Лари Фари Шмекелари

Как Лари Фари Шмекелари стана главен точилар на ножици, как победи една рота оловни войници и ги потопи в реката

— Да знаете само колко зъби си имам в устата! От всяка страна — по над двеста — каза Лари Фари Шмекелари, нашият Хрупко-Черупко със зъбките лъжливки. — На, вижте, отдясно — триста, отляво триста, а горе и долу — общо петстотин. Истина ви казвам.

— О, ама днес вече ще го пипна — изръмжа Честния лъв Ханс. — Той да не си мисли, че ние не можем да броим. Първо каза двеста, после — триста, а най-накрая — петстотин. Ще си го оставя, хубостника, утре за закуска и ще си го схрускам малко по малко като печено прасенце, та по-дълго да ми е сладко. Ммм — мляс-мляс!

— А пък да знаете само, какви са зъбите ми, приятели един от друг по-остри. Веднъж например минах през един град, казваше се Алабаланица. Пътувах за Индия, за да си поръчам двеста-триста кораба с орехи. Индийските орехи от край време ми харесват най-много. Вървях си така през Алабаланица и си мислех: „Каква ли е тази врява и това оживление, по-големи дори и от тези на нашия панаир!“ Наоколо гъмжеше от хора. Те носеха книжни шапки и надуваха книжни свирки. Децата, накичени с гердани от курабии, дудукаха с тенекиени фунии. Жените си бяха наплескали лицата с червило, а от къщите се разнасяше миризма на сладкиши и карамелени бонбони. На всеки ъгъл стоеше по един търговец и продаваше тахан-халва и солени печени бадеми.

В Алабаланица празнуваха празника на точенето на ножиците. В три часа след обед тържествата достигнаха върха си — голямото надточване. Точилари от цял свят бяха дошли тук със своите точила и жени-циганки. А върху точилата седяха вързани маймунки.

— Хората от Алабаланица бяха събрали цял куп тъпи ножици, за да могат точиларите да покажат своето изкуство. И така, аз се присъединих скромно и незабелязано към тълпата от алабаланичовци, хапнах си малко халвица, купих си от една будка някой и друг орех, а когато започна надточването, отидох да се запиша, че ще участвам. Точиларите на ножици се бяха подредили на главния площад един до друг, жените им бяха облекли най-хубавите си поли, а маймунките правеха маймунджулъци върху точилата.

— Ами вие нямате нито точило, нито циганка, нито маймунка. Как ще участвате тогава? — ме попита кметът на Алабаланица и се изсмя.

После надточването започна. Имаше толкова тъпи ножици, че по-скоро ще научиш някой слон да свири на пиано без ноти, отколкото да наостриш такава ножица. От челата на точиларите се лееше пот. Циганките се въртяха около тях с хубавите си поли и гривните подрънкваха по ръцете им, а маймунките се надвикваха със съскащите точила. Шумът от точенето се чуваше чак на осемстотин метра.

— И въпреки всичко победител излязох аз! Ето как стана това. Донесоха една толкова тъпа ножица, че по нея някой книжен полицай спокойно можеше да си язди и без шпори чак до Америка. Другите точилари я остриха, остриха, та чак искри хвърчаха наоколо, но ножицата си оставаше все така тъпа. Най-накрая с работата се заех аз!

Сложих си специалните зъби за точене на ножици, взех ножицата в едната си ръка и я прекарах през зъбите. Зъъът! Един път отляво… надясно и зъъът!… още веднъж отдясно наляво…

— Виж, това трябва да е вярно — изръмжа Честния лъв Ханс, — явно, че сега не лъже, защото и аз дори имам дясно и ляво.

— … Ножицата стана толкова остра, че ако някоя бълха се осмелеше само да балансира по острието й, щеше да се среже на две.

Кметът на Алабаланица извърши първо проверката за фино рязане. Той пусна във въздуха една паяжина и насочи отворената ножица точно срещу нея. Чу се само едно „хръц“ и паяжината продължи да лети, но вече срязана на две. После той извърши и генералната проверка. Накара шест алабаланичовци да домъкнат един дънер. И преди да успее още да го докосне с острието на ножицата, едната половина на дънера падна вдясно, а другата — вляво…

— Сега ми се струва, че той все пак лъже — изръмжа Честния лъв Ханс, — защото аз сам мога да пренеса един дънер и не са нужни чак шест алабаланичовци, но пък, от друга страна, сигурно не лъже, защото все пак има ляво и дясно.

— Получих орден за хубаво точене на ножици и станах главен точилар на ножици в Алабаланица.

А пък после освободих града от оловните войници.

Не мога да понасям войниците, защото ругаят, пеят тъпи песни, които дори не са звучни, миришат отдалече на партенки и барут. Задръстват улиците с камионите си и вдигат голяма врява.

И така, на следващия ден някакъв мъж, който идвал в града да продава зеленчук, съобщи, че е видял една рота оловни войници да марширува по посока на Алабаланица, а на всичко отгоре и да пее. Не ми струваше голямо усилие, за да се справя с тях. И така, поставих на брега на реката, която минава покрай Алабаланица, нарича се Алабалица, моите специални зъби за чупене на свръхголеми орехи и ги замаскирах като градска порта. И когато войниците пристигнаха и се разпяха, и разкрещяха, вместо да минат през истинската градска порта, която бях покрил с трева и сено, те запрашиха начело с лейтенанта си право през отворените като порта мои специални зъби за чупене на свръхголеми орехи.

Нали знаете, че войниците никога нямат право да вършат нещо, което не е заповядал лейтенантът. Лейтенантът обаче падна пръв в Алабалица и потъна. Вторият войник, който вървеше след него, също потъна. Третият — също… Песента почна да звучи все по-слабо и по-слабо, защото войниците оставаха все по-малко и по-малко. Алабалица ги пое във водите си и ги повлече към морето. Градът беше спасен.

Тогава аз си продължих пътя за Индия и си купих стоте кораба с индийски орехи.

— Дори и да е лъжа — изръмжа Честния лъв Ханс — няма да го изям, защото приказката ми харесва. И аз не мога да понасям войници.