Ледената пустиня

Глава единадесета Ледената пустиня

Всичко стана много бързо. Бягството от Исландия, рожденият ми ден, първото мърдане на бебето в мен и началото на зимата. Между събитията може и да е минавало известно време, около месец, но в спомените ми всичко се бе смесило в едно. Причината за това сливане беше белият цвят, покрил и завладял всичко наоколо.

От момента, в който стъпихме на ледения континент, наречен от най-големия мошеник Ерик Червения „Зелената земя“ — Гренландия, или Greenland — цветовете престанаха да съществуват. Тук царуваше единствено бялото. Почвата беше бяла, брегът беше бял, долините бяха бели, морето — бяло, планините — бели и дори хоризонтът проблясваше в бяло.

Бях поверила живота си в ръцете на Гунар и му имах пълно доверие. Останах вярна на обещанието си и не само че не го питах за нищо, а и упорито отказвах да си задавам каквито и да било въпроси. За да оцелея, трябваше да вярвам на някого и Гунар беше единствената ми гаранция, за да се защитя от Баалат и от жените Омар. Скрих пръстена с изумруда, пръчицата и кинжала и се отървах от гарваните. Изплъзнах се на клана на кобилите, които до последния момент се опитваха да ме задържат и да ме върнат обратно в кошарата. Хванах ръката на Гунар и двамата отплавахме през Северния ледовит океан, преди зимата да е затворила пристанищата и окончателно да е прекъснала всички възможни пътища назад.

— Готова ли си да отпътуваш много надалеч?

— Да — отвърнах без колебание.

— Имаш ли сили да стигнеш до края на света?

Ако имаше мярка или графична крива, с която да се изобразява пълнотата на щастието, то аз бях достигнала връхната й точка и цялата трептях от вълнение. Гунар най-накрая бе осъзнал, че желанието ми е да стигна до пределите на цивилизацията ръка за ръка с него.

— Ще понесеш ли студа, лишенията и опасностите? Не те ли плашат?

Не ме плашеха. Не и в онзи момент.

И след като продаде част от бижутата, които му принадлежаха, за да финансира експедицията, пристъпихме към последното пътуване. Окончателното.

Инуитите от близкото село до Итокотумлит на заледеното море ни настаниха в училището, както правеха по традиция с пътешествениците.

— Винаги, когато идвам тук, ме обзема едно и също чувство. Поразително е, нали? — рече Гунар, като гордо ми показваше бялата шир.

Стори ми се вълшебно. Бяхме оставили назад тревожния неравен пейзаж на Исландия и белотата, която покриваше новата земя, ми се стори като обещание за мир и спокойствие.

— Това бяло е различно от нашето бяло.

— Всеки сезон, всяка повърхност и всеки час на деня позволяват бялото да е различно.

Посочих към величествения връх Гунбьорн, висок близо четири хиляди метра, който се извисяваше като символ на източния бряг, и исках да обясня, че той има друга тоналност, но не намерих подходящите определения.

— Липсват ми думи за различните нюанси на бялото.

— Инуитите имат такива. Имат близо хиляда различни за белия цвят.

Стори ми се красиво. Исках да съм ескимос, винаги да се усмихвам с тази тяхна характерна широка усмивка и да разграничавам хилядите нюанси на непорочното бяло, които олицетворяваха добротата на тази земя.

Там, във вечния лед, беше невъзможно Баалат да се появи. Сам по себе си белият цвят не може да съдържа нищо заплашително, защото в нашата традиция той се свързва с раждането и с невинността. Още веднъж грешах. Не бях отчела факта, че бялото в други култури е синоним на тъга, печал и смърт.

Инуитите се присмяха на Гунар, когато им каза, че искаме да купим шейна, провизии и кучета за дълго пътуване на север. В техните очи двама наивни чужденци, желаещи да прекосят пустинните ледени равнини през зимата, непременно бяха луди за връзване. Като дори не подозираха, че очаквах да родя в началото на пролетта. Спряха да се смеят, когато Гунар прегледа принадлежностите, зъбите на животните, извади шепа сплъстена козина и върна три от самоедите, защото били в лошо състояние.

Много инуити дойдоха вкупом да наблюдават как Гунар изпробва впряга на кучетата, след като направи някои корекции по шейната. На категоричните му команди, произнесени на перфектен ескимоски, кучетата реагираха бързо. Гунар откри проблем в стила на лидера на групата, сърдития Нарвик, който хапеше наляво и надясно и само за един час беше наранил двама непокорни мъжкари. Смени го с младата и решителна женска Леа, тя беше подходяща, за да вдъхне на кучетата куража и непоколебимостта, нужни им за тежкото изпитание, което им предстоеше.

След демонстрацията на Гунар инуитите вече не ни считаха за ексцентрични туристи и повече не ни нарекоха презрително qallunaat, което означава нещо като „чужденец“ и в зависимост от интонацията може да му придаде и нюанс на „тромав“ и „безполезен“. Любезността на ескимосите ме притесни. Надпреварваха се кой да ни покани в дома си и с кого да споделим оскъдната им вечеря и приятната им компания. Децата ме накараха да играя с тях на кимусек, а жените ме научиха да шия камикс, единствените ботуши, които запазват топлината на тялото, без да се вкочанясат от влагата и от леда. Проблемът е — обясняваха ми те — че са направени от тюленска кожа, за да се запази еластичността им, а кучетата много ги обичат. Какъв ужас! Ако не внимавах, можеха да ми разкъсат краката със зъби, за да излапат ботушите.

Докато Гунар се пазареше за цената на керосина и рибата и зареждаше шейната догоре, аз се опитвах да спечеля доверието на кучетата, подпомагана от децата, които ме учеха на ескимоски думи. От идеята да пътувам с тези зверове, които се хвърляха на прясното месо, спяха завити под снега и пъхаха муцуните си в кръвта, настръхнах, но като споделих страховете си с Гунар, той ми препоръча да ги опозная по-добре и да се науча да ги обичам. Да ги обичам? Ами ако Баалат се превъплъти в някое от тях и то ми се нахвърли през нощта? Насилих се да не мисля за това. Намерението ми да се сближа с кучетата обаче се оказа трудна задача. Нахраних ги, погалих всичките, едно след друго, запомних им имената и внимателно наблюдавах поведението им, за да открия у тях и най-малкото отклонение от нормалното и да разпозная по очите им Баалат. И те ми допаднаха. В лая им откривах ехото на вълчия вой. Бяха опитомени от сравнително скоро и в много от самоедските им черти все още се долавяше сянката на дивата природа и загубената свобода.

Беше вълнуващо да разкрия взаимоотношенията им. Макар и малоброен, във впряга имаше приятелство, вражда, любов и омраза. Подпомагана от малките инуити и водена от инстинкта си, започнах да дешифрирам движенията, лая и почти успявах да разбера настроенията им. Освен това малките инуити ме развличаха с цял куп истории. Особено ми хареса легендата за бялата мечка, която, след като спасила едно бебе от смърт, го кърмела заедно със своята малка и го защитила с топлината си.

В нощта преди да потеглим, ни изненадаха с празник. Събрахме се с всички жители на селото и към нас се присъединиха някои ловци, завръщащи се от юг. Идваха, заредени от лятното си пътуване, в шейни, претъпкани с кожи. Естествено, не всички се познаваха, а сред толкова много хора бе нормално да не обърна внимание на непознатите. Затова не забелязах жената с бели очи, сляпата инуитка, която пристигна на шейна с мъжа си и дъщеря си. Празникът беше весел, но за съжаление имаше много печален завършек.

Докато пийвахме и се забавлявахме, смеейки се, видяхме как жената се строполи на земята в гърчове и с пяна на уста. Измъчваше се от конвулсии, сякаш беше епилептичка. Въпреки че бях виждала подобни състояния на транс, бях силно впечатлена. Гунар се приближи да й помогне, но го спряха. Конвулсиите постепенно утихваха, докато накрая престанаха. После жената, все още просната на земята, вдигна слепите си очи към звездната нощ и прошепна думи, които само аз можех да разбера:

— Виждам белотата на снега да я поглъща.

Говореше на античния език на Омар. Беше Омар от клана на тюлените, която не бях забелязала, преди да изпадне в това състояние на ясновидско прозрение, което свързваше настоящето и бъдещето, без жертвоприношения, без необходимост от сиропи и отвари.

Всички присъстващи се наредиха в кръг около нея. Надяваха се, че гледачката ще се спре на някой от тях, за да му предскаже бъдещето. С изключение на мен. Опитах да се измъкна, защото знаех, че Омар сама ще дойде при мен. Точно така и стана. Потънала в тъмнината на своята слепота, като се движеше опипом, водена от обонянието си, тя се изправи и директно се запъти към мен. Щом ме доближи, направи нещо необичайно, неочаквано. Не се опита да ме хване, да ме задържи, не ме заплаши, не ми припомни, че трябва да дам показания в съда за смъртта на Мерицел.

Гледачката Омар коленичи в краката ми, с поклон и с почтително сведена глава, повдигна треперещи ръце към корема ми. За щастие, никой не я разбираше и мислеха, че бръщолеви безсмислици.

— О, Селене, млада и наивна, ти, която носиш в утробата си плода на избраницата с огнена коса!

Онемях. Гадателката Омар предричаше, че моето бебе е избраницата от пророчеството. Обля ме студена пот и се разтреперих. Знаеше коя съм, знаеше, че съм бременна, беше се обърнала към мен по име и умееше да ВИЖДА. Дали беше вярно всичко, което казваше? Аз ли бях майката на избраницата? Наистина ли дъщеря ми щеше да бъде онази Омар с огнената коса, която щеше да сложи край на войната между вещиците? Не, не можех да повярвам. Съдбата ми беше друга. Това беше съдбата на Мерицел, не моята.

— Дамите те преследват за своята кауза. Черната дама иска да ти открадне тялото, а Бялата дама ще открадне душата ти.

Опитах се да разгадая видението. Черната дама беше Баалат, която иска да открадне тялото ми. Така… Баалат не се опита да ме убие, опита се да обладае тялото ми, за да зачене избраницата и да бъде нейна майка. Тогава разбрах причината за тази бавна агония, в която Баалат постепенно проникваше в мен, чрез моята кръв. А също и защо кобилите Омар ме отхвърляха, научили, че във вените ми тече кръвта на Одиш.

Разкритието беше ужасяващо. Баалат се стремеше да направи с мен това, което стори с Лола, да вземе тялото ми и да обърка всички. Да ми отнеме живота, като узурпира плътта ми, кожата ми и външния ми вид. Да говори с моя глас, да ходи с моите крака, да целува Гунар с моите устни и да кърми дъщеря ми с моето мляко. И сега знаех защо. Подбудите й бяха ясни… Баалат се е заклела да зачене избраницата.

Краката ми се разтрепериха и инстинктивно притиснах ръка към корема си, за да защитя момиченцето си, толкова малко, а така желано. Неродената ми дъщеря беше целта на Баалат, а не аз.

Вече проумявах по-ясно нещата. Всичко започваше да се намества в сложния пъзел на живота ми през последните месеци.

Според пророчеството, Мерицел бе предопределена да стане майка на избраницата. Чрез маската и предизвикателството Баалат ме бе използвала, за да натрупа енергията, необходима за завръщането й. Касапницата в нощта на Имболк и силата, с която се бе сдобила от кръвта на жертвите, не са били случайни или получени даром. Узурпирала е малкото тяло на Лола и е вампирствала със сладката Мерицел — бъдещата майка от пророчеството. Баалат е преследвала една цел — да се въплъти в тялото на Мерицел и да зачене избраницата. Така и сторила. Постепенно я обладавала, изпивайки кръвта й — пускала отровата си, прониквала в клетките и завладявала тялото й. Докато… Мерицел в момент на просветление не унищожила Баалат, пронизвайки се сама с атамето. Когато Мерицел умряла, аз съм била белязана от съдбата и Баалат ме е последвала. Целта й бе да ми отнеме момиченцето, избраницата, да я моделира посвоему и така да се добере до мощта на скиптъра и до вечния живот.

Започвах да разбирам много неща. Дори прекалено много. Новата поява на Баалат след продължителното й отсъствие и мълчание. Смъртта на Мерицел. Преследването. Но коя беше Бялата дама? Може би Ледената кралица?

— Имай страх от белотата на нейните ръце и от леда на сърцето й или ще те погълне.

Сляпата гледачка продължаваше да говори за моето бъдеще, въпреки че аз едва успявах да запомня предупрежденията й. Разкритията ми дойдоха в повече. Беше прекалено трудно да ги приема.

— О, Селене, ти, която ще слезеш в дълбините по пътя към света на мъртвите, от който няма връщане назад!

Бях потресена. Пътят на Ом беше легенда и никоя Омар не го бе изминавала. Трябваше ли аз да го извървя?

— О, Селене, не се колебай да изцапаш ръцете си с кръв, за да защитиш чедото си от вълчицата!

Ужасих се.

— О, Селене, позволи на великата кралица на снеговете да я кърми и да й даде силата на Арктика!

Опитах се да запаметя предзнаменованията, боях се, че ще ги забравя, понеже не ги разбирах. Кого има предвид? Кой ще кърми дъщеря ми?

Изведнъж гледачката, вперила в небесата полупрозрачните си очи, нададе сърцераздирателен вик. Бе видяла нещо, виждаше нещо ужасно.

— О, Селене, спри, не продължавай! Все още имаш време, Селене, да се върнеш при стадото. Все още имаш време да се откажеш от съдбата си!

Прегърна ме и истерично ме стискаше, докато не се намеси Гунар и отдръпна жената от мен. Сляпата тюленка се обърна към Гунар:

— Твоята любов няма да предотврати болката й…

Инстинктивно отстъпих назад и прегърнах Гунар, бащата на дъщеря ми, на избраницата от пророчеството, ако гледачката беше права. Защо Омар се опитваха да ме отдалечат от любовта? Защо да не мога да бъда щастлива с Гунар?

Изведнъж жената постави в ръката ми извит нож — улу. Застави ме да го хвана за дръжката и като ми помогна да го вдигна във въздуха, държеше ръката ми, за да ми покаже как да го използвам.

— Ледената кралица преследва плячката, но не очаква оръжието.

И без да искам, пръстите ми се вкопчиха силно в ножа. Може би от страх, може би от естествен инстинкт за защита. Това било. Бялата дама е Ледената кралица, името, което бяха използвали Омар от клана на кобилата, за да назоват властващата по Великия север Одиш. Ледената кралица, казаха те, никога не би позволила на Баалат да й оспорва територията.

Останах с ножа в ръка, трепереща и объркана, а гадателката падна изтощена на земята. Жените от селото се погрижиха за сляпата тюленка Омар. След толкова продължително видение силите й напълно се бяха изчерпили и се нуждаеше от почивка. Заведоха я в една къща и празникът приключи, а хората се разпръснаха. След разкритието смеховете секнаха. И макар да не бяха разбрали думите на гадателката, всички бяха доловили, че ме грози голяма опасност и че рискувах да се изправя срещу някой далеч по-силен от обикновен бял мечок.

Потърсих децата, за да ми помогнат да се надсмея над страховете си, но те ме избягваха, като че ли бях прокажена, и се завтекоха към домовете си.

Останахме сами с Гунар, с подаръците и с горчивия привкус на трагичното сбогуване.

— Какво ти каза? — попита ме Гунар, твърдо убеден, че я бях разбрала.

— Не знам — излъгах аз.

— Разбира се, че знаеш — въздъхна той, — но не й обръщай внимание.

Не исках да мисля. Ако се замислех, щях да превъртя. Колкото повече се успокоявах и се овладявах, толкова повече се убеждавах, че онова, което гледачката бе казала за дъщеря ми, беше вярно. Нещо ми ставаше, откакто забременях. Усещанията ми бяха различни. Можех да чувам и виждам неща, които дотогава не бяха съществували за мен. Духове например. Арна не беше единствената. Постепенно невидимите духове тихо се появяваха около мен. А гласът на животните беше все по-ясен и разбираем, все по-отчетлив. Трябваше ли да обръщам внимание на предзнаменованията? Трябваше ли да се върна при клана и да се подчиня на майка си? Дали не допусках безразсъдство? Ако беше така, то го бях допуснала, когато се влюбих в Гунар и се изпречих пред съдбата на Мерицел.

Както казваше Деметер, когато бях малка и се оплаквах, че съм получила двойка или съм си скъсала панталоните: „Станалото — станало.“ Така и направих. Доверих се на инстинкта си и продължих по пътя си.