Кьорферманът

VIII

С положителност на всички им бе направило впечатление, че годеникът напоследък е доста отслабнал, но единствено тя му го каза, когато се затвориха в стаята й.

— Отслабнал си. Толкова ли много работа имаш?

— Много — отвърна той. И след малко повтори — много.

— Ела и забрави сега за това…

Тя вече изобщо не се боеше от близките си и след като се опъна първа в леглото го обгърна отначало с ръце, а после и с белите си крака. Воплите й бяха съвсем тихи, равномерни и само от време на време прерастваха в нещо наподобяващо стенание.

След малко, когато притихнаха, той впери поглед за миг в моравосините петна, които приличаха на печат върху разголеното й бедро. Тя понечи да му каже нещо за тях, но за нейна изненада той я попита за съвсем друго:

— В нужда обръщали ли сте се някога за помощ към Кюприлиите?

Тя повдигна рамене, без да скрива учудването си.

— Доколкото зная никога. Защо питаш?

— Просто така… Сетих се, че във вашия дом почти не съм чул да се споменава за тях.

— Вярно е, че сме братовчеди, но твърде далечни. Освен това, баща ми, с неговия характер…

— Разбирам — прекъсна я той, без да отмества очи от сините петна.

Тя го погали по гърдите.

— Нещо те измъчва — заговори със спокоен глас.

Той се помъчи да избегне погледа й.

— Нищо ми няма.

— Да не би да изпитваш угризения на съвестта за работата, която вършиш?

Той поклати отрицателно глава.

— Ни най-малко. Нямам никакво основание… Напротив…

— Какво ще рече напротив?

— Ама, че досадни въпроси задаваш!

— Така ли? — отвърна тя засегната и искаше да се извърне гърбом, но той отмести чаршафа, докато тя напразно се мъчеше отново да покрие корема си. Някакъв особен, почти обезумял блясък в очите му я накара да забрави обидата и внимателно да се вгледа в лицето на годеника си. Очите му така се бяха вторачили във венериния й хълм, сякаш го виждаше за пръв път.

— След три седмици ще се оженим — заговори тя, — и ще лежим така с часове.

— Да… Може би тогава ще си взема и отпуската…

— Така ли? Колко хубаво… Ще ставаме късно, защото през нощта може и да не спим… Какво удоволствие, нали, да се любим полусънливи, посреднощ в пълен мрак…

Той трепна, сякаш се стресна от дрямка.

— Посреднощ… в пълен мрак… — Само дето не изкрещя той.

— Шът, по-тихо! Какво ти става?

— Посреднощ, в пълен мрак… — повтори той вече с по-спокоен глас.

Тя го погали по шията, после по слепоочията.

— Нещо те мъчи — каза тя съвсем тихо, както се говори на спящ човек. — Аз мога да си представя какво ти е, но моля те не се тревожи за това… Ти не си нищо друго, освен един изпълнител на закона… Нека ги гризе съвестта онези, които развихриха цялата тая буря… Разбираш ли ме? Нека те се измъчват… А сега ела пак да се полюбим, душко!