Лари Фари Шмекелари

Как Лари Фари трябваше да ръфа копчета със зъби и как беше спасен от тази беда

— Хайде, разкажи някоя хубава приказка за Нова година — каза мечето Цигу-Мигу, — толкова обичам, когато е Нова година! А знаете ли защо? Защото на една Нова година бях поканен на гости и дадох най-първия си концерт като цигулар. И така хубаво свирих, че всички се разплакаха.

— Гледай само да не почнеш да лъжеш — изръмжа Честния лъв Ханс, — че тогава мечето Цигу-Мигу пак ще трябва да плаче, защото ще те излапам, ама честна дума ти давам.

— Ох, вярно — обади се раздърпаното куче с трите крака и откъснатата опашка, — и на мене ми се плаче. Нека лъвът да го изяде.

— Ама аз не лъжа — захвана Хрупко-Черупко Лари Фари Шмекелари, — дори хич не мога да лъжа. Знам една хубава приказка за Нова година. Тогава бях назначен като Хрупко-Черупко във вилата на един богаташ. Той и дебелата му жена имаха две деца. Беше точно срещу Нова година. Но, както знаете, богатите хора вършат всичко с електричество — лъскане на паркет, кърпене на чорапи, шиене, плетене, печене на сладки, миене на прозорци, чупене на орехи. А това хич не ми харесваше — за какво бях тогава аз?

И така, беше срещу Нова година. Наоколо се търкаляха какви ли не подаръци: малки локомотивчета и вагончета, пожарни команди, електрически говорещи кукли, автоматични свирещи и несвирещи играчки, машини-роботи, управляеми от разстояние параходи — всичко от пластмаса или от тенекия и нито едно от дърво. Освен това беше пълно с шоколад и кутии с бонбони, имаше и десет кила златни и сребърни орехи с истинска черупка.

Бащата преяде, майката — също, а децата си разстроиха стомасите. Кучето не можеше повече да погледне наденица, електрическата кукла крякаше като гъска, а аз едвам си сдържах яда. Тази вечер се чувствах много зле, защото този калпазанин, момчето, ми пъхаше непрекъснато в устата оловни сачми, копчета за панталони и камъни от аквариума, а най-накрая ме накара да захапя дори облегалката на стола. А наоколо се търкаляха хиляди орехи, лешници, фъстъци и никой не ги поглеждаше. Затова пък да знаете само, приятели, как славно си отпразнувах после, когато всички отидоха да спят. Домъкнах на перваза на прозореца над сто и двадесет ореха и ги подредих като войници. След това отворих прозореца със здравите си зъби. Навън беше студено и тъмно, жива душа нямаше на улицата. Начупих орехите един след друг. Като съмна, долетяха птичките и аз богато ги нахраних. После донесох нови орехи, лешници и фъстъци, начупих и тях и им ги дадох. Виж това е приятно нещо — да храниш птичките.

В единадесет часа домакините станаха и като видяха какво съм направил, ме изхвърлиха навън, на улицата. Там ме намери синът на железничаря Траверсопиронков. Взе ме със себе си у дома. Сложиха ме на топло до печката и ми подариха пълна чиния с желъди и лешници.

Цял ден троших лешници и желъди. Вечерта ме увиха в кърпичка да не ми е студено. Бяха шест братя и сестри и все си пееха: „Имаме си хубав Хрупко-Черупко, той не скърца даже хич…“

— Приказката не е лоша — каза раздърпаното куче с трите крака и откъснатата опашка, — но нещо не й достига, за да те разплаче.

— Вярно, вярно — обади се мечето Цигу-Мигу с цигулката. — Спомням си много добре. Тогава вече живеех при железничаря Траверсопиронков. Веднъж Йозеф се върна и го донесе. Не е лъжа!

— Е, щом като не е лъжа — изръмжа Честния лъв Ханс, — тогава значи е истина. И ако не го пипна скоро, че лъже, съвсем ще измършавея, ама честна дума.