Ледената пустиня

Глава тринадесета Бялата мечка

От момента, в който научих, че Гунар е син на Ледената кралица, любовта ми към него охладня, като снега, затрупал хижата.

Преструвах се, че се възстановявам бавно и продължително, и по време на безкрайните будувания, докато Гунар четеше на светлината на газовата лампа и мислеше, че спя, аз го наблюдавах внимателно, гледах го с други очи и разкривах лъжовността на привидното, виждах неестественото му спокойствие и измамната му младежка външност.

Изведнъж проумях много от нещата, на които преди не бях обръщала внимание — богатия му опит, неговата мъдрост, неговия космополитизъм и безкрайното му търпение. За човек, живял сто живота като него и запазил непокътнати красотата и силата си, добродетелите, придобити с годините, му придаваха ореол на тайнствен прелъстител. Макар че всъщност надали нещо можеше да е от интерес или значение за него.

Гунар говореше в първо лице за викингите и го правеше съвсем основателно, тъй като той самият е бил крал, търговец, берсекер и моряк. Гунар е бил крал Олафур, който се е влюбил и прелъстил красивата скандинавка Хелга, чиито кости се обърнаха в гроба в търсене на любимия. Гробът на Олафур беше празен, тъй като кралят не бе умрял, а просто се бе превъплътил в Карл, Франц или пък Ингар. Ингар, моряка и китоловеца, когото Кристиан-Мо помнеше. Ингар не е бил дядо на Гунар, бил е самият Гунар. И Гунар е бил малкият Харалд, за когото се е грижила Арна в исландската ферма, когато първите заселници построили домовете си и взели животните и семействата си. Но това се е случило преди стотици години.

Оттогава Гунар пропътувал света стотици пъти, говорил много езици, прочел хиляди книги, обичал безчет жени.

Какво бях аз при тоя богат опит? Какво можеше да означава още едно любовно приключение, още едно дете, още едно пътуване за някого, който е пребродил всички морета и най-далечните кътчета на света и хората?

Почувствах се зле, много зле.

Накара ме да повярвам в любовта. Накара ме да усетя лудостта, желанието, отдадеността и… всичко е било лъжа. В прегръдката си ме убеди, че сме едно цяло… но е било лъжа.

Гунар просто е искал да бъде зачената избраницата, за да я даде на майка си. Гунар, като духа на изследователя, вероятно няма собствена воля. Беше воин на Ледената кралица. Действаше според заповедите на майка си, никога не се е влюбвал в мен или в сладката Мерицел.

Беше чудовище.

Беше ясно как са се развили събитията. Очевидно бърках причината със следствието. Не Мерицел се е влюбила в Гунар, а Гунар измами нея, а после излъга и мен.

Чувството ми за вина се разсея напълно и започнах да се възприемам като негова жертва. Не можех да разбера двойствената му игра да ни накара да се влюбим и двете в него, едновременно, Мерицел и аз, но едно нещо ми беше ясно — Гунар бе мой враг и искаше да ми отнеме момиченцето. И като навързвах събитията, прозрях още една очевидна истина. Във вените на дъщеря ми, малката вълчица, която според незрящата гледачка Омар е избраницата от пророчеството, течеше кръвта на Одиш. У мен самата течеше такава кръв и щях да родя една малка Одиш. И именно от тази кръв, за която бяха разбрали магьосниците Омар от клана на кобилата, те искаха да ме освободят, дори и ако се наложеше да бъде пожертвано бебчето ми. Така че, като избягах с Гунар, бях спасила момиченцето си и се бях погрижила да се сбъдне пророчеството.

А момиченцето ми? Каква ли щеше да бъде? Въпреки че бях възпитана да отричам жените Одиш, въпреки че ми бе втълпявано да се страхувам от тях и да ги ненавиждам, не можех да прехвърля тези чувства и тази омраза към дъщеричката си. Майчинският ми инстинкт беше дълбоко вкоренен в природата ми, беше изконен, вроден още от най-дълбоката примитивна древност и бе много по-силен от каквито и да било условности и отношения между племена и групи. Каквото и да станеше, аз я обичах.

Времето безмилостно напредваше, а аз не намирах сили да се преборя със страха и тъгата. Тялото ми бе изчерпано, изнемощяло и неспособно на съпротива. Прекарвах в леглото часове наред в дрямка, в зимен сън, в мълчаливо страдание и безброй пъти се питах защо Гунар ме накара да повярвам, че ме обича.

От неговото предателство ме болеше най-много и се чувствах сама и изоставена насред нищото. Никога преди това не бях се чувствала толкова отчаяна. Никога преди не съм била толкова самотна. Никога преди не съм била толкова нещастна.

Гунар лягаше до мен и нежно ме милваше, една част от мен се поддаваше, а друга го отблъскваше с всички сили, без да мога да го заявя. А аз, разкъсвана между двете чувства, пленничка на мъката и отчаянието, имах желание да плача, даже да умра, усещах, че чезна без светлината на слънцето и че имам нужда да повярвам в нещо, за да не угасне пламъкът ми от мъка.

Гунар се притесни. Една нощ го чух да се кара с изследователя. Разбира се, неговата загриженост нямаше нищо или почти нищо общо с любовта. Беше егоистична загриженост. Аз бях нещо като крава за разплод, а той бе обещал телето. Искаше да съм добре хранена, със загладен косъм, за да получи добра цена за стоката.

Разбиваше ми сърцето.

— Дамата става нетърпелива — съобщи изследователят с дрезгав глас.

Незабавно Гунар се изправи от мястото си и прошепна:

— Чакала е хиляди години, може да изчака още няколко месеца.

Изследователят посочи корема ми.

— Може да има усложнения.

Гунар му направи знак да мълчи и отвори вратата на хижата, като го покани да излязат навън.

Осъзнах, че съм сама, че за първи път от много време никой не ме контролира. Раздвижих ръцете си една след друга, а после и краката. След това съвсем внимателно се изправих, замаяна, станах от леглото и коленичих до сака да си взема пръчицата и кинжала. От много дни исках да го направя. Но като пъхнах ръка в двойното дъно на сака, се стъписах. Невъзможно. Обърнах го наопаки, трескаво го изтръсках, но нищо не изпадна. Запълзях на четири крака да търся под дъските, но пак нищо не открих. Отново претърсих всяко ъгълче на сака, но нищо. Тогава се върна Гунар.

— Селене! Добре ли си!

Гласът му звучеше искрено. Всеки би казал, че радостта от моето възстановяване беше неподправена. Реших, че ако той е способен да лъже толкова уверено, аз също ще мога. Хванах се за корема, сякаш имам спазъм.

— Имам болки.

Гунар се изненада. Сложи ръка на корема ми. Замълча и зачака.

— Нямаш контракции.

Един месец преди това щях да си помисля, че познанията на Гунар са безкрайни. Сега знаех, че е поставял ръката си на много кореми, че вероятно е присъствал на многобройни раждания. Затова знаеше как да постъпи и беше толкова спокоен. Но не можех да го обвиня за това, нито за нищо. Между нас имаше само лъжа и измама. Дори не можех да му кажа, че търсех пръчицата и кинжала. Ако той ги е скрил, щях да ги намеря, но трябваше да го отдалеча от хижата.

Гунар веднага обърна внимание на изсипания на пода сак.

— Търсиш ли нещо?

Съобразих бързо и успях да се измъкна от положението:

— Хапчетата за кръвно. Не си ли ги виждал? Бяха в сака. Служат за повишено кръвно, ако ми се качи, ще родя преждевременно.

Гунар сбърчи чело.

— Имаш проблеми с кръвното ли?

Трябваше ми нещо убедително.

— Преди да се запознаем, веднъж бях на косъм да умра. Кръвното ми се качи на двеста и двайсет и лекарят ми каза, че като му дойде времето, трябва да го проследявам в края на бременността, ако не искам да загубя бебето. Мисля, че имам болки.

Гунар пребледня.

— Защо не ми каза?

Туше. Бях уцелила в десетката. Заслужавах докторска степен по лъжа.

— Да не те тревожа.

Гунар се ядоса:

— Къде мислиш, че са.

Хванах се за главата.

— За последно ги видях, където пренощувахме, преди да дойдем в тази хижа. Онази нощ си взех едно, почувствах същите симптоми както сега. Сигурно съм изгубила опаковката.

Това място беше на няколко часа път, достатъчно да спечеля време.

Гунар ми повярва. Накара ме да седна и ми премери пулса. Благодарение на заклинанието, което изрекох, и моята нервност успях да го ускоря. Разтревожи се и отново сложи ръка на корема ми; успях да симулирам чудесна контракция, която го накара да реагира бързо. Моментално стана, извади един ключ от джоба си и отвори стара дървена ракла, която беше като банка. Извади отвътре куфарче. Без да се усети, наведох глава с престорен спазъм и хвърлих едно око на раклата. Там вътре, сред другите неща, успях да видя скрити кинжала и пръчицата си. Тоест Гунар ми ги беше взел, знаейки, че ще ги търся.

Той прегледа хапчетата в куфарчето. Нямаше подходящото лекарство за болежките ми.

Гунар ми вярваше.

— Много ли ти е зле?

— Доста.

Той се поколеба.

— Страх ли те е да останеш сама?

Ако бях избързала, щеше да се усъмни.

— Няма ли друг начин? — престорено жално въздъхнах аз.

— Боя се, че не, освен ако не искаш да дойдеш с мен, но в това време сега ще ни трябват най-малко четири дни да отидем и да се върнем. Не си в състояние.

Не бях, но дори и да бях, исках да остана сама.

Гунар се забави две седмици, преди да тръгне. Преди това чествахме зимното слънцестоене. Двамата сами запалихме свещи, пихме ликьор, целунахме се и си пожелахме щастлива Нова година. Беше през декември и бях бременна в шестия месец. Гунар се боеше да не ме хванат контракциите преждевременно, но нестихващите бури не му позволяваха да тръгне. Отлагаше ден след ден потеглянето, докато не се подобри времето, междувременно аз опитвах да се храня, за да съм силна и да се възползвам през дните, когато ще съм сама. Трябваше да измисля план за бягство.

Да се преструваш и да лъжеш, не беше толкова трудно. Даже можеше да бъде игра, опасна, но игра в крайна сметка. Да лъжа Гунар, успокояваше тъгата ми. Беше домашен лек за тревогите и малко отмъщение като компенсация за огорчението от предателството му.

Най-сетне бурята утихна и вечната нощ се изясни. Гунар стегна шейната, приготви кучешкия впряг, върза Нарвик най-отпред като водач и остави бременната Леа на вратата на хижата.

— Тя ще те предупреди, ако има опасност.

После ми показа малък пистолет от раклата. Подаде ми го доверчиво, зареди го и ме научи как да стрелям.

— Прицелваш се и натискаш спусъка. Много е лесно.

На шега се прицелих в главата му.

— Така ли?

Гунар се засмя.

— Не си добра, сигурно няма да уцелиш.

— Но така ще уцеля. — И опрях дулото в слепоочието му, без да трепна.

Гунар избухна в смях.

— Хайде, давай, сигурно ще ти засече.

Бих могла да го сторя, но нямах смелост да стрелям.

Понякога, точно като в онзи момент, всичко, което изживявах, ми се струваше една лоша шега; фарс, представен на остарелия подиум в стария салон на училището. Но беше реалност.

Навън термометърът показваше поне четирийсет и шест градуса по Целзий под нулата и Гунар прецени, че времето е добро. Навлече се толкова, че почти не можех да го позная, и се сбогувах с него, сякаш беше главният герой от документален филм за ескимосите.

— Пази се — казах му на тръгване, в ролята на страдаща приятелка. — Много се пази — настоях.

— А ти наблюдавай и най-вече не излизай навън, че тази мечка може да се навърта наоколо — предупреди ме Гунар, видимо изпълнен с грижовна обич.

Разделихме се като двама влюбени, като щастлива двойка, която очаква първото си дете. Махах с ръка от прага на вратата най-много две секунди и влязох бързо, преди леденият вятър да нарани очите ми.

Гунар се отдалечи в хоризонта. Наивно вярвах, че най-накрая ме е оставил сама.

Отне ми два часа да отворя старата ракла. Успях с фиба за коса. Извадих кинжала и пръчицата и дълго ги милвах. Първото нещо, което направих, бе заклинание за мощен предпазен щит на дъщеря си и магия за защита на хижата. После с всички сили опитах да се свържа с Деметер. Но вече знаех, че няма да даде резултат. Бременността не позволява да изпращаш или получаваш известия по телепатичен път, затова от китоловния кораб не можах да установя връзка. Макар че, ако успеех да омагьосам една вещ, само една нейна вещ, навярно по силата на някаква магия щеше да получи моя сигнал. Порових сред малкото стойностни неща, като си спомних, че ми беше подарила едно кожено портмоне, и неочаквано от него падна на земята пръстенът с изумруд, който бях задигнала от фермата на Гунар. Падна или по-точно се изтърколи на пода. Защото пръстенът изскочи като жив, ловък и игрив, въртеше се като пумпал. Говореше ми, искаше да ми каже нещо. И го разбрах. Молеше ме да си го сложа.

В същия момент, щом го надянах на пръстта си, се появи духът, който притесняваше Гунар през последните дни. Но този път беше с млад и силен инуит.

Мислеха, че не мога да ги видя, нито да ги чуя, и затова започнаха да се карат под носа ми.

— Видя ли какво нахалство? Носи изумрудения пръстен на господарката. Нали не си въобразява, че ще й служим — изкоментира изследователят със заскрежената брада.

Инуитът не се поколеба:

— Ами разбира се. Затова бяхме призовани.

Погледнах пръстена и смаяна направих връзката между него и явяването на духовете в мига, в който го сложих. Миналия път, когато го носих, се появи Арна.

— Откраднала го е от госпожата, не е неин — възрази изследователят, който, освен че имаше дрезгав глас, не спираше да кашля.

— Наш дълг е да й служим. Пръстенът е на ръката й, значи тя е нашата господарка.

Не можех да повярвам. Имах силата да призовавам духове и да ги командвам.

— Да бе, да! — въстана туберкулозният изследовател, който само протестираше за всичко.

— В такъв случай изчезвай — предложи добрият инуит, който, освен че беше готов да ми угажда, бе и много красив.

— Губиш си времето — измърмори изследователят. — Не може нито да ни види, нито да ни чуе.

Инуитът сви рамене и ме погледна.

— Все едно, цялата вечност е пред нас, а освен това тя е прелестна.

Разчувства ме. Жалко, че сърдитият изследовател искаше да провали мига.

— Арук, да си тръгваме! Заповядвам ти да изчезнеш с мен.

Арук, така се казваше инуитът, не му обърна грам внимание.

— Това е заповед.

— Съжалявам, Шолдър, но не ти командваш.

Изследователят с немско име подивя.

— Как така не командвам?

— Що се отнася досега, няма спор по въпроса, но честно казано, ти и преди никога не си командвал, дори докато беше жив.

— Аз ръководех експедицията! Плащах ви и ви командвах.

— Едно нещо е да плащаш и съвсем различно да командваш. Ти плащаше, но не командваше.

На Шолдър му се измени цветът на лицето от лилаво във виолетово и от виолетово в пурпурно.

— Аз ръководех експедицията!

— Не различаваше север от юг и не правеше разлика между мечка и тюлен. Кучетата и аз те водехме където си искаме и те карахме да вярваш в онова, в което ти искаше да вярваш. Така продължаваше да ни плащаш.

— Открих и завладях позиция осемдесет и един градуса на географска ширина и забих моя флаг!

— Да, разбира се, аз те заведох там.

— Бях или не бях първият жив човек, стъпил на осемдесет и един градуса ширина?

Инуитът доволно се изсмя.

— Моят прадядо е роден на осемдесет и един градуса северна ширина.

Шолдър прекали:

— Прадядо ти не се брои.

— Нима? Нима не го признаваш и не го броиш за жив човек?

Инуитът ми допадаше все повече.

— Под „жив човек“ имах предвид бял и западняк.

— Чудесно, Шолдър, но сега ти си мъртъв бял западняк, пръв пристигнал на осемдесет и един градуса северна ширина, и трябва да чакаш вечно тази девойка да отправи желанията си към нас. Ние й принадлежим.

— Проклет ескимос! Отмъсти ми, като ме прокле, но ще се пръснеш, защото ще те командвам вечно, завинаги.

Предвид раздора в екипа, реших да се намеся и като се възползвам от разногласията между тях, да извлека полза.

— С ваше позволение…

Двамата останаха с отворена уста, меко казано. Никой не смееше да шукне.

— Слушах ви и виждам, че не сте единодушни кой командва, но на мен ми е много ясно, че като носител на пръстена командвам аз.

Затаих дъх и зачаках. Бях блъфирала дръзко и много сериозно. Ако рискът беше прекалено голям, можех да загубя играта. Зависеше от увереността и интуицията ми.

Уцелих. Инуитът ме запита любезно:

— Действително, красива западна жено. Подчинени сме на твоите желания. Нали, Шолдър?

Шолдър измърмори и предпочетох да го освободя. Нямах време да опитомявам духове расисти.

— Знаеш ли какво, Шолдър? — спокойно му рекох аз. — Заповядвам ти да изчезнеш. Щом кажа „три“ да си се омел оттук и да си мълчиш за всичко, което си видял и чул. Нито дума на Ледената кралица или с пръстена ще ти направя заклинание да останеш без тяло на дух.

Шолдър се ужаси:

— Не, моля те, не го прави!

— Наясно си с условията на сделката. Едно, две, три. Дим да те няма.

Останах сама, очи в очи със симпатичния инуит, който изглеждаше очарован от моето решение.

— О, какво удоволствие ми достави, красива западна жено, като елиминира този самодоволен глупак Картофен. По негова вина и за да задоволи нетърпимото си самолюбие и егото си, загинахме всички от експедицията и не успях да видя сина си Арук двайсет и пети, от сагата на Арук, гордите наследници на Туле.

— Много съжалявам, Арук. Трябва да ми помогнеш да избягам оттук.

Арук се натъжи.

— Това е невъзможно. До пролетта си изолирана.

Разочаровах се.

— Нямаш ли сила да ме преместиш на друго място?

Арук поклати глава, като се извиняваше:

— Мога да се свързвам с други духове. Мога да гадая неща от живота ти, които не знаеш, и да говоря с мъртвите.

— А да разговаряш с майка ми?

— Тя е жива и е Омар. Мога да общувам само с Одиш.

Ами аз? Нима не съм една Омар? Тогава разбрах. Бях Одиш, докато носех в утробата си моето момиченце. Нейната кръв ми помагаше чрез магията да виждам и чувам отвъд границите на Омар, които си бяхме наложили, за да сме като простосмъртните.

— Тогава говори с други духове, помоли ги за съвет и помощ. Очаквам отговор скоро. Нямам време, само докато Гунар е на път. Искат моята дъщеря.

Арук сбърчи чело.

— Мога също да съм ти дух покровител, винаги ще съм с теб и ще те предпазвам от всякакви беди и страдания.

Идеята да си имам мой собствен покровител ме очарова.

— Така да е, любезни ми Арук, искам да ме защитаваш.

— За целта трябва винаги да носиш пръстена и да потъркваш скъпоценния му камък всеки път, щом смяташ, че си в опасност.

Това беше все пак утешение. Беше наистина утешително да разполагаш с нещо или с някого, който би ми се притекъл на помощ, ако се намирах в голяма беда.

— Ами изчезни и проучи шансовете ми за бягство.

Като останах сама отново, момиченцето ми се разшава неспокойно. Реших, че от този момент нататък ще я наричам по име — Диана, и ще си говоря с нея, за да облекчавам самотата и страховете си.

Онази нощ чух вярната Леа да лае многократно. Беше лай, който ме предупреждаваше, че къщата е под наблюдение, и съветваше да стоя на разстояние. Разбрах го, сякаш бе произнесено на чист испански. Излязох от хижата и й хвърлих едно тлъсто парче риба. Тя измъкна затрупаната си със сняг муцунка и ми облиза ръката за благодарност. Тъй като я разбирах, се осмелих да я попитам за причината на безпокойството й. И каква беше моята изненада, когато от гърлото ми ясно и отчетливо излезе лай.

— Каква опасност долавяш?

Леа се изправи, наостри уши и ме погледна изненадана.

— Бялата мечка обикаля около хижата — излая тя.

Въпреки че Арук ми бе обещал да ме пази, се боях. И Леа, вярната Леа, беше смело куче, но срещу една изгладняла полярна мечка нищо не можеше да направи. Спах с пръчицата под възглавницата и се пробуждах на интервали. Интервалите бяха все по-начесто и по-начесто. Накрая се отказах да спя пред настоятелния и все по-обезпокоителен лай на Леа.

— Не се приближавай, не се приближавай повече или ще те нападна — лаеше като луда.

Станах за миг с пръчицата. Напипах запалката и запалих газовата лампа. Облякох се и се приготвих да изляза, за да защитя Леа. Тогава си спомних пистолета, който Гунар ми беше оставил. Взех го с другата ръка и си сложих ръкавиците, но открих, че е невъзможно да се стреля с ръкавици с един пръст.

Лаят на Леа ставаше все по-силен. Вече не заплашваше. Молеше за помощ. Кого?

Отворих рязко вратата. Парализирах се от острия, безмилостен студ и от ужасяващата гледка. Огромна полярна мечка, женска, с голям корем и остри зъби, се изправяше в целия си ръст на задни крака, за да атакува добричката Леа. Беше глупаво да крещя, за да я спра. Абсурдно бе да й се нахвърля. Невъзможно да стрелям с ръкавици. Така че я парализирах с пръчицата. Обикновена магия, която замрази нейните движения. Кръвта ми циркулираше болезнено в тялото. Веднага взех решение. Извадих кинжала и трудно разрязах каиша, който държеше вързана Леа. След това я поканих да влезе с мен в хижата.

Леа влезе като послушно кученце и предано облиза ръката ми. Знаеше, че й бях спасила живота. Знаеше, че й предлагах защита. Благодарността и доказателствата й за любов нямаха край и се наложи да й заповядам да седне със силен лай. После затворих тънката нестабилна врата и я подпрях с раклата. Мечката беше толкова голяма, че с най-обикновен удар с лапа можеше да я запрати във въздуха, ако си го поставеше за цел, но вътре в стаята можех да използвам пистолета и да се прицеля отблизо.

Свалих си ръкавиците със зъби и взех оръжието. Ръцете ми бяха толкова вкочанясали, че пръстите не ми се подчиняваха, а магията нямаше да трае още дълго време. И докато опитвах да раздвижа пръстите си и ми бликаха сълзи от болка, усетих как цялата хижа се клати, сякаш беше в епицентъра на земетресение. Стените се олюляваха и изглеждаше, че ще се разцепят на две. Хижата беше толкова неустойчива, като картонена кутия, и се клатеше под постоянния тласък на тялото на мечката. Ужасена се свих и Леа, смела въпреки всичко, безстрашно излая и предупреди огромния звяр, че това не е негова територия.

Мечката не й обърна внимание и продължи със страшна сила да блъска по вратата. Ами ако успее? Пресметнах възможността да срути хижата или да отвори голяма дупка. Съдейки по скърцането на дървото, конструкцията нямаше да издържи още дълго. Ако успее, ще остана под открито небе и ще умра. Предпочитах да отворя вратата и да се отбранявам от нея отвътре.

Но преди да го сторя, се сетих за предупреждението на Арук. Без да си поема дъх, потърках пръстена и отворих вратата. Изненадах мечката, която учудена от действията ми, остана неподвижна. В същото време Арук се преобрази пред очите ми. Възползвах се от предимството си и с цялото хладнокръвие, на което бях способна, вдигнах бавно пистолета и се прицелих между очите на огромното и страшно животно. Не можах да стрелям обаче.

Арук и очите на мечката ми попречиха. И Леа застана по средата.

— Не, не го прави! — извика Арук.

— Назад, назад, не я пипай! — излая Леа на мечката, като свирепо й се зъбеше, готова да се остави да я разкъса, пред това да й позволи дори да ме докосне с лапа.

Арук се намеси отново и каза нещо изненадващо:

— Не стреляй, тя е твоя приятелка. Иска да те защити.

Пръстът ми се парализира. Мечката ме гледаше и в очите й прочетох потвърждение на думите на Арук. За Леа обаче тя беше опасно животно и се възползва от суматохата да се хвърли върху нея и да я ухапе.

Мечката изръмжа от болка и с един замах запрати кучката надалеч.

— Не искам да ти сторя зло — изръмжа мечката.

Незабавно спрях следващата атака на Леа, която беше побесняла от кръвта и болката от раната, която й бе причинила мечката.

— Леа, мирна, Леа!

И безразсъдно прегърнах мечката, за да я спася от зъбите на Леа. Ако се бях замислила и за миг, нямаше да го направя, но както винаги импулсивността ме спасяваше. Мечката не ме смачка в смъртоносна прегръдка, напротив, стопли ме с кожата си и ме погледна с интелигентен поглед.

— Ще те защитя — изръмжа.

Арук ме извади от състоянието на недоумение.

— Деметер е поискала помощ от клана на мечките и те са изпратили голямата майка да те защити.

Ледът, който сковаваше сърцето ми в последно време, тутакси се стопи. Значи майка ми не се е отрекла от дъщеря си. За щастие, все още мислеше за мен.

Арук посочи мечката.

— Тя е единствената ти надежда да избягаш оттук. Може да те храни, води и защитава.

— Тогава ще избягам с нея — реших в момент на лудост, като търсех ръкавиците си.

За щастие, Арук беше експерт в експедициите.

— Да не си луда? Би умряла веднага. Трябва да изчакаш да премине суровата зима. Трябва да изчакаш пролетта.

— През пролетта ще бъде твърде късно. Дъщеря ми ще се роди.

Арук беше трезвомислещ.

— Ще трябва да изчакаш да се роди.

— Ще е твърде късно — повторих аз. — Гунар е поел ангажимент да занесе Диана на Ледената кралица. Ти я познаваш. Сигурно е жестока и капризна.

Арук се почеса по главата.

— Ще убедиш Гунар, че си зле, много зле, че без кърмата ти момиченцето ще умре. Гунар ще почака и ще накара майка си да чака.

Замълчах в очакване.

— А после какво?

Арук беше човек на действието и опитен полярен специалист.

— Когато започне топенето на ледовете и ти заедно с момиченцето имате сили да поемете по обратния път, тогава мечката ще нападне Гунар и ще те отведе при Сармик, матриаршата на рода на мечката. След като стигнеш там, няма да си на сигурно място, но поне ще си по-защитена.

Бях във възторг от услугата, която ми беше направил Арук. За малко не убих мечката и не допуснах голяма грешка.

— Как ще знае мечката, че е време?

Арук не се притесни от въпроса.

— Ще потъркаш пръстена и ще повикаш за помощ. Аз ще ти я изпратя.

Спомних си и за другата заплаха от последните седмици, от която бях бягала.

— Ами Баалат? Защо Черната дама не ме преследва?

Арук се изсмя.

— Под закрилата на Ледената кралица си. Това е нейна територия и не й позволява да се приближи. Естествено, когато се отдалечиш, тя ще се опита отново.

Така че бях като заложница, разкъсвана между двете Одиш, а дъщеря ми беше стръвта и на двете.

Укротих дрезгавото ръмжене на Леа, като я потупах нежно по шията. Не приемаше да симпатизирам на старата й неприятелка — мечката, но беше така и я подканих да я помирише, за да не лае на нейното присъствие. После прекарах ръката си по меката мечешка кожа, тази тъмна кожа, покрита с бели косми, почти като на албинос, която, освен че изолираше, й помагаше да задържи цялата топлина на слънчевите лъчи.

— Ще те кръстя Камила — казах й, — като невъзможната любов на Кристиан-Мо.

Мечката прие името. Вече беше на път да изкопае своята бърлога, за да подготви убежището, където да роди. Тя щеше да роди два месеца преди мен и през това време щеше да гладува, докато кърми малките си. Сбогувах се, като й пожелах късмет, докато се отдалечаваше с бързи скокове, въпреки сто и двайсетте си килограма отгоре заради бременността. На нея щеше да й е безкрайно по-лесно, отколкото на мен. С близо четиристотин килограма и огромния си таз тя щеше да роди смешни мечета по около половин килограм. За разлика от мен, с моите петдесет кила и тесен ханш щях да родя трикилограмово бебе с огромна глава. На женските от човешкия вид винаги ни се е падало най-лошото в историята на еволюцията. Следващия път, когато се видим, с нас щяха да бъдат бебетата ни, но мечката имаше сто пъти повече възможности да оцелее от едно раждане, отколкото аз.

Когато изчезна от хоризонта, отправих молба към Арук:

— Не се показвай, докато Гунар е тук.

— Няма — увери ме Арук.

— Сигурно ли е, че изследователят Шолдър няма да проговори за мен пред Гунар и майка му? — попитах неспокойна.

— Знае, че имаш власт над него и можеш да унищожиш вида му.

Въздъхнах по-спокойна. Всичко беше под контрол. Но дълбоко грешах.

Гунар се върна по-рано от очакваното; бях изготвила план за три месеца, но поради наивността си въобще не бях обмислила възможността той да предвиди моя ход.

Когато се събудих, ме болеше главата и не помнех нищо. Кога съм заспала? Отворих очи и там, до мен, седеше Гунар с чаша топла отвара в ръка и със стоманени, наситеносини очи, които пронизваха съзнанието ми и ровеха в най-съкровените ми мисли. Бяха абсолютно същите, като очите на дамата от портрета, когато ме гледаха изпитателно. Не успя да проникне в дълбините на моето съзнание, защото бях направила заклинание за защита и се бях опазила, но не беше необходимо. Без да задавам никакъв въпрос, знаех, че е наясно с плана ми.

— Пийни си — каза ми той.

— Не, благодаря.

— Пийни си, ще облекчи болката ти. Нямах друг избор, освен да неутрализирам волята ти от разстояние.

Бях потресена. Гунар ми съобщаваше, че е направил магия, че е изрекъл заклинание да ме блокира. Не съумях да реагирам. Трябваше да контролирам импулсивния си характер, а не да свалям картите си прекалено бързо. До каква степен Гунар знаеше за намеренията ми?

— Много си наивна, ако си си мислила, че Шолдър би скрил истината от мен — добави той, за да бъде по-ясен и откровен.

Значи е бил Шолдър.

Замълчах и стиснах зъби. Макар и уплашена, бях неспособна да заплача, защото ме бе обзел силен гняв. А гневът ме пробуди от летаргията и ми даде сили да се изправя срещу него.

Не му отговорих, не го погледнах в очите. Седнах в леглото, опипах с ръка под възглавницата и усетих празното пространство там, където преди оставях пръчицата и кинжала си.

— Не търси нито пръчицата, нито кинжала — посъветва ме Гунар, без тонът му да издава изнервеност.

— Скрил си ги отново?

— Унищожих ги. Така е най-добре за всички. Така ще избегнем недоразуменията и няма да те следя през цялото време.

Категоричността на гласа му ми подейства като шамар.

— Тогава съм ти пленничка — изстрелях аз.

— Не, не си.

Цинизмът му ме обиди още повече.

— Мога ли да влизам и излизам, когато си искам? Нима мога да отида при майка си?

— Не можеш, защото си в Арктика на петдесет градуса под нулата, а не защото аз ще ти попреча.

Гунар се изправи спокойно и открехна с няколко сантиметра вратата.

— Хайде, излез, можеш да си вървиш, ако наистина това е, което искаш.

Отхвърлих предложението и Гунар затвори вратата и посочи бравата.

— Винаги ще е отворена. Не искам да те задържам против волята ти.

Не знаех какво да мисля. Отнасяше се с мен като другар или баща и това негово объркващо поведение беше по-страшно, отколкото ако бе оковал с вериги краката ми.

— А какво ще стане, когато се роди дъщеря ми?

— Нашата дъщеря.

Вкамених се. Очевидно поправката не беше случайна. Нима предявяваше родителските си права?

— Добре, нашата дъщеря.

Гунар не скри намеренията си ни най-малко.

— Ще я покажем на майка ми.

Почувствах как ме полазват тръпки.

— Защо?

— Иска да я види.

— Защо?

Гунар въздъхна, но отговори на въпроса ми:

— Вече знаеш, Селене, пророкува ти го сляпата гадателка. Има много неща, които със сигурност сочат, че дъщеря ни ще бъде избраницата с огнена коса, за която се говори в пророчеството.

Не можах да се съдържа:

— И какво ще стори с нея?

— Няма да й причини болка.

Как можеше да заяви, че няма да й причини болка?

Одиш винаги са преследвали новородените Омар, за да пият кръвта им. Как щях да позволя една Одиш да докопа с лапи момиченцето ми?

— Колко дъщери Омар избраници от пророчество си завел на майка си? Откъде знаеш какво ще направи с нея?

Ами ако я убие?

Гунар категорично отрече:

— Имай предвид, че момиченцето е плът от плътта й.

Не можех да го понеса.

— Майка ти е вещица!

— Като теб.

Каква демагогия, Гунар сравняваше Омар и Одиш и ни слагаше под общ знаменател.

— А ти какъв си? Нима не си безсмъртен магьосник?

Гунар ме погледна със стоманените си очи, като защитник на истината.

— Виждала ли си ме някога да използвам магия?

Действително не бях, но това не означаваше нищо.

— Вие сте Одиш!

— И дъщеря ни също ще има кръвта на Одиш.

Завладя ме възмущение и му се хвърлих гневна, бясна, безсилна.

— Ти ме използва, възползва се от мен…

Но Гунар ме стисна силно за китките и разгорещено ми отвърна:

— Да не си го повторила повече! Чу ли? Никога повече. Ти си тази, която се намеси в съдбата ми!

Беше наранен и ми причиняваше болка. Сведох глава с престорено разкаяние, за да ме пусне. Но вече познавах играта му, да ме подмамва, любовта ми да расте, за да постигне целта си. Твърдоглавието щеше да е моят кинжал, гневът — моята пръчица, а хитростта — моят предпазен щит.

Симулирах покаяние и се престорих, че плача, така дадох възможност на Гунар да изиграе своята роля.

— Защо не ми го каза? Защо? — изхлипах, прегърнала своя враг.

Гунар ме помилва по косата и ме утеши, както го бе правил и преди. Изглеждаше нежен, любвеобилен и даже гласът му потрепваше, докато изричаше лъжите си:

— Не можех да ти кажа нищо, Селене, не знаех, че ще се намесиш. Мислех, че нямаш нищо общо с пророчеството, че си случайност. Но се оказа нещо много повече от това.

— Тогава ме обичаш? — попитах с топъл глас на тийнейджърка в опит да прибавя трепет на невинния и прелестен въпрос.

Гунар ме взе за пълна глупачка.

— Обичам те безумно.

И ме целуна продължително, с такава лъжлива страст, че единственият начин да го спра беше да симулирам едно хлипане от радост. А когато посегнах към бузата си да изтрия несъществуваща сълза, си дадох сметка, че пръстенът с изумруда не беше на него. Гунар ми го беше взел. Беше го унищожил или просто го бе скрил?

Имах три месеца, преди Диана да се роди, за да правя проучвания. Дотогава гневът щеше да ми помогне да оцелея и благодарение на своята вълча хитрост щях да съжителствам с моя тъмничар в привидна хармония на болезнена любов. Щях да го накарам да повярва, че го обичам и му имам доверие. Щях да го накарам да ми се довери дотолкова, че когато си дадеше сметка за грешката, щеше да е твърде късно.

Трябва да си призная, че понякога, когато ме целуваше, все още успяваше да ме накара да ми омекнат коленете.