Ледената пустиня

Глава трета Завръщането на Баалат

Същия следобед Деметер ме извести, че иска да ме види колкото е възможно по-скоро. Използва телепатичното повикване, което използваме ние, магьосниците Омар, при спешни, нетърпящи отлагане случаи. То може да бъде неуместно, рисковано и дори проблематично, но получиш ли го, няма как да откажеш и да не дотичаш. Веднъж леля Криселда на път за Ню Йорк настоя да се приземи самолетът, но разбира се, не й обърнаха никакво внимание.

Когато й се обадих, установих, че Деметер е твърде загрижена. Нареди ми да се срещнем след половин час и да се приготвя за път.

Неохотно й се подчиних. Нарежданията и бързането не предвещаваха нищо добро. Освен моя майка Деметер беше водач на клана на вълчицата, на скитското племе, на конфедерацията на племената на Иберийския полуостров и най-вероятно — ако стратегията й се окажеше успешна, което впрочем не ме вълнуваше ни най-малко — матриарша на западните племена. Не можех, под какъвто и да е предлог, да не се подчиня на ръководител от такъв ранг.

Трябваше да взема всички необходими предпазни мерки, за да се подготвя добре за пътуването, а това означаваше преди всичко да се пречистя добросъвестно, да направя заклинание за защита, да взема в един сак най-необходимото за два дни и без да вдигам шум, да сменя до три таксита, за да пристигна на гара Север в Барселона.

Старата железопътна гара приличаше на огромен хангар. Беше претъпкана с автобуси, от мегафоните постоянно обявяваха потеглянето им за всички краища на Испания и макар да цареше ужасен хаос, беше едно от най-сигурните места за обмен на информация, документация и безпроблемно пътуване до различни точки. За момента това беше мястото, където провеждахме тайните си срещи. Гарата беше заменила вече старите и неизползвани явки, където преди са се събирали магьосниците, пратенички на племена от четирите посоки на света.

Реших, че наметалото ми на елф ще е подходящо за целта, и така маскирана се появих в кафенето на гарата.

Както и се боях, Деметер ме упрекна:

— Махни наметалото, Селене. Това не е игра, не си играем на елфи и принцеси.

— Модерно е.

— Омар трябва да минаваме незабелязани и дискретни.

— Плитката ти не е незабележима — възразих аз. — И косата ми също. Простосмъртните не носят толкова дълга коса.

— Знам и неотдавна го обсъждахме на един събор. Решихме да крием косите си, като си ги сплитаме и връзваме, а също и да позволим на някои девойки да си ги подкъсят, но сега не е време да говорим за маловажни неща. Нуждаем се от теб за много важна мисия.

Сърцето ми подскочи. Бях помагала при някои раждания и бях носила спешни съобщения, но мисия, това беше друго нещо.

— Отнася се до смъртта на едно бебе… в някакво малко селище.

Изтръпнах. Няма нищо по-ужасно за една Омар от това да посрещне болката на майка, която е загубила чедото си.

— И аз трябва да я утеша?

Погледът на Деметер стана по-суров.

— Не, няма да я утешаваш. Затова си има близки.

— Ами аз не разбирам от мъртъвци.

— С установяването на смъртта се е заела доктор Бауман.

— Тогава?

— Случаят е по-специален. Направи ни впечатление начинът на извършването. Прилича на ритуал. Може да има нещо общо и с други такива случаи.

— Искаш да кажеш, че подозирате намесата на някоя Одиш?

— Така изглежда.

— И какво трябва да сторя аз?

Замълча, беше притеснена.

— Да направиш репортаж. Нали учиш журналистика. Необходимо ни е, от една страна, добре обосновано обяснение, което да бъде официално и публично разпространено, и друга версия, която да ни даде вярната посока в нашите разследвания.

Изненада ме.

— Искаш от мен да излъжа Омар и само пред матриаршите да разкажа истината.

Деметер потвърди:

— Бързо схващаш.

Едва от три месеца бях във Факултета по журналистика, но ако имаше нещо, което ни бяха набили в главата още от първия ден, то бе използването на журналистиката за незаконни цели.

— Етиката на журналист не ми го позволява. Истината е една и мое задължение е да я предавам вярно и точно.

— Задължение ли? Какво ти задължение! — Деметер се разяри. — Нямаш ни най-малка представа какво означава тази дума. Докато се веселеше на карнавала, стана най-потресаващото клане на магьосници Омар от двеста години насам.

Замълчах. Не знаех нищо. Никой не ми беше казал нищо. Деметер се успокои и пое въздух, за да събере кураж и да ми обясни какво се е случило.

— Одиш са се възползвали от отсъствието ни в нощта на Имболк, за да се доберат до много бебета и момиченца. Трийсет и седем жертви, а боя се, че може и да са повече, но това са данните до момента. Все още сме покрусени.

Онемях от ужас. Най-щастливата нощ в досегашния ми живот е била нощ на смърт и отчаяние. Беше несправедливо. Дори паметта ми играеше лоша шега. Според календара на Омар, първата ми любовна нощ щеше да е след злокобен ден, черен ден, в който ще бъдат призовавани имената на множество невинни, ден на ритуали за пречистване и заклинания за покой.

Имаше нещо странно. Ако тази нощ беше опасна за всички Омар, защо Деметер не ми се бе обадила веднага, за да се увери, че съм жива и здрава? Не се ли тревожеше за мен?

Майка ми прочете мисълта. Можеше да го прави в мое присъствие и в близост до мен.

— Обадих се у вас и говорих с Карла. Тя ме успокои, че си добре, че и трите сте добре.

Отдъхнах си облекчена. За момент си помислих, че майка ми не се интересува от мен. Деметер ми подаде билет за автобуса.

— Чуй ме сега. Ще отидеш в това село, Урт. Ще разпиташ майката на бебето, вълчица, наречена Елена, библиотекарка е. Ще се настаниш на този адрес и ще се свържеш с онези Омар, които са имали връзка с малката при убийството й. Ще разследваш всичко, което ти се стори важно. Ясно ли е?

— Ясно — промълвих аз, впечатлена от гласуваното ми доверие и от отговорната задача, която ми възлагаше.

— Обмисли добре каква официална версия ще предложим. Не бива да допускаме паниката да обземе общността.

Изплаших се. Една нощ на кърваво насилие не вещаеше нищо добро. Не можеше да остане безнаказана.

— Но какво става?

Деметер въздъхна:

— Изпълняват се предсказанията. Одиш излизат на бял свят и се подготвят за война.

— Каква война?

— Войната, която е предсказала Ом в пророчеството си. Войната на вещиците, която ще започне с идването на избраницата.

Настръхнах. Никога не бях обръщала ни най-малко внимание на пророчествата. Вярно е, че се говореше за идването на избраницата, но това винаги ми се бе струвало мит, неясен и далечен.

— Коя е новата матриарша на Западна Европа? — попитах без особен интерес.

— Аз — отговори Деметер, без да се прокрадне и капчица задоволство.

Не й честитих, не исках новото звание на майка ми да ме впечатли ни най-малко. С течение на годините тя все повече се отдалечаваше от мен и ако, от една страна, бях благодарна за това, то, от друга, ми беше болно.

Деметер ми даде пари и ми отправи последно предупреждение.

— Помисли върху убедително алиби. Не забравяй, че ще разговаряш с обикновени простосмъртни.

Не ме целуна. Не ми помаха с ръка през прозореца. Просто изчезна.

Такава си беше Деметер и това беше животът ми с нея. Сменяхме града, къщата, приятелите, училището, без да пускаме корени някъде. Винаги в бягство, винаги нащрек от дебнещите ни предполагаеми опасности. Деметер се появяваше и изчезваше и аз свикнах да живея до майка-призрак, която никога не показваше любовта си нито с целувки, нито с ласки. Не й оставаше време.

В автобуса седнах на мястото си и загледах разсеяно през прозореца. Пътувах часове наред на север, към планината, към върховете и езерата, покрити с лед и сняг. С напредването на нощта студът ставаше все по-осезаем, вмъкваше се през пролуките на недобре затворения прозорец. Старият автобус издъхваше на баирите и опасно поднасяше по банкетите, осеяни с пластове лед.

Беше облачна нощ. След като смених автобуса в Хака и хапнах само един нещастен сандвич и кафе с мляко, пристигнах на място, наречено Урт — отдалечен край, където времето се отчиташе с ударите на камбаните на църквата и където телефонът все още не беше познат.

Тогава ми се стори като края на света. То така си и беше. Нямаше ски писти, нямаше туризъм, на никого не му хрумваше да посети това селце с каменни къщи и покриви от плочи, в което малцина старци все още отглеждаха кравите и овцете си, а младите, още по-малобройни, обикаляха възседнали тракторите си като самотни каубои.

Библиотекарка на това място? — запитах се учудена. Макар че от комините на обитаваните къщи излизаше приветлив дим от горящи дърва, миришеше на дъб и мащерка и подканваше да сгрееш ръцете си около огнището. Колко огнища горяха в Урт? Докато слизах от автобуса и вземах твърде лекия си багаж, се заех с любопитната задача да преброя жителите по стария изпитан начин, както открай време се е правило, а именно по огнищата. Семейството е това — огън с пращящи цепеници и ръце, протегнати към него да се стоплят. Семейно огнище. Закачена над огъня тенджера и дълги часове, понякога цяла зима, прекарани заедно, в разказване на истории, легенди, приказки и песни. Изпитах носталгия към това, което никога не бях имала: огнище, семейство, дом.

Въпреки първото впечатление и външно видимото Урт ме изненада. Имаше деца, имаше живот и бъдещето пулсираше във всеки един от хилядолетните камъни, съхранили тайните на нашествията през вековете, на завоеватели, проникнали в Иберийския полуостров през пиренейските върхове.

Заедно с други Омар, дошли за погребението също като мен, отседнахме в стара вила, която е била резиденция на виконта на околията по време на летния лов. На тежката дървена врата беше изобразен гербът му, с прославеното име на знатната му фамилия. Къщата беше хубава, здрава, с високи тавани и много стаи. В огромната, направена с прекрасни плочки кухня се събрахме около масата: доктор Бауман, дъщеря й Карен, студентка по медицина, и други роднини и приятелки на Елена, които прииждаха цяла нощ. Всички бяхме сломени от загубата на момиченцето.

Там разбрах обстоятелствата около убийството на Диана. Беше дъщеря на Елена, която все още не познавах, и на ковача на селото, здрав млад мъж, широкоплещест и с черни като въглен очи, известен с шегите и любвеобилността си.

Диана току-що била навършила един месец, а Елена била безкрайно щастлива с дъщеричката си, защото етруска пророчица й предсказала, че ще зачева само момчета. Но когато се е прибрала от събора в нощта на Имболк, открила бебето си проснато на мрамора в кухнята, безжизнено, обезкървено и със сериозни изгаряния. Печката с дърва все още горяла, а по-големият й син с широко отворени, изпълнени с ужас очи наблюдавал мълчаливо сестричката си. Бил единственият свидетел на престъплението. Беше само на година и половина и се казваше Рок.

Всички разговори се въртяха около смъртта на Диана. При други обстоятелства вероятно щях да бъда съсипана и дълбоко разстроена от трагедията, но бях толкова влюбена. Докато се отдалечавах от Гунар, вместо да го забравя, долавях отсъствието му толкова осезаемо, че ми липсваше с всяко вдишване на въздух, което достигаше до белите ми дробове. Липсваха ми кислородът от ръцете му, устните му, шепотът на гласа му в ухото ми, допирът на кожата му до моята… Никога не ми се беше случвало подобно нещо. Затова действах с усърдие и се опитах да изпълня задачата си възможно най-бързо, за да се върна колкото е възможно по-скоро при Гунар. Дори не можех да му се обадя, за да му кажа, че го обичам, да ме чака; че когато се върна, ще се хвърля в обятията му, ще се слея с него в прегръдката му и повече никога няма да се разделим. Де да го бях направила! Макар че не съм убедена дали с това можех да предотвратя неизбежното.

Разстоянието потвърди нещо, което не знаех, когато се застъпих за приятелката си. Не можех да живея без Гунар. Мерицел и приятелството минаваха на втори план. Исках го само за себе си.

Говорих с колкото можах Омар и от всички взех еднакви показания. Елена, млада вълчица — тогава на двайсет и седем години — живееше почти доброволно откъсната в планината. Имаше причина, която можех да разбера — влюбила се е в мъжа си — ковача. Наложила си да се установи в това село, без значение дали има, или не наблизо други Омар; има ли книги в библиотеката, или пък достатъчно деца, да ги четат. Тя — закръглена, весела, пращяща от жизненост и енергия, щеше да се заеме с останалото, дори да напълни училището със собствените си деца, ако беше необходимо. Така и направи. Поне тогава сложи началото.

Карен беше най-добрият ми източник на информация. Полиглот, пътешественичка, впечатляваща, на моите години — беше в първи курс по медицина, а Диана бе първият й случай. Карен проявяваше голям интерес към тази наука и към традициите на Омар. Веднага ми хрумна, че би била идеалната дъщеря за майка ми. Беше послушна, дискретна, ученолюбива, но най-вече отдадена на магьосничеството. Ужаси се, като узна, че съм предпочела да отида на карнавала, а не на честването на нощта на Имболк с клановете.

Същата нощ в стаята, която деляхме, си взех тефтер и химикалка и я разпитах. Разказа ми от игла до конец всичко, изживяно от идването си ден по-рано. Изглежда, че самата Елена, преди да изпадне в тежка нервна криза, е имала смелостта и хладнокръвието да вземе на ръце малката Диана, да я сложи в креватчето й, да я покрие с чаршаф и да направи заклинание за сън на мъжа си. Под никакъв предлог никой простосмъртен не можел да види малката обезобразена. Но помрачението я накарало да забрави момчето — сина си Рок.

Когато Карен пристигнала с майка си — доктор Бауман, открили малкия на пода в кухнята, премръзнал и втренчил поглед в печката, като непрестанно повтарял: „Лоша, лоша.“

— Аз самата — обясни ми Карен — го завих с едно одеяло, дадох му чаша топъл бульон и му пеех, за да заспи, но беше толкова напрегнат, че втренчено ме гледаше с черните си очи, сякаш искаше да ме прониже. Повтаряше: „Лоша, лоша.“

Силно ме впечатли тази реакция на малкия и се зарекох, че на другия ден ще говоря с него.

Карен продължи с обясненията си и така разбрах как лекарките Омар действат, за да заличат всички следи от действията на извършителките Одиш, преди труповете ужасно да се издуят и да се покрият с гнойни рани. Бауман и Карен гримирали малката и я показали на бащата, който безусловно повярвал, че е умряла внезапно, докато е спяла. По-късно, след задължителните досадни формалности, я отнесли. Карен потвърди, че освен обезкървена, тя била с обгаряния по главичката, сякаш черепът е бил пъхнат във фурната. Наистина зловещо. Карен спомена нещо, на което се опитах да не отдавам значение:

— Майка ми каза, че това е финикийски ритуал за жертване на бебета. Вкарвали ги в пещ, преди да им изпият кръвта.

Записах коментара й с трепереща ръка и Карен продължи разказа си.

Изглежда, Елена, майката, стоически издържаше в чистене на къщата, за да посрещне посетителите, и в приготвяне на храна, за да ги нагости. Силите на Елена се изчерпваха и преди съвсем да рухне, пристигна сестра й и й приготви някаква горчива отвара, която я приспа и тя потъна в непробуден сън, който трая около десет часа. Когато се събуди, не помнеше Диана. Образът на дъщеричката й бе изличен от паметта й. Сестрата на Елена се примоли на зет си да не я споменава, тъй като, за да оцелее майката, единственият начин е забвението. А и Елена щеше да се кълне, че никога не е имала дъщеря. Съпругът се съгласи и така се приключи с майчинството на Елена. Беше затворена страница от живота й. Също като при много други Омар, загубили рожбите си. Дори нямаше да присъства на погребението.

— Значи, Елена няма да може да ми помогне.

— Да не ти е хрумнало да я разпитваш.

— Ами братчето, малкият Рок? — попитах.

Карен се разчувства:

— На него не му дадоха от билето на забравата, никой не му обърна достатъчно внимание. Дори майка му. Много беше малък, а на тази възраст децата все още не говорят, нито пък разбират.

— Но — заключих — е единственият, който знае какво се е случило.

Наумих си да говоря с детето на другия ден и да се запозная с тази смела майка, която бе загубила дъщеря си, но не и силния си дух.

Исках да си легна и да сънувам Гунар, но Карен беше много приказлива и възхитена да се запознае с вълчица на своите години и, за нейна чест, дъщеря на великата Деметер, новата матриарша на конфедерацията на племената от Западна Европа. А като си помисля, че ми беше напълно безразличен постът на майка ми…

Карен ме разсея от мислите ми за Гунар, като ми разказваше безброй забавни истории за живота с майка си. Говори ми за многото места, където бе живяла. Естествено, не можеше да се мери с мен. Родила съм се в Олимпия, първите ми зъбчета са поникнали в Хераклион, прекарах детството си в Помпей, израснах в Таормина, станах жена в Гранада и започнах следването си в Барселона. Имахме много общи точки в биографиите си. Голямата съществена разлика се състоеше в това, че Карен си спомняше за детството си като за нещо уникално, неповторимо и изпълнено с щастие. Беше горда, че е Омар, искаше да бъде Омар и да живее като майка си, с немски произход, която беше обиколила половин Европа по пътищата, вечно скитаща, макар и винаги свързана с планината, където нощем при пълнолуние вълчиците виеха. Като в Ордино, малко селце в Андора, където прекарала моминството си и откъдето пазеше най-добри спомени.

Какво нещо е случайността. Ордино е селото на Мерицел. Попитах я, но отговорът на Карен ме смая:

— Мерицел Салас казваш? Не, не я познавам.

Помислих си, че се майтапи с мен.

— Слабичка, руса, с блестящи очи, променливи като дъгата, много сладка. Рисува и учи приложно изкуство.

— Не, не я познавам — настоя Карен.

— Винаги е живяла в Ордино. Баща й е вдовец и много богат. Има бензиностанция и магазин за електрически уреди.

— Невъзможно. Често минавам оттам, защото оставих добри приятели. Собственикът на единствената бензиностанция се казва Кампс, на седемдесет и девет години е и има трима синове ергени. А и в Ордино няма магазин за електрически уреди.

Благоразумно си замълчах. Може би бях объркала селото, макар да бях сигурна, че точно това име чух от устата на Мерицел.

Преди да заспим, Карен ми направи признание:

— Знаеш ли, има нещо, което ми липсва.

— И какво е то?

— Приятелка, с която да си споделям тайните. Вълчица на моите години, която да знае колко объркващо и трудно е да си магьосница.

— Да, разбирам те. И с мен е така.

Беше вярно. Но моето желание не беше да си имам приятелка. Желанието ми беше да обичам Гунар завинаги.

— Може ли да те помоля нещо?

— Кажи?

— Нека бъдем приятелки.

Не отговорих веднага. В последно време приятелствата ми бяха станали твърде обвързващи и обременяващи, но Карен беше толкова искрена, че се уплаших да не я обидя, ако не й отговоря:

— Живеем далече, учим различни специалности.

— Независимо от това можем да споделяме една мечта.

— Каква?

— След години, вече като зрели жени, да се съберем тук в Урт, в тази къща.

Стана ми смешно.

— В тази къща?

— Продават я на изгодна цена. Не ти ли изглежда прекрасна?

Изглеждаше ми, но се изсмях.

— Да не си решила да я купиш?

— Защо не?

Може би беше права, може би се нуждаех от приятелка вълчица, с която да споделям мъките си.

— Защо не — отговорих.

И така заспахме. Спомням си, че сънувах как с Гунар живеем в дома на виконта, защото си греехме ръцете на домашното огнище, а аз се облягах на рамото му и слушах разказа му: някаква кървава исландска история за храбра жена, която отмъщава за смъртта на баща си и брат си, жертвайки собствения си син заради страхливостта му. Спомням си също, че до нас имаше детско креватче с момиченце, наречено Диана. А най-изненадващото беше, че малката Диана ни беше дъщеря, на Гунар и моя, и все още бе жива. Събудих се, обляна в сълзи…

Действително малкият Рок имаше големи очи, черни и живи, като горящи въглени. Гледаше ме с възхищение. Слушаше как го питам и разпитвам какво е станало със сестричката му. Но детето ме пипаше за косата с пълничките си ръчички и мълчеше.

Реших да възпроизведа ситуацията. Хванах го за ръчичка и го заведох в кухнята. Не искаше да влезе. Застопори се на прага и отказваше с глава. Стана ми много мъчно, защото трябваше да го направя. Вдигнах го на ръце и влязох с него. Изражението му беше неописуемо, когато погледна вътре. После видя празния мрамор, посочи с пръстчето си към фурната.

— Лоша, лоша, върви си, лоша — смело крещеше.

Изненада ме убедителността му и използвах, за да го залея с въпроси:

— Кой взе сестра ти?

— Лоша.

— Познаваш ли я?

— Лоша.

— Жена е, нали?

— Лоша.

Невъзможно. Малкият Рок сочеше, без да спира, фурната. Беше развълнуван и нервен. Боричкаше се в ръцете ми и трябваше да го оставя на земята. Но щом го оставих на пода, реагира неочаквано, отправи се към фурната, отвори железния капак, вмъкна ръчичката си и тъкмо да му се скарам, останах безмълвна. Рок бе извадил змия от фурната. Беше зашеметена, но жива, а детето с внезапна смелост и безразсъдност, характерна за възрастта му, я захвърли на пода.

Спасих го за част от секундата. Бях бърза в реакцията си и го хванах навреме, като избягнах змията да се съвземе внезапно и да го ухапе по ръчичката. Без никакво колебание оставих Рок настрани в безопасност, въоръжих се с машата и ожесточено я ударих. Един, два, три пъти, докато й смазах главата, а виещото й се тяло се загърчи в предсмъртни хрипове.

Тогава се случи нещо, което силно ме притесни.

Змията се усукваше и движеше, оставяйки река от кръв след себе си. Очевидно искаше да стигне до вратата, може би за да избяга. Без много да му мисля, взех огромен нож, който беше върху мрамора, и с едно точно замахване й отсякох главата. Рок заплака и сочеше с пръстче следата от змията. Това, което приличаше на капки кръв, в действителност бяха надписи, открояващи се на тъмния под. Бяха знаци от азбука. Настръхна ми косата. Онова противно създание беше очертало няколко думи, преди да умре.

Змията не бе просто змия, беше нещо повече.

Взех фотоапаратчето и направих две моментални снимки. Когато бях сигурна, че знаците ясно се разчитат, изтрих следите с кърпа и съобщих на останалите Омар. Деметер ме бе помолила за дискретност и действах дискретно.

Рок все още плачеше, когато доктор Бауман влезе в кухнята и с един-единствен поглед светкавично разбра какво се е случило — хлипащото дете се беше хванало за краката ми, обезглавената змия и ножът, изцапан с кръв.

Станах героят на деня, център на всеобщото внимание. Предпочетох да замълча, тъй като откритието, до което бях достигнала, беше толкова потресаващо, че не можеше да бъде споделено, а направените снимки, които ревниво пазех в джоба си, ме изгаряха от любопитство.

Внимателно преписах един от знаците и го показах на тантурестата, но вече усмихната Елена, която пиеше капучино.

— Финикийски — потвърди без място за съмнение, след като му хвърли един поглед.

Преписах друг знак, но резултатът беше същият. Трябваше да я излъжа, че правя проучване за университета. Тя самата ме настани в библиотеката си, за да имам достъп до каквито искам справки.

Елена, за разлика от мен или Деметер, беше запазила всички семейни книги и бе създала една прекрасна библиотека. Масата и рафтовете от масивен дъб бяха претъпкани с древни ръкописи, пророчески сборници и дебели томове по билкарство, медицина, астрономия, астрология и антична история.

Разтрепериха ми се ръцете, когато разчетох думата, която беше изписала змията. Не можех да повярвам, но там пишеше: „Баалат.“

Значи, това не беше рожба на фантазията ми, не бе черногледство или плод на песимистично настроение. Ритуалът по убийството на момиченцето и фактът, че змията бе обладана от някаква по-висша сила, която й диктуваше думите на божественото име, говореха за едно: Баалат не беше изчезнала.

Притеснена и уплашена затърсих между книгите. Отхвърлях едни и други, твърде общи и банални, заобикалящи проблема или изобилстващи от излишни метафори… Накрая намерих книгата, която ми трябваше. Трактатът на Ингрид ми отвори очите за истината. При разработката бяха използвани като източник проучванията на Мин за жените Одиш в древността, които били възприемани като въплъщение на различни божества и благоговейно почитани.

Не можех да чета повече. Излязох трепереща от библиотеката, неспособна да отвърна на милото отношение на останалите Омар. Бях под силен емоционален шок. Карен ме поздрави и ми сподели, че тя не би била способна да убие змията и че аз съм много смела.

Не отговорих. Колко заблудени бяха всички! Аз не бях смела, а една нещастна глупачка, която си играеше с огъня и предизвикваше смъртта на много невинни. Стомахът ми се беше свил на топка. Сякаш буца бе заседнала на гърлото ми и ме задушаваше. Чувствах се жалка и подла, затова че се бях маскирала като богинята, затова че го бях направила два пъти последователно, затова че бях вдъхнала живот на нейния образ, тяло и символи, излагайки ги на показ пред очите на хиляди хора в нощта на карнавала. Всеки, който ме бе погледнал, беше видял Баалат и чрез възхищението си я бе заредил с енергия. Така Баалат бе успяла да събере необходимата сила, за да се материализира нейният дух и да предизвика завръщането й.

Това откритие беше толкова ужасно, колкото и невероятно.

Бях първопричина за връхлитащото ни бедствие. Аз бях предизвикала всичко това и за мое нещастие бях свидетел на присъствието й. В този момент единствените създания, които знаехме тайната за завръщането на Баалат, бяхме малкият Рок и аз.

Вещицата Одиш — Баалат, боготворена от финикийците, която според хрониките била обезглавена, изгорена и унищожена в Катарго наред с възстановяването на града по заповед на Сципион, беше събрала сили да се завърне.

Не можех да залича от съзнанието си заредената със заплаха фраза: „Ще се върна, за да зачена избраницата.“

Възможно ли бе тъй чаканата от Омар избраница от пророчеството да е дъщеря на Баалат? Възможно ли бе Баалат да зачене и да роди дъщеря?

От ужас настръхнах. Никой не знаеше за намеренията на Баалат и аз трябваше подробно да информирам Деметер за това. Дали нарочно не ме бе изпратила по тази причина, а също и за да накаже несъобразителността ми, като ме направи свидетел на това ужасно събитие? Истината бе, че все още не подозирах за тежкото наказание, което щеше да ми наложи за безотговорните ми действия… При това майка ми дори не знаеше, че съм омагьосала Гунар, нито че съм му дала любовен еликсир.

И тогава разбрах. Действията ми бяха под знака на богинята. Любовта ми към Гунар беше прокълната.

От яд се разплаках. Уплаших се. Инстинктът ми подсказваше, че предизвиканите от мен нещастия едва сега започват, това бе само началото.

Защо? Защо не можех да бъда обикновена влюбена студентка?

Това, че съм магьосница, ми тежеше като воденичен камък. Моят дълг към племето и клана ми изглеждаше като доживотна присъда. Защото знам, че бях различна от другите. Бях капризна и непринудена, магията, която ми даваше силата на магьосничеството, беше лош съветник за егоизма ми. Не бях родена за мъченица, нито исках да се жертвам. Ако това се изискваше, за да съм магьосница, предпочитах да съм простосмъртна, без свръхестествени умения.

Лично се заех да пронижа сърцето на змията, да накълцам тялото й, да изрека заклинание за пречистване и да я изгоря. Когато от змията остана само пепел, с майчинско чувство, любвеобилност и благодарност Елена ми заповяда да изям огромна купа телешко варено. Беше най-горчивото ястие, което съм опитвала някога. Гозбата, която ми поднасяше майката, чиято дъщеря бе загинала по моя вина. Обещах си, че ако имам дъщеря, ще я кръстя с името на дъщеричката на добрата Елена, в нейна памет.

А по-късно, без да казвам на никого, сама приготвих отварата за забрава и я дадох на малкия Рок, за да облекча съзнанието му. Каквито и да бяха кошмарите му, те изчезнаха.

След тъжното погребение се прибрах в Барселона с бележник, изпълнен със записки, и със сърце, свито от чувството за вина. Не исках да виждам Деметер. Само исках да забравя всичко и да се сгуша в обятията на Гунар.

Мразех това, че съм Омар. Бяха ми противни болката, самопожертвата и страданието на Омар. Исках само да съм жена от плът и кръв, да имам любов, работа, къща и деца, без страх да ги изгубя.

Селене спря на една бензиностанция да зареди и двете се възползваха да отидат до тоалетната и да пийнат по кафе. Впечатлена, Анаид осмисляше цялата информация, дадена от майка й току-що. Беше нетърпелива да я засипе с въпроси.

— Елена е имала дъщеря?

— Току-що ти го разказах.

— Но тя твърди, че не може да има момиче, че може да зачева само момчета.

— Не си спомня нищо. Нейната сестра й даде отвара за заличаване на паметта. Това е единственият начин една майка Омар да преодолее болката от загубата на рожбата си.

— Трябва де е ужасно.

— Да, това е най-лошото, което може да се случи на магьосница Омар.

Анаид не успяваше да пропъди мисълта за Рок, за черните му пламенни очи.

— И Рок е наблюдавал как убиват сестричката му?

— Така предполагам, но също го е забравил.

— Как изглеждаше?

— Диана ли?

— Не, Рок?

— Беше прекрасен, като плюшена топчица, с къдрава и много черна косичка, тъмни и интелигентни очи. От всички деца на Елена винаги съм го смятала за най-хубавото. Прилича на баща си.

Анаид внезапно се изчерви и Селене забеляза.

— Нещо нередно ли казах?

В неловко положение Анаид се престори, че капучиното й пари.

— Не, продължавай, просто много е горещо.

Но Селене не се подвеждаше лесно.

— Струва ми се, че криеш нещо.

— Аз ли?

— Има ли нещо между теб и Рок?

— Нищо — убедително отрече Анаид, твърдо решена да не споделя любовните си терзания с майка си.

Селене се оттегли от бойното поле.

— Добре, добре, нищо не съм казала.

— Тогава — продължи Анаид — си отишла да живееш в Урт, защото си обещала на Карен. Така ли е?

— Всъщност, да. Идеята беше на Карен, но след известно време и аз я харесах. Сама купих къщата и… ами сега си е наша цялата; вече не плащаме ипотека.

— Радвам се.

— За кое.

— Че Карен ти е дала тази идея. Това е моят дом, имам място, където да се върна, и ми се струва, че не бих могла да живея без въздуха на долините и без да виждам планината всяка сутрин.

Изведнъж Анаид се почувства благодарна на Селене, като едновременно изпита и съчувствие към нея за детството й, преминало във вечни пътувания и без корен.

— Аз си имам къща, село и семейство.

Селене се развълнува:

— Точно това исках да ти дам.

— Макар че, когато баба умря, всичко се промени.

Селене се натъжи.

— Вярно е. Мястото, което заемаше, остана празно. На мен също много ми липсва.

— А леля Криселда? — Анаид разбърка капучиното си. — Деметер като млада също ли е била толкова сериозна и строга?

Селене се усмихна.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Анаид наистина беше заинтригувана.

— Кога се пресели в Урт? Къде и как съм се родила? Гунар ли е баща ми?

Селене укроти нетърпението й:

— По-полека. Преди да се родиш, се случиха много, ама много неща. Остави ме да платя и ще ти разкажа.