Кьорферманът

I

Още предпоследната седмица на септември се разбра, че всичко, което става, не е случайно. След като новият ходжа Ибрахим падна по стълбите на минарето непосредствено подир изпяването на първия си езан, предизвикал всеобщото възхищение на онези, които го чуха, се заговори за внезапното заболяване на престолонаследника, причинено пак след появяване на публично място. Последваха още няколко събития през същата смутна седмица, краят на която поднесе нова изненада. Както разправяха, докато английският посланик бързал към султанския дворец да занесе, дългоочакваната новина на падишаха за одобряването от Британското правителство на един важен кредит, каретата му се преобърнала.

Някаква жена (или може би мъж, забулен с фередже), която подозираха, че била втренчила поглед в каретата, докато преминавала моста към Синята джамия само миг преди да се преобърне колата, бе търсена сред тълпата, дори преследвана дълго из уличките, ала така и не я откриха. Но независимо, че злосторникът не се намери, едно бе ясно за всички: каретата на посланика, както и пада нето на новия ходжа, заболяване то на престолонаследника, наред с останалите случки, не бе причинено от нищо друго, освен от уроки на лоши очи.

И това не се случваше за първи път. Людската памет, дори архивите и държавните хроники, гъмжаха от подобни истории, които потвърждаваха, че от време на време лошите очи се развилняват и подобно на епидемиите, дори и по-лошо от тях, започват да носят беди и злочестия. Не случайно в приказките на хората от незапомнени времена съществуваше изразът „изядоха го лоши очи“.

Но тази есен, навярно поради студеното и влажно време, а може и в резултат на икономическите затруднения, ударите нанесени от злооките се чувствуваха още по-осезаемо. Ето защо безпокойството и раздразнението на хората бе голямо, така както бяха по-пълни и докладите за тези неща, които разправяха, представяли лично на върховния владетел.

Вече дни наред се очакваше какво ще предприеме султанът. Ако не някой декрет (имаше хора, които бяха убедени, че той ще обяви декрет), поне някакво решение, разпореждане или секретно циркулярно писмо.

До вторник вечерта от канцеларията на султана не казаха нищо. И както винаги при подобно напрегнато очакване, към предишните предположения, какво решение ще се вземе, се прибавяха и нови, обикновено много по-мъгляви.

Едно време в случаите на „уроки от лоши очи“ такива хора са били наказвани жестоко подобна на еретиците: изгаряли ги във варници, одирали им кожите, или ги затрупвали живи с камъни. В столицата още се помнеше одирането на старицата Шаниша, която с един поглед успяла да лепне на дъщерята на предишния султан Азиз епилепсията, предизвикала първоначално отчаяние у бащата, а впоследствие причинила и продължителната му болест, която го принудила да се откаже от престола и да създаде такива бъркотии, та на държавата й трябвало години, докато се съвземе.

Така били наказвани преди хората с лоши очи, но сега, след големите реформи, държавата се бе модернизирала и подобни наказания изглеждаха варварски и някак извън времето.

Тогава какво ще правим? Да галим с перо злооките и да ги Оставим да се въдят, докато уморят не само хората, а сринат и оградите на къщите ли? Така говореха тези, които нямаха капка милост спрямо злооките и общо взето се опълчваха срещу всяко смекчаване на държавните закони. И наистина, къде се е чуло и видяло да е премахнато зло, без да се вземат сурови мерки? Нима стигаше да задължат злооките да сложат някакви стъкла върху очите си, каквито току-що бяха измислени по гяурските земи, някакви си дяволски стъкла наречени „очила“? Или да завържат очите им с черни превръзки, каквито носят морските пирати?

В никакъв случай, защото лошите очи, били те завързани с черна превръзка или скрити зад ония прокълнати стъкла, отровата пак ще се излива от тях. Дори и със сажди да ги намажеха, както бе станало на мода в последно време да си цапат очите столичните кокони, нищо нямаше да се промени.

Така приказваха и си блъскаха ума хората, видели се в чудо какво да правят, докато най-сетне в петък бе обявен декретът.

Както всички значителни декрети името му бе кратко — Кьорферман, но всъщност не беше нито безмилостно суров, нито пък толкова благ, колкото се очакваше. Беше нещо средно между двете, което караше страните, застъпващи противоположни мнения да останат неудовлетворени, но с някакво глухо недоволство, в което въпреки това не бе трудно да се долови известно възхищение към държавата и особено към върховния владетел, който умееше да се извиси и да застане над талазите на човешките страсти.

Невероятно бързо, още през първата седмица след обявяването на Кьорфермана, станаха известни някои подробности при обсъждането на проектодекрета в правителството, където както винаги се бяха сблъскали жестоко клана на Кюприлиите с този на шейх-юл-исляма. Кюприлиите, без да се осмелят открито да се противопоставят на декрета, настоявали за по-меки мерки спрямо злооките, като отстраняване от служебните им постове, забрана да се появяват на публични места, домашен арест и най-много интерниране или изолиране на определено място, както се постъпва със заразно болните. Шейх-юл-ислямът и привържениците му пък настоявали за традиционните древни наказания, докато султанът, след като изслушал търпеливо и двете Страни, без да оправдава нито едната, нито другата, сметнал, че и двете поотделно имат право. Кьорферманът съдържаше компромис, така, че цялото недоволство на онези, които се бяха обявили срещу варварските наказания, се стоварваше върху клана на шейх-юл-исляма и обратно, омразата на фанатиците се изливаше върху Кюприлиите. Самият султан оставаше извън този водовъртеж, но изпитваше еднакво възхищение към двете страни, онова особено възхищение, примесено с чувство на съжаление, произтичащо от факта, че освен другите големи дела, върховният владетел трябва да се занимава и с безкрайните разпри между враждуващите кланове.

Още преди разгласяването му в печата и от глашатаите, в определени столични кръгове вече се знаеха главните точки на декрета. Съдържанието на Кьорфермана бе горе-долу следното:

Поради зачестилите напоследък случаи на урочасвания от лоши очи, в резултат на което тази злоокост (думата бе взета от някакъв стар речник от шестнадесети век) има опасност да прерасне в истинска епидемия, държавата, с оглед да защити своите интереси, както и тези на поданиците си от застрашаващата ги беда, е принудена да вземе редица мерки.

Хората с лоши очи не се наказват със смърт както някога, а само им се отнема възможността да пакостят. И това ще стане с премахване оръдието на злините, което в случая са лошите им очи.

По такъв начин се узаконяваше с декрет ослепяването на всички онези, за които се докажеше, че имат лоши очи.

Този акт, тоест ослепяването, ще се извършва срещу парично обезщетение от страна на държавата, което ще бъде по-голямо за онези, които доброволно се представят, и по-малко за останалите.

Ще се извърши обезочаване (думата се употребяваше за първи път в официален документ), значи щяха насилствено да се вадят очи, дори и без възнаграждение, на всички онези, които по различни начини ще се опитат да избегнат ослепяването като се укрият или противопоставят.

Отправяше се призив към поданиците на вековната османска империя да разобличават открито или чрез анонимни писма хора с лоши очи, като посочат в края на донесението цялото име както и точния домашен или служебен адрес на подозрителните. Това разобличаване се отнасяше както до обикновените хора, така и за висшите служители, независимо от отговорните постове, които заемаха в държавата йерархия.

Последната фраза накара очите на много хора да застинат за миг, сякаш търсят невидима точка в пространството.