Кьорферманът

V

Обядът, както обикновено в неделен ден, беше сервиран на голямата елипсовидна маса в гостната. Джеладин дойде няколко минути след дванадесет, облечен в костюм европейски модел, каквито носеха в последно време повечето от младите мъже в столицата.

— Как вървят работите? — попита Алекс Ура, след като всички седнаха на масата.

Годеникът се усмихна неопределено.

— Добре… Доста добре.

Необходимо бе известно време за Откъслечни фрази, за различни дребни неща, докато накрая се поведе разговор за онова, което всички очакваха с нетърпение през цялата седмица, за Кьорфермана.

— Има ли много донесения? — попита синът на Алекс, Гьон. — Да си призная, това ми се струва малко трудна работа, да не кажа невероятна.

— Зависи — отвърна годеникът. — В смисъл…

— Например — прекъсна го Гьон, — на някого, по различни причини, най-често лични, може да му се сторят лоши очите на един, а добри на друг. Как се постъпва в такива случаи?

Джеладин продължаваше да слуша с усмивка, която едва сдържаше, бъдещия си щурей.

Прав си — каза той. — Но именно, за да се предотврати това, Централната комисия, както и нейните клонове, работят въз основа на едно окръжно разпореждане, в което са посочени до най-големи подробности всички особености, които трябва да притежават едни очи, за да бъдат окачествени като лоши. И това не се отнася само до външния им вид, което повечето от хората използуват. — Известно време той се смя на глас. — Ето аз например съм синеок и според лековерните се числя към съмнителните и не би трябвало да припаря до вратата, а камо ли да работя в Централната комисия.

Повечето от присъствуващите на масата поклатиха глава. Още в деня на обявяването на Кьорфермана, открито или скришом, бяха започнали помежду си да разглеждат до най-малки подробности особеностите на очите си и сега съвсем не бе необходимо да вдигат глави от чиниите, за да се убедят, че бъдещият им зет наистина има сини очи с тънки сиви нишки, които освен красота им придаваха и една хладна мъжка решителност.

— Та, не става дума само за външния вид — продължи той. — Това трябва да бъде съчетано и с други неща… Извинете ме, знам че тук съм сред свои хора, но въпреки всичко има някои служебни тайни, които ни е строго забранено да коментираме… Накратко, това, което исках да кажа е, че преди да се вземе решение да се обяви Хикс или Игрек за човек с лоши очи, всичко най-внимателно се проучва, дори ако се наложи, обвиненият за известно време може да бъде поставен под тайно наблюдение.

— Така ли? — учудено попита съпругата на Алекс.

Джеладин потвърди с глава.

— И въпреки всичко не съм убеден, че може да има някакъв прецизен начин, искам да кажа научен, по който да се определят злооките — намеси се Гьон.

Джеладин не му отговори и за известно време на масата настъпи мълчание, което потракването на приборите по порцелановите чинии, правеше още по-тягостно. Напразно погледът на Алекс Ура се впери с упрек в сина.

— Дори смятам, че истинската сила на Кьорфермана се състои именно в това — продължи Гьон.

— В кое? — попита годеникът.

Гьон не отвърна веднага. Може би за да избегне погледа на баща си, очите му блуждаеха над главите на останалите в посока на остъклената врата, която водеше към верандата.

— Несъмнено, Кьорферманът повече от който и да било друг декрет разтърси като земен трус цялата държава продължи Гьон. — И да се върна на това, за което ми беше думата, мисля, че ужасяващата му сила се крие именно в неговата мъглявост. Пред Кьорфермана у всеки се поражда съмнение спрямо другия и никой не може да се освободи от този гнет. Точно в това тотално настръхване от ужас, според мен, се състои неговата сила.

— Аз пък смятам, че силата на всеки велик декрет се състои единствено в неговата справедливост — отвърна Джеладин, без никакво раздразнение, а напротив, доста меко, нещо, което накара всички облекчено да си поемат дъх.

— Вярно ли е, че имало някакво анонимно писмо, което хвърляло подозрения спрямо братовчеда на Великия везир Мухтар паша? — обади се съпругата на Гьон, колкото да промени разговора.

Джеладин повдигна рамене.

— Не зная — отвърна, — възможно е да са само клюки.

— Така се пусна слух и миналата година за везира Басри — намеси се Гьон. — Отначало казаха, че са празни приказки, но после истината излезе на бял свят и везирът увисна на въжето.

— Случва се и това — намеси се Алекс Ура, този път твърдо решил да не позволи повече да си чешат езиците с подобни неща, докато обядват на масата.

Той открай време беше привърженик на непринуденото държание, присмиваше се на онези, които не разрешаваха жените да участвуват в разговор, както общо взето отхвърляше и всички фанатични обичаи на азиатците, но въпреки това, всяко нещо си имаше граници. Сякаш не бе достатъчен Гьон, та сега и жена му взе да досажда с въпросите си на бъдещия зет.

Отговорите на Джеладин ставаха все по-пестеливи и навярно отдавна би избухнал на масата, ако от време на време не чувствуваше гальовния поглед на Мария.

Не убягна и от вниманието на Алекс тоя жаден копнеж в очите на дъщеря му. Блясъкът им беше различен от онзи през първите дни след годежа, когато тя не скриваше, че харесва годеника си. Дори се различаваше и от погледа й по-късно, когато този блясък стана още по-дълбок, с някакъв загадъчен оттенък. Но сега беше нещо съвсем друго. В очите на дъщеря му имаше нещо ефирно, крехко и толкова лесно уязвимо, че бе започнал да избягва да кръстосва поглед с нея, тъй като му се струваше, че при подобно сблъскване ще причини болезненото рухване на всичко това.

Преди две седмици след подобен на днешния обяд му се стори, че чу стъпките им по стълбите, които водеха към нейната стая. За миг застина на място, но не се осмели да извърне глава, като човек, който гледа да избегне сянката на призрак… Денят на сватбата не бе далеч и сега той беше още по-доволен от преди за това сватосване. В трудни времена от само себе си се поражда желанието да се затвори човек между четирите стени в къщи, край огнището с близките си, когато навън бушува сухият вятър на безпокойство и несигурност. А и работата, с която се занимаваше неговият зет бе един ценен извор на информация направо от гнездото на мистерията, точно по времето, когато колкото повече се изостряше човешкото любопитство, толкова по-опасно бе да се говори… Лекомисленият му син и снахата не можеха да оценят това и само търсеха повод да дразнят госта. Но той щеше да въведе ред на тази разюздана трапеза. И то веднага, още сега, напътствувайки докрай разговора.

— Скоро ли ще започне прилагането на декрета?

Алекс Ура не повярва на ушите си от учудване, че той бе произнесъл тия думи. Бе отворил уста с намерението да каже нещо весело, колкото се може по-далечно от декрета, та атмосферата на масата напълно да се промени, а устата му несъзнателно изрече съвсем друго. Дотам ли оглупя, че стана като жените — си каза, — не можеш да контролираш дори езика си.

— Прилагането ли? — попита годеникът учудено с едно раздвижване на раменете. — Надявам се, че скоро. Даже много скоро — добави след малко. — Навярно още тази седмица.

— Така ли? — обадиха се няколко гласа едновременно.

— Вярно ли е, че и ослепяването ще става по различни начини? — попита съпругата на Гьон. — Говори се, че по един начин ще се постъпва с аристократите, а по съвсем друг с простолюдието.

— Напълно логично е да има разграничения — намеси се Гьон. — Както във всичко.

— Разправят за някакво ослепяване чрез слънцето — продължи снахата. — За пръв път чувам такова нещо. Сигурно е някакъв нов начин, или не?

Алекс Ура бе готов да се намеси, но за негово учудване годеникът развеселен се усмихна.

— Това съвсем не е нещо ново — отвърна, — напротив, може би е един от най-старите начини.

Той започна да разказва за някакви пустеещи плажове, за нещо като хотели или луксозни вили край морето, където обречените щели да прекарат спокойно последните си дни на светлина. И в някоя от тези утрини, когато слънцето е по-силно от обикновено, ще ги сложат да седнат срещу слънцето и там за няколко минути…

— Чиста работа, няма какво да се каже — обади се Гьон. — Нито кръв, нито нажежени железа или бог знай там какви други варварщини.

— На мене ми се струва, че този начин е по-болезнен — възрази съпругата му. — Да си сред блясъка на слънцето и морето и изведнъж да ги загубиш завинаги от погледа си.

— Да не би да ти харесва повече другия начин, да те натикат в някакви катакомби за три месеца с превързани очи? — запита я Гьон.

— Навярно е по-добре — отвърна тя. — Човек има време да размисли за много неща сред тъмнината.

— О, не — възрази й Гьон. — Това е истинско мъчение… Главата ти може да се пръсне от мисли.

— За бога, я оставете този разговор — обади се майката. — Няма ли нещо по-забавно, за което да приказвате?

Тя сложи подноса със сладкиша на масата, като ги покани да си вземат колкото искат.

— Какво ли не приказват хората — обади се Гьон замислен. — Някои разправят, че цялото това преследване на лошите очи не е нищо друго, освен една безсмислена глупост, в която не вярват дори и тези, които сами я раздухват.

— Какви са тия приказки? — намеси се Алекс. — Ти с ума ли си?

— Не го казвам аз, тате — отвърна Гьон. — Така говорят хората. Разправят, че всичко това се прави с цел да се откъсне вниманието от икономическите затруднения, в които е изпаднала страната.

— Стига! — прекъсна го Алекс. — Не ти позволявам да говориш така!

— Но не аз го казвам, тате.

— Вина имаш, че си надал ухо на подобни приказки — отвърна Алекс с разтреперан от гняв глас.

Лицето на годеника бе застинало неподвижно.