Кьорферманът

XII

В средата на зимата изведнъж слепците изпълниха улиците и кафенетата. Хората се спираха по тротоарите и гледаха с известно учудване несигурната им походка. Въпреки че месеци наред бяха живели с ужасите на Кьорфермана, сега, когато виждаха плодовете му, стъписваха се на място като вцепенени.

Известно време, като че ли жертвите на декрета ги бе погълнала нощта и забравата и хората не съзнаваха, че вече няма да се сблъскват по улиците и кръстопътищата само със старите слепци, с познатия им вид и миролюбиво потропване на тояжките, с които очите и ушите им бяха привикнали. Но ето че ведно с първите зимни мразове, неочаквано се появиха безброй нови слепци.

В тях имаше нещо, което ги отличаваше от традиционните, някак обезпокояващо пристъпваха, и още по-застрашително беше потрепването на тояжките им по калдъръма.

Не са привикнали — казваха някои. Ослепяването им дойде внезапно, а не бавно и постепенно, както става обикновено, така че още не са усвоили новите навици. Онези, които ги слушаха, поклащаха недоверчиво глави. Само това да беше?

Онова, което най-много потресе всички, бе приликата в начина, по който въртяха главите си. Несъмнено това не беше случайно, а още по-малко плод на тайно споразумение помежду им, както се опитаха да пуснат слух някои, които във всичко виждаха само заговори срещу властта. На мнозина от тях им трябваше време, за да се съвземат, някои от раните, причинени докато са им вадили очите, други от психическите травми.

Някои, особено онези, които бяха обезочени по аристократическия начин, чрез слънцето, влизаха и сядаха в кафенетата или чайните с тежка и достолепна осанка. Но за това, освен обезщетението и добрата пенсия, несъмнено допринасяха и непокътнатите им по време на ослепяването очи. Ала повечето от жертвите на Кьорфермана напълно се бяха изоставили. Обличаха се лошо, с овехтели дрехи и вместо обувки, носеха налъми, което им придаваше още по-окаян вид.

Не бяха само насилствено ослепените, които в знак на недоволство ходеха лошо облечени. Дрипави се срещаха и сред тези, които бяха отишли в кьорофисите шумно и с достойнство. Но пък имаше и между недоволните такива, които се обличаха добре, дори по-хубаво от преди и гордо се появяваха на публични места, сякаш по този начин искаха да отправят предизвикателство към всички с черните си зеещи ями.

Някои толкова се объркваха при тази гледка, че краката им се разтреперваха, като че ли черните дупки бяха зинали под техните нозе.

Какво искат, че се въртят така наоколо? — питаха се хората помежду си. Защо не ги махнат от улиците, та да не ни разстройват с тия зеещи очни ями?

Но никой не надаваше ухо на подобни гласове. Из чайни и кафенета слепците не само, че стояха с часове и слушаха новините от вестниците, които четяха по съседните маси, но и коментираха помежду си: „Слава богу, че държавните дела сега вървят добре, та очите, които пожертвувахме не отидоха на вятъра. Жалко, че не можем да видим това, което става — обаждаше се някой от тях, — но нищо, макар да не го виждаме, можем да си го представим и заедно с останалите да се радваме“.

Мнозина изобщо не говореха, а стояха настръхнали като гарвани, докато други, според старата традиция на слепците, бяха намерили някакъв музикален инструмент, за да съпровождат с него героичните или любовни стихове, които сами бяха съчинили.

Притокът на слепците ставаше все по-голям, а ведно с него нарастваха и гласовете на възмущение. Заговори се за някакъв декрет, с който щели да приберат повечето от тях и да ги изпратят във вътрешността на страната (малко ли пустини имаше в империята?), та поне чужденците да не ги гледат.

Но държавата не само че не се вслуша в тези гласове, а през последната седмица на декември, именно в деня когато със специален декрет бе изразено съжаление към невинните и насилствено ослепените, в знак на милосърдие беше даден обяд за всички засегнати от Кьорфермана без изключение.

„Обядът на помирението“, както иронично го нарекоха по-късно злите езици, се състоя в султанския манеж, единственото помещение, където можеха да се поберат масите за хилядите поканени.

Слепците започнаха да се стичат от всички страни към манежа с нестихващо потропване на тояжки и налъми като предизвикаха такъв хаос, че стражите бяха принудени за дълго да преустановят движението в околните райони.

Въпреки че бяха дошли десетки служители да посрещат и упътват поканените, влизането в обширното помещение и особено заемането на местата по масите, се превърна в истинско стълпотворение. Някои несъзнателно бутаха столовете, други не знаеха къде да оставят гуслите, които бог знае защо бяха взели със себе си, докато мнозина, търсейки с ръце яденето, целите се оплескваха, или без да искат разливаха чиниите.

Разправяха, че сред слепците, в окъсани дрехи и налъми, видели как се блъска да заеме място на една от масите и бившия велик везир.

На обяда в един отделен кът, присъствуваха и редица висши служители от Двора, правителството и седалището на шейх-юл-исляма. Бяха поканени също така журналисти и дипломати от чуждестранните посолства.

Един от висшите служители взе да произнася слово, но тъй като повечето от слепците бяха започнали междувременно да ядат, по-голямата част от речта му така и не се чу сред оглушителния шум на лъжиците. Въпреки това най-същественото в него, за необходимостта да се жертвуваш в името на общия интерес, и особено посланието на султана, който се обръщаше към всички да забравят случилото се, като останат и занапред предани поданици на държавата, се разбра.

Развеселени от вкусната гозба, особено след халвата с орехи, макар и примесена с мазнината на ястието, мнозина от слепците взеха гуслите и започнаха да свирят.

Висшите служители, журналистите и чуждестранните дипломати от своите маси, мълчаливо следяха с очи гощавката.

— Във всяко зло има и по нещо добро. Мисля, че и у вас е познат този израз — обърна се германският консул към своя френски колега.

— Mais, oui, certenement2 — отвърна другият.

— Този декрет, с това ужасно и непреводимо име, освен злините, които се виждат сега, от друга страна допринесе за развитието на устното творчество, в което според моите проучвания, се чувствуваше известен упадък напоследък в османската държава.

— Ах, така ли? — възкликна французинът, поглеждайки го учудено. После си спомни, че много отдавна онзи му бе казал, че се занимава с изследване на народната поезия, затова може би думите му се сториха на французина повече странни, отколкото цинични.

— За да се убедите, достатъчно е да хвърлите поглед към тази зала — отвърна другият.

— Ах, oui — каза французинът, без да откъсва очи от средата на помещението, където гълчавата на слепците бе достигнала своя апогей.