Лицата на мрака

III

Всичко започна на следващия ден. Или на по-следващия. Но не защото Максим беше пристигнал предната вечер. Напълно сигурен ориентир. Единственият, защото дните минаваха, минаваха все едни и същи, и нямаше за какво да се уловиш. И календарът не би помогнал. Ермантие се чувствуваше като изгубен в някаква безкрайна тъмна неделя. Във всеки случай Максим бе пристигнал предната вечер и първата му дума бе неволна жестокост.

— Видът ти не е много блестящ, старче! Думата „старче“ бе наранила Ермантие. Максим бе по-малък от него само четири години. Но той винаги го бе смятал за хлапе. Беше му кръстник. А ето че при първия удобен случай Максим заявяваше своята независимост, дори възприемаше някакъв покровителствен тон. Ермантие би трябвало да реагира. Ала си бе замълчал и се бе оттеглил рано в стаята си недоволен, нервен, леко разтревожен. Останал бе дълго до прозореца, заслушан в първите щурци. Долу Кристиан и Максим бъбреха, снишили глас, за да не го безпокоят. Сетне и те си бяха легнали. По-късно бе чул стъпки в градината и Клеман бе въздъхнал доволно:

— Колко красива лунна нощ!

Как думите, най-обикновените делнични думи, могат да причиняват такава болка? Ермантие се бе съблякъл и се бе хвърлил на леглото, забил нос в стената, за да не мисли повече за луната, която сигурно очертаваше голям син диагонал през стаята. Спа малко, нащрек за всеки шум, дебнещ часовете по камбанарията на селската църква. Те се отронваха един по един в далечината дълго, много дълго, все по-неуловими, докато се стопят напълно. Не бе забелязвал колко музикален е тембърът на камбаните. А и щурците изглеждаха по-многобройни. Нощта беше пълна с тяхното крехко, несекващо скрибуцане. Ермантие се въртеше в леглото. Горещо му беше. Искаше да е в Лион. Но не успяваше да разбере защо. Толкова по-добре му беше тук. Но именно — прекалено добре. Или не, сезонът беше прекалено хубав. Нали беше купил тази вила във Вандея точно заради приликата с климата в Лион: ръмещи утрини, сиви вечери, влажен вятър, подгонил мъглите. Слънцето го смущаваше и изморяваше. А то беше тук още от сутринта, бръмчаща от насекоми. Бяха Принудени да затварят капаците, но го чувстваха около стените. Дървените подове пукаха, дрехите полепваха по тялото, а водата имаше вкус на блато. Ермантие най-сериозно мислеше да се върне в Лион. Сигурно и там щеше да му бъде толкова горещо, но близо до своя завод щеше да забрави всекидневния празник на светлината, който започваше да стяга сърцето му.

Заспа.

На следващия ден не пожела да сложи фланеления си костюм, беше прекалено изискан, панталонът с грижливо огладен ръб започваше да го дразни. Той потърси в гардероба своя, както го наричаше, емигрантски костюм, вехти раздърпани гащи и безформено сако. Чувствуваше се добре в тези дрипи и се смееше, когато Кристиан му казваше: „Щом толкова искаш да се дегизираш, минавай през входа за прислугата.“ Първо помисли, че е сбъркал нещо: панталонът не се задържаше на корема му, а сакото увисна халтаво около него. Бръкна в джобовете и веднага напипа стария си рибарски нож, сиджимките, всевъзможните дреболии, които разнасяше със себе си през ваканцията. Ами тогава?… Значи толкова беше отслабнал! Колко беше смъкнал? Пет, шест килограма? Можеше почти да пъхне юмрука си между кръста си и колана на панталона.

— Не е възможно! Откачам!

И неволно заопипва ребрата, хълбоците си за изхвръкнали кости. Ако се беше стопил още в Лион, как не е… Но двата сиви костюма бяха ушити по поръчка през юни, докато беше още в клиниката. Сега си спомни шушуканията между Кристиан и Юбер, недомлъвките на Блеш, щом го бе запитал онази сутрин, присторения тон на Максим, възкликнал: „Добре се справяш след такава тежка травма!“ Божичко, Лотие трябва да ги е предупредил: „И значи оптимистично… В никакъв случай да не се досети…“ Та толкова ли беше сериозно? При това апетит не му липсваше. Никакъв световъртеж, никаква слабост. Може би само когато му се струваше, че нещо ей сега ще изскочи и ще се хвърли върху него. Но не е ли това нормално последствие от ослепяването?

— Максим!

Викаше с пълно гърло и някакъв издайнически страх се прокрадваше в гласа му.

— Максим, чуваш ли?

Тътрене на чехли в коридора, после Максим отвори вратата.

— Как си, старче? Какво ти става?

— Максим, кажи ми веднага истината. Свършено ли е с мен, да или не?… Не се колебай. Не обмисляй. Хайде, говори!

Максим избухна в смях и Ермантие, приведен напред и прибрал с ръка вехтата си оръфана зееща дреха, се мъчеше да разгадае този смях, да претегли доколко беше искрен и неподправен. Максим се смееше, за да печели време. И отново щеше да излъже милостиво.

— Свършено ли? Що за идея!

— Ами това — крясна Ермантие. — Това? Той теглеше дрехата си, загръщаше я като двуредно пардесю и усещаше, че устните му треперят от гняв, срам и безсилие.

— Е, какво толкова — отвърна Максим. — Малко си отслабнал.

— Малко ли!

— О, не драматизирай. Ще си дойдеш на мярката.

Ермантие протегна ръка, за да улови брат си, но срещна само празното и сви пестник.

— Максим… бъди искрен! Какво си мислиш, че не чувам вашите шушукания… че не разбирам мълчанията ви, а! Има нещо. Криете нещо от мен… нещо, което никой няма смелост да признае. Толкова ли е чудовищно туй нещо!… Та аз имам право да зная в края на краищата!

— Но нали ти казвам, че ти няма нищо, дявол го взел! И ако по-малко се тровеше с твоите заводи, лампи и всичките му там глупости, вече да си напълно в ред. Ама не, ти си по-специален! Ако беше Господ, да си измислил специална работа за неделя. И каква е сега тази нова история, дето ми разказа Кристиан? Искал си да се връщаш в края на месеца? Не можеш ли да си останеш спокойничко тук?

Ермантие седна на леглото поразведрен. Не, Максим не лъжеше. Беше както винаги присмехулен, безцеремонен, прекалено сигурен в себе си, но Ермантие тази сутрин имаше нужда да бъде пораздрусан.

— Защото съм длъжен да работя — промърмори той. — Ами ти, да не мислиш, че не разбирам защо си дошъл да прекараш лятото тук? Пак са те разкарали… Ей, вземи си цигара. Пакетът трябва да е на нощното шкафче… Поне биваше ли си я?

Максим се засмя непринудено. Това не бе първата му изповед и Ермантие, въпреки строгата си физиономия, всъщност реагираше съучастнически.

— Не беше лошо парче — призна Максим.

— Кажи ми всичко. Пак някоя келнерка от бирария? И таз добра!

— Моля, моля! Артистка… от трупата Малар, та нали разбираш…

— Дубльорка.

— Тя ли? В никакъв случай. Играе класически репертоар, старче.

— Малко повече уважение, Максим. Съвсем не съм ти старче… и се питам защо слушам всичките ти глупости.

— Ами сам ме питаш.

— Така да е. Скъпо ли ти струва?

— Доста.

— Очевидно на една… артистка трябва да се плаща.

— Сякаш разбираш нещо от тези работи.

Ермантие се усмихна.

— Негодник! — прошепна той. — И идваш тук да се съвземеш. Този ангажимент в Ла Бол е измислица естествено.

— Не съвсем. Стига да бях поискал… Не че ми се ще, откакто тя ми избяга.

— И по-леко би понесъл мъката си, ако не си съвсем на сухо.

— Да, къде-#къде по-леко.

— Трийсет хиляди стигат ли?

— Докато изчаквам… ако си правя сметката. Но не съм по сметките.

— Трийсет и пет хиляди. И нито сантим повече. Вземи чековата ми книжка… там, в сивия панталон. Наистина ли смяташ, че ако си почивам, ако се пазя…

— Да, и най-вече ако не предъвкваш непрекъснато едни и същи мисли… ако оставиш мозъка си да си почине! Сигурно се е спекъл като орехче този твой мозък, както непрекъснато го изцеждаш… Ако се упражнявам малко със саксофона, нали няма да ти опъвам нервите?

Ермантие сви рамене.

— Ти така и така ще си я караш по твоята. Ама този саксофон добре те е подредил. Да не мислиш, че не чувам как кашляш. Хайде, дай да разпиша този чек… А сега марш оттук. Остави ме да се облека.

— Благодаря — рече Максим. — Всъщност въпреки кръвожадните ти челюсти имаш златно сърце, известно ли ти е, Ришар?

— Проклятие! Ще ме оставиш ли най-после на мира!

Изправи се, намъкна парцаливите дрехи и ги захвърли в гардероба. Чувствуваше се по-добре. Максим беше прав. Никаква преумора. Никакви излишни усилия. И най-вече никакво нервиране. Мина в банята, за да се обръсне. И това беше от нещата, които редовно го изваждаха от кожата. Защо упорстваше да си служи с бръснач? От перчене. Защото не искаше да се откаже от навиците си. И всяка сутрин коварната борба се възобновяваше. Четката падаше в горещата вода, сапунът се затуляше нейде на стъклената полица. Тази жалка ежеминутна битка, го съсипваше. Но и този път опипом се обръсна, ръмжейки като болно животно. Когато слезе, бе бесен.

— Закуската на господина е готова — рече Марселин.

Нито един час от деня, който да не е скапан! Едно време закуската беше церемония, харесваше нейното интимно очарование. Радост бе да вдъхва уханието на кафето. Радост бе да размазва маслото по горещата филия. Радост — да разтваря сутрешния вестник. Поглед към големите заглавия, поглед към борсовия курс, после към произшествията. Хлябът хрускаше под зъбите му, кафето беше силно, леко мазно. След това цигарата, докато старата Бланш донесе палтото, шапката, ръкавиците… Господи… ето това бе живот! А сега…

— Господинът да бъде добър да седне…

— Оставете! Все още мога да седна сам!

Ермантие откриваше препечените филийки вляво, захарницата вдясно; за малко Да му връзват и салфетка на врата. Той сведе нос над чашата си и задъвка бързо, като провинило се дете, с едничката мисъл да излезе, да се скрие на верандата, където поне имаше приличен вид, изтегнат на шезлонга.

Слънцето вече бе напекло. Капките от пръскачката, сложена покрай алеята, кротко припляскваха по цимента. Клеман цепеше дърва зад къщата, пред черното стълбище. „Би трябвало да съм добре“ — помисли си Ермантие. Пипна страните си, шията си. Да можеше поне за секунда да се зърне в някое огледало! Пръстите, дори и най-сръчните, не могат да усетят хлътването на плътта около устата, а камо ли болезненото обезцветяване на кожата край носа и скулите. Той въздъхна, отпусна ръце, сетне стремително пипна халката си. Не, не се въртеше. Напротив, все така се беше впила в основата на масивния му космат безименен пръст. А нали обикновено ръцете първи отслабват. Обикновено, да. Ръцете на другите, да. Ала той? Беше ли той като другите? „Връщате се отдалеч“ — му беше казал Лотие. Да върви по дяволите този Лотие!

Настани се колкото може по-удобно. И тогава чу едва доловимо драскане по плочите-на верандата. Отдалечаваше се, приближаваше се, поспираше. Божичко, каква приятна изненада! Ермантие се надигна на лакът, рече подмамващо:

— Рита, ти ли си Рита? Ела, красавицата ми!

Отговори му остро мяукане.

— Та приближи, де. Черните ми очила ли те плашат?

Той свали очилата си. Не се страхуваше да се покаже на котката. С един скок тя се озова върху него, изви дъгообразно гръб под ласките, затъпка бавно, сладостно корема на Ермантие, издавайки лекичко нежно мърка не.

— И ти, бедничката ми, си отслабнала. За ожалване си!

Нервните ръце на Ермантие мачкаха котката, чешеха я по врата, зад ушите. Тя се отпусна на една страна и повдигна крак, та нервните пръсти да стигнат до цицките, където козината е само копринен мъх, едва прикриващ влажната кожа.

— Старата ми Рита! Значи усети, че съм тук, а! Ами и аз съм красив, нали? Сигурно приличам на бухал, как смяташ?

Не му трябваха очи, за да види Рита. Знаеше, че е бяла с отвратителни жълти петна. Кристиан я наричаше Рижата. През ваканциите тя напускаше своя дом, нещо като бакалница-пивница-тютюнопродавница на един километър оттук и идваше да се настани в имението смирена, упорита, жадна за ласки. Следваше Ермантие навсякъде, чак до пясъчния бряг. Той би Я отнесъл в Лион, ако Кристиан не мразеше животните.

— Добрата ми Рита! Само кожа и кости си, бога ми! Ръката му опипваше крехкия изпъкнал гръбнак, опашката като възлесто въже. И внезапно той подскочи, едва не изхвърли котката на земята.

— Марселин! — Беше се вкопчил в дръжките на стола с погнуса, сякаш бе открил гнездо усойници на коленете си.

— Тук съм, господине.

— Марселин… Този котарак върху мен… Какъв е?

— Котка е, господине.

— Каква на цвят?

— Сива котка.

— Сигурна ли сте?

Въпреки отчаянието си усети, че тя се усмихва презрително. Ала това му беше безразлично.

— Сива, с петна ли?

— Не, господине.

— И няма… ръждиви петна?

— Не, господине. Някаква малка котка, полуангорска.

— И опашката й е отрязана, нали?

— Да, господине.

— Изгонете я.

— Господинът желае…

— Изгонете я… веднага!

Бе изкрещял последните думи. Подплашената котка скочи на пода и той чу Марселин да тича, пляскайки с длани. Трудно се успокои. Сърцето му блъскаше в гърдите. Значи коя да е котка… Вече не можеше да разпознава!

Понечи да стане и му се стори, че стената е там, пред него. Усещането бе толкова силно, че повдигна лакът да се предпази и падна тежко обратно в шезлонга. Марселин се връщаше.

— Избяга — рече тя. — Господинът се изплаши, когато туй животно скочи върху него. Никога не е приятно, когато не очакваш.

— Не й позволявайте да се връща — прошепна Ермантие. — Не искам тази котка да влиза тук.

Той бавно сложи очилата си. Пръстите му още трепереха леко. Горе саксофонът на Максим поде весела фраза и цялата къща си дойде на мястото: верандата, салонът, трапезарията, библиотеката. Ермантие отново чу плющенето на капките от пръскачката… Що за нелепа сцена! Да си въобразяваш, че галиш любимата котка, и внезапно да осъзнаеш, че там, върху теб, е някакво случайно животно. Фалшификат, имитация, илюзия. Ермантие дълго търка длани о дръжките на стола. Успокояваше го усещането, че дървото е истинско дърво, че предметите около него не го бяха измамили.

Токчетата на Кристиан отекнаха в хола.

— Марселин! Къде се дянахте пак?

Гневно зачаткаха по плочките в кухнята, после се приближиха към верандата.

— Добър ден, Ришар. Марселин не е ли тук?

— Беше преди малко — отвърна Ермантие.

— Бясна съм срещу нея. Преди малко я видях от прозореца, гонеше Рита.

— Рита ли?

— Да. Рижата.

— Вие видяхте Рита?

— Дори мислех, че е дошла при вас. Не че я обичам кой знае колко, но не искам да я плашат. Явно, Марселин няма как да знае… Нали е нова… Все пак това не е причина…

— Сигурна ли сте, че беше Рита?

— Че как иначе!

— Госпожата има нужда от мен? — каза Марселин, която идваше откъм пералнята.

— А, ето ви най-после!

— Почакайте, Кристиан — обади се Ермантие. — Марселин, бихте ли казали на госпожата какъв цвят беше котката, влязла тук?

— Беше цялата сива.

— Сива ли? — ахна Кристиан.

— И точно тази сива котка гонехте в градината? — продължи Ермантие.

— Да, господине.

— Ама вие сте луда — възкликна Кристиан. — Беше Рита.

— Не — прошепна тъжно Ермантие. — Не беше Рита. Зная. Марселин, бихте ли ни оставили.

Последва мълчание. Саксофонът се прехласваше тихичко. Накрая замлъкна.

— Не знаех — рече Кристиан. — Мислиш, че правиш добро, а пък то…

— Но аз не ви упреквам в нищо.

— Рита била прегазена вечерта преди да пристигнем. Не исках да ви кажа. Преди малко, като зърнах това животно, си помислих, че…

— Разбирам, Кристиан. Всичко разбирам. Излъгали сте, за да не ми причините мъка. Не, не излъгали, думата е прекалено силна. Да кажем, ако предпочитате, че сте понатъкмили истината, сякаш съм тежко болен, който трябва да се предпазва и от най-малкото вълнение… Мило е от ваша страна, Кристиан. Само че не съм тежко болен.

Той усети парфюма й по-близо до себе си и ракитовото кресло изскърца, когато тя седна. Дишаше учестено.

— Ришар — прошепна тя. — Не бих искала да ви измъчвам… Не бива да приемате трагично онова, което ще ви кажа…

По-малко бе страдал, когато бе паднал с главата напред в заслепяващия пламък.

— Доста тревоги ни причинихте… отначало… непосредствено след злополуката… Дни наред ви смятаха за… е, докторът говореше за мозъчно разстройство… За щастие не трая дълго… И ако всичко върви добре, както се надяваме, е, тогава…

Тя се опита да се засмее, но излезе жалко.

— Докторът ни препоръча да не ви противоречим, никога да не ви дразним, да ви осигурим пълна почивка, да организираме живота ви, сякаш… сякаш никога не е имало произшествие… Та затова, когато котката…

— Достатъчно — прекъсна я Ермантие.

Той прокара ръце по лицето си, като да докосне за сетен път тази част от себе си, която може би не му принадлежеше вече.

— Нали не ми се сърдите? — попита Кристиан.

— Бедна приятелко! — отрони Ермантие. Той потърси ръката на жена си. Може би пък винаги е бил несправедлив към Кристиан. Сега знаеше, че опасенията на Лотие не са били безпочвени. Когато преди малко бе открил, че онова, което галеше на коленете си… усещането беше ужасяващо. Все пак една котка не се различава чак толкова от друга котка. Защо тогава бе изпитал такъв ужас? Защо бе почувствувал заплаха от това непознато нещо, присвоило си формата на Рита? Значи у него имаше някакъв друг Ермантие с непредвидими реакции и неудържими страхове? А и неговата фобия от стената приемаше вече страховито значение. Беше неспособен да помръдне на своя шезлонг. Започваше да се мрази.

— Жалко — промърмори той, — че не сте се сетили да предупредите Марселин. Тя щеше да каже, че животното е бяло с рижави петна, и щях да се успокоя. Бих си намислил сам някакво приемливо обяснение за отрязаната опашка.

Известно време предъвква тази мисъл, без да пуска ръката на Кристиан. Странна мисъл! Значи би могъл да гали кое да е гнусно животинче и веднъж повярвал, че е Рита, то наистина за него беше Рита. Никаква разлика между фалшиво и истинско, въображаемо и реално. Налудничава мисъл.

Той силно стисна ръката на Кристиан.

— Моля те, никога вече не трябва да ме лъжеш, никога, дори и да го правиш, за да ми доставяш удоволствие — отново й говореше на „ти“ както едно време. — Нуждая се от твоите очи, разбираш ли, от очите на Максим, от очите на всички ви. Иначе няма да разбера какво става с мен. А трябва да издържа. На всяка цена. След месец, най-много след два трябва да се върна там.

Кристиан бавно освободи ръката си и се изправи.

— Отивам в Ла Рошел — рече тя. — Трябва ли ви нещо?

Не! Вече нищо не трябваше на Ермантие. Нито корди за мрежите, нито кукички за въдиците, нито семена за градината.

— Донеси ми електрическа самобръсначка. Дотегна ми да си кълцам физиономията.

За няколко дни електрическата самобръсначка щеше да му бъде залъгалка. А и малка капитулация. крачка към примирението. „Трябва Да свиквам“ — помисли си Ермантие.

— Купете ликьори, аперитиви, вино „Нино“, сигурно Юбер го обича. Да не остане с впечатлението, че е попаднал в някаква глуха провинция.

Саксофонът поде лековатия си брътвеж, насечен от хихикания, и Ермантие не успя да чуе потеглянето на буика. А и всичко това вече нямаше смисъл. Той вече не се нуждаеше от кола. Биваше го само да ситни по някоя градинска алея като зиморничав старец.

— Господинът да бъде добър да се отмести малко — рече Марселин. — Трябва да помета верандата.

Ермантие се надигна тежко.

— Благодаря ви, Марселин… за котката.

Не успяваше да си я представи, дребна отракана брюнетка… Но и не можеше да я докосне, да прокара длани по нея.

— Още един въпрос, Марселин… Погледнете ме… Кажете ми честно, има ли голяма промяна от първия път, когато ме видяхте? Не съм ли… прекалено кльощав?

— Съвсем не — рече тя. — Господинът си е все същият.

— Точно същият ли?

— Ами да.

— Добре — въздъхна уморено Ермантие. И нея бяха подучили. Как тогава да разбере? Колебливо се отправи към вратата, смъкна се по стъпалото. Струята от пръскачката намокри краката му. Бе забравил всички клопки на градината.