Кьорферманът

II

Понеже продължаваха едновременно да се използуват и двата начина за информация — старият, посредством глашатаите, и новият, чрез вестниците, имаше декрети, които правеха по-силно впечатление, когато ги чуеш с ушите си, както и такива, чиято тежест вестникът предаваше по-добре, това естествено зависеше от характера на декрета, и от факта кого засяга — широките неграмотни маси или елита.

Кьорферманът, и в двата начина на оповестяването му, изведнъж се стори на всички ужасяващ. На пръв поглед сякаш можеше да се възприеме от мозъка, чрез двете сетива едновременно — очите и ушите. Навярно така се обясняваше фактът, че тези, които го бяха чули най-напред от глашатаите, побързаха да си купят вестник, за да го видят и написано, и обратно, онези, които отначало го бяха прочели в печата, оставяха вестниците на масата в кафенето или на скамейката в градината и бързо се отправяха към някой кръстопът, където се очакваше да мине глашатаят.

Нещо познато, но някак позабравено през последните години, започна да кръжи из въздуха — страхът. Това беше особен вид страх съвсем различен от онзи, който пораждат болестите, крадците, привиденията или смъртта — страхът от държавата. Леден, ненасочен към конкретно лице, без определени размери, с една огромна необхватна празнота, която въпреки това ден след ден и час след час, изпълваше всичко, поглъщаща с механизма си стотици хиляди хора. Същото се бе случило и преди шест години, когато се развихри кампанията срещу забранените секти, успели да надигнат глава. И много по-отдавна, преди петнадесет години, при разкриването на големия заговор, който привидно изглеждаше свързан само с тесен кръг висши служители, но постепенно злото рефлектира и върху хиляди семейства.

Хората, с вродената си склонност да запаметяват всеобщите беди, бяха забравили или по-скоро смятаха, че са забравили, особената атмосфера, която се създава в навечерието на повсеместен смут. Онова вцепенение, онази пуста глухота в периода на неизвестност между появяването на заплахата и първите й удари, когато надеждата, че може би това не е истина, че нещо може да се избегне и да се отърсят от злото като от кошмарен сън, вместо да смекчи, изостри още повече ужаса.

Така смятаха, но след ударите на тъпана, когато чуха първите думи на глашатаите, се убедиха, че нищо не са забравили, че всичко се е запечатало в паметта им, грижливо скрито като отрова в пръстен. И сега, както някога, преди мозъкът им да схване за какво всъщност става дума, почувствуваха в устата си познатото първо пресъхване на небцето, след което идваше всичко останало. Още в самото начало се долови, че в сравнение с кампанията срещу забранените секти и всички подобни други случаи, сегашният бе много по-страшен. И действително така беше, защото той се отнасяше до нещо неопределено и всеобщо. Всички ясно съзнаваха какво означава това. Самите те или близките им го бяха изпитали, дори тогава, когато привидно ударът бе насочен срещу определени кръгове, както в случая със сектите, или с отделни висшестоящи служители, като при държавния заговор. Докато сега, когато явно ставаше дума за нещо толкова неопределено като преценката за добрия или лош поглед, свързан с едно толкова общо нещо, каквото бяха очите (очи имаха всички и никой не можеше да си въобразява, че е възможно да се отдръпне встрани, като каже, че тази история не го засяга), всеки бе убеден, че новата кампания ще бъде нечувана по своята жестокост и размери. Веднага се долавяше, че нейният водовъртеж стремглаво и безмилостно щеше да ги повлече, да ги съсипе напълно.

Още в събота сутринта навсякъде по домовете, учрежденията и кафенетата не се говореше за нищо друго, освен за новия декрет. Но както се бе случвало и по време на предишните кампании, в пълно противоречие с мрачната потиснатост, която гнетеше човешките души, разговорите за новото събитие често се водеха нехайно, с пренебрежение и някак присмехулно. На хората сякаш им се струваше, че това е най-добрият начин да се откъснат от останалото и на първо място да се освободят от всякакви съмнения, че треперят от декрета при мисълта, че могат да станат негови жертви. Въпреки това настъпваше миг, докато говореха или се смееха, очите им внезапно да застинат, вперени едни в други, като стъклени стрели. Беше страшният миг, когато всеки мислеше за другия: „Ами ако му се стори, че аз имам лоши очи?“

Но това траеше само секунди, докато някой от тях отместеше погледа си встрани, и пак продължаваха смеховете и коментарите. Ала обикновено все се въртяха около същата мисъл, и макар привидно да се мъчеха да я отстранят, тя тревожеше всички: „Какви по-точно бяха лошите очи и имаше ли конкретен начин това да се потвърди?“

Мненията бяха най-различни. Споменаваше се народното поверие, че лошите очи се срещали между синеоките и много по-рядко сред хората с тъмни очи, но всеизвестно бе, че цветът не е достатъчен за разкриването на злооките, още повече когато ставаше дума за една многонационална империя, в която много от народите бяха светлооки, русокоси и с по-бяла кожа от останалите. Не, цветът на очите в никакъв случай не бе достатъчен, тъй като беше само една особеност, както някои хора бяха кривогледи, други с малки или прекомерно големи очи. Несъмнено; това не можеше да бъде мерило, дори и съчетанието на всичките тези неща в едни очи не доказваше наличието на злоочие. Имаше нещо друго, друго. Някакво особено вродено преплитане на очите с пагубните последствия, които пораждаше погледът им, вперен в пространството… Естествено, беше малко трудно това да се долови, още повече, че декретът не даваше никакви пояснения. Но докато в него не се спираха на тези подробности, специалните комисии, които се създаваха навсякъде, с положителност бяха получили указания, и то съвсем точни, за установяване на злоочието, с цел да се избегнат недоразуменията и евентуалните злоупотреби.

Обикновено това бе мигът, когато сподавяйки тревожната си въздишка, хората продължава с оживление разговора за Кьорфермана.

Така се случваше най-често из учрежденията, кафенетата, които гъмжаха от слухтящи доносници, или по домовете, в присъствието на гости, но когато останеха сами, хората бързо се отправяха към огледалата из къщата и замислени дълго стояха пред тях. Втренчваха се черни очи, за да се уверят, че цветът на ретината им е твърде тъмен и е изключено върху тях да падне каквото и да било подозрение. Взираха се синеоките или тези с кехлибареножълти очи, но за разлика от първите — със съвсем противоположната мисъл, дълго стояха пред огледалото и кривогледите, хора със зачервени от алергии, високо кръвно налягане или други заболявания очи, трети с потъмнели от жълтеница белки, хора с подпухнали от зъбобол или пиянство очи, та чак до онези, чиито очи вече имаха перде.

Никой, освен слепите, не бе сигурен, че може да се окаже извън обсега на декрета и както много скоро всички разбраха, именно в това се състоеше могъщата сила на Кьорфермана.

Но докато част от хората смятаха, че със засмени лица и присмехулни коментари, могат да пропъдят злото от себе си, много други тихомълком започнаха да странят от живота, да не ходят дори по улиците и кафенетата, с надеждата, че по този начин ще бъдат забравени. Затворени по домовете си, често изпънати в леглата, завити презглава, те се мъчеха да си припомнят личните си врагове или онези, които искаха да ги изместят в службата и можеха да се възползуват от създалото се положение, за да ги оклеветят. Някои, с цел да предотвратят злото, първи написаха доноси с надеждата, че ако не осуетят своевременно евентуалните си врагове, поне да неутрализират клеветите им.

Междувременно, докато продължаваха приказките, шушуканията и коментарите около новия декрет, наред с действията, които с положителност бяха предприети, но се пазеха в тайна, като постъпването на донесенията, или изготвянето въз основа на тях първи списъци със съмнителни лица, бе сформирана Централната комисия, която щеше да ръководи кампанията с многобройни клонове по четирите краища на империята. Непосредствено след това се откриха някакви странни учреждения с още по-необикновено наименование кьорофис, образувано от съчетанието на османската дума „кьор“ с „офис“, взета бог знае откъде, от проклетите езици на французите или англичаните.

Хората се тълпяха пред току-що окачените табели и въпреки че мнозина от тях под думата кьорофис, прочетоха написаното със ситни букви на турски „Служба за ослепяване“, минувачите почти без изключение задаваха въпроса: „Какви са тия служби? Какво ще правят в тях?“

Какво ще правят в тях ли? Та то се знае. В кой свят живееш, не чу ли за новия ферман, който току-що обяви нашият велик султан? Да му дари всевишният дълъг живот…

Но това, с което щяха да се занимават кьорофисите, не стана изведнъж ясно. Мнозина смятаха, че те просто ще събират донесенията, за да ги изпратят след това по-горе на други, но когато видяха да поставят в помещенията нещо като железни легла отстрани с ремъци, подобни на операционните маси в болниците, не бе трудно да се досетят, че изваждането на очите ще се извършва именно тук. С течение на времето и особено когато кампанията стигна своя връх, стана съвсем ясно какво представлява всъщност кьорофисът и какво ще правят в него. Освен това всеки поданик, независимо че адресите на комисиите бяха разлепени навсякъде, ако желае, можеше да предаде донесенията си и в кьорофисите. И наистина в нито един от тях не липсваше желязното легло за ослепяване (кьорпостелята). Но леглата бяха по-скоро символични. Всъщност ослепяването се извършваше на друго място, докато тук в много редки случаи, когато трябваше да се даде урок за назидание на квартала или близката улица.

Както показа времето кьорофисите служеха повече за друго, отколкото за приемане на доноси или за ослепяване. Те, за разлика от това, което в началото се мислеше, колкото мрачни и зловещи да бяха като името си, се превърнаха в места, изпълнени с оживление. Хората се отбиваха в тях да научат новини за кампанията, да си изяснят различните точки на декрета, да чуят допълнителните разпоредби на Централната комисия, или да разменят последните коментари, свързани с лицето Хикс, което след продължителни колебания, накрая доброволно се явило да му извадят очите, сипейки хвалебствия за върховния владетел и прочие.

Имаше хора, на които им бе приятно да прекарат част от времето си в кьорофиса, дори някои идваха с чашата кафе от близкото кафене, за да го изпият там, други, обикновено по-младите, доброволно служеха за куриери, като разнасяха пликове с писма или разпореждания бог знае къде, а на трети, често най-ревностните привърженици на декрета, им доставяше удоволствие да говорят дълго със звучен глас и разпалени очи за доброто, което ще донесе Кьорферманът, след като светът, очистен най-сетне от злооките, ще стане по-съвършен и по-красив.

Тази някак празнична атмосфера от време на време внезапно се нарушаваше от шумното нахлуване на тълпи хора, които възбудени и запъхтени, влачеха някой злоок, хванат на местопрестъплението, или друг опълчил, се открито срещу султанския декрет.

Въпреки всичко, макар кьорофисите да бяха опровергали мрачната си слава и да наподобяваха повече на най-обикновени публични места, веднага се долавяше, че приложението на Кьорфермана нямаше да бъде толкова лесно. В една от разпоредбите си Централната комисия бе посочила ясно петте начина за ослепяване: византийско-венецианският (чрез едно желязо с две игли), тибетският (посредством притискане на стомаха с камъни, докато очите изскочат от орбитите), местният начин (изгаряне с киселина), римско-картагенският (ослепяване със силна светлина) и европейският (с продължителна тъмнина).

В същата разпоредба се посочваше, че освен паричното обезщетение се предоставя и правото на избор за начина на ослепяване на всички онези, които доброволно се представят пред комисиите. Тук се включваха и други лица, за които по различни съображения комисиите сметнат за необходимо да им се предостави това право.

Не беше трудно да се предположи, че два от начините — римско-картагенският и европейският — ще бъдат предпочитани, дори ще се смятат за голяма благосклонност спрямо жертвите. И двата, освен че осигуряваха ослепяване без никаква болка, оставяха очите на жертвите непокътнати, нямаше да зеят празни очните кухини, нито пък да личат страшните белези.

Единствената разлика в двата начина бе времетраенето на процеса. Докато при римско-картагенския бяха необходими само минути принудително вперване на погледа в слънцето, за да изгуби жертвата зрението си, европейският начин предвиждаше почти тримесечен период, през който жертвата трябваше да бъде с превързани очи, така че след внезапното сваляне на черната превръзка да бъде гарантирана пълна слепота.

Естествено, римско-картагенският начин, освен че премахваше продължителните душевни терзания на злощастника (месеци наред в пълен мрак, размисли, натрапчиви спомени и прочие), съдържаше в себе си и нещо чисто и блестящо, понеже бе свързан със слънцето, така че много бързо стана най-предпочитания, както от доброволците, така и от други лица, обикновено от висшите касти, които също не избегнаха ударите на всемогъщия Кьорферман.

Колкото до останалите принудителни начини на ослепяване, които съдържаха всички злини: и физическа болка, и обезобразяване, и липсата на парично обезщетение, трудно бе да се определи кой е най-страшният. С това се обясняваше по-късно фактът, че жертвите често пъти, до последния миг, непрекъснато променяха решението си, докато накрая се отказваха и предоставяха избора на ония, които вадеха очите, с единственото желание час по-скоро да свърши този ужас.

Наред с указанията за петте начина на ослепяване, заговори се също така и за други спешни мерки, което показваше, че денят за прилагането на Кьорфермана наближава. Така към Висшата медицинска школа бе открит кратък курс за подготовка на очевадните, а в някои от столичните работилници завършваха първата поръчка железа с две игли за ослепяване по византийско-венецианския начин. Други приготвяха киселината, която запечатваха в малки метални бурета, за да не се разлее из дългия път до далечните провинции. Колкото до големите камъни, които изискваше тибетският начин, те се намираха навсякъде и освен това не се нуждаеха от никаква обработка.