Лицата на мрака

IX

Ермантие отново бе поискал бутилката коняк. От няколко дни се опитваше да се упои. Срамуваше се пред Кристиан да пие този алкохол, дето го правеше само червен и отпуснат, без да притъпява разяждащата го мисъл. Влачеше своята грижа и мъка из къщата, поваляше се в някое кресло или в шезлонг, придрямваше, сетне излизаше в градината, където жегата не закъсняваше да запулсира в главата му. Връщаше се да глътне прахче, подлагаше глава под чешмата, сновеше от вратата до прозореца в стаята си, ломотейки неразбираеми неща. Кристиан вече не излизаше. Изпращаше Марселин да пазарува с колата. Ермантие усещаше, че тя отдалеч скришом бдеше над него. Щом се оттеглеше на първия етаж, винаги имаше някой наблизо, който не го изпускаше от око. Кристиан се опитваше да го задържа по-дълго на масата. Марселин приготвяше изискани ястия. Но нито пълнените миди, нито филето от калкан, нито изкусните сладкиши успяваха да го извадят от мрачния му размисъл. Кристиан бъбреше, разказваше му селските сплетни, сватбата на дъщерята на Андро с някакъв търговец на миди от Маран, превръщането на бакалницата на Марсиро в салон за чай. Той слушаше учтиво, никога не задаваше въпроси. Не тръпнеше нетърпеливо, ако пощата закъснееше. Кристиан му четеше писмата на Юбер:

„Направих каквото трябваше с нашите агенти. Смятам, че всичко ще бъде наред в това отношение. Ще получа изчисленията идната седмица…“ Следваха преценки относно производството на лампата, които извикваха прозявка у Ермантие. Юбер не пропускаше да добавя по някой пасаж за Максим.

„Както можеше да се предположи, Максим е заминал с приятелката си. Ако сведенията ми са точни, в момента се намирал в Жерардмер…“

Той обещаваше нови подробности и Кристиан добавяше сдържан коментар.

— Не бяхте прав, Ришар, да се тревожите за него. Това момче се нуждае от непрекъснато движение, истински бохем…

Ермантие кимаше в съгласие, гаврътваше една след друга две чаши коняк. После се изтягаше в шезлонга и промърморваше:

— Сега ще поспя малко, Кристиан. Идете да глътнете въздух.

Останал сам, започваше да се упреква, че е пропуснал момента. С часове предъвкваше обвиненията срещу себе си. Не можеше да се познае. Тогава поемаше тържествени обещания да говори, преди да е изтекъл следобедът, на вечеря, като тръгнат да си лягат. И накрая отлагаше за следващия ден. Самата Кристиан му предостави търсения случай. Пиеха кафето на верандата. Клеман и Марселин бяха отишли да купят риба. Наоколо беше спокойно. Чуваха се мухите около цветята.

— Едно копче се кани да ви падне — рече Кристиан. — Ще го зашия след малко и тъкмо ще заръчам на Марселин да изглади сакото ви. Нуждае се от това.

Ермантие не се беше подготвил. Отговори съвсем естествено:

— Тогава сложете и траурна лента на ревера ми.

Това беше всичко. Шумът от лъжичката на Кристиан замря. Ермантие се отпусна лениво в шезлонга. Беше смъкнал товара от плещите си. Да бе знаел, че е толкова просто, нямаше да чака толкова дълго. Кристиан внимателно остави чашата си. Усети я, че се свежда над него.

— Не се тревожете. Устоях на първия удар. Нали виждате… Жив съм. А сега можем да поговорим.

— Ришар!… Ох, Ришар… Страшно съжалявам… Ако знаехте колко ми е мъчно.

Импулсивно стисна ръката му, като че ли плачеше.

— Благодаря, Кристиан — рече той.

— Но как разбрахте?

— По шапката ви… Много късно я махнахте от шкафа. Имах време да напипам вашия воал.

— Ама…

— Забравяте камбаната. Не биеше тревога, Кристиан. Мога да различа кога бие за умряло.

— Толкова бих искала…

— Знам, Кристиан… Не плачете. Бяхте чудесна… Юбер също. Наистина не съм бил прав.

Тревогата, страхът, притеснението, всички опасности, всички призраци се отдръпваха. Оставаше някаква голяма кротка тъга.

— Вашите недомлъвки не можеха да се обяснят по друг начин. Разбирам много повече неща, откакто престанах да виждам.

Ръката на Кристиан стисна по-силно китката му.

— Простете, че ви лъгах — прошепна тя. — Казах му аз на Лотие, че ще бъде отвратително. Някои дни ми се струва, че полудявам.

— Вашата лъжа беше просто премълчаване, Кристиан. Не е голяма работа. Кавгата с Клеман в кухнята истина ли беше?

— Да. Внезапно Максим започна да се задушава. Тутакси разбрахме, че е сериозно, много по-сериозно от обикновено… Изпратих Юбер да извика Меруди… Клеман си беше изкарал акъла и никога нямаше да успее да се справи. Бедният момък се чувствуваше отговорен. Беше разстроен… Меруди тъкмо си лягал. Колкото да се облече, не се забави много, но Максим вече хъркаше, когато той пристигна.

— Ако телефонът работеше…

— Нямаше да промени нищо, Ришар. Меруди установи остър белодробен едем. Опита се да му пусне кръв, но вече нищо не можеше да помогне. Във всички случаи брат ви беше обречен. Нуждаел се е от непрекъснати грижи, а знаете що за живот водеше! Топеше се пред очите ни.

— Той не си ли даваше сметка за състоянието си?

— Ами! Той кроеше планове. Само ако знаете колко трудно го склоних да се откаже от този ангажимент в Ла Бол, за да дойде да си почине тук с нас. Да си почине! Не го мислех за чак толкова безразсъден!

— Само аз съм виновен.

— Но не, бедни ми приятелю. Можехте ли непрекъснато да го наглеждате.

— Страда ли? Разбра ли, че…?

— Не. Почти веднага изгуби съзнание.

— Основанията ви са били уважителни, Кристиан, ала трябваше да ме предупредите.

— Исках да го направя. Меруди се възпротиви… Той знае колко сте… слаб сега. Посъветва ни да печелим време, да ви подготвим малко по малко… Той помогна на Юбер да занесе тялото в библиотеката, единственото помещение, където нямаше опасност да влезете… Пийте си кафето, Ришар. Ще изстине.

— Не, благодаря… Когато Юбер излезе първия път, той бута колата с ръка, нали?

— Да. Също и когато се върна, след като отведе Меруди. За да не вдига шум. На всяка цена трябваше да ви попречи да слезете.

„Ето защо първо чух пристигащата кола, помисли Ермантие. Ето защо Клеман е дошъл да ме наглежда. А точно него накарах да провери дали прозорецът е затворен! Значи не съм се излъгал. Може би въпреки всичко никога не съм се лъгал.“

Той мълчеше. Още бе прекалено съкрушен, за да разсъждава. Ала знаеше, че ще трябва да премисли наново случая с прасковката, с боровия мирис, всичко онова, което малко по малко го беше накарало да изгуби вкуса към битката, любовта към живота. Кристиан се изсекна.

— Така е по-добре, да знаете всичко — рече тя. — Господи, какъв кошмар! Ами писмата на Юбер, които трябваше да ви чета! И докъде щяха да ни доведат всички тези хитрувания? Все един ден трябваше да ви кажем истината. Лекарите не си дават сметка, когато ви съветват. Треперех всяка минута.

— Когато на сутринта ви заръчах да отидете с Юбер в Ла Рошел, за да се опитате да върнете Максим… вие уредихте формалностите, нали?

— Да.

— А следобед, посещението на Белем?

— Нямах избор, Ришар. Разберете ме… Фургонът трябваше да отнесе трупа. Не можехме да държим Максим тук… Толкова близо до вас!

— Разбирам — рече Ермантие.

Но към тъгата му се прибавяше глухото раздразнение, че е бил измамен, защото наистина бе повярвал на историята с Белем. Кристиан се бе държала толкова естествено. Несъмнено имала е право да лъже, нали така са й наредили, но къде се е научила да се преструва тъй съвършено? Нима самият той би се оправил толкова успешно? Ами какво да каже за Юбер? Юбер, дето го мислеше за ограничен и плах. Юбер бе изпълнил ролята си с не по-малко изумително майсторство. И Клеман се беше включил в играта. Ермантие си припомняше неговите интонации. Кой би могъл да открие в гласа му нотка на угризение или просто на съжаление. Единствена Марселин бе издала известна неловкост. Беше се разплакала, но не от нежност към мъртвия, а от нерви или ужас. Никога не би могъл да им бъде благодарен. Бяха го изиграли прекалено добре. Сръчността, тласната толкова надалеч, винаги крие леко презрение.

— Много хубаво погребение беше — поде Кристиан. — Цялата околност се беше стекла.

— Отец Мишалон ли отслужи опелото?

— Че кой друг.

— Сигурно са се учудили, че ме няма.

— Не. Всички веднага разбраха… Не можете да си представите колко внимателни бяха всички. Не съм мислила, че ни почитат толкова.

Тази забележка напълно подхождаше на Кристиан, Такава, каквато я знаеше.

— Съобщихте ли в Лион?

— Като размислих, реших да не го правя. Първо, Максим имаше там само случайни приятели. А и можехте ли да си представите тази девойка да пристигне тук в траур и да приема съболезнованията до нас, на вратите на гробището! Не писах дори на Жилберт… Бяха само местни хора. Така би пожелал и Максим, сигурна съм.

— Към кого се обърнахте за гроба?

— Към Лобре естествено. Към кого друг бих могла тук… Гробът е точно вдясно от скулптурната група на Разпятието, до гробницата на Дюран-Брюже… Просто гранитна плоча, но много хубава, с кръст.

— Ами Юбер? Значи изпусна влака си?

— Да не би да предпочитахте да не присъствува на церемонията? Взе обедния автобус и после нощния влак.

— Кой плати?

— Юбер… Ще му разпишете чек, когато пожелаете, не е бързо… Как се чувствувате?

— Няма как да не съм съкрушен.

— А аз съм смазана. Нали не ми се сърдите много?

— Не, Кристиан. По-скоро аз ще ви помоля да забравите много неща. И по-специално настроението ми. Не съм много приятен компаньон.

— Бедният ми Ришар!

Тя го погали по косата и той забрави озлоблението си.

— Нали не ви боли?

— Не. Най-мъчително е вечер. Тази година лятото е прекалено горещо.

— Не трябваше да пиете толкова. Не исках да ви дразня, но Лотие не би бил доволен, ако научи, че…

— Престанете с този Лотие… Вие би трябвало да си починете, Кристиан. Сега мога да остана сам. Добре ми е, като мисля за Максим, за някогашните неща.

— Наистина ли? Нямате ли нужда от нищо? Тя се изправи, приближи се до него отзад, целуна го по косата.

— До скоро, Ришар.

Беше го целунала. Без отвращение. Сърдечно. Ермантие оставаше неподвижен, нажален, опитваше се да продължи сладкия миг. Беше загубил Максим, Но може би щеше да я спечели отново, нея. Може би имаше, още живот… като преди. Те просто не се познаваха добре. Вече никой нямаше да ги раздели.

„Забравяш, че може би ще умреш, помисли той. Забравяш, че те щадят само защото си обречен.“

Надигна се, за да се пребори с тези нелепи мисли, Сякаш не беше достатъчно нещастен! Смъртта на Максим го бе превърнала в старец. Болката и горчивината отново се стовариха върху него и раменете му увиснаха. Закрачи около масата, влачейки крак, дишайки шумно, без да знае в какво да опре мисълта си. ЧУ буика, който се връщаше, Марселин, която минаваше зад къщата, за да сложи рибата или мидите в хладилника, и внезапно решението му бе взето. Трябваше да отиде там. Беше най-горещият час на деня, нямаше никой. Взе сламената си шапка. Нали никой нямаше да го види! А и хич не го засягаше мнението на хората от селото.

Повдигнал лявата си ръка като антена, опипващ въздуха с пръсти, той стигна гаража, където Клеман се суетеше с кофи вода.

— Какво правите, Клеман?

— Почиствам, господине. Рибата оставя лоша миризма в багажника.

— Ще довършите след малко. Трябва ми колата. Ермантие се настани на предната седалка, изчака Клеман да седне до него.

— Закарайте ме на гробището.

Кратко мълчание, както преди малко на верандата.

— Добре, господине — безизразно рече най-сетне Клеман.

Той не беше глупав. Вероятно мислеше, че нервите на Кристиан не са издържали и тя му е разкрила всичко. Сега се страхуваше от упреците на своя господар. Потегли обаче с привичната си лекота. Макар от няколко дни Ермантие да знаеше, че Максим е мъртъв, той още не го чувствуваше със сърцето си. Максим продължаваше да е жив в паметта му. Нима за един слепец животът на другите не е винаги спомен? Той чуваше саксофона. Виждаше лицето на Максим, лицето му от миналата година, вече доста хлътнало, ала все тъй насмешливо и онзи негов жест, когато прищракваше с пръсти над рамото си, сякаш искаше да каже, че не е по отговорностите. Максим си беше останал хлапак. И Ермантие трябваше да признае, че никога не се бе опитвал да поправи брат си. Той, лишеният от фантазия, безмилостният в сделките индустриалец, невежа за изкуствата и презиращ красивото, той се бе наслаждавал на всичко онова, което Максим въплъщаваше така ярко: безгрижието, удоволствието, свободата, лудешкото прахосничество. Максим бе неговата луксозна прищявка. Беше плащал на Максим, както други плащат за яхти или състезателни коне. А е трябвало да бъде по-твърд с него. Бе опитвал понякога, рядко, да обуздае тази приветлива и непостоянна натура. Но Максим беше неуловим и когато се усетеше притиснат до стената, винаги намираше някой нежен жест, за да разчувствува по-големия си брат. Нямаше как да не му простиш, да не си затвориш очите. И Максим отново се хвърляше във всякакви крайности. Колко пъти Ермантие се бе опитвал да го замъкне насила на лекар! За всички беше ясно, че Максим няма да доживее до старост: тази бледност, тези хлътнали страни, това задъхване, все издайнически знаци. И тази разюздана сексуалност, която ужасяваше Ермантие! Максим беше само на двайсет и две години, когато една тежка пневмония едва не го вкара в гроба. Лекарите го бяха предупредили, че ще заплати скъпо всяка неразумност. Осем дни след като се бе изправил на крака, стана любовник на една певица и тръгна да я придружава в Австрия. Дълъг беше списъкът на любовните авантюри, на пътуванията, на разкаяните завръщания, последвани от никога неспазени обещания. Максим не го беше грижа за здравето си. Беше роден, за да прахосва както силите си, така и парите на брат си и любовта на метресите си. Ермантие винаги се бе страхувал, че ще му се случи нещо, И сега беше неутешим. Клеман докосна ръката му.

— Господине:

— Какво?

— Пристигнахме. Господинът ще иска ли да слезе?

Ермантие, погълнат от мъката си, бе забравил гробището. Клеман вече заобикаляше колата, отваряше вратата.

— Ще се наложи да хвана господина подръка, защото застилат алеята.

Камъчета се изтърколиха. Макар и неохотно, Ермантие се остави да бъде подкрепян и воден от Клеман. Усети, че пътят завива надясно, после наляво. Никак не му беше трудно да се ориентира в малкото гробище, подредено като градина, трептящо от светлина и шептящо с всичките си кипариси.

— Тука е, господине — рече Клеман.

Ермантие прекрачи и се удари в ръба на плочата. И тогава за първи път го прониза разкъсващата болка на раздялата, не успя да сдържи пред Клеман стона, раздрал гърдите му. Безгласно, дълбоко в себе си той зовеше: „Максим, Максим!“ Двайсет години си беше въобразявал, че закриля брат си, и сега си даваше сметка, че той беше по-слабият от двамата, по-уязвимият, по-изоставеният. Плачеше без сълзи, с цялото си сгърчено лице. Махна с ръка да отпрати Клеман и понеже шофьорът, изглежда, не разбираше, той намери отнякъде глас да прошушне:

— Клеман… у дома… букет.

— Но тук вече има купища — каза Клеман.

— Сам искам… няколко стръка.

Клеман се колебаеше. Не забравяше, че има нареждане никога да не оставя господаря си сам.

— Хайде — рече Ермантие.

— Добре, господине.

Стъпките на Клеман се отдалечиха по чакъла и колата обърна. Ермантие изчака още малко, после се наведе и трескаво заопипва плочата. Камъкът беше ситнозърнест, гладък под пръстите като козина, топъл като живо животно. Без да разбере защо, Ермантие усети лека утеха. Максим, който толкова обичаше хубавите костюми, финото бельо, меките кожи. Максим щеше да е добре тук, в това скрито кътче на вандейската земя, където се чуваше само вятърът, птиците и приглушеният глас на океана.

— Прости ми! — помисли Ермантие. — Прости ми, Максим.

Да можеше да се помоли, но беше забравил молитвите, на които го бяха учили като дете в часовете по вероучение. Толкова много бе работил, толкова много се бе борил, че досега не бе имал време да помисли за смъртта. Камо ли за отвъдното. Може би няма задгробен живот, въпреки обещанията на свещениците? С цялото си същество се надяваше обаче, че не всичко беше свършило за Максим. Заради Максим бе готов да повярва в религията и несръчно се прекръсти. Риданията отново го стиснаха за гърлото. Как би могъл сега да се върне в Лион? Повторно да изостави брата, когото не бе успял да опази? По-добре да отстъпи пред настояванията на Кристиан, да отложи завръщането. Всеки ден ще идва да носи цветя. И тихичко ще казва:

„Тук съм, Максим. Тук съм.“

Но щеше ли да го надживее дълго? Може би преди да е изтекла годината, и той щеше да легне под някоя съседна плоча? Досега не му беше идвало наум да купи парцел в някое гробище в Лион. Ермантие не бяха от онези, които си строят претенциозни мраморни караулни, пазени от ангелчета, където труповете се напластяват поколение след поколение. От рода Ермантие ще откриеш навсякъде в Морван, в разпръснати гробове под избуяли треви. А той ще почива в мир тук, до Максим. Кристиан би разбрала… Протегна ръка към букетите цветя, чиято вече вкисната миризма усещаше. Цветята бяха изгорели от слънцето, дръжките се чупеха като клонки в сноп дърва. Кристиан е била много заета, разбира се… Но би могла да изпрати Марселин. Докосна венците, които изглеждаха масивни. Какво ли беше написано на лентите? „На моя брат? На моя непрежалим брат? На Максим?“ Би трябвало да се махнат тези венци, покойникът не би ги харесал. Да остане само голата плоча, в която се отразяват облаците. Опипа с крак чакъла около гроба, направи три крачки. Пръстите му срещнаха кръста. Лобре си беше свършил добре работата. Кръстът беше издялан от същия гранит като плочата. Беше висок, широко разперен. Усети буквите на надписа, разгада без усилие края на една дума:

… МАНТИЕ

Буквите бяха строго изписани. Пръстите на Ермантие се спуснаха надолу, откриха една дата: 1948. Плъзгайки дланта си леко наляво, той зашепна, следвайки кривулиците на цифрите и буквите:

18 юли 1948 и още по-наляво:

23 февруари 1902

Ето че пак бъркаше. Съжали, че не се беше занимавал сериозно с Брайловата система, която би развила чувствителността на пръстите му. Търпеливо започна отначало разследването си, опитваше се да види знаците, чийто контур изучаваха пръстите му. Но как да не познае цифрите 2 и 3. И ф-то на февруари, и осемте букви на думата? Максим беше роден през април. Пет букви. А Лобре беше издълбал повече букви… Февруари!

Едва овладя гнева си. 23 февруари 1902! Та това беше собствената му рождена дата. „Няма как, щом сам не свърша някоя работа“, изръмжа той. Но Кристиан знаеше рождената дата на Максим. Юбер също. Нали бяха разполагали с документите за самоличност на покойника. Но са били пришпорени от времето. А и не са били на себе си. Сбъркали са. А в деня на погребението в цялата мълчалива суетня не са имали време да забележат грешния надпис. Можеше да ги извини.

Трябва да се каже на Лобре да издяла нов кръст. Много важно колко струва! Клетият Максим. До самия си край беше жертва на някакво кощунствено лекомислие!

Ермантие се върна на горния ред. По-добре да провери всичко, преди да извикат Лобре. Провери името. ЕРМАНТИЕ

Дали Кристиан беше дала двете малки имена на Максим? Максим-Анри? Не, под пръстите му името беше само едно име, трудно за разпознаване, но което, изглежда, не беше нито Максим… нито Анри…

Какво?

С две ръце, отпуснал коляно на плочата, мачкайки венците, той опипа няколко пъти. Изправи се невярващ, обърса с ръкав потта от лицето си. Този път наистина полудяваше. Изчака сърцето му да се успокои. Една кола бавно мина пред вратата на гробището. Клеман се връщаше. Тогава бързо, с внимателни плавни движения на крадец заопипва отново камъка, докато ужасът пълзеше из цялото му тяло. Вече можеше да прочете пълния надпис:

Мъртвецът, дето свещеникът бе благословил пред зейналата яма, мъртвецът, когото неговите помощници бяха ръсили с китката, беше самият той. За всички онези, които щяха да поспрат пред този гроб, Ришар Ермантие вече не съществуваше. От 18 юли той почиваше под огромната гранитна плоча.

Обувките на Клеман скърцаха върху чакъла. Ермантие инстинктивно се отдръпна в алеята. Чувствуваше се виновен край този кръст. Вече не мислеше за Максим. Не мислеше за нищо определено. Страхуваше се. Прималяваше му от страх. Беше само един тероризиран клетник, който се предаваше.

Стъпките спряха до него.

— Ето цветята — рече Клеман.