Ледената пустиня

Глава десета Фермата

След няколко часа дълбок сън нещо ме стресна и се събудих. Някой ми шепнеше на ухото.

— Не мърдай — беше гласът на Гунар, но не мил и гальовен, а заповеднически.

Внезапно ме обзе чувство на ненавист към него. Изпитах силна, завладяваща омраза. Изгаряше вътрешностите ми до такава степен на непоносимост, че не ме свърташе на седалката. Какво ме прихващаше? Искаше ми се да пронижа Гунар с атамето си. Пръстите ми сами затърсиха ножа и ръката потрепери от онази сляпа ярост, която се поражда при нетърпимост, замъглява съзнанието и отравя кръвта. Кое предизвикваше това чувство?

Не помръднах, стоях неподвижно, стиснала клепачи, а след това долових болка в лявата си ръка, сякаш някой забиваше спринцовка във вената ми отново и отново.

И изведнъж разбрах. Беше Баалат! Баалат ме обладаваше. Ръката ми принадлежеше на Баалат, но останалата част от тялото ми си беше все още моя. Щитът й пречеше и Баалат се мъчеше да пие от кръвта ми, както безпрепятствено го бе правила в продължение на седмици. Почувствах страх и отвращение. Усетих как сърцето ми лудо заби, а челото и дланите ми плувнаха в пот.

Чудех се защо Гунар ме бе помолил да не мърдам. Подчиних се, макар и омразата да ме завладяваше. Останах мирна и със затворени очи в опит Баалат да не ме обладае изцяло.

Изведнъж болката в ръката ми изчезна и мигновено възстанових волята си.

Тогава пронизителен крясък раздра мълчанието на здрача. Беше остър, неприятен и не изглеждаше да идва от човешко гърло. Скочих. Гунар бе заловил Баалат и ми я показваше ядосан, много ядосан. Потиснах плача си, като я разпознах. Гунар я размаха във въздуха, крещейки:

— Тази отвратителна твар те хапеше!

Беше Лола.

Не се подвоумих и за миг:

— Убий я!

Гунар трябваше да я запрати на пода на колата, но се поколеба и беше твърде късно. С неподозирана сила за хамстер гризачът заби яростно зъбите си в ръката му. Така успя да се изплъзне и след това скочи през прозореца, който Гунар държеше леко отворен. Именно в този момент времето рязко се промени. Облаците устремено се впуснаха да покрият планините и небето почерня. Едри капки дъжд заудряха по колата, удари гръм и събори електрически стълб на няколко метра от мястото, където бяхме паркирали. Грохотът беше страшен. Гунар наблюдаваше изумен внезапно разразилата се буря.

От моя страна не бях останала безучастна. В едната ръка държах атамето, а в другата пръчицата. Изрекох мощно заклинание, най-мощното, което знаех, и насочих пръчицата си към хамстерката. Успях да я обездвижа, но не беше достатъчно. Трябваше да реагирам бързо; разполагах само с няколко секунди, в които Баалат щеше да остане парализирана от заклинанието. Излязох от колата и се завтекох към малката кафява топка, все още обездвижена на мократа земя. Баалат се мъчеше да се освободи от магията, беше въпрос на секунди. Бях подгизнала и покрита с кал, защото на два пъти се подхлъзнах, но преди да успее Баалат да се отърве от капана ми и да предизвика смъртоносна светкавица, вече бях до нея и с точен удар на кинжала отсякох главата й, която, кървяща, се изтърколи по черния камък на вулкана Аскя.

Действах безмилостно, без колебание. Не е хамстер, повтарях си, не е любвеобилната домашна любимка на Мерицел, а нейната убийца. Не е дребен гризач, а едно чудовище, което призова огъня и овъгли бедния Кристиан-Мо. Не е уплашено животинче, което търси убежище и утеха в ръцете ми, а кръвожадна вещица, оцеляла от смъртта, като е узурпирала тялото на милата Лола. Не е беззащитно същество, а една безсмъртна Одиш, която вероятно искаше да се превъплъти в мен.

Без да губя и миг повече, я разпорих, изтръгнах сърцето й и го прободох с кинжала си. Тогава накълцах тялото й на малки парченца и ги запалих. Зарових пепелта и направих заклинание, за да не се съединят и съживят отново.

Гунар присъства на целия процес, без дума да пророни.

Когато приключих с този кървав ритуал, избухнах в ридания, увесена на врата на Гунар. Бях изпаднала в тежка истерична криза.

Моят викинг, сериозен и шокиран от всичко, което току-що се бе случило, ме залюшка като малко момиченце, докато хлипанията не утихнаха. След това прегледа пострадалата ми от ухапванията ръка и я намаза със спирт. Можех да извикам, но въпреки че ми причиняваше болка, вече не ме болеше. Нищо не ме болеше, нито ме интересуваше, бях приключила с кошмара на Баалат. Бях свободна. Най-накрая можех да спя спокойно, да си почина.

Помислих си за моето детенце, за тайното ми бебче, което бе в опасност, също като мен. Представих си всички онези нощи, в които Баалат, под формата на Лола, беше заспивала в ръцете ми, и потреперих, като си спомних църкащото й телце, сгушено до тялото ми. Едва сега проумях колко прозорлив е бил Кристиан-Мо, когато разкри опасността и притисна Баалат в ъгъла.

Беше ясно. Страховитата Балаат бе отприщила бурята и бе убила Мо.

Дали е била обладана като горката Мерицел?

И изведнъж ми се изясни. Разбрах какво е станало с Мерицел.

— Била е тя!

— Коя?

— Мерицел! Тя самата си е забила ножа, за да унищожи Баалат!

— Баалат? — попита Гунар озадачен.

— Мерицел е била обладана и е решила да я убие в момента, когато е узнала, че тялото вече не й принадлежи…

Гунар обхвана лицето ми с големите си ръце и ме принуди да го погледна.

— Селене, какви ги приказваш? Смяташ, че Мерицел се е самоубила?

— Не че буквално се е самоубила, но е забила ножа в тялото си със собствената си ръка.

— Тогава е била тя?

— Не е точно така.

— Не те разбирам… Добре ли си? Какво ти става? Хайде, разкажи ми всичко.

Бе видял пръчицата, бе видял кинжала, бе свидетел на магията и на ритуала ми. Можех ли да го измамя? Щеше ли да ми повярва, ако му кажа истината?

— Аз съм магьосница.

Гунар въздъхна.

— Това вече го зная.

Успя да ме обърка.

— Не разбирам. Не те ли плаши? Не те ли изненадва?

Гунар посочи безкрайната пустош около нас. Бяхме насред остров, изпълнен с мъгла, огън, лед и тайни същества. Под краката си можех да усетя силата на магнетизма на вулканите и в далечината Аскя изглеждаше като огромен врящ котел.

— Този остров е още див, нецивилизован. Вулканът Хекла е вратата към ада; в близкото езеро Люгарин живее водно чудовище; в същата тази долина през зимата се чува ревът на някой трол, а ако оставиш торта на прозореца, най-вероятно ще ти я откраднат елфовете. Всичко това, без да броим семейните духове. Искаш да се изненадвам от вещици?

Онемях. Съгласна съм, че Гунар ми бе говорил непринудено за магически същества, саги за боговете и легендите им, но дори и да приемаше факта, че съм магьосница, имаше нещо, което не се връзваше. Знаел го е? Как така?

— Знаел си?

— Каза ми го Мерицел.

Мерицел е издала тайната ни, без каквато и да е причина! Обзе ме гняв.

— Какво ти каза?

— Че си ме омагьосала и беше абсолютно права.

Не знаех дали Гунар говори сериозно, или се шегува, така че се отказах. Бях на път да извърша светотатство и, за щастие, се спрях навреме.

— Моята любима вещица — прошепна Гунар, като нежно ме прегърна.

— Наистина ли не се уплаши от всичко, което направих с Лола?

Гунар поклати глава.

— Унищожи духа й и така предотврати да използва отново това тяло. Добре сторено. Тази твар заставаше между нас и е била обладана.

— А що се отнася до Мерицел…

— Знам, че не си я убила, това е достатъчно.

Загадъчно се усмихна и ме погледна по такъв начин, че, да си призная, ме озадачи. Какво знаеше Гунар? Какво криеше? Какво искаше? И изведнъж ми дойде наум — кой е Гунар?

Разкрих, че той не обича и избягва да говори за себе си. Предпочиташе да ми разказва сагата за великия Гретир Силния, който живеел близко до Холар, земя на великани, борил се и победил призрака Гламър и умрял, жертва на проклятието на една вещица. Или за геройствата на Один в пътуването му към подземния свят, или за приключенията му по деветте свята.

Едва успях да изкопча от него, че няма братя, че дядо му, морякът Ингар, е пътувал по целия свят, че баща му е починал преди много години, а майка му е властна жена, с която не се разбира. По онова време не беше на острова. Така че никой не го очакваше, никой нямаше да организира семейно тържество в чест на пристигането му, нито имаше кой да вдигне три пъти наздравица за завръщането му, както си беше по традиция.

Гунар си запазваше правото да ме изненада. И успя. Каза ми, че ще минем през фермата на неговите прадеди, наследена след смъртта на баща му, и че никога не я е посещавал. Спомних си какво каза Холмфридюр за тази изоставена ферма.

— Излъгал си Холмфридюр?

Гунар се засмя.

— Заслужи си го, защото е нахална. Искаше да знае всичко за мен и прадедите ми. Предполагам, че е искала да се увери в чистотата на викингската ми кръв.

— И я измами.

Гунар се изсмя гръмогласно.

— Разказах й, че съм се родил в тази изоставена ферма, и успях да я подведа. Сигурно все още събира информация за мен.

— Каза, че имаш странен акцент.

— В семейството на майка ми се говореше на норвежки. Двуезичен съм — и пак се засмя. — Разбира се, не й го казах. Така ще има върху какво да размишлява.

Гунар беше прав. Единственият начин да се отвърне на прекомерния контрол на Омар беше да ги подведеш. Имах какво да науча от моето момче. Очите му блестяха и си тананикаше някаква келтска песничка.

— Нетърпелив съм да видя тази ферма. Баща ми много говореше за нея.

По време на нашето дълго пътуване наблюдавах чифлиците, покрай които минавахме. Някои, от най-старите, бяха кирпичени постройки със сламени покриви и малки прозорци, за да не пропускат студа през дългите зимни месеци. По-новите имаха двускатни покриви, големи стъклени прозорци, бяха боядисани в ярки цветове и излъчваха светлина и удобство. Но фермата на Гунар беше специална.

С кулите и с бойниците си тя приличаше по-скоро на крепост, напомняща архитектурния стил на средновековен замък, отколкото на ферма, предназначена за отглеждане на коне и овце. За моя изненада Гунар ми призна, че произхожда от първоначалните викингски благородници.

Изпълних се с гордост, но това трая само няколко минути. Когато паркирахме колата, си дадох сметка, че външният вид на къщата с бойници респектира само отдалече. Отблизо фасадата беше цялата в пукнатини, където предположих, че е пълно с гущери и змии. Градината беше нападната от плевели и като тръгнахме към вратата, граченето на птиците, свили гнездата си на тавана, ме предупреди за това, което ще открием вътре. По-зле не можеше да бъде.

Когато бутнахме портата, за да я отворим, пантите й остро изскърцаха. Бяха ръждясали, а старото дърво бе прогнило. След няколко опита, изпотен от усилието, Гунар успя да я помести. Но, уви, отвътре бе истинска развалина. Част от покрива се беше срутил и дъждът, снегът и студът си бяха намерили чудесно убежище между стените. Беше къща, полуразрушена от природата, станала господарка на стените и пода. Но все пак беше жива, беше населена със звуци, странни миризми и обитавана от непознати същества, които ни наблюдаваха и следяха с поглед. Усещах го. Дразнеха ме с впитите си в мен очи, можех да чуя дишането и тихите им стъпки.

Гунар само каза:

— Ама че работа!

И това лаконично „Ама че работа!“ беше малко обидно, понеже е нормално да го използваш, когато забравиш вратата отворена или ти изкипи млякото, но не и когато цялата къща се разпада, както бе в случая.

Да не би да възнамеряваше да останем там? Нямаше къде да се седне. Всичко бе потънало във вода, кал и прах. А колкото до нямането, нямаше нито електричество, нито течаща вода. Само една стара камина, на която бихме могли да изсушим дрехите си и да се стоплим. А кухнята, или онова, което е било кухня, беше допотопна.

„Прекрасната“ ферма на Гунар, откъдето и да я погледнеше човек, беше необитаема и историите, разказвани от баща му, май си бяха чиста проба митове и легенди. Дали не сме склонни да преувеличаваме и да лъжем, само и само за да впечатлим другите, или просто паметта ни играеше лоши шеги? Моята къщичка от лятото, прекарано в Олимпия, с веранди, покрити с асма и аромат на жасмин, дали и тя не беше плод на фантазията ми? Деметер ми каза, че децата си измисляме райски кътчета и после им прибавяме заключени стаи.

В този случай, като по чудо, две от стаите на първия етаж, отделени от останалите, се бяха запазили в прилично състояние. Едната от тях беше огромна и мрачна спалня, където на видно място се намираше голямо желязно легло с балдахин от измачкано мръсно кадифе. Срещу него беше камината. В ъгъла до прозореца вместо баня все още се бе запазил стар леген за миене на ръцете, с кана от мед и голямо огледало със сребърна, изящно гравирана рамка. Мебелите бяха от масивно дърво с превъзходно качество. Сандък, ракла и бюро. На стената, точно над ложето, беше окачен великолепен портрет на красива дама в естествени размери, облечена в пищен средновековен тоалет, която, убедена съм, не откъсваше сините си очи от мен още от момента, в който влязох. Интересното бе, че дамата е била нарисувана в същата тази стая. Зад нея прецизно бяха възпроизведени раклата, бюрото и огледалото. Стори ми се много любопитно.

Гунар ми предложи да спим точно в тази стая. Идеята никак не ме очарова. От камината се чуваше пляскането на птичи криле, а паяците усърдно се бяха потрудили да изработят сложните си мрежи, които като гайтани обточваха и украсяваха всички мебели. Бих предпочела да спя в палатката, отколкото да осквернявам чужди владения.

— Идеята никак не ми харесва.

— Само за две-три нощи, не повече. Ще запаля камината и ще сме на топло. Трябва да взема някои неща от тази къща.

— Какви неща?

Гунар въздъхна.

— Ще пазиш ли тайна?

— Обичам тайните — отвърнах, като не смеех да си призная, че и аз носех в себе си една, и то важна.

— Има скрито съкровище.

— Тук?

— Да, в тази къща.

— Съкровище! — възкликнах внезапно заинтригувана. — Какво съкровище?

— Бижута — прошепна.

— А защо говориш толкова тихо?

— И стените имат уши — рече Гунар със зловещ глас.

И неочаквано, без да видя ръката му, ме ощипа по крака. Помислих, че е паяк, трол или зло същество. Подскочих до тавана от страх.

— Никога повече не прави така!

Гунар дълго се смя, но на мен не ми минаваше.

— Хайде, усмихни се.

— Това си е истинска развалина — сърдито посочих порутената стая.

Гунар се престори на обиден.

— Добре тогава. Сама си го изпроси. Щом не искаш да ми се усмихнеш, насила ще те накарам да се смееш.

Вдигна ме на ръце и ме хвърли на леглото. След това скочи върху мен и ме нападна, като ме гъделичкаше и ме засипваше с целувки, докато не ми отмина сръднята. Не можех да съм му ядосана повече от десет минути.

След любвеобилното ни помиряване Гунар се зае да търси съкровището, като почукваше по стените и тропаше с крак по дървения под. Надяваше се да открие тайна ниша или кухина, където да е ковчежето. Най-сетне имаше нещо вълнуващо и красиво в нашето пътуване.

Бижута. Само при мисълта за това сърцето ми лудо заби. Обожавах скъпоценности, винаги съм мечтала за обеци, гривни или пръстени, но Деметер, прекалено строга, все ми забраняваше. Не ми разрешаваше да нося накити.

И едва ли някога щях да имам. Беше малко вероятно, да не кажа невъзможно, да намерим съкровище в тази изоставена къща. Сигурно дълги години е била обект на набезите на крадци, също като пирамидите, където са били погребвани фараоните заедно с несметните им и тъй примамливи съкровища, които в крайна сметка са били тотално разграбени. Не вярвах някога да го открием.

— Какво е станало с тази къща?

Гунар претърсваше внимателно чекмеджетата на бюрото и раклата.

— Имаше голямо земетресение и доколкото си спомням, две много силни изригвания на Крафла, които вероятно са били причина за пораженията в района.

Замълчах. По Средиземноморието не стават земетресения, по нашите земи също не са се случвали вулканични изригвания, но тази къща изглеждаше изоставена от сто или повече години.

— Сега разбирам защо майка ти не е искала да дойде тук.

— Майка ми не обича Исландия.

Останах изумена.

— И къде си роден?

— В Норвегия.

— Не беше ли исландец?

— Прекарах детството си на този остров, близо до Северния ледовит океан, на югозападния бряг.

— Без майка ти?

— Идваше да ме вижда понякога, но не издържаше повече от петнайсет дни.

— С кого си живял?

— С прислужници.

Не ме биваше много-много да съчувствам на някого за тежкото му детство. Гунар е имал дом, но е живял без майка. Аз имах майка, но ми липсваше дом. Заклех се, че дъщеря ми ще има и двете и, разбира се, онова, което липсваше и на двама ни с Гунар — баща. Не посмях да разпитвам за смъртта на баща му от страх той да не ме попита за моя. Не нося фамилията му и дори не знам името му. Веднъж Деметер ми каза, че баща ми бил солист цигулар, с когото се запознала на турне из Европа, и че един ден, след като се поклонил на публиката, изчезнал зад завесите на сцената, без дори да подозира за моето съществувание.

Не исках да придавам драматизъм на положението, нито пък да развалям настроението на Гунар в това негово връщане към миналото. Въпреки това, без да искам, къщата или атмосферата в нея будеше у мен най-черен песимизъм. Исках да съм радостна и доволна и имах основания за това — Баалат беше унищожена, мистерията около смъртта на Мерицел бе разбулена, носех в утробата си нов живот и ме очакваха бижута. Отново се чувствах силна, решителна и макар че бях избягала от кобилите Омар, не се страхувах от тях. И все пак онази къща никак не ми харесваше.

Направих каквото можах, за да се почувствам колкото е възможно по-удобно в тази стая. Почистих праха и паяжините, свалих завесите, махнах овехтялата завивка от леглото и покрих матрака с нашите пухени спални чували. Поръсих пода с вода и отворих широко прозорците, за да влезе свеж въздух и да не мирише на застояло. Но въпреки очевидното подобрение имаше две смущаващи подробности — камината и портретът. От тъмния комин на камината долитаха звуци и пляскане на криле, а дамата от картината не откъсваше очи от мен. Можех ли да спя в подобно помещение?

Сторих го. Дори не знам колко часа или дни съм спала. Тъжната златиста светлина, която обгръщаше странния остров, ме караше да губя представа за времето. Когато си погледнех часовника, не знаех сутрин ли е, вечер ли е, ден ли е или нощ.

Факт е, че когато се събудих, бях сама. Гунар го нямаше, а до мен в празното легло бяха останали само още топлите завивки, запазили формата на тялото му.

Станах. Бях добре отпочинала и много гладна. Загърнах се и задуших из стаята. Отворих торбите и извадих пакет с бисквити. Излапах ги лакомо, след което затърсих Гунар, настоятелно викайки името му. Не отговори. Дали не беше намерил вече бижутата? Може би копаеше в градината? Погледнах през прозореца, но не видях никого.

Опитах да се поставя на мястото на жена, която крие ковчеже със скъпоценности. Къде бих ги скрила? В кухнята, в буркан от конфитюр? Зашити в корсажа на роклята ми? Под плочките на хола? Всичко ми изглеждаше като на филм, абсурдно и нереално. Оставих се на инстинкта си на магьосница и се концентрирах.

Очите ми бързо се спряха на писалището. Както подсказва самото му име5, този вид мебел крие тайни… и каквато и да беше неговата, щях да я разкрия. Винаги съм ги обичала и като дете си играех да ги отварям и затварям във всяка една от къщите, в които се настанявахме с Деметер. Така че запретнах ръкави и се захванах да търся. Ядосах се на себе си, и то неведнъж. Не беше никак лесна работа, но именно затова вложих цялото си старание и упорство. Отне ми много време. Вглъбена в заниманието си, не забелязах как часовете отминаваха. Слънцето вече бледнееше, когато намерих механизма. Натиснах на точното място, бутнах долната част на едно чекмедже и открих малкото пространство, където господарките на дома са държали любовните си писма и ключовете на сейфовете. Пъхнах ръка, заопипвах празната дупка и се натъкнах на мъничко ковчеже с обков от слонова кост. С треперещи ръце го отворих и ахнах от изумление. Вътре имаше съвсем мъничък ключ с дебелината на игла. Хванах го внимателно с два пръста. Какво можеше да отвори този миниатюрен ключ? Очевидно беше нещо важно, щом собственичката го бе поставила толкова внимателно на най-труднодостъпното място в къщата.

С ключето в ръка и със страх да не ми се изплъзне от пръстите и да се загуби безвъзвратно в пукнатините на брезовите дъски на пода, огледах краката на писалището, чекмеджетата, механизмите за затваряне… но не открих нито следа от миниатюрна ключалка.

Тъкмо се канех да се откажа, когато усетих, че някой ме наблюдава. Погледнах нагоре и срещнах сините очи на дамата от картината, втренчени в ръката ми. Следвах интуицията си и се вгледах в писалището, нарисувано на стената. Приближих се с колеблива стъпка и едва потиснах един вик. Действително, на нарисуваното писалище едно от чекмеджетата беше с ключалка, а на оригиналното не бе така. Следователно имаше вероятност тъмната ключалка от картината да е истинска, а не възпроизведена. Придърпах един стол, качих се и застанах очи в очи с бялата дама. Гледах я толкова отблизо, че отлично виждах изпъкналите вени на врата й под перлената огърлица, която ги прикриваше. А очите й! Те блестяха и изглеждаха като живи. Едва откъснах поглед от тях и много внимателно доближих ключето към малката ключалка. Пъхнах го и то безпрепятствено потъна в стената.

От вълнение сърцето ми щеше да се пръсне. С разтреперани ръце завъртях надясно и ключалката поддаде. Мигом издърпах чекмеджето, то се плъзна леко и като по магия се отвори. Зад картината се криеше сейф. Затаих дъх. В чекмеджето имаше ковчеже. Внимателно го извадих, отворих го и за малко да падна от стола.

Не можех да повярвам на очите си. Беше претъпкано с ослепителни бижута. Пръстени, брошки, колиета и обеци. Бръкнах с ръка и ги погалих, изпаднала във възторг. Гунар беше прав. Това си беше истинско съкровище. За тези скъпоценни камъни мнозина биха дали живота си. Внимателно затворих чекмеджето, пъхнах го обратно в стената и прибрах ключето в джоба си. Слязох от стола, седнах пред писалището и изпразних съдържанието на ковчежето върху махагоновата маса. Действах като насън. Бижутата ме подлудяваха и ги пробвах всичките. Накичих се с пръстени и за да им се насладя, разперих ръце, отрупани с тюркоази и изумруди, инкрустирани в злато. Сложих си прекрасни обеци с рубин и си надянах на врата колие от диаманти.

Носех цяло състояние. Беше прекрасно съкровище, но принадлежеше на Гунар и семейството му. Макар че… ако си вземех нещо за спомен, никой нямаше да забележи подобна дреболия. Взех един пръстен с изумруд. Не знам защо точно него, но ми хареса и си го сложих на безименния пръст. Стоеше ми превъзходно, елегантно, беше ми по мярка. В края на краищата, помислих си, никой не ме видя. Но грешах.

До вратата на стаята, изправена и усмихната, сякаш очакваше заповед от мен, се появи румена девойка, облечена като средновековна селянка. Приличаше на момиче, което се връща от курника с пълна кошница пресни яйца за закуска. Беше толкова закръглена и здрава, че и за миг не се усъмних реална ли е, или не.

Гледаше ме с нескрито любопитство. Придадох си небрежен вид и затворих ковчежето, сложих го в чекмеджето и затворих писалището, както би постъпила една дама.

— Здравей. Как се казваш? — попитах я спокойно и напълно естествено.

От уплаха тя така подскочи, та ми се стори, че удари с глава тавана.

— На мен ли говорите?

— Разбира се.

— Значи… ме виждате?

— Както ти мен.

Руменото момиче уточни:

— Извинете, но аз съм мъртва. Никой не може да ме види или почти никой.

Този път аз подскочих. Веднага осъзнах положението. Бях много изненадана. Беше първият ми дух, първото ми видение. В действителност почти никоя от жените Омар не умееше да вижда скитащите се духове, с изключение на някоя, която е медиум и е способна да се свърже с тях. Когато бях дете, с Деметер посетихме две гадателки, които разговаряха с баба ми Йокаста, майката на Деметер, но сеансът приключи с кавга. Баба ми Йокаста, от старата школа, укори дъщеря си, че не се гримира, не си боядисва косата и си гризе ноктите. Йокаста била голяма кокетка и винаги се дразнела от Деметер, понеже се обличала „като просякиня“ — цитирам дословно думите на баба ми — и винаги отказвала да стъпи при фризьор. Тогава Деметер й се ядоса и каза, че й е писнало да търпи вечните й упреци, с които я засипвала цял живот, и оттогава не се свърза повече с баба.

Момичето ме гледаше с изцъклени от изумление очи.

— Още не си ми казала името си — смъмрих я.

— Арна, госпожице.

— Аз съм Селене.

Направи смешен поклон и ми отдаде чест.

— На вашите заповеди, госпожице Селене.

Вероятно беше свикнала да слугува.

— Откъде идваш, ако мога да знам?

— Живях и умрях в тази къща. А вие?

— Дойдох с Гунар.

— Гунар ли?

— Собственикът на тази къща.

— Не се казва Гунар.

— Нима?

— Не.

— Той спа тук, до мен.

— Това е Харалд.

Бях изумена.

— Харалд ли?

Арна въздъхна:

— Разпознах го веднага. Като него е.

— Като кого?

— Като малкия Харалд. Беше толкова красив и палав. Малкият ми Харалд. Колко е пораснал.

Старинните дрехи на Арна ми се сториха доста странни — бонето, забрадката, вълнената й пола, дълга чак до земята, и бродираната й престилка. Дори самата й прическа, сплетена на плитка коса, вдигната на кок на тила, беше твърде старомодна. Беше викингско облекло.

— Не говорим за едно и също дете — възразих. — Твоят Харалд е прадядо на Гунар.

— Моят Харалд — сподели ми с тъга тя — дялкаше кончета от дърво и се маскираше като Один.

Изсмях се. Гунар също. Беше наследил тази склонност към маските и занаятчийството. Така че бях на прав път. Това момиче е чистело сополите на прадядото на Гунар, миела му е коленете и му е дала първите лъжици супа.

— Разкажи ми за Харалд — помолих я аз.

Арна и не искаше да говори за нещо друго.

— Беше истинска фурия. Бяха го нажилили оси, защото поискал да отмъкне меда на някакъв мечок. Прибра се вкъщи отекъл и целият в рани, но донесе медената пита.

— Бил ли е добър в училище?

— В училище? — Арна беше изненадана. — Харалд имаше учител по военно дело и един възпитател.

— Като крал.

— Разбира се, един крал има нужда от напътствия. Господарката така разпореди.

— Коя господарка?

Изведнъж Арна стана нервна. Посочи ми с пръст картината на стената. Дълбоките сини очи ме пронизваха като нож.

— Тя ли е майката на Харалд?

— Господарката.

Заинтригувана, станах и погледнах портрета по нов и различен начин, като се опитвах да избегна погледа й. Разбира се, че ми напомняше на някого! Гунар много приличаше на нея — тези изпъкнали скули, откритото чело, наситеносините очи и лебедовата шия.

— Не я ли харесваше?

Арна се почувства неудобно.

— Предпочитам да не говоря в нейно присъствие.

— Та това е само портрет.

— Тя чува всичко.

— Страхуваш ли се от нея?

И Арна, веселото момиче, което бе научило Харалд да ходи, избухна в плач.

— Бутна ме в реката.

— Майката на Харалд?

— Удавих се в ледените води.

Не казах нищо. Сигурно е ужасно да умираш от студ, с подгизнали дрехи, оплетени в краката ти и затрудняващи движението, а водата станала на лед, лед, приклещил живота ти.

— Може би е бил нещастен случай.

— Не беше, Харалд не беше в леглото си и госпожата ме принуди да го търся при реката през нощта. Беше зима, беше тъмно и нищо не се виждаше.

— И се подхлъзна?

— Не. Бутна ме един трол.

Ама че е злополучно това момиче. Все нещо му се случва.

— Какви причини е имал един трол да те бутне?

— Мразеше малкия Харалд и искаше да унищожи играчката му.

— Коя играчка?

Арна се ядоса:

— Аз бях играчката на Харалд, моя крал, аз бях любимата му играчка. С мен се смееше, играеше си във водата, пееше. Това обичаше най-много. А тролът ме бутна в реката, за да подразни моя крал.

Не знаех да плача ли, или да се смея на тази драматична и абсурдна история.

— И тролът те прокле, така ли?

— Не той, а готвачката. Малкият ми Харалд в продължение на двайсет и шест дни плачеше и риташе, без да спира, и не я оставяше да спи.

Граченето на една птица ни прекъсна. Независимо че Арна беше призрак, изглежда се плашеше и предпазливо надникна в камината. Въпреки че беше запалена, каза:

— Внимавайте, много внимавайте. Пъхат се навсякъде и ако не сте предпазлива, ще ви изкълват очите.

— Кои?

— Птиците — гарвани, калугерици, чайки… Всички живеят тук. Не ги ли чувате?

Действително, чувах пляскането им с криле и забързаните им стъпки отзвучаваха по разбитите греди на тавана.

— Следят ви. Мен също ме следяха. После й донасят всичко. Караше ми се.

Тръпки ми полазиха по гърба.

— На кого?

— На госпожата.

Пребледнях, като не откъсвах поглед от портрета. Онези сини очи бяха впити в мен и сякаш ме обвиняваха като натрапница и крадла. Упрекваха ме в недискретност, гледаха ме неодобрително заради взетия пръстен с изумруда и понеже исках прекалено много да знам. Подканваха ме да се махна. Идеята на Гунар да ме доведе в тази ферма не беше добра.

Чух шум от стъпки в къщата. Последва изщракване, звук, който не може да се сбърка — беше от зареждането на оръжие. Под стълбите или по-точно под онова, което бе останало от тях, се разнесе дрезгав мъжки глас:

— Има ли някой там?

Скочих от леглото и докато се обличах прилично за нула време, викнах:

— Един момент!

Когато отворих вратата, румената Арна беше изчезнала като по чудо. На прага се озовах пред дулото на оръжие, насочено към мен.

— Какво има?

— Тук аз задавам въпросите, госпожице. Коя сте вие и какво правите тук?

Беше плешив фермер с корем и двойна брадичка, който с възрастта очевидно бе натрупал повечко килца и злонамереност. Миришеше на свеж одеколон и косата му беше цялата в слама, но се прицелваше много решително.

— Дойдох с Гунар, собственика на тази ферма.

— Гунар ли? Тук не живее никакъв Гунар.

— Къщата е на семейството му. Пристигнахме вчера.

— Не е вярно, колата му пристигна във фермата преди седмица. Следях всичко.

Не можех да повярвам. Нима бях спала цяла седмица? Нима бях Спящата красавица? И какво съм яла и пила през това време?

— Не може да бъде — рекох аз.

— Работата е ясна. Гунар, или както там се казва мъжът, ви е излъгал. Тази къща е изоставена от дълго време и никой не е минавал оттук, откакто се помня. А това е повече от петдесет години.

— Дядо му е бил някой си Ингар. Чували ли сте за него?

Съседът свали оръжието.

— Ингар? Да, запознах се с него, когато бях дете, но казват, че е изчезнал в морето.

— И синът му Елинар? Бащата на Гунар.

Човекът се поколеба и накрая преметна оръжието през рамо, без да ми отговори. Само ме заплаши с пръст.

— Ако не си идете, ще трябва да повикам полицията.

И си тръгна. Изчезна бързо и ненадейно, както беше дошъл. Остави ме сама и объркана. Къде беше Гунар? Дали духът на Арна беше истински, или бе халюцинация? Огледах се наоколо. Дори не бях забелязала, че се е стъмнило и започва да вали дъжд. Дадох си сметка едва когато ме намокри и чух свистенето на вятъра. Изтичах да потърся подслон, за да се скрия, и тогава чух шум от стъпки на горния етаж.

— Кой е там? — извиках.

Не получих отговор. Само шумът стана по-силен.

— Гунар? — плахо извиках аз.

Ако имаше някой в къщата, то исках да знам кой е. Заизкачвах се нерешително по старата дървена стълба, а когато стигнах на последния етаж, останах ужасена от гледката, която се разкри пред очите ми. Тук се бяха събрали стотици птици — скорци, чайки, гарвани и калугерици, които се блъскаха и притискаха една в друга. Така скупчени, те образуваха безформена гъмжаща маса, като пулсиращо петно, от което изпъкваха отчетливо само очи. Всичките приковани в мен.

Беше мръсен, вонящ таван, целият в курешки и в птичи пера, с порутен покрив и стени от прогнило дърво. Буквално бях заобиколена от очи, свирепи очи, които изпитателно ме гледаха, проучваха ме със студено равнодушие, докато монотонният звук от падащия дъжд приглушаваше шепота на крилете. Потреперих. Напомняше на шумовете от приближаваща се армия. Не носех нито пръчицата, нито атамето. Бях беззащитна, така че бавно се заизтеглях назад. Птиците заемаха позиции, наобиколиха ме и започнаха да настъпват към мен.

За да се предпазя, инстинктивно притиснах гръб о стената, но като се опрях на една проядена греда, съвсем ясно усетих как нещо запълзя по врата ми и се шмугна в косата ми. Изпълнена с погнуса, зарових пръсти между къдриците си и улових противната гадина. Беше лепкава на допир змия. Изпаднала в истерия, я пернах силно с ръка и я запратих надалече. В същото време изпищях.

И сякаш викът ми беше сигналът, който чакаха, за да атакуват. Един гарван се спусна надолу от тъмното небе и с грачене се нахвърли върху змията, хвана я в ноктите си и я запрати сред хищния мравуняк, който й видя сметката само за няколко секунди. После прелетя над главата ми в концентрични, замайващи и заплашителни кръгове, докато накрая неочаквано се стрелна към мен и заби клюн в лицето ми. За щастие, наведох глава навреме и вместо в окото, където бе насочил атаката, ме клъвна по челото. Ударих гарвана с ръка, но когато вдигнах очи да го прогоня, съзрях как на пробития покрив на къщата стотици птици точеха клюнове, готови да ми се нахвърлят.

Арна ме бе предупредила. Омар ме бяха предупредили.

В очите на гарвана разпознах студения поглед на Баалат.

Баалат отново се бе преобразила и поради това, че като гарван не можеше да ми отнеме живота, беше успяла да омагьоса всички мирни обитатели на тавана. Бях заобиколена от врагове и Одиш щеше да ме довърши, мен и моето момиченце.

Исках да избягам, но не успявах да намеря изхода. Стените, птиците, подът, стъпалата на стълбата се сгромолясваха върху ми. Напълно зашеметена, се наведох, свих се на топка и птиците ме нападнаха. Първо една, после втора и трета. Накълваха ръцете ми, с които си бях закрила лицето, за да си предпазя очите. Усещах как топлата ми кръв се стича и чувах граченето на полуделите птици. В главата ми затанцуваха образи и думи, в съзнанието ми се смесваха и объркваха години, цифри, имена и възрасти. Осъзнах, че ако остана там, ще умра.

— Селене! — чух като насън. — Селене! — разпознах викащия ме Гунар.

И макар че не можех да му отговоря, защото писъците на птиците ме заглушаваха, запълзях отчаяно в посока към мястото, откъдето идваше гласът му, като се влачех по пода, покрит с птичи тор, и търсех опипом спасителния изход.

— Селене! — отново изкрещя Гунар, но този път викът му долетя по-отблизо.

Изходът към стълбите беше там, не успях да се изправя и се изтърколих по дървените стъпала, без да предвидя силата на удара от падането. Горе-долу беше като да се хвърлиш в празен басейн. Търкалях се, защитавайки утробата си, по-притеснена за моята малка, отколкото за главата си, докато нещо тежко ме удари по слепоочието и припаднах в ръцете на Гунар, който въпреки бързината си не успя да предотврати удара.

Така и не успях да чуя изстрелите на фермера, който, като чул шумотевицата, обърнал автомобила си и пристигнал малко след Гунар. Въпреки че беше гадняр и натрапник, животът ми бе спасен благодарение на него и на това, че беше с кола.

Събудих се с болки в болница и първото нещо, което видях, бе пластмасовата тръбичка и торбичката на системата, която свършваше с игла, забита във вена на ръката ми. Бяха ми направили пълна кръвна картина и ми вливаха физиологичен серум. Все още бях под въздействието на шока и една мисъл ме измъчваше. Баалат можеше да се превъплъти в което и да е животно. Баалат можеше да бъде симпатична чайка, хубаво котенце или послушно кученце. Не ми бе хрумнало, че като се отървах от Лола, не се освобождавах и от Баалат. Ингрид, която познаваше до болка злата вещица Одиш, отбеляза, че тя може също така да узурпира телата на мъртви или деца. Никъде не бях в безопасност, освен на толкова пусто място, където да няма живот, дори и гробища.

Трябваше да избягам, трябваше да отида далеч, за да спася дъщеричката си.

Вратата се отвори и влезе Холмфридюр. Прикова котешкожълтите си очи в мен.

— Чудесно, вече си се възстановила.

Отчаяна се огледах във всички посоки. Невъзможно бе да се избяга. Бях прикована към леглото и към системата, а Холмфридюр ми препречваше пътя за бягство. Как ли ме бе открила? Ами Гунар? Къде е Гунар?

Тя ме погали по челото и хвана ръката ми.

— Милото ми момиче, как ни уплаши. За щастие, всичко мина.

Бьорк, очарователната баба, надничаше зад нея. Като видя, че съм будна, ми отправи една крива престорена усмивка. Вместо кротка мила старица ми се видя като кръвожадна касапка.

— Добре дошла отново, Селене. Вече всичко е подготвено.

Обля ме студена пот. Бяха подготвили края ми. Бяха готови да извършат ритуала за прогонването на злия дух на Баалат. В тази церемония тялото ми щеше да бъде като чучело, просто една кукла без никакво значение, понеже в жестоката битка, която магьосниците Омар щяха да поведат срещу Баалат, главният противник щеше да е моето тяло. Аз щях да изпитам болката от раните, нанасяни на Баалат; аз щях да плача, да ги умолявам да спрат; аз щях да изпадна в несвяст и сигурно моята малка нямаше да издържи, а може би и аз нямаше да го понеса. Разбира се, винаги можеха да прибегнат до последното средство — да унищожат тялото ми, забивайки нож в сърцето ми, както го бе сторила Мерицел. Но всичко това нямаше никакъв смисъл, защото аз вече не бях обладана.

— Аз убих Баалат. Беше се преобразила на хамстер! — казах в отчаян опит да ги накарам да разберат, че вече не съм обладана.

Но вместо да се изненада, Холмфридюр се държа доста грубо. Беше толкова убедена, че съм обладана, та прие думите ми като бълнуване на луда. Не ме слушаше.

— Успокой се, Селене, трябва да си спокойна. Най-малко можех да съм спокойна.

— Баалат се опитваше да ме обладае, но не успя.

Холмфридюр усети вълнението ми и ме хвана за ръцете.

— Не се плаши, Селене, с нас си в безопасност. Ще те заведем на сигурно място и ще те освободим от обладалата те финикийска Одиш.

— Не ме е обладала!

Бьорк и Холмфридюр се спогледаха заговорнически. От погледа, който си размениха, ми стана ясно: те бяха напълно убедени, че нищичко не разбирам от това, което ми говорят.

— Да, милинка, разбира се, права си. Балаат вече не те владее. Свободна си от обладаването.

Опитах да се аргументирам, за да ги убедя:

— Мерицел сама си е забила атамето, защото е била на път да загуби волята си. Баалат я е била обладала почти напълно.

— Това ще го кажеш пред съда.

— Не искам никакъв съд! Обяснете го на майка ми, тя ще разбере!

— Ще се обадим на Деметер, не се притеснявай.

— Не искам да ми правите екзорсизъм.

— Няма — излъгаха ме те.

Чувствах се все по-притисната. Нуждаех се от Гунар. Пребледняла и много уплашена, отправих въпроса си с изтънял глас:

— А Гунар?

Холмфридюр се усмихна.

— Гунар се държа превъзходно. Не само се грижеше за теб, но освен това именно той ни съобщи.

Сърцето ми се разкъса.

— Гунар ви е съобщил?

Холмфридюр ми намигна.

— Много е влюбен. Имала си късмет.

Гунар беше последният ми шанс. Не можех да се оставя в ръцете на тези вещици. Изстрелях и последния си патрон:

— Моля ви, искам да видя Гунар, насаме.

Холмфридюр се оттегли и ме остави разтреперана от страх. Трябваше да действам бързо. През вратата по всяко време можеше да се появи отново Холмфридюр или някоя вещица Омар. Щяха да гледат на мен като на прокажена, щяха да ме обвиняват, че съм Баалат, че съм обладана от нея, че представлявам опасност за общността, че аз съм забила кинжала си в гърдите на Мерицел. Но ако останех сама, кръвожадната Баалат, преобразена в птица, змия или гризач, би могла да ме преследва и накрая наистина да ме обладае. Какво можех да направя? И тревогата от безцелното търсене придоби име. Гунар беше единственото ми спасение.

Но бях на легло, а когато понечих да стана, една ръка ме спря.

— Не мърдай.

Беше Гунар. Исках да изкрещя от радост, но гърлото ми беше пресъхнало. Моят викинг изсипа няколко капки вода върху една марля и навлажни устните ми. Почувствах облекчение и бавно си припомних всичко. Бях ранена, но жива.

— Гунар, моля те, да си тръгваме вече, заведи ме в Гренландия.

— Успокой се.

— Защо им се обади?

— Не говори.

Опитах се да нормализирам дишането си.

— Имам ли нещо счупено?

— Като гумена си.

Въпреки нежния укор погледът му беше мрачен. Какво лошо бях сторила? Може би не биваше да се качвам на тавана?

— Какво стана?

— Беше колония от птици и ти си ги смутила. Никога не нападат, но са се почувствали застрашени.

— Бяха много агресивни — оправдах се аз.

— Щом те измъкнах от тяхната територия, те оставиха на мира. — И ми отвърна с друг въпрос: — Нищо ли нямаш да ми кажеш?

— За кое?

— Нещо, което трябва да знам.

Всичко е било сън. Не бе възможно да е истина това, което ми се бе случило. Не можех да му говоря за Арна, въпреки че…

— Намерих бижутата.

Гунар се изненада.

— Къде бяха?

Гордеех се с откритието си.

— В картината на стената, в едно чекмедже. Оставих ги в писалището.

Гунар не успяваше да асимилира новината.

— Ами значи криеш още една тайна.

— Аз ли?

— Не ми каза, че си бременна.

Това ли било! Гунар е разбрал от изследванията.

— Исках да ти кажа.

— Кога?

— Все още не бях сигурна.

Той изглеждаше тъжен.

— Щеше да е чудесна новина, но сега провали всичко.

Сърцето ми се сви.

— Какво?

— Пътуването, Селене. Всичко е готово и не мога да се откажа.

— Какво искаш да кажеш?

Гунар страдаше. Усещах го. Изгаряше да ме прегърне, но стоеше на разстояние, за да не губи разума си.

— Няма да дойдеш с мен.

Бях ужасена. Как можа да ми каже това? Сякаш не говореше Гунар. Беше сбърчил вежди и му се бе появила дълбока бръчка на челото. Сдържаните мъже, когато изгубят търпение, се гневят без мярка. Чертите на лицето им се изострят.

— Не ми причинявай това! — извиках.

Тогава Гунар избухна, разярен:

— Ти също не биваше, а вече ти е за втори път, Селене. За втори път ми преобръщаш живота, както ти се прииска!

Замълчах засрамена. Знаех какво има предвид и разбрах, че не го е забравил. Нито пък аз. Мерицел и тъжният спомен за нея бяха като айсберг по течението, който накрая щеше да потопи кораба ни. Започнахме зле, признавах си го, но бях инат и преди всичко обичах Гунар.

— Не искаш ли да знаеш за бебето ни? Ще е момиченце.

Гунар леко потрепери.

— Ще е прекрасна и смела като теб. Мога да си я представя.

Долових надежда. Гунар беше развълнуван от перспективата да стане баща.

— Ще има твоите очи.

Гунар се усмихна и добави:

— И твоите крака.

— Ще се казва Диана.

— Хубаво име.

Обичаше ме. Обичаше момиченцето ми. Не можеше да ме остави.

— Тогава защо не искаш да дойда с теб?

— Не разбираш ли, че нещата се промениха? Ще имаш бебе, ще се нуждаеш от грижи, мястото, където отивам, е неприветливо, пусто…

Бях готова да разбера всичко. Гунар беше блед и гледаше надалеч.

— Вземи ме с теб, моля те.

Той стисна юмруци и изчаках да продължи:

— Холмфридюр ще се погрижи за теб и ще се постарае да се върнеш при майка си.

Говореше бавно, думите с мъка излизаха от устата му, като малки страхливи момиченца, които отказват да се пуснат по пързалката.

Усетих вкуса на сълзите, но не заплаках.

— Не искам. Искам да бъда с теб.

Гунар се опита отново да ме убеди, но безуспешно:

— Опасно е за теб.

Предъвкваше думите, заваляше ги и като че ги изплюваше, сякаш не идваха отвътре, а бяха продиктувани по телефона. Възразих с гняв:

— Не говориш сериозно! Кажи ми, че не говориш сериозно!

Гунар избягваше погледа ми. Извърна глава и въздъхна.

— Селене, за последен път ти казвам. Вземи си нещата и бягай далеч, веднага и без да поглеждаш назад. После ще е твърде късно.

Заяви го с такава липса на убеденост, че разбрах — бях спечелила играта. Направих точно обратното.

— Кажи, че ме обичаш.

Взех ръката му. Целият трепереше.

— Обичам те — прошепна той, — и то лудо.

Само това исках да чуя.

— Ще остана с теб.

Гунар ме стисна толкова силно, че ме заболя.

— Селене, ще съжаляваш.

Беше ми все едно. Без да обръщам внимание на системата, нито на раните си, станах и го целунах. Гунар отвърна на целувката ми страстно, неописуемо вълнуващо, сякаш политнах като птичка. Чувствах, че иска да ме задържи, но също видях и една сълза да се търкулва по бузата му. Бях много млада и много глупава. Мислех, че плаче от вълнение, а страстта е компасът на живота ни.

Гунар нежно ме погали по косата, както само той умееше.

— Обещай, че няма да ми задаваш въпроси.

Приех условията му, без да мрънкам.

— Обещавам — заявих аз, като потиснах изгарящото ме любопитство да узная всичко, което криеше от мен и не ми казваше.

— И че каквото и да стане, няма да ме намразиш.

— Обещавам — изрекох глупаво.

Не знаех, че чувствата ни няма да бъдат увенчани с бъдещо обвързване.

— С мен ще си в безопасност — прошепна Гунар.

И ме успокои. Това исках. Сигурността, че някой ще ме защитава. Мен и дъщеричката ми.

— Ще се скрием във вечния лед, на безлюдно място.

— Без никой друг?

— Само ти и аз. Само двамата.

Дори не попитах къде. Наивно вярвах, че единственото сигурно място в света е до Гунар и моята малка Диана.

От този момент нататък започна истинският кошмар.

Селене спря колата на една тъмна уличка. Бяха в малък провинциален град и Анаид дори не погледна името, защото бе погълната от разказа на Селене. Майка й се приготви да паркира.

— Ще починем тук. Трябва да свърша една работа.

— И ще ме зарежеш просто така? — запротестира Анаид.

— Да те зарежа?

— Все още не съм се родила.

Селене се прокашля.

— Знам.

— Искам да науча коя съм. Къде съм се родила. Дали Гунар е моят баща. Защото така се чувствам объркана. Мислех, че… Всъщност… коя е Диана?

Селене не отговори директно на въпроса на Анаид. Вместо това даде на задна скорост, паркира безпогрешно и посочи ресторанта.

— Първо да хапнем нещо.

Анаид се разбунтува срещу нея.

— Преди да ям, бих искала да знам коя съм.

Селене не отстъпваше:

— Казах ти, че няма да ти хареса да чуеш истината.

— Добре де, да предположим, че не съм ти дъщеря. Защо увърташ толкова, та не ми го кажеш направо? Толкова ли е трудно?

Селене загаси двигателя и сведе глава засрамена.

— Трудно е да ти кажа просто така коя си и откъде произхождаш. Затова ще се помъча да бъда възможно най-точна и ясна. Ще ти разкажа всичко по реда си. Чуваш ли ме? Дори и да ме дразниш или да се ядосваш, няма да ме накараш да прескоча някой епизод. Направя ли го, ще стане лошо.

Анаид пребледня.

— Искаш да кажеш, че няма да го понеса?

— Кое?

— Да знам коя съм.

Селене въздъхна и излезе от колата, като подкани Анаид да я придружи.

— Важно е да разбереш мисията си и да поемеш сама отговорност за онова, което ти е отредено да сториш. А за това ти е нужно да знаеш историята си и дебнещите те опасности.

— И когато я узная и приема коя съм… какво ще правим?

— Ще те подготвя и ще ти покажа пътя, който трябва да поемеш.

— Ще ме подготвиш?

— В борбата срещу Одиш.

— Вече мога да се боря срещу Одиш. Научих се от Аурелия, една змия, която владее бойните изкуства.

— Знам, но не е достатъчно.

— Защо? Ти пък какво разбираш от борба срещу Одиш? Ти само си бягала от тях и от Омар.

— Грешиш. Мен ме подготви една Одиш.

Анаид замръзна. Докато разговаряха, бе съзряла зад гърба на Селене светлинен надпис, който като че я омагьоса. Интернет-кафе. Остана като вкаменена, втренчена в рекламното табло. Селене я побутна.

— Да не видя призрак?

Анаид отреагира и се върна към реалността:

— Тогава… Значи са били прави?

— Кои?

— Гая, Елена и други. Казаха, че си се сдушила с жените Одиш, че си била една от тях.

Влязоха в ресторанта. Селене избра една странична маса и накара Анаид да седне в най-тъмния ъгъл. Така никой нямаше да я вижда.

— Хайде, поръчай.

— Не съм гладна.

— Ще поръчам вместо теб.

Анаид остави менюто на масата. Не успяваше да си избие от главата мисълта за адреса на Рок в чата, където можеше да се свърже с него. Беше му много ядосана.

— Не се притеснявай.

— Не е притеснение, ще трябва да се научиш на много неща, освен на битка. Ще трябва да се научиш да оцеляваш, да обичаш себе си, да си смела и да приемаш пораженията.

Анаид възнегодува:

— Смела като теб ли, която си избягала от правосъдието? Отговорна като теб, която си забременяла на седемнайсет години? Почтена като теб, която си мамела най-добрата си приятелка и си омагьосала гаджето й, за да се влюби в теб?

Селене удари силно по масата.

— Престани!

— Не ти ли харесва? И защо ми го разказа?

Селене възрази:

— Защото трябва да го знаеш, дори и да загубя уважението ти, трябва да се поучиш от грешките и заблужденията ми. Не искам да ги повториш.

— Защо ти си можела да бъркаш, а аз не?

— Защото ти си избраницата.

Хранеха се в мълчание. Анаид предъвкваше месото стократно, докато не стана на топка, която не можеше да погълне, но Селене я прониза с изпепеляващ поглед и я принуди да преглътне.

Излязоха от ресторанта заедно. Селене я сграбчи за лакътя и вървяха прилепени за стената, като се криеха в сянката. Спряха пред вратата на едно кино и Селене отиде на касата. Върна се с билет и го подаде на Анаид.

— Седни на някое по-уединено място. Стой си кротко и тихо и не говори с никого. Ясно?

— Какъв филм дават?

— Не знам, нито ме интересува.

Анаид погледна разсеяно афиша. На нея също не й пукаше, защото току-що й бе хрумнала страхотна идея. Беше опасно, но в този момент всичко останало бе без значение.

— Ами ако заспя?

— Спи, по-добре за теб.

Влезе в киното, без да целуне Селене. Щеше да има вкус на предателска целувка. Дори не седна на мястото. Просто изчака няколко секунди зад завесата и когато майка й изчезна, Анаид се измъкна от киносалона, където само няколко двойки се възползваха да се целуват на тъмно.

Не пожела да говори с никого, само провери в колко часа свършва прожекцията. В шест и половина. Обеща си в шест и двайсет да е на изхода на киното.

Нямаше нужда да пита и да разпитва. Беше го видяла на път за ресторанта. Това беше интернет клуб.

Седна пред компютъра, сложи бутилката с безалкохолно до него, влезе в Messinger и се добави в списъка на tvoil5@hotmail.com.

Псевдонимът му „Бейби, айде, ах, лудо, абсурдно твой“ я накара да се засмее и да забрави за момент, че му е ядосана. Рок беше страхотен.

— Здравей, Анаид — изпревари я Рок „Бейби, айде, ах, лудо…“ — искаше пръв да я поздрави.

— Бързаш да ме отпратиш ли? — кокетно изтрака на клавиатурата Анаид.

— Чаках те.

— Чакал си ме целия ден?!

— От много време те чакам.

— Не ми ли каза, че искаш да скъсаме?

— Казах ти го, защото съм егоист.

— Егоист ли?

— Желая те цяла-целеничка, искам да те видя и искам и ти да ме желаеш.

— Знаеш ли, че рискувам, като говоря с теб?

— Харесва ми, направо съм очарован. Тогава значи съм важен за теб?

— Ами разбира се.

— Кажи ми къде си и ще дойда да те видя.

— Не може. Невъзможно!

— Дим.

— Ей? Дим?

— Не рискувай! Страх те е. Мислиш ли за мен?

— Разбира се, глупчо!

— Направи го сега. Помисли за мен сега. Концентрирай се.

— Виждам те. Черните ти очи, къдравата ти коса. Винаги го правя!

— Не… погледни вътре в мен. Затвори очи. Какво виждаш?

Анаид се поколеба за миг.

— Ехо! Как си? Кажи ми, какво виждаш?

— Мрак.

— Какво още?

— Мъгла.

— Помоли ме.

— Да те помоля?

— Да, помоли ме. Помоли да ме видиш. Кажи ми „ела“…

— Искам да те видя! Ела!

— Ще го направя, много скоро ще се появя.

— Какво? Луд ли си? Дори не съм ти казала къде съм!

И точно в този момент Анаид усети, че ръката й изтръпва и екранът стана черен. Тези апарати бяха невероятен боклук. Връзката беше прекъснала. Какво целеше Рок с тази предизвикателна игра? Наистина ли възнамеряваше да се появи и да я изненада? Не знаеше как да го приеме.

Ако спонтанността му й доставяше удоволствие, то лунатичният му характер малко я плашеше. Днес бяло, утре — черно. Тъпча те, защото те обичам. Ами ако Рок не беше такъв, какъвто го мислеше? Това сега нямаше значение. Беше хлътнала много по него.

Опита да се свърже отново, но не успя. Беше невъзможно. Твърде късно. Часовникът показваше шест и десет.

Изхвърча светкавично от интернет клуба и влезе в киносалона тъкмо навреме, за да се смеси с излизащите зрители. Завъртя се и се упъти към вратата, като се протягаше и си търкаше очите, сякаш току-що бе станала от мястото си в тъмния салон.

Селене я чакаше със закачлива усмивка.

— Имам две изненади.

Анаид се включи в играта:

— Какви?

Селене й показа връзка ключове.

— Вече си имаме къщичка на колела. Ще сме независими.

И я придружи до паркинга, където ги очакваше великолепна каравана, с кухня, баня, спалня и хол. Всичко в едно. Идеална за живеене, за пътуване и за скривалище.

— Хайде, качвай се.

Анаид се качи в новото си жилище. Знаеше, че задълго ще бъде нейното убежище и нейният дом.

— Никой няма да те вижда, никой ненужно няма да говори с теб.

Анаид се съгласи.

— Как беше филмът?

Анаид контраатакува с друг въпрос:

— Каква е другата изненада?

— Тази вечер, когато спрем да пренощуваме, ще ти дам подаръка за рождения ден. Но преди това трябва да узнаеш още неща за твоето минало.