

- Така и ще направим. И, честно казано, изглеждаш ужасно. Трябва да поспиш малко. Единственото, за което ще те помоля, е да се отбиеш при Дале на път за вкъщи. Трябва да си изясним дали съпругата му не е била наскоро във Вирджиния.

- Добре - разтърка очи Сингсакер. - Ако има нещо интересно, ще ти се обадя веднага. Усещам, че тази нощ ме чака не просто сън. Дванадесет часа в кома ще ми дойдат добре.

И двамата се разсмяха мрачно.

Току-що бе затворил очи, когато го събуди телефонно позвъняване. Сингсакер седна рязко в леглото и откри, че е забравил да изключи лампата на нощното шкафче. Вестникът „Издирва се” се бе свлякъл на пода, където бе останал да лежи, отворен на статията за следовател някъде от Естланд. Бе стар брой.

Той вдигна телефона си, натисна бутона със зелената слушалка и се изкашля няколко пъти, преди да отговори. Обаждаше му се Гру Братберг. Той погледна часовника си. Бе дванадесет и петнадесет през нощта. За последен път бе говорил с нея само преди час.

- Надявам се, че успях да те хвана, преди да изпаднеш в кома?

- Горе-долу.

- Обаждам ти се, за да ти кажа, че Кнутсен подписа заповед за обиск у Ватен. Ще му отидем на гости утре, по-раничко сутринта, около осем. Можеш да дойдеш направо там.

- Чудесно - съгласи се той, но си помисли раздразнено: „Не можахме ли да се разберем за това преди час?”

- Понеже не се обади, предполагам, че Йенс Дале не ти е казал нищо интересно - продължи Братберг с лошо прикрито любопитство.

Той се наруга наум. Йенс Дале все пак му бе казал нещо интересно. Бе се канил да се обади на Братберг, преди да легне да спи, но бе направил грешка, позволявайки си първо да полегне на леглото и да прегледа вестника. По принцип прелистваше стари броеве в търсене на статия за себе си, защото му се искаше да си припомни, че някога е струвал нещо като детектив. Така и не бе намерил тази статия - изглежда бе в друг брой - но пък бе прочел малко за онзи следовател от Естланд, докато не бе заспал, както бе облечен.

- Тъкмо се канех да ти звънна - излъга Сингсакер. - Йенс Дале не спеше и каза, че през тази пролет жена му е участвала в конференция на библиотечни служители, посветена, разбира се, на старинните ръкописи. Познай къде се е провела тази конференция?

- Да не би съвсем случайно да е била в Ричмънд, щата Вирджиния?

- Точно така. В Мемориалната библиотека „Боутрайт” в университета в Ричмънд, ако искаме да сме съвсем точни.

- Тоест, ще има какво да си поговорим с американската ни приятелка утре следобед.

- Изглежда, че е така. А сега трябва да изчезвам. Имам среща със самия себе си в страната на сънищата.

- Не знаех, че човек може да сънува, когато е в кома -засмя се Братберг.

- Хубаво би било да си права - каза без усмивка той.

Двадесет и четвърта глава

Оказа се, че Уд Сингсакер не е сам в страната на сънищата. Там бе и Сири Холм. Без дрехи, но с кадифен акцент на родена в южните щати. Като че ли му изнасяше дълга лекция за Едгар Алън По. Запомни обаче не онова, което тя казваше, а онова, което правеше с него, докато говореше. За пръв път от много време Уд Сингсакер сънува хубав сън и се събуди почти щастлив. Не се съмняваше, че рано или късно през деня щеше да си плати за това.

Природният феномен циганско лято бе рядкост в Трьонделаг. Тук септември си бе строго есенен месец. Понякога обаче се случваше чудо и денят, който биха нарекли летен дори и живеещите на юг от Диърфийлд, объркваше датата. След продължителните дъждове и плътната облачност този летен ден настъпи тази сутрин. Още нямаше осем, а термометърът зад кухненския прозорец, който почти винаги бе на сянка, вече показваше плюс осемнадесет градуса. Сингсакер намери коричка твърд хляб и малко портокалово сладко и си направи закуска от тях. Влажността на въздуха се покачваше и седнал да се храни, Сингсакер усети как на челото му избива пот. Вече бе успял да си сложи памучна риза с дълъг ръкав, но признал това за грешка и преглъщайки остатъците от закуската си, отиде да се преоблече.

Сингсакер мразеше да се поти. Нали всичко бе започнало точно с потта, с потта през студените нощи на миналата есен. След това бе дошло главоболието, лошото настроение и усещането, че сякаш светът наоколо не е истински. Преди още да се просне в несвяст до коледната трапеза, бе започнал да страда от халюцинации. Никакви розови слонове и въздушни замъци - само всякакви глупости. Например бе чувал гласа на Аникен, когато я нямаше наоколо, или му се струваше, че държи в ръцете си бележник, въпреки че на практика го бе забравил вкъщи. Спомняше си как веднъж бе извадил кредитната си карта, за да плати за покупките. Беше стоял и я бе прекарвал отново и отново през сканиращото устройство, докато изплашената касиерка не му бе казала, че няма нищо в ръката си. Може би сега бе съзрял за нова операция. Смъртта вече не го плашеше. Ако веднъж вече си успял да я излъжеш, някак си преставаш да се страхуваш. Онова, за което не си позволяваше да мисли, бе за повтарянето на всичко останало. За времето преди операцията - за развитието на болестта, за разрушаването на човека - непоносимо бавна ракова драма.

Облече си свеглосиня риза от тънка коприна. Преди много години някой от приятелите му я бе донесъл като подарък от Тайланд. Обличаше я рядко, но все пак по-често, отколкото се виждаше с тези приятели. Бе точно за горещите дни. Каза си, че се поти от горещината и че е напълно здрав. Вместо тумора в мозъка му зееше пустота. Преди помнеше онова, което не се бе случило, сега не помнеше това, което се бе случило. Халюцинациите се бяха сменили с дупки в паметта, свръхновата се бе превърнала в черна дупка.

Използва краткия път до дома на Ватен, за да възстанови в паметта си събитията от вчерашния ден, но по никакъв начин не успяваше да ги подреди по време. Всичко се бе объркало. Дали бе говорил с Йенс Дале преди или след посещението си при Сири Холм? А кога бе разпитът на Ватен? Постоя малко на тротоара пред къщата, разсъждавайки върху нещо, което бе чул вчера от Сири Холм. Или това бе се случило в съня му през нощта? Имало криминални романи, в които детектив със загуба на паметта разследва убийство, което е извършил самият той.

„Е, това при нас не е криминален роман” - каза си той, въпреки че почти му се искаше да се окаже измислен персонаж и да разследва измислено убийство. Във всеки случай бе още рано да проверява собственото си алиби.

На улицата пред дома на Ватен бяха паркирани две полицейски коли. Сингсакер влезе през портичката и веднага забеляза велосипеда на Ватен, подпрян на оградата. Старото волво, както винаги, бе на алеята пред къщата.

Вътре кипеше усилен труд. Навсякъде имаше хора с бели престилки. Останалите полицаи, облечени не с униформи, но по странен начин еднакво, бяха по-малко. Тоест той видя само долната част от обутите в дънки крака на следователя, застанал на стълбите, и Муна Гран, която вчера - преди почти половин вечност - бе присъствала заедно с него на огледа на тялото на Гюн Брита Дале в книгохранилището. Муна стоеше точно пред вратата и се усмихваше.

Той я погледна. Едва сега забеляза, че е доста красива. Светлоруса коса и сини очи. Нос, достатъчно забележим, за да привлича вниманието, но ненарушаващ хармонията на цялото.

- И какво намерихме?

- По-добре е да се попитат белите престилки. Със сигурност обаче не намерихме онзи, когото търсехме.

- Имаш предвид, че е отишъл на работа ли?

- Не и ако се вярва на онези, които отидоха в библиотеката.

Той замря така, опулил очи, а в разрязания му на части мозък се прокрадваха разни мисли.

- И къде е тогава той?

- Ех, ако знаехме!

- По дяволите! - можеше и да не си спомня всичко за случая „Ватен”, но в едно бе сигурен, а именно, че Ватен можеше да бъде заподозрян във всичко друго, но не и в любов към пътуванията.

- Да не е избягал? - попита той, обръщайки се повече към себе си, отколкото към събеседницата си.

Докато разговаряха, полицаят с дънките слезе по стълбите. Оказа се, че е Турвал Йенсен, който сви обречено рамене. Следваше го Гру Братберг.

- Птичката е отлетяла - каза Йенсен. - Вижте обаче какво намерих.

В ръцете си държеше бележник, отворен на определена страница. На нея бе залепена снимка на малка тухлена къщичка, приличаща най-вече на английска селска къща. На фона отзад обаче се виждаха високи сгради, което сочеше, че по-скоро снимката бе направена в град.

- Какво е това? - попита Сингсакер.

- Ти какво? Не виждаш ли табелата до къщата?

Сингсакер се взря в стоящата на тротоара указателна табела. Тя гласеше: „Музей на Едгар Алън По”.

- Откъде взе този бележник?

- Оттук - отговори сухо Йенсен. - Изглежда, че Ватен го е използвал като един вид дневник. На кухненската маса има цял куп. В този е записал купища странни неща. Кратки цитати от книги, собствени мисли, философски обобщения, малко факти, сред които и за Едгар Алън По. Знаеш ли, че се е оженил за братовчедка си Вирджиния, когато е била само на тринадесет години? Ако някой направи нещо подобно сега, то щяхме да заведем углавно дело. По-голямата част от записките обаче са някакви безсмислици. А освен това е залепил тук и тази снимка. От всичко написано можем да разберем, че през това лято е посетил този музей.

- По дяволите, но нали през лятото там не се е случило нищо такова? По-интересно е да разберем дали не е бил там преди около седмица.

- И това е истина. А проверихме ли вече алибито му за времето на убийството в Ричмънд?

- Още не, защото този въпрос изникна след вчерашния ни разговор с Америка - каза Сингсакер.

Постояха малко, гледайки се мълчаливо.

- Знаете ли кое ме вбесява най-много? - наруши мълчанието Йенсен. - Това, че тази гадина е изчезнала, а за нас това е неочаквано. А нима не сме най-добрите познавачи на хората в града?

- Ватен съвсем не е най-предсказуемият човек в света - парира Сингсакер.

Всичко се бе обърнало така, че Юн Ватен, плахият, тихият Ватен, човекът, който никога никъде не се бе отлъчвал и всеки ден бе отивал на работа по едно и също време с велосипед, сега изглеждаше - наистина, без доказателства - като побъркан убиец, одиращ кожата на жертвите си и взимащ със себе си отрязаните им глави. Ако наистина го правеше - а разследването все по-очевидно сочеше към това - то това означаваше, че никой си нямаше и понятие що за човек бе на практика. Никой не бе видял безумието, скрито под маската.

- Разпратихме ли съобщение за издирване? - попита Сингсакер.

- Вече лети към всичките краища на страната - отговори Братберг.

Сингсакер се вгледа в началничката си. Тя изглеждаше уморена. Уморена до смърт. Прииска му се да я попита в колко часа си е легнала да спи днес, но историята не познаваше прецедент, при която някой от подчинените да е проявил загриженост за шефката Братберг, поради това Сингсакер реши, че е по-добре да се въздържа от експерименти.

- А какво става с пресконференцията? - само се поинтересува той.

- Без задържан заподозрян пресконференцията няма никакъв смисъл - отговори уморено Братберг. - Ще се ограничим с обикновеното изявление: „Случаят се разследва”. Би трябвало да е достатъчно.

- Тоест на обществото не се полага да знае, че предполагаемият убиец е избягал на полицията?

- Точно така, Сингсакер, не му се полага. И какво може да направи обществото, ако разбере за това? Освен да изпадне в паника - прозвуча рязко гласът на Братберг.

Той сви рамене, признавайки се за победен.

- И с какво ще се занимаваме при това положение?

- Продължаваме да работим в библиотеката „Гюнерус”. Трябва да се разпитат всички. Цялото внимание трябва да бъде насочено към Ватен - дали някой не предполага къде би могъл да се скрие. Има ли вила извън града? Заминавал ли е някога задълго? Ако да, то къде? И всичко такова.

Сингсакер изведнъж се сети, че са пропуснали още една възможност.

- Не трябва да се забравя, че когато го подозирахме миналия път, той се опита да се самоубие.

- Нищо не е забравено. Както и да се стекат обстоятелствата, основната ни задача е да го намерим.

Уд Сингсакер взе една от полицейските коли и потегли направо за библиотеката. Бе още на път, когато на мобилния му се обади Пер Утар Хорнеман. Гласът му звънтеше така, както можеше да звънти само глас на началник, попаднал в критична ситуация.

- Изчезнала е.

- Коя? - попита Сингсакер, притискайки с рамо телефона си до ухото си и едновременно с това опитвайки се да лавира в плътния поток от коли по улица „Олаф Трюгвасон”. На светофара пред „Мокс-Нес”, тоест пред сградата, в която преди няколко години бе отворена книжарницата „Мокс-Нес”, Сингсакер спря, защото бе червено, и най-сетне можа да се съсредоточи върху казаното от Хорнеман. Жената в съседната кола изгледа осъдително телефона му. Той разбираше, че някак си е неправилно да нарушава закона, седнал в полицейска кола, но не можеше да направи нищо по въпроса. Остана му само да вдигне рамене в знак на извиняване.

- Книгата на Юхан - повиши глас Хорнеман. - Книгата на Юхан е изчезнала. Изчезнала е след като Гюн Брита бе взета от аутопсиращите лекари и ние заключихме книгохранилището вчера вечерта. Лично го заключвах, така че съм сигурен, че Книгата на Юхан си бе на мястото.

- Как се е случило? Има ли следи от взлом?

- Не. Онзи, която я е изнесъл, изглежда е знаел и двата кода. А трябва да ги знам само аз. Още по-странното е, че в понеделник сменихме кодовете и единият бе даден на Сири Холм.

- Правилно ли разбирам, че такива кодове имате вие, Сири Холм, Юн Ватен и никой друг?

- Правилно. При това и двата ги знам само аз.

- И Ватен, както чух, днес не е дошъл на работа. А какво става със Сири Холм? Тя там ли е?

- Не, нея също я няма и това ме притеснява. Двамата с Ватен не бяха на съвещанието, насрочено за осем часа сутринта днес. Събрахме се, за да обсъдим обща стратегия на поведение при сложното ни положение.

Пред Сингсакер светна зелено.

- Останете там. Идвам до десет минути.

Той натисна газта и забеляза, че се вълнува повече, отколкото би трябвало да се вълнува професионален следовател, когато му съобщят за отсъствието на важна свидетелка от работното й място.

Бледият Хорнеман приличаше на човек, който отдавна трябва да е в пенсия. Сингсакер може и да изглеждаше по-добре, но се чувстваше по същия начин. Хорнеман седеше в своя аскетично мебелиран кабинет и се взираше в очите на Сингсакер така, сякаш това не бяха очи, а прозорци на санаториум за душевноболни и през тях се виждаха паркът, езерцето с патиците и фонтанът. Седнал на стола, Сингсакер си помисли, че книжниците са странен народ. Лишил се днес от най-добрата си книга, Хорнеман изглеждаше по-потресен, отколкото вчера, когато една от служителките му бе намерена убита. Макар че по-скоро днес му се отразяваха едновременно и двете загуби. Сингсакер извади своя „Молескин”, който от вчера лежеше в задния му джоб. Все още не бе успял да запише нищо в него, а и днес не се канеше да разваля белотата на листата му, но знаеше от личен опит, че видът на бележник действа успокоително на някои от разпитваните. Помислил малко, той избра пряма и открита стратегия за разпит.

- Кога по-точно открихте изчезването на Книгата на Юхан - преди или след съвещанието, за което ми говорехте?

Очите на Хорнеман малко просветнаха и той започна да говори:

- След него. Веднага след съвещанието отидох в книгохранилището. Да е било към девет без петнадесет. След петнадесет минути вече ви звънях.

- Благодаря, вече си записах времето на обаждането ви - прелисти празните страници на бележника Сингсакер. - А защо въобще решихте да надзърнете в хранилището? Нима моите колеги криминалисти не ви предупредиха, че това е зона, временно затворена за посещения?

- Така е, но както знаете, аз ръководя библиотеката. Нося известна отговорност. А освен това открих, че камерите на системата за видеонаблюдение са изключени, откакто вие с Ватен влизахте вчера в кабинета му. Просто исках да се уверя, че всичко е наред.

- Че никой не е взел нещо в повече ли?

- Точно така.

- Струва ли ви се очевидна такава възможност? Дори и като се отчете колко малко хора имат достъп до хранилището? Ето накъде бия - имал ли сте някакви основания да подозирате, че някой е влизал в хранилището?

- Не, нямах никакви реални основания, просто имах такова усещане. Винаги съм се смятал за отговорен за съдбата на нашата сбирка. Книгата на Юхан е национално богатство. И само защото фермерът, който я е дарил на държавата, е поставил условието да се пази тук, в момента тя не е в Националната библиотека в Осло. Поради това, когато се случи нещо ужасно, както например вчера, ставаш особено подозрителен.

- Да, това е естествено - каза Сингсакер, разглеждайки внимателно директора на библиотеката. Нямаше никакъв намек, че крие нещо, следователно не бе открил нищо, но той знаеше от опит, че при такива въпроси не може да се твърди със сигурност нищо.

- Защо се обадихте първо на мен?

- Вие сте единственият, който ми даде визитката си.

Сингсакер се опита да си спомни кога бе успял да направи това, но не можа.

- Тази Книга на Юханес... Случвало ли се е да се изнася от книгохранилището на законно основание?

- През тази година я взимаха няколко пъти оттам. Нашата реставраторка и подвързвачка Силвия Фройд, която е немкиня, работи с нея. Предимно обаче тя се занимаваше с копието й.

- Копие ли? А защо? - престори се отново, че си записва Сингсакер.

- Смяташе се да се използва копието за изложбата, която организираме тази есен в Музея по природна история. Изложбата ще бъде посветена на източниците за историята на Средните векове. Нивото на сигурност на такива мероприятия е доста ниско и ние не можем да си позволим да изложим оригинала. Да бяхте видели копието, което направи Силвия. Тя е истински майстор в занаята си. Самият аз не мога да различа произведението й от оригинала. За по-голяма достоверност на копието на Книгата на Юхан тя използва телешка кожа, която се пазеше при нас от времето на Брудер Люсхолм Кнютсон. Той е оставил след себе си не само доста книги, но и прилично количество цели телешки кожи и изрезки. Някои от остатъците не се различават по качество от оригиналния пергамент на Книгата на Юхан. Разбира се, ние обсъждахме дълго дали тези кожи са сами по себе си ценни и стигнахме до извода, че някои от изрезките могат да бъдат жертвани за доброто дело. И разбира се, запазихме целите телешки кожи.

Казвайки всичко това, Хорнеман видимо се оживи, сякаш разговорът за книгите му бе достатъчен, за да забрави тревогите си.

- Къде мога да намеря вашата Силвия Юнг?

- Фройд - поправи го Хорнеман. - Кабинетът й е в мазето. Мога да ви заведа там.

Докато слизаха надолу, Сингсакер попита директора дали не се е обадил на Сири Холм. Директорът отговори, че е решил да изчака. Ако някой се разболеел и не дойдел на работа, той обикновено се обаждал следобед.

- Ние тук работим доста независимо един от друг -обясни той.

Думите на Хорнеман въобще не успокоиха следователя, поради което той помоли директора да му даде телефонния номер на Сири Холм. Получил исканото, той си записа цифрите и си обеща да звънне, щом само приключи разговора си със Силвия Фройд. След което набра номера на Братберг и й каза за изчезването на книгата.

Сингсакер се раздели с Хорнеман пред вратата на кабинета на Силвия Фройд. Върху голямата бяла врата нямаше табелка и по никакъв начин нямаше да намери сам леговището на реставраторката. Почука и го поканиха да влезе. Госпожа Фройд говореше със забележим немски акцент. В кабинета той видя около четиридесетгодишна жена, чийто вид можеше да посрами проницателността на следователя Сингсакер по отношение на библиотечните работници. Тя имаше загар и не се забелязваха очила. Освен това облеклото й се състоеше от модерни ластични дънки и тясно шарено потниче. Силвия Фройд седеше пред наклонена работна маса в центъра на голямото мазе. Нямаше прозорци, но на работната й лампа щеше да завиди всеки зъболекар. Зад решетките на шахтите под самия таван бръмчеше тихо вентилационната система.

Поздравиха се и Силвия Фройд започна да му разказва как я е потресло случилото се вчера нещастие. В отговор той й съобщи за случилото се с Книгата на Юхан. Тя пребледня силно и дълго време мълча. Не гледаше Сингсакер. Погледът й блуждаеше и не намираше нищо, на което да се спре.

- Какво значи „изчезнала”? - попита тя най-накрая и Сингсакер по-скоро усети, отколкото чу, потреперването на гласа й.

- Вече не е в хранилището.

- Означава ли това, че са я откраднали? - отново се владееше тя и гласът й звучеше по-спокойно, но на Сингсакер му се стори, че невъзмутимостта й не й се удава лесно.

- Силно се съмнявам да си е тръгнала оттам сама.

- Но това е чудовищно! Такава скъпоценност! Мислите ли, че я е взел убиецът?

- Не мога да знам това, но много ще ми помогнете, ако ми отговорите на няколко въпроса.

- Разбира се - успокои се тя и се съсредоточи, както в самото начало на разговора им.

- Кога за последен път сте взимала книгата от хранилището?

- Приблизително преди две седмици.

- Тогава ли завършихте работата по копието за вашата изложба?

- Да. Хорнеман ли ви каза за нея?

- Той. И къде е това копие?

- Тук, при мен - посочи към високия бял заключващ се шкаф до една от стените тя.

- Мога ли да го видя?

- Разбира се.

Дали гласът й бе трепнал отново, или му се бе сторило? Тя се приближи до шкафа, отвори го бързо и извадила книгата, веднага затвори вратичката, така че той не успя да види нищо. Стори му се обаче, че на рафтчето имаше две доста приличащи си книги.

Силвия Фройд му подаде книгата.

- Мога ли да я прелистя?

- Правете, каквото искате. Това е само копие. Само не забравяйте, че съм вложила доста труд в него.

Той прегледа набързо книгата. Сингсакер си нямаше и представа какво представлява оригинала, но в това, че Силвия Фройд разбираше от работата си, нямаше никакво съмнение. Книгата изглеждаше много стара. Стигайки до края, той забеляза следите от откъснатите от книгата страници - толкова точно се оказа направеното копие. За тези незапазени страници му бе разказала Сири Холм.

- Какво мислите за листата, които са откъснати оттук?

Силвия Фройд се усмихна.

- Никой не е откъсвал нищо от копието. Аз само имитирах тези следи от страници. За Книгата на Юхан се носят много слухове. В повечето случаи те са пускани от предишните притежатели на книгата. В семейството им е прието да си разказват всякакви истории. Съгласно една от тях последните страници били откъснати от човека, който им донесъл книгата, защото на тях било проклятието. По-правдоподобен слух се появи при нас, в библиотеката. Говори се, че книгата принадлежала на Брудер Люсхолм Кнютсон и че той откъснал последните страници. С тях подвързал някаква друга книга. Като че ли написаното върху тях му се сторило безсмислено. Или пък, че върху тях били писани няколко пъти текстове, които били изтривани, и било писано отново, поради това почти не можело да се прочете какво пишело. Затова и Кнютсон решил да ги използва за подвързия. Той обаче, изглежда, също вярвал в проклятието и с годините вярата му в това укрепвала. Не знам какво се е объркало в живота му, но се говори, че той е дошлият при Фосен, който е донесъл книгата, за да се върне тя вкъщи и проклятието да изчезне. И забравил да върне книгата, която била подвързана с последните страници от Книгата на Юхан. Някои предполагат, че неизвестната книга е продадена заедно с пет-шест други на един шапкар, който през деветнадесети век емигрирал в Америка. Нищо обаче не се знае със сигурност за тези събития. Никой не знае дори дали тази книга е попадала в ръцете на Кнютсон.

- Не е ли странно в историята на толкова известна книга да има толкова много неизвестни?

- Въпреки това сведенията за Книгата на Юхан са нищожно малко.

Най-много обаче го учудваше, че бе необходимо да се изясняват толкова много неща за някаква си книга.

Сингсакер благодари за разговора и затвори вратата след себе си. По пътя към стълбището си спомни за нещо, върна се и без да чука, надникна през вратата. В ръката на реставраторката имаше мобилен телефон. Когато той влезе, тя трепна. Сингсакер се извини.

- Просто исках да попитам колко добре познавате Юн Ватен.

Ако се съдеше по лицето й, тя се поотпусна от този въпрос.

- Почти не го познавам. Общувам си с него, доколкото ми трябват книги от хранилището.

- И никога не ви е споменавал за живота си извън работата му?

- Не мисля, че извън работата му въобще е имал живот.

- Да знаете да е отсъствал от работа през последните три седмици?

- Напълно съм сигурна, че не е, въпреки че не съм го виждала всеки ден. Аз работя тук, в мазето. За това е по-добре да попитате Хорнеман.

Сингсакер благодари отново и си помисли, че отдавна би трябвало да е задал последния въпрос на Хорнеман. Дявол да я вземеше тази дупка в главата му! Той излезе, но не се качи на първия етаж. Вместо това се настани под стълбището, така че никой да не може да го види от коридора. Не бяха минали и пет минути, когато предположението му се потвърди, защото Силвия Фройд премина едва ли не на бегом по коридора и изчезна по стълбището над главата му. Той я последва и видя как след нея се затвори вратата на служебния вход, водещ към паркинга до Музея на Средновековието „Петер Сум”. Видя през прозореца как тя се качи в малък зелен нисан микра. Докато тя потегляше от паркинга, той претича през цялата библиотека, защото полицейската му кола бе от другата страна на сградата. Качил се в нея, той потегли бързо и успя да завие навреме по улица „Ерлинг Скаке”, за да засече малкия зелен нисан, изчезващ вляво от театъра. Знаеше, че специализираното транспортно средство, зад волана на което седеше, не е подходящо за тайно проследяване. Всъщност, между него и Силвия Фройд, завила по „Принсенсгат” и изчезнала от погледа му, имаше поне един светофар. За да се залепи отново за нея, щеше да му трябва късмет.

На кръстовището, както се и опасяваше, му се наложи да спре на червено, но дори и чакайки светофара, той продължаваше да се взира натам, където се бе скрил нисанът. Вече не виждаше никаква зелена кола. Сингсакер изруга тихо. Нямаше смисъл да иска подкрепление. Разчиташе само на интуицията си, която буквално настояваше, че с госпожа Фройд не всичко е наред. Между това усещане и твърдението, че дамата е свързана по някакъв начин с убийството, разстоянието бе огромно, поради което проследяването на експерт-реставраторката на базата на малко странното й държание бе прищявка, която при така създадената ситуация Братберг едва ли щеше да одобри. И той го знаеше много добре. Налагаше му се да действа сам и на своя глава.

Без кой знае какви надежди за успех той се измъкна от потока коли, зави и тръгна по посока на „Конгенсгат”. „Казват, че дори и на добрия следовател му трябва малко късмет, което означава, че обикновен като мен въобще не може без такъв и би било добре да е повечко” - мислеше си Сингсакер. Спрял на следващия светофар, той продължи да оглежда внимателно улицата, докато не забеляза нужната му кола. Тя бе паркирана пред хотел „Принсен”. Той спря своята от другата страна на „Конгенсгат” и се отправи пеша към хотела.

Сред градските хотели от средна класа „Принсен” бе смятан за най-добрият. Бе подходящ избор както за преминаващите по работа, така и за туристите, интересуващи се от градските забележителности. Сингсакер бе влизал в него само веднъж, когато бе взел сина си от абитуриентския бал. Ларш бе пийнал малко и за да скрие миризмата, бе използвал ментова дъвка. Затова пък в задния двор на хотела, в едно мазенце, се намираше добре познато му питейно заведение. Както се носеше сред народа, „Кегелбар” бе най-старата пивница в Тронхайм. Дължеше името си на масите, на които се играеше своеобразен минибоулинг. Репутацията на „Кегелбар” като най-развратното място в града обаче през цялото време бе заплашвана от тълпата добре облечени гости на хотела, които посещаваха често заведението. На Сингсакер му се бе случвало да прекарва там свободните си вечери с Турвал. Сега, в десет часа сутринта, „Кегелбар” бе затворен и Сингсакер реши да надникне в ресторанта, казващ се „Егон”.

Закъснели гости на хотела дояждаха закуската си в полупразния ресторант, а келнерите се разхождаха отпуснато между масите и въвеждаха чистота. На най-отдалечената маса до прозореца и с гръб към вратата седеше Силвия Фройд и разговаряше оживено с някакъв възрастен господин. Той приличаше на академик със своя тънък пуловер с висока яка и сако от туид. Ако го нямаше законът за забрана на пушенето на обществени места, той сигурно щеше да пуши с лула. Набръчканото му лице изглеждаше разтревожено и той явно слушаше внимателно какво му се говори. Сингсакер се приближи до тях толкова, колкото можеше. Реставраторката не се обърна нито веднъж. Той извади от джоба на панталона си мобилния си телефон и го задържа до бедрото си. Приближил се на нужното му разстояние, ги снима няколко пъти иззад една маса. След това прибра мобилния телефон отново в джоба си, обърна се и излезе от ресторанта. Вече навън, Сингсакер прегледа снимките и остана доволен. Купувайки си нов телефон, не бе изхарчил напразно парите си. Оказваше се, че е с прекрасна камера. Лицето на непознатия бе попаднало във фокус и бе излязло ясно и отчетливо. Все още не знаеше защо му бяха тези снимки и какво означаваше срещата между тези двамата, но интуицията му подсказваше, че тази информация може да му е полезна.

Качвайки се в колата, той откри върху копринената риза от Тайланд петна от пот, а датчикът за температурата на контролния панел показваше плюс двадесет и два градуса. „Изглежда, че ни очаква рекордна септемврийска жега” - помисли си той.

Братберг го чакаше в участъка за разговор.

Сингсакер й каза всичко, което бе научил от Хорнеман и Фройд, но премълча за малкото бягство на реставраторката и за преследването й.

Гру Братберг се измъчваше от нетърпение:

- И нищо друго за Ватен?

- Струва ми се, че едва ли някой го познава добре. Тази история с изчезването на Книгата на Юхан обаче ми създаде работа, поради което не можах да говоря с никого.

Най-добре е да се изпрати там още един следовател. Не знам защо, но имам впечатлението, че новата библиотекарка Сири Холм знае за Ватен повече, отколкото хората, които от години работят рамо до рамо с него.

- Защо тогава не си я разпитал?

- Няма я на работа. Каня се да й звънна.

- Съсредоточи се върху това - нареди му Братберг. -Преди това обаче искам да поговориш с патологоанатома. Направил е аутопсията и е готов да ни предостави устното си заключение. И още нещо - продължи Братберг. - Проверихме всички пътни постове и фериботи, включително и „Флак - Рьорвик”, и не открихме никакви следи от Йенс Дале нито в събота, нито в неделя. Колата му е регистрирана на ферибота в петък следобед и в понеделник сутринта, както е казал. Муна Гран си поговори с децата му, които сега са при баба си и дядо си. Казали са им за случилото се. На всичките й въпроси са отговаряли, че баща им през цялата събота е бил на двора.

- Тоест съпругът отпада - заключи Сингсакер.

- Съпругът никога не отпада напълно в такива случаи - отбеляза с ирония началничката му. - Както обаче ти е ясно, сега всички се съсредоточаваме върху Ватен. Къде е изчезнал? Той ли е взел проклетата книга? Готви ли се с нейна помощ да избяга? - просто се разкъсваше от въпроси тя.

Той мисли около минута дали си струва да й каже за Силвия Фройд и надутия академик в хотел „Принсен”, но в крайна сметка заряза тази идея. Шефката, разбира се, бе права. Сега най-важният бе Ватен.

Двадесет и пета глава

Съдебният патологоанатом Кителсен от болницата „Свети Олаф” бе лекар от старата школа - прегърбен и педантичен. Никога не се шегуваше, не се разсейваше с приказки и винаги говореше само по същество. С други думи казано, бе лекар съвсем по вкуса на следователя Сингсакер, въпреки че не му се случваше често да наминава в кабинета на Кителсен, за да чуе устен доклад. Обикновено се задоволяваше с четенето на писмените заключения, идващи направо в участъка. Кителсен никога не казваше нещо повече или по-малко от онова, което пишеше в доклада и разпитванията, по принцип, не добавяха информация. Сега обаче те разследваха необичайно престъпление. С трупа бе направено толкова, че Сингсакер не се и съмняваше, че Кителсен би могъл да напише цяла книга за него.

- Кажете ми само най-важното, Кителсен - каза той, сядайки на стола до бюрото на патологоанатома. Кабинетът му се намираше в новата сграда, в лабораторния център на отделението по патология и генетика на болницата „Свети Олаф”. Кителсен не се вписваше в съвременната обстановка на кабинета - столът под формата на сърце не се съчетаваше добре с правоъгълния начин на живот на собственика си. За да се примири поне някак с обкръжаващата го обстановка, Кителсен бе донесъл от предишния си овехтял кабинет най-важния си реквизит. От тъмния ъгъл на стаята Сингсакер бе наблюдаван преценяващо от познатия му скелет. Според неговия, на скелета, вкус, кабинетът бе осветен твърде силно. Пожълтели анатомични схеми покриваха отчасти пряснобоядисаните стени. Погледът на Сингсакер неволно спря на плаката, висящ зад гърба на Кителсен. Плакатът представляваше чернобяло анатомично пособие. Сингсакер не можеше с точност да каже кога бе направен, но определено не бе през това столетие. По-скоро той бе факсимилно копие на старинна медна гравюра. Гравюрата показваше откъм гърба тялото на седнала по турски жена, която бе вързана с въже за врата. Гръбнакът й бе леко извит и наблюдателят виждаше едното й бедро - естествена, малко предизвикателна поза на жива млада жена. Цялата кожа на това тяло бе одрана, а отзад бе оставен да виси слой от подкожната тлъстина, сваляна от седалището като някакви недокрай откачени кабели. Приличаше на стриптийз, но много зловещ. Всичките мускули на оголения гръб бяха номерирани, за да се подчертае, че това се прави в името на науката. Да държиш на стената си изображение на човек с одрана кожа по време на разследване на такова убийство изведнъж се стори на Сингсакер много нетактично от страна на Кителсен. Размислил обаче, той стигна до извода, че анатомичното пособие със сигурност служеше на Кителсен от много време и той просто бе престанал да му обръща внимание.

- Най-важното... - задъвка устни Кителсен толкова дълго, колкото му позволяваше деловата му натура. - За резултатите от изследванията на спермата вече казах. Анализите ми показват, че тя е попаднала в тялото на жертвата доста преди да я убият.

- Колко доста, приблизително преди убийството?

- Като се вземе предвид мястото във влагалището, където бяха открити остатъците, и че известно количество от семенната течност е било абсорбирано от стените й и се вземат под внимание други показатели, мога да предположа, че е час или два. Възможно е и повече.

- Тоест, възможно е човекът, който е правил любов с нея, да не я е убил? - запита, радвайки се, Сингсакер, без сам да разбира добре на какво толкова се радва.

- Тези заключения предоставям изцяло и напълно на вас - отговори сухо Кителсен. - Само ви казвам какво сме открили. Мога да кажа още следното - възможно е онзи, който е убил, обезглавил и одрал кожата от тялото на Гюн Брита Дале, да го е правел и преди. Не бих нарекъл обаче предполагаемия убиец професионалист. Разрезите са твърде груби за хирург и са направени по странен разсичащ начин. Кожата и голяма част от главата са отделени след като жертвата е умряла.

- Голяма част от главата ли?

- Да. Много е вероятно причината за смъртта да е прерязването на гърлото, което е било първо. Жертвата е умряла веднага, но на убиеца са му трябвали още удари, за да отдели главата от тялото. Без съмнение е използвал няколко различни инструмента. За да разсече шийните прешлени е взел малка брадва или изключително тежък нож. Гореспоменатият убиец обаче е използвал сигурно и други приспособления. Питахте за най-важното. Най-важното, без съмнение, е това - с тези думи Кителсен извади от алуминиевата подставка, намираща се на бюрото му, тъмно метално парче.

- Какво е това? - усети как заби бързо сърцето му Сингсакер. Едва ли сърцето на патологоанатома Кителсен бе било поне веднъж в живота му с такава скорост.

- Това е нещо метално.

- А не можете ли да ми кажете нещо не толкова очевидно?

- Намерих го между два от останалите шийни прешлени. Предполагам, че при опита да се пресече гръбначният стълб един от инструментите се е счупил и парчето е заседнало в тъканта. Тогава убиецът е взел друг инструмент и е довършил работата си, като е преместил мястото на разреза малко по-нагоре.

- Тоест това е парче от един от ножовете, които е използвал убиецът?

- Да, ако предположението ми е вярно.

- А какво още можете да ми кажете за него?

- Е, не. Такъв анализ трябва да се направи от хора, които са специално подготвени за това - извади прозрачен плик лекарят, сложи в него парчето метал, затвори плика и го подаде на Сингсакер. - Ако обаче мога да дам предложение, то бих ви посъветвал да го покажете на археолог.

- Защо?

- Защото това не е неръждаема стомана - каза сухо Кителсен и стана, намеквайки за край на разговора.

- Ако се изхожда от качеството на стоманата и от малкото, което се вижда за формата от парчето, мога да кажа, че този нож е направен не по-късно от осемнадесети век. По-скоро почти винаги са го смазвали и са се грижели добре за него, защото е в учудващо добро състояние. Ако са се грижели професионално за него, той може да е и по-стар, но едва ли е на повече от петстотин години.

Йенс Дале се откъсна най-сетне от микроскопа и сега стоеше пред старши следовател Сингсакер в целия си ръст.

Съпругът на покойната Гюн Брита Дале се бе съгласил да се срещне със Сингсакер в кабинета си в Музея по природна история. Следователят му бе обяснил по телефона за какво става въпрос и го бе уверил, че експертизата ще е неофициална и в случай на отказ за анализ ще го възложи на някой друг. На Сингсакер обаче му се искаше да зададе още няколко странични въпроса. Пил кафе и закусил с кифла в стола на болницата „Свети Олаф”, старшият следовател бе пристигнал в музея. Дале, добре избръснат и с капчици пот на челото, вече бе в кабинета си и се канеше да го приеме. Наближаваше един през деня и температурата навън бе стигнала двадесет и четири градуса. Видял края на ножа, който му бе донесъл Сингсакер, Йенс Дале вдигна вежди.

- Това парче е от стомана, която не е нищо друго освен сплав на желязо с въглерод. Стоманата обаче се лее още от античността и историята познава различни нейни съдържания. Поради това един стоманен нож може да ни каже малко неща. По-подробен анализ на съдържанието би могъл да ни каже повече. Например всички съвременни стоманени сплави съдържат различни примеси. За да се направи по-здрава стоманата, в нея се добавя хром. В така наречената хирургична, неръждаема стомана има най-малкото единадесет процента хром, а също и никел. Мога почти сигурно да кажа, че нашето парче не е от хромникелова стомана. Ако обаче искате да определите точната възраст, ще трябва да направите радиовъглероден анализ. Мога да го уредя, но за него се изисква време.

- Подобни сериозни изследвания трябва да се правят от нашите криминалисти - каза Сингсакер. - Засега ми трябва бърза, приблизителна оценка. А не можеш ли да ми кажеш откъде би могъл да е подобен нож?

- По толкова малко парче не може, разбира се, да се определи към кой вид спада. Може да е ловджийски или месарски. По онова време на кръста на почти всеки мъж е висял нож. Понеже виждаме острието, може да се предположи, че не е нож за бръснене. Въпреки това би могъл да принадлежи на бръснар.

- Защо мислиш така?

- През епохата, за която говорим, най-богат асортимент от ножове, триони и свредели са имали обикновено точно бръснарите. Занимавали са се не само с бръсненето на мустаци. Бръснарят е можел да върши и работата на хирурга, и работата на палача. Така да се каже, широк специалист, майстор на ножовете. Аутопсирането на трупове е узаконено в Южна Европа още през петнадесети век и през всяко следващо столетие тази процедура е била все повече и повече търсена. Та ето, че в университетите на Южна Европа учебната аутопсия е правена, по принцип, именно от бръснаря, а професорът, който е бил смятан за специалист по анатомия, е стоял по това време зад катедрата и е изнасял лекция. Често се е случвало намереното от бръснаря да не съответства на онова, което е казвал лекторът, опиращ се в знанията си на древни и авторитетни източници. При спорни ситуации, разбира се, винаги е бил прав професорът - усмихна се Йенс Дале.

На Сингсакер му се стори, че събеседникът му е забравил за известно време мъката си. Изглежда, че повтарянето на утвърдената история му действаше така. Дале сякаш не говореше, а възпроизвеждаше запис като магнетофон. Дори и последният му смях звучеше като от звукова пътечка.

- Поне е било така, докато през шестнадесети век в Падуа е започнал аутопсиите си знаменитият анатом Везалий. Той самият режел труповете, с което не само се прославил, но и дал поводи за многобройни слухове. В Пиза го наричали хирурга-бръснар. Везалий е един от първите, успели да докажат, че главният авторитет в анатомията по онова време, гръцкият медик Гален от Пергам, се опирал погрешно на аутопсирането на маймуни и други животни в учението си за устройството на човешкото тяло. Везалий направил този извод, защото самият той режел не само човешки тела, но и трупове на животни. Следите от някои от заблудите на Гален обаче могат да се открият в медицинския език и сега. Например последната част от червата на човека е извита, а съвсем не права, както сочи названието й - „rectum”, „право черво”. А при маймуната rectum наистина е прав.

За археолог Дале знаеше поразително много за историята на медицината. При това Сингсакер не можеше по никакъв начин да се отърси от усещането, че нещо от чутото се свързваше по непонятен начин с убийствата. Помисли си, че трупът на Гюн Брита Дале поразително напомняше на анатомическите схеми на Кителсен. Изглежда, че убиецът, както и Йенс Дале, се увличаше по анатомията, но увлечението му бе с къде по-извратен и отдалечен от науката характер.

- Правил ли е този Везалий рисунки и схеми? - попита Сингсакер.

- Собственоръчно - не, но е имал свой илюстратор или дори няколко, чиито имена не знаем. Везалий е публикувал книга със заглавието ,,De humani corporis fabrica”[30], която се смята за първия истински атлас по анатомия. Състои се от осемдесет и пет графични листа, на които подробно е изобразено човешкото тяло, разкриващо слой след слой вътрешното си устройство.

„Един такъв стриптийз” - отново си помисли мрачно Сингсакер. А на глас описа илюстрацията, която бе видял в кабинета на Кителсен.

- Това не може да е Везалий. Според описанието прилича на медна гравюра на знаменит художник-анатом от седемнадесети век. Как се казваше? А, спомних си - Жерар де Лерес.

- Знаеш доста за анатомията.

- След като разкопаеш няколко гробища и се занимаваш с костите им, започваш да се интересуваш от тази тема. По принцип не би било зле хората да знаят повече за анатомията. Да познаваш тялото си, означава да разбираш себе си.

Той млъкна и очите му станаха празни. Изглеждаше така, сякаш за пръв път се бе видял отстрани. Може би бе видял пропастта, лежаща между науката, за която говореше, и хаоса от чувства, който цареше в него.

Сингсакер обаче все още не можеше да го остави на мира:

- А какво знаеш за анатома Алесандро Бенедети? -задавайки този въпрос, той се приближаваше плътно до интересуващата го тема.

- Знам го. За него обаче е известно доста по-малко, отколкото за Везалий. Бенедети е живял във Венеция и Падуа, преди още там да се появи Везалий. Той, може да се каже, е един от онези лекари, които са подготвили почвата за Везалий. Твърде е възможно да е направил няколко аутопсии, може и собственоръчно да е рязал трупове и да е направил откритията, прославили по-късно Везалий. Както и Везалий, той, изглежда, е крал труповете от гробищата, но сигурно е извършвал и официални аутопсии, разрешени със закон във Венеция и подвластните й територии още през петнадесети век. Алесандро Бенедети пръв е описал анатомичния театър.

- Анатомичен театър ли?

- Точно така. Първият известен ни анатомичен театър е изграден в Падуа. И до ден днешен е забележителност за туристите. Предполага се обаче, че още преди построяването му са изграждани по-малки театри, предназначени за специалистите. Възможно е да са строени по проекта на Бенедети, но няма сигурни свидетелства за това. Театърът е трябвало да бъде място за извършването на публични аутопсии, на които да могат да присъстват много зрители. Замисълът е предвиждал всичко необходимо, за да може всеки, който отивал да гледа - студент, лекар или просто любопитен зрител - да вижда наистина онова, което било откривано по време на аутопсията. Съгласно Бенедети, седящите места за зрителите се разполагали амфитеатрално, за да можело всеки да вижда добре. В центъра се разполагала голяма и добре осветена маса за аутопсии. Задължително се създавали добри системи за вентилация и охрана. Още според замисъла на Бенедети за подобни места трябвало входът да е платен. Възникнала в Падуа през шестнадесети-седемнадесети век, идеята за анатомичен театър постепенно се разпространила из университетите в Европа. Имало е време, през което анатомични театри са били откривани навсякъде. Най-северният е построен в средата на седемнадесети век в Швеция, към университета в Упсала. Сега той е един от трите запазени театъра. Съветвам всички да го посетят.

- Благодаря! Може би ще отскоча дотам, след като разследването приключи.

И отново лицето на Йенс Дале стана мрачно.

- Да се върнем към следствието - каза Дале със забележимо усилие. - Ножът, който търсите, би могъл спокойно да се използва при подобни аутопсии. Той е тънък и много остър, а леко извитото му острие прилича на съвременния скалпел. През епохата, за която говорим, в Норвегия не са се извършвали аутопсии и ако ножът е норвежки, то той е бил използван за други медицински намеси - например, за ампутации.

- Ясно. Тоест ти не можеш да кажеш къде е бил изкован този нож - във Венеция или в Падуа.

- Не. Нямам причини да го смятам за италиански. Ясно е само едно, а именно, че ако някога е бил използван за аутопсии, той може да е откъде ли не.

- А кой днес би могъл да има подобен нож?

- Не чак толкова много хора. Колекционер, собственик на пълен с боклуци хамбар... Представа си нямам. Повечето предмети от този вид се пазят в кутии по рафтовете на учреждения като нашето - посочи с ръце стените археологът.

- А ако този нож е наистина от седемнадесети век и е нечия лична собственост, той има ли търговска ценност?

- Да и почти сигурно - голяма, благодарение на качеството на метала и запазването му. Разбира се, че много зависи и от историята му. Ако е свързан достоверно с някоя от историческите личности, е съвсем естествено цената му на антикварния пазар да е значително висока. За това може да се съди по начина, по който са се грижели учудващо добре за този нож.

Пред вътрешния поглед на Сингсакер изникна картина с всичките й подробности. Той стои в апартамента на Сири Холм и държи в ръцете си старинен скалпел, а тя бавно се изтрива с хавлията. Бе огледал внимателно дръжката, но не бе обърнал внимание дали острието е отчупено, или не е. „Щом изляза оттук, веднага ще й се обадя” - помисли си той.

- Надявам се, че ти помогнах - каза Дале. - Когато говорихме по телефона, ти каза, че имаш още някакви въпроси.

- Да, но те могат да почакат.

Двадесет и шеста глава

Излизайки от Музея по природна история, Уд Сингсакер най-напред прокле и себе си, и случая. Той трябваше да търси Ватен, но по каквато и нова следа да тръгнеше, тя водеше накъдето й да е, но не и към Ватен. „Това разследване се заплита като лабиринт. Не, това дори не е лабиринт, а кунсткамера” - помисли си той и си представи музеен склад, пълен с кутии и сандъци. Нямаше нито картотека, нито етикети и никога не се знаеше какво щеше да има в следващата кутия, която ще поискаш да отвориш.

Сингсакер извади телефона си и набра номера на Сири Холм. „Обадихте се на номер 928-10-476. Това е гласова поща. Моля, оставете вашето съобщение след сигнала.” „Да ти се не види, макар!” Сингсакер, разбира се, не остави никакво съобщение. Краката му сами го водеха към „Розенборг”.

Позвънял три пъти на вратата на Сири Холм и недочакал никакъв отговор, Сингсакер се зае да оглежда ключалките. Първата бе с обичайния патрон на фирмата „Триовинг”, който той по принцип можеше да отключи. С втората ключалка обаче не бе толкова лесно. Бе сложена, изглежда, наскоро по поръчка на Сири и спадаше към вида ключалки с повишена сигурност, които не се отключваха просто така. Самата врата също бе относително нова и изглеждаше здрава. Не можеше да бъде разбита, без да се причинят съществени повреди на цялата конструкция. Погледна часовника си. Бе почти три. Приближавайки се до къщата, той се бе обадил на Хорнеман, за да разбери дали госпожица Холм не е отишла случайно на работа. Така и не бе отишла. Бе отсъствала почти пълен работен ден, но не се издирваше и Сингсакер не разполагаше с улики, че в изчезването й има нещо престъпно. Тоест той нямаше никакво законно основание да нахлуе в апартамента й.

Излезе от входа на дома й и отдалечавайки се малко, се огледа. И четирите апартамента изглеждаха празни. Никъде нямаше светлина, никой не се мяркаше зад прозорците. Заобиколи сградата и се озова в малка градинка. Разноцветна катерушка говореше за наличието на деца поне в единия от апартаментите. Най-горният балкон отдясно бе на Сири Холм. От гледката на отворената балконска врата по гърба му пробягаха мравки. От балкона висеше стълба.

Когато работиш като полицай, преставаш да се учудваш колко лесно може да се проникне в жилищата на хората. Оказваше се, че е много лесно. Полицаите знаеха, че хората не са кой знае колко бдителни, особено посред бял ден. От опита си от много разпити знаеше, че дори и някой да обърне внимание на катерещ се по въжена стълба човек, то малцина щяха да заподозрат в това незаконно проникване. Повечето щяха да видят в това ремонтиращ работник или нямал късмет собственик, оставил ключовете си в апартамента. Повечето от онези, които все пак щяха да се усъмнят в правото му да влиза в този апартамент, нямаше да посмеят да го разпитват. Бе просто невероятно доколко хората в тази страна не обичаха да поставят ближния си в неловка ситуация, дори и този ближен да бе крадец. Най-вече обаче Сингсакер разчиташе, че никой няма да го види. Земята в подножието на къщата се спускаше под такъв наклон, че от сградата отсреща се виждаше само покривът. А от съседните къщи го криеха дърветата.

В апартамента се набиваше на очи само едно, а именно че откакто той бе идвал тук, тя така и не бе въвела ред. След това видя кучето. То лежеше на същото място, на което го бе оставил - до вратата. Опита се да си спомни дали кучето бе напускало мястото си при първото му посещение. Ако не бе, то това означаваше, че за пръв път бе правил секс в присъствието на куче-воайор. Когато влезе, кучето повдигна едната си вежда. Не бе пазач, това бе ясно. След като кучето си бе вкъщи, това означаваше, че стопанката му не е възнамерявала да отсъства дълго, реши Сингсакер. Това обаче можеше да е знак и че номерът с изчезването не е планиран. През това време афганската хрътка затвори очи; прозя се с такъв вид, сякаш ей сега щеше да умре от скука; и отпусна дългата си муцуна върху лапата си. Въобще не възразяваше против това той да постои малко и да се поогледа. С крайчето на окото си Сингсакер забеляза през касата на кухненската врата човешка фигура. Ах, да, манекенът, толкова гол, колкото и Сири Холм при последната им среща. Полюбува му се малко. Бе красива изработка. Куклата бе изрязана изцяло от дърво и бе полирана. Интересно дали бе от дъб? Шарнирните стави можеха да се сгъват. Правилни мъжки пропорции. Тази кукла също бе антикварна. Той си представи италианско ателие от 19. век. Сири Холм нямаше апартамент, а музей, но в него цареше пълен хаос.

Погледът му обходи стаята в търсене на един определен предмет и най-накрая го откри точно по средата на стаята. Там, където го бе оставил. Скалпелът на Алесандро Бенедети. Той вдигна чудесията и огледа внимателно острието й.

„По дяволите!” Сингсакер постоя малко, стиснал острието с палеца и показалеца на дясната си ръка. Пръстите му усещаха топлина. Той хвърли ножа. Последният се превъртя няколко пъти във въздуха и се заби в манекена. Ръцете и краката на куклата трепнаха, сякаш в агония. Скалпелът бе забит здраво в дъбовите гърди. Ако в тях имаше сърце, то той щеше да го е пробол с неотчупения си връх. „По дяволите!“ - помисли си отново Сингсакер. И все пак си струваше да го погледне. Сири Холм не бе никаква убийца. Къде обаче бе тогава тя?

Той се огледа. Ако тук имаше някакви следи, то търсенето им в този бардак, щеше да отнеме доста време. Телефонът му иззвъня. Отново бе Владо Танески. Журналистът. Със смесено чувство на раздразнение, професионална добросъвестност и несигурност в това колко дълго още можеше да се предпазва от борците за свободата на словото, той натисна бутона с червената телефонна слушалка. Пиктограмата сякаш напомняше за епохата, когато всичките телефони бяха имали все още жици. Мобилният му телефон звънна отново. Той вдигна, защото този път се обаждаше Братберг. Искаше да знае къде се намира той.

- Близо до апартамента на Сири Холм - излъга той. След което докладва кратко за разговорите си с Кителсен и с Йенс Дале.

- Интересна находка. Какво обаче си забравил при Сири Холм? Мислех, че си разбрал, че търсим Ватен.

Потрябваха му две минути за размисъл. След това й разказа всичко за реставраторката Силвия Фройд.

- Да, новината не е много прясна. Значи се е срещнала с някого в хотел „Принсен”. И какво?

- Може би напразно съм я проследил - бе принуден да си признае Сингсакер.

- Много напразно. И все пак няма да изхвърляме засега тази информация от сметките. И ето защо. Грунгстад ми донесе списък на всички, които през тази събота са влизали в библиотеката с помощта на своя поименен електронен ключ. Освен Гюн Брита Дале, Ватен и стажантката, която е давала и приемала книги до самото затваряне на библиотеката и не е имала достъп до служебния етаж, е влизала и тази дама, Силвия Фройд. Тя обаче си е тръгнала много преди извършването на убийството, доколкото предполагаме времето му. Също така знаем, че там е била и Сири Холм. Изглежда, че Гюн Брита Дале я е вкарала и изкарала със своя ключ. Холм също е напуснала местопрестъплението преди убийството. Ако в библиотеката е влизал още някой, то той би могъл да се възползва от обикновен ключ. За онзи, който не иска да оставя следи, това е удобна възможност. В обръщение са няколко такива ключа и не мисля, че Хорнеман е в състояние да следи всичките.

- Значи Силвия Фройд има по-голямо отношение към убийството, отколкото си мислехме.

- Повтарям, че тя и Сири Холм са си тръгнали рано от библиотеката. Имаме протоколите от електронните ключалки. Не знам как възнамеряваш да свържеш някоя от тях с убийството.

- Аз също не знам. Просто го усещам.

- А сега ме чуй добре, Сингсакер. Изпитвам огромно уважение към твоите предчувствия. Спомням си каква работа ни вършеха при предишните разследвания. На теб обаче ти дойде много. Едва успял да се върнеш на работа след болестта и веднага попадна в такъв водовъртеж. Поради това искам да се прибереш веднага и да полегнеш за няколко часа. Довечера ще отидеш до „Вернес”[31] и ще вземеш оттам нашата американска приятелка. Това е единствената ти работна задача за тази вечер. А ние ще продължим да търсим Ватен. Той е ключът към убийството. Дори и Сири Холм наистина да е изчезнала и да има отношение към случая, това не ни освобождава от необходимостта да търсим Ватен. Между другото, хората на Грунгстад са намерили в кофата за боклук до библиотеката празна бутилка от червено испанско вино. И познай какво още?

- Отпечатъци от пръсти ли?

- И не просто отпечатъци.

- На Ватен ли?

- И на Гюн Брита Дале.

- А какво става с анализа на спермата? Има ли нещо ново по въпроса?

- Все още е септември, Сингсакер. Раничко е да чакаме дебелака с бялата брада и червената шапка. Нали знаеш как работят там, в Осло, в Института по съдебна медицина?

- Кителсен каза, че ако се съдело по всичко, спермата е попаднала там, където е попаднала, доста преди убийството.

- Знам. Пред мене е писменият доклад. И все пак Ватен ни излъга за виното.

- Е, пиенето на вино все още не е престъпление. Не знаем кога са изхвърлили бутилката в кофата за боклук. Ти обаче, разбира се, си права. Всичко сочи към Ватен -казал това, Сингсакер се изуми от неосъзнатото си желание да защити Ватен.

- Нека ние тук, в участъка, се оправяме с това. Искам утре да те видя отпочинал. Следобед ще изпратя кола до вас, за да вземе парчето от онзи нож. Трябва да се изследва, колкото се може по-бързо - прекрати разговора Братберг.

Приключил с разговора, Сингсакер си помисли, че да се прибере вкъщи и да поспи не е чак толкова лоша идея. Вместо това обаче отиде в кухнята. За голямо свое учудване в един от кухненските шкафове на Сири Холм той откри бар и то съвсем не скромен. Пробяга с поглед по бутилките. Предимно бяха от литър, доста - неотворени, очевидно купени от магазините за безмитна търговия или в чужбина. Възможно бе да са й ги подарявали. В дъното на шкафа имаше бутилка аквавит. Наистина, не бе „Червен Олборг”, а „Лине”. Бутилката се оказа наполовина пълна. Той отвинти капачката и допря устни до гърлото й. Първата глътка стигна до местоназначението си. Следващите четири можеха да бъдат охарактеризирани с думите на известен спортен коментатор по биатлон: „Попадение в долния сектор”. „Да - помисли си Сингсакер, връщайки бутилката обратно в шкафа. - Братберг бе права, че ми трябва почивка.”

С безгрижно плетящи се крака той се върна в хола и хвърли поглед на дивана, на който толкова страстно бяха правили любов, и на кучето, което единствено в целия свят знаеше за това. В спалнята намери креват. Върху него бе само екипът за таекуондо. Той полегна и усети аромата на Сири Холм. Миришеше на крем-карамел и на малина, и малко - на старо сирене. Той заспа и спа, както спи преуморен полицай с правилната доза аквавит в кръвта, който наскоро е прекарал операция за отстраняване на раков тумор.

Жената зад гишето на паспортния контрол се усмихна широко:

- How are you?[32]

- I’m fine[33] - излъга Фелиша Стоун.

Бе излетяла от Ричмънд преди повече от дванадесет часа. След прекачването в Атланта бе принудена да преседи целия полет на трижди проклетата седалка пред аварийния изход. От съображения за сигурност нейната облегалка не можеше да се накланя назад, поради това при наближаването до Лондон вече й се струваше, че кръстът й няма да оцелее до кацането. В самолета, пренесъл я до Осло, не бе по-добре.

- Колко време отнема полетът до Тронхайм? - попита нетърпеливо тя, докато служителката на летището се сражаваше със скенера, неискащ да приеме кода на паспорта й. „Не може ли просто да погледне снимката? - сърдеше се наум Фелиша. - Нима е толкова трудно да се разбере, че аз съм аз?” Най-сетне скенерът изпиука удовлетворено и на екрана пред дамата се появи цялата необходима информация.

- Полетът трае само четиридесет и пет минути - съобщи й дамата. - Казват обаче, че поради вятъра и ненормално топлото време над Трьонделаг има силна турбулентност.

Фелиша изстена.

- А аз си мислех, че съм избягала от жегата - взе си паспорта и тръгна да търси терминала за вътрешните полети.

В осем часа звънна телефонът му. Сингсакер вече от пет часа бе в тъмните краища на страната на сънищата. Между другото, бе попаднал на масата за аутопсии в анатомичен театър. Легнал на масата, той не можеше да помръдне, сякаш се намираше под наркоза, но в съзнание. Аутопсията бе извършвана от доктор Кителсен, който бавно одираше кожата му. След това Кителсен започна да продава одраната кожа. Започнаха наддавания. В края на краищата Сингсакер сам купи кожата си и я наметна върху плещите си като плащ. Събудил се, той съвсем не се чувстваше отпочинал.

- Сингсакер - излая той в измъкнатия от джоба му телефон. Все още не ставаше от леглото.

Полицаят се представи, но той не си спомняше името му.

- Пред вратата ви сме, за да вземем уликата. Чакат я в отдела за експертизи.

Сингсакер седна бавно в кревата и се огледа. Навън се мръкваше. В стаята цареше полумрак, но той бързо съобрази къде е.

- Отскочих до магазина. Кажете, че ще донеса лично вещественото доказателство, но малко по-късно.

Затворил, усети гадене. Гаденето не бе на хубаво. Той мразеше гаденето почти толкова много, колкото и потенето. Спусна внимателно краката си върху килимчето до кревата. Поседя малко на края на леглото, поклащайки се напред-назад. Най-накрая погледът му се фокусира върху нощната масичка. На нея имаше цял куп детективски романи. Върху книгите лежеше безжичен телефон, а до него, на най-горната корица, бе лепнато жълто листче за бележки. За да свикнат очите му с осветлението му потрябва известно време. Разчете лесно акуратният почерк на бележката, но му потрябваха още няколко минути, преди мозъкът му да се включи и да обработи информацията.

Бележката гласеше: „Ресторант „Егон”, хотел „Принсен”, 10:00. Да взема книгата”.

Той отлепи листчето и стана. Да се отключи ключалката отвътре без ключ бе невъзможно и той се измъкна от апартамента по същия път, по който бе дошъл - по въжената стълба. Когато до земята оставаха десетина стъпала, той скочи в тревата. На катерушката седяха деца - момче и момиче. Не разбра с какво се бяха занимавали там, но сега се пулеха към него, сякаш току-що бе паднал от покрива. Той ги поздрави и сви чинно зад ъгъла.

Уд Сингсакер се обади на Хорнеман в дома му.

- Трябва ми телефонният номер на Силвия Фройд.

- Мога да ви изпратя контакта на мобилния телефон - отговори вежливо Хорнеман.

- Да знаете случайно кога си тръгна тя от работа днес?

- Не знам със сигурност, но би трябвало да е рано. Следобед не съм я виждал.

- Още един въпрос - успя да каже Сингсакер, преди Хорнеман да затвори. - Копието на Книгата на Юхан, направено от госпожа Фройд, е много добро, нали?

- Да, така е.

- А как може да се разбере, че не е оригиналът?

- Трябва специално оборудване и тогава веднага се вижда. Лупа, флуоресцентна лампа и други такива. И тогава обаче е необходим известен опит.

- А ако книгата се гледа с невъоръжено око?

- В такъв случай, за да се различи копието от оригинала, е необходимо много остро око.

- Кой от вашите служители може да забележи разликата без допълнително изследване?

- Малцина. Предполагам, че освен самата Силвия никой не може да го направи.

- А ако ви се наложи да проведете експертиза с цел установяване оригиналността на книга, на кого ще възложите това?

- Пак на Силвия.

- Книгите от хранилището дават ли се понякога на читатели?

- Някои от тях се получават много рядко от учени. Получили книгата, изследователите се запознават с нея в присъствието на някой от служителите ни.

- Разбирам. А Книгата на Юхан?

- Разглеждали са я само няколко историци. Планирахме на бъдещите читатели да се дава направеното от Силвия копие. Истинската книга трябва да се пази в книгохранилището и да е неприкосновена. Тя е чисто и просто много ценна, за да бъде четена.

- Тоест все едно, че не съществува?

- В известен смисъл - да. Затова пък осигуряваме най-доброто й съхраняване.

Сингсакер благодари за разговора и прекъсна връзката.

Получил нужната му информация, той почти веднага се обади на Силвия Фройд. Според съобщението можеше да се помисли, че тя и Сири Холм ползваха един и същи телефонен оператор: „Обадихте се на номер...” Сингсакер прегледа още веднъж телефонния контакт, изпратен му от Хорнеман. Освен мобилния телефон той съдържаше и домашен адрес. Силвия Фройд живееше на „Сулсиден”. Точно по пътя, ако се тръгнеше от улица „Асбьорнсен” за участъка.

„Сулсиден” бе тронхаймският „Акер Брюге”[34], както и го наричаха тук. „Сулсиден” обаче имаше своя чар, който липсваше на „Акер Брюге” в Осло. Във всеки случай цените на квартирите там не стигаха до небето; барманите в заведенията, разположени в старите докове на тронхаймската корабостроителница, не си приличаха помежду си; а катерите за разходка, привързани за пристана до „Недре Елвехавн”, не изглеждаха като безполезни играчки. И блусовете, звучащи понякога от самото сърце на квартала, от сцената „Докехусет”, ви отнасят от оловносивите дъждовни дни далече-далече, там, където не сияе слънцето на норвежкия материализъм. Същият ефект имаше върху Сингсакер и белегът на челото му.

Силвия Фройд живееше близко до търговския център, но на другия бряг на Ниделва. По разположението на звънците до главния вход, той пресметна, че апартаментът й е на втория етаж. Почти сигурно бе притиснат между двата издадени корпуса и бе лишен от скъпоструващата гледка към помийните ями и строежите на „Братера” с почти неразличимия Мункхолм, на хоризонта на която се наслаждаваха живеещите на горните етажи.

Напразно Сингсакер звънеше отново и отново на вратата на всяка половин минута. Недочакал отговор, той осъзна, че Силвия Фройд или бе излязла някъде, или нямаше да отвори вратата за нищо на света. Затътри се обратно към доковете. Приседнал на една пейка той обхвана с поглед веригата от барове и ресторанти. Слънцето вече бе залязло, но жегата не намаляваше. В заведенията се бе натъпкал много народ и върху водата на стария док танцуваха отраженията на лампи и фенери.

Сингсакер намери в мобилния си телефон снимката, която бе направил тази сутрин. Отпечатването на времето показваше 09:53. Сири Холм би трябвало да е пристигнала в „Егон”, веднага след като си бе тръгна. Той не се съмняваше, че тя се бе срещнала със Силвия Фройд и непознатия. Но защо?

И най-важният въпрос: тази среща имаше ли нещо общо с убийството на Гюн Брита Дале?

От „Сулсиден” се отправи по най-краткия път през „Блумсгербру” към полицейския участък. Надникна в кабинетите, но не видя никого, с когото да поговори. След това взе кола. Бяха се договорили в единадесет часа да е на летището.

Когато в десет и половина му се обади Братберг от участъка, той не без удоволствие й съобщи, че вече е минал през караулката на платеното шосе за Ранхейм. Началничката се интересуваше къде е парчето от острието. Сингсакер го бе оставил на бюрото в кабинета си, което и каза на Братберг.

- Чудесно. Сега ще кажа на Грунгстад да го вземе.

- Господи. Нима по това време на денонощието още е на работа?

- Е, познаваш Грунгстад - засмя се Братберг. - Новите улики му действат горе-долу така, както листата на коката на вестоносците на инките.

- Или както „ Дюрасел” на зайче с пружина - пошегува се в отговор Сингсакер, разбирайки много добре, че тази шега бе от репертоара на трудохолиците или на онези алкохолици, които започват да се догонват от посред нощ.