Лицата на мрака

V

Ермантие отвори прозореца и вдъхна бавно, дълбоко. Всеки нов ден сега щеше да бъде по-тежък от предишния. Заради страха. Каква в крайна сметка ще бъде присъдата на Лотие? Защото ще трябва да му признае всичко. Рита, боровете… боровия мирис… страха, мръсния страх, винаги готов да се събуди. Лотие ще препоръча почивка и пак почивка, може би окончателно оттегляне от работа… Не, не чак толкова. И все пак…

Вече беше много горещо. Ермантие без труд отгатваше синьото, наситено синьо небе и отвъд парка ниските ливади покрай морето, без нито едно дръвче, нито едно храстче. И отново пое дълбоко-дълбоко въздух, та чак му се замая главата. Нищо. Поне нищо неестествено. Влезе в тоалетната и откри на полицата, където оставяше гребена си, четките си и шишето с одеколон, електрическата самобръсначка, донесена от Кристиан. Знаеше, че е бяла, с четири ножчета и струва три хиляди франка, но онова, което държеше в ръка, беше само нещо цилиндрично, продължено с шнур. Не насърчаваше въображението, не събуждаше никакво удоволствие. Дори нямаше желание да я включи, да я чуе как бръмчи. Друга мисъл го измъчваше, абсурдна като всички, завладели съзнанието му от няколко дни: сигурен беше, че когато беше доловил боровото ухание, не бе престанал да усеща мириса на цветя и прегрята пръст. Миризмата на бор бе по-силна, но същевременно и другата присъствуваше. Тоест същите тайнствени нерви, предали неточното сведение, бяха в състояние да доставят и друго, неподлежащо на съмнение. И точно това изглеждаше невероятно. Това двойно и противоречиво свидетелствуване… Ермантие си спомняше лабиринта, в който се беше изгубил, когато беше на осем години. Отвън бараката не се различаваше по нищо от останалите панаирджийски бараки, И той смело бе пуснал монетата си на гишето. И после внезапно се бе озовал сам в мъждива светлина, от всички страни притиснат от стени, между които трябваше да намери пътя си. Чуваше се — но къде? — трополене, шумолене, викове, двусмислена и заплашителна гълчава, но какво друго да правиш, освен да напредваш, опрял ръка о платнената преграда, която се огъваше при най-малкия натиск. Излизаше на кръстовища сред криви огледала, в които се виждаше като блестящ пирон с кошмарна глава отгоре или като страховита жаба с разтеглена зееща уста. Беше се опитал да тича, сторило му се бе, че го преследват, и накрая бе изскочил на светлото сред шумната музика на въртележките. Скрил се беше зад един фургон, за да повърне. Ето какво изплуваше сега в паметта му. И сякаш още усещаше на върха на пръстите си грубото платнище, допира до меките стени, на които се бяха опитали да придадат вида и цвета на камъните в подземие. И му се струваше, че отново броди из лабиринта.

— Ришар!… Мога ли да вляза?

Без да чака отговор, Максим прекоси стаята.

— Имаш ли аспирин?… Нещо съм отпаднал… Струва ми се, че ме хваща хрема. Все пак е глупаво през юли!

— Просто си сдал фронта, малкия. И ако не обърнеш внимание на себе си, ще ти изиграе лоша шега, и то без да се бави. Погледни в нощното шкафче.

Ермантие се приближи до стената вдясно от умивалника. Ръката му се смъкна по лакираната повърхност. Опипваше предпазливо, защото контактът беше нащърбен. Ще трябва да накара да го сменят сега заради електрическата самобръсначка.

— Няма нищо в нощното шкафче — обади се Максим.

— Тогава… погледни в гардероба… в средното чекмедже.

Ръката му срещна цокъла, плъзна се по ръба надясно, върна се назад. Той се смъкна на колене, заопипва с две ръце стената. Контактът трябваше да е там, точно под окачалката за пешкири.

— Какво ти става? — попита Максим от прага.

— Нищо… Търся… контакта.

— Ама той е от другата страна. Вляво.

— Все пак няма ти да ме учиш къде е контактът.

Максим взе самобръсначката и тя внезапно забръмча.

— Работи страхотно — отбеляза Максим. — Искаш ли да те избръсна?

Не. На Ермантие изобщо не му беше до бръснене. Той невярващо стискаше жужащата самобръсначка. После пипна обтегнатия шнур, който свързваше мотора с контакта. Накрая се наведе, откри щепсела, втъкнат в порцелановия кръг. Контактът беше цял-целеничък, без нито една драскотина, съвършено гладък по цялата повърхност. Ермантие изтегли шнура.

— Тук ли си, Максим?

— Естествено! Какво не е в ред сега? Не ти ли харесва тази самобръсначка?

— Максим?… Какво са направили в стаята ми?

— Моля?

— Сигурен съм, че има нещо… Контактът преди беше вдясно и беше счупен.

Максим се изкиска присмехулно и нехайно, с този смях често бе дразнил брат си.

— Та това ли те тормози? Бедни ми старче, малко ти трябва… Не си знаел, че тоалетното ти помещение е потегнато, а?

— Потегнато ли?… Че откога?

— Ами… от Великден.

— Кой взе решението? Кристиан ли?

— Че кой друг искаш да бъде? Работниците бяха подръка, поправяха оградата на парка. Случаят не бе за изпускане! Агостини предложи да свърши всичко наведнъж. Ти сам му беше посочил какво е необходимо да се поправи: по-специално, покривът. Не си ли спомняш?

— Все тая!… Можехте да ме известите.

— Така е… Само че ще признаеш, че имахме други грижи. Особено Кристиан. Агостини потегна цялата вила, прегледа електрическата инсталация.

— Ами градината, пипа ли градината?

— Не той. Екипите по обезвреждане на мини. Но успокой се, не я съсипаха много.

— Ами парка?

— Паркът, да. Здравата си изпати. Вдигнаха във въздуха бункера, изпоизсякоха дърветата. На места е като терен за маневри.

Максим напълни чаша от крана и глътна няколко хапчета.

— Кристиан трябва да се е възползвала — измърмори Ермантие. — Нали искаше всичко да промени! Натякваше, че съм бил купил типова вила.

— Какво си измисляш. Агостини направи отново целия покрив. А останалото просто потегна… Стаята за гости например… Ще се съгласиш, че имаше нужда… Е, Кристиан ще ти обясни всичко по-добре от мен.

— Само не намериха начин да поправят телефона — изръмжа Ермантие. — Страхуваха се, че непрекъснато ще се обаждам в завода…

Максим се засмя отново, закашля се, наля вода в чашата.

— Имам бодеж в гърба… Мръсна работа… Къде смяташе, че се намираш, смешнико? „Какво са направили в стаята ми?“ Само да беше се чул! Какъв тон, деца мои!

— Хайде, стига. Да те видя, ако беше на мое място! — изсумтя Ермантие.

Той отново включи самобръсначката, прокара я по челюстта си, бе доволен да почувствува кожата си мека, гладка, свежа.

— Давам си сметка, че съм невъзможен. Ту ми се струва, че аз се променям, ту ми се струва, че нещата вече не са същите. Откакто загубих зрение… не зная как да обясня… сякаш съм сменил тялото си с друго и същевременно съм пренесен в нов свят, чужд и опасен.

— Би трябвало да използваш бастуна — рече Максим. — Да опипваш с него около себе си.

— Не, не разбираш. Не става въпрос за това. Ето… снощи в градината… усетих мирис на бор.

— И ти ли?

— Как, нима твърдиш, че…

— Твърдя само, че снощи усетих силен мирис на смола. Нищо повече. Разхождах се покрай дюните. На километри наоколо няма нито един бор. Но бих се заклел, че вървя под борове. Мисля, че това е феномен, предизвикан от жегата, от буреносното време.

— Максим! Ще се закълнеш ли пред мен, че не казваш това само за да ме успокоиш?

— Но не, честна дума! Впрочем не виждам защо тази миризма на бор ще те безпокои. Хайде, старче, съвземи се… Чакай, дай на мен.

Максим внимателно пое самобръсначката и я плъзна по скулите на брат си, сетне около устата и край ноздрите. Този лек допир по-добре от думите изразяваше приятелство и разбирателство, чийто магнетизъм Ермантие чувствуваше дълбоко. Остави се послушно, въртеше глава, издаваше брадичка, едва овладяваше трепета, когато дългите пръсти на Максим докосваха кожата му.

— Страхотно! — мърмореше Максим. — Ще ми дадеш тази машинка да я опитам… Никога не си бил по-гладко обръснат… Сега малко пудра тук.

— Благодаря — рече Ермантие. — Мога да ти кажа… снощи бях бесен срещу теб…

— Е, и? Не е за пръв път… Наведи се да ти сложа малко одеколон. Запускаш се! Не обръщаш внимание на косата си. И таз добра… Седни де, завива ми се свят.

Максим пръсна с пулверизатора и с няколко движения на гребена среса брат си.

— Вярно ли е — рече Ермантие, — че Марселин ти е любовница?

Максим подсвирна между зъби.

— Колко си любопитен! Разбира се, че ми е любовница. Нима аз съм виновен, че всички се лепят по мен.

Смееше се безгрижно, неспособен да гледа сериозно на нещата, без никаква обида.

— Сигурно Кристиан те предупреди, а? — продължаваше той шеговито. — Че как може да е толкова старомодна! Значи ти е разказала, че и Клеман се навърта около малката и чака само сгода, за да ми скочи насреща?… Не, не се страхувай. Преувеличавам. Клеман прекалено зачита йерархията.

— Знаеш ли какво ми каза един ден Клеман, когато го съветвах да не надува прекалено сметките за гаража?… Буквално това: „Господинът си въобразява, че съм крадец… Може би други преди мен би трябвало да бъдат обвинени…“

— Мен ли имаш предвид?

— Аха.

— А ти какво мислиш?

— Нищо.

Максим хвърли гребена на полицата.

— Щом като е така! — гласът му беше треперещ, неузнаваем. — Всички са срещу мен, те, дето би трябвало… Добре! Тръгвам си тази вечер.

— А, не — рече Ермантие. — От теб искам само да кротуваш. Остави момичето на мира. Лекувай се. Усещам, че и ти си болен.

— То си е моя работа — пламна внезапно Максим. — Аз крадец! И таз добра. Бедни ми старче, само ако знаеше онова, което аз зная…

Силна кашлица го накара да се превие на две и водата отново заплиска в чашата.

— Ришар! — викаше Кристиан от двора. — Ришар!… Мога ли да се кача? Пощальонът току-що мина. Максим тръсна чашата върху мивката.

— До довечера — изръмжа той.

— Стой! — викна Ермантие. — Заповядвам ти да останеш. Идиот!

Вратата на стаята се затръшна. Ермантие не се беше помръднал. Максим ли? Ще му мине. Гневно избухване, нищо повече. Нямаше да се махне. Къде би могъл да отиде със своите трийсет и пет хиляди франка? Приказки, само приказки. „Изморяват ме, божичко, колко съм уморен.“ Чувствуваше се кух като мъртво дърво. Животът му вече няма тежест, нямаше плътност. Всеки сблъсък с реалния, техния свят го оставяше по-разстроен, по-несигурен. Този контакт… една подробност сред многото други… И въпреки това го тормозеше… Защо беше вляво?… Кристиан влезе в стаята.

— Скарахте ли се с Максим? — попита тя. — Видях го да си отива, изглеждаше бесен.

— Не, не… Няма нищо.

— Казахте ли му за Марселин? Да смятам ли въпроса за уреден?

— Почти.

— Почти ли? Не мога да ви позная вече, Ришар.

— Не ме намирате достатъчно енергичен, така ли? — Надигна се уморено.

— Тези писма? От кого са?

— Едно от Жилберт и едно от нейния годеник. В Лион, изглежда, е страхотна горещина.

— Така ли? Все още ли старият Курило разнася пощата?

— Все той! Каза, че в близките сутрини ще влезе да ви види.

— Не е бързо. Колкото съм красив за гледане! Кристиан, пропуснали сте да ми кажете, че Агостини е работил по къщата.

— Вероятно… Сигурно съм забравила и много други неща.

— Изпрати ли сметката?

— Още не. Но мога да му я поискам.

— Не… Клеман тук ли е?

— Разбира се.

— Бих искал да изляза след малко… Нали не ви трябва колата?

Усети я, че се колебае, и добави:

— Ако имате да пазарувате, не се притеснявайте. Аз мога да почакам.

— Не искате ли да ви придружа — рече Кристиан някак стеснително.

— Да, искам — прошепна Ермантие. — Дори мисля, че ще ми достави удоволствие.

— Хайде, тогава веднага, докато няма още хора.

Беше се изпуснала. Не посмя да замаже гафа и останаха безмълвни, заслушани в една голяма муха, която се блъскаше между гънките на пердетата. Ермантие докосна машинално белезите под очилата си.

— След малко — рече той накрая. — Ще се видим долу.

Бяха отчуждени повече от когато и да било. За първи път Ермантие си помисли, че ако не трябваше да се връща в Лион след ваканцията, би предпочел да остане сам в имението. Щеше да се намери някоя местна жена да му готви и да му чисти. Може би беше страшен за гледане? Блеш се беше стреснал пред вида му, колкото до старата Бланш, когато й беше предложил да се върне на работа при него, нима не му беше отговорила: „Не… Вече не.“ Ами колебливостта на всички, като че ли правеха усилие, за да го заприказват! Какво тогава да кажем за тези в завода… Ермантие се застоя за миг пред огледалото, сетне наведе глава и прекоси стаята. Спря отново в коридора, заслушан в притаената къща. Винаги бе презирал грозотата. Сега беше грозен. Повече от грозен. Обезобразен. Не беше за показване. Но никой не би признал това пред него. Пак биха го излъгали… Така че никога нямаше да знае със сигурност дали…

Тежко изкачи стълбището и с протегнати напред ръце се насочи към тавана. Тутакси разпозна миризмата на стара хартия, прах, струпани куфари, която обичаше. Вдигна ръка над главата си, усети дървото на скелета на къщата, грапаво, на места нацепено и осеяно с ръждиви пирони. Прозорчето беше някъде тук, съвсем наблизо. Ето, дланта му хваща дръжката, опипва стъклата, разкъсвайки тънки паяжини. Маджунът на прозореца беше нов. Агостини беше минал оттук. Ермантие пристъпи под чупката на покрива, опипа летвите, които поддържаха керемидите. Дървото беше сухо и миришеше на дъскорезница, на стърготини. Да. беше направено каквото трябва. Върна се към вратата, потърси ключа за осветлението, откри металната тръба, скриваща жиците. Нямаше причина Агостини да е претупал работата си. Но всъщност Ермантие бе хранил друго, по-жестоко подозрение!

Той слезе на първия етаж, стигна до дъното на дългия коридор и влезе в стаята за гости. С широко разтворени пръсти прокара длани по тапетите на стените. Допирът беше като от нещо студено и гладко. Предишните тапети бяха надигнати на места. Тези изглеждаха поставени неотдавна. Зелени ли бяха, със златна нишка? На драго сърце би жертвал двете си ръце в деня на експлозията, за да запази поне едно око, да вижда било и мъгливо, вместо да води това съществуване на къртица. Ориентира се, откри мивката. Порцеланът му се стори качествен на пипане. Агостини не се беше скъпил.

Ермантие тръгна по коридора, чу пода да скърца. обърна се:

— Юбер?

Никой не отговори. Нямаше никои. Поне беше сигурен, че на завоя на стълбището никое криво огледало няма да отрази образа му. Лабиринтът вече бе празен и тъмен. Стъпало след стъпало той се спусна долу. Кристиан го чакаше в преддверието.

— Клеман е готов — рече тя. — Къде искате да отидете?

— Никъде. Искам просто да походя по пясъка, да чуя морето… Тук започвам да се задушавам.

Тя хвана ръката му, не за да го води, а в изблик на нещо, което може би не беше единствено състрадание.

— Кристиан — прошепна той, — колко мило е, че ми посвещавате един час.

Той забеляза, че гласът му е смирен и в миг го обзе онзи глух, дълбок гняв, който от детството му непрекъснато извираше като пареща вода у него.

— Ремонтът, изглежда, е извършен грижливо — поде той. — Би трябвало да се плати на Агостини. Максим ме увери, че градината е в добро състояние.

Стигнаха до мястото, където се пресичаха двете алеи.

— Не знаете, че вашето дръвче има три праскови — рече Кристиан.

Не си направи труда да отговори. Прекрачи бордюра, протегна ръка и пръстите му се блъснаха в клоните, вмъкнаха се под листата до тънкия ствол, лепнещ на места от мъзга. Не можеше да овладее треперенето на ръцете си.

— Три праскови — повтори Кристиан. — Искате ли да…

Истина беше. Ермантие ги откри, мъхести, хладни, вече меки под палеца. Оси бръмчаха около главата му. Или пък бяха вътре в главата му? Дръпна крака си назад с усилие на цялото тяло, сякаш го отскубваше от блато.

— Да се махаме — изломоти той.

В колата той се сви зиморничаво в ъгъла. Автомобилът зави наляво. Клеман вероятно имаше намерение да мине по каменистия път, наричаха го „частния“, дето се провираше през хилавите поля до дюните. Но имаше ли значение къде отиват? Ермантие скришом избърса палеца на дясната си ръка о носната си кърпа в джоба. После с показалец изчегърта от върха му останалата мазна влага. Да можеше така да изтрие и крайчеца от мозъка си, където още е полепен спомена за празната, празната леха. Защото снощи тя беше празна. Или поне ръцете му бяха установили, че е празна.

Буикът возеше така плавно, че не се усещаше никакво друсане, но през полуотвореното стъкло влизаше силен, наситен с ухания въздух, който разбуждаше познати образи: морска шир, бели платноходи, коне, изправени в края на пасбищата.

— Искате ли да се разтъпчете?

— Да — рече Ермантие тихо.

— Ще спра до мелницата — предложи Клеман.

Мелницата на Плантиво. Ермантие за малко не я бе купил заради изгледа й към океана. Може би и защото крилете и механиката бяха още в пълна изправност. Плантиво, собствениците на заводите за брашно от Жонзак, бяха превърнали старата мелница в някаква отвратителна вила, където не идваха никога. Ермантие слезе, помириса нервния въздух.

— Морето е много спокойно днес — забеляза Кристиан.

Би предпочел да не казва нищо, да го остави да се оправя сам. Впрочем той се ориентираше с лекота. Мелницата вляво, вдясно плавно снишаващият се бряг, който се вдаваше във водата като тебеширен нос, наподобяващ закотвен кръстосвач. Отпред — сивото море. На хоризонта струпани облаци, откъдето с настъпването на вечерта ще се подеме канонадата на далечна буря. Ермантие изопна рамене. Сякаш се бе отърсил от някаква злокоба. Съжали, че не може да се затича към живата вода.

— Ела! — рече той.

И се отдалечи с широка плъзгаща се крачка, очертаваща две следи в пясъка.

— Оставете ме да ви водя, Ришар. Оттук! Оттук! Беше извикала с внезапна уплаха.

— Ако падна, няма да се ударя много, не е ли така? — изломоти той.

— Ние сме точно на върха на дюната — рече задъхано Кристиан.

Ермантие се усмихна.

— Като ви слуша човек, ще помисли, че сме на върха на планина. Та това е само дюна. И склонът е толкова полегат.

— Хайде, върнете се! — подкани го Кристиан. Вятърът духаше между тръните и тамариска. Дочу се писък на чайка, съвсем крехък в смълчания простор. Пейзажът изглеждаше тържествен, леко вцепенен, ширнал се до безкрая в мрака, чийто пленник беше Ермантие. Ако Кристиан не бе изрекла думата „връх“, Ермантие вероятно не би изпитал острото усещане за пропаст. Той отстъпи. Нещо странно ставаше с него. Кристиан беше казала: „Вашето дръвче има три праскови“ и дървото се бе изпречило пред него. Сега казваше: „Не пристъпвайте“, и той не можеше да възпре световъртежа, нищо че виждаше в съзнанието си меката пясъчна заобленост покрай брега. И за дете би било игра да се смъкне по нея. „Като рохко яйце ли съм станал?“ Разходката изведнъж изгуби всякакъв интерес за него. Облегна се на Кристиан и се остави да го води.

— Най-високата точка на прилива е — обясни тя. Така да бъде. Прилив или отлив, нали не можеше да види морето. Пясъкът скърцаше под подметките им, от време на време пропукваше нещо, сигурно кости на сепия.

— Бих искал да отида до вълните — рече Ермантие. Сега стъпваха на по-твърдо. Морето не издаваше почти никакъв шум. Вместо както обикновено да се хвърля върху брега, да се разбива с глух плясък, търкаляйки камъчета, то изпращаше само леки вълнички, чието приплискване контрастираше с усещането за необятност. Ермантие се бе приготвил да чуе могъщото бучене, а водата в краката му бълбукаше като извор. Наведе се, усети я да тече между пръстите му, хладка, леко лепкава, искряща на пясъка като шампанско в чаша. Вкуси я. Беше блудкава и горчива. Това поне беше безспорно.

— Бихме могли да идем до скалите Кардино — предложи Кристиан.

— Предпочитам да се прибера — отвърна Ермантие. Мястото му вече не беше тук. Достатъчно му беше да знае, че морето продължава да съществува, че ловците на скариди разхождат своите мрежи край нос Шарпантие, където самият той предишните години… Тежко се опираше на ръката на Кристиан като прохождащ след дълго боледуване, замаян от вятъра. Бе доволен, когато се отпусна върху меката седалка на колата. Клеман безшумно обърна. Кристиан бе замлъкнала. Може би го наблюдаваше със страх или със съжаление, или с досада? Ето сега би искал да я чуе да бъбри. Чувствуваше се виновен, задето бе поискал да излезе. Пареше му на езика, там, където водата го беше докоснала. Кожата на палеца му продължаваше да е мъхната от плода. Кое от двете свидетелства беше истинското? На кого, на какво да вярва?

Буикът спря пред гаража.

— Оставете — рече Ермантие. — Нямам нужда от никого.

Той разкопча ризата си, избърса шията си. След завоя на алеята вече не можеха да го видят. Спря до дръвчето. Плахо опипа въздуха, хвана един клон. И бързо-бързо откъсна една праскова, силно впи зъби в нея. Изненадан бе от топящата се сладост, изпълнила устата му. Да, беше истинска праскова, добре узряла.