Ледената пустиня

Глава седемнадесета Войната на бабите

За Пътя на Ом и за всичко, което преживях, докато стигна в света на мъртвите, почти нямам спомен — всичко ми е като в мъгла. Изличих го, за да оцелея. И ако все пак нещичко ми е останало в главата, то предпочитам да не говоря за това. Твърде възможно е паметта ми да го е променила и изопачила в неистина. Сигурно в желанието си да го забравя съм го примесила със саги, митове и легенди, които предават по-поетично изминатия от мен път.

Защото дори нашата, на магьосниците Омар, в крайна сметка смъртни, способност да разбираме някои явления се простира дотам, където свършва светът ни, светът на живите. Поемеш ли веднъж пътя към света на мъртвите, всичко се оказва абсурдно и неразбираемо.

И ако ние не можем да приемем, че огънят и изгарящата му мощ произлизат от водата, то значи не можем да отворим сетивата си, за да видим и разберем онези, които вече не съществуват.

Колко наивни сме живите, като се мислим за могъщи! Ако знаехме къде е истинската власт, бихме преосмислили нашите страсти.

Затова забравих. Затова исках да залича тези мрачни мисли от главата си, защото намерението ми бе да се завърна.

Кристине много ясно ме предупреди, че никога няма да се върна от света на мъртвите, ако по Пътя на Ом загубя желанието за живот и се оставя да умра.

Признавам, че многократно се обезсърчавах. Изпитвах страх, който ме приковаваше, докато се спусках надолу към непознатото — толкова силен, че нямах сили да бутна вратите, които ми се изпречваха на пътя. Неизвестността, която ме очакваше зад всяка поредна врата, изчерпваше силите ми и тази преумора постепенно подриваше надеждите ми и заличаваше всяка илюзия. Неведнъж ме обземаше желание да спра и да остана кротко притихнала край пътя, в покой вовеки веков.

Но винаги, когато си казвах: „Не мога повече, оставам тук“, си представях детето си, разплакано, с жадно отворени устенца да чака да бъде накърмено от мен. Този образ бе единственото, което ми даваше кураж и сили да продължа напред.

Най-сетне, след като преминах черното езеро и след страховития цербер, който ме посрещна на другия бряг, успях да преодолея тежките изпитания, благодарение на това че следвах указанията на Ледената кралица.

Най-сетне вратите към света на мъртвите бяха отворени пред мен.

И за първи път жива Омар премина през желязната стена, проникна в дълбините и бе посрещната от духовете на мъртвите.

Пристигнах с празни ръце, но с гърди, напращели от кърма, и очи, пълни със сълзи.

Постъпих точно както ме бе учила Кристине. Коленичих пред мъртвите и разплакана, горещо ги замолих да пожалят живота на дъщеря ми, избраницата от пророчеството, която Баалат искаше да унищожи с черните си магии. Бях кратка и ясна. Исках справедливост.

И те ме изслушаха.

Изслушаха думите ми с образцово преклонение. После ме накараха да изчакам.

Чаках дълго, чаках и чаках в безвремието, докато накрая ми съобщиха, че са взели решение.

Мъртвите се показаха състрадателни. Мъртвите, които помолих за милост към дъщеря ми и пред които обвиних Баалат в нарушаване на принципите за живот, бяха справедливи.

След като се съветваха при затворени врати, те осъдиха поведението на Баалат, прецениха действията й като недопустими, а посегателството над едно тъй беззащитно момиченце определиха като произвол, признак на безчестие и липса на всякакво достойнство.

После произнесоха присъдата. Пред мен осъдиха Баалат да остане в плен и никога да не види изпълнено желанието си за мъст. И въпреки че Баалат се съпротивляваше и крещеше, те я укротиха със сила, с въжетата на горчилката и озлоблението омотаха непокорния й дух и против волята й я подчиниха.

Баалат бе осъдена да остане в мрака, без никакъв шанс някога да се върне в света на живите.

При все това, според благородните закони на мъртвите, й бе дадена думата миг преди да си тръгна по обратния път, когато сърцето ми бе преизпълнено от щастие и мечтаех отново да прегърна завинаги топлото телце на дъщеря си.

Тогава Баалат, останала вечен пленник на закона на мъртвите, произнесе ужасните думи:

— Ще се върна по волята на Диана. Когато тя навърши петнайсет години, Властелинът на жезъла на О и любовта на Диана ще ми дадат силата да скъсам моите окови и да се завърна в света на живите.

Мъртвите незабавно накараха Баалат да замълчи, но не можеха да премахнат и обезсилят предсказанието, то бе магическо.

Това бяха думите на Баалат, думи на обещание и закана.

Това бе нейната прокоба, в която никога не повярвах, но която никога не ми даде покой. И вместо да измина обратния път с радост в душата, се влачих, превита от тежките мисли и тревогата какво ли ще ни донесе несигурното бъдеще след петнайсет години.

В света на живите нямах представа колко време бе изтекло в мое отсъствие. Не знаех какво ще се случи оттук нататък. Не знаех дали моята съюзничка Кристине няма да ми стане враг. Нито дали ще трябва да се боря, за да се защитя от атаките на Ледената кралица, която искаше да вземе избраницата.

Правех догадки и премислях всичко това, докато вървях нагоре към светлината и дробовете ми се изпълваха с кислород, а очите с цветове. Постепенно животът се връщаше пулсиращ във вените ми, а човешките чувства отново приемаха форма, след като ги бях изгубила при слизането. Коленете ми омекнаха, когато си спомних целувките на Гунар. Пръстите ми изтръпнаха от желание да докосна тялото на Диана. Пресъхналата ми уста беше жадна за вода, а стомахът ме присвиваше от глад. Отново бях жива. Раждах се отново.

И също както би сторила Ом в прастари времена, се върнах обратно там, откъдето бях тръгнала, с непроменена човешка природа и със закален дух. Повече никога нямаше да съм същата, никога нямаше да съм като останалите хора, не познали отвъдното. И ако, от една страна, преживяното ме правеше по-уязвима, по-смирена, то от друга — ме правеше безкрайно по-мъдра и по-зряла.

Изненадата при моето завръщане надмина всичките ми очаквания. Когато стъпих в същата ледена зала, откъдето бях тръгнала, се озовах пред дъщеричката си, такава, каквато я оставих, такава, както я бях запомнила — детенцето ми, скъпото ми чедо, сладко заспало в тюленовите кожи, с блажена физиономия и с пръстче в уста. Сега обаче тя не беше сама. До баба й по бащина линия стоеше Деметер, баба й по майчина линия. Моята майка — могъща, мъдра и внушителна. Беше ме потърсила и открила накрай света.

Бях дълбоко развълнувана, но това не ми попречи да мисля трезво.

Какво става? Това да не е някакво семейно събиране?

Нищо подобно.

Двете стояха една срещу друга със сериозни лица, с напрегнато и съсредоточено изражение. Гледаха се една друга, не откъсваха поглед, а в ръцете си всяка държеше своята пръчица.

Изведнъж осъзнах, че те воюват, че са се вкопчили в безмилостна схватка, която в момента е в мъртва точка, понеже всяка владееше противничката си, но не можеше да нанесе решителния победен удар, защото бе застинала в плен на магията на другата магьосница. Осъдени на замръзнала неподвижност. Бяха реми и можеха да останат така дълго време, ако някой не наклонеше везните в полза на едната или другата.

С крайчеца на окото си те ме зърнаха, но никоя от тях не прояви неблагоразумието да отклони поглед и да свали гарда. В изражението и на двете долових надежда…

Без да изпуска контрола, Деметер каза с решителен глас:

— Селене, очаквах те, знаех, че ще успееш. Помогни ми.

Не се помръднах от мястото си.

На лицето на Кристине се изписа признателна усмивка.

— Селене, благодаря ти, че унищожи Баалат. Помогни ми.

Деметер се намеси категорично:

— Селене, не се колебай. Колебанието ще те тласне към злото. Следвай инстинкта си, Селене. Става дума за спасението на дъщеря ти.

А Кристине възрази с нежния си глас:

— Селене, знаеш, че Диана носи кръвта на Одиш, и добре знаеш, че затова Омар няма да я приемат като избраницата. Не слушай Деметер. Иска да ти я отнеме, защото не може да я приеме.

Стоях като закована и слушах ту едната, ту другата, но постепенно в мен назряваше решението.

Деметер прошепна с убедителен глас:

— Селене, дъще, никога не съм те изоставяла, винаги съм бдяла над теб и ще бдя и над дъщеря ти. Не обръщай внимание на Одиш. Жените Одиш лъжат.

В този момент се опълчих срещу майка си:

— Нима ти не лъжеш? Не ме ли излъга, когато ме накара да повярвам, че живея с две простосмъртни, а всъщност бяха две Омар?

Пристъпих напред и застанах между тях, за да им дам възможност да си отдъхнат и да съберат сили. Погледът ми се спря на бялата ръка на Кристине и си спомних пророчеството на сляпата гадателка: „Имай страх от белотата на нейните ръце и от леда в сърцето й, в противен случаи ще те унищожи.“

Неочаквано хванах дръжката на моето улу и замахнах.

— Ти ме измами, Деметер. — И като си повтарях наум думите на гадателката, извиках: — Но аз съм Омар и ще си остана такава завинаги.

Със сълзи на очи раних бялата ръка на доверчивата Кристине. Избих от дланта й пръчицата и долових разочарованието и мъката, които й причиних. Бях я накарала да ми повярва, че аз й вярвам. Бях я измамила със собствените й похвати на Одиш, изиграх я, както Гунар си бе играл с мен, с престорената си любов към мен. Но не можах да стигна докрай. Отказвах да участвам в заговора срещу Кристине. Дължах й живота си и този на Диана.

— Деметер, твоя е.

Коства ми твърде много да предам Кристине, но никога не забравих думите на сляпата гледачка: „Ледената кралица преследва плячката, но не очаква оръжието.“

Коленичих до люлката на Диана и извърнах очи, за да не стана свидетел на края на Кристине.

Вероятно Деметер си даде сметка за състоянието ми, понеже прояви милост. Чух я да произнася заклинанието за неподвижност:

— Омагьосвам те, Кристине, и те заклинам да останеш неподвижна до сетния ми дъх. Животът ми ще бди над изпълнението на твоята присъда.

Кристине, прекрасната Кристине застина, пленена в леден блок, а ледът запечата болката в очите й от това, че е била измамена.

Не смеех да я погледна и се хвърлих в обятията на Деметер.

— Мамо! — възкликнах с искрена радост.

Тя ме прие сърдечно. Ръцете й бяха силни, гърдите й топли и нежни и в нейната прегръдка най-сетне се почувствах защитена от всички опасности на този свят. Деметер повдигна брадичката ми и с непозната за мен нежност ме погали по бузата с грапава, но ласкава ръка.

— Моето момиче… Колко страдах заради теб!

За пръв път я разбрах. Вече не бях само дъщеря, бях станала майка и успях да проумея, че въпреки всички различия и недоразумения Деметер ме обичаше повече от всичко, както аз винаги, винаги ще обичам дъщеря си.

С Диана на ръце, се сбогувах тихомълком с красивата Ледена кралица, която щеше да остане пленничка на студа, докато Деметер е жива. Настанена върху една шейна, водена от две любезни инуитки от клана на тюлена, се отдалечих заедно с майка си и дъщеря си от най-красивото и пусто място на света — Ледената пустиня.

Назад остана споменът за Гунар, а образът му изстиваше също като леда, сковал майка му.

Назад остана Леа с кутрето си Виктор и с нейната лоялност.

Назад остана щедрата рунтава Камила, гостоприемната мечка. Назад остана и мечето Хелга, млечна сестра на дъщеря ми, както и малката инуитка Сармик.

Назад останаха също тъгата, страхът, самотата и опасенията, че няма да имам свой дом.

Назад останаха мечтите и моето непокорство, проявено в безумния ми опит да бъда простосмъртна.

Назад останаха завинаги червеният цвят на косата на моето момиче, както и нейното име Диана. Боядисахме косата й в черно, а името й го обърнахме, за да отбележим символично новата ера на забравата, в която Анаид, а не Диана, щеше да остане скрита. Никой нямаше да научи, че тя е избраницата, докато не се сдобие със силата, уравновесеността и мъдростта, които ти дава единствено жизненият опит.

Докато не навърши петнайсет години.

И Деметер направи за теб, Анаид, това, което не стори за мен. Остана в продължение на петнайсет години на едно и също място, напусна клана и племето и със сляпа преданост и всеотдайност се посвети на една-единствена цел — да те обича.

Анаид не можеше да повярва на историята.

Тогава Деметер е загинала, защитавайки я, след петнайсет години абсолютна преданост. И нежната дама Кристине Олав, която я закриляше и бдеше над нея през цялото време, докато майка й беше отвлечена от Одиш, й е баба.

Деметер я обичаше.

Кристине я обичаше.

А баща й Гунар е живял с мисълта, че е мъртва.

И тя, Анаид Цинулис, или по-точно Анаид Гунардотир, беше полу-Омар, полу-Одиш. Оттам нейната постоянна двойственост, оттам нейните умения, оттам отговорната мисия.

Краката й се разтрепериха.

Беше прегърнала майка си Селене, която само на осемнайсет години я е родила сама, сред ледовете, защитена от една мечка, а после е слязла в ада по Пътя на Ом и се е освободила от ужасната Баалат.

— Разбра ли сега? Разбра ли защо не бива да говориш с никого?

Анаид разбра твърде много неща.

— Заради пророчеството, направено от Баалат?

— Точно така. Баалат се закле, че когато навършиш петнайсет години, ти самата ще я помолиш да се върне. А срещу пророчеството духовете са безсилни.

Анаид пребледня.

— И Баалат ще се завърне да ме унищожи.

— Теб, избраницата.

— И какво трябва да сторим, за да не се случи?

Селене въздъхна.

— Няма друг начин, освен да се върнем обратно по Пътя на Ом и отново да поискаме справедливост от мъртвите. Въпреки че този път ще бъде различно.

— Защо?

— Защото ти си тази, която трябва да го направи.

— Аз ли?

— Вече ходатайствах веднъж за теб. Те ще изслушат само избраницата.

Анаид усети студена пот по ръцете си и този път осъзна на какво се дължеше страхът от неясното присъствие около караваната, където се бяха настанили. В мрака отвън кръжеше Баалат. Под каква ли форма?

И тогава проумя всичко. Този нов имейл, този псевдоним, тази странна настоятелност на Рок да привлече вниманието й…

— Прекалено късно е — прошепна Анаид.

Селене разбра веднага, хвана я за раменете, нервна, разстроена.

— Повтори.

— Съжалявам, струва ми се, че вече я извиках. Помолих я да дойде.

Селене не можеше да повярва:

— Не може да бъде! Как? Кога?

Анаид беше смела и захапа устните си до кръв. Тогава проговори:

— Съжалявам, много съжалявам, извинявай… Не знаех.

— Как стана?

— Свърза се с мен, като се представи за Рок. Мислех, че е Рок, и бях учудена, защото непрекъснато ме молеше да му кажа мислите си и силно да си пожелая да дойде.

— И направи ли го?

Анаид си призна:

— Харесвам го, луда съм по него. Мислех, че говоря с Рок.

— Помоли ли го да дойде?

— Да. Каза ми, че ще дойде да ме види скоро…

— Сигурна ли си, че е била тя?

Анаид засрамена сведе поглед.

— Бях сляпа. Не знам как не си дадох сметка. Псевдонимът му беше… Бейби Айде Ах Лудо Абсурдно Твой.

— БААЛАТ! — извика ужасена Селене.

— Тя е била — предположи Анаид.

— Коя.

— Тази ръка навън, която се опита да ме удуши. Вече съществува, вече я призовах, вече се е освободила от оковите.

И точно в този момент се почука на вратата.

Селене и Анаид едновременно отреагираха светкавично. Загасиха лампите и извадиха атаметата си. Остриетата лъснаха под слабата лунна светлина.

Юсуф бен Ташфин погледна Анаид с преклонение.

— Не отваряйте, кралице моя.

Анаид притисна ръка към сърцето си. Сега знаеше, че Селене не може да види или чуе алморавидския воин. Така че зададе въпроса:

— Кой е?

— Гунар.

С копнеж Анаид се спусна към вратата, без да може Селене да й попречи.

Наистина. Стоеше там, пред нея. Висок, рус, със същите наситени светлосини очи като нейните, с най-приветливата усмивка на света и с отворени обятия, в очакване. Там беше Гунар, баща й.

Селене извика, но Анаид направи крачка към него и двамата се сляха в прегръдка.