Където злото властва

Двадесет и седма глава

Като капак на всичките й беди, през последния етап на полета до Тронхайм на Фелиша се падна място до майка с бебе на ръце, което явно се нуждаеше от нов памперс. Турбулентността се оказа толкова силна, че по време на четиридесет и петминутния полет Фелиша нито веднъж нямаше възможността да стане от мястото си. Когато самолетът започна да каца, тя се опита да разгледа Тронхайм през илюминатора, но не видя нищо друго освен тъмни нощни полета. Никъде нямаше никаква светлинка, нито малък знак за човешко присъствие. Фелиша Стоун бе виждала и преди подобен ландшафт - на Аляска.

Най-сетне се озова в залата за пристигащи на малкото летище. Климатиците не работеха, въпреки че температурата на въздуха в единадесет часа вечерта не се различаваше кой знае колко от температурата у дома й, зад океана.

Не знаеше как трябва да изглежда посрещащият я полицай, но веднага го позна. Онова, което го издаваше, бяха умореният поглед, петната от пот по ризата, която, за нейно учудване, се оказа копринена, или пък това как вадеше мобилния си телефон - така вадеше револвера си каубой при двубой.

Сингсакер я позна също толкова бързо, въпреки че ниският, но странно женствен глас, който бе чул по телефона, не подхождаше съвсем на слабичката й фигурка. Фелиша Стоун се оказа жена на около тридесетте с черна дълга коса и снежнобяла кожа. Не ползваше грим, което според него не бе съвсем по американски. Имаше големи, кафяви очи. Хареса му от пръв поглед.

Той прибра мобилния си телефон в джоба си, приближи се до нея и й предложи да вземе куфара й. Тя първо му подаде куфара, а след това протегна ръка за поздрав. Вместо да остави куфара на земята и да се здрависа нормално, той отговори на ръкостискането й с лявата ръка и се представи. Фелиша си помисли, че сигурно отстрани изглеждаха доста непохватни, сякаш всеки от тях не се чувстваше в свои води и не знаеше какво и в каква последователност да прави и да говори.

- Фелиша Стоун - представи се тя.

- С кола съм - отвърна той.

Отправиха се към изхода.

- Тежък ден, а? - изглежда, че самата тя не вярваше кой знае колко, че след този въпрос ще започнат да си общуват.

- Тежък - кимна той.

Сингсакер се включи истински в разговора, едва след като натовари куфара й в багажника, настани Фелиша, седна зад волана и настъпи газта. Всичко това изглеждаше много по мъжки. Защото мъжете не можеха едновременно да говорят и да правят още нещо. Като се изключеше карането на кола, разбира се. Тя обаче не каза това на глас.

Той я информира за всичко, случило се, откакто бяха говорили по телефона.

- Мога ли да видя снимката на академика, с когото се е срещнала Силвия Фройд - помоли тя, след като той приключи разказа си.

Поглеждайки с едно око пътя, той извади мобилния си телефон и започна да търси нужния му файл. Намери го и й подаде телефона. Потрябва й съвсем малко време, за да познае човека на снимката.

- Това е той. Джон Шон Невинс. Него подозираме в извършването на нашето убийство - и добави с лекомислен тон: - Жалко само, че има желязно алиби.

- Мразя железните алибита - откликна Сингсакер.

Тя се разсмя. Със същия дълбок смях, който бе чул по телефона.

- Затова пък вече е ясно, че е свързан по някакъв начин с убийството. Аз, честно, се надявах да ми кажете още нещо и това да доведе до повече яснота. А сега, струва ми се, нишките още повече се заплитат.

- Съгласен съм, че този случай прилича на кълбо прежда - съмняваше се, че е употребил правилната английска дума Сингсакер. - Разкажете ми по-подробно за него. Наистина ли е академик?

- На практика се занимава със същото, с което и Силвия Фройд.

- Подвързва книги ли?

- Реставрира ги. Невинс е служител в университетската библиотека във Вирджиния. Също така е известен като запален колекционер-библиофил. Част от състоянието си е спечелил, като е купувал и продавал редки книги. Наистина, покойната му жена му е донесла много повече като зестра. Тя е от семейство на тютюневи магнати.

- Значи той има пари? Възможно ли е да му стигат за закупуването на книга, която не трябва да бъде показвана на нито една жива душа?

- Не би ме учудило. Може да се очаква от него. Това би го възбудило. Жаждата за власт, каквато обикновено изпитват богатите и страхливи хора като него, ще бъде удовлетворена, а едновременно с това и детското му желание да притежава нещо, което никой друг няма.

Сингсакер изпита неприятното усещане, че американката приемаше разследването твърде лично.

- Е, последното - едва ли, защото няма да може да се похвали пред никого с книгата.

- Ако смяташ, че си пъпът на земята, то не ти трябва да се хвалиш пред други - засмя се отново тя със своя гръден смях.

Сингсакер забеляза, че се интересува от самата Фелиша Стоун не по-малко от предмета на разговора им.

- Между другото, имам лоши новини за вас. По пътя получих есемес. През последните седмици човек на име Юн Ватен не е влизал или напускал Щатите. Наистина е бил в Америка през това лято, но преди, доста преди убийството. Същото се отнася и за Гюн Брита Дале. Тя е идвала при нас през пролетта.

- Това вече го знаем. Имам още две имена, които бих ви помолил да проверите - произнесе едва ли не на срички имената Сингсакер. И все пак му се наложи да откъсне листче от своя „Молескин” и да ги напише с печатни букви. Фелиша погледна листчето и кимна.

- Ще изпратя есемес до Ричмънд. И все пак си струва да се съсредоточим върху двамата пресни кандидати. С кой мъж ще започнем? С нашия или с вашия? - въздъхна Фелиша.

- Нашият мъж изчезна.

- А аз уж разполагам с точната информация къде се намира нашият. По принцип би трябвало да е във Франкфурт.

- В момента може да е навсякъде. С Книгата на Юхан или без нея. Мисля, че трябва да се започне от друго място.

- Откъде?

- Имам една идея, но е само идея. Мисля да ви взема с мен на Фосен и да надникнем при тамошните стопани.

Тя кимна уморено. Сингсакер предположи, че тя си няма и представа за какво говори той, но реши да не й досажда повече, защото изглеждаше уморена до смърт.

- Ще се заемем с това утре сутринта - само каза той.

Фелиша погледна през стъклото.

- А не трябва ли в тази пустиня да има град?

Той не можа да сдържи усмивката си. Никога не бе мислил за Малвик като за пустиня. Въпреки че това, както и много други неща, бе само въпрос на гледна точка.

Животът е поредица от случайности и една от тях се състоеше в това, че Фелиша Стоун си бе запазила стая в хотел „Принсен”. След като Сингсакер й помогна да качи багажа си, те отидоха да поседнат в „Кегелбар” и да пийнат бира. Стараеха се да не говорят по работа. Той й разказа малко за Тронхайм и за историята му. Повече я интересуваше местният начин на игра на кегли. За голямо нейно учудване Сингсакер не знаеше правилата. В един часа през нощта той върна колата в участъка. В кръвта му се плискаха непозволени вещества. Оттам Сингсакер се отправи вкъщи да спи и заспа, преди да е допрял глава до възглавницата.

На Ватен му се стори, че чува нещо. Той вдигна глава и се ослуша. В иглолистната гора около вилата шумеше и звънтеше септемврийският вятър. Някаква птица напразно зовеше партньора си в нощта. И нямаше никакъв друг звук. Ватен продължи да се ослушва. Да, ето го пак. Звук на приближаващи се по пътеката стъпки. Чуваха се все по-ясно. Ръцете и краката му бяха вързани с твърдо въже, което дращеше кожата му и натъртваше китките му. Той се опитваше да не мърда. Просто да лежи и да слуша приближаващите се стъпки. Как бе попаднал тук? Бе си седял вкъщи, бе отворил вратата и бе получил удар с лост. Смътно си спомняше броените мигове преди удара. По никакъв начин не можеше да възстанови в паметта си лицето на похитителя си.

Най-накрая вратата се отвори. В полумрака той видя и позна човека, дошъл да отнеме живота му. Учудваше ли се? Самият той не знаеше. Затова пък усещаше как кипи в него омразата, отдавна настанила се в душата му. Бе се намерило лице, към което да я насочи.

- Идвайки насам, си мислех за Едгар Алън По. На теб По ти харесва, нали така? Нали си посетил музея му във Вирджиния през лятото?

„Откъде този негодник знае това? - помисли си Ватен. - На никого не съм казвал.”

- Аз също съм ходил там. В градината има необикновена, омагьосана атмосфера, не мислиш ли? Аз съм един от малцината, които са могли да се насладят на тази градина по залез. Само си помисли - успели са да обезсмъртят По. А нали малцина са толкова необратимо мъртви като По в безименния си гроб?

Похитителят млъкна и погледна Ватен, който продължаваше да лежи, без да мърда.

- Защо мълчиш? Мислех, че тази тема ще те заинтересува. По, както знаеш, е бил почти обсебен от смъртта и завръщането на мъртвите към живот. Може би цялата литература да служи именно на това - да възкресява мъртвите и да изпълва с живот изгубените светове.

Ораторът наклони глава настрани. Едва сега Ватен забеляза какво държи в ръката си. Свитък от сивобяла кожа. Не, пакет. Този страшен човек се приближи до масата, поставена в центъра на стаята, остави върху нея товара си и го разгърна. Ватен вдигна глава. Оказа се, че в кожата са завити инструменти - ножове с всевъзможни форми и размери, скалпели, триони, свредла с различен диаметър. Ватен си спомни картината, която бе видял някога в една книга. Старинна гравюра от 16. век. На нея бяха изрисувани всичките инструменти, които могат да потрябват на добър анатом за правилно извършване на аутопсия. Именно такива се криеха в пакета.

От другата страна на масата го гледаха изучаващо две неприятно спокойни очи.

- Тук има много добри инструменти. Вече не правят такива.

Ватен потисна надигащия се вик.

- Най-интересното обаче е опаковката.

Ватен можа да разгледа на скъперническата сумрачна светлина вътрешната страна на кожата, в която бяха загърнати ножовете. Тя бе добре изстъргана и ощавена и на нея можеше да се пише като на пергамент. На нея имаше и нещо написано. Отначало имаше големи изящни букви, но постепенно линиите отслабваха и се изтъняваха до съвсем невидими, а най-накрай думите почти не се четяха. Текстът бе старинен.

- Знаеш ли какво е това?

Ватен премълча. Така или иначе щеше да получи отговора.

- Това е кулминацията на Книгата на Юхан. Учените отдавна са установили, че липсват няколко страници. Имам информация, че изчезналите страници са открити наскоро във Вирджиния. Те разобличават самия отец Юханес - убиец, който хладнокръвно е отнемал живота на своите невинни енориаши, разпорвайки ги и одирайки кожата им, преди да ги погребе. Знаех за това отдавна. Никой не знае това, но има още един, най-последен лист. Той никога не е бил прикрепен към книгата, но го е написал със сигурност Юханес. В тази кожа той е държал ножовете си. Имал е наистина добър набор. На листа, който имам, той стига твърде далече. Описва вивисекция. Кажи ми, Ватен, знаеш ли какво е вивисекция?

Ватен знаеше. Вивисекцията означаваше аутопсия на живо същество. През епохата на Ренесанса на вивисекция били подлагани понякога животни. Освен това бе прочел някъде за един древен лекар, който направил вивисекция на осъден престъпник, но никога не бе вярвал, че тази история е истинска. Сега вече знаеше каква участ му е подготвена.

Пред себе си можеше да си признае страха от болката. А освен това, ако бе честен, откакто бе изчезнала Хеда, той само бе чакал смъртта. И колкото и безумно да звучеше, той си помисли, че го очаква не най-лошата смърт. Тя щеше да е напълно противоположна на кошмара за погребването жив. Щяха да го аутопсират. Да пуснат вътре светлина, за да се види всичко.

- Всеки от нас е книга на кръвта - произнесе смирено Ватен неизвестно откъде появилите се думи. - Където и да ни отвориш, навсякъде мастилото е червено.

- А ти ми харесваш все повече и повече. Още по-интересна ще е процедурата.

Звукът от точене на нож изпълни стаята.

- Да пробуждаме мъртвите за живот - каза Фелиша Стоун. - На практика ние искаме точно това, нали така? Поради това и водим разследвания. За да разкажем история, която да придаде смисъл на безсмислената човешка смърт.

- Може и така да се каже - съгласи се Сингсакер.

- Не се притеснявайте - засмя се тя. - Философствам само сутрин, преди да си изпия кафето. Надяваме се скоро да го донесат - огледа с поглед салона на „Егон” тя.

Той очакваше, че тя, както всички американци, ще си поръча сериозна закуска - яйца, бекон и боб, но тя се ограничи само с кафе и тост-сандвич.

- Докато вие се отдавахте на философията, аз проверих някои неща. От времето на последния ни разговор Силвия Фройд не се е появявала нито вкъщи, нито на работа. Сири Холм - също. Тоест ние имаме трима изчезнали души, а ако се брои и Невинс, то те са четирима, и нито една добра следа. Тук, в града, към разследването са включени сума ти полицаи. Затова реших да започнем да ровим малко по-далече от Тронхайм. Да поговорим със стопаните от Фосен.

- Що за стопани са те?

- Предишните притежатели на Книгата на Юхан. След като цялото разследване се върти около тази книга, реших, че си струва да се поговори с тях. Шефката ми не вярва в перспективността на идеята ми, но ми разреши да подръпна тази нишка, защото нямаме нито една следа, водеща направо към Ватен. Тя обаче не иска да идвате с мен. На територията на Норвегия вие нямате никакви пълномощия, както каза тя. Според плана й аз трябва да прекарам цялата първа половина от деня тук, обсъждайки с вас подробностите от разследването, и едва следобед да тръгна за Фосен. Аз обаче имам по-добър план. Тръгвате с мен и говорим по пътя. Така ще изгубим по-малко време.

- Навик ли ви е да не изпълнявате заповедите на началството? - попита през смях Фелиша.

- През цялото време го правя - излъга Сингсакер.

- Наистина тук нямам никакви полицейски пълномощия, то пък имам законен паспорт и следователно мога да ходя, където си искам - гледайки го, Фелиша се усмихна хитро.И последните му съмнения го напуснаха. Тя определено му харесваше повече, отколкото трябваше.

Келнерът се приближи, носейки две кафета и тост-сандвич за дамата.

Двадесет и осма глава

Фелиша Стоун стоеше до кафенето на горната палуба на ферибота, плаващ за Фосен. Бе се опряла на парапета и гледаше назад, към Риса и Тронхайм, скриващи се в залива. Под нея бе откритата палуба за колите. Вятърът си играеше с черната й коса, оголвайки стройната й бяла шия. Кожата й бе толкова тънка, че минаващите под нея венички прозираха. През нощта температурата бе спаднала до нормалните септемврийски показатели, но американската гостенка явно се бе подготвила за норвежкия студ и сега бе облечена със зелено момчешко яке с пристягаща се качулка. Такова, с извинение, можеше да носи ловец, който не следи кой знае колко модните тенденции.

Сингсакер излезе от кафенето, носейки две чашки черно кафе и подозрително дебели палачинки.

- Норвежка фериботна храна - подаде й картонената чинийка с палачинките той.

- Благодаря, но вече закусих. Освен това палачинките не ме блазнят особено, когато са студени и без сироп -изгледа скептично мазната палачинка, посипана с тънък слой захар, тя.

- Това въобще не е палачинка, това е „свеле”, наше национално ястие - престори се на оскърбен Сингсакер.

- И все пак благодаря. Предпочитам честността пред удовлетвореното любопитство - засмя се тя.

- И както изглежда, повече от норвежките ни патриотични чувства - засмя се и той, събра заедно двете палачинки и отхапа хапка от получилото се двойно „свеле”.

С малцина намираше така отведнъж правилния тон.

-Добре направихте, че подритнахте норвежкия патриотизъм, защото е надут като футболна топка - добави той.

- Както забелязвам, вие сте остроумен - усмихнала се, тя взе кафето си от него и се загледа към Тронхайм.

- Това място ми напомня за Аляска. Особено сега, когато стана студено. Толкова много планини и иглолистни гори.

- Била сте в Аляска?

- Да, но много отдавна. Трябваше да замразя за известно време живота си.

- Надявам се, че след Аляска сте се размразила благополучно?

- В много отношения - да. Нали обаче знаете какви са размразените продукти - усмихна се накриво тя. - Сбъркахме - продължи тя, сменяйки темата, - като не търсехме сериен убиец. Всъщност търсим точно такъв.

- Какво имате предвид?

- В убийствата има нещо лично. Мисля, че престъпникът е познавал добре и двете жертви. Особено Гюн Брита Дале. При нея не е прибягвал до хитрост, не я е зашеметил с удар по главата, преди да я убие, а просто й е прерязал гърлото, като, изглежда, я е държал здраво отзад. Това е доста по-интимен жест от удар по главата с лост или парче тръба. Мисля, че престъпникът е имал личен мотив и за двете убийства. Не трябва обаче да забравяме, че нашият убиец влага много и в самия процес. Харесва му да убива. Очевидно си имаме работа с психически нестабилен човек. С маниак. Освен това знаем, че е убил не само един човек. ФБР смята, че сериен убиец е престъпник, който е извършил най-малкото три убийства със значителни времеви промеждутъци между тях. В нашия случай има само две доказани убийства. Синът и жената на Ватен обаче също биха могли да са негови жертви, което ни води до магическата цифра „три”.

- Нека засега забравим за семейството на Ватен и да се съсредоточим върху наличните убийства. Кой от заподозрените е бил в близки отношения и с Гюн Брита Дале, и с Ефраим Бонд? За разлика от вас аз не съм толкова сигурен, че Дале е била по-добра позната на убиеца, отколкото Бонд. Различните начини на извършването на убийствата не означават задължително друго, освен възможността да се справиш по-лесно с жена, или пък свидетелстват за опита, който вече е натрупал убиецът, за да се чувства по-уверен. Някъде бях чел, че в самия момент на настъпването на смъртта мнозина престъпници изпитват желанието да са колкото се може по-близо до жертвата. И продължавам да смятам, че трябва да си изясним каква е ролята на книгата в тази история. Интимността, която споменахте, по-скоро има място в отношенията на убиеца с Книгата на Юхан. Нали именно тя свързва Бонд и Дале.

- Съгласна съм, че книгата е свързващото звено. Не знам обаче дали книгата е достатъчна причина за убийствата. Такова предположение е изсмукано от пръстите.

- Тоест престъпникът има разумна причина за убийствата, която ние не можем по никакъв начин да намерим?

- Не знам. Има ли въобще разумни причини за убийство?

- Откога работите в отдел „Убийства”, Фелиша Стоун? - въпреки желанието му, въпросът му прозвуча по бащински снизходително.

- От две години.

- Тоест достатъчно, за да се убедите, че, за съжаление, има твърде много разумни причини за убийство. Повечето от нас не си слагат този грях на душата, само защото почти винаги се намират също толкова разумни причини това все пак да не се прави.

- Оказва се, че полицаите философи на този ферибот са двама - усмихна се тя. - Не мога да кажа, че ми харесва изводът ви, но трябва да си призная, че от време на време и аз мисля така.

След двучасово пътуване с колата те стигнаха до завоя към владенията на Исак и Елин Крансос. Щом само минаха първия брод и слязоха от ферибота, започна да капе дъжд, поради което чистачките не бяха спирани през целия път. Фосен бе обвит в мъгла. Всички пейзажи бяха оцветени в сиви, мрачни тонове и само скалите блестяха като гланцирани в пролуките на мрачната борова гора. Постройките в стопанството на семейство Крансос приличаха на големи, влажни гъби за миене на съдове, лежащи на върха на полегат, зелен хълм.

Сингсакер бе намерил адреса на семейство Крансос в телефонния указател, поверявайки останалата част от търсенето на джипиес-системата на служебната кола. Бе ги предупредил за посещението си по телефона, стараейки се да говори колкото се може по-малко за убийството на Гюн Брита Дале, въпреки че разбираше, че съпрузите сигурно бяха запознати със случая. Не се бе разпрострял и само бе казал, че събира сведения за Книгата на Юхан.

Хер Крансос и госпожа Крансос ги посрещнаха на двора - двама фермери в предпенсионна възраст. Той - с работен гащеризон, тя - с удобен анцуг.

Поканиха ги в основната къща, която отдавна плачеше за боядисване. Влизайки вътре, забелязаха, че семейство Крансос не бе подминато от вълната интериорна мода, заляла през последните години страната. Кухнята бе облицована с неръждавейка. Холът бе настлан с орехов ламинат и бе обзаведен със скъпи италиански мебели. Семейство Крансос, както повечето шестдесетгодишни норвежци, имаше много пари и малко фантазия. За разлика от къщата, която наскоро бе получила нови „вътрешности”, самите те бяха останали предишните норвежки селяни, които сега изглеждаха чужди в собственото си жилище.

Елин Крансос бе изпекла за пристигането им купища гофрети. Сингсакер си взе две и щедро ги намаза със сладко от ягоди. Сами си ги отглеждаха, сети се той. Фелиша Стоун дъвчеше старателно, но по погледа й той се досети, че гофретите на госпожа Крансос спадаха към „студените палачинки без сироп”.

С гофрета в ръка Сингсакер се приближи до широкия и висок прозорец в отдалечения край на хола. Исак Крансос го последва и застана до него.

- Прекрасна гледка - възхити се Сингсакер, гледайки през прозореца вълнообразния фосенски пейзаж. Зад каменистите хълмове и горичките се виждаше фиордът - черна дъга на хоризонта.

- Свиква се - бе кратък Крансос.

- Доколкото знам, Книгата на Юхан е намерена от цяла група археолози?

- Че защо е трябвало да я откриват? Тя си стоеше тук, в хола, на книжния рафт.

- Само един от тях обаче е разбрал какво съкровище е.

- Така е. Йенс Дале, горкият. Просто е ужасно случилото се с Гюн Брита. Как го е преживял?

На Сингсакер му стана неловко. Отдавна трябваше да изкаже съболезнованията си. Нали семейство Дале бяха дълго време най-близките съседи на съпрузите Крансос.

- Опитва се да се държи - шаблонните думи оставиха неприятен вкус след себе си.

Крансос мълча дълго, гледайки през прозореца.

- Съкровище - каза изведнъж той, възобновявайки прекъснатия разговор. - Йенс Дале каза същото. Съкровище. А за нас Книгата на Юхан бе просто книга на рафта, която си стои и събира прах.

- А къде работеха тогава археолозите?

- Доколкото разбрах, се канеха да разкопаят старинното гробище. В нашия участък наистина има такова. Съществувало е няколкостотин години, заедно с гробището към ерландската църква. В средата на шестнадесети век обаче започнали да погребват всичките покойници на главното гробище и нашето първо обрасло, а след това и съвсем станало част от имението ни. Сега останките от гробището ни са под ливадата, на която пасат кравите. Там тревата е по-гъста и сочна - усмихна се домакинът.

- Колко добре познавате Йенс Дале?

- Тоест дали ни свързва нещо друго, освен съседството, така ли? Родителите му имаха стопанство тук. Забележителни хора. А Йенс по-скоро наминаваше.

- А защо по време на разкопките Йенс Дале е живял у вас, след като има своя къща в съседство?

- Къщата, в която си почиват сега, не е негова. Тя бе на семейството на Гюн Брита. Тя също е от тук. Тогава още не се бяха оженили, тя е доста по-млада от него. А до земята на родителите му е далече от тук. Мисля, че през последните години, когато бяха още живи, той не ги навестяваше често.

- А къде е селската къща на Гюн Брита?

- Веднага след онези дървета, където е паркиран зеленият нисан. Виждате ли го? Собствениците на колата, изглежда, са на гости там, а нея са я оставили на пътя. Този дъжд наистина съвсем размекна пътя до къщата. Не знам що за хора са дошлите. Гюн Брита и Йенс често пускат - въпреки че сега трябва да се казва: „пускаха” - приятели и колеги да поживеят в къщата им.

Исак Крансос не бе успял да довърши, а Сингсакер вече бе изскочил от къщата. Тичайки, подвикна на Фелиша да го последва. Седнал зад волана, той видя как тя се приближава с бърза крачка под дъжда към колата. Едва сега той забеляза, че продължава да държи в пръстите си гофрета. Ягодовото сладко вече се стичаше по ръката му.

- Лакомията никога не е била хубаво нещо - отбеляза Фелиша, качвайки се в колата и закопчавайки предпазния колан. Зачервяването й отиваше. Той се опита да се справи с гофретата на три хапки, но не успя - потрябва му и четвърта. Остана му да оближе ягодовото сладко -за съжаление, неособено елегантен жест.

- Защо бързаме толкова?

- Нима не чухте?

- Всичко, което чух, бе разказът на Елин Крансос за бродираната на английски покривка, чиято граматика няма нищо общо с граматиките на западноевропейските езици. Освен това нямах разговорник под ръка. А вие, доколкото разбирам от това, говорехте на норвежки.

- Така е, разбира се. Моля за извинение. Проблемът е в това, че на пътя до къщата на Йенс Дале е паркиран зелен нисан. Силвия Фройд кара зелен нисан.

Фелиша Стоун подсвирна. Сингсакер запали мотора.

- Тоест тези двамата, Йенс Дале и Силвия Фройд, са замесени заедно в случая?

- Не е задължително, въпреки че идеята е интересна. Знаем, че Йенс Дале има навика да отстъпва от време на време вилата си на приятели.

- Броени дни след като на жена му са прерязали гърлото ли?

- Съгласен съм, че не всичко се връзва. Може обаче да са се договорили, преди нещастието да се е случило. Важното е, че сега Силвия Фройд е тук.

Потеглиха по пътя и само след стотина метра свиха до зелената кола. Къщата все още не се виждаше заради дърветата. Спряха на обръщалото.

- Оттук ще ходим пеша - реши Сингсакер.

- Носите ли си оръжието? - небрежно, сякаш проформа, се поинтересува Фелиша.

- Оръжието ли? - попита озадачено Сингсакер. - Какво оръжие? Да не намеквате за неотразимия ми чар? - за един кратък миг се замисли, откъде се взимаха всичките тези шегички, след като преди нямаше навика да се шегува. Поне по време на работа. А дори и да бе успявал да разсмее на няколко пъти Аникен, то това си бе чиста случайност.

- Служебното ви оръжие, Ваше павианство.

Да, те все пак бяха от различни светове. Той разбра, че няма да мине без забележка по политическа география.

- Не сме в Тексас.

- Тоест, не сме във Вирджиния.

- И там не сме. В Норвегия полицаите не се правят на каубои.

- И какво правите, когато трябва да арестувате маниак-психопат?

- Ами... - пое въздух в белите си дробове Сингсакер. - Първи вариант: попълваме бланка в три екземпляра, което днес не направих, и получаваме нещо огнестрелно. Втори вариант: действаме дяволски предпазливо.

Казал това, Сингсакер излезе от колата.

Фелиша се измъкна след него.

- А вие какво смятате да правите? - поинтересува се Сингсакер.

- Смятам да действам дяволски предпазливо, както и вие.

- Аха. Само помнете, че не сме в Тексас.

Тя не го поправи. Бе схванала метафората.

Тръгнаха към къщата през гората. Предстоеше им да преодолеят хълм, който отначало се издигаше полегато нагоре, а след това се спускаше стръмно надолу. Стигнали до върха му, те най-сетне видяха долу, в пролуките между дърветата, някакви постройки. Къщата се оказа стара и дървена, с торфен покрив. „Подходяща къща за мъж археолог и жена библиотекарка” - помисли си Сингсакер. Изглежда, че се грижеха за нея. Както и за плевника, който бе забележимо по-нов. Напълно бе възможно Йенс Дале да го бе издигнал сам. Цялото стопанство бе разположено върху поляна, обрасла с висока трева и диви цветя. Следователят забеляза, че последната част от пътя към къщата наистина бе разкаляна, както бе казал Исак Крансос. Бе ясно защо Силвия Фройд бе решила да остави колата си на пътя. Те седнаха върху мъха и започнаха да наблюдават. Фелиша Стоун откъсна тревичка и започна да я дъвче. Крачолите под коленете и на двамата бяха мокри, косите им - също.

Входната врата се отвори. Бе направена от борови дъски и бе успяла да посивее, сякаш някой отдавна бе решил да я байцва, но така и не го бе направил. Отваряше се бавно, с приглушено скърцане. На шистовото стъпало пред вратата излезе висок човек със сиво сако и италиански обувки. Той се протегна, огледа се и провери с ръка дали вали. Валеше. Фелиша веднага го позна.

- Невинс.

- Мислех, че отдавна е напуснал страната - погледна към Фелиша Сингсакер. Устата й стискаше силно сламката. От другия край на тревичката се откъсна капка вода и падна върху мокрите й маратонки.

- Ясно е, че има нещо за довършване тук - добави той.

Невинс се отправи към плевника. Той бе с две врати.

На едната от тях висеше голямо червено сърце. Невинс отвори вратата със сърцето и влезе.

- Да вървим да го заловим със свалени гащи - каза Сингсакер и тръгна напред.

Вместо да се спуснат направо по стръмния склон в гъсталака, те тръгнаха покрай гребена на хълма, придвижвайки се към задната стена на плевника. Фелиша Стоун се прокрадваше като безшумна бялка през горичката. Вече бяха стигнали до постройката, а Сингсакер така и не бе решил на какво горско животно прилича самият той. Невинс все още бе в тоалетната. По-скоро не бе чул как се прокрадват. Те се приближиха бавно до предната стена. Заеха позиции от двете страни на вратата. Сингсакер забеляза с облекчение, че къщата в другия край на двора няма прозорци, гледащи към плевника.

Първо показа три разперени пръста. След това - два.

И най-накрая - един. В мига, в който отново сви юмрук, Фелиша хвана бравата и дръпна вратата. Раздаде се ужасен грохот и оглушителен трясък, сякаш дъските - аха-аха - нямаше да издържат. Оказа се, че вратата отвътре е затворена с резе. За няколко секунди се възцари тишина. След това Невинс започна да се движи. Стана. Чуваше се как се оправя с дрехите си. Фелиша рискува и отново дръпна вратата. Този път резето поддаде и вратата на тоалетната се отвори с глух шум. Невинс падна напред, оплел се в панталона си, който бе успял да вдигне до средата на бедрата си. Фелиша Стоун се оказа по-пъргава и се стовари първа върху него отзад. Тя хвана дясната му ръка и я изви силно зад гърба му. Невинс лежеше, поемайки си тежко въздух през устата, но нито веднъж не извика. Сингсакер й даде бързо белезниците си. Тя закопча Невинс с тях. Първо дясната ръка, която държеше, след това лявата. Изглежда, че го бе правила неведнъж.

- И нито звук, ясно ли е? - заповяда тя на Невинс. След това вдигна поглед към Сингсакер. - Ще му прочетете ли правата му?

- У нас, в Норвегия, всяко куче знае правата си. Освен това, строго погледнато, ние вече нарушихме едно-две от тях - погледна изразително към голия задник на Невинс Сингсакер.

Тя разбра намека и вдигна панталона на сънародника си.

- Отведете го в колата - нареди Сингсакер.

Стоун хвана Невинс под мишница и го изправи внимателно на крака. Изглежда, че едва сега бе дошъл на себе си и бе осъзнал кой го е задържал. Взираше се ужасено във Фелиша.

- Вие сте тук?

- Какво, не очаквахте ли? Ако искате, ще ви обясня всичко в колата. Моля, последвайте ме.

- Преди да тръгнете, искам да знам кой е в къщата - попита Сингсакер. Невинс го изгледа с такъв поглед, сякаш Сингсакер бе изникнал пред него направо от въздуха. В погледа на стилно облечения американец личеше обреченост. Той бе умен човек. Достатъчно умен, за да разбере навреме, че играта бе свършила.

- Там е госпожица Фройд. Тя...

- Много добре знам коя е тя - прекъсна го Сингсакер.

- И кой още?

Невинс се пулеше, мълчейки, към норвежкия полицай.

- Само тя е - каза най-накрая той.

- Въоръжена ли е?

- Не.

Сингсакер имаше всички основания да не му вярва.

Невинс сведе поглед и позволи покорно на Фелиша Стоун да го изведе на пътя. Скъпите италиански обувки зашляпаха по есенната киша.

Когато той отвори вратата и нахлу в стаята, Силвия Фройд вече го чакаше с вдигнат пред себе си лост. Толкова с момента на изненадата. Ударът попадна върху рамото му. Старши следователят се просна на пода, усещайки как болката се разлива от рамото му по цялата половина на тялото му. Лежеше и чакаше втори удар. Вместо това обаче се чуха стъпки - госпожица Фройд прекрачи проснатото му тяло и изтича през вратата, която току-що бе разбил. Притиснал удареното си рамо с другата ръка, той се обърна и видя как тя се отдалечава по същия път, по който преди минута бяха тръгнали назад Фелиша Стоун и Невинс.

Сингсакер се надигна и забърза след нея. От къщата до колата тичаше и изпод краката му летеше кал във всички посоки. Когато изскочи на пътя, крачолите му бяха опръскани до самите колене. Бе успял навреме - Силвия Фройд вече скачаше в своя зелен нисан. А на петдесетина метра от нея, по-нагоре по пътя, Фелиша Стоун водеше Невинс към полицейската кола.

И тогава звънна телефонът му. Сингсакер го извади от джоба си и се взря в екрана. Звънеше му Ларш.

- Точно сега ли, дявол да го вземе! - изруга в пространството Сингсакер и отхвърли повикването.

А Силвия Фройд запали колата и я завъртя на сто и осемдесет градуса, така че сега нисанът бе насочен точно към Стоун и Невинс. Колата обаче стоеше на място и собственичката й напразно настъпваше педала за газта. Изглежда, че не можеше да се справи със скоростния лост. В главата на Сингсакер се мярна надеждата, че сега ще задави двигателя, но веднага се изпари. Госпожица Фройд отново отпусна педала за газта. Този път се получи. Тя потегли по посока на Фелиша, но американката бе нащрек. Хванала здраво Невинс за врата, тя го помъкна след себе си в канавката. Успяха да се отдръпнат от колелата на носещия се срещу тях нисан. Без да намалява скоростта, Силвия Фройд се понесе нататък по пътя. Сингсакер се втурна към Стоун. Когато дотича, тя и смъртнобледия реставратор вече се измъкваха на края на канавката.

- Взимай колата и давай след нея - каза тя. - А аз ще отведа Невинс при семейство Крансос.

Той й показа палеца си и се устреми към колата. Сядайки зад волана, видя как зеленият нисан се скрива сред дърветата далече напред.

- Знаеш ли кое ми харесва най-много в Книгата на Юхан? - двете отвратителни очи не се откъсваха от Ватен.

- Проклятието. Имам си теория по въпроса. Мисля, че по някакъв начин Брудер Люсхолм Кнютсон е разбрал, че Книгата на Юхан е признания на убиец. Може дори да се е досетил от какво са направени страниците й - от кожите на жертвите. Не знам. Накратко казано, този глупав лицемер е поискал да се избави от книгата. Историята с проклятието е послужила като добър предлог. Вярата в свръхестественото е неунищожима, защото хората се опитват да припишат всяка новост на козните на дявола. Не знам дали проклятието съществува, или не, но направеното от мен се вписва чудесно в легендата. Жалко, че не съм я измислил аз. Самият аз не съм никакво проклятие. Аз съм просто човек, искащ да види онова, което е видял Юханес.

Ватен не разбираше какво му бе станало изведнъж. Той се разсмя. В смеха му звучаха обреченост и едновременно с това странна свобода. Така се бе смял само няколко пъти в живота си. Единият път бе онази вечер с Гюн Брита. А също така и в леглото преди много години. Тогава бе с Хеда. Бяха решили за пръв път да правят любов. Имаха само един презерватив и той по никакъв начин не можеше да си го сложи. При втория опит презервативът се бе скъсал. Хеда му бе предложила да му направи минет. Беше му казала: „Мога да ти духам, ако нямаш нищо против”. Бе й отговорил с неудържим смях. Странно, но все пак бяха останали заедно. След това се бе смял, когато се бе родил Едвард. И когато бяха погребвали баща му. Бе застанал пред олтара на хортенската църква и се канеше да произнесе реч. Бе решил да започне със смешната история как веднъж баща му се къпал гол край Волан. Така и нестигнал до края на разказа, в който се появяваха две възрастни дами и шотландски териер, той бе избухнал в смях. В цялата църква се бе смял само той, изпълвайки с гръмкия си смях свещената тишина. Най-накрая Хеда му бе дошла на помощ и го бе дръпнала от олтара. Благодарение на ораторското изкуство на свещеника погребението на баща му се бе превърнало в безценен спомен. Всичко бе изтълкувано в трагичен дух и смехът на Ватен бе сметнат за проява на дълбока душевна скръб. Това бе истина и в същото това време - лъжа.

Сега отново прозвуча този особен смях. За последен път. Сега щеше да престане и никога повече нямаше да се чуе.

Най-известната забележителност на община Ерланд бе, без съмнение, замъкът Йострот. Там бе живяла госпожа Ингер от Йострот, последната представителка на родовата норвежка аристокрация. Преди се бе смятало, че замъкът на госпожа Ингер се различавал много от постройките, които се строяха сега в имението. Бе прието да се смята, че в сегашния си вид замъкът е издигнат напълно от благородника с датски произход, канцлера Уве Бьолке. Най-новите изследвания обаче свидетелстваха за принадлежността на голяма част от постройките към епохата на госпожа Ингер.

Когато старши следовател Сингсакер се носеше по виещите се и тесни ерландски пътища, гонейки избягалата Силвия Фройд, и забеляза изведнъж замъка Йострот, мислите му витаеха много далече от подобни исторически и археологически знания. Ренесансовата крепост сред зелените ливади, стигащи до самия фиорд, и пристанът за гости на имението с изчакващите есенните вълнения лодки бяха живописен пейзаж. Сингсакер обаче виждаше само малката зелена кола, паркирана пред главния вход на замъка. Той остави колата си до нея.

Проходът за замъка Йострот бе преграден от голяма и тежка врата от тъмно дърво. В нея имаше по-малка врата. Над голямата врата имаше венец от шистови барелефи, изобразяващи гербови щитове. Сингсакер се измъкна от колата и видя, че малката врата е открехната. Той я отвори по-широко и влезе в замъка. Точно по средата на площада стоеше господин на средна възраст. В облика му се забелязваше нещо аристократично. Сингсакер едва ли би нарекъл брадата му типично трьондска, защото бе твърде акуратно подрязана, и явно не бе купил костюма си от „Дресман”. Изглежда, че бе шит по поръчка, преди собственикът му да се сдобие с кръгличко, изпъкващо шкембенце. В очите на Сингсакер се наби яркочервената му папионка.

- Направо нашествие - в гласа на господина се чуваха едновременно и раздразнение, и зле прикрито веселие.

- Аз съм от полицията - съобщи му Сингсакер и в потвърждение се потупа по джоба на гърдите си, но не извади удостоверението си.

- Така си и мислех - каза господинът, но веселите искрици в очите му понамаляха. - Полицейско преследване ли имаме?

- Да сте видял в замъка да изтичва жена?

- Видях и то точно жена. Днес по принцип замъкът е затворен за посещения. Да, забравих да се представя. Аз съм пазачът на музея. Казвам се Гюнар Винснес. Оказах се толкова небрежен, че оставих някои от вратите незаключени. Днес дойдох по свои работи тук.

На Сингсакер му бе достатъчно да му хвърли само един поглед, за да разбере, че практичността едва ли бе сред качествата му.

- Накъде тръгна тя? - попита рязко той.

- Към главната сграда. Страхувам се, че и там съм оставил вратата отключена.

Пазачът посочи към стълбището, след което имаше още едно, водещо към парадния вход с колони и боядисана в червено врата.

- Много невъзпитана дама - добави той. - Поздравих я учтиво, но не получих отговор.

- За съжаление, е повече от невъзпитана. Моля ви да напуснете територията на музея.

Гюнар Винснес погледна изплашено Сингсакер.

- А вие? Какво ще правите с нея?

- Това, което трябва да прави полицията. Ще я арестувам.

- Сам ли?

- Да виждате други? - кимна неопределено с глава Сингсакер, показвайки, че може да се справи и сам.

Пазачът на музея схвана намека и се шмугна към изхода.

„Идиот, защо не взех служебно оръжие? - помисли си Сингсакер и започна да се изкачва по стълбите. - Кой обаче да знае, че невинният разговор с възрастен фермер ще приключи с такова преследване?”

Преодолял всички стъпала и запъхтял се, Сингсакер спря и погледна нерешително вратата. Не можеше да разчита на твърдението на Невинс, че Силвия Фройд нямала оръжие. От друга страна обаче тя го бе ударила с лост. Щеше ли да вземе това желязо, ако имаше нещо по-сигурно? Във всеки случай тя можеше да окаже сериозна съпротива. За един кратък миг той си представи как лостът се врязва в главата му, точно върху останалия от операцията белег, главата му отскача назад и той се търкаля надолу по стълбището, по което току-що се бе качил. Е, поне нямаше да се тормози вече за тумори в мозъка.

Протакайки, той извади от джоба си мобилния си телефон. „Трябва просто да се обадя на Братберг - реши той. - Само за пети минути тя ще се разбере с началника на полицията в Брекстад за подкрепление и ще дойде кола.” Вместо това обаче той продължаваше да стои неподвижно на едно място и да разглежда резбованите дървени скулптури, разположени покрай стената под стълбището. Алегорични фигури, останали от времето, когато дори езикът е бил друг. И представа си нямаше какво представляваха. Изведнъж му се зави свят. „О, по дяволите - помисли си той. - Виенето на свят е лошо.” Обърна се към вратата и я отвори.

- Знаете ли какво ви издаде? - попита Фелиша Стоун. Нямаше желание да злорадства. Искаше й се Невинс да каже поне нещо, защото до показалата се отпред къща на семейство Крансос имаше поне още километър път. След като Сингсакер бе изчезнал в гората, се бе възцарила тишина, която й действаше на нервите.

Невинс не й отговори.

- Казахте, че не сте добре запознат с книжния свят на Скандинавия и излъгахте. Защо? Може и да не знаете, но хората най-често се издават именно с дребна и излишна лъжа. Дори имам подозрението, че те искат да бъдат хванати. Нали именно вие ми показахте надписа с името на Кнютсон, който непременно щеше да ни доведе в Норвегия. Искахте да си поиграете на котка и мишка с полицията ли, Невинс?

Невинс продължаваше да върви мълчаливо до нея. Белезниците не даваха излишна свобода на ръцете му. Фелиша го водеше, като го държеше само за ръката над лакътя, и не се притесняваше да не избяга. Тук той бе на чужда територия, както и тя. Бяха изминали порядъчно разстояние, когато той реши изведнъж да прекъсне мълчанието си.

- Казахте ми нещо, което почти ме накара да забавя тази идиотска сделка.

- Сделка ли? Така ли му казвате на това?

- Да, сделка, при която аз съм само купувач и толкова. Всичко останало ще научите от други източници. През пролетта идвах тук на конференция. По принцип това бе посещение от учтивост, защото няколко седмици преди това университетската библиотека на Тронхайм бе изпратила свой делегат на наша конференция. По една чиста случайност при нас дойде именно убитата им служителка. Аз обаче не знам почти нищо за нея. Проблемът е в това, че при първото си посещение в Норвегия се запознах със Силвия Фройд и тя ми предложи тази книга. Полакомих се. Винаги съм бил пристрастен към колекционирането на книги, имам достатъчно пари и сделката изглеждаше съвсем сигурна. Вие обаче насочихте мислите ми в друга посока и едва не ме отказахте.

- Нима?

- Предварително бях подготвен за това, че попадайки при мен, книгата никога нямаше да види повече белия свят. Такова бе непременното условие за сделката и нищо не можеше да се направи. По време на разговора ни в Ричмънд обаче думите ви прозвучаха потресаващо убедително. А именно, че колекционирането означава да скриеш нещо от целия останал свят. И все пак не можах да се спра. Особено след като Бонд намери тези палимпсести. Помогнах му да разчете текста повече, отколкото ви казах. След това Бонд значително напредна в разчитането му и без моята помощ, но аз бях разбрал достатъчно. Не се съмнявам, че нашите палимпсести са някак си свързани с Книгата на Юхан, а историята й е толкова поразителна, че нито една от известните ми книги не може да се сравни с нея. Сякаш книгата живее свой собствен таен живот. Трябваше на всяка цена да я видя. Звучи глупаво, нали?

- Може и да не е глупаво, но е противоестествено и твърде егоцентрично.

- Когато се решаваш на престъпление, в теб сякаш се отваря тайна врата. А зад нея има неизвестно преди пространство, предназначено само за теб. На някои хора им харесва да си имат такова тайно място, в което не действат обичайните норми и правила. Възможно е да съм от тях. Поради това мисълта за несподелено, но тайно притежание на Книгата на Юхан не ме смущаваше.

Тази неочаквана откровеност я потресе. След такива признания бе трудно да не изпиташ известна симпатия към човека. Той определено бе по-добър от сина си. И все пак си оставаше престъпник.

- Кой обаче би могъл да си помисли, че ще ме арестувате, след като сте били приятели с Шон - продължи той.

- Учехме в едно училище, но не сме били приятели - веднага съжали за тези откъснали се от езика й думи Фелиша. Бяха започнали разговор, който можеше да ги отведе далече. Отговорът на Невинс я учуди.

- Има два вида хора - каза той и се замисли за малко. - Такива, които харесват Шон, и такива, които не го харесват. Още от ранно детство предизвикваше неприязън у някои хора. Отначало не разбирах това. Мислех си, че просто се заблуждават относно него. Времето обаче минаваше и осъзнах къде е проблемът. Има поне две същности на Шон Невинс. И едната от тях е трудно да бъде обичана дори и от родния му баща. А сега и този иск.

- Иск ли?

- Не знам защо ви разказвам всичко това. Всъщност, от фамилната ни чест, така или иначе, е останало малко. Сексуален тормоз, пишеше в присъдата. Всичко започна от гнусните обвинения от страна на деловодителката на компанията, в която работеше Шон. Един баща трябва да подкрепя във всичко сина си, но не мога да не мисля, че е казала истината. Лош баща ли съм?

На Фелиша Стоун й се бе случвало и преди. Когато уличиш нарушителя и той си признае извършеното престъпление, разобличеният понякога решава да разкрие пред теб всичко, сякаш няма повече право на тайни. Винаги я бе поразявало колко еднакво се държаха хората, когато ги разобличат. Не се забелязваше никаква разлика между образования и изтънчен библиофил, хладнокръвния убиец и обикновения сутеньор.

За нея самата обаче този път всичко бе по-друго. Дълги години си бе мислила, че Шон Невинс е избягнал отговорността и само тя знае какъв мерзавец се крие под красивата маска. А сега се оказваше, че все пак не бе успял да скрие, както трябва, второто си „аз”. Лайното миришеше. И смрадта бе усетена дори и от родния му баща.

Фелиша потърси с поглед къщата на семейство Крансос. Вече се приближаваха до портичката, зад която бе дворът.

- Не знам какъв баща сте, но способността да видите сина си такъв, какъвто е, едва ли ви прави негодник.

- Той се развежда. Присъдата е условна, но е лишен от адвокатски лиценз за неопределен срок. Вече не мога да се гордея с него. Струва ми се обаче, че го обичам толкова силно, колкото и преди. Странно.

- Може би вие двамата ще можете да започнете нов живот - каза смутено Фелиша. Чувстваше се така, сякаш някъде под диафрагмата й изведнъж се бе разнесъл тромб и в някаква област от корема й бе постъпила прясна кръв. Може би бе просто облекчение. Желанието да причини болка на Невинс изчезна. Норвежката полиция вече можеше да прави, каквото трябва с него. Тя вече бе приключила с това.

По времето на Реформацията госпожа Ингер от Йострот бе станала личен враг на могъщия епископ на „Нидарос”, Олаф Енгелбректсон, и бе останала такава дори тогава, когато той бил принуден да избяга от страната през 1537 година. Той обаче избягал не с празни ръце в Холандия. Заедно с него страната напуснали значителни църковни богатства. Преплавайки Тронхаймсфьоден, той предприел последен морски набег срещу своя най-зъл враг - желязната лейди от Йострот. Разграбил замъка й и отнесъл скъпоценностите й. До наши дни се е запазило само едно нещо, принадлежало някога на госпожа Ингер -полилеят, който виси точно срещу входа в главната сграда. Той е изискан образец на приложното изкуство от епохата на Ренесанса. Очертанията му приличат на популярен по онова време детайл от облеклото - на буфан на ръкав.

Когато старши следовател Сингсакер влезе в парадните покои на замъка Йострот, първото, което забеляза, бяха сандалите. Позлатени и, изглежда, специална изработка.

Дали, случайно, не бяха от „Прада”? Силвия Фройд се обличаше добре. Погледнал нагоре, той видя и всичко останало - панталонът и блузката на цветчета. Единият край на въжето бе стегнат около гърлото й, а другият - съответно за полилея на госпожа Ингер. Лицето на Силвия Фройд бе бледо като на прекалено напудрена ренесансова девица. Бе престанала да диша няколко минути преди Сингсакер да отвори вратата. Обикновено видът на труп не го притесняваше. В това тяло обаче имаше нещо, което предизвикваше гадене. А може би виновно бе цялото това тичане. Той се обърна и излезе на стълбището. Постоя малко, подпирайки се на красивите ковани перила. Съдържанието на стомаха му си остана там, където трябваше да се намира. Лека-полека дишането му се успокои.

Той слезе на двора и излезе от замъка. Отвън стоеше Винснес и пушеше. Самият Сингсакер не бе пушил никога, но му позавидя за тази цигара.

- Ловът свърши ли? - попита пазачът.

- Свърши. Моля до идването на полицията и на „Бърза помощ” да не се влиза в главната сграда. Там виси мъртва жена.

Винснес се ужаси театрално, след което кимна в знак на съгласие и си дръпна дълбоко от цигарата.

Сингсакер се обади на Братберг и й разказа за случилото се.

- Чувам те много добре - каза тя, - но някои моменти от разказа ти ме притесняват и те не са малко.

- Така е - съгласи се Сингсакер.

- Първо, какво прави в Ерланд нашата американка? И, второ, какво си си мислел, впускайки се самоволно и сам в преследване на Силвия Фройд? Според последните данни ние не сме в Америка и дори не сме в телевизионен сериал.

- Гонех два заека. Взех Фелиша със себе си, за да спестя време.

- Фелиша. Трябва ли да разбирам, че вече сте на „ти”? - гласът на Братберг звучеше по-язвително от обикновеното.

- Тя е чудесно момиче - все повече се чувстваше като магаре Сингсакер.

- Може да е, колкото си иска чудесна. В страната ни обаче е цивилно лице. Как си могъл да й повериш онзи Невинс? Всичко сочи към това, че той е главният свидетел или дори заподозрян.

- Разбирам реакцията ти, но не се съмнявай в усета ми за хората. Аз й вярвам. Тя е дяволски добър полицай. И няма да позволи на Невинс да избяга. Онова, което ни трябва сега, е екип от хора в замъка Йострот и кола до семейство Крансос, за да арестуват Невинс по по-формален начин.

- А имаме ли въобще основание да го арестуваме?

- Какво ще кажеш за „дребно хулиганство”? Заварихме го със свалени гащи - опита се да разведри обстановката Сингсакер.

Тишината в другия край на връзката свидетелстваше за съмнителния успех на шегата му.

- Добре де. Няма да го арестуваме, а ще го задържим за разпит. Това имах предвид.

- Трябва да се обадя на няколко места - каза Братберг и Сингсакер разбра, че лека-полека се успокояваше. - Звънни ми, ако се изясни още нещо. Тоест преди да решиш да направиш някоя нова глупост на своя глава.

- Добре, шефке.

- Проблеми с началството ли? - приближи се до Сингсакер пазачът на музея. Фамилиарният му тон съвсем не му подхождаше.

- Нищо особено - отвърна Сингсакер.

- Аз лично исках да ви обърна внимание върху един странен звук. Чувате ли го? Определено е от онази зелена кола, с която пристигна тя.

- За какъв звук говорите?

Отначало Сингсакер не чуваше нищо, освен мърморенето на вятъра в боровете около замъка и далечния шум от шосето. Някой запали моторна лодка във фиорда. След това го чу. Чукане. Сякаш някой барабанеше по колата отвътре. Сингсакер се приближи бавно до колата, опитвайки се да определи по-точно мястото, откъдето идваше звукът. Чукането се разнасяше от багажника. „Господи помилуй - човек! - помисли си Сингсакер. - Там вътре лежи човек.” Приближил се до колата, той отвори предната врата и намери ключовете, оставени в ключалката за запалване. Извади ги и тръгна да отключва багажника. Докато вкарваше ключа в ключалката и го завърташе, ударите станаха по-енергични. Капакът на багажника изщрака и се отвори. Изпод него се показа руса глава.

- Сири Холм - констатира Сингсакер, вадейки парцала от устата й.

- Уд - поздрави го момичето. - Не е ли време да минем на „ти”?

Тя се разсмя облекчено, но гласът й издаваше все още непреминалата уплаха. Той й помогна да се измъкне от тесния багажник. Ръцете й бяха завързани, но краката й бяха свободни.

- Боже, как се радвам да те видя - каза тя, след като Сингсакер развърза въжето от китките й. Тя веднага преметна ръце през врата му. Той я прегърна и внимателно я погали по гърба.

- Как се озова тук?

- Бях глупава.

- Ще ти се наложи да го обясниш по-подробно, но ще се заемем с това при семейство Крансос - погледна към Винснес той, който наблюдаваше не без любопитство сцената, но предпочиташе да стои на безопасно разстояние.

- Полицейската кола е вече на път - извика му Сингсакер. - Поемете охраната. Никой не трябва да се промуши там до пристигането на полицията.

- На кого ли му е притрябвало? - попита Винснес и разпери ръце, посочвайки влажната и безлюдна борова гора около замъка.

Приближавайки се към дома на семейство Крансос, те се сблъскаха с двама полицаи, които извеждаха Невинс към колата. Бяха му свалили белезниците и той се държеше малко по-свободно.

- Съгласи се да ни сътрудничи - каза една от полицаите - ниска жена с източни черти на лицето. - От Тронхайм казаха да го откараме в града за даване на показания. Мисля обаче, че той вече е казал всичката информация, която ви трябва, на онази дама от американската полиция - посочи към верандата на семейство Крансос и на стоящата там Фелиша Стоун. Тя ги гледаше с известно безпокойство.

- Внимавайте с него на ферибота.

- Никакви фериботи - каза източната дама. - Имаме най-строги указания от Тронхайм. Ще тръгнем покрай фиорда.

- Тоест все пак не му се доверяваме напълно, така ли?

- Изглежда, че е така - тя постави по майчински ръка върху лисината на Невинс и го настани в колата.

Сингсакер и Сири Холм постояха, изпращайки колата с поглед, докато тя не излезе от двора. Фелиша Стоун се присъедини към тях.

- Казват, че по-скоро ще го съдят за укриване на крадени вещи и съучастие в кражба в особено големи размери - кимна след заминалата кола тя.

- И това ли е всичко? - уточни Сингсакер.

- Не мисля, че е направил още нещо - каза Фелиша. -Стига му и това. Още повече че съм чувала, че затворът ви е нещо като детски лагер.

- Изглежда, не се притесняваш особено за съдбата му.

- Това е лично.

Сингсакер не видя никакви причини да навлиза в подробности. Тя бе процедирала с Невинс образцово, като по учебник.

- Това е Сири Холм - представи Сингсакер спътницата си, която през цялото това време стоеше спокойно и слушаше разговора им. Сири подаде ръка за здрависване, здрависа се и поздрави Фелиша. Говореше английски с мелодичен и удивително правилен американски акцент. Изглежда, че младата Холм бе ходила в горните класове да учи в Щатите на разменни начала, предположи Сингсакер.

- Хайде да влезем в къщата - каза той. - Предполагам, че и двете знаете по-добре от мен в какво съм се забъркал.

Тримата - Фелиша Стоун, Сири Холм и Уд Сингсакер - се разположиха в хола на семейство Крансос пред нова порция гофрети.

- Кажете, тук, в Норвегия въобще ли не ядете нормална храна? Трябва ми сандвич или скоро ще умра от Гладна смърт - прошепна Фелиша Стоун, когато Елин Крансос отиде до кухнята, за да донесе кафе. Сингсакер се усмихна и хвърли нетърпелив поглед към Сири Холм.

Сири схвана намека и започна разказа си:

- В събота, когато бе извършено убийството, слизах до кабинета на Силвия Фройд. За това, че е на работа, ми спомена Гюн Брита. Просто отидох да я поздравя. Нова съм и ми се искаше, колкото се може по-скоро да се запозная с всички. Когато влязох, тя седеше и работеше по копието на Книгата на Юхан. Като образец пред нея стоеше оригиналът. Тогава не видях нищо подозрително в това. Ако някой имаше право да работи с това безценно съкровище, то това бе именно реставраторът. Въпреки че някои неща ми се сториха странни. Аз, разбира се, влязох в кабинета й, без да почукам. Ти, Уд, сигурно също се слизал в мазето при нея. Там има много врати и нито една табелка. Невъзможно е да чукаш на всяка врата и да чакаш отговор. Така че появата ми в кабинета й бе съвсем неочаквана за Силвия. Реакцията й ме озадачи. Изглежда я бях заварила в крайно неловка ситуация. За това говореше тонът й - бе твърде дружелюбен. Не отдадох кой знае какво значение на това. Просто си помислих, че тя е от хората, които се напрягат от общуването с останалите. Вече познавах Юн Ватен. Започнах с анализа на тези подробности много по-късно. Когато след два дни намерихме трупа, видях с очите си Книгата на Юхан в хранилището. Възникна важният въпрос: кога Силвия Фройд бе успяла да върне книгата на мястото й?

- Би трябвало да си говорила със Силвия доста рано в събота, много преди убийството - възрази Сингсакер.

- Тоест тя е имала достатъчно време да върне книгата в хранилището.

- Така е. Отначало и аз си помислих същото. Попитах обаче Юн, когато се събрахме в Кнютсоновата зала и преди да го приберете. Той каза, че след като сме се запознали с него в съботата, никой не е влизал в хранилището, и го знаеше със сигурност, защото всеки, който искаше да попадне там, трябваше да се обърне за помощ към него и Гюн Брита. Освен това се съмняваше, че Книгата на Юхан въобще е била дадена на Силвия Фройд. Според думите му, тя не я била взимала повече от седмица.

- Откъде си сигурна, че Ватен не е излъгал?

- Разбира се, че не съм сигурна. Дори останах с усещането, че той сякаш премълчава нещо. Защо му бе обаче да превръща в тайна помощта си за това реставраторката да върне книгата в хранилището? Освен това всичко бе къде по-интересно, ако се изходеше от предположението, че е казал истината. Тогава бяха възможни два варианта: или, седейки в кабинета си, Силвия Фройд бе правила копие на копието, или книгата, която бях видяла в книгохранилището, когато открихме Гюн Брита, бе копие.

- Кой обаче е оставил копието в хранилището? - попита Сингсакер.

- Нима не е ясно? Самата Силвия Фройд. Тя е измислила прост и разумен план и той е могъл да бъде осъществен. Оставя в хранилището копие, което е толкова точно, че никой не може да открие с невъоръжено око подмяната. Ако някой реши да изпрати книгата за по-внимателна проверка, то почти сигурно ще възложат тази задача именно на нея. Така и така са планирали за в бъдеще да не позволяват достъп до книгата. Тя би могла да организира кражбата на легалното копие, на онова, по което работеше, когато аз й попречих, и което са се канели да представят на изложбата. Тоест, след изложбата копието щяло да проима незабележимо крака, а, сигурно, никой нямало да разследва из основи изчезването му. Нали щяло да става дума за копие, което лесно може да бъде възстановено. Ако след много време някой откриел в хранилището копието, а не оригинала, то щяло да е невъзможно да се изясни кой и кога е подменил книгата, защото по света отдавна е щяло да се разхожда онова, другото копие. Полицията е нямало да намери никакви пресни следи, защото книгата отдавна е щяла да бъде продадена на някой самовлюбен колекционер с частен сейф, а самата Силвия Фройд може би по онова време ще е била сменила съвсем своевременно местоработата си с по-престижна, някъде на континента.

- Може би този план е щял да успее, но не трябва да се подценява полицията.

- Не съм си го и помисляла. Съгласи се обаче, че планът е добър и е можело да успее. Толкова е добър, че веднага двама никак неглупави хора са решили да рискуват - Силвия Фройд и Джон Невинс. Няма престъпление без какъвто и да е риск, но тук всички шансове са били на тяхна страна. Дотогава, докато всичко не се е обърнало с главата надолу заради извършеното в най-неподходящия момент убийство.

- Това обаче означава, че Силвия Фройд няма нищо общо с убийството? Това ли искаш да кажеш?

- Да. А ти не си ли съгласен с това?

- А, не, съгласен съм.

- И Невинс - намеси се в разговора Фелиша Стоун, която до този момент слушаше мълчаливо разказа, - също не е убиецът. Той е онзи самовлюбен колекционер, който би пожелал да купи тази книга. Вече си го призна. Запознали са се със Силвия Фройд преди няколко месеца, когато е бил на конференция в Тронхайм. След това, криейки се зад пътуването до Франкфурт, се върнал в Европа, качил се на влака, който е къде по-анонимен от самолета, и пристигнал от Германия в Норвегия, за да осъществи сделката. А тук се оказало, че цялата идея виси на косъм. Отначало - заради убийството, а след това - заради вас.

Фелиша изгледа Сири Холм така, сякаш бе с двадесет години по-възрастна от библиотекаркага.

- Ти ли си взела копието от хранилището? - попита Сингсакер.

- Признавам си. Аз проникнах в хранилището. Не бе трудно, защото бях видяла кода на Юн, когато в понеделник сутринта той ме поведе към него. Юн Ватен е добър човек, но е лош началник на сигурността.

Сингсакер си помисли колко би трябвало да си хладнокръвен, за да запомниш кода, след като след броени секунди, отваряйки вратата, ще видиш одран труп. Помисли си го, но не го каза на глас. Сири Холм бе рядък пример за човек, който можеше да мисли и чувства едновременно и при това правеше и едното, и другото еднакво добре. Като добавка към всичко това тя не се срамуваше от тази си способност. През това време Сири продължаваше:

- Оказа се, че не е толкова трудно да се различи копието. Достатъчно бе да се видят конците, с които бе подшита книгата. Силвия е свършила почти безупречно работата си, но бе сгрешила с подшиването. Бе взела найлонов конец, който явно не може да е средновековен. Канех се да я изоблича, използвайки всичките тези сведения. Договорихме се да се срещнем с нея в ресторант „Егон”, в хотел „Принсен”. Когато отидох там, не всичко тръгна по план.

Сингсакер седеше и си мислеше, че бяха се разминали за броени минути със Сири в „Егон”. Ако не си бе тръгнал оттам, щеше да може да залови цялата банда и да предотврати останалото.

- Там се оказа Невинс - разказваше Сири Холм. - Двамата ми предложиха да се кача в колата, за да можем да говорим, без да ни гледат. Оказах се глупава и се съгласих. Ако не бяхме седели толкова плътно един до друг на задната седалка, нямаше да се справят с мен за нищо на света.

Сингсакер си спомни за черния й пояс и екипа й за таекуондо, с който тя бе била вчера. А през това време Сири продължаваше да разказва:

- Имаха добър план. Бе достатъчно само да ме ударят с нещо тежко отзад по главата. Свестих се в багажника, вързана и със запушена уста. Отначало караха през града. Можах да се огледам, когато отвориха багажника на един празен паркинг, за да си поговорят с мен. Мисля, че бяхме някъде близо до „Трола”. Искаха да върна копието обратно в хранилището. Отказах, като им обясних, че планът им така или иначе се е провалил и че няма път назад. Мисля, че ме разбраха. Набутаха ме обратно в багажника и дойдоха тук. След това отваряха багажника само два пъти, за да мога да пийна малко вода и да отида до тоалетната. Можете да си представите какво е да лежите повече от денонощие в позата на ембрион. Сигурно са обмисляли различни варианти за бягство, когато ги открихте. И представа си нямам какво щяха да правят с мен. Вече казах обаче, че не мисля, че някой от тях е убиец.

- А книгата?

- Двете книги - истинската, открадната от Силвия Фройд, и копието, което изнесох от хранилището, са скрити някъде тук, в къщата на Йенс Дале.

- А да знаеш защо са дошли точно тук?

- Чух как Силвия каза на Невинс, че имала ключ от тук. Преди няколко седмици го взела от Гюн Брита и не го върнала. А след това мястото, изглежда, им се е сторило сигурно, за да се скрият, докато не планират следващата си стъпка.

И тримата замълчаха за малко. Дъвчейки поредната гофрета, Сингсакер започна да разбира Фелиша и мечтата й за истински сандвич.

- Един въпрос не ми дава мира - каза той. - А именно: защо по дяволите не ми каза нито дума за това, когато ти взимах показанията у вас?

Последното прозвуча сухо и неточно на английски и той погледна крадешком Фелиша, проверявайки дали е обърнала внимание на това.

- Вече казах, че бях глупава. Признавам си. Прочела съм твърде много кримки. Исках да се убедя лично, преди да отида с тази история в полицията. Оказа се обаче, че мога да разплитам по-добре само измислени престъпления.

- Не е в това проблемът. Никога ли не ти е хрумвало, че за да си полицай, трябва и известен личен опит?

- Е, да, е, да, вече си имам едно наум. И все пак можем да извлечем нещо полезно от криминалната литература -произнесе тя с капчица превъзходство, винаги притежавано от жената над мъжа, когато имат обща тайна. - В този случай има нещо, което го свързва с много романи.

- И то е?

- Лъжливата следа. Престъплението на Силвия Фройд и на този Невинс по никакъв начин не е свързано с убийствата. И докато седим тук и си губим времето в разговори, убиецът е все още на свобода, а от бедния Юн продължава да няма нито вест, нито кост.

- Само по себе си това е вярно, но защо сте толкова сигурна, че Юн Ватен не е убиецът? - попита Фелиша Стоун.

- Почакай, не ни казвай! - намеси се Сингсакер. - Ти просто знаеш. Познах ли?

- Точно така е. Просто знам и това е всичко. Сингсакер бе забелязал, че младата и малко самонадеяна библиотекарка се бе харесала на Фелиша. Така и не можа да реши дали това е хубаво, или лошо.

Мобилният му телефон звънна. Отново бе Ларш. Този път Сингсакер въобще изключи телефона си.

Двадесет и девета глава

В хола влезе Исак Крансос. Бе ходил до обора и сега стоеше върху тъмния паркет с мръсните си ботуши.

- Е, как е? Напредват ли детективите? - попита на норвежки той.

- Напредват и то доста много. По лъжлива следа -отговори му на родния си език Сингсакер. Бе някак си нелепо да се говори с норвежки селянин на английски.

- Винаги ме е учудвало едно нещо в цялата тази история с Книгата на Юхан - каза Крансос. - Слушал съм много за нея, подписал съм редица документи, получих благодарствено писмо от библиотеката „Гюнерус” и всичко подобно. За ножовете обаче не се спомена нито дума повече.

- Какви ножове? - изправи се рязко Сингсакер. Забеляза, че Сири Холм направи същото.

- Имаше голям кожен пакет, пълен с ножове и със свредла. Баща ми казваше, че са се появили заедно с книгата. Господинът, който в незапомнени времена я е донесъл, ни дал и тези ножове. Много стари, на доста годни. Дадох ги на Йенс Дале, когато той взе книгата. Мислех си, че ще чуя много нови неща и за тях. Книга в добавка с ножове - интересна история се получаваше. Те обаче сякаш потънаха вдън земя.

- Някои от ножовете не приличаха ли на скалпели? -попита оживено Сингсакер.

- След като го споменахте, наистина, приличаха. Много от тях бяха като от хирургичен комплект, но старинен. Не бих позволил на никой лекар да рови в корема ми с такива ножове.

В главата на Сингсакер се зароиха изведнъж много мисли.

- А стопанството на родителите на Дале - попита той, за да започне отнякъде - къде е?

- Малко по-далече оттук, ако се върви към водата. Просто вървете по нататък по пътя покрай къщата, в която вече бяхте, докато стигнете до двора.

- До двора ли?

- Ами да. Те наричат това място „двор”. Къщата изгоря. Такава смърт се падна на родителите на Йенс. От пожар. Говореше се за умишлен палеж, но така и не се намериха виновни. След няколко години Йенс построи къщичка върху пепелището. Та ако Йенс каже: „На двора”, то говори за участъка на родителите си. А винаги наричаха мястото, което е на Гюн Брита, просто „къщата”. Когато идваше цялото семейство, винаги живееха в къщата. А дворът бе мястото на Йенс. Място, на което да поостане сам. Гюн Брита казваше, че мъжът й не обичал тя да отива там, при него. Изглежда обаче, че тя не се сърдеше за това. Постоянно повтаряше: „Мъжът трябва да си има леговище”.

- Тоест, ако децата на Йенс Дале са казали, че баща им е бил на двора, то те са говорили за бащината си къщичка, която е по-близо до водата? - Сингсакер усещаше, че парченцата от пъзела се подреждат.

- Точно така - отговори Крансос.

- А не знаете ли дали родителите са оставяли от време на време децата сами вкъщи, тоест в къщата, която е просто къща?

- Мога да го повярвам. Дечицата им са съвсем самостоятелни. Мисля, че за няколко часа биха си намерили занимание. Биха си играли с електронните си машинки. Нали днес децата само с това се занимават.

- А Йенс Дале има ли в тази втора къщичка лодка? -намеси се Сири Холм.

- Че как. Има и лодка. Понякога ходи с нея до града. Една такава бърза моторница. Казва, че било толкова бързо, колкото и с колата.

- Тоест ако поиска да отскочи до Тронхайм за няколко часа и да се върне така, че никъде да не го засекат, Дале може да направи това с лодката? Правилно ли съм ви разбрал? А ако някой попита децата му къде е бил баща им, то те ще отговорят: „На двора”?

Избръмча мобилен телефон. Бе получен есемес. Фелиша Стоун извади своя айфон от джоба на якето си, което, неясно защо, не бе свалила, и прочете, мълчейки, съобщението.

- Да, бих казал, че би могло да се случи. А накъде биете с това? - развълнува се Крансос. - Нали не мислите, че Йенс е замесен в този случай? Той не е такъв човек. Той е спокоен и разсъдлив момък.

Фелиша се изкашля.

- По лицата ви разбирам, че важен разговор е в разгара си - каза тя. - Струва ми се обаче, че трябва да чуеш нещо, Уд.

- Добре - неохотно се съгласи Сингсакер.

- Имената на хората, които ме помоли да проверя във връзка с пътуване до САЩ малко преди ричмъндското убийство...

- Нека позная - прекъсна я Сингсакер. - Срещнали сте името на Йенс Дале.

- Откъде знаеш? - Фелиша го изгледа с поглед, който можеше да бъде наречен „възхитен”. А може би просто се бе учудила?

- Ако знаеше норвежки, нямаше да се чудиш. Да вървим, ще ти обясня всичко в колата - стана и се отправи към вратата той.

Преди обаче да излезе от стаята, Сингсакер се обърна към Сири:

- Не, ти оставаш тук - и се разсърди сам на себе си, че се държи като грижовно татенце.

- Защо обаче аз? Правиш голяма грешка - каза му Ватен. - Аз съм основният заподозрян. Ти какво, не знаеш ли? Ако не ме закачаш, със сигурност ще ме арестуват и осъдят, а ти ще останеш на свобода.

Йенс Дале бе закачил жертвата си на таванската греда. Ватен висеше с краката нагоре, а главата му бе на метър от пода. Така че гледаше убиеца си отдолу-нагоре. От това положение Йенс Дале му изглеждаше като свръхестествено същество.

- Възможно е. Вече направи една грешка в този случай, но не когато посегнах на теб - каза Дале, разглеждайки внимателно острието на скалпела. - Първо, ти спа с тази дебела курва. Нали не си вярвал, че ще останеш ненаказан? Мислиш ли, че не видях бутилката от вино и двете чаши, когато дойдох в събота в библиотеката? А не ти ли е хрумвало кой ги е прибрал след това? Преди да й прережа гърлото, изтръгнах признание от нея. Много мило от ваша страна, че оставихте книгохранилището отворено. Можах да свърша цялата си работа там и да затворя вратата след себе си. А това ми даде добро преимущество пред полицията.

- Не си спомням нищо такова, но мисля, че си прав. Спах с жена ти. Лежането в затвора за убийство обаче няма ли да е достатъчно наказание за мен?

- Отначало и аз така си помислих. След това обаче допуснах онази грешка. Спомняш ли си пергамента, който ти изпратих, след като убих семейството ти? Спомняш ли си какво пишеше на него?

„За пръв път го казва на глас” - помисли си Ватен. Откакто бе видял тялото на Гюн Брита, той знаеше, че я е убил същият човек, който бе отнел живота на Хеда и Едвард. А ето го и признанието.

- „Центърът на Вселената е навсякъде, а краят - никъде.”

- Точно така. Не съм се и съмнявал, че имаш отлична памет. Та ето, че се оказах толкова безгрижен, че казах излишно за този цитат на един полицай. След това разбрах, че това не е било много умно от моя страна. Знам, че не си казал на полицията за получения пергамент. Това казва много неща за теб. Ако обаче научиш, че ще бъдеш осъден за убийство, би могъл да промениш решението си. И ако бе показал тази бележка на полицията, се страхувам, че Сингсакер щеше да се сети за разговора ни.

- Аз изгорих кожата на Хеда - каза Ватен.

Дале замря на място. Ватен с усилие можеше да чуе дишането му. Кръвта биеше в слепоочията му. „Колко дълго, оказва се, може да виси надолу с главата човек, без да губи съзнание” - учуди се наум той.

- Добре. Няма значение - каза най-накрая Дале. - Основната причина, поради която те докарах тук, е в това, че искам да приключа. След като те разпоря, всичко останало ще загуби смисъл за мен. Между другото, онзи пергамент не бе от кожата на жена ти. Това малко парче бе от гърба на момчето. Първокачествен материал - един такъв мек и податлив.

На Ватен му притъмня пред очите. Само яростта му не му позволяваше да изгуби съзнание.

- Сигурно се чудиш защо избрах точно тях. Не знам дали ще те успокои, ако ти кажа, че такава бе волята на случайността. Много пъти ви виждах като съседи и знаех добре навиците ви. Ти често оставаше до късно на работа, а тя рядко заключваше вратата. Нали си спомняш цялата онази глупост как били изчезнали безследно? Просто ми провървя. Както върви само на новаците. Нямах никакъв обмислен план. През онзи ден отворих вратата, вкарах колата на заден ход в двора ви и звъннах на вратата. Вратата се отвори. Жена ти бе заедно с момчето. Ударих я по главата с лоста и веднага я хвърлих в багажника си. За момчето ми се наложи да вляза в къщата. То обаче разсъждаваше като всички момчета. Намерих го под кревата и го измъкнах за косата. И на него му бе достатъчен един удар. Сложих го при майка му, затворих багажника и тръгнах по пътя си. Спомням се как ме разсмя свидетелят, който на следващия ден твърдеше, че прекарал цялата вечер на балкона си. Преди да вляза в двора ви, го наблюдавах от колата си, паркирал на известно разстояние. Той пиеше бира и на всеки четвърт час отиваше в кухнята за нова кутийка. Изглежда, че тогава бе ходил и да пикае. Прекарваше в апартамента си приблизително толкова, колкото и на балкона. И досега се чудя защо полицията се вкопчи така в думите му. Когато тръгна за четвъртата кутийка, аз се реших и успях да свърша всичко, преди той да се върне. И досега не знам защо се забави в апартамента си точно в момента, когато това ми трябваше най-много, или защо каза на полицията, че е бил през цялото време на балкона. Изглежда, че никога няма да разбера това. Както вече казах, на новаците им върви. Никакъв хитър трик, просто късмет, както понякога се случва в живота.

Всичко пред очите на Ватен се раздвояваше. Той виждаше Йенс Дале с две глави. Виждаше два бруса и два скалпела. Не можеше вече да различава истинските предмети от двойниците им. Неясно защо се замисли за Силвия Фройд, подвързвачката и реставраторката. Когато говори за последен път с нея, тя се бе занимавала с направата на копие на Книгата на Юхан. Спомни си как тя му бе показвала работата си и той не можеше да различи копието от оригинала. А ето сега и Йенс Дале. Нима обаче фактът, че копираше средновековно убийство, означаваше нещо? Нима това променяше нещо за Хеда и Едвард? Изведнъж видя пред себе си Хеда, седнала пред шевната машина. Често бе седяла така и бе шиела. Дрехи за него и за Едвард. Изведнъж съобрази, че панталонът, с който бе в момента, също бе ушит от нея. Панталон от кордов плат. „Той не сваля панталоните ни - помисли си Ватен, спомняйки си тялото на Гюн Брита, лишено от кожа, но облечено в панталон. - За късмет, той не сваля панталоните ни.” Ватен изпита странно чувство за победа. Щеше да умре с панталона от Хеда. Погледът му още повече се замъгли. И все пак процеди последен въпрос:

- Защо?

- Защо ли? - разсмя се неприятно Йенс Дале. - Твърде много въпроси задаваш, Ватен. Никога няма да ме разбереш. Няма да разбереш желанието, няма да разбереш тъгата по напълно разкритото човешко тяло. По мускулите и сухожилията; по кръвоносните съдове, все още тласкащи кръвта, по дишането на човек, останал без всичките си маски. А след това - и думите върху мъртвата кожа. Стига вече сме говорили. Какъв скалпел предпочиташ - остър, средно остър или тъп?

- Проклятие! - изруга на норвежки Сингсакер, но продължи на английски: - Аматьори. Трижди проклети дилетанти. А контролните въпроси? За разпит на деца има установена процедура. Ти казваш: „Татко бе на двора?” А вие бяхте ли на двора заедно с него? Непростима немарливост.

През това време колата излезе от двора на Крансос. След завоя, когато пътят тръгна надолу, към владенията на Дале, Сингсакер натисна докрай педала за газта.

- Хайде, без излишни емоции - каза Фелиша, съвсем нямайки предвид бясното каране. - Не забравяй колко бързо се развиха събитията. От убийството в библиотеката са минали броени дни, а ние вече знаем кой е убиецът. Не е лесно да се разпитват деца. Трябва да се взимат много неща предвид, особено ако децата току-що са загубили майка си.

- И все пак тази фантастична двусмисленост е осигурявала толкова дълго алибито на Дале и само един Бог знае какво още е натворил. Трябваше лично да разпитам децата.

- Можеш за известно време да ги забравиш? Вече знаем кой е убиецът. Съсредоточи се върху това.

- Точно върху него съм се съсредоточил - изглежда, че преценяваше правилно състоянието си. - Защо, мислиш, съм толкова нервен?

Тя му се усмихна. Телефонът й издрънча. И неведнъж, а цели два пъти.

- Още един есемес. Случаят набира скорост - каза тя. Вече бяха подминали отклонението за къщата, където се бяха скрили Силвия Фройд и Невинс.

- Моите хора са намерили личния електронен адрес на Ефраим Бонд. След определени бюрократични процедури сме получили най-сетне достъп до безплатния сървър „hotmail”. Интернет компаниите не обичат да разкриват пред полицията личните данни на клиентите си. Във входящата поща е имало само любовни писма от Гюн Брита Дале. Оказва се, че по време на конференцията през есента между тях е възникнала връзка.

- Информацията не е ли твърде много за един есемес?

- На Лаубах му се е наложило да напише два - усмихна се тя. - Мога да предположа, че именно Гюн Брита Дале е насочила Бонд по следите на палимпсеста в подвързията на тома на Байрон. Изглежда, че я е завел в кабинета си, за да й покаже редките книги. Тя е била опитна библиотекарка. Освен това е знаела кой е Кнютсон и е забелязала онова, което Бонд не е виждал. След което ги е свързвала не само интрижката, но и съвсем сериозният научен проект. Представям си какви горещи дни е преживяла в Ричмънд.

- Да, това е последното парче от пъзела. Където има любовни писма, там има и ответни послания. Отдавна разбрахме, че търсим психопат с някакъв мотив. Вече имаме мотива. Йенс Дале е намерил в компютъра на жена си любовните признания на Бонд. Хладнокръвно и спокойно е решил да убие и двамата. Как обаче един мъж да убие невярната си жена и любовника й, без да привлече вниманието на полицията върху себе си? Единственият начин е като накара полицията да си мисли, че търсят нещо по-лошо от ревнив съпруг, а именно - сериен убиец.

- Нали обаче точно това правим? Начинът на извършване на убийствата, който е избрал Йенс Дале, свидетелства не просто за сляпа ревност. Вътре в него има маниак - отбеляза Фелиша Стоун.

Сингсакер намали скоростта. Приближаваха се към фиорда. Къщичката на Йенс Дале можеше да е зад всеки следващ завой. Не му се искаше да влети в двора й с пълна скорост. А ако се окажеше, че Дале е там?

- Често пъти такива убийци са първокласни артисти -по тона на Фелиша стана ясно, че знае за какво говори.

Сингсакер си зададе въпроса дали тя се опира на теорията, или на личния си опит, и се надяваше, че все пак е първото.

- Грубо казано, те могат да изобразят на лицето си всякаква емоция. През по-голямата част от живота си социопатът имитира нормални чувства. Само ги имитира обаче, защото не изпитва нищо подобно. Преподавателят, който някога ми четеше лекции за серийните убийци, наричаше това „маска за пълноценност”. И при мнозина тази маска е толкова убедителна, че дори и полицията се лъже. Има случаи, при които сериен убиец е бил привличан под отговорност за единично убийство, бил е разпитван и е бил пускан, въпреки че срещу него е имало сериозни улики. И едва след като социопатът се оказвал свързан с няколко убийства, е бил залавян. Йенс Дале не е единственият маниак, който има жена и деца. Често пъти семейството е просто декор, необходим за маскарада им, но се случва и роднините да станат жертви. Социопатът е непредсказуем. Той е човек без задръжки. От филмите и телевизионните сериали знаем, че той следва определен план, че спазва строги ритуали, но оставя на местопрестъплението нещо като свой автограф. Това обаче е само половината от истината. При социопата няма никаква индивидуалност в обичайния смисъл на думата. Той се съобразява със ситуацията. Нищо не му коства да се приспособи. Достатъчно е да се види какво се случва с такива хора в затвора. Мнозина от тях са образцови затворници, които сякаш не са убили и муха през живота си.

Тя говореше през целия път. Това стана нещо като теоретична подготовка за тях двамата, сякаш тези сведения щяха да им помогнат да се справят с онова, което щяха да намерят в къщата на Йенс Дале, ако подозренията им се оправдаеха. Сингсакер натисна педала на спирачката. Докато Фелиша му бе изнасяла лекцията, бяха минали през горичка и бяха заобиколили отвесна скала, чийто каменист сипей се проточваше до самия бряг, където се превръщаше в плажен чакъл. След крайбрежния чакъл се простираше ливада. На ливадата имаше къща. На външен вид не изглеждаше много стара. Проста форма, по план правоъгълник, един етаж и двусклонен покрив. Стените бяха байцвани. Към пътя гледаше само едно малко прозорче. Отвътре бе закрито с тъмно перде. От брега в морето се издаваше пристан. Върху вълните се поклащаше завързана лодка. На дължина нямаше и петнадесет фута, така че моторът й изглеждаше непропорционално голям. Сингсакер и Стоун се разбраха без думи. Следователят имаше лошото предчувствие, че скоро щяха да видят с очите си онова, което все още не знаеха за нравите и обичаите на маниаците социопати.

- Мислиш ли, че е тук? - попита Фелиша.

- Едва ли. Не виждам колата му, а лодката би трябвало да е останала, откакто е идвал тук през почивните дни. В понеделник сутринта се е върнал вкъщи с колата си.

- И как ще влезем?

- Надявам се да можем да видим нещо през прозореца. В нашата страна имаме едно понятие и то е „разумна обосновка”. Мисля, че и при вас е така.

Фелиша кимна.

- Ще влезем, само ако видим нещо незаконно. В противен случай ще се обадим на местния началник на полицията и ще направим всичко по закона - заповед за обиск и всичко останало. Ако видим някакви признаци за присъствието на Дале в къщата или наоколо, веднага се махаме оттук. Някои неща и при нас не се правят без оръжие.

Той се върна при колата и взе лоста, който бе „заел” от нисана на Силвия Фройд, преди да напуснат Йострот. Едното му рамо вече бе имало близък контакт с него.

- За всеки случай, ако ситуацията го изисква - обясни той. Бяха паркирали колата до пътя и изминаха пеша последната част от него до къщата. Сингсакер вървеше отпред, стискайки лоста в дясната си ръка. Не успяха да видят нищо през пердето на прозореца, гледащ към улицата. Поради това заобиколиха от другата страна. Там имаше врата и още две прозорчета, също много малки. Нямаше и намек, че архитектът е искал да даде на обитателите на къщата чудесен изглед към входа на фиорда. И двата прозореца бяха закрити от непроницаеми пердета отвътре. Бяха забравили обаче да запердят и малкото прозорче на вратата.

Сингсакер се прокрадна предпазливо до вратата и надникна вътре. Видяното го накара да се хване за корема. Наложи му се да се свие, за да си поеме дъх. Чу, че Фелиша каза нещо зад гърба му, но не разбра думите. Изправил се, той погледна отново през прозорчето. Входната врата водеше направо в стая. Двете врати на противоположната стена можеха да са за две малки спални. Архитектът бе решил да мине без таван на голямата стая, поради което се виждаха гредите и покривът. Светлината идваше от лампион. Сингсакер виждаше ясно цялата стая. Груба маса, дори не маса, а по-скоро работен тезгях без столове; прости нарове и книжни рафтове, заемащи една от стените; и още - фотьойлът в ъгъла бяха цялата мебелировка. Никакви мебели на света обаче не можеха да откъснат погледа на Сингсакер от онова, което висеше от средната греда. На връв се поклащаше завързан за краката труп на човек с кафяв панталон от кордов плат. Кожата от кръста до врата му бе одрана от торса му. Този път обаче главата му все още бе на мястото си. Сингсакер позна къдравата коса на Юн Ватен.

Сигурно трябваше да се отдръпне веднага, щом само бутна вратата и откри, че не е заключена. Вместо това обаче той влезе вътре и се приближи до покойника. И едва тогава разбра, че пред него все още нямаше покойник. Ватен се размърда. Сингсакер видя как се напрягат и отпускат подред оголените мускули, докато ръката на Ватен се повдигаше много бавно, за да го посочи. Имаше ли обвинение в този жест? Отвсякъде се процеждаше кръв. Тя се появяваше на капки на повърхността и се стичаше по тялото към ръцете или шията. След това струйките вече бързаха по кожата, по лицето и попиваха в черночервената коса. Тежки капки се откъсваха от слепналите кичури и падаха на пода, където вече се бе събрала голяма червена локва. Следователят обаче не забеляза обилни кръвоизливи. Нито един от големите кръвоносни съдове не бе разкъсан. Там, където кожата свършваше при гърлото, Сингсакер видя артерия, която се издуваше и спадаше, продължавайки да тласка неуморно намаляващата кръв.

Ватен отпусна мускулите на ръката си и тя отново увисна безпомощно. Устните му се размърдаха. Той шепнеше нещо, но Сингсакер не можеше да го чуе. Погледът на помътнелите очи бе насочен, без съмнение, към полицая. Сингсакер се приближи плътно до него и се отпусна на колене, така че лицата им се озоваха едно срещу друго. Стараеше се да гледа само лицето, на което все още имаше кожа. Внимателно постави ръка на тила на Ватен. Усети топлина и пот.

- Моля да ми простите - думите му се сториха безсмислени.

- Вината не е ваша, а негова - прошепна Ватен. Нещо бълбукаше в гърлото му. Сингсакер обаче бе толкова близо, че все пак го чу. Ватен дълго и силно кашля, преди да продължи.

- Обещайте ми едно нещо. Не го превръщайте в митично чудовище. Не му позволявайте да стане... знаменитост. Той просто е опустошен човек. И толкова... Незаслужаващ... за него да се снимат филми или да се пишат... книги. А на нас просто не ни е провървяло... че сме го срещнали.

Той говореше бавно, с дълги прекъсвания, сякаш след всяка точка започваше нов маратон.

- На вас ли? На вас с Гюн Брита ли?

- На нас с Хеда и Едвард.

- Семейството ви! Пак ли е той? - въпреки че попита, Сингсакер вече не се съмняваше. Вече бе разбрал какво не му даваше мира в случая с Ватен. Защо се чувстваше зле. Въпреки всичките противоречия и разминавалия в показанията Юн Ватен бе един от най-честните хора, които някога бе срещал. Бе имал нещастието да попадне под подозрение поради поредица от невероятни случайности. И все пак някъде в дъното на душата си Сингсакер винаги му бе вярвал. Сингсакер понечи да му каже това, но Ватен го изпревари.

- Обещайте ми още нещо - каза той.

- Какво?

Последното желание на Ватен бе неочаквано, но по свой си начин твърде смислено.

- Погрижете се за моето... колело. То... ми е подарък от Хеда, а аз го оставих... да се разкапва.

Слаба, мимолетна усмивка се плъзна по устните му. След това той се закашля. В ъгълчето на устата му се появи струйка кръв и се спусна по носа му. Сега той вече висеше съвсем неподвижно.

Сингсакер искаше да му каже нещо. Но какво? Че е повярвал на убиеца му, а не на него? Сингсакер се съмняваше и поради това седеше така тихо, както и Ватен, и просто гледаше лицето му. В очите на Ватен постепенно угасваха последните проблясъци на съзнанието. Той престана да диша. Дребните, почти незабележими движения, които отличават живия, но напълно отпуснат човек, от мъртвия, най-накрая престанаха напълно.

Сингсакер усещаше зад гърба си дъха на Фелиша.

- Уд, трябва да се махаме - прошепна тя. - Когато дойдохме, вратата бе отключена и ти знаеш какво означава това.

Повече не можа да каже нищо. Той чу забързани крачки. След това глух удар. Обърна се и видя как Фелиша пада върху него с нож в гърба. И почти едновременно с това някой замахна с лост, целейки се в слепоочието му.

- Едгар Алън По е умрял, бълнувайки. Той напълно е изгубил разсъдъка си - засмя се хрипкаво Йенс Дале. Сингсакер примигна три пъти, преди да започне да вижда отново ясно. Образът обаче бе обърнат нагоре с краката. Той висеше надолу с главата. До него се поклащаше тялото на Юн Ватен. Вече без глава. Във въздуха висеше сладникавата и метална миризма на месо и кръв. Погледна към стоящото пред него същество. Дале бе гол от кръста нагоре. Тялото му не бе просто едро, то бе мускулесто и добре тренирано. На главата си бе надянал маска - женско лице и дълга руса коса. „Хеда Ватен - досети се Сингсакер. - Направил си е костюм от кожата й.”

Вече нямаше никакво съмнение. Него трябваше да търсят миналия път. Бяха се съсредоточили обаче изключително върху Ватен. И това в края на краищата, бе коствало на последния не само академичната кариера, но и живота. Ако тогава си бяха свършили работата, Гюн Брита Дале сега щеше да е жива. Погледът му блуждаеше отчаяно из стаята, докато не се натъкна на Фелиша, която продължаваше да лежи неподвижно на пода с нож в гърба.

Заради маската гласът на Дале звучеше приглушено.

- Само че аз се придържам към друга гледна точка, а именно че е умрял от бяс. Неособено скандална, лишена от слава и тайнственост смърт за велик писател. Малко неща могат да хвърлят човека в пълно безумие. Поради това съм за бяса. А Ватен, напротив, умря в съзнание. Според мен, това е добър край. Не си ли съгласен.

И отново този хрипкав смях. Сингсакер за пръв път чуваше как се смее Йенс Дале. Ако някой го бе попитал за това вчера, той по-скоро би отговорил, че академичен сухар като Дале едва ли е способен на нещо повече от строго премерена усмивка. И съвсем сигурно не на такъв смях. „Маскирал се е, но сега маската за пълноценност е паднала” - помисли си полицаят. И си спомни думите на Ватен: „Той просто е опустошен човек и това е всичко”.

- А сега следва основният въпрос: как ти ще посрещнеш смъртта? - попита Йенс Дале.

Едва сега Сингсакер забеляза скалпела в ръката му. Стана му ясно, че трябва да отвлича вниманието му с разговори.

- Запалил си къщата, в която си отраснал.

Дале се разсмя.

- Знам накъде биеш. Търсиш обяснения. Кога е започнало всичко? Как съм станал това, което съм? Може би е виновно нещастното ми детство? Бащата, който ме е биел? - сви рамене той. Палецът и показалецът му продължаваха да стискат скалпела. Съвсем неочаквано Дале свали маската си и я хвърли на пода. Лицето му бе обляно в пот. Стискаше плътно твърдите си устни.

- Нямам никакви обяснения за теб - доизказа се той.

След това се приближи плътно до Сингсакер, положи ръка на главата му, напипа с крайчетата на пръстите си белега и няколко пъти го погали. Усмихна се.

- Не ти ще надникнеш в мен, а аз - в теб - приближи скалпела до очите на Сингсакер той, поглъщайки с поглед поредната си жертва.

И дори сега на полицая се стори, че вижда в очите на побъркания убиец нещо, приличащо слабо на страдание. На практика в тях имаше нещо друго, досещаше се Сингсакер, но не знаеше какво по-точно е то.

Ножът, по-точно кинжалът, който се отличаваше от всичките останали ножове на свещеника Юханес по това, че не служеше за никаква хигиенна, хирургична и въобще практическа цел, а по-скоро бе смъртно опасна играчка, се заби акуратно между две от ребрата на Фелиша Стоун. Стигна до единия от белите й дробове и го прободе. Острието не стигна до сърцето й с някакъв си сантиметър. Също така кинжалът не преряза нито един от големите жизненоважни кръвоносни съдове.

Свестила се, тя първо усети само този кинжал. Не можеше по никакъв начин да разбере дали острието е горещо, или, обратното, ледено. Почти нищо друго не усещаше. След това чу гласове и нечовешки смях. Говореха на норвежки. Приглушеният глас звучеше странно, сякаш идваше отдалече, въпреки че ако се съдеше по останалите звуци, говорещият бе близо. Издаваше го тихото поскърцване на подовите дъски, което се предизвикваше от преместващо се в пространството тяло. Дори без да вдига глава, тя знаеше, че това е гласът на убиеца. „Само не мърдай излишно, Фелиша!” - каза си тя наум.

Първо Фелиша разтвори леко пръстите на дясната си ръка. Те запълзяха бавно нагоре по крачола й. Вдигаше ги все по-нагоре и по-нагоре. Най-сетне цялата й длан легна върху задника й. Оттам тя бавно, бавно се придвижи по гърба, докато не стигна до ножа. Опипа го, стараейки се да не вдига излишен шум. Гласът над нея изведнъж зазвуча по-силно, но говорещият продължаваше да гледа в друга посока. Сухожилията на дясната й ръка горяха, но трябваше да извърти до краен предел ръката си зад гърба си и да хване достатъчно здраво дръжката на кинжала. Издърпа го с едно дръпване, въпреки че знаеше колко опасно е това. Рискът да пререже оцелелите кръвоносни съдове или да предизвика кръвоизлив от раната, която бе запушена от ножа, беше голям. Тя обаче не се съмняваше, че в сравнение с онова, което й готвеше убиецът, всичко това са дреболии.

Фелиша скочи веднага. Успя да фиксира Йенс Дале в полезрението си, преди да се обърне напълно. И замахна. Ножът се заби отстрани на врата му. Дале направи крачка назад. И замря, гледайки я с широко отворени очи. Тя търсеше в погледа му признаци на отчаяние, на страдание, на съжаление - поне нещо човешко - но виждаше само изкривено от болка и ярост лице. Тя гледаше ръкохватката и кръвта, струяща по шията му, смесваща се с потта му и стичаща се по голата му гръд. Все по-трудно й бе да запази яснотата на зрението си. Пареща болка се разливаше от гърба й по цялото й тяло, включително и в главата. Искаше й се да затвори очи, да легне и да заспи, но не можеше. Първо трябваше да види как той ще падне. Тогава всичко щеше да е свършено.

Йенс Дале не падаше. Фелиша видя на размити, като при разфокусирано кино, кадри как той няколко пъти се олюля напред-назад, а след това вдигна бавно лявата си ръка, хвана дръжката на забития в гърлото му кинжал и със зверско ръмжене го извади от себе си. За няколко кратки секунди тя успя да задържи погледа си върху раната му. От нея бликаше като червен фонтан кръв, обливайки цялото му ляво рамо. Тя чу как ревът му се дави в кръвта.

След това той тръгна към нея. Вдигна кинжала. Фелиша си пое дълбоко въздух. Виждаше само ножа и разбираше, че няма да преживее следващия удар.

Изглежда, че краката й се подчиниха на инстинкта й за съхранение, защото направи бърза крачка встрани. Усети с ухото си раздвижването на въздуха, когато ножът прелетя покрай главата й. След това върху нея започна да пада огромно обезумяло същество. Така и неизвикала, тя изпусна въздуха от здравия си бял дроб. И рухна на пода, притисната от Дале. Тежестта на тялото му изтласкваше и последните остатъци от въздух от нея и тя едва не изпадна в безсъзнание.

Усещаше смътно как той се върти, сякаш се опитва да стане. Фелиша се страхуваше, че ножът все още е в ръката му и той все още има сили. Изведнъж обаче ръцете му паднаха от двете страни на тялото й. Сега той лежеше съвсем неподвижно и вече не дишаше.

С невероятно усилие тя събори безжизненото тяло на пода до себе си. След това си пое жадно няколко пъти въздух и стана. Постоя, мигайки, докато не се върна ясното й зрение. Най-сетне можеше да вижда и да види ясно Уд Сингсакер. Той висеше с главата надолу, но бе с дрехи и съответно, с кожа. След това тя забеляза, че той й шепне нещо, но толкова тихо и слабо, сякаш той имаше прободна рана в белия дроб.

- Благодаря! - казваше той. - Благодаря ти, Фелиша Стоун!

Чак сега всичко бе свършило.

Фелиша се наведе и обхвана главата му с ръце. Притисна я до гърдите си. И той разбра, че това бе, което бе търсил, откакто му бяха направили онази проклета операция. Сигурно място, където да положи глава.

Уд Сингсакер стоеше на брега и изпращаше с поглед хеликоптера. След петнадесет минути Фелиша щеше да е в болницата „Свети Олаф”. Служителите от „Бърза помощ” го бяха уверили, че състоянието на ранената е достатъчно стабилно и тя ще понесе полета. Горе, до къщата, местните полицаи охраняваха местопрестъплението и нито една улика нямаше да се изплъзне от Грунгстад и хората му. Линейката зави по пътя и се отдалечи от къщата. Освен спешната диагноза на състоянието на Сингсакер на лекарите им се бе наложило да изпълнят още една задача -да констатират смъртта на Юн Ватен и Йенс Дале. Сега предстоеше много техническа работа по подготовката на телата за транспортирането им в града - на операционната маса на доктор Кителсен. Ножовете нямаше да оставят скоро тези двамата на мира.

Линейката още не бе заминала, когато до мястото на трагедията се приближи кола на „ Адресеависен”. Сигурно бе пристигнало момчето от местния филиал в Ботнгорд. Не можеше проклетият Владо Танески да долети толкова бързо тук. Всъщност бе все едно кой е. Сингсакер бе доволен, че бе успял да проведе разследването на убийството, без да си поговори нито веднъж с журналистите. Потръпвайки от мисълта на колко въпроса се е наложило да отговори Гру Братберг и съжалявайки с цялата си душа шефката си, той предпочете да се изпари. И то на мига.

Тръгна към каменистия склон на хълма и по-нататък, към гората зад него. Преодолял около десетина метра непроходим храсталак, той се измъкна на отъпкана пътечка, водеща към бараката за лодки. „Тя е в стопанството на семейство Дал” - реши Сингсакер, видял пред нея колата на Йенс. Последният бе предпазлив човек. Предпазлив и предвидлив. Ако не искаше да го забележат, не го забелязваха. Сингсакер се замисли по кой път е тръгнал Дале от Тронхайм, така че пътуването му да не бъде регистрирано никъде, и какво алиби си бе подготвил за този последен акт на драмата. Сега това вече нямаше значение. Вече никога нищо нямаше да му трябва. Сингсакер се приближи до бараката и отвори вратата й.

На пода вътре имаше изгнила, стара, плоскодънна лодка. На едната от стените висяха станали напълно негодни рибарски мрежи, в ъгъла се търкаляха шамандура и няколко автомобилни гуми. До другата стена имаше тезгях. Над него бяха разположени различни инструменти, нови и поддържани - клещи, пинсети, ножове и всевъзможни стъргалки. В сандъче върху тезгяха имаше конци и игли от всякакви видове и сортове, а до него имаше мастилница. Отстрани на тезгяха бяха подпрени рамки с различни размери. Онзи, който се бе трудил тук, бе обичал реда. По средата на тезгяха лежеше рамка с опъната върху нея кожа. Изглежда, че бе последната, с която бе работил. Кожата върху рамката бе човешка. Сингсакер предположи, че това бе кожата на жената на Дале. До тезгяха имаше манекен, който не се различаваше много от онзи, който бе видял в апартамента на Сири Холм. Върху него бе надяната обработена напълно кожа, одрана, изглежда, от Хеда Ватен. Липсваше само главата. Друга цяла кожа, приличаща на детска, висеше на кука на стената. От нея липсваше малко парче от гърба. На полицата малко по-нататък лежаха свитъци пергамент. Без да пипа нищо, той се наведе да ги разгледа. Разчете първите изречения върху един от тях: „Може със сигурност да се каже, че всеки убиец има своя неповторим и странен стил на писане. Когато започнах, момчето бе вече мъртво. Хубаво. Тъкмо няма да се дърпа, докато лежи на масата...”

За да продължи да чете, трябваше да разгърне пергамента, но Сингсакер не искаше да го докосва. Просто си отбеляза наум, че все пак имаха нужните им признания. Всичките неоспорими улики.

А на него му стигаше. Спомни си за маската за пълноценност. Всички хора носеха маски. В този момент обаче той вече не можеше да запази маската си на полицай. Повече не можеше. Старши следователят Уд Сингсакер излезе с несигурна походка от бараката и най-сетне повърна истински - гофрети и ярост, мъка и черно кафе. Всичко се изля от него до лъснатата до блясък кола на Йенс Дале.

„Това не е работа, а дявол знае какво” - помисли си Сингсакер и прилегна в мократа калуна край пътя. Полежа няколко минути по гръб, усещайки как малко по малко отминава затъпяващото гадене. Върху челото му капеше ръмящият дъжд. Превъртайки бавно през съзнанието си събитията, той откри, че много добре и с всички подробности си спомня последните няколко часа. За пръв път след операцията в мозъка му се бе запечатал толкова добре отиващият си ден. Лекарите му бяха обещали, че с течение на времето паметта му ще се оправи. Не можеше ли обаче да изчака с оправянето няколко дни? Най-сетне той усети сили да стане на крака. Върна се на брега, откъдето бе наблюдавал отлитащия хеликоптер. Оттогава бе минал повече от четвърт час. В момента Фелиша бе в ръцете на най-добрите хирурзи в Западна Норвегия. Трябваше да издържи до победата им. Фелиша щеше да оцелее. А иначе как щеше да живее той?

Извади мобилния си телефон и превъртя пропуснатите разговори. Намери номера на Ларш и натисна зелената слушалка.

Синът му вдигна след второто позвъняване.

- Здрасти! Та кога е кръщенето? - попита меко Сингсакер. По бузата му, като мокър охлюв, пълзеше сълза.

Сири Холм и Уд Сингсакер пътуваха с колата покрай сивозелените пейзажи на Фосен обратно към града. Дъждът бе престанал и следобедното слънце хвърляше по земята ивици светлина през пролуките между облаците. Сири се опитваше да го разпита за случилото се. Не му се говореше за това, така че отказа да отговаря, позовавайки се на следствената тайна. Каза й само, че Ватен и Дале са мъртви, а Фелиша ще се отърве. Като че ли новината за смъртта на Ватен й направи голямо впечатление. Дълго време никой от тях не казваше нищо. Той наруши мълчанието, чак след като подминаха Бюгн.

- Онова, което се случи между нас... - започна нерешително той.

- Да забравим за това - каза тя и за пръв път по време на пътя се усмихна слабо. - Това е приятен, но изгубен спомен - помълча още малко и след това каза: - Тя ти харесва, нали?

Той не отговори.

- Ти също й харесваш.

Отново пътуваха мълчаливо. Сири гледаше през стъклото. Най-сетне той каза:

- А на теб ти харесваше Ватен.

Тя кимна.

- Не знам защо, но ми харесваше много. Заслужаваше повече от онова, което получи.

- Тук си права - съгласи се Сингсакер.

Млъкнаха отново. И двамата обаче усещаха, че мълчанието им е правилно. Мълчание на приятели. Не искаха да го нарушават.

Братберг му звънна два пъти подред. Позвъняванията й му се сториха сърдити, поради което той не отговори.

Сири Холм кимна одобрително.

- Началничката, а? А ти знаеш, че ще ти трие сол на главата за неспазване на формалностите и всякакви други глупости и не искаш да говориш.

Той кимна:

- Нещо такова.

- Трябва да си призная, че вече си почти...

- Какво „почти”?

- Истински герой на детективски роман.

- А те истински ли са?

Двамата се разсмяха. След като смехът заглъхна, още известно време цареше тишина.

Тридесета глава

- Четиридесет и две хиляди крони? - завъртя очи Уд Сингсакер, но нямаше на кого другиго да се сърди, освен на себе си, защото той се бе оказал неподготвен за космическата цена, която му бяха казали.

- Казах ви, че ремонтът може да ви излезе солен - внимателно му напомни монтьорът, - а вие, спомням си, ми отговорихте, че цената е без значение.

- Е, такава цена има значение - отговори Сингсакер.

- Такава цена има значение точно сега. С толкова пари бих могъл да ремонтирам половината си баня.

- Изглежда, че не сте съвсем наясно с велосипедния спорт - отбеляза монтьорът. Продължаваше да говори съвсем спокойно. - След като обаче идвате с почти разпаднал се „Сервело” и искате да му върнем първоначалното състояние с използването на оригинални части, то бъдете готов да се изръсите яко.

Сингсакер разбираше, че монтьорът е прав. И ако някой бе сгрешил, то това беше той. Сингсакер се изкашля.

- Приемате ли кредитни карти?

- Не, но мога да ви изпратя платежно искане. Ако искате, можем да разделим плащането на части.

- Не, по-добре е приключим по-бързо. Изпратете, моля, платежно искане за цялата сума.

Щом се бе стигнало дотам, то той имаше достатъчно солидна сметка в банката, за да си позволи да се поизхарчи. Норвежец, работил дълги години на едно и също място, недопускал кой знае какво разточителство в личния си живот и удачно застраховал се срещу смъртоносна болест, просто не можеше да няма такава.

Монтьорът си записа адреса на Сингсакер и изкара велосипеда. Сингсакер постоя, разглеждайки го с удоволствие. При ремонта бяха подновили дори лаковото му покритие.

- Е, сега имам най-страхотното колело в района - засмя се полицаят.

- Можете да не се съмнявате в това - усмихна се монтьорът и го потупа по рамото. Киселите физиономии и на двамата бяха изчезнали някъде.

Маршрутът му минаваше от работилницата за ремонт на велосипеди по „Бакланет” към Ниделва. Той подкара по пътечката, прокарана покрай реката и покрай редицата наколни бунгала. От прозорците им се откриваше прекрасна гледка към катедралата „Нидарос”, въпреки че самите те бяха уродлив пейзаж, който можеше да се види само от кулите на храма. И все пак на най-хубавата гледка към събора можеше да се насладиш от пътечката, по която бавно караше новото си колело Сингсакер, изпитвайки удоволствие от това колко точно велосипедът се подчиняваше на кормилото и стигайки в края на краищата до извода, че ремонтът му все пак си е струвал парите. Стигна до стадиона на „Ейе”, а оттам се добра през лабиринта от улички до болницата „Свети Олаф”.

През последните три дни Фелиша бе лежала под наблюдение в Центъра по кардиология и дихателни системи, където я бяха прехвърлили от реанимацията. Бе я посещавал всеки ден. Днес се канеше да я изненада, поради което спря велосипеда до цветарската будка и купи букет. Качил се в отделението, той, преди да влезе в болничната й стая, попита, както винаги, дежурния какво е състоянието й. Правеше го от първите, най-опасните дни, за да е поне малко сигурен в правдивостта на отговора. Ако питаше самата Фелиша, тя винаги му отговаряше, че всичко е наред. Дори когато лекарите току-що бяха приключили с кърпенето й и вероятността от вътрешни кръвоизливи и инфекции бе твърде голяма, тя бе твърдяла, че всичко това е дребна работа и го бе молила да не се вълнува толкова. Дните бяха минавали и преценките на медицинските експерти все повече бяха съвпадали с думите на Фелиша. Бе на път да оздравее и раната й зарастваше, както трябва.

- Фелиша Стоун ли? Сутринта я изписаха - отговори уверено той.

Сингсакер загуби дар слово и само гледаше мълчаливо дежурния.

- Не може да е истина. - каза накрая той. - Никой не ми го е казвал.

- Взеха такова решение заедно с лекаря по време на сутрешната визитация. И аз бях там - отговори санитарят.

- Обещаха да не я изписват по-рано от утре - каза Сингсакер и се отправи към стаята й. Отворил вратата, той видя възрастен господин с мустаци и стърчаща във всички посоки коса. Облечен в много тесен халат, господинът седеше на леглото, на което до вчера бе лежала Фелиша. Излизайки от болницата, Сингсакер набра номера й. Пулсът му се учести и той се замисли защо. Престъплението бе разкрито. Убиецът - обезвреден. А това, че я бяха изписали с един ден по-рано, бе дори хубаво.

Номерът на Фелиша се оказа зает.

- Защо не ни каза нищо за това, момичето ми? - гласът на баща й звучеше ясно, сякаш седеше заедно с нея в хотелската стая, тук, в Тронхайм, а не на хиляди мили оттук, в хола си, който тя познаваше по-добре от която и да е друга стая на земята.

- Е, би трябвало да сте подозирали нещо подобно - в тона й нямаше обвинение. Чувството на взаимна вина нямаше място между тях.

- Да, предполагахме, че причината може да е в интимната сфера - каза искрено баща й.

„Разстоянието ни въздейства” - помисли си Фелиша, която сама бе разбрала, че е на правилното място и е настъпило правилното време, за да се обади вкъщи.

- Срокът на давност още не е изтекъл - отбеляза баща й.

- Не, изтече. Най-сетне.

Баща й разбра какво имаше предвид тя.

- Тоест си готова да забравиш всичко и да живееш по-нататък?

- Нима не го разбра? Струва ми се, че вече не се боя от миналото. Освен това напълно ме устройва възможността да пращам зад решетките по един екземпляр от семейство Невинс на ден - засмя се Фелиша.

- Наложило ти се е да се поблъскаш малко с този случай, момичето ми - продължи баща й. - Или дори и с двата. Кой би могъл да си помисли, че убийството в Музея на По ще бъде разкрито само за няколко седмици?

- Малко се гордееш с мен, нали? - попита тя. В гласа й отново зазвуча нещо забравено, върна се интонацията, която някога бяха установили помежду си с баща й, но отдавна бе изчезнала.

- Малко ли? - предвзето попита баща й.

Фелиша Стоун винаги бе със слаба фигура. Едва когато обаче, след като си поговори с баща си и му разказа толкова подробно, колкото можеше да си спомни, за онази отдавнашна нощ с Шон Невинс, остави слушалката и за пръв път от много, много години Фелиша се почувства и лека.

Провери дали раната от нож не се обажда. Вчера й бяха свалили шевовете, оттогава гърбът не я сърбеше и тя би се затруднила да покаже с точност мястото на раната, въпреки че все още усещаше болката в горната част на торса си. Поседя малко, мислейки си за случая, за чието разплитане бе помогнала. Докато бе лежала в болницата, Уд всеки ден й бе разказвал пресните новини от Тронхайм и Ричмънд.

Според мнението на мнозина учени, които се бяха заели с разчитането на палимпсеста на свещеника Юханес, което включваше и така наречения ножов пергамент, намирал се в ръцете на Йенс Дале, много неща сочели, че последният се бил вдъхновявал от примера на твърде сведущия в областта на анатомията свещеник и може би най-кървавия сериен убиец през цялата история на Норвегия. Находката бе наречена „Палимпсест на Юханес”. Разчитането било съществено улеснено от рентгеновите снимки, направени в университет „Джон Хопкинс” по поръчка на директора на музея на Едгар Алън По в Ричмънд. Снимките били намерени при обиск в кабинета на Джон Шон Невинс, който си имаше свои причини да не иска да се шуми около Книгата на Юхан и изгубените й страници. Запознат с някои от откритията, вече направени от Бонд заедно с Гюн Брита Дале, Невинс, изглежда, се канел да използва снимките за свой собствен академичен труд, когато всичко се уталожело и страстите утихнели. Успял да изнесе рентгеновите снимки от Музея на По в самото начало на разследването, докато Рейнолдс разпитвал служителите в музея. Според равносметката от разследването, проведено от полицията в Ричмънд, инцидентът със снимките бил единственото, с което Джонс и хората му не можели да се гордеят. В защита на полицаите обаче трябвало да се каже, че снимките се намирали в неохраняем тайник, а не в кабинета на Бонд. Само Невинс знаел къде да ги търси. Така се случило това малко, но твърде съществено недоглеждане от страна на полицията. Фелиша бе сигурна, че Лаубах е позеленял от яд, и се надяваше да чуе подробностите, когато се върнеше.

Тя взе отново телефона и се обади на Джонс.

- Много рано се обаждаш - каза той вместо поздрав.

Фелиша погледна часовника си. Бе един през деня, тоест само седем сутринта в Ричмънд.

- Да не спеше?

- Не, вече пия втора чаша кафе. Според всички сметки от тази сутрин съм свободен, защото вълненията при нас вече улегнаха. А при теб как е?

- Изписаха ме днес. С един ден по-рано от предвиденото.

- Тоест си идваш вкъщи? Веднага ли да ти осигуря самолет?

- Точно за това исках да поговоря с теб.

Сингсакер мина покрай Студентското дружество, по моста „Елгесетер” и по улица „Принсен” до самия хотел. Когато влезе във фоайето, бе вече един и двадесет. Приближи се до рецепцията и обяснил, че търси Фелиша Стоун, каза номера на стаята й. Рецепционистът, мъж с боядисана руса коса, бе вече на тази възраст, при която боядисаните кичури могат да бъдат лесно сбъркани с първите бели косми. Дори не му се наложи да търси името й в базата данни. Погледна Сингсакер с поглед, ясно говорещ за симпатиите му към мъжкия пол, но не и към този негов представител.

- Напусна преди пет минути - каза рецепционистът. -И замина с такси.

- Да знаете къде е отишла? - попита Сингсакер.

- Не, но нали е американка. Предполагам, че тръгна за летището. Сама се договаряше с шофьора.

- По дяволите! - за свое учудване Сингсакер дори удари с юмрук по плота.

- Ако нямате търпение да произнесете няколко прощални думи, то можете да я настигнете във „Вернес” -предложи рецепционистът.

- С велосипеда ли?

Излязъл от хотела, той извади телефона си и замря, размишлявайки дали си струва да й звъни пак, или да й изпрати съобщение, и стигна до извода, че след като наистина си е тръгнала, без дори да се сбогува, той не може да направи нищо по въпроса. Отново преследваше сън. Стигаха му сънища. Те имаха лошия навик да се превръщат в кошмари, щом се озовяха в главата му.

Той отиде в магазина за алкохолни напитки на „Сулсиден” и си купи за утешение две бутилки „Червен Олборг”. На хранителния щанд в търговския център си купи най-хубавия датски черен хляб и филе от херинга, точно такова, каквото обичаше, но не си купуваше често. Очакваха го празни и досадни почивни дни и той гадаеше колко щеше да издържи, преди да се обади на Аникен.

Фелиша Стоун изведнъж изпита усещането, че е направила глупост. Нали случаят бе приключен. Защо не можеше да зареже всичко, както си е, и да се прибере вкъщи? Защо трябваше да прави още нещо?

Тя извади връзката ключове, които носеше в джоба си, въпреки че нито един от тези ключове не ставаше за нито една ключалка от тази страна на Атлантическия океан. Затова пък на връзката имаше шперц, който не признаваше подобни географски ограничения. Стана и за ключалката, която Фелиша искаше да отключи. Вярно, наложи й се да се помъчи малко. Такива постъпки се удаваха на Патерсън много по-лесно, отколкото на нея, и той би могъл да стане толкова добър престъпник, колкото добър полицай беше. Мъчи се дълго, но все пак се справи с ключалката. Влизайки, се огледа. Стаята се оказа точно такава, каквато си я представяше. Това откритие увеличи увереността й, че е на правилния път, но трябваше да направи още нещо. Оставаше още едно възелче, което трябваше да се разплете.

Караше бавно по „Киркегате”. Мина покрай дома на семейство Дале. Всичките прозорци бяха със спуснати пердета. Децата бяха преместени при родителите на Гюн Брита в съответствие със Закона за защита на детето. Къщата почти сигурно щяха да я продадат, за да удовлетворят исканията за възмездяване на щетите, които задължително щяха да се появят след този случай.

Предстоеше още много работа по серията убийства с петстотингодишна давност, които бяха може би най-кървавите през цялата история на Норвегия. По-нататъшното разследване на престъпленията на Йенс Дале бе изискало големи усилия от норвежка страна. Владо Танески от „ Адресеависен” бе нарекъл с лека ръка бараката за лодки в Ерланд: „Леговището на ужаса”. По принцип пресата се бе постарала доста, за да не може предсмъртното желание на Юн Ватен - да не се позволи на Йенс Дале да се превърне в митично чудовище - да бъде изпълнено.

В тази барака бяха намерени достатъчно материали, за да се докаже съпричастността на Дале към убийствата на Едвард и Хеда Ватен, а също така и на собствената си жена. Освен това полицията бе намерила кожата на най-малкото още една непозната жертва и това бе позволило Йенс Дале да бъде отнесен към категорията на серийните убийци, удовлетворяващи всичките мислими критерии и определения.

Що се отнасяше до вирджинското престъпление, то и в този случай бяха открити съвсем тежащи на мястото си улики, доказващи виновността му. Освен сходството в подробностите и тайната връзка между Гюн Брита Дале и Ефраим Бонд, даваща мотива за убийство, бе намерено електронно потвърждение за пътуването на Дале до Америка. По всяка вероятност се бе качил на самолета до Вашингтон, откъдето бе взел кола под наем: Не носел със себе си в самолета скалпел и други хирургични инструменти, а ги бе получил от склад за медицинско оборудване във Вашингтон. Бе поръчал предварително всичко необходимо от името на тронхаймския Музей по природна история. Дале се бе върнал в Норвегия след малко по-малко от три денонощия. Първоначалната проверка на алибито на Дале се бе състояла преди полицията в Тронхайм да научи за ричмъндското убийство, поради това основно внимание бе отделено на почивните дни, съвпадащи по време с убийството в книгохранилището. Потресени от случилото се, колегите на Дале по-късно бяха казали на разпитите, че мислели, че Дале е излязъл в годишен отпуск. А пред жена си, според думите на родителите на Гюн Брита Дале, той се бил позовал на участие в поредната конференция.

Замисълът на Дале си бе имал уязвими моменти. Може би ако полицията го бе проверила по-внимателно в началото на разследването, измамата с пътуването можеше да бъде разкрита. Въпреки това идеята му да извади полицията от играта, карайки я да търси луд маниак, непознаващ жертвата, бе успяла. Вече никой никога нямаше да разбере дали друга подредба на приоритетите при разследването щеше да спаси живота на Юн Ватен.

Уликата, издаваща съпричастността на Дале към американското убийство, бе открита на следващия ден след смъртта му. По време на обиска на дома му, където сред всичко останало бе намерено копие на Книгата на Юхан, направено собственоръчно от Дале, преди още да предаде оригинала в библиотеката, полицаите бяха извадили от пощенската му кутия неотворено писмо. Бе изпратено от САЩ в деня, когато Дале се бе върнал в Норвегия. Почеркът върху плика показваше ясно, че той бе изпратил сам писмото до себе си. В писмото се бе оказало малко парче от човешка кожа, което все още не бе успяло да изсъхне напълно. Преди да констатира, че това е кожата на Ефраим Бонд, полицията трябваше да изчака резултатите от ДНК-анализа. Почти със сигурност обаче Дале си бе запазил този сувенир за спомен от убийството. Какво бе направил с останалата кожа на жертвата така и щеше да си остане неразгадана тайна. По-скоро тя бе станала плячка на горските зверове някъде между Ричмънд и Вашингтон.

Нямаше отговор и на още един въпрос: защо убийството в Музея на По бе по-немарливо и хаотично, отколкото убийството в книгохранилището, защото единственият човек, който можеше да обясни това на полицията, не бе вече между живите.

Предполагаше се, че планът на Дале се е състоял в това да представи двете убийства като плод на нечия извратена фантазия, натрупвайки ефектни детайли и добавяйки ирационални подробности като хвърлената в кошчето за боклук глава. Бе разчитал да отклони вниманието на следователите от възможното преди всичко наличие на личен мотив в двете убийства.

Лишавайки Гюн Брита от живот, той бе сменил тактиката си. В действията му имаше повече ред, бе избрал затворено пространство. Може би към това го бе подтикнала неочаквано открилата се възможност да скрие тялото в хранилището. Както бе отбелязала веднъж, докато още лежеше в болницата, Фелиша Стоун, повечето убийци се приспособяваха. Дори и най-методичният маниак бе способен да промени замисъла си, ако това му носеше някакви изгоди.

Другото обяснение бе, че ако Дале бе изпитал наистина удоволствие от издевателствата си над Бонд, то е искал да убие собствената си жена, колкото се може по-бързо. Някои дори мислеха, че начинът му на действие е признак на това, че някъде в дълбините на черната душа на социопата все пак са се криели подобия на човешки чувства. Сингсакер не бе от тези идеалисти.

Отговорът на въпроса какво бе направило от Йенс Дале чудовище в човешки образ така и не бе намерен. Въпреки слуховете за грешката на следствието, обявило пожара в дома на семейство Дале за случайност, не бяха открити никакви свидетелства за съпричастността на Йенс към това престъпление. Не изглеждаше Йенс Дале да бе имал трудно детство или да са се държали лошо с него. Нито един свидетел от онези, които го познаваха от дете, не бе споменал типичните за детството на серийните убийци проблеми или нетипично поведение. Малкият Йенс не се бе напикавал в леглото, не бе измъчвал животните, не го бяха обвинявали в подпалвачество или насилие. Наистина веднъж го бяха хванали да краде комикси за Фантомас в местния кооперативен магазин. С това обаче списъкът на престъпленията му приключваше, а и не бе подадена жалба срещу него, защото собственикът на магазинчето бе решил, че е славно хлапе. Йенс Дале не бе обиждал момичетата, никога не го бяха хващали да ги шпионира или да наднича към тях. Никого не бе заплашвал и никой не помнеше да се е бил някога. Според думите на ерландските земляци на Йенс, с които полицаите бяха поговорили, той бил тихо, замислено момче, което страняло от околните. Като младеж предпочитал четенето на книги и комикси в стаята си пред купоните и разходките с момичета. Всичките му връстници го смятали за безвреден, умен, но скучен младеж.

Сингсакер си мислеше и за това колко време щеше да мине, преди да престане, минавайки покрай бившата къща на семейство Дале, да вижда голия му торс, маската от човешка кожа и очите, втренчени в друг свят, който съвсем не приличаше на неговия. Този свят се бе зародил и израснал вътре в Йенс Дале, подхранван от дългогодишни размисли, които не е могъл да сподели с никого.

Външният вид на къщата, намираща се по-нататък по улицата и принадлежала на Юн Ватен, също навяваше мрачни мисли. Когато Сингсакер зави в задния си двор и затвори след себе си първо входната врата, а след това и тази на апартамента си, вече имаше план да остави херингата на спокойствие и да се пъхне в леглото, поставяйки аквавита на нощното си шкафче, а във видеото - някакъв сантиментален филм.

Планът му се провали с трясък.

Когато Фелиша чу превъртащия се в ключалката ключ, тя изпадна в паника. Отново й се догади, както винаги, когато правеше някоя глупост. Нима можеше да се прави така? Сигурно бе провалила всичко още преди да е започнало. Но вече бе твърде късно за съмнения. Единственото, което й оставаше, е да следва плана си. Тя се прокрадна в спалнята и легна на леглото. Присмивайки се сама на себе си, тя разкопча двете горни копчета на блузката си. „Направо си се побъркала - каза си тя наум. - А ако не се получи? Не, трябва да се получи. И без това съм закъсняла с почти четиринадесет години.”

Видяла Сингсакер, който влезе в спалнята с разкопчана риза, държейки във всяка от ръцете си по една бутилка с аквавит, тя разбра, че ще се получи. Това не бе глупост, а единственото правилно решение. Последната нишка от разследването не я бе подвела, защото на лицето му бе изписано точно онова, което тя се бе надявала да види.

Огледалото висеше зад гърба на Сингсакер, поради което той не можеше да се види отстрани, но не се съмняваше, че всичките му чувства са изписани на лицето му. Изумление, облекчение и още нещо, преживяно в незапомнени времена, но вече забравено.

Тя стана от леглото, приближи се до него и докосна устните му с показалеца си. Взе бутилките от него и ги остави в ъгъла. Съблече го и го отведе в леглото. Той легна по гръб и гледаше как тя се съблича. Най-накрая остана само по черна коса и бяла кожа. Тя се пъхна в кревата при него и го целуна по устата. След това устните й се плъзнаха по рамото и гърдите му. Дълго бродиха по корема, докато най-сетне не стигнаха до местоназначението си. Той вече бе възбуден до краен предел и свърши твърде бързо.

- Това... това... - мърмореше той, запъваше се и по никакъв начин не можеше да намери точните думи.

- И представа си нямаш какво е това - каза му тя, - но е възможно някой път да ти кажа.

Той се любуваше на това как тя седеше на леглото до него.

- Надявам се да ми кажеш.

- А аз се надявам, че все още ти е останал малко барут. Първо направих онова, което ТРЯБВАШЕ да направя. А продължението ще е това, което ИСКАМ да направя.

- Не забравяй, че вече не съм млад - отбеляза с усмивка той. - Ако обаче не бързаме, ще се получи.

Час по-късно те седяха все още голи в кревата и разглеждаха учебника по анатомия на Грей. Тя бе положила глава на рамото му и дългата й черна коса го загръщаше като плащ. Дишането й бе спокойно. По-късно тя щеше да нарече този изтекъл час безтегловен и щеше да каже, че силата на тежестта бе променила природата си. А той щеше да запомни най-добре усещането, че за пръв път му се бе сторило, че следоперационната празнота в главата му е зараснала напълно.

- Мразя сериалите за лекари - каза с насмешка тя.

- Аз също - съгласи се той. - В най-добрия смисъл на думата.

- Джонс ми даде две седмици отпуска.

- Чудесно. Значи можеш да дойдеш с мен в Осло. Трябва да отида на кръщене, а определено си струва да научиш повече за страната ни и да видиш още нещо освен Тронхайм.

- Ще дойда с теб, но ми харесва Тронхайм. Харесват ми дъждът и студеното време.

- И колко ти харесват? - попита той и усети как се събуждат и започват да помръдват мравките в слабините му.

- Сигурно толкова много, колкото се надяваш.

Тридесет и първа глава

Свещеникът седеше в дневната си и гледаше разстилащата се пред него ливада. По пътеката през ливадата, която водеше към къщата му, вървеше малко момиченце. Родителите на малката Мари бяха отнесени от тежка болест. Бяха умрели седмица преди свещеникът да се върне, докарвайки телата на госпожа Ингер и дъщеря й. Корабът им бе претърпял корабокрушение по пътя за Берген. Свещеникът Юханес бе отслужил две заупокойни служби. Госпожа Ингер и дъщеря й бяха погребани тържествено в дъбови ковчези, а църквата, украсена с фамилните им гербове, бе пълна с народ. Скромното погребение на родителите на Мари бе извън пределите на църквата. Мари бе плакала през цялото време. Свещеникът я бе помолил да намине после към него, а той щял да помисли какво може да направи за нея.

Той седеше и препрочиташе дневника си, чийто пергамент бе направил сам от телешка кожа, а последните страници - от кожата, която бе донесъл от Берген, където за последен път се бе видял с бръснаря. На този пергамент се пишеше най-лесно. Четейки, той постоянно вдигаше поглед и поглеждаше през отворения прозорец. Мари се приближаваше все по-близо. Бе съвсем слабо, бедно момиче.

Очите му отново се обърнаха към книгата. На тях - на кръвта и вътрешностите - бе посветил последните страници. До книгата на масата, точно пред него, лежеше пакетът с ножовете.

Върху вътрешната страна на пакета бе записал най-лошите си мисли. Мислите, от които по никакъв начин не можеше да се отърве. Бе написал за това как бе отнемал живот, как бе одирал кожи, как бе разпорвал вътрешности и бе гледал какво се крие там. И все пак това просто бяха мисли.

Фантазии и нищо повече. Не бе пипнал с пръст никого. Откакто архиепископът го бе изпратил тук, на Фосен, той бе добър пастир - първо католик, а след това лютеранин. Смяната на вярата му се бе удала по-лесно, отколкото си бе мислил. През един прекрасен ден бе разбрал, че религията не е най-важното. Хората - ето кое бе важното. Бе осъзнал, че въпреки всичките беди, които бе изпитал през живота си, той обичаше хората. Не бе станал такъв като онзи - като бръснаря. Тогава, в Берген, бе пощадил живота му. Само го бе ударил, за да изпадне в безсъзнание, и бе взел ножовете. Ножовете и кожата на немската вещица. От нея бе направил последните страници на книгата си и бе записал върху тях най-черните си мисли. Нали имаше черни мисли, нямаше защо да извърта. Записал ги обаче, той бе спасил от тях останалия свят. Бе намерил място, на което да заточи живеещия в него дявол. А когато дяволът не бе наблизо, той бе добър свещеник.

Написа последното изречение в средата на книгата, много далече от черните страници. Това бе изречението, което някога бе написала на хартия умната маймуна от Александрия, ако, разбира се, се вярваше на думите на неговия велик учител от Падуа. Приключил, той взе лист пергамент, също направен от кожата на вещицата и подходящ не само за записване на жестоки фантазии за вивисекции, но и за съхраняване на бръснарските ножове. Разпната върху хартия, фантазията оставаше безвредна, а с ножовете бе спасил доста животи през изминалите години. Съвсем наскоро побеснял крайморски селянин бе насякъл до смърт с брадва петима души в дома си. На четирима други, които стопанинът просто бе осакатил, Юханес бе успял да спаси почти всички крайници. Петимата мъртъвци бяха погребани в старото гробище до църквата. Гробовете им бяха последните, защото скоро след това интендантът на „Нидарос” бе решил да закрие това гробище. Скоро забравиха за зверските убийства. За нещастието си спомняха само онези, които бяха оцелели. Не забравяха и как с ножовете и иглите си свещеникът Юханес бе спасил живота им и ръцете, и краката им, макар и не всичките.

Мари вече бе дошла толкова близо, че той чуваше стъпките й. В това тежко време той имаше добра новина за нея. Вече й бе намерил място в едно от околните стопанства. Бяха се съгласили да я вземат срещу известно възнаграждение. Той нямаше пари да им плати, а само ножовете и книгата, която бе писал вече половин живот. Сега не се страхуваше да се раздели с всичко това. Тамошният народ не можеше да чете, а Юханес бе взел от тях дума да не продават нещата, докато той не умре, а ако ги продадат, то да са заедно: книгата с ножовете или ножовете с книгата. И всичките следващи собственици трябвало да спазват това правило. Стопанинът се бе съгласил с това странно условие.

Когато Мари влезе в стаята, той премести пакета с ножовете на леглото.

Как само жадуваше да се избави веднъж и завинаги от своя дявол. Старостта бе на прага му и той искаше да я изживее в мир.