Глава дванадесета Последното пътуване

Потеглихме рано сутринта, преди окончателно да се е развалило времето. Мислех, че ще си тръгнем сами, без изпращачи, но децата се струпаха пред вратата на училището и дадоха риба за кучетата, а на мен ми подариха чудесни ръкавици. После дълго махаха с ръчички, докато не се превърнаха в точици в далечината.

Сбогувах се с мъка и пътувах мълчаливо, като обмислях разкритията на гледачката и положението ми на майка на избраницата.

Гунар пришпорваше кучетата енергично и понякога ме поглеждаше скришом по начин, който не знаех как да тълкувам. Може би нещо в мен го тревожеше? Беше притеснен или загрижен? Изпитваше някакво опасение? Предусещаше, че съм специална? И все пак нищо не каза, нищо не попита. Двамата мълчаливо се уважавахме и сякаш без думи се бяхме споразумели да зачитаме правото си на личен периметър. За това му бях най-признателна.

През целия ден, а и през следващите, срещахме ловджии, които се връщаха от лов и се прибираха по домовете си, за да прекарат там суровата зима. Поглеждаха ни учудено, а някои се спираха да ни предупредят, че сигурно сме се объркали и отиваме не където трябва. Отговаряхме им, че този път наистина сме се запътили към Края на света. И всеки беше прав за себе си.



Навърших осемнайсет години на шейна. Беше през есента, виелицата ме принуждаваше да си закрия лицето, а студът проникваше през чудесните ми ръкавици и вкочанясваше пръстите ми. Но не ме беше грижа. Бях много млада и копнеех да стигна на отдалечено място, където да сме само аз, Гунар и нашата дъщеричка. Гунар щеше да бди над нея и нищо лошо нямаше да ни се случи там, насред самотните бели равнини. Спомням си много добре, че през тази нощ Гунар ми бе приготвил чудесна изненада. Подари ми обеци с рубини, червени като диви ягоди, червени като кръвта, ярки и ефирни. Взел ги бе от ковчежето със скъпоценностите, без да знае, че съм влюбена в цвета им, вече ги бях пробвала. Беше първото бижу, което някой някога ми бе подарявал. После ме накара да духна свещичките, като настояваше да си намисля желание. И го направих. Пожелах си да се освободя окончателно от детството си. Накрая ме хвана за ръка и ми превърза очите.

— Това е изненада. Аз ще те водя.

Той ме наметна, отвори вратата на хижата, където се бяхме подслонили, и излязохме навън. Изчакахме известно време, ставах нетърпелива, но Гунар ми тананикаше някаква мелодия в ухото, за да ме успокои, и разтриваше ръцете ми, за да ги стопли. Внезапно той махна превръзката от очите ми и извика:

— Честит рожден ден!

Гледката бе невероятно красива, небето бе изпъстрено със зелени светлини, които трепкаха и блещукаха омайно о нощта.

— Северното сияние?

— Първото за дългата зима.

Стояхме един до друг и наблюдавахме чудното явление, изпаднали в неописуем възторг. Не ми пукаше от нощния студ, нито от самотата в тундрата. Беше последният ми щастлив миг.



Постепенно осъзнах, че Гунар, зает да управлява шейната към Северния полюс, лека-полека потъваше в мълчание и се сливаше с тишината на бялата шир. Беше станал много сериозен, нещо го тревожеше и го караше постоянно да обръща глава, докато пътувахме. Пушката му бе винаги заредена и всяка вечер излизаше да оглежда района, след което се връщаше при мен, за да пренощуваме заедно в някоя от малките хижи, които срещахме по пътя си и които понякога деляхме с други ловци. Едва четири квадратни метра дървена колиба, с един нар, където спяхме и се хранехме. Гунар лягаше до мен, галеше косите ми и ми разказваше някоя викингска легенда с успокояващ глас. Той познаваше всяка педя от пътя и макар ледните блокове на залива или дълбокият сняг да ни отклоняваха от следите на шейната и ни принуждаваха да забавим ход, в крайна сметка успявахме да открием подслона.

Една сутрин силна виелица ни попречи да излезем и останахме затворени в хижата с двама ловци, баща и син, натоварени със сериозно количество провизии от тюлени за зимата. Гунар и аз ги почерпихме с горещ чай и сушена риба. Бях се специализирала в приготвянето на чай и кафе на газовия котлон, както и да сваря риба при всякакви условия и обстоятелства. Докато пиехме чая, кучетата залаяха, Гунар светкавично грабна пушката, облече се и излезе под открито небе. Забави се и това ме притесни. Момчето ме успокои:

— Мечката е.

— Каква мечка?

— Бялата мечка, която върви по следите ви.

Бях слисана. Значи присъствието, което смущаваше Гунар и го караше непрекъснато да гледа назад, е било на бялата мечка. И беше сигурно, защото Гунар пристигна навъсен и прокле мечките, които обезпокояваха кучетата.

После извади сушена риба и покани инуитските ловци. А по-късно инуитските ловци отвърнаха на любезността ни, като ни почерпиха с нещо, което за тях беше истински деликатес — суров тюленски дроб. Учтиво отказах, но Гунар ме накара да приема и ме увери, че е вкусно и ще ми хареса. Рибеното сурово месо даваше два пъти повече калории, а по тези географски ширини енергията е от съществено значение. Суровото месо ми изглеждаше най-гадното нещо на света, но затова пък дреболиите ми се сториха още по-неприятни. Инуитът настоя с аргумента, че е съвсем пресен дроб, току-що заклан. Повдигаше ми се, но Гунар беше непреклонен и ми се скара за моята неучтивост. Да откажа, беше обидно и трябваше да приема топлата хапка. Единствената ми утеха беше, че след това преживяване повече никога нямаше да умра от отвращение, тъй като току-що бях погълнала най-лепкавия, най-горчивия и най-гнусния хранителен продукт на света.

Като тръгнаха от хижата с пушка на рамо и стария си транзистор, инуитските ловци оставиха сушена риба, брашно и мазнина за пътниците, които ще дойдат след тях. От техния пример научих, че едно убежище, едно ястие и огън в Арктика може да означава тънката линия между живота и смъртта.



Пътуването ставаше все по-трудно. Хижите бяха все по-нарядко и разстоянието между тях все по-голямо, времето се влоши, а Гунар всяка вечер беше все по-напрегнат и притеснен. Попитах го за честите разходки и маниакалното разследване около лагера, но Гунар отрече някоя мечка да ни преследва и оправда действията си, като ме увери, че това е само предпазна мярка.

Бяхме си разделили задачите. Пътуването из Арктика беше въпрос на работа в екип и бе необходимо взаимно разбирателство и ефективност. Когато Гунар ми дадеше знак, че през нощта ще лагеруваме, вече знаех, че ни чака още един час работа преди вечеря. Трябваше да разпънем палатката сравнително бързо. А вътре, в тясното пространство, да се нагодим за готвене, да си свалим мокрите дрехи, да подсушим ботушите и ръкавиците, да почистим посудата, да подредим материалите и доколкото е възможно, да се позамием. Но бих излъгала, ако кажа, че мечтаех за удобствата на цивилизацията. Не беше вярно. Имаше нещо примитивно в това безразсъдно бягство към нищото, което ме караше да забравя луксовете на цивилизацията.

Бях влюбена, бягах от Баалат и Омар и защитавах момиченцето си. По тези три причини не ми пукаше от лишенията и заспивах без кошмари, прегърнала Гунар. И когато започна студът, Гунар реши да включва газовия котлон в палатката. Така правели ескимосите, въпреки че западняците биха се хванали за главата. В онзи момент, по средата на месец октомври, температурата вече беше около десет градуса под нулата, а през нощта падаше рязко до двайсет или трийсет. Ако не запалехме газовия котлон, неподвижността и нощният студ се комбинираха и се излагахме на риск от измръзване. Краката ми бяха изтръпнали и с болежки почти през цялото време и започвах да се питам дали пътуването ще продължи още дълго време.

Истината е, че шейната, натоварена с провизии, с която потеглихме, постепенно олекваше пропорционално на погълнатата от кучетата риба. Вече не се страхувах от тях, когато ги виждах да се бият, да дъвчат каишите или да се хвърлят презглава върху рибата, която аз лично им давах всяка вечер, преди те да са се заровили в снега и напълно да изчезнат понякога на няколко метра под земята. Подозрението ми се потвърждаваше, всеки изминал ден разбирах по-добре техния лай, вниквах в разговорите им и в значението на всяко скимтене. Това ми помогна да се освободя от натрапчивата идея, че някое от тях може да е Баалат и че иска да ме довърши. Но макар аз да тълкувах споровете и нуждите им, Гунар беше този, който даваше заповедите, водеше ги в търсене на следи от други шейни и им помагаше да избегнат многобройните клопки, които криеше ледът. Защото Гунар беше този, който командваше и водеше експедицията.

Пътуването беше напрегнато, тежко и понякога красиво, но абсолютно монотонно и не след дълго взе първата си жертва. Бяхме принудени да убием кучето Йоук, след като си счупи двете лапи в грандиозен скок. Прекосявахме тежка зона от подвижни ледове. Демонстрирайки желязна дисциплина, кучетата скачаха от блок на блок без почивка. Докато Йоук, за лош късмет, не се приземи, стъпвайки накриво, и ясно чухме как костта му изпука. Болката беше непоносима и бедното животно не можеше да се движи. Беше най-малкото зло от всички беди, които можеха да ни сполетят. Гунар го застреля с пушката и макар да го направи от милост към животното, за да не страда, и на двама ни се сви сърцето. Утешавах се с мисълта, че шейната, за щастие, бе невредима.

Ледът погуби бедния Йоук. Всъщност привидната равна и скучна монотонност на белотата беше измамна. По белия лед се криеха потоци, езера, плаващи ледове и дори айсберги. Имаше различна дебелина, качества и структура. Въпреки че с настъпването на големия студ той ставаше все по-дебел, в някои участъци още беше опасно да не се пропука под стъпките ни. И така, един ден Арктика ни показа хищните си зъби и свирейки заплашително в ушите ни, показа, че всяка погрешно направена крачка може да бъде фатална и че можем да свършим дните си погълнати от студените води.

Онази сутрин, малко след като бяхме поели по предначертания маршрут, ни застигна гъста и компактна мъгла, която подлуди кучетата и забави хода ни. Но Гунар не пожела да промени плановете си. Както и друг път, забелязах, че е неспокоен и по-притеснен от присъствието на нещо по следите на шейната ни, отколкото от пътя пред нас. Почти нямаше видимост и топлината караше животните да се потят, те се препъваха постоянно, защото дори не можеха да видят къде стъпват. Намразих тази лепкава мъгла, която размекваше леда, стискаше ни във влажните си лапи и дразнеше очите с агресивното си отражение. Предпочитах виелицата, която брулеше пътищата и изличаваше следите на другите шейни. Пред нея мъглата ми се струваше по-опасна със своята тайнственост и забуленост.

Мракът се спусна над нас много преди да стигнем хижата, където бяхме предвидили да прекараме нощта, и се загубихме. За първи път бяхме наистина тотално и безнадеждно изгубени — над главите ни нямаше нито една звезда, за да ни ориентира, а под лапите на кучетата нямаше и следа от шейна, която да ни упъти.

Измъчваше ме силно безпокойство и помолих Гунар да се установим на онова място и да изчакаме мъглата да се разпръсне. Гунар отказа. Нещо или някой го плашеше и не искаше да рискува да разпъне палатката. Но вместо да си признае, се аргументира, че трябва да стигнем до хижата, и се заинати, защитавайки непреклонно намерението си.

Заспорихме.

За първи път, откакто пътувахме заедно, не бях съгласна с него. Нито пък той с мене. Предчувствах, че ако продължим напред, нещо може да се случи, че трябва да предпазя себе си и дъщеря си от евентуалната опасност.

— Моля те, Гунар, да опънем палатката тук.

— Хижата е наблизо.

— Не е вярно, признай си, че не знаеш къде сме.

— Само на няколко километра сме.

— На няколко километра от никъде. Знам, че сме се изгубили, дори и да не искаш да го приемеш.

Гунар не падаше по гръб. Бях в ръцете му, защото, за добро или лошо, на едно толкова неприветливо място като Арктика двама души не могат да имат разногласия и единият винаги командва другия. Гунар беше лидерът, дори и да грешеше. И той сгреши и ни поведе в мрака.

Стиснах очи, за да не мисля и да не си представям онова, което вероятно ни очакваше. Потънахме в червения вход на безкраен тунел, който неизбежно ни водеше право към опасността. Можех да я подуша, можех да я почувствам със сетивата си и почти извиках секунди преди да ни сполети бедата. Изправен, Гунар удряше с камшик кучетата и също изкрещя, но бе твърде късно.

Бяхме навлезли в езеро с тънък лед. Той се пропукваше под нас и всеки миг можеше да се разтвори и да ни погълне заедно с кучетата. Звукът на пукащ се лед беше ужасен и кучетата, също като мен, подушваха смъртта и лаеха срещу студената вода. Гунар ги удряше, за да не спират. Да спрат, беше равнозначно да потънем. Хванах се здраво с едната ръка за шейната, докато с другата стиснах пръчицата — беше рефлекс, който бях заучила още от малка, когато усещах неизбежната опасност. И изведнъж почувствах едно диво змийче отвътре да криволичи в утробата ми и да се бори да избяга от страха ми. Беше момиченцето ми! Усещах я. Чувствах движенията й. Беше толкова мъничка, колкото кутрето ми, но се движеше в мен и беше уплашена толкова, колкото и аз. А може би усещането се дължеше на страха, който ускоряваше стократно пулса ми и смущаваше нейното спокойствие. Каквото и да беше, тя ми даваше сили и ме накара да пусна в действие инстинкта си. Въпреки мрака виждах спасението.

— Надясно, завий надясно!

Ледът се разчупи черен и студен под краката на първите кучета и вече беше твърде късно да обърнем. Леа, Сиат и Кекертаг паднаха във водата и можеха да повлекат всички нас към дъното на мрачното езеро. Само за няколко секунди щяхме да полетим в бездната. Шейната се накланяше, а водата напълно бе покрила първата редица на впряга, стигаше до врата на Нарвик и вече мокреше ботуша ми.

Бързо взех пръчицата и направих заклинание, за да втвърдя леда. Успях да спра пропадането, но знаех, че е за кратко. Не можех да поддържам дълго илюзията за материя. Беше трудно заклинание, както онези, които са предизвикателство към времето и пространството, когато се правят от чист снобизъм, но са решаващи в случаи на живот и смърт, какъвто беше и сегашният.

Двамата с Гунар скочихме едновременно от шейната и с помощта на кучетата впрегнахме всичките си сили и задърпахме каишите, докато не успяхме да извадим тримата водачи от водата.

Невероятна е издръжливостта на тези животни, които премръзнали и със стичаща се от тях вода не се поколебаха да продължат да теглят шейната, този път надясно, към изхода от коварното езеро.

Борбата срещу природните стихии и страхът ми попречиха да обърна необходимото внимание на случилото се и на състоянието си. Осъзнах положението чак след известно време, когато вече бяхме в безопасност и поисках да сляза от шейната. Паднах по очи и едва тогава забелязах, че единият ми крак е измръзнал. Ботушът се бе намокрил и вледенил. Не усещах крака си, не го чувствах, беше като мъртъв и дори не можех да си сваля ботуша. Гунар го разряза с нож и аз много се уплаших. Кракът беше белезникав, останал без капчица кръв и посинелите върхове на сбръчканите пръсти не вещаеха нищо добро. Гунар го зави в кожи, запали газовия котлон и се зае да го разтрива, за да възстанови кръвообращението. Кипна вода и ме накара да го потопя в разтвор от сол, от което ми причерня и свитки ми излязоха пред очите. От яд и от болка ми потекоха сълзи, но затова пък успях да си спася крака.

И тогава Гунар реагира по учудващ начин. Хвана се за главата и се разплака. Никога не го бях виждала да плаче така. Да видиш мъж като Гунар да плаче, беше толкова странно, че настръхнах.

— Гунар, Гунар, успокой се — бе единственото, което успях да кажа.

Той ме прегърна и ме целуна по облените със сълзи страни.

— Прости ми, Селене, прости ми!

В държанието му се четеше такова отчаяние, че останах без думи.

— Спокойно, вече мина.

— Проявих безотговорност. Изложих те на опасност, теб и момиченцето. Ако ви се беше случило нещо, никога нямаше да си го простя.

— Нищо не е станало — настоях.

Но и аз много добре знаех, че наистина нещо ставаше, че доверието, на което бяхме изградили любовта си, беше крехко като леда, който се пропука под краката ни. Можеше ли да се обича с една смърт зад гърба ни? С предателство? Можеше ли да се обича с лъжи? С тайни? С недомлъвки и неизречени истини? Гунар се отдалечаваше от мен, отчуждавахме се и аз го губех, губейки едновременно с това и радостта. На мястото на любовта се появяваше страхът. Този смътен страх се настани в живота ми и дойде с непознато до момента за мен лице на тъгата.



Ден след ден слънцето губеше сили, а нощта надвиваше.

Ден след ден усещах как гърдите и коремът ми нарастват и се чувствах странно, защото в мен имаше нещо живо, което се движеше, подскачаше като пинг-понг и предизвикваше усещането за странен гъдел.

Ден след ден наедрявах, а това увеличаваше страховете ми и се боях от всичко, което предстоеше и не можех да предвидя.

Ден след ден се отдалечавах от майка си и от жените Омар и усещах как връзката ми с тях ставаше все по-крехка.

Ден след ден пронизващият студ се врязваше като нож в душата ми, стапяше силите ми и смразяваше надеждите ми.

Ден след ден откривах, че решението на Гунар да продължи напред с пътуването няма нищо или почти нищо общо с желанието да ми угоди.

А аз, която се впуснах слепешката, без да имам и най-бегла представа какво е полярна нощ и арктически студ, вече започвах да търпя опустошителното им въздействие.

Зимата открито се проявяваше с цялата си сила и зачестилите бури и виелици бяха само предупреждение, че най-лошото все още предстои.

И се питах накъде отиваме. Беше ли необходимо да стигнем толкова далече, за да сме сами? От седмици не срещахме никого. Никой не живееше по тези географски ширини.

Колкото повече напредвахме през враждебната ледена територия, толкова повече сенки хвърляше нощта върху снега. Всяка изминала нощ ми беше по-студено телом и духом, а всяка сутрин, когато вдигахме лагера, за да продължим по пътя си, денят намаляваше, а с това изчезваше и веселието, и всяка надежда, а нощта се налагаше все по-открито и всевластно и с мрака си завладяваше душата ми. Самотата на зимната ледена пустош беше заразен вирус.

Постепенно изпадах в дълбока депресия, но Гунар не се спираше. Неуморно биеше с камшик кучетата и шейната летеше към Севера, който ни поглъщаше.

В средата на ноември усетих, че губя сили. При тези обстоятелства се случи нещо, което доказа, че страховете на Гунар не са били безпочвени. Тихият ни преследвач взе една жертва. Зое — спокойна, опитна женска, последна в кучешкия впряг, една нощ изчезна безследно. Каишът й беше скъсан, а наоколо открихме капки кръв. През нощта кучетата бясно лаеха и Гунар, спомням си добре, стана неспокоен. На два пъти излезе въоръжен с пушка и фенер от палатката. Върна се, като бръщолевеше нещо, което така и не разбрах, а на другия ден се ядоса ужасно много, когато откри, че Зои е изчезнала.

— Бялата мечка. Проклетата бяла мечка пак прави номера.

Стори ми се, че говори като човек, добре запознат със случая.

— Познаваш ли я?

Гунар обясни с убедителни доводи:

— Няма никакво съмнение. Погледни, виж стъпките.

Следите нищо не ми говореха.

— Откъде знаеш, че е мечка, а не мечок?

Гунар разрови с пръст мястото, където се предполагаше, че е стъпила мечката.

— Забележи дълбочината. Била е тежка, поклащала е корем и от това тук следите са по-дълбоки. Мечка е.

— Защо мислиш така?

— Бременна е и е гладна, трябва да се храни много, за да натрупа достатъчно за зимния си сън, а после да роди мечето.

Нещо ме накара да съм солидарна с мечката. Въпреки че бе видяла сметката на едно от кучетата, тя беше в същото положение като мен, а аз се чувствах съсипана и изтощена. Беше пълна глупост, признавам, но се разплаках. Може би понеже от дни не показвах чувствата си, а само ги трупах в себе си. Може би беше от мъка, причинена от тъжната кончина на Зои или от абсурдното усещане, че бялата мечка и аз носехме на плещите си един и същи товар. Но най-вече плачех за себе си и за момиченцето си. Тогава, точно в този момент, имах чувството, че не съм в състояние да продължа с моята все по-напредваща и видима бременност, че не съм в състояние да родя, но най-вече не съм в състояние да понасям живота си. Гунар не можеше да го разбере.

— Няма да мога да родя, няма да мога… — изхлипах.

— Разбира се, че ще можеш, аз ще ти помогна.

— Няма да се получи, няма да имам сили…

— Това е нещо естествено.

— Не, не е естествено, тук няма живот, всичко е мъртво.

Всичко около мен ме плашеше. Чувствах, че е само привидно. Усещах, че под безмилостната белота на леда не можеше да се крие нищо друго, освен смърт. И макар да знаех, че животът под леда в Арктика тече със забавен ритъм, бих предпочела да замръзна през зимата и да се пробудя чак напролет. Бях премръзнала.

— Леа също очаква кученца — ми каза Гунар.

Останах като гръмната. Смелата ни водачка, която теглеше впряга начело и бранеше мястото си със зъби и нокти, също беше бременна. Но макар и искрено да й се възхитих, смелостта и не ми вдъхна кураж, защото вече нямах сили.

Гунар зареди пушката и ми я показа.

— Не се страхувай от мечката. Ако пак я открием, ще й одера кожата. Винаги съм искал да я имам.

Ако намерението му бе да ме успокои, то изобщо не успя. Просто постигна нов пристъп на сълзи и аз безутешно се разридах.

— Недей, моля те, остави я на мира.

По някаква неизвестна за мен причина Гунар мразеше бялата мечка. Аз пък не можех да понеса идеята, че той е готов да убие една бъдеща майка. Мечката, Леа и аз бяхме в едно и също положение. И сякаш за да го потвърди, моето момиченце се разшава. Взех ръката на Гунар и я сложих на корема си, за да усети движенията й. Гунар понечи да дръпне ръката си, но след това се усмихна и любопитно заопипва полюшващите се вълни, предизвиквани от мърдането й.

— Страх ли те е от раждането?

— Майка ми е акушерка и от малка й помагах в работата.

— Тогава?

— Не знам дали ще имам сили.

Гунар ме прегърна.

— Разбира се, че ще имаш. Това пътуване няма да трае вечно.

— Сигурен ли си? На мен така ми се струва.

— Ще пристигнем най-много до седмица. Ясно ми е, че си изтощена, но като си починеш, ще се възстановиш.

Както майка ми Деметер ме бе учила, раждането бе нещо нормално, естествено и сравнително просто, но от нея знаех също, че то може да има и непредвидени усложнения и дори, за съжаление, да довежда до трагедии, като онази, сполетяла братовчедка ми Лето. Исках да забравя тази история, но от случката с мечката не можех да си я избия от главата, изплуваше отново и отново, докато накрая се превърна в натрапчив кошмар. Предполагам, че затова, като при всеки кошмар, дойдоха високата температура и болестта.

Братовчедка ми Лето роди дете с две глави, което умря непосредствено след раждането. Видях го, въздъхнах облекчена, като умря, и предпочетох да не го бях виждала. Тя не го видя, но го бе носила в утробата си, оплака смъртта му и го обичаше, независимо от недъга. След като погреба бебето си, Лето не проговори повече и тръгна по света, затворена в себе си, сама, без посока, потънала в мисли за живота и за смъртта, за това колко е трудно понякога да продължиш да живееш. И за да се помни преживяното от нея винаги, започна да пише мемоарите си и продължи да броди.

А аз бях толкова безотговорна и безразсъдна, че не бях пресметнала датата на раждането. По мои груби изчисления Диана трябваше да се роди напролет, но тук, на тази географска ширина, подобен сезон не съществуваше. През март суровата зима все така продължаваше и не ми бе хрумнало, че няма да мога да измина обратния път с корем в деветия месец.

Дъщеря ми щеше да се роди на Края на света. Беше сигурно. И онова, което в момент на лудост ме бе вдъхновило и изпълнило с надежди, постепенно с наближаването на събитието все повече ме плашеше.

Седмица след нападението на мечката провизиите започнаха да се стапят, а температурите паднаха до трийсет градуса под нулата. Уплашен от отпадналия ми вид, Гунар се опита да ми повдигне духа, като ме успокои, че скоро ще стигнем целта на нашето пътуване. А аз — нали му бях обещала да не задавам въпроси — дори не проявих любопитство какво точно имаше предвид. Душата ми се беше вледенила и оцелявах почти по задължение. Отдавах зъзненето и тракането със зъби на студа, а халюцинациите — на белотата на снега, но всъщност истината беше, че изгарях от температура. Накрая болестта ме повали.



Най-после пристигнахме на място, което Гунар с гордост обяви като крайна точка на пътуването, и се разположихме там, където щеше да е нашият дом през следващите месеци. Беше малка хижа без удобства, без лукс, без баня, без течаща вода, но ми се стори като дворец. Един леден дворец, защото отвътре беше замръзнал, бял и сияеше под бледото слънце, което услужливо ни бе ориентирало по пътя и което после, след като стигнахме, се скри зад облаците.

Гунар ме накара да вляза, за да се скрия от разразилата се буря, чиито ветрове достигаха до сто километра в час и температурата падаше под петдесет градуса. С голямо усилие успя да затопли помещението и така, сгрявана от огъня, сетивата и възприятията ми постепенно се възстановиха и започнах да осъзнавам какво прави Гунар. След като върза здраво кучетата, домъкна в хижата големи количества замразени риба и месо, които вадеше от кладенец в близост до къщата. Така инуитите преживяваха, с години държаха улова от месо и риба дълбоко под леда. Беше нещо като специален хладилник и го държаха пълен с месо и тюленска мас. Използваха го за хранилище, от което се запасяваха, когато са на път или в случай че изпаднат в беда. Но това не бе всичко. Забелязах, че хижата представлява истински голям склад. Рафтовете бяха отрупани с множество провизии от всякакъв вид — консерви, сухи супи и пюрета, бисквити, ядки и други хранителни стоки, които, без да са отбрани деликатеси, бяха достатъчни, за да ни осигурят прехраната за идните месеци.

Очевидно хижата бе подготвена и ни е очаквала. Беше предназначена за нас двамата и Гунар я познаваше като дланта на ръката си. Само за един ден успя да я устрои и да създаде всички възможни удобства. Кожи, спални чували, кухненски съдове, тоалетни принадлежности, газови котлони. Всичко бе разтоварено, подредено и сложено на точното място. Действаше уверено и без никакво колебание. Знаеше къде да постави кибрита, обувките или фенера. Познаваше всеки пирон, всеки ъгъл и всяка дупка. Беше като пират, който се завръща на острова на съкровището и знае точно на колко стъпки от палмата трябва копае и на колко метра дълбочина се намира сандъкът.

Нямаше съмнение, че е бил тук и преди. Чувствах, че има нещо странно в поведението му, но не задавах въпроси. Бях прекалено отпаднала.

Хижата ми спаси живота. Бях на косъм да умра, но оцелях, защото бях млада. Бях издържала на дългото пътуване, но температурата през последните дни беше изключително ниска и вероятно бях пипнала пневмония.

Прекарах дни наред, загубила представа къде съм или коя съм. В бълнуванията си крещях и молех за помощ. Всяка сянка, звук или движение ми напомняше за Баалат. Сънувах, че Баалат ме напада, преобразена в арктическа чайка, и ми изтръгва очите. Гунар търпеливо ме хранеше, даваше ми антибиотици и парацетамол. Само него си имах.

Изминаха седмици, преди да изляза от това състояние на летаргия. Беше — помня добре — като да си на дъното на кладенец, с невиждащи очи, и да искаш да излезеш, но без успех. Беше като да ти е изтръпнало тялото и да се мъчиш да помръднеш безчувствената си ръка. Липсваха ми сили и всякаква подбуда. Зимата без слънце и студът ме измъчваха и се бяха просмукали у мен толкова надълбоко, че ми бяха отнели желанието за живот. Но младият ми организъм се пребори сам и надви температурата. Най-сетне една нощ, макар и напълно изтощена, дойдох в съзнание.

Изненадващото бе, че Гунар говореше с някого.

Сами ли бяхме, или не?

С голямо усилие отворих бавно очи.

Неудобното легло, на което бях, се намираше в най-отдалечения от вратата ъгъл на хижата и от моята позиция обхващах с поглед цялото помещение. Виждах добре Гунар, седнал с гръб към мен, по риза и с пораснала коса. Пред него седеше полярен изследовател със замръзнала от студа рошава брада. Странното бе, че Гунар пиеше горещ чай, а изследователят беше с празни ръце. За Арктика гостоприемството бе основното и най-важно правило. Изненада ме също така фактът, че гостът беше облечен в кожи и въоръжен с пушка и въпреки горещината в хижата скрежът не се бе стопил на брадата му, нито на шапката му от тюленска кожа. Външният му вид наистина беше любопитен. Имаше белезникавия цвят, напомнящ на дагеротипна снимка.

Без да мърдам и без да се издавам, че съм се събудила, се вслушах в разговора им и приятният им шепот започна да ме унася. За болния това винаги действа успокояващо. Когато обаче започнах да вниквам в приказките им и да разбирам за какво става реч, вече не ми изглеждаше толкова приятно.

— Не можеш да не изпълниш молбата на майка си — упорстваше изследователят с дрезгав глас.

Останах много изненадана от думите му. Значи, макар и да се намирахме на края на света, този човек познаваше майката на Гунар.

— Майка знае какви са ми условията.

Изследователят се прокашля.

— Да, но никак не й харесват. Би предпочела сама да се заеме с тази вълчица и да й помогне да роди.

Нищичко не разбирах. За кучката Леа ли говореха?

— Изолирани сме, не бих могъл да я заведа при нея — отказваше Гунар.

Изследователят възрази:

— Напротив, знаеш, че можеш. Дойде дотук, ще трябва да довършиш работата.

Гунар беше нервен.

— Няма да е лесно да й отнемем чедото. Тя е горда, твърдоглава и смела. По-добре до края да не знае нищо. Надушва, че става нещо.

Искаха да отнемат на Леа кутретата и ми стана мъчно за нея. Но изведнъж застанах нащрек.

— Освен това е много болна — добави Гунар.

Като го каза, усетих топлотата на погледа му и осъзнах, че има предвид мен. Останах неподвижна, затаила дъх. Преструвах се, за да не разбере, че съм будна. Опитах се да си спомня колко дни съм била болна.

— Страда от нощната полярна болест — диагностицира изследователят.

— Да, депресирана е — поправи го Гунар, — но високата температура е от пневмонията.

Изследователят упорстваше.

— Болестта не й позволява да се защити, безобидна е.

Говореха за мен! Аз бях предметът на разговора им. Не можех да проумея думите им и да ги свържа и напасна. Не знаех как да ги изтълкувам, как да наредя парчетата от пъзела. Откъде знаеха, че съм вълчица? Майката на Гунар наблизо ли беше? Искала да ми помогне да родя? Искала да ми отнеме дъщерята?

Гунар си сипа още чай, но не предложи на посетителя.

— Ако я заведа при нея, ще се влоши и може да не доизноси бременността си. Ще умре от мъка.

— Обеща й момиченцето.

— Обещал съм я и ще я има, но не и майката.

Говореха за мен, говореха за дъщеричката ми и без съмнение се готвеха да ми я вземат. Гунар имаше намерението да ми я отнеме, за да я даде на майка си. По каква причина? Защо? Коя е майка му? Къде е тя? Какво означава всичко това? Не е ли някакъв ужасен кошмар?

Да, сигурно е това. Все още бях болна и бълнувах. Ощипах се да се събудя, но продължавах да чувам разговора на Гунар със странния посетител, който внезапно стана и ме посочи.

— Идва на себе си. По-добре да изчезвам.

Гунар не се съгласи:

— Не може да те види.

И разбрах, че тайнственият изследовател е дух, покойник от дълги години; дух, когото Гунар можеше да види и чуе; дух, който му носеше новини от майка му; дух, който беше таен агент на майката на Гунар, която от своя страна не беше далеч от мястото, където се намирахме. Именно това не ми се връзваше. Беше невъзможно. Бяхме извън всякаква цивилизация. Майката на Гунар не би могла по случайност да живее в близост до нашата хижа.

Тогава се сетих за дамата със сини очи, която ме наблюдаваше изпитателно от величествения си портрет. Прабабата на Гунар не беше инуитка, която е пътувала с шейна, облечена в тюленска кожа. Беше благородничка, красива, изискана и високомерна дама. Майката на Гунар сигурно приличаше на собственичката на ковчежето с бижута, собственичката на писалището, гордата господарка на Арна, която не би понесла да живее с малкия си син в една проста ферма за простолюдието. И изведнъж интуицията ми на магьосница проработи и прозрях, че дамата от портрета е майката на Гунар и не е обикновено човешко същество.

Беше безсмъртна Одиш. А единствената безсмъртна Одиш, която можеше да живее в този леден край, беше онази, която кобилите Омар бяха споменали и за която инуитската гадателка ме бе предупредила. Ледената кралица!

Тогава изпищях. Закрещях като обзета от зъл демон, като луда, която изтезаваха, крещях и се мятах в леглото, плачех и си скубех косите, изпаднала в ужасна нервна криза.

Не можех да повярвам на онова, което чувах и което внезапно проумях — дойде ми като силен шамар. Не можех толкова бързо да приема разкритието си за същността на Гунар. Нима Гунар е син на Одиш? Гунар, моят Гунар. Нима е безсмъртен магьосник, който ме използва под диктовка на майка си? Наистина ли иска да ми отнеме момиченцето, избраницата от пророчеството, за да я даде на Ледената кралица като жертвоприношение?

Не можех да приема, че моят път към свободата се оказа път към предателството.

Това означаваше, че съдбата ми е много по-ужасяваща, отколкото онова, което бяха предрекли оракулите.

Бях като паяк, уловен в собствената си мрежа.

Бях попаднала в смъртоносен капан и бях пленничка на любовта си. Той беше единственият тъмничар и ледената пустош наоколо бе оградата на затвора, откъдето никога нямаше да успея да избягам.

Гунар ме прегърна и ме плесна по бузите, за да си възвърна дар словото.

— Селене, Селене, събуди се! Това е кошмар, успокой се. Тук съм с теб, никой не може да те нарани, нищо лошо няма да ти се случи.

Лъжовните му думи ме накараха да излея реки от сълзи в прегръдката му, отпуснах се, горчиво ридаейки. И колкото повече той ме прегръщаше и целуваше, опитвайки се да ме утеши, толкова по-болно и мъчно ми ставаше за мен самата, за него и за нашето момиченце, още неродено обречено да бъде жертва на прокълнатата ни любов, предречена от магьосницата Бриджит на върха Домен.

* * *

Караваната спря насред полето. Селене изключи фаровете и около нас настана пълна, безгранична тъмнина. Нощта властваше с пълна сила. После запали лампите на мъничкия апартамент и си даде сметка, че Анаид тихо плаче.

— Хайде, хайде, какво пък ти става сега?

Анаид изхлипа.

— Аз Одиш ли съм?

— Не си Одиш! — убедително изкрещя Селене. — И да не съм те чула да го повтаряш.

Анаид потисна стона си, за да не тревожи Селене. Беше й мъчно за Гунар, за майка й и за самата себе си.

— Но… ако във вените ми тече кръвта на Одиш.

Селене се изправи напрегната и започна да прави гимнастика.

— Всичко ме боли.

— Защо не отговаряш на въпроса ми?

— Ще отговоря, но всичко по реда си. Разказвам ти една сложна и объркана история, в която са замесени много хора, съдбата, случайността и волята. Не искай от мен да я претупам набързо или да я съкратя. Животът не е математика, невинаги две и две прави четири.

Анаид замълча. Селене продължаваше да освобождава от напрежението мускулите си. Толкова часове зад волана я бяха изтощили.

— Да излезем на разходка?

— Много е тъмно.

— Имам нужда.

Такава си беше Селене, неудържима. Ако й се излизаше, дори и при сто градуса под нулата и посред виелица го правеше, както го бе сторила преди петнайсет години на път към Северния полюс. Движеха я нейните пориви и импулси. Щеше да излезе, независимо дали искаше, или не Анаид. А този път не желаеше да остава сама. Чувстваше се уязвима и слаба. Разкритията за произхода й я бяха засегнали повече, отколкото предполагаше, а и много й се бе насъбрало: отблъскването на Рок, неподчинението към майка й, страхът да не е извършила нещо ужасно, липсата на кураж да се изправи лице в лице пред бъдещето и това неясно минало, мъглата от което вече се разсейваше и разкриваше неприятни картини.

— Дай ми ръка — непривично за характера й помоли тя майка си.

Селене я прегърна.

— Има ли ти нещо?

Анаид заподсмърча.

— Не иска да ме чака.

— Кой?

— Рок.

— Да не си влюбена в него?

— Той обаче не е. Каза ми, че мечтае да ме целуне, но не иска да чака.

— Има много момчета по света.

Тогава реши да сподели със Селене, докато вървяха заедно в тъмното. Сякаш говореше на самата себе си, изказвайки на глас собствените си мисли:

— Не знам, объркана съм. Този следобед ми направи подарък. Едно дете ми го даде.

— От него ли? — пребледня Селене.

— Съжалявам, много съжалявам, не ти се подчиних. Приех подаръка от ръката на едно хлапе. Стори ми се безобидно.

Селене пребледня още повече.

— Анаид, никой не знае къде сме. Никой, чуваш ли ме?

Анаид се разтрепери.

— Но ни следят.

Селене я прегърна.

— И ти ли го забеляза?

Изведнъж Анаид сподави вика си. Почувства как някаква ръка я стиска силно за гърлото. Задушаваше се и отворила уста, отчаяно се мъчеше да поеме въздух и да се освободи. Селене бе тази, която с изненадваща решителност извади атамето и замахна в празното пространство до Анаид. После двете с бързи крачки се отправиха към караваната.

— Не се спирай, не поглеждай назад.

Щом влязоха вътре, Селене изрече мощно заклинание за защита и се хвърли към онова, което бе най-ценно и най-съществено — скиптъра. Беше си на мястото, там, където го бяха оставили.

Селене се обърна към Анаид:

— Покажи ми този подарък.

Анаид й показа обеците. Селене ги разпозна.

— Не е възможно!

— Какво?

— Той не може да е тук.

— Кой?

Селене погледна през прозореца на караваната, като изследваше нощта. Не видя нищо.

— Сега ще узнаеш. Слушай ме внимателно…

Загрузка...