Лицата на мрака

X

Ермантие взе цветята, положи ги върху плочата и сплете молитвено длани. Не чувствуваше нищо, дори не страдаше вече. Само се напрягаше да се задържи на краката си, докато му се искаше да е проснат, без никаква мисъл в прохладата на някоя стая. като мъртъв. Беше мъртъв. Написано беше на гроба. Всичко беше готово, за да приеме тленните му останки. Може би вече беше само сянка, вкопчила се в живота. Усещаше обаче стегнатите от усилие мускули и тялото си, олюляващо се като дърво под ударите на секира.

— Господинът би трябвало да се прибере — обади се Клеман. — Днес слънцето е лошо.

Той поклати глава, неспособен да говори. Трябваше да пести гласа си, дъха си. Страните му бяха мокри от пот, дрехите полепваха по него като мека пареща черупка. Не, не беше мъртъв. Или пък беше вампирясал!

— Нека господинът си сложи шапката.

Клеман вдигна шапката, оставена на плочата, и пъхна краищата й между пръстите на Ермантие. Сламата беше остра, хруплива. Ермантие я опипа, за да се увери. Тази скромна градинска шапка изведнъж добиваше огромно значение. Беше приятелска вещ, реална. истинска. Ермантие бавно я положи на главата си и помисли за погребалния звън. Не бият за умряло, ако няма погребение. Не издълбават дата на смъртта върху празен гроб… Не отрупват с цветя празен гроб… Гробът не беше празен. Максим беше в него.

Ермантие изпита облекчение, от което се засрами. Раздвижи език, уста.

— Да тръгваме — рече той.

Максим беше в гроба! Значи са погребали Максим под неговото име? Не беше възможно. Никога доктор Меруди не би се съгласил… По дяволите! Меруди не беше идвал. Кристиан беше излъгала.

— Почакайте! — додаде Ермантие. — Не толкова бързо!

Препъваше се о камъчетата и трябваше да се вкопчи в ръката на Клеман. Тилът го болеше. Чуваше около себе си плътната тишина на гробището, едва-едва нарушавана от изворно шуртене откъм върха на кипарисите. Като че ли сънуваше своята мисъл, слепваше парченцата на разбърканата мозайка. Значи са извикали друг лекар, нов. Казали са му, че умиращият се нарича Ришар Ермантие. Как би се усъмнил? Той беше подписал смъртния акт. Добре. А после? Бяха представили необходимите документи, картата за самоличност, семейната книжка; всичките му документи бяха прибрани долу в салона, заедно с тези на Кристиан. Някакъв чиновник бе регистрирал смъртта. Така. Край. Пометен, заличен, могъщият Ермантие. Свещеникът бе обикалял около ковчега и бе ръсил светена вода. Requiescat in pace.2 Ермантие виждаше цялото село да се изнизва пред вдовицата, а в Лион — затворените за един ден заводи. Чуваше телефоните в канцеларии, апартаменти, обществени кабини: „… Ермантие умрял… Току-що научих… Това ще промени много неща!“ Защото естествено никой не споменаваше картела, но всички мислеха за него. Юбер, Кристиан щяха да бъдат купени, унищожени, сведени до ролята на статисти. Патентите, крушката, всичко щеше да бъде ликвидирано сред оживление като на публичен търг.

— Ето колата, господине.

Колата ли, че за какво му е тази кола? Той започваше да отгатва смисъла на коварния им план. Юбер се бе изплашил. Още няколко седмици и битката вече наистина щеше да е започнала. Нямаше да е възможно вече никакво отстъпление или споразумение с побеснелите противници. И той бе предпочел да отстъпи, да се подчини на картела и да обезпечи интересите си. Как всичко се изясняваше! Кристиан също бе склонила и бе поставила условията си за примирието. Толкова по-зле за слепеца! Нима така и така не беше обречен?… Ермантие се срина върху меката седалка. От поклащането на колата му се гадеше. Но защо смъртта се бавеше толкова? Защо не го порази още там, на гробището, без да му оставя време да се рови в цялата тази кал. Книжата, които беше подписвал от месеци с убеждението, че уреждат текущи въпроси… дали не са били обещания, споразумения? Дали сам не е обявил абдикирането си, довършил разоряването си? Фирмата съществуваше ли още? Може би вече беше само филиал? Останал ли му беше и сантим след всичките доверчиво подписани чекове?

Всеки въпрос избухваше в главата му, пламваше като черно слънце. Смъкна стъклото, но въздухът беше лепкав от толкова ухания, толкова живот. Да пише някому? Ще уловят писмата му. А и кому? За да обясни какво? Нима вестниците не бяха разгласили навсякъде смъртта му! Нима не бяха публикували снимката му с кратки биографични данни! Щеше ли някой утре да си спомня за него? Може би щяха да говорят за Максим по баровете и зад кулисите на малките театри? Ала кой би могъл да отгатне какво се е случило. Всички знаеха, че Максим е вятърничав момък, способен да изчезне за месеци. Максим също щеше да бъде забравен бързо. Нямаше никакъв шанс за избавление.

— Господинът може да слезе.

Колата вече не се движеше. Клеман го хващаше над лакътя, за да му помогне, и Ермантие едва не извика, защото Клеман знаеше истината. Защо е мълчал? Ами Марселин? Те бяха съучастници. Бяха подкупени. Нямаше да говорят.

Ермантие усети цимента под нозете си.

— Сега вече мога да се прибера сам… Тръгна по алеята, но наистина ли беше алеята? Не беше ли отново изгубен из криволиците на лабиринта? Светът около него беше някакъв гаден скапан декор. И навсякъде невидими хора го сочеха с пръст. Чу мяукане зад себе си. Да можеше да ускори крачка. В неговото състояние и най-коравият би помолил за милост. Само като си помисли, че Кристиан беше позволила това! Беше се оставила на тази ужасяваща игра.

Пръстите му се блъснаха о стъклата на верандата. В паниката бе подминал вратата и трябваше да опипва с крак и ръка. Някой прекоси помещението.

— Вие ли сте, Марселин?

— Да, господине.

— Къде е госпожата?

— Тя е…

Пауза. Помисли, че ще каже: „Тя е заета“, ала Марселин продължи:

— Тя е в стаята си. Ще я извикам.

— Не, не! Не я безпокойте!

И тръгна със своята отпусната, треперлива походка, изкачи стълбището. Свлече се да отдъхне на последното стъпало и запрати зад себе си в коридора смешната си пенсионерска шапка. Машинално свали очилата си и ги избърса. Къщата беше прохладна, тиха, заспала сред цветята. Ако Кристиан дремеше, щеше да я събуди. Много важно! Беше дошъл моментът за откровен разговор, който да разсее измъчващите го съмнения. Надигна се, с пръсти потърси стената. Какво ли би могла да измисли в своя защита? Като обяснение за гроба? Спря пред вратата. Не, дори състраданието не обяснява всичко. Състраданието не се осмелява да отиде толкова далеч в лъжата. Почука и без да чака, бутна вратата. Чу задавен вик.

— Божичко, Ришар, откъде идвате?… Лошо ли ви е?

„Сигурно съм зачервен и лъщящ отвратително“, помисли Ермантие. По пристъргването на пода разбра, че тя бута кресло към него. Отказа го с жест.

— Идвам от гробището — рече той. — Случайно докоснах надписа. Прочетох.

— Прочели сте!

— Да.

— Бедни приятелю!.

Самият той беше много развълнуван и не смееше да изрече подготвените фрази. Всъщност приемаше всичко, сега, когато беше пред Кристиан. Всичко освен предателството. Значи така и не беше разбрала, че само да бе пожелала да направи първата крачка…

— Ришар!

— Не — прошепна той, — мълчете. Знам какво искате да кажете… Лотие ви е наредил да скриете истината от мен. А истината е, че никога няма да бъда в състояние да се върна в Лион, да поема отново ръководството на завода.

— Но…

— Достатъчно! Отнесохте се с мен като към някакъв невменяем нещастник.

— Но не. Грешите, Ришар. И най-доброто доказателство за това е, че ви задържахме край нас. Лотие искаше да ви изпрати в болнично заведение.

— Но беше ли това причина, за да…

— Не знаете всичко… Изслушайте ме спокойно, моля ви… Седнете… Предпочитам да ви видя, че сте седнали.

— Така да бъде.

— Лотие не се страхуваше само за вашето… здраве. Но и за нас.

— Какво намеквате?

— Нищо, Ришар… разбрахте ме… Опасяваше се да не би един ден да станете… опасен.

— Аз… опасен!

— Прекарахте страхотна операция. И винаги сте имали мания за преследване, спомнете си.

— И затова трябваше да се гримира гробът! — крясна Ермантие.

— Ето, виждате ли! Веднага пламвате, без да знаете. Вярно, не биваше да…

— Да избързвате.

— Умолявам ви, Ришар. Помогнете ми… Толкова мъчително е онова, което имам да ви кажа… Да, предпочетох да смятат, че сте мъртъв. След всичко онова, което сте били, всичко, което сте постигнали, не исках да знаят… истината.

— За пред хората!

— О, не!… Просто от гордост. Да не мислите, че само вие страдате?

Тя се изсекна и седна близо до него.

— Защо никога не сме имали смелостта да разговаряме? Може би щяхме да избегнем да се нараняваме толкова? Грешката ни беше, че се опитвахме да живеем както преди. Лотие би трябвало да ви каже, че сте…

— Обречен.

Гласът на Кристиан трепна:

— Не зная. Тези думи ме ужасяват. Направете усилие. Грях ли сторих, като се опитах да ви осигуря спокоен пристан? Нещастен ли сте в тази къща? Не беше ли това най-доброто решение? Тук не сте изложен на никаква излишна умора. Юбер е способен да ръководи предприятието ви…

— Не — прекъсна я Ермантие. — Но това е подробност. Има нещо друго, Кристиан. Възможно е някоя криза да ме отнесе скоро в гроба или да изгубя разсъдъка си, да се самоубия, както искате… Но е възможно и да се съпротивлявам дълго.

— О, Ришар!

— Не се плашете — продължи Ермантие. — Напълно съм спокоен. И понеже всичко случило се досега не ме покоси, има голяма вероятност предвижданията на Лотие да не се сбъднат, или поне не веднага. Тогава? Какво означава този надпис на гроба? А? Хайде, Кристиан! Сега трябва да имаме смелостта да говорим… Този надпис означава, че вие се нуждаете от моята смърт… О, не истинската ми смърт, а моята официална смърт пред закона… заради картела.

Протегна ръка пред себе си, потърси дланта на Кристиан, но докосна лакътя й и лекичко го стисна.

— Така е, нали? Юбер искаше да капитулира. И той побърза да не пропусне удобния случай. Негова е идеята да се възползва от смъртта на брат ми.

— Да.

— Какъв негодник!

— Не сте справедлив. Можете ли да бъдете сигурен, че крушката ви ще пожъне успех на пазара? Можете ли да ми дадете думата си, че няма никакъв риск?

— Не, разбира се. Просто трябва да се опита. Аз бих успял.

— Но не и сега, Ришар… Не бих искала да настоявам, но виждате в какво положение ни поставяте. Твърдите, че само вие сте в състояние да извършите успешно тази операция, но… вече не сте някогашният човек. Помислихте ли за Юбер, за предприятието, за мен! Ако ударът пропадне, ние сме разорени… Ала вас изобщо не ви е грижа за парите на другите. Искате да надвиете картела… от високомерие.

— Не. Не от високомерие. Не единствено от високомерие… Бих искал да спечеля уважението ви, Кристиан. И когато казвам уважение, то е защото не смея да кажа…

По-силно стисна лакътя на жена си.

— Умея да говоря повече за цифри, отколкото за чувства — продължи той. — Може би не винаги съм бил идеалният спътник… Но бих бил щастлив да впрегна късмета си… заради вас! Искам да ви се кланят по-ниско и хората да замлъкват, когато минавате, Кристиан, хубаво нещо е могъществото в ръцете на една жена. Аз можех да ви предложа само това, но точно него никой друг не би ви го дал. Не ми говорете за този нещастник Юбер. Той прави каквото може, съгласен съм. Но е от расата на плахите, които заобикалят, опипват и печелят малко. Той е чиновническа душа… Докато аз, Кристиан… аз… само да ми бяхте помогнали…

И със свит пестник удари по гърдите си.

— Не можете да си представите каква сила има още тук! Само трябваше да ми имате доверие, Кристиан. Аз съм мечок, но мечките са мощни. И предани. От време на време бих искал… някоя ласка, дори не ласка, внимание, нежна дума.

— Ришар!… Моля ви, успокойте се!

— Не, точно спокойните хора са ми дотегнали с дребните си сметки, с дребните си интереси. Само една дума, Кристиан, спогодбата подписана ли е? Кога я е подписал Юбер?

— Не знам. След няколко дни. Той още се колебае.

— Колебае се! Точно това му приляга. Цели четиридесет години не се решава да живее! Може би е вече много късно. Така и така всичко отива по дяволите, ако ще се мре, предпочитам да е в атака. Веднага ще му се обадите по телефона, Кристиан. Ще му забраните да подписва. Все още командувам аз, чувате ли ме! Той ще отстъпи. Трябва да отстъпи. Хич не ми пука за неговите милиони. Ако ги загуби, значи не е бил достоен да ги притежава. Но ако спечеля, той ще бъде десеторно по-богат. Сега залагам парите си срещу кожата си. Забранявам му да се колебае.

Той стана и заобиколи креслото, в което седеше Кристиан, наведе се над нея.

— Кристиан — рече той нежно, — Лотие е сбъркал. Каквото и да се случи, никога няма да бъда опасен за вас. Дори и луд да бях, никога нямаше да ви сторя зло. Не ви се сърдя. Дойдохте тук да ме държите под наблюдение. Изолирахте ме в един ъгъл на къщата, отнасяхте се с мен, сякаш съм откачен, ала това ми е все едно. Само ме оставете да ръководя оттук последната си битка. Заради вас, Кристиан. Защото бих искал…

Внезапно се наведе и притисна лице до бузата на Кристиан.

„Всичко щеше да бъде лесно, ако ме обичахте!“ Кристиан не помръдваше. Много нежно Ермантие закри очите й с длан. И усети под пръстите си влагата на сълзите.

— О, Кристиан — заекна той. — Не исках чак толкова много…

И остана там безмълвен, напрегнат, защото беше беззащитен пред щастието.

И тогава долетя миризмата. Първо помисли, че само така му се е сторило, Замрял, той се напрягаше да отгатне откъде идва уханието. Може би от някой букет, забравили бяха да сменят водата му. Нима някои цветя не издават такава миризма, когато увяхват. Ала това не беше мирис на мъртви листа.

Ермантие долови лекичко проскърцване и разбра, че нямаше никаква грешка. Миришеше на мента.

Бавно се изправи, оттегли ръката, захлупила очите на Кристиан. Никой не можеше да чуе страховитите удари на сърцето му.

— Благодаря — прошепна той… Благодаря, Кристиан… Никога няма да забравя.

Гласът му беше колеблив, но може би това беше за предпочитане. Отдалечи се от креслото. Крачка. Две. Три. Сега беше в средата на стаята.

— Къде отивате? — каза Кристиан.

— Ще си почина. Имам нужда да поспя малко.

Да спи. Сякаш отсега нататък сънят не му беше забранен. Ала трябваше да ги измами. Откри вратата, насили се да се обърне и да се усмихне. Усмивка, скована от страх! Излезе и забърза по коридора. И най-после само Да не мисли за цялата тази низост. Обърна глава и се ослуша. Сякаш някой ходеше след него. Но не. Не биха дръзнали. Не още!